Жоржета Назърска

Abstract

The article deals with topic of atheistic propaganda of the communist regime in Bulgaria in the 1950s-1960s, in particular with one of the mechanisms of action of atheistic propaganda – polemical publications in the dependent print media, which usually initiate restrictive actions by the authorities against the objects and personalities. The text combines the perspectives of history and religious anthropology to explore the possibility of opposing personal acts demonstrating a religious identity during the totalitarian regime against mass media pressure.

***

Атеистичната (антирелигиозната) пропаганда в България (50-60-те години на ХХ-ти век)

След прекия терор над религиозните общности в Бълга­рия – убийства на духовници, изправяне пред така наречения Народен съд и в специални режисирани процеси (1949-1952), в края на 50-те години на ХХ-ти век държавата по съветски пример дава на­чалото на целенасочена атеистична кампания. Условно тя се дели на четири етапа: 1) края на 50-те – края на 60-те години на ХХ-ти век; 2) 70-те години на ХХ-ти век; 3) средата на 80-те години на ХХ-ти век; 4) средата на 80-те години на ХХ-ти век – 1989 година (Чурешки 2004; Ог­нянов 2009; Методиев 2010; Денев 2012).

Най-сериозната офанзива е през първите два етапа. Тя стартира с Решение А №344 от 26.12.1957 година на Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия (Решение 1965), което предвижда мерки за ограничаване на църковно-религиозната дейност по административен път, осъществяване на атеистична пропаганда в сферата на наука­та, курсове и подготовка на пропагандатори, публикуване на статии, брошури, монографии и сборници и други. Нормативната рамка на атеистичната политика е допълнена и от други пар­тийни документи: резолюции на Пленума на Централния комитет За идеологи­ческата борба на Комунистическата партия (04.1962); ре­шение на Политбюро на Централния комитет За безкомпромисна борба против проя­вите на буржоазна идеология (04.1963); решение на Секрета­риата на Централния комитет на Българската комунистическа партия за засилване на атеистичната пропаганда и за ликвидиране на влиянието на религията в бита (12.1966-01.1967)[1]; Решение на Секретариата на Централния комитет на Българската комунистическа партия за по-­нататъшното подобряване на работата за атеистичното възпи­тание на трудещите се (27.12.1966) (Решение 1969).

В изпълнение на партийните повели през посочения пе­риод в цялата страна са основани домове  на атеиста (1959), секция Научен атеизъм в Института по философия към БАН (1960), Дружество за разпространение на научни знания Георги Кирков, народни университети, клубове, кръжоци, лектории и други. На атеистична тема се изнасят лекции, пишат се брошури, излиза поредицата Библиотека Научно-атеистични знания, публикувани са монографии и сборници, организират се из­ложби на карикатури и плакати, произведени са анимационни и игрални филми, режисират се театрални постановки и други.

Тоталитарният режим отрежда особена роля на пресата. Специално се създават периодични издания по съветски образец[2]. Много чести са тематичните публикации на статии, ре­портажи, дописки, фейлетони и карикатури в тиражните ме­дии – вестниците Стършел, Труд, Вечерни новини, Коопера­тивно село, Отечествен фронт, Народна младеж и списани­ята Младеж и Изкуство (Nazarska 2017). В периодичния пе­чат пропагандата е ориентирана против всички религиозни общности, обвинявани в злоупотреби, саботаж на мероприя­тията на властта и производството, разпространяване на мо­нархически и буржоазни идеи, подхранване на суеверията, ретроградност, влияние върху възрастните и младото поколе­ние, поддръжка на експлоатацията и потисничеството и колаборация с чуждестранните врагове [3].

Симптоматично е, че адресатите на тези цинични и унижа­ващи свободата на съвестта и достойнството публикации не от­говарят. И няма как да го сторят в условията на цензура и липса на свобода на словото. Те се задоволяват с реакция само в тесен кръг. Предизвикана от фейлетон на Васил Цонев във вестник Стършел (1958) (Цонев 1958), игуменката на Княжевския манастир Серафима обявява на монахините, че всяка е свободна да напусне, без истории, които ни излагат. Тезата ѝ, че никой не може на­сила да ни застави да се откажем от Бога, не е публикувана[4]. Отворено писмо-петиция на анонимни граждани, изпратено до Централния комитет, Министерския съвет и Президиума на Народното събрание (май-юни 1969), също не попада  на страниците на вестник Поглед. В него авторите, верующи христия­ни, миролюбиви и родолюбиви, пишат възмутено срещу отречници, изтънчени кандидати на науките и професори, ненужни критикари, журналисти и писачи на статии и епиграми. Те твърдят, че храмовете се рушат, защото не се ремонтират, а се поддържат само когато се превърнат в музеи, и протестират против следенето, осмиването на вярващи и богослови, против специалното отношение на ръководителите към религиозните подчинени и следенето в храмовете (Захариев 1967[5]).

През 50-60-те години на ХХ-ти век в печата стават модни лич­ните изповеди на духовни лица, скъсали с религията. Във вестник Народна младеж (1958) монахиня Антония от Мъглижкия манастир разобличава религията и манастирите и се отказва от Българската православна църква[6]. Епигонствайки съветския опит[7], Йордан Николов – семинарист и студент в Духовната академия (ДА), не само пише брошурата Защо не сложих расото (1962), но става платен пропагандатор на атеизма (Елдъров 2002:13).

Истинолюбивият човек: случаят Димитър Пенов

Димитър Пенов Димитров (1903, село Сухаче – 1983) принадлежи към първата генерация богослови, школувани у нас. След като завършва Софийската духовна семинария (1925) и Богословския факул­тет на Софийския университет (БФ на СУ, 1929), специализира теология и филосо­фия в Берн и Йена (1938-1940); там за­щитава докторската си дисертация. Рабо­ти като учител в Софийската (Черепишката) духовна семина­рия (1929 -1938, 1940-1951). Членува в Учителския въздържателен съюз. Преподавател (1951), доцент (1960) и про­фесор (1962) е в Катедра Апологетика и история на филосо­фията на Духовната академия, където е титуляр по история на философията, психология и логика. Работи в областта на апологетиката, проучва отношенията религия и философия, значението на монотеизма за човешкия светоглед, религиозната философия на Кудрявцев и Голубински, Фридрих Паулсен и други. (Пенов 1941, 1942, 1952, 1954a, 1956a, 1960, 1962, 1963, 1969). Участва при съставянето на новия Устав на Българската православна църква (1951) и в Третия Църковно-народен събор (1953) (Стаматов 2000:69; Крикорян, Пенов 2014).

Близък с патриарх Кирил[8], Пенов започва работа в Духовната академия в момент, когато след разформироването на Богословския факултет на Софийския университет много от колегите му са били интернирани, книгите им конфискувани, а те заклеймени като буржоазни мислители и антикомунисти (Нушев 2018:19). В ход е съветизацията и комунизацията на науката, включително философията, с активната роля на Тодор Павлов (Живкова 2006). Известен със своята нетърпимост към атеиз­ма и бездуховността, още в началото на 50-те години на ХХ-ти век Пенов е предизвикан да участва в редица полемики за своите публикации[9].

През 1957 година властта организира кампания против негова­та статия Религия и образование (Пенов 1956в)[10], призоваваща към религиозно обучение и възпитание на младежта. Оценена като опасно религиозна (Чурешки 2004:146), тя е заклеймена първо от главния редактор на Литературен фронт Славчо Васев (Васев 1957). Той укорява Българската православна църква за това, че не е разбрала как комунизмът е осъществил християнските идеали и не е нужно религиозно обучение за новите поколения. Статията, която според британския посланик показва дълбочините на интелектуалната стагнация, до която е затънал сателит­ният режим (Димитров 1994:13), завършва с поантата: На­шият народ роди Ботев и Георги Димитров, ние имаме художни­ци, поети и музиканти, които продължават да творят, ние дори сме превели сонетите на Шекспир на български. Какво повече може да се иска от нас?

На същата публикация реагира с недоумение, възмущение и учудване университетският преподавател Гавраил Хрусанов (Хрусанов 1957)[11], който громи Пенов, че е враг на всичко но­во, творческо и прогресивно в страната че е изопачил исто­рическата истина и че е предложил идеи без основание.

В отговор богословът съставя отворено писмо до патриарх Кирил, озаглавено Гавраил Хрусанов и истината. На 35 машинописни страници той разглежда всички измислици и клевети, долни и недостойни инсинуации, клеветническия мо­нолог против истината. Пенов смята, че атеистичното въз­питание открито нарушава Димитровската конституция (1947) и пледира да се спазва гарантираната от нея свобода на съвестта и на изповеданието. Според него, науката и религия­та са съчетаеми, когато не се налагат от държавни закони и училищни режими: Гарантирането на свободата на съ­вестта за всички е единственият път да не се дохожда до позорни за човечеството неща, като изгарянето на Бруно. Той отрича атеистичните аргументи като лишени от смисъл, понеже обясняват религията с обществено-икономическите условия, смятат я за обслужваща експлоататорските класи и за разпространяваща суеверия, гледат на нея като инстру­мент на мракобесието и тиранията.

Пенов си служи отлично с характерни реторични похва­ти, използвайки въпроси, възклицания, обрати на мисълта, игра с думи, привеждане мнения на авторитети и прочее. Той ци­тира Алеко Константинов, Ботев и Макаренко и дори влиза в диалог с опонента си (Срамно, много срамно, Гавраил Хрусанов!). Според него, религията е висша форма на морал, слепец е оня, който води нашата младеж по пътя към щастието без философско себевглъбяване, без високите морални норми на християнството. И добавя: рай на земята без небето и против небето е пълното Вавилонско стълпотворение и ги­бел за човеците и народите – ад. Атеистичното възпитание е наречено плитка политика, която учи децата ни, че тоя свят няма творец, промислител и съдия, който няма сам респект към нищо свято и така възпитава децата ни, поругава основна светиня на човешката душа. Пенов пише:

Смятам, че социализмът ще се построи не като започ­нем да гоним и обезправяваме различаващите се мирогледно от нас и да искаме да ги изкореняваме – тях и мирогледа им, а ще се построи, ако спазваме конституционно гарантира­ното равноправие на мирогледите и ако въпреки различния си мироглед, всички задружно строим социализма, съревнова­вайки се помежду си кой повече постижения ще даде[12].

Освен на своите опоненти, Пенов отвръща на критични­те редакционни бележки в двете периодични издания (Едно 1958; Необходимо 1957)[13] с посланието Да спазваме Консти­туцията! Законно обяснение. Мотивирайки се с конституци­онното си право на самозащита, той пише, че бележката на Учителско дело, подкрепяща текста на Хрусанов, е възмути­телна, тъй като там се отрича прогресивната и народополезна функция на Българската православна църква в миналото, премълчава се сътрудничество­то ѝ с властта и се твърди, че е служила на империалистите. Според него, не може религията да е реакционна, а Църквата – прогресивна, понеже е религиозна институция и опитът да се отделят изкуствено е обиден за Българската православна църква повече, отколкото да се отричат нейните заслуги. Какво по-прогресивно, добавя той, от това да не лъжеш, да не крадеш, да не прелюбодействаш, да не убиваш? Пенов нарича сериозно и странно обви­нение за един лоялен и патриотично настроен гражданин констатацията на списание Духовна култура, че да се иска религи­озно наред със светското образование е нарушение на чл. 79 от основния закон. Той смята, че всеки български гражданин трябва да има възможност да възпита децата си според собст­вения си мироглед, а не да се създават привилегии на едно срещу друго съсловие. Издигайки конституционния принцип за равенство пред законите и позовавайки се на него (чл. 71, 78, 79), богословът твърди, че атеизмът и превръщането му в държавно-привилегировано убеждение е най-грубото нару­шение на Конституцията. Пенов защитава тезата, че под светско образование законът разбира всъщност общо, нецърковно, необвързано с конкретен мироглед и вяра, затова по­добно образование може да се допусне в извънучилищни форми, явно незабранени от Конституцията: посещение на богослужения, религиозни беседи и неделни училища, изда­ване и разпространение на учебни помагала и детски религи­озни четива, изява на детски и ученически религиозни хорове и дружества, разпространение на религиозни печатни изда­ния, лагери и летовища и други. Авторът посочва, че неконсти­туционни са антирелигионите беседи по държавното радио, недопускането на религиозни публикации в пресата и други[14].

Макар през лятото на 1957 година Пенов да се оказва в центъ­ра на голям скандал, за който търси застъпничеството на патриарх Кирил, той не се отказва от полемиката със своите опо­ненти. Още на следващата година негови по-ранни, но актуални публикации (Пенов 1956 б, 1958) предизвикват сериозен отзвук сред дея­телите на атеистичната пропаганда.

Николай Мизов – бивш протестантски пастор и централ­на фигура в Дома на атеиста, публикува няколко разгромява­щи рецензии (Мизов 1958 a, 1958 б), критикуващи Пенов за твърдението, че религиозното изкуство е доминиращо в домодерната епоха, нарича го самозабравил се теолог и го об­винява, че отхвърля социалистическия реализъм от историята на изкуството, че агитира за чисто изкуство, че отправя антинаучни и реакционни призиви, които целят да ликвидират нашето младо, пълно с жизнени сили и бъдеще социалисти­ческо изкуство[15].

Според Пенов обаче, Мизов е изопачил смисъла на него­вия текст, още повече, че е сред онези богослови, даващи ус­тно, писмено и с дела израз на положително отношение към новата ни ОФ общественост и настояващи вярата ни да бъ­де свързвана творчески с конкретно-историческата обста­новка. В подробен отговор, отново адресиран до патриарха, Пенов декларира, че поддържа държавната политика към църквата, изразяваща се в четирите постулата: Българската православна църква утвърж­дава новия строй, патриотично защитава родината, укрепва българо-съветската дружба и защитава световния мир[16].

В същия отговор Пенов отговаря обстойно и на друг свой критик, бившият православен свещеник Георги Дачев-Маринов (Дачев-Маринов 1958), който го обвинява, че е пос­ледовател на св. апостол Павел, с чийто темперамент изригвал срещу съвременната действителност, на мракобеса Тома Аквински, на германеца Кант, Шпенглер, който мразел народ­ните маси, и на ретрограда Ясперс. Дачев-Маринов призова­ва: Спрете, богослове! Вие сте написали отвратителен пас­квил, а не богословски трактат[17].

Декларирайки смирено и съкрушено, че признава вината си: аз действително смятам, че религията е необходима[18], Пенов методично оборва аргументацията на своя опонент. Под­робно обяснявайки защо цитира френския психолог Тибо и Уилям Джеймс, той показва научната неосведоменост на Дачев-Маринов и се надсмива на неговото внушение, че е политически агент на Алън Дълес, понеже като него е мирогледен противник на атеистите и политически противник на комунистите. Още по-нелепо намира твърдението, че Пенов е съмишленик на хит­леристите психопати, които от подземията на инквизицията отиваха направо в черква. Той му припомня, че Мусолини и Хитлер са последователи на антихристиянския мислител Ницше и че най-сериозният противник на нацистите е била Германската евангелска църква. На клеветата, че богословът се стремял да разделя трудещите се на вярващи и невярващи и да създава осъ­дително отношение към безбожниците подобно на папа Пий XII, той отвръща, че такава роля играе всъщност атеистичаната пропаганда, която, освен че е издевателство над религиозните чувства на вярващите и водопад от същински ругатни срещу религията и вярата, ги дели по мироглед[19].

В заключение Пенов подчертава, че тези вонящи писания и нечестни твърдения силно засягат престижа на Духовната академия и на Синодалното издателство, по най-недопустим за никоя правова страна начин се посяга не само на елемен­тарни лични права и свободи и се клевети безогледно, но и се минират общите отношения на сътрудничество между Цървата и държавата.

По тази причина той декларира, че няма да съди Мизов и Дачев-Маринов за клевета, нито ще иска оправержение в пе­чата, но търси съдействието на патриарха и на Светия Синод[20].

През 1961 година вестник Вечерни новини публикува статия (Спиридо­нов 1961) на Веселин Спиридонов, студент от Духовната академия, в която той нарича Пенов безогледен унищожител на марксизма-ленинизма и злостен критик на социализма, хулител и клеветник. В нея се твърди, че Пенов проявява вражеско поведение и реакционност като преподавател в Духовната академия и се пита дали може да поучава други­те на морал онзи, който е потъпкал всякакви морални принципи и норми, който е превърнал фалшификацията, лъжата и кле­ветата в свое най-надеждно оръжие?

В отговор Пенов пише цял полемичен трактат Мироглед, конституция и преса (29.06.1961)[21], депозиран при патриарх Кирил. Текстът на 42 страници е добър образец за реторично майсторство – използва много въпроси, позовава се на авто­ритети, привлича разообразни по характер аргументи.

Още в началото Пенов декларира, че защитава не само себе си, но и своя религиозен мироглед, изобщо религията и по-специално Българската православна църква, която все по-често се взема във вестника на мушка в статии, разкази, фейлетони, карикатури и прочее[22]. Пенов характеризира статията на своя студент като лекомис­лена, безсрамна, цинично умотворение гавра, кощунство, безцеремонна, клеветническа, оскърбителна и невярна. За нея обаче държи отговорен не толкова студента Спиридонов, колкото социалната среда, дала му възможност за безогледно во­дене на мирогледна дискриминация и в която е позволена и желателна всяка клевета, така че в неговата уста са вложени техни думи. В полемичен дух той пита: Каква отговорност носите пред народа?[23].

                                                                     Мироглед, конституция и преса

До редакционната колегия на вестник „Вечерни новини”

Почитаеми редактори,

В брой 3052 от 22-ри този месец на редактирания от Вас вестник „Ве­черни новини“, на който аз съм най-редовен читател, Вие поместихте статията на бившия студент от I-ви курс на Духовната академия Веселин Спиридонов Данов „Защо напуснах Духовната академия“? И тъй като моето име е замесено в тая статия и ми са приписани не само неверни, но и направо заслужаващи да бъдат отнесени до съда клеветнически неща, аз се смятам в правото и дори задължен да взема становище към тая статия. Това правя не толкова за защита на моята лична чест, която, слава Богу, не от всекиго и не от всички може да бъде засегната, а го правя от граждански дълг към нашата общественост, както и от най-добро чувство към Вас, редакторите, и престижа на редактирания от Вас вестник.

1. Вече неведнъж във „Вечерни новини“ аз през последните го­дини срещам името си в едни или други статии, споменавано все като вражеско, като символ на реакционност, само заради това, че аз съм религиозен човек и съм преподавател в Духовната академия, така че съвсем естествено е да защищавам своя религиозен мироглед както в лекциите пред студентите, така и в статиите, които пиша в църков­ните издания и в беседите, които държа пред църковни слушатели. Но не е само моето име. Изобщо религията и по-специално нашата Българска православна църква все по-често се взема във вестника на мушка в ста­тии, разкази, фейлетони, карикатури и прочее. И тогава естествено изниква въпросът:

Стои ли вестник „Вечерни новини“ на конституционна основа, зачита ли Конституцията?

Той е орган не само на Софийския градски комитет на Бъл­гарската комунистическа партия, която по устава си е атеистична, но е орган още на столичния градски народен съвет и на градския коми­тет на Отечествения фронт. А и Отечественият фронт, и столицата наред с членове и граждани атеисти имат още повече членове и граждани рели­гиозни, вярващи в Бога, които еднакво с атеистите носят и изпълняват

Пенов подчертава, че статията е преди всичко тенденци­озна:

Тоя замисъл и нечестните му методи на изпълнение не биха съществували, ако в страната ни не съществуваше мирогледна дискриминация, в интереса на която недозрели момчета се подучват да клеветят учителите си и тия кле­вети се печатат безотговорно от печатни органи, които трябва да спазват Конституцията, да зачитат честта и правата на гражданите и да служат на възпитанието на младежта в чест и морал![24]

Затова голяма част от трактата не е насочена против бившия студент, а към властта като цяло. Тя не се спира тол­кова на конкретните клевети, колкото на мястото на пресата за тяхното тиражиране и разпространение:

Вие, драги редактори, […] сте готови да печатате до­ри клевети, измислени, съчинени свободно „изказвания“ като това, което се приписва на мене […]. Цялата наша общест­веност гъмжи от съчинения, статии, радиосказки, стихове, фейлетони, разкази, лозунги, естрадни програми и прочее, и прочее, в които всичкият християнски морал се нарича експлоататорски, империалистически, капиталистически, в същото време, когато империализмът и капитализмът се смятат неморални, противоморални […]. Не издавате ли с това един неособено висок морал, морал на дискриминатори [25].

По тази логика в текста преобладават доводите за липса­та на свобода на религията и съвестта и за тоталното отсъст­вие на свобода на словото.

На първо място, авторът си задава въпроса дали вестник Ве­черни новини зачита Конституцията, която признава еднакви права на всички граждани, без значение на тяхната вяра. Ма­кар да е орган на Софийския градски народен съвет, Градския комитет на ОФ и Градския комитет на Българската комунистическа партия – все атеис­тични организации, в ОФ членуват и религиозни хора и, сле­дователно, вестникът не трябва да разглежда мирогледни въпроси, за да не създава идейни дрязги. Ако се разглеждат такива въпроси, трябва да бъде равнопоставено, да се даде възможност и на вярващите да пишат против атеизма. Пенов смята за противоконституционно дискриминирането на хрис­тиянския мироглед от атеистите и материалистите [26], това да се изказват какви ли не недомислия против религията, а в за­щитата и да не се допуска нищо[27]. Вместо да се унижава един мироглед и да се обработва публиката да приема безкритично написаното, трябва да се оставят двете позиции в житейско и идейно съревнование. Ние ценим своя мироглед, а атеистич­ния смятаме за неравностоен; ценността на нашите два мирогледа не може да бъде декретирана и налагана насила на народа – пише авторът. Той защитава становището, че на­родната свобода е в това сам народът да признае или отхвър­ли атеизма[28].

На второ място, Пенов посочва, че нападките против Българската православна църква са неуместни най-малкото, защото тя е била живец за националното битие в последните 10 века и има исторически права. В миналото тя е спасила българските евреи[29], а понас­тоящем е жив организъм, будна стража на завоеванията на народа, за защита на мира и българо-съветската дружба[30]. Тя пази националната независимост[31].

Пенов въвежда и трети аргумент: атеистичните статии рушат патриотичното единство на българския народ. Ако той бъде продължително оскърбяван, ще отвърне сърце от уп­равниците си, заключава той, намеквайки за възникване на възможни антиправителствени настроения. Според него, из­ходът е да се премахне мирогледната дискриминация, която засяга духовната личност на хората[32].

Следва…(виж тук).

________________________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Бележки

[1]. ЦДА [Central State Archives – Sofia], ф.1Б, оп. 8, а.е. 7466, л. 7-9.

[2]. Атеистична трибуна (1972 – 1988), Бюлетин за атеистична пропаганда (1972 – 1973), Млад атеист (1976 -1979), Бюлетин на До­ма на атеиста (1974) и други.

[3]. Вж. Стършелови 1958; Варадинов 1981-1982 и много други.

[4]. Архив на КРДОПБГДСРСБНА (Комдос) [Archive of the Former State Police], ф. III раз., а.е. 13698, л. 39.

[5]. ЦДА [Central State Archives – Sofia], ф. 165, оп.11, а.е. 862, л. 2-53.

[6]. Архив на КРДОПБГДСРСБНА (Комдос) [Archive of the Former State Police], ф. III раз., а.е. 13698, л. 36. Тя е била подложена на натиск да го стори от своята игуменка Симфороза (Мечкова, 1907-1992).

[7]. В подобно писмо професор Александър Осипов, преподавател в Ле­нинградската Духовна академия, заявява твърдия си отказ от религията (12.1959).

[8]. ЦДА [Central State Archives – Sofia], ф. 1318к, оп.1, а.е 1131, л.1- 31; а.е. 1144, л. 5, 24. След Бог Вие сте ни единствената закрила и опора, му пише той.

[9]. През 1951 година изложение срещу него съставят архимандрит Нико­лай (вероятно Кожухаров, бъдещ епископ Макариополски, 1908-1981) и архимандрит Серафим (Алексиев, 1912-1993), влизащи в така наречената мистична група в Българската православна църква (заедно с архиандрит Методий Жерев, архимандрит Васи­лий, архимандрит Иларион, архимандрит Герасим и епископ Партений) и настояващи за точно запазване на православното наследство (Архив на КРДОПБГДС­РСБНА (Комдос) [Archive of the Former State Police], ф. III раз., а.е. 12104, т.1-3. – благодаря на докторант Росица Николова за предоставе­ните ми сведения).

Повод е коментарът на Пенов за речта на Паисий Врачански в Духовната академия (ДА) на патронния ѝ празник (08.12.1950). В него преподавателят твърдял, че задачата на Духовната академия трябва да е създаването на хармония между знание и любов и знанието да се проникне от нравс­твените ценности, а институцията да стане фар и стожер на правос­лавието. Двамата духовници обвиняват Пенов, че няма твърди правос­лавни схаващания. Те припомнят, че в неговата хабилитация Филосо­фията на религията и на нравственото възпитание (1944) е сложен акцент върху рационализма, а в сказката си пред свещеници в Черепиш (1947) е твърдял, че не вярва във възкресението на телата, а само на душите. Пенов изпраща отговор до митрополит Кирил Пловдивски, наместник-председател на Синода, и до изпълняващия длъжността Ректор на Духовната академия (юни 1951), в което изразява разочарованието си от двамата духовници, които е смятал за истински приятели и от тяхното опекунско отношение към Академията. Още по-възмутен е от въобразения от тях монопол върху православието, от дребния им сарафлък с вярата за уреждане на лични сметки, прикривайки вътрешни църковни дрязги. Всъщност, пише Пенов, въпросът е не дали, а как ще възкръснат телата. Според него, въз­кресението е непостижимо за разума, макар че догмите са свръхразумни (ЦДА [Central State Archives – Sofia], ф. 1318к, оп.1, а.е. 1144, л.1-4).

През 1954 година негова статия във вестник Народен пастир предизвиква по­редното отворено писмо от шуменския свещеник Стефан Попов, адре­сирано до всички архиереи и свещеници на Българската православна църква и редакцията на вест­ника. Съученик на Пенов от Семинарията, Попов го обвинява в сервилност към патриарха и в нецърковен либерализъм, който толерирал край­ния ригоризъм, рационализма и протестантската етика. Пенов е заклей­мен, че иска да приспособи православието към света, застава зад сво­бодната нравственост, прави тенденциозна интерпретация и се стреми да приспособи Божието Слово към това на патриарха, към човешките слабости и греховните желания. Преподавателят е представен като ревнител на знанието, което е плътско оръжие и води до превъзнасяне и което въстава срещу Божието познание. На това свещеник Попов проти­вопоставя православната вяра – почитаща само религиозното знание, имаща за приоритет благочестието, настояваща за църковна дисциплина и за нравствен подвиг. Според Попов, терминологията на Пенов е крайно съмнителна от богословска гледна точка (особено понятията етическа близост между хората, етически деловити хора). Той смята, че опонентът му застъпва чужди позиции, особено с опита си да създаде разкол в Българската православна църква, като загатне, че има владици, които се поддават на хули, завист и съблазни и се чуждят от братята си (ЦДА [Central State Archives – Sofia], ф. 1318к, оп. 1, а.е. 1130, л. 1-4). Пенов не остава длъжен на свещеника. Той порицава грандоманския и наставническия тон в писмото и твърди, че съученикът му е подведен от главозамаяните си самосветски вдъх­новители. Преподавателят се противопоставя на долната клевета и твър­ди, че е защитник на лоялните отношения между държава и църква и че не е враждебно настроен към провежданата от Синода църковна полити­ка. Той дори обвинява Попов в истинско сектантско православие, както впрочем озаглавява отговора си до читателите на Народен пастир (ЦДА [Central State Archives – Sofia], ф. 1318к, оп.1, а.е.1130, л. 17-40). Народен пастир е седмичник на Свещеническия съюз. Повод за скандала е ста­тията Пенов 1954 б. По-късно през годината той продължава да публику­ва свои материали (Народен 1946). Изпраща статии и на списание Православен пастир (Пенов 1949 a, 1949 б).

[10]. Публикува още Пенов 1957.

[11]. Гавраил Хрусанов (1906-1986) е педагог, белетрист, преводач, до­цент по педагогика в СУ, автор на учебници за обучението в начален курс.

[12]. ЦДА [Central State Archives – Sofia], ф. 1318к, оп.1, а.е. 1130, л. 40-72.

[13]. Той явно не знае, че автор на редакционната бележка в Духовна култура е самият патриарх Кирил (ЦДА [Central State Archives – Sofia], ф. 1318к, оп.1, а.е. 1130, л. 33-34).

[14]. ЦДА [Central State Archives – Sofia], ф. 1318к, оп.1, а.е. 1144, л. 6-16.

[15]. Пак там, л. 3-4. В следващите десетилетия Мизов продължава да атакува възгледите на Пенов в много свои публикации.

[16]. ЦДА|Сеп1га1 State Archives – Sofia], ф. 1318к, оп.1, а.е. 1131, л.1-2.

[17]. Пак там, л.6-8.

[18]. Пак там, л.16.

[19]. Пак там, л.4-5.

[20]. Пак там, л.16.

[21]. Пак там, а.е. 6078, л. 1-42.

[22]. Пак там, л. 1.

[23]. Пак там, л.7-9.

[24]. Пак там, л.30.

[25]. Пак там, л.31.

[26]. Пак там, л. 27.

[27]. Пак там, л. 2.

[28]. Пак там.

[29]. Пак там, л. 3.

[30]. Пак там, л. 4.

[31]. Пак там, л. 5.

[32]. Пак там, л. 6.

Изображения: авторът Жоржета Назърска и Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dyt