Християнството и техниката*

Публикувано на 14.11.202315.11.2023 от Dragan Bachev

Николай Маджуров

Пускането на изкуствените спътници на земята и на космическата ракета, превърнала се в изкуствена планета, са безспорно събития от изключително голямо световно-историческо значение. Те говорят за неимоверното развитие на науката и техниката както в изучаване областта на безкрайно малкото, на атома, дето се работи с милиони частици от милиметъра и от милиграма, така и в областта на безкрайно голямото, на вселената, дето се работи с пространствени величини, измервани с милиони и милиарди светлинни години.

Достатъчно е само човек да помисли колко и какви изчисления са правени, колко и какви сили са използвани, колко и какви технически инструменти и съоръжения са приспособени, колко и какви опити са извършени, колко и какви пречки са преодолени, за да се смае и да се удиви пред величието и силата на човешкия технически гений.

Ако досега той само пускаше своите сонди на хиляди километри под земята и водата, ако изследваше на хиляди километри височините на планините – все за да опознае, – да овладее и използва благата и богатствата на земята, днес той предприема смели, макар и още само начални и ограничени полети в недрата на необятната Вселена.

Някогашното обикаляне на земята за три години и половина с бързоходните кораби на Магелановата експедиция сега вече ни изглежда като някаква детска залъгалка в сравнение с обикалянето на спътниците около земята за час и половина или в сравнение с полета на космическата ракета, която лети около Слънцето със скорост 1,213 километра в секунда, сиреч с почти 45,000 километра в час.

Изработването и пускането на спътниците и особено на космическата ракета стана възможно след откриването и използването на атомната енергия като двигател, след разработването до съ-вършенство на ракетната техника и балистиката, и след поразителните нови успехи на електрониката.

В това отношение 1957 година, годината на пускането на спътниците беше фактически юбилейна, защото тогава се навършиха сто години от раждането на великия немски физик Хайнрих Рудолф Херц (1857-1894) – откривател на електромагнитните вълни, които и носят неговото име „вълни на Херц,“, и на тяхното хващане, измерване и използване. Сто години се навършиха тогава и от раждането на големия руски физик Константин Едуардович Циолковски (1857-1935), най-голям откривател в областта на аеродинамиката, на ракетната техника и на теорията за междупланетните съобщения.

Неоценима заслуга е именно на руската наука и техника, че можа да ознаменува тази стогодишнина с такова епохално събитие, като пускането на спътниците, което не би било възможно без откритията на тези двама учени. Но не би било възможно и при техните открития, ако те не бяха добре оценени, използвани и развити по-нататък от съвременната наука.

Движението на спътниците и на ракетната планета дава възможност да се направят неоценими по своето научно значение наблюдения както върху конкретни неща като бъдещата техника и направление на ракетите, температурата, налягането и гъстотата на йоносферата; степените и сферите на космическото притегляне, колебанието на магнитния полюс на земята; метеоритите и микрометеоритите и прочее; така и да се проверяват някои основни принципи в теорията на Алберт Айнщайн(1879-1955) за относителността, които засягат строежа на вселената и видимост- та на звездите от Галактиката и Мегагалактиката, засягат строежа на материята и на междупланетните пространства и дори засягат самата същност на физическото време и пространство и физическото тегло във вселената.

При наличността на подобни постижения и при перспективата за все нови и още по-големи научни завоевания нам се налага да си поставим принципния общ въпрос, какво е и какво трябва да бъде нашето отношение, като религиозни хора, като християни към великите открития на науката и техниката – не към едно или друго велико откритие, а към всичките изобщо открития.

Има християни, които смятат, че техниката няма нищо общо с религията, защото техниката изследвала и използвала само материалния свят и била дело на разума и науката. А религията се занимавала само с духовния свят, подготвяла спасението на душите за вечния живот и била дело само на вярата. Така че каквито и да бъдат постиженията на техниката, те с нищо не засягат и не изменят задачите на религията. Всяка си е за себе си и е затворена в себе си, без да се интересува и да се влияе от другата.

Има други християни, които при всяко по-голямо постижение на техниката се обхващат едва ли не от паника, тъй като я смятат по същество враждебна на религията и всяко ново завоевание им се струва, че е стесняване обсега и намаляване значението на религията. Затова или се въоръжават да отричат и омаловажават научните открития, като мислят, че те така служат на религията – или, – ако са маловерни – бързат да се откажат от религията си и да се поклонят на новия кумир – на техниката,от който очакват щастие и спасение за душите си.

И двете тези становища обаче са из основи погрешни и осъдителни. Техниката не може да бъде неутрална и безразлична за религията. Защото религията е отношение на човека към Бога, към Неговото вездесъщие, всезнание и всемогъщество, към Неговото сътворяване на света и промисляне за него.

Но щом е така, тя е отношение и към света и към човека с всичките му дела, преценяване от гледище на Бога. Така че няма нищо човешко или извънчовешко, което да ѝ е безразлично още и затова, защото няма религия, която да се грижи само за душата на човека и няма техника, която да влияе само на материалното, на телесното.

Особено християнството е религия на богочовечеството и на въплътяването на Сина Божи, което е най-високото признание и освещаване на телесното. Затова християнството търси спасени- ето на целия психофизичен човек.

А и техниката се създава на почвата на духовни сили и творчество и сама от своя страна отключва и разраства духовните сили на човека. Накрая, нито религията е дело само на вяра, а е и на разума, нито техниката е дело само на разум, а е и на вяра.

Но ако техниката не може да бъде безразлична за религията, още по-малко тя може да ѝ бъде по същество, по основните си задачи и по своя произход – враждебна. Защото още в първата глава на книга „Битие“, дето се говори за сътворяването на човека и се посочва възможностите и задачите му, се казва: „Сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладавайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие 1:27-28).

Но щом Бог създаде човека по Свой образ и го постави да господарува над цялата земя със всичките ѝ сухоземни, морски, подземни и надземни блага, то ясно е, че културните и техническите постижения не само са възможни и не само са позволени и благословени за човека, но са му и направо заповядани, вменени са му в дълг, за да овладява и използва природата чрез тях.

Това е толкова вярно, че можем дори направо да кажем: колкото повече техника и покоряване на природата, толкова повече изпълнение на Божията заповед, досежно силите, мястото и задачите на човека в света.

Още древните църковни отци и учители са изтъквали, че образът Божи в човека, това е разумността, свободата, целесъобразността и творческата активност на човешката душа! Човекът единствен се ръководи не робски от заобикалящото го и от неговите въздействия, а съзнателно и разумно си поставя цели, създава планове за осъществяването им, изработва си оръдия и влага определен смисъл в своите постъпки. Не той се подчинява на природата, а подчинява природата на себе си.

Блажени Теодорит (393-457), като изтъква разумността на човека, сочи, че човекът и в това се оприличава на Бога, дето „в един миг обхожда мислено и Изток, и Запад, и Север, и Юг, и небесното и това, що е в преизподнята[1]„. Той единствен има способността зад сетивните предмети да открива дълбоките им връзки и закони, а и тези закони да възвежда до тяхното общо начало и да ги осъзнава и опознава като сътворени от Бога – зад видимото да открива и съзерцава невидимото (Римляни 1:20).

С това пък е свързано почитането на Твореца. И любовта към Него. Защото човешката душа, по самата си най-съкровена природа, зад всичко относително търси Абсолютното. Търси Бога. Или както го казва блажени Августин (354-430): „… Ти си, Който ни подбуждаш да търсим сладост само В Твоята похвала, защото ти ни създаде за Тебе и нашето тревожно сърце е безпокойно, докато не намери успокоение у Тебе[2]„.

Имануел Кант (1724-1804), както е известно, виждаше величието на човека в тази духовна способност да обгръща мислено в един миг вековете, да обгръща и необятната физическа Вселена, за която способност говори още блажени Теодорит. Докато физическата безкрайност на звездното небе, с милиардите му светила ни кара да се чувстваме като нищожни прашинки, захвърлени и забравени от всемира, духовното прозрение и съзерцание, което мислено обгръща всичко, ни кара да се чувстваме безкрайно възвеличени и несравними с нищо в света[3].

„О, колко е щастлива душата, възкликва Кант на друго място, когато тя сред яростта на стихиите и отломките на природата може по всяко време да ги гледа от такава височина, откъдето опустошенията, предизвикани от тленността на вещите на този свят, се носят като вихър под краката ѝ! Откровението ни учи твърдо да се надяваме на блаженството, което разумът дори не може да пожелае. И когато оковите, които ни привързват към тленността на творенията, паднат в този миг, който е предопределен за преобразяване на нашето битие, тогава безсмъртният дух, освободен от връзките си с мимолетните неща, ще добие истинско блаженство в общение с безкрайното Същество. Цялата природа в обща хармония с Божията благост може само да изпълва с чувство на постоянно удовлетворение това разумно създание, което се намира в единение с този източник на всяко съвършенство. Съзерцаваната от този център природа навсякъде разкрива пълна устойчивост и хармония. Променливите природни явления не са в състояние да нарушат блажения покой на духа, възнесъл се вече на такава височина. Със сладка надежда, предвкусвайки това състояние, той може да отвори устата си за тези славословия, от които някога ще се оглася вечността. Когато мирозданието се върне към небитието си и творението на Твоите ръце не ще различава ден и нощ, моята душа, възнесена от Теб, почитайки Твоето всемогъщество, вечно ще пее пред Твоя трон; моите уста, изпълнени с благодарност, во веки веков ще въздават безкрайна хвала на Тебе и Твоето величие, но затова няма нищо достатъчно съвършено, защото Ти, Господи, си толкова велик, че за достойна възхвала не е достатъчна и вечността[4]„.

Най-новите психологически изследвания, включително и материалистически в това виждат качествената разлика между човека и животните, че психическата дейност на човека е съзнателна, че мисленето и дейността му имат абстрактен и творческо-преобразователен характер.

Абстрактността на мисленето е в „издигане на нашия субективен образ за нещата на такава висота, тоест в откъсване в максимална степен от непосредствената действителност, за да може той да се приближи напълно и дълбоко към обективната реалност[5]„. Ще рече, зад многообразието и сетивността да се види и опознае невидимото като по-дълбока обективна реалност.

Прочетете още „Християнството и техниката*“ →

Свойства на християнската надежда*

Публикувано на 11.11.2023 от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

Религиозно-психологическият и ценностно-етически анализ установява в християнската надежда изобилие от свойства, които всъщност принадлежат не на нея като отвлечена и взета сама в себе си духовна величина, а на нейния жив носител – надяващия се християнин. С оглед на това кратко и конспективно изложение естествено тук ще бъдат посочени и очертани само някои най-характерни свойства на християнската надежда, които при това не са само дадености, но и отправят определени изисквания към християнина за изпълнение в религиозно-нравствения му живот и в църковно-общественото му служение.

В основата си християнската надежда се опира, изгражда и крепи върху здрава, правилна и твърда вяра в Бога и върху истинско познание за Божиите свойства и обещания. Изискваната от св. апостол Павел здравина във вярата, в търпението и в любовта (Тит 1:13; 2:2) е свойство също и на надеждата понеже тя се намира върху същата ценностна основа със споменатите духовни прояви и по психична и морална структура е близка и сродна с тях. На християнската надежда е чужда сляпата и необоснована вяра, тъй като чрез нея не можем да получим достъп до Божията благодат, „в която стоим и се хвалим с надежда за слава Божия“ (Римляни 5:2), и не можем „да се надяваме и очакваме оправдание от вярата чрез Духа“ (Галатяни 5:5). Само здравата и обоснована надежда отговаря на изискванията, отправени от св. апостол Петър към вярващите: да бъдат винаги готови с кротост и боязън да дадат отговор на всеки, който иска от тях сметка за надеждата им (1 Петра 3:15).

По съдържание християнската надежда е истинска, тоест предметът ѝ обгръща в себе си действителни жизнени, нравствени и спасителни блага, които са засвидетелствани в Свещеното Писание и са удостоверени в преживяванията на вярата. Сам триличният Бог, Който е ипостасна истина и изявител на вечната истина, е гарант за истинността и неизмамността на християнската надежда. Подобно на Авраам християнинът не изпада в съмнение, а остава твърд във вярата, като е напълно уверен, че Бог е силен да изпълни това, което е обещал (Римляни 4:20-21).

По психична и морална структура християнската надежда е твърда, постоянна, непоклатна, непоколебима. Свещеното Писание изисква от всеки християнин да не бъде ленив в надеждата си, а да проявява ревност и усърдие в нея, като подражава на онези, които чрез вяра и дълготърпение наследяват обещанията (Евреи 6:12). Св. апостол Павел говори специално за твърдостта на надеждата и своята надежда за коринтяни нарича твърда (2 Коринтяни 1:7). Той приканва християните не само да пребъдват във вярата твърди и непоколебими, но и да бъдат непоклатни в надеждата на проповядваното на всяко поднебесно създание благовестие (Колосяни 1:23). По-нататък апостолът изисква от християнина да показва усърдие за пълна увереност докрай, да има твърда утеха и да се държи здраво за „предстоящата нам надежда, която за душата ни е като непоклатна и яка котва“ (Евреи 6:11, 18-19). Християнинът е призован да държи „непоклатно изповеданието на надеждата, защото верен е Оня, Който се е обещал“ (Евреи 10:23). Никакви трудности и препятствия, никакви изкушения и бедствия, нито дори временни грехове и морални падения, а също и самата смърт, не трябва да разколебават и разклащат надеждата на християнина, защото Бог е казал: „Няма да те оставя, нито ще те напусна“ (Евреи 13:5; срв. Битие 28:15; Иисус Навин 1:5; Римляни 8:31-39; 1 Коринтяни 10:13).

Християнската надежда е пълна с упование, което я доближава до увереност и сигурност. Подобно на св. апостол Тимотей християнинът знае в Кого е повярвал и е уверен, че Бог е могъщ да запази залога му в „оня ден“ (2 Тимотей 1:12). Увереността на вярата усилва упованието на надеждата и я прави непоклатна и необуреваема крепост. Както поради истинността си, така и поради съдържащата се в нея пълнота на упование „надеждата не посрамя“ (Римляни 5:5). Израз на съдържащото се в надеждата непоклатно упование, което преминава в дълбока увереност, е дал Псалмопевецът, като в това отношение се е осланял както на Божие озарение, така и на непосредно религиозноопитно преживяване. Според собствената му изповед той винаги виждал пред себе си Господа, Който бил от дясната му страна, и от Него черпил сила да остане непоклатен в надеждата си за тукашния и отвъдния живот. По-нататък той изповяда на Бога: „Затова се възрадва сърцето ми, и се възвесели езикът ми; а още и плътта ми ще почива в надежда, защото Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще дадеш на Твоя светия да види тление. Ти ще ми посочиш пътя на живота: пълна радост е пред Твоето лице, блаженство е в Твоята десница навеки“ (Псалом 15:8-11; срв. 31:2; 36:3; 453: и сл.; 90; 124:1). От това упование в Бога извира увереността на вярващия, че Бог никога не ще го остави в изкушения и изпитания, които надхвърлят силите му. Нещо повече, Бог ще му посочи изход от тях и ще му даде сили да ги превъзмогне и да се утвърди още повече в пътя на доброто, правдата и истината. Св. апостол Павел укрепва във вярата и надеждата коринтските християни, а също и всички християни, като казва: „Верен… е Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите“ (1 Коринтяни 10:13).

На християнската надежда вътрешно е присъщ свещен страх, понеже вярващият поради ограничеността си, слабостта на волята си и недостатъчните ѝ сили, от една страна, и поради евентуални грешки и пропуски в поведението и дейността си в отговор на Божия призив и на съдействието на Божията благодат, от друга страна, никога не е абсолютно сигурен в индивидуалното си спасение. Изкушенията слагат много препятствия и примки по пътя на вярващия, подхвърлят го на съблазни и изпитания, които могат да бъдат превъзмогвани и побеждавани с голяма мъдрост, постоянство и издръжливост, но никога без смирение и без подкрепа на Божията благодат. Св. апостол Петър наставлява християните да бъдат трезвени и бодри, защото техният противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петра 5:8). Самоувереността и самонадеяността за издигане до съвършенство и за постигане спасение водят към падение и гибел. Свещеният страх предпазва от тези грехове и винаги държи буден духа на вярващия срещу обкръжаващите го отвсякъде изкушения и срещу неспирните пристъпи на съблазните. Така той образува необходимо допълнение към упованието и увереността на християнската надежда, като предпазва вярващия от самоувереност и самонадеяност, от една страна, и от лекомислие и отпуснатост, от друга страна. Така разбираният свещен страх е ползотворен и спасителен. Нему са чужди отрицателните страни и прояви на безпросветния страх, който се изразява в безпокойство, в угнетено или паническо състояние, в мъчителни преживявания, а не рядко и в стихийни, необмислени и неразумни действия и постъпки. Понякога този обикновен психологически страх довежда човека до загубване контрола над себе си, до нерешителност за изпълняване моралните изисквания и до малодушие и загуба на смисъл в живота. Страхът, проявен като безпредметен и безкраен ужас пред нищото, както го разглежда екзистенциализмът (Сьорен Киркегор, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше, Освалд Шпенглер, Мартин Xайдегер, Николай Бердяев), поражда постоянна загриженост, усамотеност и безсмисленост на съществуването. Свещеният страх няма нищо общо и със страха, проявяван като безпределен ужас пред нищото, както го разбира екзистенциализмът, начело с Мартин Хайдегер[1]. В свещения страх въобще не са налични посочените отрицателни страни и прояви. Той изцяло е проникнат от положително съдържание, което стимулира живота и импулсира морала. Той не подтиска и не обезсърчава вярващия, а го прави бдителен и внимателен, предпазва го от възгордяване и самонадеяност, подтиква го към вярност на дълга, поставя го в служба на доброто, устремява го към съвършенство.

В религиозния страх или по-точно казано в страха Божи, който се изисква от Свещеното Писание и придружава християнската надежда, могат да се разграничат главно две степени: една нисша и друга висша. Нисшата степен е така наречения робски страх (timor servilis), а висшата степен – така наречения съвършен или синовен страх (timor filialis). Първият се състои в страх от Бога, Който наказва за извършено зло и награждава за сторено добро. Като мотив на нравственото постъпване този страх подтиква вярващия да извършва добро и да отбягва зло, без той да е осъзнал високата ценност на доброто и нравствената грозота на злото и именно от това да се ръководи в поведението и дейността си. Затова мотивираната от страх Божи нравственост не притежава висока морална качественост. Все пак по негов подтик се извършва добро и се избягва зло. Поради нисшата ценност и морална структура на робския страх той е обозначен в Свещеното Писание само като „начало на мъдростта“ (Псалом 110:10; Притчи Соломонови 1:7). Според преподобни Авва Доротей този страх е присъщ на ония, които, тъй да се каже, начеват да бъдат благочестиви; оня, който изпълнява волята Божия поради страх от мъки, той е още новоначален, понеже върши доброто не заради самото него, но поради страх от наказание[2]. Психологичният анализ, удостоверен и от патристиката, специално от св. Василий Велики[3] и преподобни Авва Доротей[4], установява, че не е възможно да се постигне съвършен страх, ако първо не придобием първоначалния. Последният опазва душата от зло и създава в нея опитност за доброто, за да може сетне да се извършва доброто заради самото него: „Чрез страх Господен всеки се отклонява от зло“ (Притчи Соломонови 15:27)[5]. Когато човек се въздържа от зло като роб, поради страх да не го накаже господарят му – пише преподобни Авва Доротей, – той постепенно идва и до това да върши доброто доброволно. Така като избягва постоянно злото от страх и върши добро, той придобива вкус към доброто и започва да разбира къде е истинското добро и вече не иска да се раздели от него[6].

Прочетете още „Свойства на християнската надежда*“ →

Научното богословско творчество и академично дело на професор д-р Иван Панчовски*

Публикувано на 08.11.202310.11.2023 от Dragan Bachev

Костадин Нушев

През 2023 година се навършват 100 години от създаването на Богословския факултет и 110 години от рождението на нашия изтъкнат богослов и дългогодишен преподавател във висшата ни богословска школа професор д-р Иван Панчовски (1913-1987). Той е един от водещите християнски мислители и български православни богослови през ХХ-ти век, който има сериозен научен принос в областта на Православното нравствено богословие, етическите и религиозно-философски изследвания, християнската социология и психологията на религията.

Професор д-р Иван Панчовски работи главно в областта на Християнската етика, но също така и в много други области на църковната наука като психология на религията, религиозна педагогика, апологетика, агиология, история на религията и други сфери на систематическото богословие.

1.Кратки биографични данни и първи научни трудове

Иван Панчовски е роден през 1913 година в пазарджишкото село Мечка, което днес се нарича Оборище, в благочестиво християнско семейство. Завършва Пловдивската духовна семинария през 1932 година и след това Богословския факултет в София (1936) като продължава своето богословско образование в Германия, където получава докторат по философия от Университета в град Йена (1940). През тези години той започва да публикува своите първи богословски статии на различни актуални теми в църковното списание „Духовна култура“ и пловдивското списание „Братско слово“. След завръщането си в България д-р Иван Панчовски е учител в Софийската мъжка гимназия и автор на книги по християнска религиозна философия. През 40-те години се занимава с въпросите на християнската нравственост и психология на религията като разработва и публикува своя първи изключителен и актуален до днес труд „Психология на религията“ (1943).

Научният труд на д-р Иван Панчовски “Психология на религията” (1943), който той публикува като хабилитационен труд и посвещава на патриарх Кирил със синовно чувство на благодарност и признание. Чрез този научен труд в България се поставя началото на сериозните богословски и научно-емпирични изследвания в областта на религиозната психология и анализа на религиозното преживяване. С Окръжно писмо (N 763 от 1.02.1943 година) Светият Синод изпраща до всички епархийски и енорийски центрове на Българската православна църква известие за свое решение от 29.01.1943 година с което се дава одобрение и препоръка книгата на д-р Иван Панчовски “Психология на религията”, написана в християнско апологетическо осветление, да бъде включена в църковните библиотеки и културно-просветната дейност на църковните братства. В своето решение от началото на 1943 година архиереите от Светия Синод препоръчват на митрополитските, енорийски и манастирски библиотеки да се снабдят с тази книга, която е полезна не само за богослови, но също така и за свещеници, учители, вярващи и образовани хора, които търсят истинско познание за Бога и се интересуват от научните данни за религиозния живот, а по-специално за характера и силата на религиозно-психологическите преживявания (“Църковен вестник”, брой 7, 12.02.1943, с. с.57-58).

Десетилетия наред през втората половина на ХХ-ти век, и до ден-днешен, това изследване остава най-сериозното, цялостно и задълбочено богословско и систематично представяне на религиозната психология от християнско и научно гледище, което продължава да е актуално в своята методологична пълнота и обоснованост. Този богословски труд стои в основата на обучението, преподаването и на новите изследвания на поколения български богослови, философи, психолози и изледователи на религията и религиозните преживявания в техните усилия и опити за проникване в дълбочина и осмисляне на спецификата и характера на религиозните феномени в сферата на духовния и психичния живот и структурата на съзнанието и самосъзнанието на човека като разумна и свободна съзнателна личност.

През следващите години д-р Иван Панчовски е асистент по Нравствено богословие и доцент в Богословския факултет на Софийския университет до неговото закриване и премахване от структурата на университета през 1949 година.

През този първи период от своята църковна и академична дейност професор д-р Иван Панчовски е бил също така епархийски проповедник на Пловдивска митрополия, редактор на списание „Братско слово“ – орган на Съюза на православните християнски братства в България, член на богословски комисии на Светия Синод и участник в редица международни и междуцърковни конференции, конгреси, семинари и изследователски проекти.

2.Научно творчество и академична дейност

В своята преподавателска и научно-изследователска работа в областта на систематическото богословие професор д-р Иван Панчовски разработва множество учебници за Духовната семинария и Богословския факултет, пише книги, монографии, студии и статии, които са отпечатани в наши и чужди научни списания и води лекции по Нравствено богословие и Етически системи в продължение на над три десетилетия. В своите научни трудове той разработва много въпроси от областта на Християнската етика и философските учения на морала в историческа и систематична перспектива.

В Духовната академия той води специален семинар по Систематическо богословие, сътрудничи на църковните периодични издания и следи развитието на богословската наука в другите поместни православни църкви, в източноевропейските страни и отвъд “желязната завеса“. В много свои упебници, публикации и рецензии от 60-те и 70-те години той откликва на актуалните въпроси на времето и следи развитието на църковния и международен академичен живот, главно с оглед на проблемите на миротворството, социалната етика, екологичните въпроси, християнската духовността, науката и религията.

3.По-важни научни трудове на професор д-р Иван Панчовски

Научно-богословското творчество на професор д-р Иван Панчовски е обширно по своя обем и богато на религиозно-философски, духовни, нравствени, етични, културно-исторически, педагогически и социологични идеи. Неговите трудове могат да се групират и систематизират както хронологично, така и тематично в няколко основни насоки.

3.1.Християнска педагогика, философия и апологетика

В началото на своята научна работа Иван Панчовски се занимава с проблемите на християнската духовна и нравствена просвета на младите хора в България през 20-те и 30-те години на ХХ-ти век. Той разработва своята докторска дисертация, защитена в Германия, която е посветена именно на този кръг от църковно-просветни и религиозно-педагогически въпроси и на дейността на Православните християнски братства в България през периода между двете световни войни.

След това той пише серия от книги и статии, посветени на въпросите на психологията на религията, философия на религията, християнска етика и апологетика, които представляват първи цикъл от научни трудове в неговото разностранно и богато научно творчество. Първата група научни трудове са религиозно-философски и религиозно-психологически по своя характер и насоченост. Те обхващат съдържанието на първите книги на д-р Иван Панчовски, публикувани през 40-те години на ХХ-ти век след завръщането му от Германия и разкриват научната му дейност от първия етап на неговата преподавателска работа в Богословския факултет до 1950 година. През този първи период по-важните негови книги са:

Пътят на модерния човек към Бога. С., 1943.

Психология на религията. С., 1943. Фундаментален и единствен по рода си труд в българската богословска наука и до днес.

Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. С., 1944;

Естествена наука и религия. С., 1944;

Религията на естествениците. С., 1945.

Иван Панчовски, Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието, С., 1944.

През 1944 година д-р Иван Панчовски става преподавател в Богословския факултет и тогава разработва и публикува серия от научни изследвания – главно студии и статии, за отношението между религия и етика, съдържащи задълбочени богословски и религиозно-философски анализи и богословска критика на определени постановки от областта на философската антропология, метафизическата философия и ценностната етика на германските философи Макс Шелер и Николай Хартман.

През 1949 година при закриване на Богословския факултет и отделянето му от Софийския университет Иван Панчовски е интерниран извън София заедно със своето семейство и споделя съдбата на някои други професори и преподаватели по богословие, завършили в Германия**. През този период някои от книгите му са конфискувани като буржоазни религиозни изследвания и той е подложен на известен натиск от страна на новата комунистическа власт заради наличието в тях на определена критика срещу идеологията на комунизма. Става дума за един параграф в една от първите му книги, озаглавен „идеологическите заблуди на комунизма“, заради който е третиран като „буржоазен мислител“ и антикомунистически автор.

Прочетете още „Научното богословско творчество и академично дело на професор д-р Иван Панчовски*“ →

Отношение на надеждата към вярата и любовта*

Публикувано на 07.11.202309.11.2023 от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

В дивната огърлица на трите християнски добродетели – вяра, надежда и любов – надеждата заема средно положение и образува свързващо звено между вярата и любовта. И по съдържание, и по духовна структура надеждата представлява един вид мост, по който единствено може да се премине от основата на християнската добродетел – вярата – до увенчаващата я корона – любовта.

Вярата открива духовния поглед на християнина за божествената му първооснова и го свързва с Небесния му Отец. В тази връзка вярващият усеща непосредно, схваща и познава превъзходната и безотносителна ценност на богоподобната си личност, осъзнава екзистенциалното си призвание и голямата си отговорност, тръгва по стръмния, но единствено достъпен и спасителен за него път на религиозно-нравствено усъвършенстване и на предано обществено и църковно служение, и се устремява към висшата си цел, която постоянно се озарява от сиянието на най-висшето благо. Така от чертозите на вярата (наречена от Климент Александрийски и св. Иоан Златоуст „майка и източник“ на всички дарби[1]) християнинът навлиза в предверието на надеждата. Тук подвизите на вярата се услаждат от предчувствие и предвкусване на вечните блага на доброто и нетленната награда в горния Иерусалим, която Бог е приготвил за Своите верни и предани чеда. Наистина най-възвишен е предметът на християнската вяра, но той все пак не така лесно би пленил и вдъхновил, раздвижил и активизирал човешката воля за изпълняване отправения от него религиозен и нравствен императив, ако той не би бил очертан от християнската надежда в привличащото сияние на най-висшето благо и на вечното блаженство. Именно в надеждата християнинът прегръща с цялото си сърце висшата цел на съществуването и назначението си, прави я въжделено съдържание на съкровения си копнеж и впряга всичките си сили за постигането ѝ. Въпреки това вярата е основоположна и определяща за християнската надежда. Дълбоките корени на надеждата се намират във вярата: оттам израства надеждата, оттам черпи живителни сокове, оттам се подхранва и укрепва за неспирен растеж, за непрестанни дръзновения, за неуморни трудове и подвизи в устрема към съзидание и съвършенство.

Както душевният живот на човека представлява една цялост, поради което всички душевни сили са взаимно свързани, една от друга се обуславят и една в друга се преливат, разбира се без да загубват специфичната си структура, така и трите основни добродетели на християнския живот взаимно се предполагат, изискват и допълват и само при съвместното си действие се разкриват в пълнота и съвършенство, разбира се без да се лишават от собствения си ценностен акцент и от присъщата си особена насоченост. В този смисъл може да се каже, че във вярата има първични и неизкореними елементи на надежда и любов, че надеждата се основава върху вярата, запазва я в себе си, придава ѝ динамика и предвкусва сладостта на любовта и накрая, че любовта като най-висша добродетел (1 Коринтяни 13:13) и свръзка на съвършенството (Колосяни 3:14) включва в себе си вярата и надеждата, придава им пълноценно съдържание и ефективно действаща сила. Затова без любов вярата и надеждата залиняват и замират; също така без любов хрястиянинът е нищо и нищо не го ползва (1 Коринтяни 13:1-3). Блажени Августин казва: „Нито любовта съществува без надеждата, нито надеждата без любовта, нито тези две добродетели без вярата[2].“

От психологическо гледище актът на познанието и още повече на вярата, в която също се постига познание и то за най-възвишени религиозно-нравствени истини и ценности, винаги се мотивира и вдъхновява не само от приятното чувство от откриването на нещо ново и ценно, но и от съдържащото се в това ново и ценно обещание за по-добър човешки живот, за по-благополучно бъдеще, за душевно спасение и вечно блаженство. Предметът на вярата не е някаква обективна и съществуваща сама в себе си действителност, която е чужда на човека и безразлична към живота, съдбата и благополучието му. Напротив, той е от най-жизнено значение и затова привлича и пленява човека. „Думите, що ви говоря – казва Господ Иисус Христос, – са дух и живот“ (Иоан 6:63). Чрез вярата си християнинът възприема божествената истина, която го прави свободен (Иоан 8:32), напътва го в доброто и правдата и го изпълва с живот и съвършенство. Основният предмет на християнската вяра е Бог, Който се открива в сърцето на човека като най-висше благо и подател на всички блага. Би могло да се каже, че предметът на християнската вяра е и предмет на християнската надежда, но схванат в друг аспект и от друга страна. За голямата близост и неразривната свързаност на вярата и надеждата свидетелства св. апостол Павел в определението на вярата като „жива представа за онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1), а също така в описанието на животворното и спасително въздействие на вярата: „Праведният чрез вярата си ще бъде жив… ние… сме от ония, които вярват за спасение на душата“ (Евреи 10:38-39).

В диалектичната си структура вярата изисква надеждата и непременно води към нея, дори я съдържа в себе си в някакъв екзистенциален минимум. Феноменологичният ценностен анализ установява, че „на висшия морал на вярата отговаря една емоционална ценност от особен вид – надеждата[3]“. Поради това – да заключим с думите на Дитрих Бонхьофер – „вяра, която не се надява, е болна. Тя е като гладно дете, което не иска да яде, или като уморен човек, който не иска да спи. Както е сигурно, че човек вярва, така е сигурно, че той се надява… Кой би искал да говори за Бога, без да се надява някога да Го съзерцава? Кой би искал да говори за мир и любов между хората, без да иска някога да ги изживява във вечостта? Кой би искал да говори за един нов свят и за едно ново човечество, без да се надява, че ще участва в тях?[4]“

Чрез сродството си с вярата надеждата не загубва самобитната си структура и особената си функция. Докато вярата насочва духовния поглед към Бога и открива истината за Него, надеждата укрепва доверието в Него, осигурява достъпа до Него и участието в преизобилните Му блага. Бог е предмет както на вярата, така и на надеждата: чрез вярата Той се открива предимно като обективна и свята действителност, която има една същност, но се проявява в три лица, а чрез надеждата Той се открива предимно със свойствата на безмерната Си доброта и благост към човека, като най-висше благо, вечно спасение и непомръкващо блаженство. В надеждата Бог е насочен направо към човека и му се открива в непрестанната Си грижа за личното му благополучие, спасение и блаженство. Поради това и въздействията на вярата и надеждата в душата на християнина не са еднакви. Чрез вярата се удостоверява съществуването на Бога и Бог се вселява в сърцето (Ефесяни 3:17). Но чрез вярата Бог се долавя и като напълно различен от света, като нуминозно респективно неземно, същество, което всява страх и трепет, понякога дори ужас, с безпределното Си могъщество и с неземното Си величие и поражда чувство за тварност, дистанция и нищожество. Едва чрез надеждата вярващият преживява Бога по-пълно – като привличаща, пленяваща, фасцинираща действителност, придобива лична опитност за безграничната Му отеческа доброта и благост и изцяло поверява съдбата си в ръцете Му. Оттук създаваната от вярата и от надеждата сигурност в душата на християнина, колкото и да е голяма и непоклатна, е различна. Сигурността или очевидността на вярата е вътрешна и се проявява в дълбока убеденост в истината Божия. Обаче в надеждата липсва такава сигурност или очевидност – поне що се отнася до постигането на лично спасение. Сигурността на надеждата се изразява в пълно доверие в Божиите обещания и в цялостно упование на Божията всеблагост. Следователно сигурността на надеждата не е толкова интелектуална и теоретична, колкото морална и практическа. „Затова Бог, като особено искаше да покаже към наследниците на обещанието неизменната Си воля, си послужи с клетва, та чрез две неизменни неща, в които не е възможно Бог да излъже, да имаме утеха ние, които прибягнахме да се хванем о предстоящата нам надежда“ (Евреи 6:17-19).

Според приведения текст от св. апостол Павел Бог си служи с клетва, за да направи напълно достоверни за вярващите обещаните блага на надеждата и да утвърди произтичащата от надеждата утеха. Ако вярата в Божиите откровения и субективното преживяване на надеждата биха доставяли сигурност и очевидност на дадените обетования, тогава не би имало нужда Бог да прибягва още и до клетва. В този контекст св. Иоан Златоуст казва: „Виждаш ли, че Бог обръща внимание не на Собственото Си достойнство, но, за да убеди човеците, допуска да се говори за Него и нещо, което не подхожда Нему, именно с цел да удостовери… Тъй като човешкият род е недоверчив, затова Бог е снизходителен към това, което е свойствено на нас: Той се кълне за нас, макар недоверчивостта да е недостойна за Него[5].“ Все пак основаващата се върху вярата в Божиите обещания надежда притежава голяма убедителна сила за вярващия. Според думите на св. апостол Павел надеждата „за душата ни е като непоклатна и яка котва“ (Еврeи 6:19). Вдълбочавайки се в този апостолски текст и обяснявайки го вдъхновено, св. Иоан Златоуст представя вярващите в така удостоверената надежда „вече като достигнали обещанието, защото чрез надеждата ние сме вече на небето. Надявайте се, казва той, защото това непременно ще се изпълни; а за удостоверяване казва: по-добре е да се каже, чрез надеждата вие вече сте достигнали това… Както котвата, спусната от кораба, не му позволява да се носи по вълните, каквито ветрове и да го разклащат, но, като е завързана с него, прави го неподвижен, така и надеждата. И виж, какво близко сравнение той представя; не казва на основа, която не би подхождала така тук, но на котва. Чрез нея корабът, който се намира на открито море и както се вижда, не е закрепен, стои на водата като на суша и ту се клати, ту не се клати. За човеците, които са много твърди и любомъдри, Христос употребява уместно израза (с основа): „който, казва, си съгради къщата на камък“ (Матей 7:24); а за човеци, които не са съвсем твърди и са принудени да се ръководят от надеждата, апостол Павел правилно употребил споменатия израз (с надежда). Вълнението и силната буря клатят кораба; но надеждата не му позволява да се носи по вълните, каквито ветрове да биха нападали върху него, тъй че, ако ние не бихме я имали, отдавна бихме погинали[6].“

Прочетете още „Отношение на надеждата към вярата и любовта*“ →

Христос – нравствено чудо в историята на човечеството*

Публикувано на 06.11.202309.11.2023 от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Колкото и умът на вярващия човек да се рови из прашните страници на историята, колкото и да се взира в нравствения лик на заобикалящите го съвременници по широкия свят, той не намира велик човек, който основателно би могъл да бъде поставен наравно с Иисус Христос в нравствено отношение. Грехът не е пощадил нито един смъртен, дори само един ден той да е живял на земята. Според Свещеното Писание няма праведник и светец, който да не е попадал в мрежите на греха и да не е пъшкал под бремето на вината: “Няма праведник на земята, който да прави добро и никак да не греши” (Еклесиаст 7:20). Светците всекидневно се покайвали и със сълзи на очи молили Всевишния за прошка на греховете си и за благодатно очистване. Животът им бил титанична борба със злото и непрекъснато възвисяване към светост. Единствено Иисус Христос никога не се поддал на изкушение и не извършил грях, защото Той водил богочовешка борба против злото. Чрез божествената Си природа Иисус непрекъснато възвисявал човешката Си природа към нравствено съвършенство и така се издигнал до безгрешност и светост. Не един или няколко приближени до Христос, а целият народ, като виждал добрите Му дела и светия Му живот, много се чудил и казвал: “Всичко хубаво върши” (Марк 7:37). Вие – обръща се св. апостол Иоан Богослов към вярващите – до един знаете, че “грях в Него няма” (1 Иоан 3:5).

Но обективният изследовател на земния живот на Иисус Христос от чисто човешко гледище също следва да признае, че Спасителят е най-великото нравствено чудо в цялата история на човечеството. Задоволително обяснение на това чудо може да се намери единствено в богочовешкия характер на Иисусовата личност.

Учението на Иисус Христос излъчва такава ослепителна светлина, че в сравнение с него етическите системи на великите философи и практическите правила на големите мъдреци от дълбока древност до наши дни представляват бледи сенки. Дори ако само една-единствена беседа е дошла до нас – Неговата “Проповед на планината”, тя би била напълно достатъчна, за да провъзгласим нейния възвестител за божествено явление и Неговото учение – за най-чисто Божие откровение. В тази проповед са открити на човечеството нови нравствени ценности, които са в състояние да преобразят изцяло живота на хората, в случай, че те биха ги възприели като ръководно начало и биха постъпвали съгласно тях. Ако върху везните на обективната етическа критика бихме поставили, от едната страна, само “Проповед на планината”, а от другата страна, всички съчинения за човешкия дълг и добродетелта на видните моралисти – Конфуций, Сократ, Платон, Аристотел, Сенека, без съмнение блюдото с Христовата проповед би натежало, а другото би се оказало извънредно леко.

Не друг, а Гьоте – този светъл ум, този универсален гений между поетите и мислителите – нарича Иисус Христос “божествен и свят Човек” и Го посочва за пример и образец на всички хора. Гьоте твърди, че нравствената култура на Евангелието никога не ще бъде надмината и вечно ще сияе с чудната си светлина: “Аз смятам евангелията за напълно автентични, защото в тях действа отблясъкът на величие, което излъчва лицето на Христос; то има такъв божествен вид, с какъвто Божественото досега не се е явявало на земята. Аз се прекланям пред евангелията, защото те са божествено откровение на най-висшия принцип на нравствеността … Поради това духовната култура може все повече да напредва, природните науки могат да се развиват във все по-голяма дълбочина и човешкият дух може да се разширява, все пак той никога не ще надмине величието и нравствената култура на християнството, както те сияят и блестят в евангелията.”

По истинност, възвишеност и чистота Христовото учение е същинско нравствено чудо в историята, каквато е и личността на неговия възвестител – Богочовекът Иисус. Христос е оставил учение за всички хора и народи през всички времена. Великите мъже на човечеството са органично свързани с народност и епоха, а тяхното дело носи върху себе си неунищожимия печат на народността и времето. Поради това те не са могли да създадат общочовешки нравствен идеал и не могат да бъдат издигнати като общочовешки нравствен образец. С моралното Си учение и с нравствения Си образ Иисус Христос се издига над национални и исторически условности и ограничения. Той очертава пред света вечен нравствен идеал и служи за общочовешки нравствен образец. Иисус е роден и живял сред иудеите, но Той не носи в Себе Си отрицателните черти на чисто иудейския народен тип. От националния дух Христос взема най-възвишеното и чистото, общочовешкото и благородното, което се издига до универсалното и е еднакво ценно и вдъхновяващо за всички хора. Още по-малко могат да бъдат установени у Него някакви исторически обусловени крайности, едностранчивости и предразсъдъци, присъщи на съвременните Му философски и етически течения и обществени групировки. Иисус не споделя възгледите на бездушните иудеи-формалисти, на свободомислещите садукеи, на есейските мистици и аскети. Учението и стилът на Христовия живот били свободни от сковаващите историческата епоха сили и се движели по необхватните простори на идеалното и вечночовешкото.

Поради универсалния характер на Христовата личност едностранчивият поглед върху нея е откривал най-противоположни черти. Ернест Ренан твърди, че личността на Иисус била типична еврейска. Давид Щраус пък открива в личността на Спасителя белези на елински характер: “Веселостта, духовната несъкрушимост, спокойствието на този прекрасен дух ние можем да считаме за елинско у Иисус.” Лоостен обобщава тези крайности, като твърди, че характерът на Христос можел да бъде смесица от чисто еврейски и гръцки или гръцко-малоазиатски черти. Според Хюстън Чембърлейн пък Спасителят бил същински ариец или индогерманец.

Както установената тук характеристика на Иисус Христос, така и контрастиращите твърдения свидетелстват, че Той не е принадлежал изцяло към никой народ и не е носил у Себе Си особеностите на никое историческо време. Може да се каже, че Иисус Христос притежавал достойнствата на всички народи, но бил свободен от техните слабости. В богочовешката Си личност Спасителят е въплъщавал универсалното, общочовешкото и вечното на всяка историческа епоха, а не ограничено-националното и исторически-конюнктурното.

Нравственият образ на Иисус Христос се издига недостижимо високо над изтъкнатите в миналото основатели на религии, философи, мъдреци и господари на света. Пред Него благоговеят и се прекланят, от Него се вдъхновяват хора от всички народи през всички времена. Световната история досега не е посочила велик човек, чието нравствено съвършенство да се съизмерва с това на Богочовека Иисус и чието нравствено-обновително въздействие да продължава и до днес. Това е изразено прекрасно от св. Атанасий Велики. В “Слово за въплъщението” той пише: “Какво е извършил Иисус Христос в противоположност на безплодните речи на философите, това е ясно за всички. Отидете и вижте величествения триумф на Христовата сила при девиците и младежите, които са посветили девствеността си на Бога; при мъчениците, които са запечатали вярата си във възкресението със смъртта си … Преди Него е имало много царе и господари на земята, според разказа на историята е имало мъдреци и влъхви у халдеите, египтяните и индийците. Но кой от тях – не говоря след смъртта им, а приживе – е могъл да извърши толкова много, че да изпълни цялата земя със своето учение и да отклони от идолопоклонническото суеверие толкова хора, колкото нашият Спасител е привлякъл от идолите към Себе Си? Напротив, Божият Син – заради което ние много се удивляваме – чрез скромна реч затъмни най-мъдрите. Привличайки всички към Себе Си, Той опроверга ученията им и изпълни църквите Си … Кой като Него е освободил хората от страстите им, така че и блудници заживяваха целомъдрено, убийци захвърляха меча, страхливци се изпълваха с мъжество? И въобще кой друг можа така да убеди варварите и езическите народи да изоставят дивостта си и да придобият кротък нрав, както вярата в Христос и кръстният знак? Кой можа така да увери смъртните в безсмъртието, както кръстът и възкресението на Христос? Преди идването на Иисус Христос смъртта бе страшна и за светците. Откакто обаче Христос възкръсна от мъртвите, смъртта загуби силата си и който вярва в Христос не се страхува от нея.”

Несравнимото нравствено влияние на Спасителя намира признание не само от вярващите, а и от някои мислители, които иначе се отнасят скептично и даже отрицателно към християнската религия. Може с основание да се отбележи, че в образа на Иисус Христос, както той е щрихиран дори в рационалистични и митични теории, е останал да сияе лъч от божествената красота на Неговия първообраз.

Прочетете още „Христос – нравствено чудо в историята на човечеството*“ →

Христос и великите завоеватели*

Публикувано на 05.11.202305.11.2023 от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Човешкият гений е проявявал редките си дарования и показвал удивителни постижения в областта на религията и философията, на държавническата мъдрост и на завоевателната дейност. Поради това нека бъде позволено дръзновението да сравним някои от бележитите държавни мъже и световни завоеватели на миналото с кроткия назаретски Пророк и галилейски Учител – Иисус Христос. По този начин ще може пак да се провери дали духовното съвършенство и нравственото величие на Спасителя са неповторими, несравними и божествени. Разбира се, че тук се борави с две съвсем различни и в пълния смисъл на думата несъизмерими духовни величини. Иисус Христос никога не си поставял каквито и да било политически и държавнически задачи. Своята мисия Той определял и изпълнил не като земен завоевател и цар, а като Изкупител и Спасител на душите, като религиозно-нравствено преобразяваща личност. Мисията на Иисус в света е духовна; тя почива върху убеждението и върви отвътре навън, от прераждането и обновяването на душата към нейните прояви в добродетелни постъпки и дела. Ако следва да се говори за Иисус Христос като завоевател в някакъв смисъл и оттук да се оправдае извършваното сравнение между Него и някои световни завоеватели, Той може да бъде признат само за Покорител на човешки души, за Властелин на човешки сърца, за Повелител на човешки съвести.

Александър Македонски (356-323 година преди Рождество Христово), основателно наричан Велики, е най-знаменитият пълководец и държавник на древния свят. Той покорил много народи, подчинил могъщи царе и основал световна империя, която обхващала земите на Балканския полуостров, Персия, Финикия, Египет и Индия. Жреците на Египет го провъзгласили за син на бога Амон. Сам Александър Велики заповядал да го считат за бог в Македония и в Гърция. Този световен победител и мним бог обаче бил победен от виното и властолюбието. Те помрачили погледа му и той извършил редица нечовешки деяния: убил най-близкия си приятел – Клейтон, уморил в тъмница историка Калисфена, погубил множество младежи и накрал умрял безславно от малария[1]. Веднага след смъртта на Александър Македонски основаната от него империя бързо се разпаднала.

Въпреки някои положителни качества, които развил Александър Велики и въз основа на които бил считан от някои за прелестно цвете на древната гръцка народност, той бледнее пред светлия образ на Иисус Христос. Александър Македонски победил много царе и пълководци и сложил робски хомот върху безброй хора, но той не могъл да победи страстите си и не бил господар на пороците си. На нравственото полесражение Александър Велики претърпявал поражение след поражение. Тук Иисус показал Своето абсолютно превъзходство и ненадминато величие. На това най-важно бойно поле, където човек се сражава със съблазните и изкушенията, с греховните влечения и гибелните страсти, Христос излязъл непобедим завоевател. Като спечелил на моралния фронт най-великата победа и се издигнал до безгрешност и светост, Иисус намерил най-правилния път към човешките сърца – но за свобода, а не за робство, за спасение, а не за гибел. Основаната върху насилия и кръвопролития империя на Александър Велики била напълно безславна в сравнение с Божието Царство, което Иисус Христос основал върху принципите на висшата правда и любов. Ето защо никаква сила не може да разклати основите му и да го разори (Матей 16:18).

Като сравнявал Александър Велики с Иисус Христос, Наполеон се издигнал до рядкото прозрение: “Възхищавам се от завоеванията на Александър. Съвършено вярно! Но има друг Завоевател, Който си присвоил, съединил със Себе Си и организирал не само една нация, а целия човешки род! Какво чудо! Човешката душа с всичките си сили става неразделна част от Иисус Христос.”

Но завоеванията на Александър Велики придобиват трайно значение и голяма ценност, когато се разглеждат в светлината на идващия Иисус Христос. Чрез тях гръцкият език и гръцката образованост били разпространени по огромна част от света и се създало постоянно духовно общение между Изтока и Запада. Така се подготвила почвата за бързото разпространяване на евангелската спасителна вест и за превръщането на християнството във всеобща религия. Образуваните от Александър Велики гнезда на гръцката образованост по света бързо се развили и разцъфтели, за да могат по Божи промисъл да възприемат проповедта на Иисус Христос и да станат нейни разсадници сред народите.

Гай Юлий Цезар (100-44 година пред Рождество Христово) се счита за един от най-великите военачалници и държавници на Запад. С военния си гений, с безстрашието си, с голямата си политическа далновидност, с блестящите си държавнически и ораторски способности той отстранил всички свои съперници и разпрострял властта си по цяла Европа, Мала Азия и Северна Африка. Гордата римска аристокрация паднала в краката му, провъзгласила го за император и го почитала като бог. Обаче непобедимият Цезар бил победен от жена; красивата и хитра египетска принцеса Клеопатра така пленила великия римлянин, че той за дълго време забравил лавровите венци, дори самата императорска корона, която го очаквала в Рим. Омагьосан от чара на Клеопатра, Цезар повел неравна война в Египет, в която едва не загубил главата си.

Името на Гай Юлий Цезар скоро се опетнило и славата му бързо залязла. Неговото дело действително е записано на страниците на световната история, но то принадлежи само на миналото. Може би най-важната последица от това дело е, че посредством създадената от Цезар и от следващите владетели Римска империя били обединени най-различни народи в една политическа и духовна общност. Така се създали най-благоприятни условия за проповядване и разпространение на Христовото Евангелие в древния свят – от единия край на земята до другия. Би могло да се каже, че Божият промисъл допускал да се явят древните завоеватели на света, за да се подготвят великите пътища за духовното завоюване и обединяване на света от Църквата чрез проповедта за Богочовека Христос.

В по-ново време Наполеон Бонапарт (1769-1821 година) се проявил като забележителен пълководец и завоевател. Той съумял да разгроми всички военни сили в Европа и да стане в нея едва ли не пълновластен господар. Когато безграничното му властолюбие и честолюбие го отвели в Русия, звездата му потъмняла и неговото безславно отстъпление завършило със загубване на императорската корона и в крайна сметка със заточение на остров “Св. Елена”.

Сред тишината на усамотението си Наполеон Бонапарт имал достатъчно време да се отдаде на дълбок размисъл за истинското величие. Тук той изучил Новия Завет, който завладял ума му и очаровал сърцето му. Наполеон бил изпълнен “с най-голямо удивление пред чистотата, възвишеността и прелестта на съдържащите се в “Проповедта на планината” нравствени принципи”.

Той не само лично се преклонил пред духовно-нравственото величие на Иисус Христос, но и сам се опитал да запише в мемоарите си, че никой от великите завоеватели на света не може да бъде сравнен с Него. Разсъждавайки за огромния авторитет на Иисус Христос като Учител, за изумителния успех на мисията Му в света, за вечното Му царство и сравнявайки това царство със суетността на много човешки завоевания и с безславието на много земни царства, Наполеон стигнал до заключението, че Иисус Христос е бил повече от човек, че Той е Богочовек. Така само в божествеността на Спасителя се намира ключът, който може да открие тайната за Христовото влияние върху човешките души и за победата на християнската вяра над езическия свят.

Според преценката на Наполеон всички Христови слова носят върху себе си отпечатъка на простота и дълбочина, които пленяват както невежия, така и мъдреца: “Никъде не могат да бъдат намерени такива прекрасни нравствени правила, които като сонм от небесно войнство отблъскват всички нападения и пробуждат в душата такова чувство, което човек изпитва при разглеждане на безкрайното и ясно небе, осеяно със звезди в прекрасна нощ … Иисус Христос основал вечно духовно царство. Неговата цел е хората да постигнат нравствено съвършенство, чистота на съвестта и светост на душите. Всички завоеватели бледнеят пред Иисус Христос … Той съединил в Себе Си и въплътил в Себе Си не един народ, а цялото човечество. Човешката душа с всичките си способности се отдава на Христос … Христос иска любовта на човека – това означава, че Той иска това, което с най-голям труд се получава от света, което напразно изисква мъдрецът от няколко свои приятели, бащата от децата си … с една дума Христос иска сърцето; него Той иска за Себе Си; Той постига това съвършено и безпределно и Неговите изисквания се съпровождат с бърз успех. От това заключавам за божеството Му. Александър, Цезар, Анибал, Людовик XIV със своите гении са нищожни. Те завоювали света, но не могли да си спечелят приятели … А ето, Христос призовава и веднага цели поколения се съединяват в съюз, по-силен и по-тесен, отколкото съюза на кръвта, съединяват се в най-свят и най-могъщ съюз, какъвто въобще може да съществува. Христос възпламенява огъня на любовта, който поглъща всеки егоизъм и превъзхожда всякаква човешка обич … Всички, които искрено са повярвали в Христос, са почувствали тази чудна, висша, свръхестествена любов, това непонятно явление, което е невъзможно за разума и за човешките сили, този свещен огън, чиято сила, и времето – този велик разрушител – не може да ограничи“.

Наполеон заключава, че всички велики пълководци и завоеватели са обречени на по-бърза или по-бавна забрава; тяхната власт бързо изчезва и славата им скоро залязва: “Така е изчез- нала славата на Александър и Цезар, тях са забравили, ще забравят и нас! Името на един или друг завоевател или император ще остане само тема на училищни задачи.”

Тези разсъждения на Наполеон Бонапарт са напълно верни. Той се издигнал до пиедестала на най-велика земна слава и постигнал големи завоевателни успехи. Но когато оттук отправил поглед към тихото и светло величие на Богочовека Иисус Христос, което с еднаква сила се предава от поколение на поколение и се пренася във вековете, той се убедил, че никой човешки гений не може да се сравнява с Него, че Той трябва да бъде признат за най-великия Завоевател и Преобразител на човешките души. И Наполеон сам паднал в нозете на Христовото разпятие.

Не с външна сила, не със злато и насилия, нито с някаква изключителна военна стратегия и тактика или с нови оръжия, а единствено с изумителната Си духовна сила, с проповедта на божествената истина, с нравственото Си съвършенство, с безграничната Си обич Иисус Христос привлича хората към Себе Си, полага в душите им непоклатимите основи на Божието Царство и сяда в неръкотворния трон на сърцата им като техен Цар и Господ. Той – според правдивия и пълен с художествена красота израз на Жан Пол – е “най-чистият между чистите. С пробитите Си ръце Той разтърсил царствата, накарал потока на вековете да излезе от обикновеното си корито и сега заповядва на времената”.

Ненадминатото духовно-нравствено величие и великият героичен подвиг на Иисус Христос са заслужено оценени и открито засвидетелствани от бележития английски поклонник на героите – Томас Карлайл. Според него няма подобен на Христос между всички древни и нови герои на човечеството. Той нарича живота на Иисус “съвършена идеална поема”, а самия Спасител – “най-велик герой между всички герои”. Без да споменава името Му направо, той предоставя на читателя да размисля в свещено безмълвие върху тази божествена тема.

Сравняването с някои велики завоеватели показва, че в световната история, в духовната област, при нравствения възход и духовното спасение никой не е имал и няма такова влияние над човешките души, както Иисус Христос, влияние не само през време на краткия Му земен живот, но и през всички векове след голготската Му смърт и светлото Му възкресение на небето. Богочовешката личност на Спасителя притежава дивна духовна сила, която винаги ѝ е присъща, и непрекъснато извършва чудеса през всички времена. Който чрез вяра и любов се докосне духовно до Иисус, той изтръгва от Него благодатна сила, която го преражда духовно и го превръща в нов човек. Духовно-нравственото величие на Христос принадлежи не само на миналото, но и на настоящето, и на бъдещето; то е постоянен действащ фактор в религиозно-нравствения живот на вярващото човечество.

Следва…(виж тук).

______________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 143-148. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Според други версии – от перфорация на язва или от остър панкреатит (Бел. ред.).

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d8I

С мащаба на величието*

Публикувано на 04.11.202305.11.2023 от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Той ще бъде велик (Лука 1:32)

За вярващите е очевидно божественото величие на Иисус Христос като нравствен идеал и образец. Пред тяхното съзнание Той сияе като лъчезарна пътеводна звезда по пътя им към усъвършенстване и вечно спасение. Все пак образът на Спасителя може да заблести за тях с още по-голяма красота и сила, когато бъде сравнен с някои велики личности.

Това сравнение е необходимо и поради обстоятелството, че някои мислители извършвали едностранчиво или тенденциозно сравнение между Него и някои забележителни гении – Иисус Христос бил съпоставян с основатели на други религии и с видни представители на иудейския, елинския и римския класицизъм.

Буда и Христос

Сред религиозните гении на човечеството Буда, синът на тайнствена Индия, заема видно място. Основаната от него религия е записана на първо място сред световните религии по броя на нейните последователи. Това обстоятелство повишава интереса към личността на нейния основател. Буда е обект на прекланяне и прославяне сред народите на далечния Изток, а и в някои културни християнски страни на Европа и Америка. Особено през миналия и през нашия век в тях се създадоха многобройни религиозни и философски общества, които изследват живота и учението на Буда и се стараят да внушат на християнския свят да се преклони пред неговия религиозен и нравствен гений. Това модно увлечение твърде много напредна и започна да превъзнася Буда над Христос и да поставя християнството в генетична зависимост от будизма. На това увлечение се поддадоха дори някои западни богослови-рационалисти, които не схващаха разликата между Буда и Христос.

Като се оставя настрана научният спор относно историческия характер на личността на Буда, се констатира, че образът на Буда и учението му са оказали силно влияние върху живота на много милиони хора. Появил се в Северна Индия, в склоновете на вечноснежните Хималаи, будизмът бързо намерил могъщи защитници и покровители и чрез своите вдъхновени проповедници се разпространил по цялата индийска земя.

Кой всъщност е Буда? Той бил роден около 555 година преди Рождество Христово във великолепен дворец и бил наречен Сидхарта. Животът до 29-годишната му възраст протекъл в голям разкош и сред най-изтънчени наслади. В будистките катехизиси се разказва, че бащата построил три прекрасни дворци за сина си Сидхарта – посветени съответно на трите годишни времена в Индия. Човешкото въображение трудно може да си представи по-великолепна среда на безгрижен и охолен живот. Около дворците се простирали обширни градини с различни дървета и цветя, освежавани от много фонтани. На 16-годишна възраст Сидхарта встъпил в брак с прекрасна девица. Наред с нея той имал 60,000 наложнички; въпреки всичко това Сидхарта пожелал да си вземе още две жени. Всички негови желания, дори най-капризните, били задоволявани незабавно, всеки ден от неговия живот протичал във веселие и плътски наслади. Така той достигнал 29-годишна възраст. Тогава се сблъскал със страшните образи на старостта, болестта и смъртта, ужасил се от тях и извършил прелом в живота си.

След продължителен и тревожен размисъл Сидхарта дошъл до убеждението, че младостта, здравето и животът са нищо, щом ще бъдат унищожени от старостта, болестта и смъртта. Душата му жадувала да се избави от страшните призраци на тези земни злини. Той се посветил на аскетизъм, за да търси средство за спасение. Бащата на Сидхарта бил готов да изпълни всяко негово желание, за да го отклони от намерението му и да го задържи при себе си. И младежът пожелал четири неща, който най-много привличали душата му: първо – никога да не се докосва до него старост; второ – завинаги да остане млад; трето – никаква болест да не измъчва тялото му; и четвърто – животът му да протече без отслабване на силите. Тъй като баща му, а и никой земен владетел или друг човек въобще не бил в състояние да осигури на Сидхарта тези четири жадувани блага – избавяне от старост, болест и смърт, вечна младост и цъфтящ живот – младежът напуснал бащиния си дом и заживял аскетично. Той се убедил в пустотата на земния живот, в нищожността на всичко съществуващо, в измамата на насладите и радостите, в преходността на богатството и в неизбежността на страданията и смъртта. Това го заставило да изостави завинаги дом и семейство, да се откаже от богатство и разкош и да търси избавление от страданията и бедите на живота в пълен покой, в усамотение и аскетични подвизи. Шест години Сидхарта прекарал в усамотение, отдавал се на самоизмъчвания и се хранел оскъдно. Той обаче не получил просветление и надежда за спасение. Това го накарало да се върне пак към предишния си живот. Най-после през една нощ, прекарана в дълбок размисъл, Сидхарта-Буда прозрял четирите основни начала на учението си, които отразяват сърцевината на будистката религия и философия. Трябвало да изминат още четири седмици, докато Буда (което означава Просветленият) окончателно се убедил в правотата на учението си и тогава започнал да го възвестява на света.

Първата свещена истина на Буда гласи: всеки живот е страдание. Втората свещена истина се отнася до произхода на страданието – той се крие в жаждата за живот. Третата свещена истина сочи пътя за избавяне от страданията – той се състои в пресушаване на жаждата за живот чрез пълно потискане на всички желания. И четвъртата свещена истина на Буда установява подробности в пътя към избавяне от страдание, който завършва с прекъсване на “самсара” – кръга на преражданията. Който успеел да извърви този път, щял да достигне до съвършенство, спасение и блаженство, тоест щял да потъне в нирвана – състояние на съвършено небитие или загасяване на индивидуалното съзнание и съществуване.

Четиридесет и пет години Буда проповядвал тези истини в Североизточна Индия. Починал на 81-годишна възраст (около 477 година преди Рождество Христово). На смъртното си легло Буда лежал спокойно с поглед, устремен към неизвестността. Преди да затвори завинаги очи, той казал на учениците си: „Всичко е без трайност – нищо не е дълговечно.” И ги приканил: “Стремете се безспирно напред, трудете се неуморно да се изтръгнете от веригите на незнанието и да се освободите от плена на преходния живот“. Тленните останки на мъдреца били тържествено изгорени, а прахът от тях – поставен в златна урна.

Според Буда светът и животът са изпълнени със зло – ето защо висшата мъдрост се състояла в отказване от света. Сам Буда подхвърлял себе си на най-изнурителни аскетични подвизи и пресушавал у себе си радостта и жизнената сила. Цялата негова дейност протекла в проповед за нищожността на живота и за суетността на земните блага. Буда успял да осъществи идеала на своето учение – човек все повече да се освобождава от нравствена дейност, чиято същност се състои в състраданието към живите същества, и да се отдаде на пълен съзерцателен покой, докато достигне до съвършено безразличие към всичко съществуващо и до загасяване на жизнените желания у себе си.

Този бегъл поглед върху живота и нравствения идеал на Буда е достатъчен, за да се убедим на каква непостижима висота се издига над него Иисус Христос. Докато Буда водил чисто човешки живот, изпълнен с греховни съблазни и порочни влечения, Иисус водил богочовешки живот, бил чист от грях и блестял със съвършенство и светост. Буда изпадал в униние и отричал живота, защото не знаел път за избавяне от злините и страданията, старостта и смъртта. Христос именно затова дошъл на земята, за да изкупи света от греха – първоизвора на всички злини – и да посочи на хората път, вървенето по който може да доведе до вечен живот и вечно блаженство. Спасителят не бягал от хората, а се трудил за избавлението им; Той не отричал живота, а работил за преобразяването му – за основаването и утвърждаването на Божието царство на правда и любов. Иисус Христос не отстъпил пред злото в света, а се борил с него. Думите Му приличат на пламък; те възпламеняват най-светли чувства и активизират волята за живот в името на доброто. Дори от чисто човешка гледна точка, от която изхожда и Фридрих Паулсен, Христос стой неимоверно по-високо от Буда.

В тази светлина Буда се разкрива пред критичния поглед на изследователя като обикновен човек и религиозно-нравствен учител, а Иисус Христос – като Богочовек и Спасител на човечеството. При това Буда вещае безнадеждност, самоумъртвяване и самоунищожаване, а Иисус Христос е Учител на живота и радостта – Той рисува светли перспективи пред погледа на човека и в този, и в отвъдния живот, зове го към най-активна борба с греха и злото. Освен това Иисус като въплътен Бог и вечен Спасител дарява на човека благодатни сили да преуспява в добродетелния подвиг, непрестанно да се богоуподобява и да постига нравствено съвършенство и вечно спасение.

Прочетете още „С мащаба на величието*“ →