Новият Завет е не само извор за Божиите промислителни дела в човешката история, но неговите слова служат съгласно Божията воля за разкриване на Божието царство, за утвърждаването на човека в доброто и за богоуподобяването му.

Иисус Христос в евангелията и апостолите в посланията си говорят за  Писания, Писание, Свето Писание и подразбират свещените книги на евреите, които по-късно Църквата определя като книги на Стария Завет. Същевременно обаче Господ Иисус Христос е възвестил настъпването на времето на Новия Завет, тоест на новия договор на Бога с човешкия род. Авторитетни писмени свидетелства на този Нов Завет стават книгите на апостолите и на техните ученици, които са описали живота, дейността и учението на Иисус Христос и са дали разяснения по тях.

Най-напред са били записани словата на Спасителя, които са се използвали за наставляване на вярващите, били са четени на богослужебните събрания и са служели за разпространяване на новата вяра. После към тях са се прибавили разкази за страданията на Иисус Христос и за събитията след изкупителната Му смърт. Така постепенно са възникнали четирите книги, които са известни като евангелия! Едновременно с тях са били съставени и други християнски писания от различии видове: една история на ранната Църква от основаването ѝ до първото пребиваване на апостол Павел в Рим (тоест книга Деяния апостолски), писма (послания на апостолите и на техни ученици до християнски общини и отделни християни, в които се съдържат обяснения по богословски въпроси и духовни, “пастирски” наставления, и накрая една пророческа книга за съдбата на Църквата в настоящето и бъдещето. Всички тези книги са написани през I-ви век.

Писанията на Новия Завет са били събрани от Църквата през II-ри век в един сборник, понеже са свидетелствали по убедителен начин за вярата на християните от апостолско време. Според учението на Църквата те са написани под въздействието на Светия Дух и като боговдъхновени притежават неоспорим авторитет по въпросите на християнската вяра и нравственост. Затова и техният брой е твърдо установен като канон, мярка, правило на новозаветните книги!

Приетият у нас ред на тези книги е следният: 1) четири евангелия, 2) Деяния на апостолите, 3) така наречените съборни послания, 4) послания на апостол Павел и 5) Откровение на апостол Иоан. В повечето чужди издания са разменени местата на двете групи послания, но редът вътре в самите групи е същият.

Евангелията

Четири евангелия са включени в сборника от канонични новозаветни книги. Те свидетелстват – всяко по свой начин – едното благовестие на Иисус Христос. Думата евангелие е гръцка и означава блага вест, благовестие. С тази дума Сам Спасителят и Неговите ученици означават проповедта за истинското спасение, което Бог предлага на хората чрез Своя въплътен Син – Иисус Христос. Така възниква новата форма на религиозни писания – евангелията.

Надписите на каноничните евангелия от II-ри век насам в оригинал гласят: КАТА MAΘΘAION, КАТА MAPKON, КАТА LOYKAN, КАТА IΩANNHN. Тези книги са били подредени в сегашната си последователност още в ранната Църква вероятно според тогава приетото време на тяхното написване. Първите три евангелия са тясно свързани помежду си по съдържание, строеж и език, поради което се паричат синоптични евангелия (от гръцки синопсис, общ обзор).

Свето евангелие от Матей

Надписът на първото евангелие сочи като автор Матей. Той вероятно е ученикът на Иисус Христос, митарят от Капернаум, когото Учителят призовал в числото на дванайсетте апостоли (Матей 9:9 и 10:3). Матей носел и името Левий, бил син на Алфей (срв. Марк 2:13-17; Лука 5:27-32). Според ранното църковно предание Матей пръв съставил евангелие на еврейски език, но еврейският първообраз на евангелисто не е запазен.

Древни църковни автори свидетелстват, че Евангелието според Матей било написано 8 години след възкресението на Иисус Христос. Днес обикновено се приема, че то е съставено по-скоро през втората половина на I-ви век. От съдържанието му може да се заключи, че евангелието е произлязло в област, където християни и юдеи живеят заедно (Палестина или може би и Сирия).

Матей е събрал в евангелието си слова на Иисус Христос и сведения за живота Му, които подредил по време и по съдържание в три основни части: дейността Му в Галилея и наставления към учениците (3:1-18:35), сред които се откроява така наречената Проповед на планината (5-7 глава); дейност в Юдея и Иерусалим (19:1-25:46); страдания, кръстна смърт и възкресение в този град (26-28 глава). Авторът явно си е поставил за цел да убеди евреите и да затвърди това убеждение у евреите-християни, че Иисус е обещаният в Стария Завет Помазаник (Месия), потомък на Авраам, от коляното на Юда и рода на Давид, свещеник и жертва във великото изкупително жертвоприношение. Затова и предава в самото начало родословието и раждането по плът на Спасителя, а след това на много места цитира пророчества от Стария Завет, които намират своето изпълнение в личността на Господ Иисус Христос.

В древната Църква първото евангелие било най-почитано и четено. Затова то станало в изключителна степен Евангелието на Църквата.

Свето евангелие от Марк

За писател на това евангелие се приема Иоан-Марк, християнин от Иерусалим и син на Мария, в чиято къща вярващите се събирали на молитва. Марк бил племенник на апостол Варнава. Помагал откачало на апостол Павел, а после и на апостол Петър (Филимон 24; Колосяни 4:10; Деяния на светите апостоли 12:12; 13:5; 15:36-39; 1 Петра 5:13). Според древно църковно предание написал евангелието си в Рим за езичници и за християни сред езичниците (срв. 7:3-4) към средата на I-ви век. Днес то се смята за първото евангелие по време на съставяне, макар изследователи да поставят написването му около 70 година.

Марк събрал автентични предания за Иисус Христос, преди всичко описания на Негови чудеса, притчи и разкази, които завършват с някоя мисъл на божествения Учител, както и свидетелства за страданията и кръстната Му смърт. От географска гледна точка събитията са подредени така: дейност на Иисус Христос в Галилея (1:14-5:43); пътуване по юдейски и езически области и поучения към апостолите (6:1-9:50); отиване в Иерусалим, изобличения на юдейските водачи и смърт на кръста (10:1-15:47). Евангелието му започва с разказ за дейността на Иоан Кръстител (1:1-13) и завършва с явяванията на възкръсналия Спасител до самото Му възнесение (16:1-20).

Разказвайки за живота и дейността на Иисус Христос, евангелист Марк заявява, че Иисус е обещаният Месия, въплътеният Божи Син, и чрез Неговото идване в света е настъпило времето на спасението (1:14). Христос побеждава злото, властта на сатаната и неговите помощници, опрощава грешници (2:1-12), възвестява коя е истинската Божия воля (2:27-28; 7:1-23), установява Божието царство (4 глава). Понеже в Неговата личност Божието всемогъщество е скрито зад човешкото смирение, тайната на боговъплъщението не е била схваната не само от останалите юдеи, но дори и от самите ученици преди Възкресението (6:1-6; 8:14-21; 14:26-42). Единствено подходящото поведение спрямо Христовото учение е безусловната искрена вяра. Да бъдеш Христов последовател означава да следваш Спасителя с вяра, себеотрицание, готовност да служиш на другите и смелост пред страданията (8:31-33; 9:42-48; 10:17-27, 41-45), за да изпиташ силата на Божието царство. Първият езичник, проумял тайната на Христовото изкупление, е стотникът под кръста, който заявил: “Наистина този човек е бил Син Божи” (15:39). Този римски войник е представител на множеството повярвали езичници, които образуват църкви сред езическите народи. Тях евангелистът иска да укрепи във вярата и да насърчи чрез своето евангелие да останат верни на Иисус Христос дори и при преследвания.

Свето евангелие от Лука

Древното църковно предание сочи като автор на третото евангелие и Деяния на апостолите “Лука, обичния лекар” (срв. Колосяни 4:14; Филимон 24; 2 Тимотей 4:11), който бил християнин изсред езичниците и ученик на апостол Павел. Авторът черпи сведения от евангелието на Марк, има общи места и с Матей. Традиционно се приема, че това евангелие е написано по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (около 63 година), но днес надделява предположението, че е произлязло малко по-късно в Гърция или Мала Азия.

Лука също построява повествованието си в три части, като добавя и други сведения. Това са преди всичко части от Проповедта на планината и други поучения на Иисус Христос (6:20-8:3), а също и пространен разказ за последното пътуване на Спасителя за Иерусалим (9:51-18:14). В самото начало на евангелието Лука поставя предварителната история за раждането и детството на Иоан Кръстител и Иисус Христос (1-2 глава), а в края описва редица явявания на възкръсналия Христос и Неговото възнесение (24 глава).

Лука е желаел да напише ръководство към Христовата вяра за образовани езичници и християни изсред езичниците, както се вижда от умело съставения предговор (1:1-4). На този евангелист дължим множество ценни сведения, които не са включени в другите евангелия, като притчите за добрия самарянин, за блудния син, за умния управител, за митаря и фарисея, а също и поредица от молитви и химни (например хвалебните песни на Дева Мария: 1:46-55; на Захария: 1:68-79; на стареца Симеон: 2:29-32), важни сведения за отношението на Спасителя към жените, митарите (бирници) и грешниците, както и ценни подробности от историята на страданията на Иисус Христос.

В това евангелие Иисус е представен особено ярко като Спасител на “загубените”, социално обезправените, на жените, митарите и грешниците. По изключително убедителен начин е посочена любовта на Бога към хората. Чрез живота и смъртта на Христос е показано как трябва да живее и постъпва всеки отделен човек. Чрез Иисус Христос е настъпил решителният обрат в историята на човечеството и тъкмо Той (а не почитаният като “носится на мира” римски император) е истинският Спасител на света (2:11). Затова на редица места Лука свързва евангелската история със световната история, Старият Завет и историята на израилския народ намират своя завършек в Христовата църква, която е съставена от юдеи и езичници и така обхваща цялото човечество.

Образът на Иисус Христос, обрисуван от Лука, и Неговият божествен призив за справедливи междучовешки отношения дават и днес мярката на християнската лична и обществена нравственост.

Свето евангелие от Иоан

Четвъртото евангелие се свързва от древноцърковното предание с апостол Иоан Богослов, син на рибаря Зеведей и брат на Яков (Матей 4:21 и паралели). “Ученикът, когото Иисус обичаше” (срв. 13:23; 19:26; 20:2; 21:7, 20, 24), написал евангелието си последен, в края на I-ви век, когато останалите три евангелия вече отдавна са били в употреба по църковните общини. Традиционно се приема, че евангелието е написано в 98 година в град Ефес, където апостолът е прекарал десетилетия от живота си.

По строеж, подбор на сведенията и начин на предлагането им Евангелието според Иоан ясно се различава от по-ранните три (синоптични) евангелия. То няколко пъти съобщава за пътувания на Иисус Христос за празници в Иерусалим (2:13; 5:1; 7:2, 10; 11:55; 12:12) и разказва главно за дейността Му в този център на юдейството. За Галилея се говори сравнително оскъдно, но затова пък е посветено доста място на Самария (4:1-42), която разделяла Юдея от Галилея, а на жителите ѝ се гледало с пренебрежение като на езичници. В тези външни рамки евангелистът представя откриването на Иисус Христос в слово и “знамение” като Божия Син, изпратен от Отец за спасението на света, като светлина и живот за хората. C не много, но силни и запомнящи се думи евангелският разказ укрепва вярата, че “Иисус е Христос, Син Божи”, чрез Когото вярващите спечелват вечния живот (20:31).

Уводните думи (1:1-18) говорят за вечното съществуване на Словото – както евангелистът нарича Сина Божи – у Бог Отец и за въплъщението Му в богочовешката личност на Иисус Христос. Веднага следват свидетелството на Иоан Кръстител за Спасителя на света и разказът за повикването на учениците (1:19-51), бъдещите апостоли. Нататък се описва началото на дейността на божествения Учител при сватбата в Кана Галилейска (2:1-11), в Иерусалим (очистването на храма – 2:13-22; разговорът с Никодим – 3:1-21), Юдея (3:22-36), Самария (4:1-42) и пак в Галилея (4:43-54).

Средната част на евангелското повествование е посветена на откриването на Иисус Христос като Син Божи, Който дава спасение и живот (5 глава), Който е небесен хляб (6 глава), истински Месия (7 глава), светлина за света и прогледване за слепите (8-9 глава). Той е истинският пастир на Своето словесно стадо (10 глава), Който има власт над живота и смъртта (11 глава). Затова народът въодушевено и искрено Го посреща като Давидов потомък, цар и Спасител (12 глава).

Най-пространно са описани последните часове на Иисус Христос с учениците (13-17 глава). Тук е последната вечеря (13 глава) и прощалната беседа с тях (14-16 глава), както и разговорът с Отец за тях, известен като първосвещеническата Му молитва (17 глава). Всичко това е имало за цел да убеди учениците и всички, “които по тяхната дума ще повярват” в Иисус Христос (17:20), тоест цялата Църква, че и след смъртта Си възнеслият се на небето Божи Син ще се грижи за тях чрез обещания Утешител – Светият Дух.

Разказът за спасителните страдания и смърт на Христос (18-19 глава), където е и най-пространното описание на съденето от Пилат е последван от съобщения за явявания на възкръсналия Спасител (20-21 глава).

Евангелието според Иоан с описанията си на откриването на Иисус като Христос и с изтъкването на пратеничеството Му от Отец като Спасител на света е оказало най-голямо въздействие на вярата и богословието на Църквата през вековете. А още в края на II-ри век Климент Александрийски го нарича “духовно евангелие”.

Деяния на апостолите

Названието на тази новозаветна книга е древно и традиционно, макар че в нея се разказва само отчасти за апостолската дейност на Петър и Иоан, а основно се говори за дейността на апостол Павел. Отделено е място още за Стефан и Филип, Варнава и Яков. Преданието на древната Църква приема за автор Лука, с чието име е свързано и третото евангелие, наречено в Деяния на апостолите 1:1 “първата книга”. Времето на написването трябва да се постави в зависимост от Евангелието според Лука, съответно веднага след първото затворничество на апостол Павел (около 64 година). Днес някои се стремят да датират книгата две десетилетия по-късно, но в такъв случай е необяснимо, защо в нея не се споменава за разрушаването на Иерусалим от римските войски през 70 година.

Дееписателят, както обикновено наричаме автора на книгата, започва тази ранна история на Църквата с кратко описание на Възнесение Христово, съобщава за попълването на числото на 12-те апостоли с избора на Матия (1 глава) и веднага предава основополагащото събитие за учредяването на Църквата – слизането на Светия Дух над апостолите на празника Петдесетница. Оттук нататък той описва дейността на апостолите, но не толкова с цел да предложи историческо повествование за първите десетилетия от живота на Църквата, колкото да ни даде хроника на мисионерската работа на апостолите в изпълнение на Христовата повеля да се проповядва “в Негово име покаяние и прощение на греховете у всички народи, начевайки от Иерусалим” (Лука 24:47). Защото те трябва да са Негови свидетели “в Иерусалим и в цяла Юдея и Самария, и дори до край-земя”, както Христос им заръчва преди възнесението Си (Деяния на светите апостоли 1:8). Действително описано е разрастването на Църквата в Иерусалим (1:4-8:3), Юдея и Самария (8:4-12:25), както и основаването на първите църковни общини сред езическите народи – в Сирия, Кипър, Мала Азия, Гърция, Италия (13:1-28:31). Средищно място в повествованието заема разказът за първия събор в историята на Църквата – Апостолския събор 15 глава). На него апостолите Петър и Павел заедно с Варнава споделят първия си опит от проповедта сред не-юдеи, свидетелстват за нриемането им в християнството чрез благодатта на Светия Дух. Това е повратна точка в дейността на Църквата, която широко отваря врати за всички народи, за да стане наистина вселенска.

Не може да се установи с точност кои са източниците на Лука за книгата му. Преданието го сочи като помощник последователно на апостолите Петър и Павел, от които явно е научил твърде много сведения от първа ръка. От друга страна се вижда, че той не е ползвал посланията на апостол Павел като писмен източник. Но по това време са били живи много и богати предания, които Лука видно е използвал (срв. Лука 1:1-2).

Богословската идея на дееписателя проличава от речите в книгата, които играят важна роля в Деяния апостолски: сега е времето на Църквата тоест времето на Светия Дух, което прекратява епохата на Стария Завет и продължава присъствието на Иисус Христос в настоящето. Светият Дух ръководи живота на Църквата и посочва пътя на апостолите. Спасението, дарено от Иисус Христос, апостолите още веднъж предлагат на юдеите, но вече заедно с това – и на езичниците. С пристигането на апостол Павел в Рим става съвсем ясно, че сърцето на юдеите окончателно е “закоравяло” за благовестието и затова “спасението Божие е изпратено на езичниците: те ще чуят” (28:28; срв. още 13:46 сл.; 18:6). Така се очертава като крайна цел на Лука в Деяния апостолски постепенното откъсване на Църквата от израилския народ и разпространсниeто ѝ сред езическите народи.

Съборни послания

Седeм послания включва тази сбирка. Това са писма на различни апостоли (Яков, Петър, Иоан и Юда), писани не до отделни личности или църковни общини, а до по-широк кръг християни в различни области и затова още от дълбока древност са наречени “съборни” в смисъл на „всеобщи”, “предназначени за цялата Църква”. Определението “съборни” ни най-малко не омаловажава “съборния”, всеобщия характер на посланията на апостол Павел, които макар и писани до отделни получатели (личности или общини), от самото начало са имали авторитет във всички църковни общини и в известен смисъл също са станали “съборни”.

Съборно послание на апостол Яков

В началото на посланието като автор се сочи “Яков, раб на Бога и на Господ Иисус Христос” (1:1). Понеже той не се определя като апостол, явно това не е апостол Яков Заведеев, брат на евагелист Иоан, нито другият апостол Яков, син на Алфей (Матей 10:3; Деяния на светите апостоли 1:13). Вероятно авторът е Яков “брат Господен” (Матей 13:55), наричан още “малкият Яков” (Марк 15:40). По-късно той бил сред ръководителите на църквата в Иерусалим (срв. Деяния на светите апостоли 1:14; 15:13; 1 Коринтяни 15:7; Галатяни 1:19; 2:9, 12). След заминаването на апостол Петър (Деяния на светите апостоли 12:17) Яков станал предстоятел на тази църква (Деяния на светите апостоли 21:17-18). Загинал мъченически през 62 година след Христа.

Получатели на посланието са “дванадесетте колена, които живеят в разсеяние”. С тези думи могат да се разбират юдео-християнските общини в Палестина и други страни. Но това може да бъде определение и за цялото християнство, новия “Божи Израил” (Галатяни 6:16), разпространил се по целия свят.

Приема се, че посланието е написано в Иерусалим през 50-те години.

Посланието на апостол Яков, независимо от началните си думи (1:1), обичайни при започване на писмо, по своето съдържание не е писмо. Няма и цялостен систематичен строеж. Тук не срещаме развитие или защита на учение, а основно – наставления за осъществяване на Христовото благовестие в живота на християните. Поради слабата връзка помежду си отделните му части могат да съществуват и напълно самостойно. Влиянието на юдейския начин на мислене и изразяване личи навсякъде, но съдържанието е безспорно християнско. Основата е вярата в Иисус Христос, Който е “Господ на славата”, идващият Съдия (2:1; 5:7-11).

Вярата е Божи дар, поддържа се със слушане на словото и се проявява в истинското благочестие, което се състои в дейна любов към нуждаещите се (1:19-27; 2:1-13).

Отношението между вяра и дела се разглежда в 2:14-26. Докато апостол Павел в Римляни 3:28 казва, че “човек се оправдава с вяра, без делата по закона” на Моисей, апостол Яков подчертава, че „човек се оправдава с дела, а не само с вяра“. Тези две твърдения не си противоречат, защото първият апостол говори за делата, които се изискват от обредовия Моисеев закон, но не са нужни на християните (срв. Деяния на светите апостоли 15:24), а вторият има предвид делата, произлизащи от любовта към ближния.

Нататък в посланието се дават наставления за християиско поведение, за избягване на ненужни спорове и на всяка мъдрост, която не е от Бога. Накрая се препоръчват молитви за болните и помазване с елей, което е дало основата за тайнството елеосвещение.

Първо съборно послание на апостол Петър

Автор на това послание според 1:1 е апостол Петър. Той се обръща към презвитерите като техен “съпрезвитер” и “свидетел на Христовите страдания” (5:1). Посланието е предназначено за християните в малоазийските области Понт, Галатия, Кападокия, Азия и Витиния. Апостолът го изпратил от “Вавилон”, косто вероятно трябва да се разбира като Рим, по “верния брат Силван” (5:12-13). При него бил също Иоан Марк, когото апостол Петър познавал от Иерусалим (Деяния на светите апостоли 12:12). Силван или Силуан, съкратено Сила, бил виден християнин в Иерусалимската църква, когото изпратили след Апостолския събор в Антиохия да съобщи решението на събора (Деяния на светите апостоли 15:22, 27). Силван принадлежал към групата на древнохристиянските пророци (Деяния на светите апостоли 15:32). Апостол Павел го взел за свой помощник по време на второто си проповедническо пътуване (Деяния на светите апостоли 15:40; срв. 18:5).

Според древното предание посланието е написано в Рим преди мъченическата смърт на апостол Петър през шестдесет и седма година, по времето на император Нерон.

Има някои мнения против авторството на апостол Петър, основани на добрия гръцки език на посланието и на сходството му с посланията на апостол Павел. Срещу тези възражения други изеледователи допущат, че Силван е бил не само писар на посланието, комуто апостол Петър е диктувал, но той е направил и добра езикова обработка на мислите на апостола.

Читателите на посланието били предимно християни изсред езичниците. Те живеят “пръснато”, странстват в разсеяние, защото като християни се чувстват чужди сред един враждебен свят и истинското им отечество е на небето (срв. 1:17). По време на преследвания се засилва съзнанието у избраните, че са чужди на този свят. Затова още по-важно е за тях да осъзнават значимото си място в обществото и към това са насочени голяма част от наставленията на апостола (срв. 2:11-4:11). Той напомня на читателите си да бъдат верни на своето християнско звание, което повелява да споделят страданията на Иисус Христос, за да участват после и в славата Му (4:13). Жените и мъжете да не се грижат за временни и маловажни неща, а само за онова, “което е драгоценно пред Бога” (3:4), пастирите да бъдат за пример на християните, всички да бъдат бдителни понеже “дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне” (5:8).

Второ съборно послание на апостол Петър

Това послание с отправено до същите читатели, които са получили и първото послание (срв. 3:1). Вижда се, че те знаят и посланията на апостол Павел (3:15-16). Във втора глава се срещат заемки от Посланието на апостол Юда, което явно вече е било написано. Посланието като цяло е съставено във формата на писмо, но накрая вместо обичайния за писмо завършек има възхвала на Иисус Христос (3:18). Не може да се определи по-точно времето и мястото на написването на посланието. Приема се, че е написано скоро след първото послание, вероятно пак в Рим.

Според съдържанието си Второто Петрово послание може да се възприеме като завет на апостола към християните (1:12-15). То има за цел да ги подкрепи във вярата и надеждата; същевременно ги предпазва от лъжеучители, които се подиграват на християнската вяра във Второто пришествие на Господ (3:4) и отричат Неговата божествена слава. Със своето поведение те си спечелват осъждане (2 глава). Затова авторът защищава вярата в пришествието на Христос като подчертава Неговата слава, проявена и при преображението на планината (1:16-18). Важно е становището за боговдъхновеността на Писанието и правилното му тълкуване (1:19-21).

Първо съборно послание на апостол Иоан Богослов

С името на любимия Христов апостол, евангелист Иоан Богослов, са запазени три послания, включени в сбирката на съборните послания. С оглед на съдържанието на първото от тях най-много подхожда определението “съборно”, докато второто и третото напомнят за апостол-Павловите послания.

Първото Иоаново послание е написано с цел да се посочи на вярващите в различии християнски общини опасността от заблуждаващи ги “лъжепророци ”(2:26; 4:1) и да се насърчат да пазят “заповедта, която са имали отначало” (2:7, 24; 3:11). Наставленията на апостола имат две основни насоки: вяра в Иисус Христос, въплътения Божи Син, и братска любое между християните.

Езикът и стилът на автора са твърде близки до тези на четвъртото евангелие. Посланието е изкусно изградено и има следния строеж: увод (1:1-4); общение с Бога чрез живот в светлината, тоест чрез спазване на заповедите (1:5-2:17); защита от “антихристи” и придържане към истинското изповядване на Христос (2:18-27); изпълняване на заповедта за дейна братска любов, за да бъдем чеда на Бога (2:28-3:24); различаване на духовете и осъществяване на вярата в дела (4:1-21); истинската вяра като победа над света и път към живота (5:1-12); в заключение – несъвместимост между грях и вечен живот (5:13-21).

В крайна сметка основна тема на посланието е любовта. Бог от любов е изпратил Своя Син в света. Затова и християнинът е длъжен да обича братята си, тоест другите хора. А тази любов към брата, към ближния, е показател за общението му с Бога. Така че любовта към Бога, ако тя не е свързана с любовта към ближния, не е истинска.

С тези свои мисли Първо Иоаново послание става важно свидетелство за вярата в Иисус Христос като въплътен Син Божи и указание за главните основи на християнското учение: братска любов и преодоляване на греха.

Писано е в края на I-ви век в Ефес, вероятно скоро след Евангелието от Иоан.

Второ съборно послание на апостол Иоан Богослов

Това послание по строеж и обем отговаря на древната писмовна практика, когато писмото обикновено се е побирало върху един папирусен лист (срв. и 3 Иоаново). Авторът се определя като “презвитер”, “старей”, което показва неговия авторитет сред вярващите. Древната традиция приема за автор апостол Иоан Богослов, докато съвременни мнения под “старей” разбират апостолски ученик, уважаван ръководител на някоя църква. Поддръжниците на традиционното схващане изтъкват, че в края на века, когато явно е писано посланието, апостол Иоан вече е бил на твърде почтена възраст (затова се нарекъл и “старей”) и вероятно е единственият по това време жив апостол на Иисус Христос. Приемем ли, че тъкмо той е авторът, за място на написването трябва да се смята Ефес, а за време – краят на I-ви век.

По стил и съдържание посланието стои твърде близо до 1 Иоаново. Същите тези показатели, както и своеобразното посочване на автора го сближават и с 3 Иоаново.

Получатели на посланието са “избраната госпожа и нейните чеда”. А заедно със “старея” поздрав до тях изпращат в края на посланието и “чедата на нейната сестра”. Тези твърде общи и безименни посочвания на получателите и па поздравяващите трябва да се разбират като означения за две отделни църковни общини (например на Ефес и някой друг град).

След обичайния поздрав (1-3) авторът първо съветва читателите си да водят живот, който съответства на заповедта за любовта, после ги предупреждава да се пазят от лъжеучители и да нямат никакво общение с тях (7- 11). Накрая съобщава за скорошно свое посещение и завършва с поздрави от името на своята църковна община (12-13).

Трето съборно послание на апостол Иоан Богослов

Третото послание под името на апостол Иоан в сбирката на съборните послания е написано също от “старея”, но по съдържание е повече лично писмо! до иначе неизвестния Гай. Той трябва да е бил виден и усърден християнин в някоя църква, различна от общината на старея. Авторът го похвалява и насърчава да се грижи за пътуващите проповедници (2-8), укорява “обичащия да първенствува” Диотреф, който пречи на дейността на автора и “не приема братята” (9-10), и накрая препоръчва като добър християнин някой си Димитьр (11-12). Завършекът (13-15) е сходен и този на 2 Иоаново послание.

Църковната община, в която е получателят на писмото, явно е различна от тази на 2 Иоаново. Тук не става дума за лъжеучители.

От съдържанието може да се заключи за състоянието на Църквата тогава. Още няма твърдо установена църковна организация, а по-скоро отделни общини със свое самостойно ръководство и пътуващи проповедници. Наред с това изпъква авторитетът на един виден апостол или старей.

Посланието е написано в Ефес в края на I-ви век.

Послание на апостол Юда

Авторът се представя в 1-ви стих като “Юда, брат на Яков”, тоест на писателя на първото от съборните послания – “Яков, брат Господен”. Юда дава да се разбере, че не е в числото на 12-те апостоли (17-ти стих) и не се изтъква като брат на Господа, а от скромност споменава само “брат на Яков”, който от своя страна бил добре известен на читателите като авторитетен ръководител на Иерусалимската община. Юда се споменава заедно с Яков сред братята на Господ (Матей 13:55 и Марк 6:3).

Посланието е написано преди 2-ро Петрово (съответно преди 66 година), понеже там във 2-ра глава има заемки от него.

Авторът иска да предпази вярващите от лъжеучители, които заплашват вярата и разделят църковната община. Лъжеучителите се обвиняват в неверие, похотлив живот, отричане от Христос и хулене на ангелите (ст. 3-4, 8-16, 19).

Строежът на посланието е прост. В първата част авторът заплашва лъжеучителите с Божия съд (3-16), като ги предупреждава с примери от Стария Завет и дори се позовава на извънбиблейски юдейски предания (“Книга на Енох” в 7-ми и 14-ти стихове и “Възнесение на Моисей” в 9-ти стих). Втората част е насочена към верните християни (17-23), които трябва здраво да се придържат към вярата и молитвата, любовта и надеждата, като помагат на изпадналите в опасност. Посланието завършва с обичайното благословение към Бога и нашия Спасител Иисус Христос (24-25).

Следва…(виж тук).

___________________________

*Публикувано в Новият Завет на нашия Господ Иисус Христос, Българско библейско дружество, 2002.Всъщност това са предговорите  към всяка една от 27-те книги на Новия Завет, които са разположени на стр. 7, 9, 81, 126, 198, 252, 319, 328, 338, 344, 353, 355, 358 и са възпроизведени тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: книгата Нови Завет. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cUC