Емил Трайчев

Освен като бележит културен и религиозен център на Византийската империя, през IV-ти и V-ти век Антиохия става известна със своето библейско тълкувателно предание. Негови представители са Диодор от Тарс Киликийски (починал 394 година) – градът на св. апостол Павел, учениците му Теодор Мопсуестийски (починал 429 година) и св. Иоан Златоуст (починал 407 година), както и по-късно блажени Теодорит Кирски (починал 457 година). За разлика от библейския подход, господстващ по онова време в Александрия, който в своето тълкуване на Свещеното Писание повече си служи с алегорията, Антиохийската школа насочва вниманието си към буквалния смисъл и подчертава първенството на историческото тълкуване.

Алегорията е насочена към откриване на различни значения в един и същ текст, като предпоставката е, че в своя стремеж към Бога и единение с Него човек преминава през три различни етапа на възхождане: първият е „физическият или телесният”, след това „моралният”, и най-накрая – „духовният” (срв. Ориген, За началата, IV, 11). Този начин на разсъждение естествено води до извода, че текстът има три различни значения. Подобен подход изхожда от предпоставки, които се коренят във философска систе­ма, чужда на Свещеното Писание. Тази система си представя творението като битие, по същество зло, и оттук – спасението на човека като „вътрешно” откриване, както и възрастване в познанието на Бога, с Когото накрая човек става едно. Следователно, историята – която представлява взаимодействие между човека и неговия събрат в рамката на творението – се поставя под съмнение. Освен това, самият текст на Свещеното Писание попада в ръцете на отделния тълкувател, който може толкова да го разширява, колкото собствените му интереси изискват.

Антиохийската школа се противопоставя на подобен подход и подчертава историческата достоверност на Свещеното Писание, а именно, че то се състои от текстове, написани от едни лица до други в даден период от човешката история, на определен език, както и интелектуален климат на времето. Следователно, даден текст може да има само едно-единствено значение, проектирано от неговия автор. Тук трябва да се отбележи, че случаите на двусмисленост на някои места не трябва да се свързват с две значения на текста; тоест, че: а) първото радикално се различава от второто, защото самият текст е адресиран до едни и същи читатели, а не до две различни гру­пи читатели, както в алегорическия подход; б) когато съществува подобно съмнение, екзегетът трябва ясно и недвусмислено да докаже, че даден биб­лейски писател проектира двусмисленост в определен текст[1].

Следователно, ако антиохийците подчертават коректността на подо­бен исторически подход, това не е, както смятат много съвременни библеисти, формален въпрос. Причините са по-скоро и преди всичко бого­словски. Разбира се, Свещeното Писание не е философски трактат, а по-скоро свидетелство за Божиите дела в рамките на човешката история, достигащи връхна точка в личността на Иисус от Назарет, въплътилия се Бог. Сле­дователно, библейското тълкуване не може да има за своя предпоставка абстрактно божество, което в действителност нито е съществувало, нито някога ще съществува. Библейското тълкуване има за предпоставка човека Иисус, сина на Мария, плът от нейната плът, Който живее през I-ви век в Палестина и Който говори съвременния палестински арамейски, и твърде вероятно – съвременния гръцки език. Именно този исторически Иисус е Божият Син, чрез Когото ние научаваме за живия Бог. Именно този исто­рически Иисус, е Онзи, Който открива пред нас дверите, през които можем да влезем в лично отношение с личния Бог, а не с някакво абстрактно бо­жество. Именно за плътта и кръвта на този Иисус проповядват апостолите – не към хората изобщо, а към мъже и жени, които живеят сред тях през I-ви век в Азия, Африка и Европа, говорейки с тях не на някакъв тайнствен език, а на съществуващите езици, говорени в тези области по онова време. Следователно, в своето тълкуване антиохийците приемат сериозно творението, както и времето и пространството, с които то е свързано. И това е не толкова поради някаква научна и реалистична позиция, а по-скоро и преди всичко защото Иисус Христос, за Когото те знаят от Свещеното Писание (както и въз основа на техния личен християнски опит на вяра), е човек, и така историческо същество, в което, като такова, тоест като човешко същество, Бог се разкрива. Резултатът от подобен подход е, че Свещеното Писание за антиохийци не е вечно Божие слово – абстракция, а по-скоро Новият Завет е събрание от достоверни свидетелства за този исторически Иисус и за вярата на апостолите, които живеят векове по-рано. Освен това, Старият Завет е събрание от книги, свързани със събития за една точно определена минала история, не за абстрактно Божество, а за Отца на Христос. За анти­охийците тези писмени повествования са живи, защото са реални, и те са реални защото не са съвременни, а минали! Така те ги ценят високо, като ги изучават, проучват и изследват с цел да срещнат в тях Христос, техния хляб на живота. Те Го търсят денем и нощем, с наведени глави и сърца над текста, знаейки, че Той ще ги срещне в него и надявайки се това да стане възможно по-скоро. Те Го търсят, защото знаят, че нямат работа с вечно присъстващо абстрактно божество, тръгвайки от „вътрешните” дирения на човешката душа, а по-скоро с исторически разпнатия, умрял и възкръснал Иисус Христос, Който, като жив Господ на славата, ще направи Себе Си настоящ за тях, идвайки при тях, така, както Той прави това сред Своите ученици в древната църква.

Друг не по-малко важен резултат от подхода на антиохийци е подчертано засвидетелстван в живота и учението на един от тях – несравнимия св. Иоан Златоуст, чието тълкуване е предназначено да храни Божия народ чрез животворни беседи. Тъй като тези беседи не започват с абстрактно бо­жество, а с истинския и исторически Христос, Богочовека, антиохийските християни се отнасят сериозно към Неговото човечество, тоест към Неговото битие като човек. Това означава, че те взимат под внимание факта, че Самият Христос, Божият Син, става един от тях. Така в очите на тези хрис­тияни всяко човешко същество не е символично отражение на абстрактно божество, а по-скоро истински образ, тоест действително подобен на човека Иисус Христос, Който е Бог. Това означава, че всяко човешко същество е ценно в Божите очи. Всяко човешко същество, включително бедните, нуждаещите се, болните и потиснатите, с които Христос съединява Себе Си, има смисъл, така, както Неговият Отец чрез старозаветните пророци пое­ма в ръцете Си защитата на бедните, нуждаещите се, вдовиците, сираците, чужденците и онези, които страдат несправедливо. Това обяснява защо в своите беседи св. Иоан Златоуст безкомпромисно се застъпва за бедните, нуждаещите се, болните и потиснатите в Антиохия и Константинопол. За тази своя позиция той дори заплаща с живота си.

Ако това е нашето православно предание, ако това е начинът, по който нашите предци изразяват животворната вяра, „веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда 1:3), ако това е най-скъпото, което притежаваме, тогава въпросът е: как трябва да изпълняваме това наше призвание днес?

Първото ни задължение има връзка със Свещеното Писание и неговото място в живота ни. Ние живеем в страна, където Свещеното Писание тради­ционно се уважава и почита. Така пред нас е открита възможността да свидетелстваме за нашата вяра. Но как бихме могли да направим това, ако ние не знаем какво казва Свещеното Писание? Как бихме познавали Свещеното Писание, ако не го четем и изучаваме? И как бихме го изучавали, ако не желаем да отделим време да изследваме библейския текст и да го дискутираме с нашите православии братя? Тук може да се възрази: ние не трябва да действаме както правят болшинството хора, а именно да започнем с предварително определено мнение относно това, каква е същността на библейското място, като се позоваваме на известен брой предпочитани места и тогава да пристьпим към четенето на останалата част от Свещеното Писание от тази тясна перспектива и да я налагаме върху нашите възгледи. Свещеното Писание е събрание от текстове, възлизащи на повече от хиляда страници, които са написани в продължение на векове. Ако ние не сме готови да се заемем със сериозно изучаване на това как Бог исторически разкрива Себе Си пред нас чрез изследване на съществуващия текст; ако ние не сме готови да запитаме себе си и нашето разбиране въз основа на това, което текстът действително казва; ако ние не сме готови да направим това, защото вярваме, че нашият Бог е вечносъществуващо абстрактно божество, а не живият и истинен Бог, Който разкрива Себе Си веднъж завинаги в личността Иисус от Назарет; ако не съзнаваме, че всеки превод на Свещеното Писание на български или на някакъв друг език е вече тълкуване на преводача, наложено върху читателя и че историческото Свещено Писание трябва да се чете исторически, тоест на езика и в средата, в която е написано; ако не сме готови смирено да предприемем това пътуване и да пожелаем да седнем заедно в нашите енории и да търсим Самия Христос в страниците на Свещеното Писание, лицето на Ии­сус Христос, съхранено посредством православната вяра, няма да огрява ярко и убедително хората в нашата страна – и онези, които четат, и другите, които не четат Свещеното Писание, и онези, които вярват в Христос, и другите, които не вярват.

Нашето второ задължение произтича от това да се отнасяме с внима­ние към човечеството на Иисус Христос, нашия Господ и Бог. Антиохия е категорична в лицето на св. Иоан Златоуст – велик тълкувател не само сред антиохийци, но и в цялото Православие, който е образцов отец и учител не само на Антиохийската, но и на цялата Църква. Антиохия изисква от нас безкомпромисно да свидетелстваме в полза на и да подкрепяме всеки нуждаещ се, сиромах, страдащ и пленен, гладен за хляб и справедливост, потиснат, и особено – изоставен, не само в нашата страна, но и по целия свят. Нека си примомним, че думите „не мога, невъзможно”, които може би ни идват наум при тези обстоятелства, са веднъж завинаги заличени от християнския речник от Богочовека Христос. Тук отново, ако не вземем под внимание тази друга и съществена страна от нашата вяра, а именно на­шето безкомпромисно задължение и отговорност към нашия брат в нужда, чийто закрилник е Самият Бог, божествената благословия, дарена на на­шата страна, може да се превърне, по-скоро отколкото си представяме, в божествен гняв, оповестен в същото това Свещено Писание. И тогава горко на нас, защото ще бъдем счетени за отказали се от задължението, поставено на нашите плещи от Самия Бог в течение на вековното живо предание. Горко на нас, защото Самият Син ще бъде нашия ищец, и Неговото обви­нение ще се състои в това, че ние не сме се решили да свидетелстваме за Него като човеколюбец. Нека не си представяме, че бихме могли да се явим пред Божия съд с някакво обичайно извинение, а именно, че нашата страна е традиционно християнска и хората тук знаят какво Свещеното Писание иска от тях. Суета на суетите е подобно извинение, защото именно в една хрис­тиянска империя св. Иоан Златоуст непрестанно издига глас, тълкувайки Свещеното Писание, и както древните пророци остро критикува потисниците и успокоява страданията на бедстващите – и това е същата християнска империя, която убива великия антиохийски поборник за Божието човеколюбие, Божията любов към човека.

Следователно Антиохийското библейско тълкуване не е егоистично изопачаване на текста, с цел обезпечаване на фалшива сигурност. По-ско­ро то е истинско търсене на Богочовека Христос, Който се разкрива за нас като Всевишен Бог на Кръста, истински Всевишен, както св. апостол Павел пише: „в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и под­земно” (Филипяни 2:10). Антиохийското тълкуване е истинско търсене на Бого­човека Христос и Неговото небе, където се намира истинският вечен покой. Именно кръстът е единственото място, споменато в евангелията, където Синът човешки, Който няма къде глава да подслони, накрая я полага. Там, на Кръста, се намира нашата сигурност, защото там Бог разкрива Своето небесно лице, надвишавайки наказанието и осъждането, а именно, че Той е единственият човеколюбец. Затова, ако чуваме гласа на единствения, Кой­то обича човека, нека вървим и изучаваме Свещеното Писание, нека вървим и говорим открито. Ако чуваме гласа на Единствения, Който обича човека, нека не ожесточаваме сърцата си, „защото станахме причастници на Хрис­та, стига само здраво да запазим наченатата вяра” (Евреи 3:7-8, 14).

__________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2009, кн. 2-4, с. 7-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Пример за двусмисленост е глаголът „издигам”, използван от св. евангелист Иоан, и който означава „издигам на кръст” (3:14; 8:28; 12:32), „издигам глас“ (7:28) и така нататък.

Изображения: авторът Емил Трайчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cUh