Стоян Чиликов
През първите три века от живота на християнската Църква, през така наречения “до Константинов период”, когато Църквата е била преследвана, християните, макар и да са били малцинство в Римската империя, със своя високо добродетелен и свят живот са блестели като чисти перли сред тогавашния ниско морален езически свят.
В книгата “Деяния на светите апостоли” св. апостол и евангелист Лука свидетелства, че те имали “едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо[1]”.
Спасителят нарича своите ученици “светлината за света[2]” и “сол за земята [3]”, отнасящо се с пълна сила и за първите християни, които благовестели сред езичниците “с думи и дела[4]” и “с вяра, която действа чрез любов[5]”, така че самите езичници са били принудени да си казват един другиму: “вижте ги как се обичат помежду си[6]”. Затова и авторът на “Послание до Диогнет”[7], като описва живота им, свидетелства, че “каквото е душата за тялото, това са и християните за света” и дори ги нарича “граждани на небето[8]”. На езичниците ги поразявала необичайната любов на християните към целия свят, безстрашието им към смъртта и най-вече тяхната необикновена радост, която превръщала живота им в “един дълъг празничен ден” или в “безкрайна Пасха”[9] според израза на Ориген.
Миланският едикт от 313 година донася не само мир и свобода за християните, но също и нови изпитания. В Църквата влизат масово езичници, които носят със себе си своята култура и остатъци от старата си вяра. В края на четвърти век вече има достатъчно християни, които не от съвсем чисти подбуди са приели християнството и докато в първите векове индиферентните към вярата и ниско морални християни са били малцинство, то в края на четвърти век те са вече значително число. Това е вероятно и една от причините за появата на много ереси и разколи в недрата на Църквата, както и за появата на монашеството като опит за съхранение и опазване на християнската святост, като борба за “живот в Христа”.
Св. Иоан Златоуст още като презвитер в Антиохия, а по-късно и като Константинополски архиепископ, с неуморната си пастирска дейност се опитва да лекува раните на съвременното нему християнско общество. Това той прави, проповядвайки, молейки и изисквайки от християните да водят живот достоен за своето име. Като изобличава пороците и лошите нрави на своето време, св. Иоан Златоуст не престава да призовава към покаяние и общение с Христа в Църквата чрез тайнството на Евхаристията. В своите блестящи проповеди светителят протестира енергично против установената вече в Антиохия практика на рядко причастяване на християните с тялото и кръвта Господни:
“Напразно се принася всеки ден жертва, напразно стои пред Господния олтар – никой не се причастява”[10] – се оплаква той.
Някои от християните се причастявали по “традиция” само веднъж в годината – на Пасха, други пък отивали в храма само за да чуят “златната реч” на св. Иоан, след което си тръгвали без да участват в Евхаристийната молитва и общение[11]. Вместо храма верните посещавали театъра или цирка – места несъвместими с евангелския дух и водещи християните към блуд и прелюбодеяние. През четвърти век в цирковете все още се случвало да се пролива кръв, докато театърът привличал най-вече мъжете чрез своите представления на своего рода “стриптийз”. Затова и отците през тази епоха така настоятелно протестирали против тях[12].
От светите отци на Църквата, вероятно няма никой друг, който като св. Иоан Златоуст така възвишено и проникновено да разкрива смисъла, целта и осъществяването на християнския брак, на брака в Христа[13]. Според Златоустият проповедник задължение на родителите е да възпитават децата си в християнската вяра, още повече, че тогава не са съществували училища, където децата да получават църковно възпитание и образование. Затова пък втората половина на четвърти век е известна с разцвета на християнската катехиза[14]. Желаещите да приемат християнството били “огласявани” във вярата главно чрез изучаване на Свещеното Писание и съдържащите се в него догматически и нравствени истини. Наред със св. Иоан Златоуст на Изток подобни катехизически поучения пишат св. Кирил Иерусалимски и Теодор Мопсуестийски, а на Запад – св. Амвросий Медиолански и блажени Августин. Св. Иоан Златоуст влага всичката си любов и много грижи за духовното израстване на повереното му паство, като знае, че само добрите християнски родители биха могли да възпитат добри деца и че само, който се е почувствал обичан, той се научава да обича. В своя великолепен трактат”За възпитанието на децата” светителят оприличава родителите на художници, които работят с голямо внимание върху своите картини, за да може да се получат истински произведения на изкуството. Така и майките и бащите трябва да вложат всичките си грижи и старания за християнското възпитание на своите деца[15].
“Не е ли безразсъдно, пита св. Иоан Златоуст, да учим децата на изкуства, да ги изпращаме за това на училище, да не жалим нищо за същото, а за тяхното възпитание “в учение и наставление Господне” да не се грижим? Самите ние ще пожънем първи плодовете на такова възпитание на децата си, като ги видим невъздържани, непослушни, развратни”[16].
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.