Лило Попйончев

Една от най-свещените, но трудно изпълними, от високопоставените, но тежко отговорни длъжности в християнското православно общество е свещенството, или пастирското служение. “Във Ветхия Завет правото за свещеническа служба се предоставяло само на определени лица – синовете на Левийното коляно[1]”. В Новия Завет обаче, не е така. Господ Иисус Христос, като основал Църквата, наредил посредством апостолите, така че църковният пастир да бъде назначаван не от някаква нарочно за тази цел уредена община, а просто от средата на вярващите миряни (Лук. 6:13**). Иначе казано: “вратата на пастирското служение станала отворена за всеки християнин, стига той да пожелае да влезе и да се окаже подготвен и достоен[2]”… А след това вече приелият над себе си пастирското ръкоположение не е достатъчно да бъде пастир само по звание, по име, а и по дела! Трябва да бъде пастир, какъвто иска Пастиреначалникът (Мат. 5:16), да бъде “пастырь добрый”!…

“Пастырь добрый”!… Ето изразът, който най-добре ни очертава, какъв се изисква да бъде пастирът. Този израз обхваща в себе си всички онези качества, които трябва да притежава, или по-добре, които трябва да украсяват истинския, добрия пастир. В какво именно се състоят (по-отделно) тези качества, – на този въпрос най-добър отговор ни дава неизчерпаемият източник на всички поуки – Словото Божие. В него се съдържат достатъчно места, които най-добре от всичко ни казват, какъв именно трябва да е добрия пастир. Между такивата са и думите на св. апостол Петър, казани в първото му послание, глава 5:1 до 4 стих:

1.Старцы ижи въ васъ молю, яко старецъ сый и свидетель Христовымъ страстемъ, иже хотящей славя явитися общникъ,

2.Пасите еже въ васъ стадо Божiе, посящающие не нуждею, но волею, и по Бога, ниже неправедными прибытки, но усердно;

3.Ни яко обладаюшие притчу, но образи бивайте стаду:

4.И явльшуся пастыреначальнику, прiимете неувядаумый славы венець***.

С тези думи апостол Петър, като указва на това, че и той не е само църковен пастир, но и свидетел на Христовите страдания, па даже надяващ се да бъде и съучастник в славата Му, моли всички църковни пастири: 1) да се грижат за Христовото стадо (да го пасат) и за неговото спасение, 2) в своето служение от никакви други външни и вътрешни побуждения да не изхождат, освен от любов, както към своето звание, така и към паството, и 3) да бъдат във всичко образец на своите пасоми. След това апостолът напомня за обещаната от Пастиреначалника награда, която ще им се даде заради добрите техни заслуги. Това е казано само накратко, а подробното изяснение на тези три точки се състои в следното:

Пастирът трябва:

1.Да се грижи за Христовото стадо и за неговото спасение. Тази мисъл апостолът изказва накратко с думите: пасите… стадо. С тях той поръчва, подобно на обикновения пастир, който се грижи и води към добра паша своите овце, и църковният пастир да се грижи за словесното стадо, за неговите духовни нужди и да се старае да му дава за храна онова, което е полезно, което е чисто от всякакъв вид отровни метили – да му дава здрава духовна трева. С други думи казано: пастирът да води вярващите “към духовната паша на Божественото слово” – храна необходима за живот и спасение.

По-нататък. Обикновеният пастир се грижи не само за всекидневните нужди на своите овце (къде да ги пасе, от коя вода да ги напои и прочее), но той заедно с това нерядко се замисля, как да бъде запазено стадото му от всякакъв вид напасти (болести, кражби от разбойници или грабежи от горски зверове и други). И в това отношение може да се каже, че той до известна степен полага най-големите грижи. Когато крадецът, например, ненадейно нападне стадото, за да го заграби, овчарят е готов да се изложи и на най-голяма опасност, често даже на смърт, само и само да отърве своите овце от ръцете на грабителите. Или пък, което още по-често се случва, отдели ли се някоя овца от стадото и се заблуди някъде, където лесно може да стане или плен на крадци, или жертва на вълците, пастирът тръгва с цел да я намери и прибере пак в стадото. С малко думи казано: когато се случи някое зло (каквото и да било) да сполети стадото, стадарят всячески се старае да го запази от погибел. – Същото има да се каже и за църковния пастир. И той трябва да бъде готов, така че и живота си да положи за спасението на своите духовни чада (Иоан 10:11), в случай, че те бъдат застрашавани от някоя грозна опасност… Тази собствено мисъл апостолът изразява в думата посъщающе, което ще рече: пастирът, колкото се може по-отблизо наблюдава с внимателна грижовност паството, да издирва неговите душевни и телесни нужди; да гледа да не би членовете му да се отделят от състава на църквата, а онези, които биха се отделили, да се старае наново да върне в църковното общество; да бди да не се вмъкнат в стадото вълци, които да го разгонят, или хитро (чрез пленителното си, но лъжливо учение) да примамят и погубят членовете на вярващото общество. Заради това пък, необходимо е пастирът добре да познава Словото Божие, да има дълбоко религиозно познание, да може да различава истинския път от кривия, да знае кои са вълците в овчи кожи… И тогава той, без друго, с по-голямо умение ще може да предпазва вярващите от всякаква мнимо-сладка храна, от храна лоша и вредна за душата – от храна на различните лъжеучения и нравствени извращения; тогава той ще знае да им дава истинска храна, а чрез това ще може да съдейства да постигнат своето спасително желание – нравственото им издигане на земята и блаженото им състояние на онзи свят. В това именно се състои най-главното предназначение на църковния пастир. “Две велики дела, говори Макарий, Московски митрополит, предстоят на всекиго от църковните пастири: първо – спасение на собствените си души и, второ, неразделно от първото, спасение душите на поверените на неговото водителство[3]”. Високо е, наистина, призванието на църковния пастир. Неговата цел в живота е една от най-възвишените. Той – пастирът, е “продължител на служението на примирението”(2 Кор. 5:18), строител на Божиите тайни (1 Кор. 4:1), в които желаят да проникнат и самите ангели (1 Петр. 1:12); облечен е с такава свещена власт, каквато, според думите на Златоуст, Бог не е дал нито на ангелите, нито на архангелите. И съобразно с важността на това най-свято служение и висока власт, Свещеното Писание усвоява също така високи наименования на свещенството, като: служение на духа (2 Кор. 3:8), (служение) на правда (-9); а самите пастири на църквите нарича: ангели на църквите (Откр. 2:1, ср. Малах. 2:7), особено епископите в смисъл на провъзвестници на Божията воля; нарича ги (главно) свещеници (Евр. 5:6), като предаващи освещение чрез благодатта на Светия Дух; пастири и презвитери на Христовото стадо (1 Петр. 4:15; Деян. 14:23); отци (1 Кор. 4:15; Гал. 4:19)” и прочее[4]. А за да бъде наистина пастирът такъв, тоест, за да бъде посредник между Бога и човеците и да оправдае божествения произход на своето служение, той непременно трябва да бъде строг съблюдател и изпълнител на апостолските изисквания спрямо него. В неговите уши винаги трябва да звучат думите: Внимавайте себе и всему стау, в немже вас Дух Святый постави…, пасти церков Господа и Бога, юже стяжа кровiю Своею (Деян. 20:28****). Горе пастырямь, иже погубляють и разточають овцы паствы Моея, рече Господ (Иерем. 23:1*****). – В качеството си на духовен отец, народен учител, пазител и лекар на душите на грешниците, той трябва всякога да бъде, така да се каже на крак, за да услужи на своите “чада во Христа”… От друга страна, всеки един случай за него трябва да бъде повод за работа: да наставлява, да учи, да уговаря заблудилите се, да утешава и очиства грешниците, въобще – непрестанно да се труди за спасението на душите на пасомите си. Неговата почивка трябва да бъде подобна на почивката на Спасителя при кладенеца на Яков. Спасителят там Си е почивал наистина от дългия път, обаче същевременно обикновената кладенчова вода Му дала повод да заговори на грешната самарянка, която била там, за живата вода, за благодатта, нещо, което ѝ обърнало вниманието, и тя се проникнала от желанието да придобие тази жива вода, и така душата ѝ била осветена (Иоан 4:15. Вестн. Кормчiй 1901 год., № 7, с. 101).

В понятието пастирски грижи влизат, значи, всички грижи, които се отнасят до духовния живот на паството, до нуждите на душата, но оттук не се изключват и онези грижи на пастира, които се предизвикват от телесните нужди на паството – от потребностите за поминъка му. Заедно с духовните грижи, пастирът трябва да се старае, доколкото е възможно, за подобрение на материалните средства необходими за живота на неговите пасоми (било с организиране милостиня или със съвети за трудолюбие, било с основаване сиропиталища, кооперации и прочее). Въобще, той трябва да посвети себе си за благото на поверените му. За доста добър образец в това отношение може да ни послужи св. Амвросий. “Той бил истински Христов служител. Своето огромно имущество пожертвал за благотворителни цели и с истинска апостолска ревност се предал на обязаността на своето служение, което поставил за единствена задача на своя живот[5]”. Такова именно залягане на делото на служенето се иска да има всеки пастир, за да бъде той достоен служител в своето поприще, истински войник на своя Цар – Христос.

2.В служението си от никакви други вътрешни или външни подбуждения да не изхожда, освен от любов, както към своето звание, така и към паството си. Между такива подбуждения, за каквито може да се предполага в случая, спадат главно: принужденията му от страна на по-висшите власти, користните облаги и властолюбието или самовластието на другите. На тези три точки посочва сам апостолът:

а)Най-напред той казва: не се нуждае тоест пастирите или пастирът “трябва да пасе стадото не по принуждение”, не затова, че над него има лица с по-висша власт, на които е длъжен да дава отчет за делата си; не за това, ако се окаже неточен, споменатите лица ще бъдат готови да го заставят…, но по неволя, – но от добра воля, от свое желание, самоволно. Това е по отношение изпълнение на пастирското служение, а същото трябва да се разбира и за встъпването в това служение. Пастирът не трябва, според апостол Петър, да приема тежкия свещенически сан по някакво заставяне, по принуждение, без да има убеждение, или за някакви облаги и прочее. В противен случай, той всичко ще върши не свободно, не охотно, а с най-голямата тежест на земята, като всичко това ще му нанесе нещастието да бъде лишен от Божията награда (4 стих) след смъртта. А пък това не е желателно само за пастира, но и за всеки един човек, който би рекъл да посвети живота си на известна дейност в обществото. Ето защо и сам апостолът добавя: по Бог, което значи: встъпването и служението в свещенически сан да бъде непринудително, а охотно, за да бъде и богоугодно, тоест съгласно и с Божията воля.

б)По-нататък апостолът казва: ниже неправедными прибытки. Под тези думи се разбира следното: пастирът не трябва да служи само за това, че щял бил да получи някакво възнаграждение за труда, или, че може да се обогати и така нататък, както и “при получаването на възнаграждението си не трябва да бъде користолюбив, а безкористен”. Користолюбието е един от пороците и неговите привърженици строго се осъждат (1 Тим. 6:10), още повече, ако те са служители на Църквата. Обладаните от него пастири не са истински пастири, а наемници… те не пасат стадото, а разгонват овците или, според друго едно образно сравнение, те искат да се хранят с млякото и да се ползват от вълната на овците, а за тях не се грижат (Иезек. 34:3). А пък подобно нещо, известно е, не само че не се иска от църковния пастир, но даже му се забранява. Сам Господ говори: туне прiястие, туне дадите (Мат. 10:8). Но като се казва това, не бива буквално да се разбира, че пастирът непременно е длъжен да служи съвсем без награда. Както всеки работник, така и пастирът, който също има нужда от издръжка, не може да не търси онова, което се следва по закон, по справедливост и по заслуга да му се даде от държавата, църквата или християните за неговия справедливо оценен труд и грижи, защото е казано: достоен есть деятель мзды своея (Мат. 10:10). Нуждата от подобаващо възнаграждение на свещеника или на духовния пастир изобщо се налага не само по силата на справедливостта, но защото това е необходимо за успеха на неговата служба и дейност. Не може свещеникът например, да бъде напълно полезен служител, когато има тежки материални и семейни задължения и когато мисълта за издръжката на неговите близки терзае душата му. Истински и свободен църковно-обществен фактор той може да бъде само тогава, когато и материално е обезпечен, и подобрен в живота. Ала пак трябва да се каже, че награждаването трябва да бъде не експлоатиране, не насилствено (чрез изнудване) изтръгване на средства от пасомите…, а съзнателно и по-любовно заплащане. “Св. апостол Павел, за да избегне положението – да бъде тежест на християните, много пъти е предпочитал да се занимава с някои невинни ръкоделия, за да добива средства за свое и на другите ученици поддържане (1 Кор. 4:12). По тоя пример на апостола много пастири в старо време, когато са гледали оскъдното състояние на паството си, без да се оплакват от бедното си положение, предпочитали да отделят малко от времето си и за такива занятия, които не са противни на чина им. По тоя начин светите апостоли и истинските свещеници са отбягвали от този опасен порок – користолюбието. Така и днешните пастири са длъжни да постъпват, за да избягват от непристойни и вредителни, както за самите тях, така и за паството, отвратителни навици – да се пазарят с енориашите си за извършване на треби или после да се гневят като не получат предполагаемото голямо количество… Блажени Иероним в посланието си до Непотиан казва: “от клирик промишленик, който от сиромах е станал богат, от подъл – славен, бягай като от смъртоносна болест[6]”. Ще рече значи: пастирът да служи усърдно, както посочва апостолът, тоест да бъде ревностен, да бъде сърдечен в своята работа, – въобще, да бъде проникнат от дълбоко и искрено съзнание, че той трябва достойно да пасе стадото. Пастирът не само никога не трябва да проси, но той рядко даже трябва да приема подаръци (Деян. 20:35). При всички случаи (на възнаграждение и други), който би могъл да породи мисъл или да подбуди желание у пастира за земно богатство, той трябва веднага да си спомни, както и на другите да обръща внимание, че истинското богатство, най-голямото възнаграждение е благодатта, която не престава и с която можем да откупим, онова, което е най-скъпо, най-светло, най-приятно, онова, което се нарича жилище на праведниците. И при такива едни условия, естествено е, че пастирът ще може лесно да спечели любовта и доверието на своите съзнателни пасоми, които винаги ще бъдат готови да оказват своята благодарност, както и щедро да възнаграждават своя достоен служител и отец.

в)Най-после от думите: ни яко обладающе притчу се вижда, че пастирят не трябва да оказва над паството никакво насилствено властване, своеволие в първенството си, – просто да не е самовластен в начините на управлението, ръководството и пасенето. Той трябва винаги да помни, че не може да се нарече пълен и единствен господар над пасомите; трябва да му бъде всякога известно, че стадото, което той пасе, не е негово стадо, а стадо Божие, тоест то е стадо на Христос, което Той е поверил на пастира. Или пастирът представлява просто един служител (2 Кор. 3:6), а като така, той ще даде сметка за овците на Истинския Господар. Не може, наистина, да се предполага, че пастирът не трябва да има никаква власт над повереното му Христово стадо; не, само друго трябва да се има предвид, именно: неговата власт над паството да бъде власт отеческа, неговото първенство да бъде неразделно от горещото желание да помогне на вярващите, а не да бъде свързано с притеснение, преобладаване и прочее, с цел да бъде видян, че има в ръцете си власт и така нататък. Направо казано: в обноските и уговарянията да бъде благ, кротък, снизходителен, но убедителен… Доста висок пример в това отношение, тоест в християнско смирение, показва апостол Петър. Така, при все че е имал власт и пълномощие и би могъл да повелява, той обаче, заповядва, а в обръщението си към пастирите казва: моля. Ето, с такъв умолителен тон трябва да дава наставления всеки пастир.

Но заради това пък е нужно, този, който носи името пастир църковен, да бъде проникнат от християнската любов: тя е едничкия жив двигател в делото на всяко едно служение. Християнската църква по същество си е “общество на любовта, а не на насилието или притеснението”. Затова, именно, пастирът напълно трябва да бъде предаден на своето звание, да бъде въодушевен от идеята на свещенството и горещо да обича духовните си чеда. И в такъв само случай, тоест когато повиканият на свещеническото поприще е обладан само от чувство на любов, както към това, което му се възлага да върши, така и към тези, заради, които е повикан да се труди, тогава само той няма да бъде принуждаван насила да работи; тогава само ще бъде запазен от всякакви задни цели: користолюбие, самовластие, гордост и други; тогава само благодатта, която му се дава, ще бъде за него действаща и ще увенчае труда му с бляскави успехи; с една дума: тогава само ще може да бъде истински пастир.

3.Да бъде във всичко образец на своите пасоми. Това е главното, което пастирът винаги трябва да има предвид. Това същото апостолът изказва направо с думите: образы бывайте стаду. От тези думи ясно се разбира, че от пастиря се изисква да бъде пример на Христовото стадо във всяко отношение – и във вярата, и в обноските, и в делата (1 Тим. 4:12), въобще във всичко, което може да преставлява живот християнски. Не може да се каже, че е достатъчно за един пастир само да проповядва и да извършва необходимите черковни и частни обреди. Не е достатъчно, например, пастирят да учи на благочестие, но и сам трябва да бъде благочестив; не е достатъчно да изобличава от църковната катедра пороците, но и сам не бива да бъде опетнен от такива; неестествено би било да говори на слушателите си за смирението и скромността, а пък сам да бъде горд и да живее в разкош; или да говори за трезвеност и въздържание, а сам да не се въздържа от пиене, от гняв и така нататък; въобще между думите и делата у пастира да не съществува противоречие, а правилото му да бъде: “делата по-убедително говорят от думите”. Св. Григорий Богослов в едно свое слово говори: “ние по-напред сами трябва да бъдем чисти и после да очистваме другите; да бъдем святи, за да просвещаваме другите; сами да се приближим към Бога и после да подбуждаме другите да се приближават към Него[7]”. Ст. Яворски казва на пастира така: “Проповедник, който няма добри дела и благочестив живот, и който само учи, а не върши, той не принася никаква полза на своите слушатели и бива подобен на гръм без мълния, на пушка без куршум[8]”… А сам Спасителят говори: иже сотворить и научить, сей велiй наречется в царствiи небесним (Мат. 5:9). Значи, пастирът трябва да влияе над пасомите преди всичко с примера си…

Тези са главните условия за доброто пастирско служение, на които посочва апостол Петър. Тези са необходимите качества на добрия пастир. Те макар и да изглеждат отделни качества, обаче така тясно са свързани помежду си, като че непосредствено изхождат едно от друго. И както в съществуването си те не могат да бъдат разделени, така и пастирът, за да бъде истински пастир, не може да не ги притежава. И тъй, за да бъде свещеникът пастырь добрый, той без друго трябва да бъде грижовен към своето паство, обладан от духа на християнската любов и да води примерен живот. А всичко това ще спомогне за спасението не само на душите на стадото му, но и на неговата душа; това ще му спечели най-скъпата награда за труда – неувядаемый славы венец, венеца на небесната слава, и най-после, това ще му донесе неизречено щастие да бъде повикан на най-сладката почивка с радостните думи: добре, рабе благiй и верный, о мало быль еси верень, над многими тя поставляю; вниди в радост Господа твоего (Мат. 25:23).

______________________________

*Публикувано в Духовна култура 1942, книжка 9 и книжка 10. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Виж по-подробно за пълните означения и съкращенията на библейските книги в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет на български, руски и английски език на посочения сайт: https://www.pravoslavieto.com/bible/naimenovanija.htm

***[5:1]  Аз, който също съм презвитер, свидетел на Христовите страдания и ще споделя славата, която предстои да се открие, умолявам презвитерите между вас:
[5:2]  пасете Божието стадо, което ви е поверено, като го надзиравате не по принуда, а доброволно – както Бог иска, и не от корист, а от сърце.
[5:3]  Не бъдете господари на поверените ви, а пример за стадото.
[5:4]  И когато се яви Водачът на пастирите, ще получите неувяхващия венец на славата.

****И тъй, внимавайте за себе си и за цялото стадо, на което Светият Дух ви е поставил за епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той придоби чрез Своята кръв.

*****Горко на пастирите, които погубват и прогонват овцете от Моето пасбище – казва Господ

[1]. Писма Прав. Паст. Богосл., ч. І и ІІ, Прот. Е. Попов, с. 7

[2]. Пак там, с. 8.

[3]. Урок. прав. хрис. любви, Гр. Дяченко, с. 294.

[4]. Длъжн. И права на свещен., М. Мелетий, с. 2.

[5]. Зап. по Паст. Богосл., в. І, Архим. Бoрис, с. 66.

[6]. Длъжн. и права на свещен., М. Мелетий, с. 100-110.

[7]. Зап. по Паст. Богословие, в ІІ, Архим. Борис, с. 8

[8]. Урок. Прав. христ. Любви, Гр. Дяченко, с. 494.

Изображения: православен свещеник. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cOz