Външното развитие на Църквата през първите три века в Мала Азия[1] – продължение от Съдържание 5, публикация № 1067 и край*

Публикувано на 18.06.202317.06.2023 от Dragan Bachev

Камен Динков

6. Галатия

Освен апостол Петър за църкви в Галатия свидетелства и апостол Павел, който отправил до галатяните едно послание[66]. От това послание, написано по повод на появилите се сред християните лъжеучители (привърженици на Моисеевия закон за обрязването), се вижда, че апостол Павел непосредствено насадил християнството сред жителите на Галатия. Това вероятно е станало по време на второто му мисионерско пътуване (52 година), защото към времето, когато Павел предприел третото си пътуване (около 54-55 година), в Галатия и Фригия вече е имало “ученици” които той посетил, за да ги утвърди във вярата[67]. По-нататъшни вести за положението на църквата в Галатия от апостолско време и от първата половина на второто столетие липсват. През втората половина на това столетие, когато монтанистичестките заблуди във Фригия обхванали и Галатия, в главния град на провинцията, Анкира, имало много добре уредена християнска община. Тук един от противниците на монтанизма [68] водил продължително време беседи с християните върху монтанистическите лъжепророчества и имал такъв успех, че “църквата тържествувала от радост и се утвърждавала в истината, а противниците били отхвърлени и враговете започнали да скърбят”[69]. Вероятно църквата в Галатия продължавала да стои крепко върху почвата на православието и през II-рото столетие. Защото в началото на II-рото столетие в Анкира станал голям събор по повод споровете за приемане на отпадналите от църквата. На този събор присъствали двама местни епископи: анкирският Маркел и илиополският Филаделфий[70]. Едно десетилетие по-късно числото на епископите на църквата в Галатия се увеличило. На Първия вселенски събор (325 година) присъствали не само анкирският и илиополският епископ, но и тези на градовете Тавиум, Екдаумана и вероятно на Кина[71].

7. Фригия

Едновременно с основаването на църквата в Галатия апостол Павел ще да е основал такава и във Фригия. Защото около 54-55 година, когато той предприел третото си мисионерско пътуване, във Фригия вече имало положително християни[72]. Къде точно, в кой град или село, не е посочено. Знае се обаче, че св. апостол Павел оставил едно послание до Колосяните (Фригия)[73]. Освен за християнките в Колоса апостолът се грижел твърде много и за християните в Лаодикия и Иерапол – важни градове във Фригия[74]. Той написал послание и до лаодикийците, но то не могло да се запази[75]. За църква в Лаодикия се споменава и в Апокалипсиса[76]. В Иерапол умрял и бил погребан дякон Филип с четирите си дъщери-пророчици[77]. Тук действал като епископ известният Папий Иераполски (умрял около 150-163), комуто принадлежи съчинението “Изяснение на Господните слова[78]”. Папий излагал всичко, що научил за живота и учението на Спасителя и апостолите от непосредствените ученици на последните. Той се стараел да пише евангелска история не по книги, а по “живия” глас на църквата[79]. През втората половина на II-рото столетие Фригия станала център на монтанизма, който се наричал „катафригийска ерес”. В борбата против него се отличили Аполинарий Лаодикийски, Зотик Комански[80] и Юлиан Апамейски[81]. Риторът Милтиад[82] и писателят Аполоний[83] излезли със специални съчинения, в които разкривайки живота на монтанистическите водачи и анализирайки техните слова, доказвали лъжливостта на монтанистическите пророчества. Против “катафригийската ерес” писал и Аполинарий Иераполски[84]. Малките фригийски градчета Пепуза и Тимион били обявени от монтанистите за техен Иерусалим, който трябвало да обедини всички верни тем люде от всички страни на земното кълбо[85]. Против монтанизма били свикани и събори, на които той бил обявен за ерес и осъден[86]. Тези събори вероятно станали в Иерапол през втората половина на II-рото столетие[87]. Евсевий Кесарийски съобщава, че малко били на брой фригийците, които допуснали да бъдат заблудени от монтанистите. Защото последните учели да се злослови цялата вселенска (католическа църква[88]). За положението на църквата във Фригия говори и появилият се за пръв път тук спор – досегашно празнуването на Пасхата. Различия в практиката на църквата по този въпрос съществували и по рано, но до спор за правилна практика не се стигало. Мелитон Сардийски (в Мала Азия) съобщава, че при консулството на Павел Серений в Асия, в деня на мъченическата смърт на епископ Сагарис, в Лаодикия възникнал голям спор за Пасхата[89]. Евсевий Кесарийски отнася спора към 171 година, времето на Марк Аврелий (160-180)[90]. Хефеле пък го отнася към 170 година, когато Мелитон написал своите две книги “За Пасхата”[91]. По този въпрос писал и Аполинарий Иераполски[92]. Освен основаните през второто столетие църкви, за които споменава Евсевий Кесарийски и за които става дума по-горе, църкви съществували през разглеждания период още в Ардава, родно място на Монтан, лежащо на границата между Фригия и Мизия[93], Отрус[94], Евменея[95] и Синада[96]. Въз основа на надписи, събрани от Gumont и Ramsay, Харнак установява, че е имало християни и в следните фригийски заселища: Траянопол от 279 година, Ламис, Бецирк, Севасте, Бруцос, Керамон, Акмения и други. Повечето от надписите са от третото столетие[97]. На Първия вселенски събор взели участие представители на следните християнски общини: Лаодикия, Иерапол, Апамея, Санаус (Sanaus), Синада, Азани, Дорилея и Евкарпия[98].

8. Писидия и Ликаония

И двете южни малоазийски провинции били посетени от апостол Павел и Варнава през 45-46 година, когато апостол Павел предприел първото си благовестическо пътешествие[99]. В Антиохия, главен град на Писидия, повярвали много езичници вследствие на дръзновената проповед на апостолите[100]. Такъв успех имала тяхната проповед и в Икония, град в Писидия или Ликаония. В Христа повярвали “голямо множество юдеи и елини[101]”. Не останало без положителен резултат словото на апостолите за Господа и в ликаонските градове Листра и Дервия. Макар апостол Павел да е бил пребит с камъни в Листра от неповярвалите юдеи, проповедта му спечелила “ученици”[102]. Още по-голямо било числото на “придобитите ученици” в Дервия, където апостолите проповядвали след като напуснали Листра[103]. На връщане през Листра, Икония и Антиохия те утвърдили във вярата новопридобитите за Христа “ученици” и “ръкоположили презвитери за всички църкви[104]”. По-нататъшната история на църквата в тези области (през втората половина на първото, цялото II-ро и половината на III-тото столетие) остава почти в мрак поради липса на исторически известия. От средата на второто столетие (около 176 година) датира посланието на Смирненската църква до църквата във Филомелиум (Писидия)[105]. През третото столетие се споменава за иконийския епископ Никомас във връзка с борбата против Павел Самосатски и свикания в Антиохия по този случай събор (около 264 година). Евсевий Кесарийски поставя Никомас в числото на знаменитите по онова време епископи, каквито били Фирмилиан, братята Григорий и Атинадор, понтийски епископи, Елен Тарски (в Киликия), Именей Иерусалимски, Теотекън Кесарийски (Палестина) и Максим Бострийски (Арабия), всички противници на Павловия антитринитаризъм)[106]. Никомас присъствал на събора, който бил свикан в Антиохия против Павел, епископ на този град)[107]. Дионисий Александрийски споменава за събор в Икония, свикан по случай спора досежно еретическото кръщение. Според него отците на този събор били за практиката да не се прекръщават връщащите се в църквата еретици)[108]. В писмата си до Димитрий Александрийски, който не бил доволен от Оригеновото излизане на проповед от църковния амвон в Иерусалим и Кесария (Палестина), бидейки мирянин, иерусалимският епископ Александър и кесарийският Теоктист за свое оправдание, че са позволили тези проповеди, се позовават на приетия обичай да се допускат миряни до проповед пред епископ в много църкви, между които поставят и църквата в Икония. “Така постъпвали блажените братя – в Ларанда Неон и Евелпид, в Икония Целс и Павлин, в Синада Атик и Теодор)[109]”. В началото на IV-тото столетие (около 327) в Писидия имало доста епископи. На Първия вселенски събор взели участие епископи от следните градове: Икония, Адрианопол, Неапол, Селевкия, Лименс, Амблада, Метропол, Папа, Барис и Васада)[110]. Въпросът за външното развитие на църквата в Писидия стои така, както стои въпросът за това развитие на църквата във Вититния. Числото на присъстващите на събора епископи свидетелства за силна християнизация на провинцията (особено западната ѝ част), но липсата на големи личности, изобщо църковни писатели, не дала възможност да се появят и запазят данни върху историята и на други християнски общини в тази област освен църквата в Икония)[111].

9. Асия (Proconsularis), Лидия, Мизия и Кария

Поради гъстотата на християнското си население Асия станала най-важната църковна провинция в цяла Мала Азия. Още през апостолско време възникнали християнски общини в повечето от градовете на тази област. Измежду тях с особено голям авторитет се ползвала църквата в Ефес. Тя била наречена “Око на Асия” поради апостолския си произход и огромно значение за опазване на апостолското предание)[112].

Ефеската църква била духовна рожба на св. апостол Павел. След второто си пътешествие (около 52-54) на път за Иерусалим по случай празника Петдесетница, апостолът се отбил в Ефес и проповядвал в тамошната синагога[113]. Слушателите му юдеи останали доволни и го поканили до постои при тях по-дълго време, но той не се съгласил и заминал за Иерусалим, като оставил тук Акила и Прискила, негови коринтски почитатели и сътрудници[114]. Докато апостол Павел се бавил в Иерусалим, Антиохия, Галатия и Фригия, в Ефес отишъл александрийският юдей Аполос, който проповядвал красноречиво и правилно за Господа. Като чули проповедта му в синагогата, Акила и Прискила “го прибрали и му обяснили по-точно пътя Господен[115].” В Ефес имало християни още преди идването на апостол Павел тука през времето на третото си пътуване (около 54-58 година). Защото когато Аполос решил да замине за Ахайя, “братята от Ефес го снабдили с писмо до тамошните християни, за да го приемат като свой[116].” В Ефес апостол Павел проповядвал и управлявал църквата около две години. Магите започнали да изоставят изкуството си и да горят книгите си, смаяни от Павловото слово за Христа и чудесата, които ставали чрез него[117]. Апостол Павел поставил своя ученик Тимотей за епископ в Ефес (около 64-66 година) и отправил едно послание до ефесяни. Тимотей ще да е бил първият епископ в Ефес, който по предание загинал мъченически през време на гонението при Домициан (81-96)[118]. Апостол Павел ще да е поставил епископи и в други асийски градове. Защото след третото си пътуване (58-59 година) на път за Иерусалим той повикал в Милет ефеските презвитери-епископи, за да ги види и им даде съвет да се пазят от появилите се еретически учения[119]. Според стари църковни исторически известия в Ефес проповядвал и апостол Иоан, който умрял в началото на II-рото столетие, достигайки дълбока старост[120]. Апостолски произход имала и църквата в Троада (Мизия). Не е ясно, дали тук била основана църква още при първото посещение на този град от апостол Павел (около 52 година), когато предприел второто си мисионерско пътуване. Към 58-59 година, когато апостолът се отбил в Троада, след като привършил третото си пътуване и обикалял църквите в Гърция и Македония на път за Иерусалим, тук имало вече организирана християнска община. Павел присъствал на извършената там Евхаристия в неделя и държал една дълга реч[121]. За църкви в асийските градове Ефес, Смирна, Пергам, Тиатира, Сарди и Филаделфия се говори и в апокалипсиса на Иоан Богослов[122]. В Пергам загинал един от първомъчениците за Христа – Антипа[123]. В началото на второто столетие (около 106-116 година) до църквите в Ефес, Смирна, Филаделфия, Магнезия, Трала и до Поликарп Смирненски били отправени послания от Игнатий Богоносец. По това време начело на Смирненската църква стоял Поликарп, на Ефеската – Онисим, на Магнезийската – Дамас и на Тралийската – Полибий[124]. Особено известен със своя архипастирски авторитет сред асийските християни бил Поликарп, който според стари църковноисторически данни бил поставен на смирненския епископски престол от апостол Иоан[125]. Поликарп бил строг хранител на апостолското предание и голям противник на еретиците и несъобразните с апостолското предание нововъведения. За уеднаквяване на практиката досежно празнуването на Пасхата в Римската и Смирненската църква той ходил в Рим и разговарял с папа Аницета[126]. Около 155-156 година Поликарп загинал мъченически при Антонин Пий (138-160 година) изгорен жив върху клада[127]. Сведения за мъченическата му смърт се намират в посланието на Смирненската църква до църквата във Филомелиум и другите католически църкви[128]. Заедно с Поликарп в Смирна загинали мъченически още дванадесет филаделфийски християни, а така също и някой си Ипоний и маркионитският презвитер Митродор[129]. В Пергам пострадали, след като многократно изповядали вярата си в Христа, християните Карп и Папила и християнката Агатоника[130]. През втората половина на II-рото столетие в Сарди действал епископ Мелитон, който отправил една апология до Марк Аврелий, за да спре изпълнението на издадения в Ефес закон против християните, чието число се било увеличило особено много в Мала Азия[131]. Мелитон Сардийски взел участие и в спора за празнуване на Пасхата, по който случай написал две книги по този въпрос[132]. Според Поликрат Ефески неговите кости се намирали в престолния му град Сарди[133]. Поликрат споменава и за “блажения Папила”, който според Симеон Метафраст бил приемник на Поликарп Смирненски[134]. Известно е каква борба водил Поликрат Ефески с римския епископ Виктор (190-200 година) и с какви доводи си служил, за да защити малоазийския обичай за празнуване на Пасхата. В посланието си до Виктор и Римската църква, написано по този случай, той говори за много епископи, които свикал на събор по желание на Виктор[135]. През втората половина на второто столетие съществували църкви и в околността на Смирна. За това свидетелства посланието на Ириней Лионски (починал 202) до Флорин. Покрай другите доводи, за да разсее заблудата на Флорин, изпаднал в еретическата мъгла на Валентиновото гностическо учение, Ириней си служи и с такъв довод: насочва го към посланията на Поликарп, които той написал до съседните църкви с цел да ги укрепи във вярата[136]. Според Епифаний в началото на третото столетие почти целият град Тиатира (Лидия), бил християнизиран. Споменава се за църкви в околността на града, без да бъдат именувани[137]. Папила, един от пергамските мъченици, бил пътуващ апостол, редом от Тиатира[138]. Към времето на Първия Никейски вселенски събор (325 година) съществували добре уредени християнски църкви в следните асийски, мизийски и лидийски градове: Ефес, Смирна, Сарди, Тиатира, Филаделфия, Кизик (Cysikus), Илиум (Ylium), Хипепа (Хурара), Анеа, Багис, Триполис, Анкира (Ancyra ferrea), Аврелианов град, Хирокесария. Имало църкви и в градовете Антиохия, Афродизия, Аполония и други, които ще да са се намирали в провинцията Кария. Това се вижда от подписите на епископите, взели участие на Първия вселенски събор от тези градове и тази провинция[139].

10. Ликия, Памфилия и Исаврия

Сведенията за християнизирането на тези южни, крайморски малоазийски провинции, са твърде оскъдни. През двата памфилийски града Пергия и Аталея минали апостолите Павел и Варнава около 45-48 година. В Пергия проповядвали на връщане от вътрешността на Мала Азия. Не е известно обаче дали била основана тук църква по това време. В Аталея пък, през която минали апостолите само на връщане, не е известно дори да са проповядвали[140]. Съдбата на християнството в Памфилия, като се изключи един мартириум в Аталея, до Първия вселенски никейски събор, остава напълно забулена в мрака на неизвестността. За църквата в Исаврия (респективно Ларанда) притежаваме само едно известие, което се среща в писмата на Александър Иерусалимски и Теоктист Кесарийски до Димитрий Александрийски във връзка със спора за Ориген. През първата половина на третото столетие там светителствали двама епископи[141]. За ранната история на църквата в Ликия също не се знае нищо. Около 300 година в ликийския град Олимп се издигнал особено много със своята богата литературна дейност, насочена главно към запазване на чистотата на православната вяра, епископ Методий (починал 311). Той водил упорита борба против оригенизма. Написал против Ориген две съчинения: “За възкресението” и “За сътворението на света”. Написал и едно съчинение (“За свободата”) против гностицизма[142]. Според един новооткрит надпис от времето на Максимин Даза (307-313) християни имало по това време и в ликийския град Ариканда, както и в Мира (Ликия) според апокрифните актове на Павел (Acta Pauli)[143]. На Първия вселенски събор участвали представители от следните градове на трите области: 1) От Патара в Ликия, 2) от Пергия, Термисус, Сиарда, Аксидус, Селевкия, Максианопол и Магида в Памфилия и 3) от Ларанда и Исаврия[144]. Пергийският епископ Епидаврус присъствал и на Анкирския събор (314)[145]. Според Хефеле на Първия вселенски събор участвал и св. Николай от Мира (в Ликия)[146]. Името на св. Николай Мирликийски се среща и в Синайския списък на отците в Никея, издаден от Бенешевич[147]. Професор Василий Василиевич Болотов обаче отхвърля мнението за св. Николаевото присъствие на Първия вселенски събор[148].

Изложените дотук факти, почерпени от достоверни изворни известия, наистина свидетелстват за забележително разрастване на църквата в Мала Азия. В това отношение тази азиатска страна се изравнила с Долен Египет, който бил най-силно християнизирана страна не само в Африканския континент, но и между страните в другите континенти, където проникнало християнството през разглеждания период. За установяване на точния брой на членовете на църквата и тук обаче не може да се говори основателно. Не съществуват изворни статистически свидетелства за научното решение на този въпрос. Опитите да се определи числото на Христовите следовници въпреки това в Мала Азия през първите три века, нямат научна стойност. Когато обаче историкът проследява и установява действителното забележително разрастване на църквата в Мала Азия през най-древния период от нейното съществуване, той непременно се натъква на въпроса досежно причините на това разрастване. На първо място между тези причини трябва да бъде поставено необикновено голямото число евреи (респективно юдеи), които се установили тук и на Изток изобщо. По времето на Иисус Христос не съществувал голям град на Изток, където да не живеели юдеи. Този факт се обяснява отчасти с търговските отношения между Палестина и Изтока и отчасти с голямото число пленници, отвличани през време на войните между евреи и техните източни съседи[149]. На второ място между причините, които обуславяли голямото разрастване на църквата в Мала Азия, трябва да бъде поставена силната елинизация на изселените юдеи и други племена в тази азиатска страна. Елинската образованост и култура изобщо изменила коренно целия обществено-политически (религиозно-национален) и битов живот на изселените юдеи. У тях не съществувала онази фанатична привързаност към нацията и нейната крепителка, обредово-традиционната религия, която е била най-силната бариера срещу закономерното развитие на Евангелското учение, както е било това в Палестина, Сирия и Финикия. Една и с национална подкладка религия не съществувала и у много от езическите племена, които живеели заедно с юдеите в Мала Азия. Поради това тук назрели в съзнанието на юдеи и езичници условия за нов синкретизъм. Само с тази склонност към синкретизъм може да се обясни широкото развитие, което добил култът на императорите към края на първото столетие в Мала Азия. За забелязване е, че елинизацията е била най-силна в западните малоазийски провинции, където цъфтели занаятите, индустрията и търговията. Икономически нужди карали разсеяните юдеи да влизат в неразривни сношения с образованите гърци и да усвояват тяхната култура, която в много отношения била много близка до основни положения в християнската религия. Благоприятната почва, която представяли елинизираните юдеи на разсеянието и много езически племена в Мала Азия, ще да е привличала вниманието на някои апостоли (Павел, Иоан, а може би и Филип) и други лица (Аполос, Акила и Прискила, а може би и дякон Филип с неговите дъщери) да се установяват в определени градове и да действат продължително време за насаждането на Христовото учение в тях и околностите им. С това може да се обясни фактът, че църквата в Мала Азия укрепнала и станала фактор за насаждане на християнството не само между готи и ивери, но и между някои европейски племена. Малоазийската църква с право се смята майка на Константинополската и Лионската църква[150].

____________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски”, София, том ХIII (ХХХIХ), 6, 1963-1964. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[66]. Вж. Галатяни 1:1-2.

[67]. Вж. Деяния на светите апостоли 18:23.

[68]. Не е известно кой е бил този антимонтанист. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., V, 16.

[69]. Пак там.

[70]. Вж. Хефеле, пос. съч., I, стр. 221.

[71]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 769.

[72]. Вж. Деяния на светите апостоли 18:23.

[73[. Вж. Колосяни 1:1-2.

[74]. Вж. Колосяни 2:1; срв. Колосяни 4:13-15.

[75]. Вж. Колосяни 4:16.

[76]. Вж. Откровение 1:11.

[77]. Мнението на Поликрат Ефески, че този Филип, който починал в Иерапол, не бил дякон, а апостол Филип, не отговаря на истината. Гай Прокъл, чието мнение предава Евсевий Кесарийски, съобщава, че в Иерапол се намирал гроба на Филип и четирите му дъщери. И Евсевий Кесарийски е на последното мнение, защото то съответства на съобщението на Дееписателя, според когото дякон Филип именно имал четири дъщери-пророчици, които живеели с баща си в Кесария Палестинска, в чийто дом апостол Павел прекарал няколко дни на път за Иерусалим (около 59). Вж. Деяния на светите апостоли 21, 8-9; Евсевий Кесарийски, пос. съч., III, 31. Изглежда, че дякон Филип, който бил евангелист, се преселил от Кесария Палестинска в Иерапол (Фригия) и там проповядвал до края на живота си. В този град Папий Иераполски събрал сведения за живота на дякон Филип (през първата половина на II-рото столетие) от неговите дъщери, които били още живи по онова време. (вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., III, 39; срв. Функ, пос. съч., стр. 30; Евсевий Попович, пос. съч., I, стр. 194. Въпросът за двамата Филиповци, действали и завършили живота си в Иерапол, не е изяснен задоволително.

[78]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., III, 39. Св. Ириней смята Папий за ученик на св. апостол Иоан и другар на св. Поликарп Смиренски (у Евсевий Кесарийски, пак там). Евсевий Кесарийски обаче отхвърля това мнение, позовавайки се на факта, че Папий в предисловието на своите книги не нарича себе си слушател и самовидец на апостолите, а говори, че той приел учението за вярата от близки до апостолите люде (Пак там).

[79]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., III, 39; срв. Снегаров, пос. съч., I, стр. 369.

[80]. Според преводачите на Евсевиевата църковна история на руски (стр. 267, заб. 3) малкият град Комана се намирал в Памфилия, а според Харнак (пос. съч., II, стр. 177) – във Фригия. За книжовната дейност на Аполинарий виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., IV, 27; ср. Барденхевер. Geschichte der Altkirchl. Lite I, ratur, стр. 286.

[81]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., V, 16.

[82]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., V, 17; ср. Барденхевер,пос. съч., I, стр. 285. Защитниците на православната теза дебело подчертават мисълта, че истинският пророк не говорел в екстаз.

[83]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., V, 18; ср. Барденхевер, пос. съч., I, стр. 432, където са дадени сведения за тези древни писатели.

[84]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., V, 19.

[85]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., V, 18.

[86]. Евсевий Кесарийски съобщава (въз основа на съчинението на неизвестен автор антимонтанист, а според Хефеле въз основа на откъслек от съчинение на Аполинарий), че поради монтанистически заблуди вярващите започнали често и на много места да се събират и, като изследвали новото учение, обявили го за нечестиво и го отхвърлили като еретическо. Останалите нему верни пък били отлъчени от църквата и лишени от общение с нея. (Пос. съч., V, 16; срв. Хефеле, пос. съч., I, стр. 84).

[87]. В папската книга (Libellius Synodicus) се говори за два събора, единият свикан в Иерапол, а другият в Анхиало. (У Хефеле, пос. съч., I, стр. 84).

[88]. Пос. съч., V, 16.

[89]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., IV, 26.

[90]. Пос. съч., IV, 26.

[91]. Вж. Conciliengeschichte, I, стр. 89.

[92]. Вж. Hefele, пос. съч., I, стр. 89.

[93]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., V, 16.

[94]. Пак там.

[95]. Пак там.

[96]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VI, 19; VII, 7.

[97]. Пос. съч., II, стр. 771.

[98]. Пак там.

[99]. Вж. Деяния на светите апостоли 13:14; 14, 6.

[100]. Вж. Деяния на светите апостоли 13:48-49.

[101]. Вж. Деяния на светите апостоли 14:1.

[102]. Вж. Деяния на светите апостоли 14:19-20.

[103]. Вж. Деяния на светите апостоли 14:21.

[104]. Вж. Деяния на светите апостоли 14:21-23.

[105]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., IV, 15.

[106]. Пос. съч., VII, 28.

[107]. Вж. Hefele, пос. съч., I, стр. 136.

[108]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., VII, 7; срв. Hefele, пос. съч., I, стр. 117.

[109]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., VI, 19.

[110]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 774-776.

[111]. Срв. Harnack, пос. съч., II, стр. 776.

[112]. Вж. Евсевий Попович, пос. съч., I, стр. 225.

[113]. Вж. Деяния на светите апостоли 18:19.

[114]. Вж. Деяния на светите апостоли 18:20-21; срв. Деяния на светите апостоли 18:1-3 и 18-19.

[115]. Вж. Деяния на светите апостоли 18:22-26; срв. професор Иван Снегаров, пос. съч., I, стр. 363, където пише, че Аполос бил обърнат от Акила и Прискила, които действали в Ефес.

[116]. Вж. Деяния на светите апостоли 18:27.

[117]. Срв. Деяния на светите апостоли 19:10-19; 25-26.

[118]. Срв. професор Иван Снегаров, пос. съч., I, стр. 363; Евсевий Попович, пос. съч., I, стр. 215, 225.

[119]. Вж. Деяния на светите апостоли 20:17 и 28.

[120]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., III, I. Според св. Ириней Лионски (II-ра книга против ересите) апостол Иоан живял до времето на император Траян (98-117), за което свидетелствали всички асийски пресвитери, които живели и общували с него (у Евсевий Кесарийски, пос. съч., III, 23). В същото си съчинение (III-та книга) св. Ириней според Евсевий Кесарийски (пак там) свидетелствал, че Ефеската църква, която била основана от апостол Павел и в която живял апостол Иоан до времето на Траян, била истинска хранителница на апостолското предание. Евсевий съобщава още (пак там) въз основа на цитат от Климент Александрийски, че когато тиранинът (Домициан) умрял, апостол Иоан се върнал на остров Патмос в Ефес и посещавал близки до града места, за да поставя епископи или урежда цели църкви. За смъртта на св. Иоан Богослов в Ефес съобщава Поликрат Ефески в писмото си до римския епископ Виктор (у Евсевий Кесарийски, пос. съч., III, 31). Че след освобождението си от остров Патмос св. Иоан Богослов живял в Ефес, свидетелства и Евсевий Кесарийски (пос. съч., III, 20).

[121]. Вж. Деяния на светите апостоли 20:1-8; дългата реч, която апостол Павел държал в Троада през време на богослужение, свидетелства за значително число християни там.

[122]. Вж. Откровение 1:11. Според Ириней Лионски апокалипсисът на Иоан Богослов бил написан на остров Патмос, където апостолът бил изпратен на заточение при Домициан (у Евсевий Кеисарийски, пос. съч., III, 18).

[123]. Вж. Откровение 2:13; срв. професор Михаил Поснов, История на християнската църква, I, стр. 87.

[124]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., III, 36. Магнезия и Трала се намирали в Кария (там, заб. 2).

[125]. Евсевий Кесарийски Нарича Поликарп “събеседник на апостолите, който получил епископство над Смирна, църква от самодивци и слушатели“.

[126]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., IV, 14. Разговорът не довел, както е известно, до уеднаквяване на практиките, но мирът между църквите бил запазен.

[127]. Евсевий Кесарийски отнася (пос. съч., IV, 14 и 15) смъртта на Поликарп към времето на Марк Аврелий, но това мнение днес не може да се поддържа. Вж. по този въпрос професор Иван Снегаров, пос. съч., I, стр. 373, забележка 19; също Евсевий Попович, пос. съч., I, стр. 218 и 252.

[128]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., IV, 15.

[129]. Пак там.

[130]. Евсевий Кесарийски, пос. съч., IV, 15.

[131]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., IV, 13; За 7-те ефески изповедници от средата на III-тото столетие (Деций Траян) вж. Евсевий Попович, пос. съч., I, стр. 256.

[132]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., IV, 26; срв. Барденхевер, пос. съч., I, стр. 456-457.

[133]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., V, 24.

[134]. Пак там, забележка 1.

[135]. Там. Срв. Hefele, пос. съч., I, стр. 101, f.

[136]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., V, 20.

[137]. Вж. Adv. haereses, 51, 43 (у Migne, Patr. gr., том 41, соl. 948).

[138]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 783.

[139]. Пак там.

[140]. Вж. Деяния на светите апостоли 13:13-14; 14:24-25.

[141]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VI, 19; тези епископи са Неон и Евелпид.

[142]. Вж. професор Иван Снегаров, пос. съч., I, стр. 371.

[143]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 777.