Камен Динков

Християнството взело такива големи размери в Мала Азия, каквито не достигнало в никоя друга страна. Почти във всички големи и малки градове на тази страна били основани християнски общини. Монтанистическото движение, споровете за празнуването на Пасхата и кръщението на еретиците, вълнуващи малоазийските християни, свидетелстват за повишен църковен живот. Прав е Harnack, който нарича Мала Азия “християнска страна кат ексохин” (catexohin) отпреди Константиново време[2]. По онова време Мала Азия обхващала провинциите Киликия, Кападокия, Армения, Понт, Пафлагония, Витиния, Галатия, Фригия, Писадия, Ликаония, Асия (Proconsularis), Ликия, Памфилия, Исаврия и други. Някои свещени писатели (апостоли Петър и Павел), много църковни (Дионисий Александрийски, Дионисий Коринтски, Евсевий Кесарийски и други) и някои нецърковни (Плиний Млади) пишат за основани и съществуващи християнски общини изобщо в някоя от тези провинции, а не в определени градове или села в тях. Следвайки характера на запазените исторически известия по интересуващия ни тук въпрос, налага се да се проследи външното развитие на църквата през разглежданото време по провинции. Вероятно затова по този път върви и най-големият изследвач на историята на разпространението на християнството в Мала Азия и други страни през първите три века, Adolf von Harnack.

1. Киликия

Както е известно, великият апостол на езичниците Павел бил от киликийския град Тарс[3]. След обръщането си към Христа и преди да бъде повикан от Варнава в Антиохия, той се намирал в своя роден град[4]. Изключено е, той да не е проповядвал там, като се има предвид голямата му ревност в това отношение. В Дамаск той излязъл с проповед за Христа веднага след обръщането си. Към времето на Апостолския събор (51 година) в Киликия имало положително християни, които ще да се вълнували също така от въпроса, трябва ли да се обрязват християните из средата на езичниците или не. Този извод се налага от факта, че посланието на Апостолския  събор е отправено не само до християните от Антиохия и Сирия, но и до тези от Киликия[5]. След първото си виждане (не е известно точно кога) с апостол Петър в Иерусалим апостол Павел отишъл пак в Киликия[6]. Положителни исторически вести от времето на второто мисионерско пътуване (52) на апостола потвърждават съществуването на християнски общини в Киликия[7]. От началото на второто столетие (около 107 година) става дума за киликийски дякон, който придружавал Игнатий Антиохийски на път за Рим[8]. Дионисий Телмарски споменава в своята Хроника (от около 200 година) за епископско седалище в Александрета[9]. Няколко десетилетия по-късно Дионисий Александрийски (починал 264 година) в посланието си до Корнилий Римски нарича Елен “епископ на Тарас и Киликия”[10]. В посланието си до Стефан, също епископ на Рим, той втори път споменава Елен Тарски, като го поставя този път в числото на предстоятелите на църквите. Следователно го смята за предстоятел на църквите в Киликия. Най-после Дионисий пише и за други киликийски епископи освен Елен Тарски в посланието си до римския епископ Ксист, приемник на епископ Стефан[11]. Следователно, християнските общини в Киликия постепенно се увеличавали, закрепвали и в половината на второто столетие получили завършена организация с митрополит, епископи и други клирици. На Анкирския събор (314 година), свикан по повод на повдигнатия въпрос за приемането на отпадналите в църквата, от Киликия присъствали трима предсталители: епископ Лупус от Тарс, епископ Нарцис от Нерония и епископ Амфион от Епифания[12]. Вероятно тези епископи присъствали и на Неокесарийския (в Кападокия) събор, станал по същото време (314-315), на който според Hefele присъствали в голямата си част същите епископи, които заседавали и на Анкирския[13]. На Първия вселенски събор (325 година) Киликийската църква била представена по-добре. На него участвали епископи от следните градове: Тарс, Епифания, Нерония, Кастабала, Флавия, Адана, Мопсуестия, Аеrае (Aegae) и Александрета (Aiexandia parva). В Киликия бил развит и Институтът на хорепископите[14]. Числото на епископите в Киликия от първата четвърт на второто столетие свидетелства за големите размери, които взело християнството по това време в тази малоазийска провинция. Появяването пък на хорепископите говори за проникване на Евангелското слово и в някои села.

2. Кападокия

Първото и сигурно известие за християни в Кападокия от апостолско време намираме у апостол Петър. Неговото първо послание е адресирано: “До пришелците, пръснати по Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния[15]” – всички области в Мала Азия. Следващите най-ранни известия за християни в Кападокия са от края на второто столетие. Тертулиaн (между 180-190) съобщава за преследване на християните в тази страна[16]. Кападокийски християни се срещат през второто столетие твърде често в други страни (Италия, Палестина[17]). През второто столетие Кесария, главен административен и политически център на провинцията, се издигнал и в църковно отношение. Нейният епископ станал митрополит, комуто били подчинени другите епископи в провинцията. Особено голямо значение добил този църковно-административен център през времето на двамата знаменити епископи Александър и Фирмилиaн. Първият бил голям любител на богословското образование, близък приятел на Климент Александрийски и Ориген, знаменити богослови и учители в Александрия. Той загинал мъченически през времето на Дециевото гонение като иерусалимски епископ[18]. Фирмилиaн, също голям почитател на Ориген, когото понякога поканвал в своята епархия или сам отивал в Палестина и прекарвал при него известно време, за да опресни и затвърди богословските си познания[19], поддържал връзки с всички видни личности в цялата църква[20]. Кореспондирал с Киприaн, епископ на Картаген, с когото бил на еднакво гледище по въпроса за еретическото кръщение[21]. В писмото си до него той хвърля известна светлина върху историята на Кападокийската църква през първата половина на третото столетие. Това писмо ни говори за събори, преследвания, ереси и разколи в Кападокия. Особено интересно е известието на една пророчица, която имала роднински връзки с по-раншните монтанистически пророци и която през времето на Максимин Тракиец (235-238) вълнувала целия християнски народ и спечелила на своя страна един свещеник и един дякон[22]. Епископ Фирмилиaн направил Кесария важен просветен църковен център. Тук живяла богатата и високо образована християнка, девица Юлиана, голяма покровителка на богословското знание. При нея намерил убежище Ориген, когато гонението на църквата при император Максимин се разпространило и в Кесария Кападокийска. В дома на тази покровителка на богословската наука Ориген открил библиотеката на Симах, евионитски преводач на Стария Завет, която библиотека тя получила по наследство. В нея той намерил богат материал за попълване на своите хекзапли[23]. Изброените факти свидетелстват за сравнително голямото разпространение на християнството сред широките народни слоеве в провинцията. В това ни уверява и фактът, че през втората половина на третото столетие (около 258 година) нападащите провинцията готи отвличали много християни, между които имало и доста иерархически лица. По този начин готите приели християнството чрез кападокийски пленници. Към християнизираните по този начин готи, заседнали в Кримския полуостров, ще да се принадлежали и прародителите на готския епископ Улфила. Те живели в кападокийското село Садаголтина (Sadagolthina), близо до град Парнас[24]. Кападокиец бил и прочутият мъченик Мамант (вероятно от времето на Валериан), който бил обикновен овчар. Мъченическите му актове не са запазени, но от началото на IV-тото столетие във и вън от Кападония били издигнати на много места храмове в негова част[25]. През епохата на първия Никийски вселенски събор числото на членовете на църквата в Кападокия ще да е нараснало значително. Кападокийската църква е била представена на събора от седем епископи. Седалищата им били в Кесария, Тиана, Колони, Кибистра, Комана, Спания (Спалия) и Парнас. Освен епископи на събора присъствали и не по-малко от пет кападонийски хорепископи[26]. Кесарийският епископ Леонтий взел участие и на Анкирския събор (314)[27]. Богословското направление, на което сложили начало в Кападокия Александър и особено Фирмилиан, известни богослови от втората половина на III-тото столетие, през следващото столетие достигнало големи размери. То се оформило в особена система, която станала знаме на православните в борбата им против арианите. Това богословие легнало в основите на православието като догматическа система от времето на кападокийците Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски. Църквата в Кападокия имала големи заслуги за християнизирането на готи и арменци.

3. Армения

Липсват достоверни исторически данни за първоначалното проникване на християнството между арменците (в Голяма и Малка Армения). Съществува опит да се свърже началото на Христовата проповед в Армения с преданието за мисионерската дейност на апостол Юда (Тадей) в Едеса, държавно-политически център в Осроенската държава. Арменците обаче и до ден-днешен смятат за свой апостол апостол Вартоломей[28]. Най-стари известия за християнството сред арменците намираме у църковни писатели от II-рото и III-тото столетие. Покрай посланията си до египетските, александрийските и лаодикийските християни Дионисий Александрийски написал послание и до “братята в Армения, където бил епископ Мерузанес“[29]. Според Харнак най-вероятно е да се приеме, че Мерузанес е бил епископ в Севастия (Малка Армения), защото в началото на IV-тото столетие този град станал седалище на епископ на цялата провинция[30]. Евсевий Кесарийски съобщава, че между хвърлените във войната срещу квадите (германци и сармати) римски легиони имало един, наречен мелитински, (из областта Мелитина, която първоначално се числяла към Кападокия, а по-сетне била присъединена към Малка Армения), в който имало много войници християни[31]. Ако това съобщение се признае зa вярно, трябва да се приеме, че в Малка Армения имало християни още от края на II-рото столетие (времето на Марк Аврелий). От мелитинския легион бил положително мъченикът Полиевкт (Роlyeuctes), пострадал при Деций или Валериан (253-260 година[32]). Към края на третото столетие (при Диоклетиан) в тази област имало положително много християни. Затова ни свидетелства гонението на църквата (респективно иерархическите лица), обхванало и тази област в Малка Армения[33]. През време на борбата между Лициний и Константин (316-324 година) пострадали много християни на Изток. В Малка Армения приели мъченически венец четиридесет християни от град Севастия[34]. От Завета на севастийските мъченици се вижда, че християнството проникнало дори в селата, както било и в Кападокия, Исаврия и други страни. В Сарин, Фидела, Хадути, Харисвон, Ксимара и други неименувани села имало положително християни. Начело на селските църкви стояли свещеници, подпомагани в службата им от дякони. На Първия вселенски събор участвали епископите на град Севастия и град Сатала, който се намирал в отдалечените части на Североизточна Малка Армения[35].

Християнизирането на Малка Армения не било без значение за проникването на християнството и в Голяма Армения. През третото столетие то започнало да си пробива бързо път в тази провинция главно от Малка Армения, Кападокия и Остроене (респективно Едеса). Това проникване продължило и през първото десетилетие на IV-тото столетие. В Голяма Армения била разпространена главно гръцка и сирийска книжнина. Богослужебният език бил гръцки, а в някои области, макар и за късо време – сирийски. Почвата за организирането на родна арменска църква била подготвена. Заслугата за окончателното християнизиране на арменците и организирането на национална арменска църква принадлежи на арменеца Григорий, който за това бил наречен “просветител”. През време на нахлуването на персите в Армения Григорий избягал в Кападокия (Кесария), където получил християнско образование и бил покръстен. След като Армения се освободила от омразното персийско иго, Григорий се върнал в отечеството си и около 302 година успял да убеди и покръсти тогавашния арменски цар Тиридат III, който преди това бил гонител на християните. Тиридат спомогнал да долови, че християнството, което било взело вече значителни размери в неговата държава, е единствената религия, която би могла да запази неговите поданици от зловредното влияние на огнепоклонниците и да ги обедини в едно здраво национално цяло. Страната била постепенно християнизирана, старият култ унищожен, и християнството провъзгласено за национална и привилегирована религия в Голяма Армения. По такъв начин Тиридат III се явява предшественик на Константин Велики, а Армения първата християнска държава в Мала Азия. По желание на Тиридат, така се разправя, Григорий отишъл с една свита арменски феодални князе в Кесария (Кападокия), където бил посветен от Леонтий Кесарийски за католикос, тоест глава (епископ) на Армения. В Главния град на Голяма Армения, Азтизад, било разрушено старото държавно светилище и върху развалините му изградена главната християнска църква, която станала майка на останалите арменски църкви. Като глава на църквата в Голяма Армения Григорий успял да обърне постепенно целия арменски народ към Христа. Затова той се нарича “просветител” на арменците, а те по негово име “григорианци”. В Армения били формирани около 12 епархии. Всички възникнали преди 325 година. Според Евсевий Кесарийски Максимин Даза (около 311 година) се опитал да накара арменците, които “изповядвали Христовата вяра в и проявили особена ревност към Божието благочестие, да принасят жертва на идолите и демоните”. Максимин Даза не успял и във войната против Армения претърпял пълно поражение[36]. На Първия вселенски събор Арменската църква имала двама свои представители – епископи: Аристак, който бил наследник на Григорий и негов син, чието седалище ще да е било в Астизад (митрополия), и Акрит, чието седалище не е известно. Към 325 година Григорий илуминатор не бил вече жив[37].

4. Понт и Пафлагония

Християнството в Понт проникнало още през апостолско време. В това ни уверява уводът на първото послание на апостол Петър[38]. За размерите, които е взело християнството през второто столетие в Понт и Пафлагония, свидетелства Лукиaн, (170-180), според когото “цялата страна била пълна с атеисти и християни”[39]. Към времето на Марк Аврелий (160-180) и неговия син Комод (180-192) в тези две провинции имало много църкви, начело на които стоял амастрийският (в Понт) епископ. За това свидетелства Дионисий Коринтски, който според съобщение на Евсевий Кесарийски написал “послание до Амастрийската църква и другите (църкви) в Понт[40]”. Още по-ясно доказателство за наличието на много епископи в Понт от втората половина на II-рото столетие ни дава известието на същия историописец за “посланията на понтийските епископи, между които имал първенство най-старият между тях Палма”, написани във връзка със спора за празнуване на Пасхата[41]. Според свидетелството на църковния историк Сократ през половината на II-рото столетие имало добре уредена Новацианска община в Пафлагония[42]. И в Гангра, град в Пафлагония, ще да е имало християнска община към времето на Първия вселенски събор, защото този град станал в 350 година седалище на митрополит. Трябва да се предполага с голяма вероятност, че не е могъл градът двадесет и седем години по-рано да бъде напълно езически[43]. На Първия вселенски събор (325) църквата в Понт била представена от трима епископи: Амастрийският, Помпеоградският и Иринополският[44]. В Синон, пристанищен град на провинцията Диоспонт, имало християнска община през второто столетие. Начело на тази християнска община стоял бащата на еретика Маркион като епископ. Около 240 година Амасия, друг град в Диоспонт, бил вече седалище на митрополит[45]. Че в тази провинция имало и други епископи в началото на IV-тото столетие се вижда от известието за преследване на църквата тук при Лициний[46]. Към средата на III-тото столетие (240 година) възникнала епископия и в Неокесария, главен град на Западен Диоспонт (Pontus Polemoniaacus). Начело на тази епископия застанал известният неокесарийски епископ Григорий Чудотворец. Роден в Неокесария от родители езичници, малкият Теодор попаднал в Палестина (Кесария), където слушал християнските беседи на Ориген и бил покръстен, като приел име Григорий. В Кесария той се сближил с Фирмилиан, епископ на Кесария Кападокийска. Като се завърнал в родния си град, Григорий бил посветен в епископски сан (около 240 година) от Амасийския митрополит Федим и застанал начело на Неокесарийската епархия. Според Григорий Нисийски, когато Григорий поел управлението на епархията, в Неокесария и околността ѝ имало само седемнадесет християни, а малко преди смъртта му (около 270 година) благодарение на усърдната архипастирска дейност, която проявил, останали само седемнадесет езичници. Вероятно удивителният успех, който постигнал Григорий в мисионерската си дейност за обръщане на езичниците към Христа, се дължал и на чудодейния дар, с който бил удостоен от Бога. Поради това той бил наречен Чудотворец (тавматург[47]). Нему се дължало откриването на епископия в град Комана. На събора в Никея (325) присъствали епископите на Амасия, Комана и Цела[48]. Епископът на Цела взел участие и на Анкирския събор (314 година)[49]. На този събор присъствал и неокесарийският епископ Лонгин[50]. Християнството проникнало преди 327 година и в гръцките прибрежни градове на Източен Понт. Епископите на Трапезунд и отдалечения Питиунт (Pityus) взели участие на Първия вселенски събор. Могли да бъдат християнизирани през това време и някои иверийци (георгийци). Обръщането на иверийците (днас грузинци) обаче започва усилено след 325 година и протича отчасти от споменатите гръцки градове и отчасти от Армения и Сирия[51]. Най-после не може да не се спомене и за големия поместен събор, станал в Неокесария през 315 година, на който присъствали голяма част от участниците на Анкирския събор (314 година [52]).

5. Витиния

Освен свидетелството на апостол Петър за проникването на християнството във Витиния през апостолско време друго свидетелство нямаме. Затова пък от началото на второто столетие (около 112 година) намираме у витинския проконсул Плиний Млади едно рядко по стойност известие за размерите, които взело християнството по това време в тази малоазийска провинция. В едно от писмата си[53], отправено до император Траян (98-117) по повод на затрудненията, в които изпаднал при процесите срещу християните, Плиний покрай другото му съобщава, че християнството обхванало много люде от всякаква възраст, пол и състояние, мъже и жени, проникнало не само в градове и села, но и в колиби, поради което езическите храмове започнали да пустеят, езическото богослужение да се забравя, жертвените животни да не се купуват; при това заразата от това “суеверие” расла все повече и повече. За да се осведоми добре какво представляват християните, Плиний подложил на разпит две дякониси. Заключенията му от този разпит били: цялата вина на християните се заключвала в това, че те в определен ден на седмицата (неделя) преди изгрев на слънце се събирали заедно, пеели песни на Христа като на Бог и давали клетвено обещание пред събирането да не крадат, да не лъжат, да не прелюбодействат и да връщат поверените им залози; след това напущали събранието, за да се съберат наново вечерта на проста и невинна храна. Всичко това било едно чисто и простo суеверие за Плиний[54].

Едно известие от края на II-рото столетие (170) за църквата във Витиния (Никомидия) се среща у Дионисий Коринтски. Според Евсевий Кесарийски Дионисий написал писмо и до никомидийците, в което опровергавайки ереста на Маркион, здраво държал страната на истината[55]. През третото и началото на IV-тото столетие християнството ще да е взело още по-широки размери във Витиния. Към това заключение ни водят следните факти от времето на Диоклетиан (284-305):

1)В Никомидия, днешния Измит на Мраморно море, столица на Диоклетиан, бил построен на едно възвишение хубав християнски храм, който се виждал от двореца. На 23.II.302-303 година, в деня на римския празник Терминалий, било извършено нападение над този храм. Чиновници (езичници) влезли в храма, събрали свещените и богослужебните книги и ги изгорили. От Диоклетиан било поискано разрешение да се запали храма, но той не разрешил, защото се боял, да не бъде запалена цялата столица заедно с храма. Въпреки това храмът бил разрушен до основи от войници[56];

2)Тук последвало издаването на четири едикта за преследване на църквата (около 303-305). Първият едикт гласи да се разрушават всички християнски храмове (ще да е имало доста храмове), църковните книги да се изгорят, християните да се лишат от много права: почетните лица да се лишат от титли, държавните чиновници да се уволнят, робите християни да загубят право на освобождение[57]. Вторият едикт повелявал да се арестуват и хвърлят в тъмница всички духовни лица[58]. Третият изисквал хвърлените в тъмница иерархически лица да се принудят да принесат жертва на езическите идоли; принеслите жертва да се освобождават, а противящите се да се изтезават с всички средства[59]. Най-после четвъртият едикт бил насочен против всички християни, от които се искало да принесат жертва на идолите[60]. Тези едикти били насочени не само срещу християните в Никомидия, но и против тях в цялата провинция и империя;

3)В Никомидия пострадали много християни за вярата си в Христа. Когато бил обнародван първият едикт на Диоклетиан в столицата, един християнин го скъсал публично, без да се бои от наказание[61]. Славни мъченици били никомидийският епископ Антим, дворцовите съветници Петър, Доротей и Горгоний, заедно с “цял сонм още мъченици”, сметнати като виновници за избухналия в двореца пожар. Едни били посечени с меч, други изгорени, трети удавени[62];

4)Между войниците имало много християни, които трябвало да бъдат прочистени чрез заставянето им да принесат жертва на идолите. Войниците трябвало да избират: или да напуснат военната служба, или да принесат жертва[63].

Освен Никомидия в началото на IV-тото столетие били християнизирани силно градовете Никея, Халкидон, Киус, Аполония, Пруса, Адриани и Кесария – всички седалища на епископи. На Първия вселенски събор присъствали освен Евсевий Никомидийски, Теогнис Никейски и Марий Халкидонски, още двама витински хорепископи – обстоятелство, което сочи, че християнството е проникнало и в някои села. Според църковния историк Сократ в Никомидия и Никея имало и новациански общини[64]. Известно е, че тримата витински епископи, взели участие на събора, били последователи на Арий. Във Витиния действал и ученият противник на християнството Иерокъл, който написал против него около 303 година “Истински слова против християните”, в което съчинение не казва нищо ново против християните, а само предъвква онова, което били казали преди него Целс и Порфирий[65].

Следва…(виж тук).

____________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски”, София, том ХIII (ХХХIХ), 6, 1963-1964. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Работата представя продължение и завършек на студията ми “Външното развитие на църквата през I, II, и III век в други азиатски страни”, отпечатана в Годишника на Духовната академия за 1962-1963 година.

[2]. Вж. Die Mission und Ausbreitung des Christentums in den ersten drei jahrhunderten, virte Auflage, II, стр. 732.

[3]. Вж. Деяния на светите апостоли 22:3; срв. Деяния на светите апостоли 11:25; 9:30.

[4]. Деяния на светите апостоли 11:25.

[5]. Вж. Деяния на светите апостоли 15:23; срв. Деяния на светите апостоли 15:24-31.

[6]. Вж. Галатяни 1:18-20; Галатяни 1:21 – “дойдох в страните Сирийски и Киликийски”.

[7]. Вж. Деяния на светите апостоли 15:41 – “минаваше през Сирия и Киликия и утвърждаваше църквите”.

[8]. Послание до филаделфийците, II (у Migne, Part. gr., Том 5, соl. 705. Дяконът се казвал Филон).

[9]. Цит. по Харнак, пос. съч., II, стр. 460.

[10]. У Евсевий Кесарийски, Църковна История (руски превод), VI, 46.

[11]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., VII, 5.

[12]. Вж. Хефеле, Соncilienegeschichte, I, стр. 221.

[13]. Пак там, стр. 243.

[14]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 731-731.

[15]. Вж. 1 Петр. 1:1.

[16]. Liber ad scapulam, III, (у Migne, Patr. lat., том. I, соl. 780).

[17]. Вж. примери у Наrnack, пос. съч., II, стр. 744, римският конфесор Авелпист и кесарийските (Палестина) мъченици Селевк и Юлиан били кападокийци.

[18]. Вж. Робертсон, История хр. церкви, I, стр. 88.

[19]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VI, 27.

[20]. Ср. Наrnack, пос. съч., II, стр. 744.

[21]. Ср. Робертсон, пос. съч., I, стр. 115.

[22]. Сург. Ерistolate, 75, 10. (У Migne, Patr. Latinae, tom 4, col. 427-428).

[23]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VI, 17; срв. Робертсон, пос. съч., I, стр. 96.

[24]. Вж. Филосторгий, Църковна история, II, 5; цитатът е по Харнак, пос. съч., II, стр. 743.

[25]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 745.

[26]. Вж. Харнак, пос. съч., II, стр. 743.

[27]. Вж. Хефеле, пос. съч., I, стр. 221.

[28]. Вж. Евсевий Попович, Обща църковна история (на сръбски), I, стр. 236.

[29]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., VI, 46.

[30]. Пос. съч., II, стр. 747.

[31]. Пос. съч., V, 5. Срв. Робертсон, пос. съч., I, стр. 23, 24.

[32]. Вж. Aube, Polyeucte dans L’historie, Paris, 1882 г.; Харнак, п., с. II, стр. 748, заб. 1.

[33]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VIII, 6.

[34]. Вж. професор Снегаров, Кратка история на съвременните православни църкви, стр. 366.

[35]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 749, където е поместен и мъчен завет.

[36]. Пос. съч., IХ, 8.

[37]. Вж. по въпроса за църквата в Голяма Армения Harnack, пос. съч. II, стр., 748; Евсевий Попович, пос. съч., I, стр. 237; Робертсон, пос. съч., I, стр. 141.

[38]. 1 Петр. 1:1.

[39]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 754; ср. Евс. Попович, п. с., I, стр. 245; проф. Иван Снегаров, пос. съч., I, стр. 365.

[40]. Пос. съч. IV, 23.

[41]. Пос. съч., V, 23.

[42]. Вж. Ессlesiasthistor., II, 38 (у Migne, Patr. graeca, t. 67, col. 325).

[43]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 754.

[44]. Пак там.

[45]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 755.

[46]. Вж. Eвсевий Кесарийски, пос. съч., Х, 8 – “това, що извърши Лициний в Амасия и други градове на Понт, надминава всяка мярка на жестокост”.

[47]. Срв. Евсевий Попович, пос. съч., I, стр. 410; Робертсон, пос. съч., I, стр. 97, 96.

[48]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 755.

[49]. Hefele, пос. съч., I, стр. 221. Хефеле обаче отнася Цела, чийто епископ взел участие на Анкирския събор (314), не към Понт, а към Голяма Армения.

[50]. Пак там.

[51]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 761.

[52]. Вж. Hefele, пос. съч., стр. 242, 243.

[53]. Вж. Фр. Функ, История християнской церкви от времен апостольских до наших дней, стр. 37; срв. Робертсон, пос. съч., I, стр. 10, заб. 2.

[54]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., III, 33; М. Поснов, Ист. на хр. ц., I, стр. 88, 89; А. Лебедев, Эпоха гонений на христиан и утверждение христианства. СПБ, 1904., стр. 37, 38.

[55]. Пос. съч., IV, 23.

[56]. Вж. Робертсон, пос. съч., I, стр. 134.

[57]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VIII, 2; ср. Дюшен, Л. История древней церкви. (р. пр.), II, стр. 9.

[58]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VIII, 6.

[59]. Пак там.

[60]. Вж. За палестинските мъченици 7, срв. Функ, пос. съч., стр. 43.

[61]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VIII, 5; срв. Л. Дюшен, пос. съч., II, стр. 9.

[62]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VIII, 6.

[63]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VIII, 4.

[64]. Вж. Harnack, пос. съч., II, стр. 764.

[65]. Вж. Евсевий Попович, пос. съч., I, стр. 246; срв. Функ, пос. съч., стр. 45.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-caL