Димитър Киров

Глава 1

Встъпление

Изграждането на човешката цивилизация се съпътства от рели­гията и философията, които пряко влияят върху светогледа на хората и поведението им. Успоредно с тази функция-предназначение рели­гията и философията взаимодействат помежду си или съперничат една на друга; за характера на отношенията им говорят свети отци, църковни писатели и философи, чиито позиции ще изложим по-нататък, и въз основа на които ще се опитаме да очертаем по-същест­вените контури на темата. Всъщност днес ние се интересуваме главно както от сътрудничеството между философията и религията, което, без да накърнява автономията, която те желаят да запазят, допринася полза и за двете, така и от статуса им, измерван с мащаба на земното и на отвъдното (като небесно).

Християнството заема централно място сред религиите и като универсална истина, съответна на високите духовни потребности на хората и на скритите тенденции на езическите религии за пости­гане на висшето Благо, оказва изключително влияние върху духов­ното развитие на много народи. Тази истина придобива безусловно значение в изкупителното дело на Иисус Христос – средищна точка за всеки, който желае да проникне в смисъла на живота и в неговите измерения тук, на Земята и във вечността. Христовото дело съдържа основните предизвикателства и за философията. Същевременно християнството е един от най-силните културно-творчески фактори (който създава нова действителност в света) и задава основни ети­чески норми за поведение и обществен нравствен ред.

Заедно с християнството и неговото богословие се развива и философията като любов към мъдростта. От гледна точ­ка на своя предмет философията се раз­крива най-малко в три основни значения: като философска система, като учение за битието и като философия на науката. Последното значение се отнася за ме­тодологичното, логичното и гносеологичното изследване в науката. В тесен сми­съл на тази дума може да се говори за фи­лософия на физиката, философия на гео­логията и биологията, философия на математиката и така нататък. През различните епо­хи и в различните културни среди фило­софията се проявява заедно с религията и богословието.

По какъв начин взаимодействат богословието и философията, къде се раздалечават или са несъединими?

Отношение на богословието към философията

Преди да говорим за етико-антропологичния профил на отноше­нието богословие-философия, ще припомним по-характерното от основата на тези отношения.

Във връзка с отношенията между богословието и философията, според своите позиции богословите и философите се разделят на четири групи:

– първа, философи, които отхвърлят теологията като наука или са безразлични към нея;

– втора, богослови, според които изучаването на философията не допринася полза за вярата на човека и неговото спасение;

– трета, определяща богословието и философията като противо­речащи си;

– четвърта – философи и богослови, които са убедени, че сътруд­ничеството между философията и теологията е възможно и полезно за двете в определени граници.

Тук няма да се спираме на възгледите, които отстояват предста­вителите на първите три групи, защото те не са градивни, освен ако контекстът не изисква специална илюстрация посредством тях.

За отношението на християнството към философията през пър­ви, както и през следващите векове, можем да съдим по оценките на някои свети отци, църковни писатели и апологети, които преди да приемат християнството са били философи или са се учили в прочути езически философски школи, където са придобили широка образованост. Църквата се отнася към тях с уважение, не само защото са просияли в святост и църковно служение, но и защото са строители на християнската доктрина и нейни защитници. Всичко това те са постигнали и с помощта на външната ученост.

Св. Юстин Мъченик, наричан Философ (II-ри век), е пръв по време сред християнските апологети и писатели. Преди да се кръсти той се опитал да познае Бога с помощта на учители философи, но оста­нал неудовлетворен от постигнатото. Тогава започнал да чете съчи­ненията на Платон, да слуша лекции при негови последователи и постепенно напреднал във философията. Особено интересни за св. Юстин били Платоновите възгледи за света на Идеите, за доброто и ероса[1], който макар да не е тъждествен с християнската любов, окрилял боготърсителите, защото не е лишен от морална ценност. Според св. Юстин философията е най-голямата придобивка в този свят и най-достойната наука, която пряко отвежда човека при Бога[2]. Той я определя като плод на божествения логос – Λόγος σπερματικός, който опложда умовете на всички хора и се проявява по два начина: първи – Λόγος προφορικός – чрез старозаветните юдейски пророци и втори – като Λόγος  ενδιάθετος – чрез философите. За това, по-дълбоко просветлените от Логоса хора, би могло да бъдат нари­чани християни, макар те да са живели преди Иисус Христос или да не са били членове на Църквата Му по-късно; такива между ели­ните са Хераклит, Сократ, Платон и някои други[3], за които св. Юс­тин Философ бил убеден, че са „апостоли“ на Словото, защото поз­навали истината по-добре от съвременниците си. С явно възхищение той говори за нравственото величие на Сократ, който ръководен от Словото, се опитвал да изучава истината и да я огласява сред съграж­даните си[4]. Според св. Юстин Философ посредством вдъхновението от божествения Логос израилтяни и много мислители придобили духовно съвършенство и прозрели някои Божи тайни.

Макар да оценява високо античната философия като най-добра придобивка, св. Юстин Мъченик по-късно бил убеден, че „християн­ството е единствената полезна философия“.

Философията, според св. Юстин Философ, е не само знание за света и учител на човека в живота му, но и средство за познаване на Бога като върховно добро. Затова само тези, които „не далече от просвещаващата светлина на Словото[5]“ са силни на попрището си и авторитетни сред народа. Философът мъченик разбира Логоса като първоизвор на философската мъдрост, като Дух, Който благо­датно подхранва умовете на философите и придава оригиналност на тяхната мъдрост.

Философски образованият Атинагор – апологет от II-ри век, се опитва чрез помощта и на философската логика да доказва истин­ността на християнската вяра и същността на изкуплението извър­шено от Иисус Христос. Според приятели на Атинагор той бил убеден във възможността богословската истина да бъде разбрана по-дълбоко, ако човек си служи и с разумни съждения. Вероятно той не отхвърля нито едно от традиционните средства за богопознание (като благодатни действия, чрез които се придобива съвър­шено знание, непостижимо за ума), но е склонен рационално да аргументира използването им заради неповярвалите още в Иисус Христос. Църквата придава значение на този подход, който се използва сред всички народи в началния период на християнизацията им. Атинагор, подобно на св. Юстин Мъченик, също се нарича хрис­тиянски философ. Той остава почитател на Платон заради вярата му във върховното добро, което било идентично с Бога[6], но бил много по-дълбоко привързан към Иисус Христос, защото вярва в божественото Му пратеничество и в Неговата спасителна мисия.

Противоположно на някои църковни писатели от III-ти век, според които гръцката философия не допринася нещо за християнското богословие[7], Климент Александрийски (II-III век) определя фило­софията и поезията на античния свят, както и неговата култура като „пропедевтика“,чрез която езичниците са били подготвяни за богооткровената християнска религия. Естествено тази оценка на алек­сандрийския писател се отнася само за определени сфери от антич­ната култура, които улесняват християнизирането на езичниците и разбирането на Евангелието от тях[8].

Тезата на св. Юстин Философ за единството на философията и нейното непрекъснато развитие преди християнството и успоредно с него, се потвърждава от известната мисъл на Квинт Септимий Тертулиатерн (роден 160 година), според когото душата на човека е хрис­тиянка по природа. В същия контекст намира място и продължението на Климентовата позиция за връзката между християнското богосло­вие и езическата философия, които се определят като два клона на едно дърво. Според Климент Александрийски християнството е съвършено и не се нуждае от допълване, защото е Божия мъдрост. Когато гръцката философия се прилепва към него, тя не го усилва, но обезсилва софистичните доказателства срещу него. Затова фило­софията не е безполезна за християнството, а още по-малко е вредна. Декалогът и пророците са връзката между избрания народ и Бога, а философията е учител на езичниците[9]. Поради всичко това твърде­нието на някои богослови, че философията произлиза от дявола е неправилно, защото злият не може да създаде нещо добро и не може да превърне тъмнината в светлина, а философията е извор на добро. Други пък не одобряват философията, защото е рожба на човешкия ум[10].

Философията не изключва изцяло вярата, обратно, чистата философия, инспирирана от Логоса, подпомага по естествен път вярата на човека в Бога. Павловата истина: „А невидимото у Него – вечната Му сила и божествената същност, се виждат още от съз­даването на света, като се съзерцават творенията Му“ (Римляни 1:20) оз­начава възможност за познаване на Бога и по разумен път. Тогава имаме ли основания да сравним философията със стълба, по която чрез вярата и осветеното си знание хората възлизат към Бога? Спо­ред назованите църковни писатели философията е полезна за хрис­тияните, но дали тя има място в пътя на човека към Бога, в неговия теосис? Отговорът на този въпрос се улеснява твърде много от самия Климент Александрийски. Той, който заявява, че античната филосо­фия не отдалечава от вярата, а съдържа доказателства в нейна защита е изрекъл фразата – Philosophia ancila theologiae est – философията е слугиня на богословието. Първо – съществува ли противоречие във възгледа на Климент Александрийски за отношението между теологията и философията и второ, дали се означава по-ясно мястото на философията в живота на човека? Приведените думи, които през вековете са се разбирали разнозначно, често пъти са пораждали спорове между философите и теолозите. Причините са няколко, от една страна е непознаването на ситуацията, в която презвитер Климент проявява своята литературно-богословска дейност, а от втора – съдържанието, което се влага в определението „слугиня“. През втори и трети век християнското богословие започва да изгражда система, със своя методология, езикови-изразни средства и понятия, поради което е естествено в тази насока богословието да заема от философията. Затова „слугиня“ би трябвало да се разбира в смисъл, че философията е оказала помощ на богословието в неговия първоначален период[11]. Този смисъл на дефиницията изглаж­да някои недоразумения и определя мястото на философията в духов­ния път на човека.

Климент Александрийски свързва особената обдареност на философите с мъдрото усвояване на естествената Божия благодат, която им помага да проникват по-дълбоко в отвъдния свят, в мета­физичните основи на битието.

Позицията на Климентовия ученик Ориген (роден около 185 – починал около 254), не се различавала от тази на неговия учител, но той подхожда по-глобално към тази тема, която след смъртта на Климент Алексан­дрийски става дискусионна. Подобно на своя учител, Ориген въз­приема философията като помощник на човека в богопознанието, защото до появата на християнството единствено философията на­сочва езичниците към трансцендентното. Разбира се, той има пред­вид също чистата философия. Според него някои философи развиват правилни възгледи за християнското богословие, за Бога като творец на света и негов управител, както и за Логоса, който се проявява във всеки човек.Освен това тези философи провокират християнските богослови към по-смело изучаване на Свещеното Писание, в което се съдържа истината,търсена и от философите. Самият Ориген когато изследва Свещеното Писание, опитвайки се да отвори външната, буквална форма на текста, е бил подтикван от Платонови идеи, за да се достигне до висшия, духовен смисъл на Божието сло­во[12]. Неговите беседи и коментари се характеризират със задълбо­чена новозаветна екзегеза на нравствения смисъл на Свещеното Писание.

Ориген обаче е непримирим към последователите на пантеизма, които отъждествяват Бога с природата и поради неправилното разбиране за иманентното присъствие на Бога в този свят приписват на природата божествени свойства.

Много характерно е и отношението на св. Василий Велики (около 330-379) към философията и философите, разкрито в 22-ра беседа – „Съвети към юношите за полезното използване на езическата лите­ратура[13]“. В нея светият отец препоръчва на младежите да приемат полезното от философските книги, а останалото да пропускат. Пред­вид високия църковен авторитет на писателя, беседата е била много­кратно използвана като мярка за разрешаване на дискусионната тема и като ненатрапващо се указание за православните как, ако желаят, следва да разбират значението на философията и днес.

Всички ние се стремим към истината, но както истината, така и стремежът ни към нея е добре да бъдат облъхнати и от светската мъдрост, от знанието на този свят, в който живеем, и посредством който се стремим към небето. Затова, според св. Василий Велики, би било разумно да се подражава на Моисей, който преди Бог да го призове за мисията му, усвоил египетското знание: „Моисей бе обу­чен в цялата египетска мъдрост и стана силен в думи и дела“ (Деяния на светите апостоли 7:22). Чрез живота му на номад в пустинята, както и по-рано чрез изучаването на египетската наука, Бог го е подготвял за вожд на юдейския народ. Моисей създал законодателни и религиозно-нравствени правила, които са оказали положително влияние върху човечеството. По-късно във Вавилон Даниил изучил халдейската наука („царят го поставил началник на всички вавилонски мъдреци“, Даниил 1:17; 2:48-49; Иезекил 14:14, 20; 28:3) и придобил „разбиране за всяка книга и за всякакви видения“. Църквата назовава имената на мнозина, които са се обучавали в светската мъдрост, а след това са я изпол­звали в своето служение. Един от тях е св. Амвросий Медиолански (IV-ти век), който следвал реторика и право в Рим е управител на Горна Италия. Заради високата му нравственост и лични способности бил избран за епископ на Милано и именно него св. Василий Велики нарича човек с „висок сан, възвишен характер и изумително красно­речие“. Много са основанията, които познава св. Василий Велики, за да препоръчва на младежите християни философски съчинения, съдържащи ценни идеи за благонравен живот.

В назованата беседа светителят разкрива пред младежите съ­държанието на различни книги на езическите писатели, живота на самите автори и ги съветва как „да беседват и със стихотворците, и с историците, и с ораторите, за да извлекат от тях всичко, което е полезно“, тъй като „външните науки не са безполезни за душите[14]“. Този църковен писател, който разглежда отделни теми от светските науки и посочва ползата от тях, намира и в творбите на Омир, Хезиод, Теогнид, Диоген, Еврипид, Евклид, Платон, Питагор, Солон и на много други представители на древната класическа мисъл много поучителни и достойни примери за прилагане в живота.

Отношението на св. Василий Велики към философията не е нито непремерено нито неоснователно. Преди да се кръсти, той учи в кесарийското училище, след това в Константинопол и пет години в Атина при прочутите учители в тогавашните философски школи. Когато се завръща в дома си той притежава толкова, придобито в езическите школи, знание колкото може да придобие един човек. Едва след това светителят предприема пътешествие в Сирия, Палес­тина, Месопотамия и Египет, където се запознава с живота, вярата и аскезата на отшелниците и основава свое монашеско общежитие. Св. Василий Велики е не само образован в тогавашната езическа философия, литература, математика, астрономия и медицина, но е велик и като архипастир и аскет, като църковен учител и проповед­ник, като защитник на православието и даровит църковен писател, като литургист и организатор на монашеския живот[15].

Животът на св. Василий Велики, неговото богословие и пастир­ско служение са удивителен пример в новозаветната история за придобиване на мъдрост и изграждане на хармонична система от знания и дела. Заради словото и делото му той бил наричан „велик“ още от съвременниците си.

Положителна оценка за античната философия и литература е изразил и св. Григорий Богослов (330-390), който в сравнение със св. Василий Велики, говори по-остро срещу отрицателите на антич­ната мъдрост. Тук привеждаме един фрагмент, който ясно илюстрира неговата позиция: „Предполагам – пише той, – че всеки, който има ум, признава като първо за нас благо учеността и не само тази най-благородна и наша ученост, която презирайки всички украшения и плодовитостта на речта, се грижи единствено за спасението и за умосъзерцателната красота, но и външната ученост, от която мнози­на от християните поради погрешно разбиране се гнусят като лоша и отдалечаваща от Бога. От науките ние сме извлекли нещо полезно за самото благочестие… Поради това не трябва да се унижава уче­ността, както разсъждават за това някои, които, придържайки се към такова мнение, биха желали да видят всички подобни на себе си, за да скрият в общия недостатък своя собствен и да избегнат изобличение в невежество[16]“.

Констатацията на св. Григорий Богослов е твърде строга, но несъмнено тя е обективна, нещо повече нашето време потвърждава нейната обективност. Не е трудно да се досетим коя е истинската причина за „гнусене“ от философията на някои. Не остава скрито и психологическото състояние на човека с маломерна интелигентност, който се страхува от „изобличение в невежество“. Не убягва от нрав­ственото ни чувство и прекомерната страст на посредствените хора, желаещи да „видят всички подобни на себе си“. Все пак строгата оценка на св. Григорий Богослов не би трябвало да се разбира като упрек, а като насърчение за промяна на неблагоприятната позиция.

Посредством специфичен нравствен подход, чрез степенуване на добродетелите на „първа“ и „втора“, св. Максим Изповедник (580-662) разкрива както своето отношение към науката, така и връз­ката ѝ с християнството. Неговата аретологиясе изчерпва с две основни добродетели, които всъщност съдържат всички християн­ски и философски добродетели. Първата е познаването на Бога с всички произлизащи от това духовни блага за човека, а втората – изу­чаването на естествените науки[17]. След огромен промеждутък от време (13 века) възгледът на св. Максим Изповедник се потвърждава от гледна точка на естествените науки и естественото откровение.

Както и да разглеждаме отношенията между християнството и естествените науки, между тях според Макс Планк няма никакво противоречие, а обратното – по много важни въпроси съществува съгласие. Естествознанието и християнството заедно водят борба против скептицизма, безверието и суеверието, а призивът, който отправят е: „Към Бога!“ Внимателният прочит само на няколко текста от книгата Псалтир, в които се говори за (създаването на) човека, също ни подтикват към размисъл за Бога като наш създател и промислител и ни указват пътя към Него, път който започва от нас: „Твоите ръце, Боже, ме сътвориха и устроиха. Ти нареди моята вътрешност и ме изтъка в майчината ми утроба. В Твоите книги са записани всичките назначени за мене дни“ (Псалом 118:73; 138:13-16). Познаването на Бога включва самопознанието, което означава, че втората добродетел, за която говори св. Максим Изповедник, е същест­вен компонент на християнското богопознание (и антропология).

В подкрепа за изучаването на гръцката философия през VIII-ми век се обявява и св. Иоан Дамаскин, който разкрива две гледни точки. Спо­ред втората, която има значение за съвременното богословие, без философията борбата срещу отрицателите на християнството не би била успешна[18]. Или смисълът на сътрудничеството между хрис­тиянството и науката, който учените откриват, е бил известен на светите отци.Днес едва ли се страхуваме от отрицателите,но не сме безразлични към съвременните предизвикателства каквито са секуларизмът в Църквата,който, подкопавайки устоите на вярата, отхвърля съществуването на Бога като трансцендентно духовно същество и ограничава религиозната свобода на вярващите, така и към религиозните култове и нехристиянските религиозни учения, които нанасят нравствени поражения на много хора.

За отношението между теологията и философията може да се пише много (особено в исторически план), но целта на настоящия раздел е скромна – да посочи дали изучаването на едната и на другата е полезно както за вярващия, така и за невярващия. Известно е, че св. Иоан Дамаскин не е последният църковен писател, който разбира какво е значението на философското знание за богословието.От фи­лософията и от античната култура преди него са се учили и Тертулиан, Лактанций, александрийските свети отци и църковни писатели, св. Григорий Нисийски, св. Иоан Златоуст, св. Амвросий Медиолански, блажени Иероним, блажени Августин, Псевдо-Дионисий Ареопагит и други. Благодарение на тях се утвърждава представата за високата образователна ценност на античната философия и литература, която е немаловажна предпоставка за богословската образованост и за при­лагането на различни методи за изследване в богословската наука.

През XI-ти век, когато дискусията по назованата тема понякога се е изостряла за положителни отношения между богословието и фи­лософията говори и монах Михаил Пеел.Като познавач на антич­ното философско богатство, той е поддръжник на традиционното православно християнството, което е не само култ, но и доктрина и нравствена система, в която наред с веровите истини се отразява и мъдростта на човечеството. Според Михаил Псел идеи от античната философия кореспондират с богословски истини. Подобно на св. Ва­силий Велики и на св. Григорий Богослов той бил почитател на философията – обикнал бистрата част от нея, а пренебрегвал мътната. По примера на св. Максим Изповедник изучавал и естествените науки и въз основа на своя опит Михаил Псел съветва учениците си да извличат полезното от елинската философия – учението за приро­дата, а в богословието да търсят истината и първоизвора на исти­ната[19]. Критичният прочит на философията му помага да разпознае нейните два образа – единият, пълен с митове и измислици, а дру­гият, чрез който се изследва светът; именно чрез втория той утвържда­ва вярата си. За връзката между веровото знание и знанието, което е придобито чрез ума, свидетелстват стотици текстове от Свещеното Писание. В Библията мъдрият човек се описва като постоянно търсещ истината: „Блажен е оня човек, който се упражнява в мъдрост и в своя разум се учи на свети неща. Който размисля в сърцето си, той получава разбиране и на нейните тайни“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 14:21 сл.). Копнежът за знание е присъщ на всички хора, защото Бог е надарил човека с възможността да черпи от „дълбоките води на мислите си, на сърце­то си“ (Притчи Соломонови 20:5). Връзката между вярата и знанието е ясно изразена в Свещеното Писание. Заобикалящият ни свят и явленията в него се изследват с помощта на нашия ум, което обаче не означава, че в този процес вярата е пренебрегната[20].

Вавилонски модел на Вселената. Е – земя; Н₁ Н₂ и Н₃ – първото, второто и третото небе; НО – небесният океан; О – земният океан; Т – дълбочина на земния океан; А – вечер (запад), планина на слънчевия залез; М – утро (изток), планина на слънчевия изгрев; TR – седемте стени и дворец (Р) на царството на мъртвите. Трите Небеса произвеждат 3 троичности. Те образуват 9-степенната Небесна иерархия. Най-долната част – 9-те кръга на ада.

Монах Михаил Псел придава голямо значение на философия­та за богословската наука и намира полза от тяхното сътрудничество, но едва ли е допускал, че някой друг освен Църквата със своето учение и традиции може да оказва помощ в спасението на човека.

Представата ни за отношението между богословието и филосо­фията не би била пълна, ако не вземем предвид и възгледа на св. Константин-Кирил Философ.

Неговият възглед е много съществен за нас, защото св. Кирил е един от най-забележителните мъже на Ранното средновековие, и защото старобългарските извори му придават равноапостолно зна­чение, представяйки го като пръв учител на българския народ, а Атанасий Библиотекар го нарича „дивен философ“ и „премъдър мъж“. Високото прозвище „философ“ св. Кирил получава приживе от най-образованите хора в Цариград през IX-ти век. Св. Кирил също изучава античната философия и литература и добре познава обра­зователна традиция във Византия. С особен интерес той изследва съчиненията на Платон и Аристотел, които са четени от всеки обра­зован човек през онази епоха. Известно е, че през VIII-ми и IX-ти век образованите среди във Византия, включително и висшите предста­вители на Църквата, високо оценяват философията на Аристотел. Византийските богослови, главно св. Иоан Дамаскин, използват философията и логиката на Аристотел, за да обосновават основни положения на християнската доктрина и да докажат превъзходството ѝ над другите религии. Привърженик на Аристотелевата философия е и св. патриарх Фотий. Разбира се, отците на Източната църква и византийските богослови отхвърлят тези идеи от Аристотелевата философия, които не хармонират с християнското учение. Не по-малък е авторитетът и на Платоновата философия, срещу която също не липсвали нападки, насочени главно към някои нейни метафизични тези[21]. Фотий е учител на св. Константин-Кирил Философ.

Като философ и преподавател в Магнаурската школа св. Кирил имал свое разбиране за предмета на философията, което е достиг­нало до нас в дефиницията му за нея. Тук няма да се спираме на анализа на Кириловата дефиниция за философията, защото нейното съдържание е известно на богословите и философите, дефиниция, в която се разкрива богословско-философската ориентация на св. Кирил Философ. Все пак е важно да обърнем внимание на още един факт, а именно че св. Кирил използва, както богословските, така философските си познания в своята практическа мисионерска и кни­жовно-просветна работа. В неговия живот философията и богосло­вието придобиват характер на приложна етика, а това е най-ценното, което те допринасят за човека[22].

След основаването на първите университети богословието се сблъсква с науките, преподавани в тях. От това време различията между богословието и философията преминават в раздалечаване, а самата философия се дистанцира от веровите истини. Последица от това отчуждаване е недоверието към действията на ума, а него­вото отхвърляне е свързано с осигуряване място на вярата[23].

Извлечението, чрез което илюстрирахме отношението на бого­словието към философията, не е пълно, но за нашата цел е удовлет­ворително, тъй като е изградено върху принципните позиции на най-авторитетните свети отци и църковни писатели през периода II-XII век; върху опита на мъже, които са изучавали философиятапоради огромната си любов към знанието, които са повярвали в Бога заради самия Бог, които са усвоили учението на Иисус Христос и на Него­вата Църква и са се посветили на служение. В практическата им дейност, която е образец за следващите поколения християни и бого­слови специалисти, те по уникален начин съчетават втората добро­детел на св. Максим Изповедник – естествената наука, с първата – познаването на Бога (знанието с вярата).

Следва…(виж тук).

____________________________________

*Публикувано в http://journals.uni-vt.bg/diogen/bul/vol15/iss1/3 и в https://bpos.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторско право и сродните му права.

[1]. PG 6,476, гл. 2, с. 2.

[2]. Пак там.

[3]. PG 6,481-488; 489-492,496-497. За проявите на Логоса у хората пишат Моисей и апостол Павел. Когато съобщавал Десетте Божи заповеди на юдеите, Моисей им припомнил, че съдържанието им е близко до тяхното съзнание (Второзаконие 30:11-14). Истината за присъствието на Бога у всеки посредством неговия естествен нравствен закон е изразил още по-ясно апостол Павел: „Щом езичниците, макар и да нямат Закона (Декалога), по природа вършат законното, те, без да имат закона, сами на себе си са закон…“ (Римляни 2:14-15). Същото мислят и св. Ириней Лионски, преподобни Антоний Велики, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Исидор Пелусиот, св. Иоан Касиан, св. Иоан Лествичник, св. Исаак Сириец и други.

[4]. PG 6,441.

[5]. PG 6,448-452; 456-457, Апология II, c. 3-4,7; C. Риболов. Послание до Диогнет – един древнохристиянски анонимен документ. – Духовна култура, 2001, кн. 10.

[6]. Παπαδόπουλος, Στ., Пατρολογία, Αθήνα, 2000, σ. 183; PG 6, 944.

[7]. PG 9,529-545, Климент Александрийски, Стромати, 7,16, PG 8,227-246, Протрептик 11,12.

[8]. “PG8, 805-813, Стром. 1,19.

[9]. PG 8,784-796, Стром. 1,16; PG 9,265-276, Стром. 6,6.

[10]. PG 8, 728-732; 717-728; 709-712, Ibid., 1,6; 1, 5; 1, 2. Умът може да се проявява като лично умонастроение, мислене, чувство, съзнание, дори като разположение на духа. Той избира целите и формите на човешките постъпки, вследствие на което мисленето се разкрива първо като практическа, а след това като теоретическа човешка способност.

За да може умът правилно да ръководи поведението на човека, той трябва да кореспондира с Бога (с Неговия ум). А това се постига по два пътя: първи, чрез изучаване на Свещеното Писание, където Бог се разкрива: „Аз самият с ума си служа на Божия закон“ (Римляни 7:25 сл.); втори, посредством изследване на творението; „Невидимото у Него – вечната Му сила и божествената същност, като се съзерцават творенията Му“ (Римляни 1:20).

За ценността на ума се говори в много текстове на Свещеното Писание. Ще приведем само три, които особено ясно илюстрират това:

„Ще се моля с духа си, но ще се моля и с ума; ще пея с духа си, но ще пея и с ума“ (1 Коринтяни 14:15 сл.).

„Да бъдем свързани в един дух и в една мисъл“ (1 Коринтяни 1:10).

„Възлюби Господа, Твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум“ (Матей 22:37). Най-голямата заповед – любовта към Бога – може да се изпълни само ако човек обича и с ума си. Молитвата, единството между хората и любовта към Бога биха се извършвали успешно, ако духът и умът се единни. С тези текстове може би се признава равнопоставеността между духа и ума.

[11]. Християнски философи във Византия V-XI в. Превод от гръцки език и встъпителна студия Николай Цв. Кочев. С., 2005, с. 15.

[12]. PG 13, 500 sq. Омилия върху Иеремия 19,14.

[13]. PG 31,163-618.

[14]. PG 31,546-590.

[15]. Цоневски, И. Патрология. С., 1986, с. 241-248.

[16]. PG 36,508-509.

[17]. PG 90,1388.

[18]. Кочев, H. Цит. книга, с. 61, 67.

[19]. Пак там, с. 48, 49, 51, 55, 64, 65, 73.

[20]. Енциклика „Вяра и разум“ (Fides et ratio) на папа Иоан Павел II, превод от латински Георги Каприев, с. 27-29.

[21]. Панчовски, Ив. Философски и богословски концепции на св. Константин-Кирил Философ. ГСУ „Св. Климент Охридски“, ГБФ, Т 2, Нова серия, 1995, с. 232.

[22]. Пак там, с. 235, 244.

[23]. Енциклика…, с. 63.

Изображение: авторът Димитър Киров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bLH