Постиндустриалната епоха, в която Господ ни е отсъдил да живеем, се характеризира не само с нарастващата глобализация на световните процеси, но и с пълното секуларизиране на християнските цивилизационни модели, което води до размиване на установените в европейската култура критерии за разграничаване между добро и зло. Наред с тези процеси в пъти се увеличава степента на окултното влияние на идеологията на New Age в медийното пространство и съответно в масовото съзнание. Както правилно го е казал Гилбърт Кийт Честъртън в началото на ХХ-ти век: „Когато хората решат да не вярват в Бог, след това те не вярват в нищо, а тогава са готови да повярват във всичко[1]“. В такова постхристиянско общество се провеждат редица съществени подмени и най-очевидната от тях е подмяната на персонифицираното, личното мнение (което, първо, е отговорно и второ, може да бъде подложено на критика и преразглеждане) с общественото мнение, което винаги е спекулативно, защото не отразява всички аспекти на съответния въпрос. От друга страна, информационните технологии позволяват да се манипулира общественото мнение и то да се насочва в нужната на манипулатора (или поръчителя) посока.
Подобни технологии са тествани още през миналия век от пропагандните машини на тоталитарните режими на фашистка Германия, сталинисткия СССР, маоисткия Китай и следвоенната Северна Корея. Те са неразделен елемент и от „промиването на мозъците“ и контрола на съзнанието (mind control) при разрушителните култове.
Темата на нашия доклад е свързана с формирането сред широката публика на неверни възгледи за религията и науката във връзка с гледането на филма на Галина Царьóва „Заговор срещу Бога“. Зад закачливото и провокативно заглавие се крие причудлива смесица от частично достоверна, но основно спорна, съмнителна и откровено фалшива информация. Според нас този пример е много типичен за подаване на материал в медии, занимаващи се с „теорията на конспирацията“ и ориентирани към масовата аудитория.
Авторката на филма Галина Царьóва е представена в информационното пространство като „православна обществена деятелка“, препоръчва себе си като борец с глобализацията и дигитализацията, отъждествявайки тези явления с белезите на идващия антихрист. От много оскъдната официална информация за нея, че Царьóва е ръководител на Духовната асоциация „Златен век“ – това е издателство, което издава научнопопулярна, религиозна и окултна литература. „Златен век“, наред с издателската дейност, си поставя и редица по-мащабни задачи[2]. Според самата Царьóва целта на сдружението е стабилизиращо влияние върху обществото от духовна гледна точка, възраждане на културните и духовните традиции от миналото. При асоциацията е създадена Школа за практическо усъвършенстване на духа и функционира Лаборатория за изследване на проблемите на смъртта и дълголетието. В нея се събира и систематизира информация за смъртта, безсмъртието и определени психични състояния, изследвания на прераждането, медитация, правилно дишане и така нататък. В същото време Царьóва активно си сътрудничи с Комунистическата партия на Руската федерация. Комунистическите симпатии, съчетани с явния интерес към окултизма, у автор, който се препоръчва като „православен“ – всичко това е достатъчно, за да бъдем нащрек. Освен това се знае, че Царьóва подкрепя бившия епископ на Чукотка Диомид, който беше лишен от сан заради създаването на разкол през 2008 година. Нейни филми за пропагандиране на идеите на Диомид са: „Лъжата като принцип“, „Икуменизмът – религията на антихриста“, „Духа не угасяйте“ и други.
Протоиерей Георгий Леонидович Иоффе
Тя е издала общо около 20 филма, основните теми и идеи на които са следните:
• Съвременните технологии за идентификация и регистрация (ЕГН, електронни лични карти, биометрични паспорти и други) създават „електронен концлагер“ и работят само за идващия антихрист.
• Научните изследвания и технологии отварят вратата за различни земни и духовни бедствия: HAARP (Програмата за високочестотни активни изследвания на полярното сияние) като климатично оръжие; CRISPR/Cas технологии (редактиране на геноми) като средство за унищожаване на човешката природа; Големият адронен колайдер (ускорител) като опит за отваряне на портал към света на демоните; директен невербален контрол на човешкото съзнание чрез чипове.
• Ваксинациите са тайните оръжия на световното правителство.
• Православната църква мами хората (скрила „истинското Писание“ под формата на Книгата на Енох; предала царя през 1917 година) и по-специално е скрила, че на Земята има потомци на падналите ангели.
• Световното правителство се стреми да се превърне от тайно в явно (меки намеци за неговото действие в Русия).
• Армията (въоръжените сили) като спасител на Русия.
• Сътрудничеството с външния свят е невъзможно за Русия (включително ООН и всяко икуменическо сътрудничество).
• Само могъща Русия (не Църквата) може да се съпротивлява на световното правителство, което се е продало на дявола.
• Антисемитизъм. Еврейската забрана за Книгата на Енох (с цел да скрие пророчествата за Христос); евреите, убийци на Андрей Боголюбски (които не му позволили да обедини Русия преди идването на монголите); Юровски – убиецът на цар Николай II; Троцки и много други.
• Ватиканът като най-големият сатанински център, пазещ тайни древни и „работещи“ артефакти и провеждащ научни изследвания за отваряне на „портали“ към света на демоните.
Сектата, за която искам да разкажа сега, все още не е забелязана в България. Но тя активно набира персонал и мисля, че вече се опитва да започне работа във Вашата страна. В този доклад ще разкажа за историята и вероизповедта на тази секта и за нейните първоначални опити да се установи в Русия. Има една руска поговорка: „Ако си предупреден, значи си въоръжен“. Докладът ми е предупреждение за български приятели и колеги.
Разглежданата секта е „Църквата на всемогъщия Бог“, известна още като „Източна мълния“. Тази секта произлиза от движението на „домашните църкви“ в Китай, което възниква малко след Първата световна война и поражда много секти от неговата среда, най-известната от които на Запад и в Русия е „Местната църква“ на Пазител Ни и Свидетел Ли (на нея е посветена отделна глава в моето „Сектознание“). В Китай тя се нарича Shouters („Викачи“). „Домашните църкви“ са доста често срещани в Китайската народна република, като правило те действат там незаконно, но повечето от тях не са забранени, така че те някак си могат да съществуват.
Сектата, на която е посветен този доклад, също е произлязла от тази среда. „Църквата на всемогъщия Бог“ (Quan Nenshen Jiao), наричана още „Източна мълния“ (Dongfang Shan Dian), е основана в началото на 90-те години в провинция Хънан, Централен Китай, от местния жител Чжао Вейшан (роден 1951), който обявил жена си за второто въплъщение на Христос. Чжао Вейшан, родом от провинция Хейлунцзян, бил водач на едно от поделенията на „Викачите“. Янг Сянбин (родена 1973) е жената, която по-късно става негова съпруга, а по-нататък – и „всемогъщият Бог“, през 1989 година започва да посещава „Домашните църкви“, а след това – и „Викачите“. През 1991 година тя започва да изрича думи, които според последователите ѝ били равни по сила и власт на думите на Иисус Христос. Членовете на тази група решили, че всички тези думи на младата китайка са вдъхновени от Светия Дух, и започнали активно да ги разпространяват. Чжао Вейшан, който по-късно се жени за Сянбин, се оказал най-активният в тази дейност. От 1993 година поклонниците на новопоявилата се пророчица започнали да вярват, че тя е Второто пришествие на Христос, че е въплътеният Бог и единственият всемогъщ Бог. Новото ѝ име започва да звучи като Светкавицата Дън, а новосъздаденото движение взема името „Църква на всемогъщия Бог”.
Противно на реалността днес сектата твърди, че никога не е имала нищо общо с „Викачите“ и е родена благодарение на преките действия на Христос от последните дни – „всемогъщия Бог“. Второто име – „Източна мълния“, е свързано с евангелския цитат, който според сектантите потвърждавал тяхната теория за второто въплъщение на Христос: „както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески“ (Матей 24:27). Интересното е, че същият цитат е бил използван от ръководителя на някога огромната и мощна корейска секта на Сан Мян Муун, но разбира се, в негова полза.
Не знаем дали тази двойка предварително се е съгласила с всичко, разпределяйки ролите помежду си, или Чжао използва Янг като своя марионетка, но е сигурно, че всъщност Чжао е глава на сектата и той я контролира. Макар представители на сектата да твърдят, че Бог сега е въплътен в тялото на една жена, те никога не произнасят името Янг Сянбин и говорят за нея като за „Всемогъщия Бог“ в мъжки род. За Чжао Вейшан се споменава като човека, който се използва от Светия Дух, свещеник и брат, а също и като административен ръководител на „Църквата“. Но името му се споменава много рядко[1].
Авторът Александър Леонидович Дворкин
Сега съпрузите твърдят, че „се крият от религиозно преследване“ в Чайнатаун, Ню-Йорк, където продължават да разпространяват вярата си в безопасност, далеч от огненото дихание на Великия червен дракон (Китайската комунистическа партия). Брошури и публикации на „Източната мълния“ широко се разпространяват в така наречената Чайнатаун квартали на американски, канадски и европейски градове. Чрез активно вербуване сектата набира последователи сред китайската диаспора и местните жители. Понастоящем значителни общности на „Източната мълния“ освен в САЩ съществуват още в Южна Корея, Италия, Канада, Франция, Испания и други страни, както и в Тайван и Хонконг.
Една от основните идеи на сектата е, че Китайската комунистическа партия (Великият червен дракон) е изчадие на ада и въплътен сатана, а нейното идване на власт означава близостта на края на света, така че борбата с тях (и с Китайската народна република) е техен свещен дълг. На 21 декември 2012 година (деня на апокалипсиса на маите, когато те чакаха края на света) сектантите проведоха серия от открити протести срещу правителството в Китай. В отговор на протестите бяха извършени многобройни арести. Според по-обективни данни в Китайската народна република под арест са няколко хиляди активни членове на сектата, обвинени в конкретни престъпления.
От самото начало сектата се занимавала с активна политическа дейност и била забранена, защото през 1995 година попаднала в категорията „Сидзяо“ („Опасна секта“). Членовете на сектата многократно били обвинявани в нарушаване на закона, включително за грабежи и убийства. През 2002 година последователите на Вейшан отвлекли 34 християни, лидери на „катакомбни“ общности. Те били измъчвани, дрогирали ги и се опитвали да повлияят на тяхното съзнание. Една жена от отвлечените съобщила за това на репортера Мат Ший[2]. Някои от тях били осакатени: на едни рязали уши, на други счупили краката. Също така според репортера сектата набирала нови членове чрез проституция.
Стана широко известен случаят със зверското убийство, извършено от хора на сектата, които вербуват последователи. През май 2014 година в един от ресторантите „Макдоналдс“ в град Чжаоюан, област Шандун, жертвата е била пребита до смърт със столове пред очите на нейните деца. Това сторили сектанти, които канели нови членове в организацията си и изисквали номерата на мобилните телефони от всички посетители на ресторанта. Задържаният убиец Чжан Лидонг не показа разкаяние. Той заяви: „Аз я бих с всичка сила и също я тъпках с краката си. Тя беше демон. Трябваше да го унищожим[3]“. Общо пет души са участвали в случая. Двамата преки убийци бяха осъдени от съда в град Янтай (провинция Шандун, Източен Китай) на смърт, един – на доживотен затвор, още двама – на лишаване от свобода съответно за седем и десет години.
Многократно през последното десетилетие е било съобщавано за незаконните дейности на сектата. Репортерът на Би Би Си Кери Грейси е подчертавала, че този култ разрушава семейството и понякога принуждава сектантите да убиват роднините си. Сред интервюираните от Грейси, чиито контакти са ѝ предоставени от китайските власти, била и дъщеря, която убила баща си за това, че искал да я освободи от влиянието на сектата, както и мъж, който инкогнито се присъединил към сектата, за да помогне на съпругата и тъста си да я напуснат.
Авторът Александър Леонидович Дворкин
Естествено, сектата отрича обвиненията в насилие и прехвърля всичко на китайските власти, като в същото време набляга на положителния пиар. След като започва да се разпространява извън границите на основната територия на Китайската народна република, сектата излиза от нелегалност и действа открито, отваря офиси в различни градове и активно се занимава с пропаганда. „Църквата на всемогъщия Бог“ се представя като открита, дружелюбна организация, което тя се опитва да покаже на новия си, много скъп многоезичен уебсайт, използван предимно за вербуване на последователи. Сектата настоява, че всички истории за нейните жестокости и убийства са пропаганда от страна на Китайската комунистическа партия: „Правителството на Великия червен дракон използва всички видове жестоки средства, за да смаже всички по най-жесток начин, изпълвайки страната със слухове. Цялата територия на Китай се превърна в свят на ужасите“.
Тъкмо тази версия (за невинността на сектата по отношение на всички престъпления) сега активно се използва и разпространява от цялата кохорта на западни сектозащитници. Независимо от това, дори на този нов пропаганден сайт могат да се намерят материали, които косвено потвърждават наличието на сектантско насилие. В него има раздел „Типични случаи на наказания за съпротива срещу всемогъщия Бог“. Например там се разказва за една 55-годишна жена, която не е позволила на клетка от сектата да се установи в нейното село. След това тя „започнала да кърви от гениталиите, после те почнали да загниват и тя умряла в ужасни мъки“. Когато я понесли да я погребат, от небето паднала мълния и изгорила ковчега ѝ[4]. И това е само един пример от стотиците, публикувани там. Като се имат предвид тези ужасни, натуралистични описания, които непрекъснато се умножават и повтарят на срещите на сектата, може да се предположи, че някои привърженици в разгорещената атмосфера на напрегнат апокалиптизъм решават да ускорят Божия съд над „враговете и демоните“ и възприемат себе си като инструмент на Божието възмездие. Не бива да забравяме също, че живеещото в Ню-Йорк ръководство на сектата определено може да дава заповеди за разправа с едни или други врагове на сектата.
Едно е сигурното лекарство за страха и само един е начинът – любовта, защото: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта“ (1 Иоан 4:18). Това е посилно само за този, който се е опазил от премногото изкушения и съблазни. Всеки от нас води своята вътрешна борба срещу историческото релативиране; историческият ход с неговите катастрофи, падения и възходи е надскочен от чувството за духовна неунищожимост тъкмо заради принадлежността към едно битие, което е противоположно на преходното и всъщност стои неизмеримо по-високо от него. Това битие не е логически аргументирано или пък юридически повелено, то за човека е „основна принадлежност и характерност на самата му духовна природа, на самата му личност[33]“.
Дотук накратко маркирахме трипластовостта у всекиго, още повече че и противниците на християнството, и съвременните еврейски мислители признават значимостта на новото, което Иисус Христос донася в света и въвежда в човешката психика. Владета Йеротич го систематизира, позовавайки се на изследването на Шаром Бен Хорим[34].
Първо. Господ Иисус Христос избира учениците Си измежду рибари, с което прави истинска (и първа в историята) демократична революция, провокирайки гнева на учените. От времето на Спасителя, та досега, има взаимно допълващи се паралелни линии (условно определени като „Петрова“ и „Павлова“): от една страна, християнското свидетелство на обикновения галилеец Петър, на неграмотния египтянин св. Антоний Велики или на последния руски светец Силуан Атонски и от друга – на интелектуалците св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст и други, та чак до съвременните православни богослови като Александър Шмеман, Павел Евдокимов, Иоан Зизюлас…
Второ. Иисус Христос показва смирението Си пред Бога, като измива краката на учениците Си и им заповядва да правят същото и занапред. Начинът, по който Богочовекът го върши, е потвърждение на думите Му: „И ето, има последни, които ще бъдат първи, и има първи, които ще бъдат последни“ (Лука 13:30).
Трето. Новото отношение на Иисус Христос към жената. Ако днес говорим за равноправие между мъжа и жената в християнския свят, то е последица от продължителен и труден път на историческо развитие. В религиозен аспект това развитие започва от древното езичество, преминава през юдаизма и достига до християнството, което категорично утвърждава еднаквото човешко достойнство на двата пола. Тъй като в древния свят животът е протичал в „сянка смъртна“ (Матей 4:16), то жените, макар и в различна степен, са били онеправдани, отношението към тях – несправедливо, правата им – потъпквани[35]. С появата си християнството високо издига жената, като изисква да бъде зачитано достойнството на нейната личност. Според изначалния библейски възглед по своята богоподобна природа и по човешкото си достойнство жената е равноценна с мъжа – тя е сътворена по Божи образ и носи върху себе си Божието благословение: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори“ (Битие 1:27). Богоподобната природа и нравствената красота на жената са представени и в Новия Завет, където именно жена е удостоена да намери благодат у Бога и да приеме Светия Дух у себе си, да стане майка Божия. Тъй като образът на Пресвета Дева Мария е преди всичко образ на жена, то несъмнено „първият Христов дар за нас, първото и най-силно откровение за Неговото учение и послание към нас получаваме в образ на жена[36]“.
Клара Тонева
И вярващи, и невярващи съзнават изключителното значение, което почитта към Пресвета Богородица има за християнската вяра и за църковния живот. Няма служба и почти няма молитва, в която да не се споменава името ѝ, няма друг образ, който толкова дълбоко да е проникнал в християнското изкуство и на Изтока, и на Запада, като този на Пресвета Богородица с Младенеца. Оттук и майчинската харизма на всяка жена – да ражда Иисус Христос в душите на хората: „Целомъдрието на Ева е било само състояние, което тя изгубила […], това целомъдрие отлетяло на небето, оставяйки след себе си зла женственост. Но с появата на Пресвета Богородица целомъдрието отново пребивава на земята[37]“.
В съвременния хаос от войнстващ феминизъм[38], налагане на „трети пол“, настойчивост в исканията хомосексуалността да бъде утвърдена като „норма на живот“ и други е задължително непрестанно да се отстоява мъдростта на църковното учение. То е, което възвестява „равенството между мъжете и жените по чест, ценност и достойнство, води до антропологични разбирания, коренно различни от тези на феминизма […] Изходен и основен момент за църковното тълкуване на тайната и значението на пола е учението за боговъплъщението[39]“.
Четвърто. Абсолютно новият аспект е тайнството на тайнствата – Светата Евхаристия: Иисус Христос жертва Своите Тяло и Кръв заради хората. Тъкмо приемането на тази представа, предлагана като претворени хляб и вино на всяка литургия, означава „да свидетелстваме винаги отново за новозаветната същност на съвременния човек и да я утвърждаваме[40]“. Целта на извършването на светото Причастие „не е поклонението на Тялото Христово, не е култът към божественото Тяло, както учело схоластическото богословие, а причастието с това Тяло и божествена Кръв, чрез които всеки се съединява с Христос и всички заедно съставляваме Негово тяло[41]“.
Тайнството Евхаристия има централно еклезиологично значение именно защото е тайна на единението и единството на всички вярващи в Иисус Христос и помежду им[42]. Когато присъстваме на светата Евхаристия и се причастяваме със светите дарове, ние се съединяваме с Господ и с Неговия Дух в „едно тяло“ (Ефесяни 4:4) и „един дух“ (1 Коринтяни 6:17). Църквата не познава друга реалност или опит за общението, който да е така съвършен, както е светата Евхаристия[43].
Цялата светоотеческа книжнина е проникната от убедеността, че евхаристийният хляб и вино са плът и кръв на Иисус Христос: „Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с Кръвта Му“, пише св. Игнатий Богоносец[44]. Относно изясняването на църковното учение за светата Евхаристия сме признателни в най-голяма степен на св. Иоан Златоуст, който ясно и категорично потвърждава, че когато се причастяваме с евхаристийния хляб и вино, ние приемаме истинските, реални тяло и кръв на Господ и чрез това причастие се съединяваме със Самия Иисус Христос: „И с Кръвта на Спасителя нека се причастяваме така – съветва светителят, – сякаш докосваме устните си до Божието пречисто Тяло[45]“.
Клара Тонева
Трудностите пред трипластовия християнин
При християните новозаветният пласт би трябвало да е устойчив и да продължава да укрепва за сметка на останалите два, защото „християнството […] открива реалност, която в такава степен превъзхожда обкръжаващата ни действителност в земния живот, че срещайки се с нея, човек забравя своите въпроси и недоумения, тъй като душата му се съприкосновява с Божеството и замлъква в очакване на Тайната, която никакво човешко слово не е в състояние да изрази[46]“. За съжаление, сред нас, православните християни, има противоречия, които тласкат към тревожната тенденция за прояви на фундаментализъм, традиционализъм, погрешно разбиране на Божия закон, недостатъчна богословска подготвеност сред част от духовенството, младостарчество, зилотизъм и други.
Чрез Синайския завет Бог води хората при Себе Си, като ги свързва в общество от човеци, които Му се покланят и са посветени на служенето, хора, живеещи според принципите на закона. Послушанието, към което Синайският закон призовава, е не просто средство за спасение, а любящ ответ на Божия дар на спасението. В периода между двата завета евреите започват да възприемат закона като гаранция за спасението, а днес има християни, които определят вярата по същия начин – като гаранция за спасение. „Без вяра е невъзможна устойчива нравственост.Повреждането на догматическото съзнание често води до увреждане в областта на нравствения живот. Вярно е и обратното…[47]“
Бог Дух Свети и Църквата. Благодарение на Светия Дух, Църквата е тяло Христово и тяло духовно, духовен дом (1 Петра 2:5). Ако Църквата беше просто една съборна общност, но без Светия Дух, тя би била само „тяло“, една историческа религиозна общност, но в никакъв случай не би била тяло Христово, защото именно Светият Дух прави Църквата общност на верните в Иисус Христос[48].
Иисус Христос основава Църквата и винаги пребивава в нея, а новият духовен живот се разпростира по тялото Христово чрез силата на Другия Утешител – Дух Свети[49].
Учението за Светия Дух, или пневматологията, която е развита на Изток, именува Светия Дух Съкровище на благата и Подател на живота[50], определяйки Го като активния принцип на всяко божествено действие. Според Павел Евдокимов това не означава, че тук трябва да виждаме някакво „пневматологично“ или „мистично“ монофизитство, което стопява човешката природа на Иисус Христос в нетварната светлина на Светия Дух; домостроителството на Сина и домостроителството на Светия Дух се събират при Отец, Който е източник на троичното единство и духовния живот на хората[51]. В 1-ва глава, 23-ти стих на Послание до ефесяни, едно подчертано еклезиологично послание, апостол Павел обвързва двете основни черти, характеризиращи Църквата, която е представена като осъществяване на домостроителството на Пресвета Троица, като откриване на Бог Отец в делото на Сина и Светия Дух. Чрез пневматологията се открива христологичната страна на Църквата – Дух Свети открива на всекиго Иисус Христос, Когото Отец възкреси от мъртвите и Го постави от дясната Си страна (срв. Ефесяни 1:12-23[52]).
Историческият ход на времето препуска – шеметни политически събития, невероятен технологичен напредък, промени в религиозните настроения. Вече има световен и пребогат „супермаркет“, откъдето всеки може да задоволи вкуса си с някакво учение, възглед или методика. От друга страна, гласът на Църквата сякаш е тих, християнските ценности са не просто са омаловажавани, но и обезценявани от мултикултурализма и настойчивите призиви за толерантност.
Редом с „надприказването“ и усиленото трупане на изследвания във всяка област на познанието има един важен въпрос: колцина надникват в душевността на модерния човек, и то без да се забравя, че е ценна всяка отделна личност. Според професор Владета Йеротич „във всекиго от нас живеят трима: езичникът, старозаветният и новозаветният човек[1]“, а динамиката на личния и на обществения живот се обуславя от взаимоотношенията, борбата и отделната развитост или пък закърнялост на всеки един от тези три пласта.
Настоящата статия е опит накратко да се изложи какъв е всеки от тях и какво е значението му за човека. Понеже третият – новозаветният – е най-тънък и най-крехък, то от особена важност е всеки от нас, който се определя като християнин, внимателно да се вглежда в себе си. Особено сега, когато „общата замърсеност на духовния въздух […] подпомага и ускорява всеки друг вид замърсяване[2]“.
Атавистичната душа на предците ни
Нека посочим някои от характерните черти на езичника, за да се убедим, че той живее и у нас, съвременните хора.
Клара Тонева
В началото – монотеизъм или политеизъм? В езическия свят Бог непрестанно е свидетелствал за Себе Си, а Божият промисъл е насочвал към боготърсене, към намиране на истинската религия. Необходимо е да се отбележи сериозното затруднение предвид различните мнения относно същността на религията: палитрата от духовни състояния, които се отнасят към вътрешната религия, е с непознати граници, а оттук – непосилно е да се предложи едно определение[3]. Коренът на „това вечно чудо на историята – религията[4]“ трябва да се дири в особената психична структура на човека, която е присъща само на него[5]. Там, където са корените на инстинктите и стремежите, там са и корените на религиозните преживявания, преплетени с цялата човешка психика. Следователно психическата същност на религиозното изживяване е вроденият стремеж у човека да се усъвършенства до богоподобие.
Повечето определения за религията съдържат общ недостатък: те се спират предимно върху психологическите предпоставки на вярата, върху онези свойства на човешката душа, които обуславят мистическите преживявания. Ако говорим само за психология на религията, това е разбираемо, но нас ни интересува дълбинната същност на вярата, до която подобни дефиниции не достигат. Когато определяме религията, е необходимо в понятието за нея да имаме предвид и извънчовешкото начало, чрез което тя възниква. Защото понятието за религия закономерно обема в себе си и понятие за Обекта на религиозния опит, тоест „понятие за Първоразума на света, красотата и доброто, понятие за абсолютното Начало – Бога[6]“. По думите на протоиерей Александър Мен „именно Той действа на човешката душа, карайки я да тръпне[7]“.
Първият човек, първата човешка двойка, първото семейство, първото човешко общество са имали една религия. Каква е била тя, е предмет на сравнителното религиознание и езикознание, но е факт, че почти във всички религии се открива вярата в един върховен Бог; нещо повече, за именуване на „божеството“ различните народи са използвали дума с общ корен – div, което означава „светя, блестя[8]“. Мнението на редица видни изследователи е, че първоначалната форма на религията е монотеизъм.
Прародителят Адам е бил монотеист преди грехопадението, но след това древно трагично събитие е изгубил общението с Бога, чувството му за Твореца е било помрачено. Вместо Единия Бог и единство с Бога човешката душа сякаш се разпръснала на малки частици и наченала да се прекланя пред различни божества, но не и пред Единия Бог[9].
Клара Тонева
Тъкмо в Свещеното Писание, за разлика от гръцките, вавилонските и индуистките текстове, за първи път срещаме осмисляне на света като история и процес. Митологията и древните философски системи са били извън миналото и бъдещето; за тях вселената, ведно с божествата, човеците и нисшите твари, е пребивавала в тъмата на кръговратите и циклите. Първо на библейските пророци се открива вътрешната устременост на света към съвършенство. Историята на религиите доказва, че още в извънбиблейския свят е имало макар и смътно усещане за случила се трагедия, която води до бездна между Бога и човека и която обрича хората на смърт[10].
Освен въпроса – как човечеството е изпаднало от монотеизъм в политеизъм – има и друг: защо днес, след изкупителното дело Христово, има такова обилие на религиозни вярвания[11]? Религията е свободен съюз и затова човекът, тоест нейният естествен фактор, е свободен в избора си – да вярва или не, а изборът му е причината за появата на политеизма. Според богослова професор Борис Маринов развитието на естествените народи в областта на религията показва неясните отзвуци на по-висша степен, а преданието у нисшите племена за по-добрия живот на прадедите им вероятно е възпоминание за някогашно минало: „Има причини да мислим, че хората от нисш тип, съществуващи в сегашно време, не са образи на човека, какъвто той е бил в началото; […] в историята регресът е имал място също често, както и прогресът[12].“ Това обяснява и извода на професор д-р архимандрит Евтимий (Сапунджиев), че развитие и прогрес не са едно и също нещо – извод, който е основополагащ за правилното осмисляне на въпроса как се е развивал религиозният опит на човечеството[13].
Според други изследователи „и анимизмът, и прамонотеизмът, и фетишизмът, и тотемизмът са съществували винаги заедно – и то не само в рамките на едно общество, но и в психиката на отделния индивид[14]“. Езическият човек у нас има религиозност, която се родее с някои от разнообразните пътища за удовлетворяване на религиозната потребност Професор Иван Панчовски обаче подчертава, че въпреки бягството от Бога Той никога не бяга от човеците, тъй като те навсякъде „Го носеха със себе си, носеха Неговия образ в богоподобната си душа[15]“.
Езическият човек у нас е безбожен или по-скоро – многобожен; вярваме в добри и зли духове, най-вече в духовете на предците; сигурни сме, че те ни навестяват, като ни съдействат или пък вредят, ако не сме се грижили добре за тях. А склонността ни да вярваме в магии, в предсказанията на гадатели и баячки?
Клара Тонева
Антропоморфизмът. Начинът, по който хората могат да разберат донякъде Бога и Свръхестественото, се съдържа в човекообразното мислене и говорене за Него. Архимандрит Евтимий пише, че няма как „да бъдат използвани други форми на познание и постижения освен тези, които са образувани в нашата човешка черупка. Нашите предпоставки и идеи за Божеството, значи, по необходимост са антропоморфически[16]“.
Вярата на езическия човек е най-близка до анимизма – вярването, че дори мъртвите вещи имат същата ментална сила като човека: „Анимистичното съзнание е сигурно, че физическите предмети и сили имат душа и че чрез тях действат добри и зли богове[17]“. Най-показателен пример за неосъзнат анимизъм ни дават децата, които персонифицират и антропоморфизират всичко около себе си. За анимистичното съзнание Бог е някой, който закриля, награждава и наказва – точно както правят родителите, тоест всяко дете е религиозно, макар и по идолопоклоннически начин. Както примитивният човек, така и детето приписва божествени свойства на всеки предмет и на всяко живо същество, като очаква от тях помощ и закрила.
Затова „религията е не толкова начин за обяснение на мистерията на света, колкото надежда[18]“. В ранната фаза на човешките вярвания всеки предмет е божество, а оттук и многобожието е най-ранната и естествена форма на проява на религиозното чувство у човека.
А днес? Днес мъртвите идеи и отегчителните понятия на хората, живеещи без вяра в Бога, модерната култура и нейният пантеон създават лъжливи богове и преклонение пред идоли и кумири. Дали обаче потребността на човека от идоли е вкоренена у него? Според Ерих Фром[19] идолът е отчуждена форма на човешкия апетит. Историята на човечеството е история на идолопоклонството: от примитивните и дървени идоли до съвременните кумири, каквито са държавата, партията, лидерът, производството, потреблението, а над тях се издига един Бог, „идол“-изиран просто като идея.
Клара Тонева
Хедонизъм. Езичникът е и хедонист, защото насладата е целта на неговия живот. По-късно Зигмунд Фройд ще формулира този начин на живот като „принцип на удоволствието“ – първия от двата фундаментални принципа за функциониране на психиката (вторият е този на реалността). Стремежът към наслаждение е силен, а опитите на човека да удовлетвори подсъзнателните си импулси много малко се различават от животинските. От познатите ни наслаждения може би най-интензивно се преживява сексуалността – това преживяване, което таи толкова възможности за падение, е образецът на щастието, което дирим[20]. Но импулсите към удоволствие са неутолими и ако просто им се отдадем, няма как да не стигнем до страдания и саморазрушения. Разбира се, повечето от модерните хора ще предпочетат удоволствието пред страданието, без да си дават сметка, че цената за насладата днес е страдание утре.
Младежите в България все повече търсят вълнуващи и интересни начини за поддържане на добра физическа форма и на социален живот, различен от баровете и клубовете. Здравословните хедонисти са амбициозни млади хора, които се отдават на занимания на открито: туристи, изследователи, бегачи, велосипедисти и предприемачи, които изпитват наслада от пътуването. В работата си те са всеотдайно устремени и полагат прекомерни усилия, за да надскочат себе си[21]. Едва ли тези младежи, живеещи според „екологичната етика“, осъзнават, че „природата – по думите на протоиерей Александър Мен – е Божествена плът, че Христос я е осветил; че е осветил небето и земята Този, на Когото е дадена властта за това[22]“.
Живеем във време, когато хората в различни части на света вече са запознати с феномените на мултиетничността и мултирелигиозността, така че те почти не правят впечатление. И все пак едно друго модерно явление със сигурност тревожи хората в нашето общество. Това е нахлуването и опасната дейност на т.нар. разрушителни култове, които бързо навлизат и особено се интензифицират в страните от Централна и Източна Европа след падането на комунистическите режими там. И докато правителствените институции в тези страни възприемат нахлуването на сектите като нещо нормално, свързано с демократичните норми в обществото, някои обществени сдружения и преди всичко традиционните религии в нашите страни са загрижени за случващото се. Това е така, защото както гражданските, така и религиозните представители възприемат сектите като заплаха не само за своята религиозна идентичност, но и за етническата идентичност на населението. А това не е без причина. В сравнение с други социални или медицински проблеми хаосът, създаден от разрушителните култове, е най-неизследваният, пренебрегнат и пренебрегван (на световно равнище) проблем на психичното здраве на индивида и на обществото. „Ако симптомите, проявени в бившите членове на култа, се дължат на вируса, той ще се разглежда като глобална епидемия… Проблемът със сектите е толкова често срещан, че шансовете член на семейството ви да се присъедини към секта са по-големи от това да хване варицела и са 4 пъти по-големи от това да се зарази със СПИН, 90 пъти повече – от морбили, и 45 хиляди пъти повече – от инфекция с полиомиелит[1].“ И на фона на грижите, които обществото и държавните власти във всяка една страна полагат за предпазване от въпросните заразни болести, буди недоумение безразличието към опасността от сектите.
Българският народ се състои от около 85% българи, 8% турци, 5% роми и 2% други етноси. Що се отнася до религиозната принадлежност на хората, 86% се идентифицират като православни християни[2], 10% – като мюсюлмани, протестанти – над 3%, католици – под 1%. Данните идват от преброяването на българския народ през 2011 година и те са ясни. Отделен въпрос е дали всички идентифицирани в преброяването като принадлежащи към определена религия са активни вярващи. И всеки, който е запознат с този въпрос, знае, че далеч не 100% от вярващите са активни, дори и в религиите със строг контрол над своите последователи. Към тази група неактивни вярващи сектантската пропаганда всякога е насочена, но това е видно особено днес. Неактивните вярващи не познават достатъчно добре своята вяра, така че би било лесно да ги заблудят с чуждестранни религиозни реклами. Те често стават последователи на секти, които са привлекателни по една или друга причина и най-важното, са вредни за физическото и психическото здраве на човека.
Секти в България
От края на 80-те години на ХХ-ти век в България се появяват много нови религиозни групи. Забранени в много страни, те у нас са получили държавна регистрация и свободно извършват дейността си на територията на страната ни. Немалък брой хора, които преди това са били далече от всяка религия, се отзовават на призивите на мисионерите, които разпространяват нетрадиционни за нашия народ учения. Така някои от сънародниците ни са нанесли сериозни щети на живота си. Примерите на социален риск от сектите стават все по-чести.
Както и в други източноевропейски страни, след политическите промени през 1989 година десетки нови религии и секти дойдоха в България буквално от всички страни на света и започнаха да работят. От Америка идват харизматиците, но също и мормони, сциентолози и муунисти, а от Изток дойдоха при нас всички видове източни секти, изградени на основата на будизма и други хиндуистки вярвания. С помощта на нов и твърде либерален закон за вероизповеданията (приет през 2002 година) са регистрирани повече от сто нови вероизповедания, някои от които пряко могат да се окачествят като секти. Регистрацията по новия закон се извършва от Софийския градски съд. Досега тя е била отказана само на няколко секти, сред които са муунистите и сциентолозите. Въпреки това и те действат в нашата страна под прикритието на различни „граждански сдружения“, фондации и така нататък, а религиозната им дейност се провежда неформално.
Иван Ж. Димитров
Това, което ни е особена грижа, е възраждането на „нашите“ секти, възникнали на българска територия, като дъновизма, или „Бялото братство[3]“. Тази секта винаги е била насочена към интелигенцията и има привърженици сред държавната администрация, в обществените медии, между дейците на училищното и университетското образование. Дори в някои училища се практикува паневритмия – религиозната гимнастика на „Бялото братство“. Разбира се, в програмата тя се представя просто като вид гимнастика, тоест крие се нейният религиозен произход и характер.
Отдавна у нас се е формирала група от последователи на псевдопророчицата Ванга (Вангелия Гущерова)[4], която е доста известна и в Русия. През по-голямата част от живота си тя живя и действа в град Петрич, Югозападна България. И това, което е много важно: Ванга винаги е получавала подкрепа от някои представители на духовенството на Българската православна църква. А защо? Защото в своите „предсказания“ и съвети често говорела на тези, които ходеха при нея, за Иисус Христос, за Божията Майка, за светиите, съветвала хората да отидат за молитва в определен храм или манастир на Православната църква. От тези нейни препоръки имаха полза някои свещеници, които подкрепят положителния образ на „пророчицата“. При нея са ходили и доста свещеници, дори някои епископи – като „клиенти“. Или – по-добре да кажем – като жертви. А най-неприемливото са открити изявления на свещеници от град Петрич, че тя трябвало да бъде обявена за светица!
На фона на тези и подобни случаи сред православните българи ни се струва излишно в ограниченото време на доклада да се спираме на дейността у нас на източните култове, като Шри Шри Рави Шанкар, Шри Чинмой, Шри Матаджи Дева, Сатя Сай Баба и други; или на руските секти „Градът на слънцето“, „Анастасия“ и редица други.
Защото в последно време набира популярност и се възражда една малко позабравена „вътрешноцърковна секта“ – тази на добросамарянството, или „Обществото на добрия самарянин“. Разбирате, че е оксиморон такова определение – „вътрешноцърковна секта”, защото „секта“ означава нещо отсечено или отсякло се от цялото. А добросамарянството кротко, но активно битува в православните среди у нас. То започва своята дейност в началото на 20-те години на XX-ти век в България, като се появява, разпространява се и работи в руслото на Православието, присвоявайки си атрибутите на православната святост. Основна теза в техните проповеди е, че българският народ е богоизбраният народ на мястото на стария Израил. Централна идея в добросамарянските вярвания е скорошното настъпване на хилядагодишното Светийско царство. Царят на българите и неговите наследници (през първата половина на XX-ти век България е царство) щели да бъдат царе на Светийското хилядагодишно царство. Тъкмо в тези хилиастични вярвания на добросамарянската общност е основното противоречие с православното учение. По тази причина Светият Синод на Българската православна църква отказва да им даде благословението си и да регистрира устава и правилника им като вътрешноправославно движение въпреки многобройните опити за това. През 1936 година Светият Синод дори ги определя като извънцърковна, неправославна секта. Но те продължават да съществуват, поддържани от някои свещеници и дори архиереи, защото десетилетия наред, особено при атеистичната власт в България (1944-1989), добросамарянците пълнеха храмовете и поддържаха религиозния живот.
Иван Ж. Димитров
От самото начало, водено от хора с „видения“ и „откровения“ (предимно жени, но и някои мъже), добросамарянството се родее с основното течение на широко котиращите се в съвремието врачки, контактьори и всякакъв вид „духоносци“. Днес добросамарянството намира може би най-силно проявление в култа към така известната „преподобна“ Стойна[5], живяла от 1913 година до смъртта си през 1933 година в село Златолист, съседно на село Катунци, община Сандански, в притвора на селския храм „Св. Георги“. Показателно е, че Ванга я смята за своя духовна сестра. Известни са нейните „примирания“ – седмици наред тя лежала неподвижно и това безсъзнателно състояние по-скоро напомняло колапс или кома. Но затова пък, когато била в съзнание, тя наставлявала идващите при нея, дори – забележете! – изповядвала и прощавала грехове от името на св. великомъченик Георги, разпространявала псевдоцърковна литература като „Сънища на света Богородица“, а нейните духовни послания имали магично-ритуален характер (от типа на „целуни тоя камък и ще оздравееш“).
Култът към личността на Стойна се поддържа вече близо век и той показва жизненост, която се крепи на ниската религиозна култура на народа, отсъствието на системна църковна просвета, а и на недоверие към гласа на официалната Църква, особено когато се намерят свещенослужители, които „предават фронта“, като в случая с Ванга – било поради убеденост, било поради интерес (избягвам апостолското обяснение „заради гнусна печалба“, Тит 1:11). Но тъкмо еклектичният характер на култа към тази жена с нездрава мистичност десетки години след смъртта ѝ печели симпатии, не на последно място сред художествените среди у нас. Например, един известен художник става негов пропагандатор не само у нас, но и в чужбина, поканен и на официална вечеря в двореца на английската кралица Елизабет II през пролетта на 2017 година, каквото и да означава това[6]. В английската столица той разнася историите, свързани с „преподобна“ Стойна, като преди това му се отключили особени „харизми“ в резултат на оказаната му чест да легне на леглото на „преподобната“: получил видение в „жълто-оранжева светлина, която минава като скенер през тялото му, и тогава се появяват изображения на светци воини, преминаващи като на кинолента“ и така нататък. Религиозен, но непризнаващ църковните правила (канони), както сам се определя, той е един пример на тази „духовна всеядност“, в която се вливат в един „духовен поток“ (според собствените му думи) астрология, дъновизъм, почит към Баба Ванга, ясновидство, парапсихологията и прочее. За голямо съжаление този мътен поток излиза извън границите на сектантските общности и става някаква „духовна емблема“ на определени интелектуални кръгове. Още по-тревожен е фактът, че „иконографията“ на такива творци, непризнаващи канона[7], може да бъде видяна на места в някои по-отдалечени храмове. Такъв тип е и изображението на св. Георги от въпросния художник на входа на храма в село Златолист. Иконите с изображенията на „преподобна“ Стойна не само са естетически отблъскващи, но от тях лъха и нещо ужасяващо. Когато обаче в същия маниер се изобразяват велики православни светци и тези „икони“ се възприемат като помагащи и лекуващи, има сериозен проблем с разбиранията на такива хора, смятащи се за православни християни.
„Идеята за Бога трябва съзнателно да се признае от човека,
защото в противен случай нещо друго става бог.“
Карл Юнг
Терминът „езотерично християнство“ е малко познат сред широката общественост, а дори и сред голяма част от вярващите християни. Неизяснената същност на това явление, крие в себе си огромен негативен заряд, а неадекватната превенция спрямо него е една от предпоставките както за отслабване авторитета на християнската вяра, така и изобщо за западане на духовността в съвременното общество.
Eзотеричното християнство самò по себе си не е религия. То е субпродукт на определени тенденции, които са назрявали по различен начин през вековете и чиято кулминация ги превръща в явление от XIX-ти век насам. Eзотеричното мислене се стреми все повече да се наложи в представите на съвременното обществено съзнание, като „по-вярната” истина за Иисус Христос и Неговото учение. Парадокс е и самият факт, че езотеричното християнство по своята същност е може би най-опасният вид нехристиянско религиозно учение, което паразитира във формата на автентично християнство, като основната му функция е да видоизменя откровението за Бога и по този начин да обезсилва религиозните търсения на вярващите, довеждайки ги до безплодност и обезсърчение: „…които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” (2 Тимотей 3:5). Настоящата работа има за цел, от една страна, да осветли някои основни белези на езотеричното християнство в качеството му на алтернативна духовна субкултура и от друга, чрез обективен поглед върху предпоставките, обуславящи появата на това явление, да бъдат потърсени онези насоки за работа с нехристиянските религиозни учения и култoве, които биха били от полза на днешните Христови следовници, за да бъдат ефективни свидетели за своята вяра, бидейки „всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петра 3:15).
Определение за езотеризма; история на понятието, прояви и тълкувания
Езотеризъм (от гръцки ἐσωτερικός „вътрешен“ или вътрешно познание) в най-общ смисъл е всяко учение, предназначено за определен кръг хора (тоест забранено е разкриването му пред непосветени). Основните характеристики на такъв вид учения е, че те са тайни и заявяват, че предават на поколенията скрито знание от най-различно естество, например: за изворите на вярата, здравето, дълголетието и така нататък. На теория това знание може да е разнородно: философско, етическо или мистично. По своята идейна същност езотеричните учения са ядрото на дадена духовна традиция, а гностицизмът, смесен с различни мистични окраски, е константното и неотменимо ядро на езотеричните течения. Основната идея, на която гностиците изграждат своето учение, е, че гносисът под формата на самопознание, е способeн да реабилитира божествената същност на човека и така да бъде сложен край на злото. За разлика от тях, за християнството злото е резултат от грехa на непослушанието и бидейки проявено в човека още от Адам, то не би могло да бъде победено със собствени сили, което обуславя и вечната нужда от Спасителя Господ Иисус Христос.
Само от тази перспектива, езотеризмът много трудно може да бъде видян като нещо, което съдържа деструктивни компоненти. Светлина върху неговата истинска същност хвърля латинското му название окултизъм[1], чието значение също се съотнася към скритото или паранормалното знание, за разлика от фактите и „познанието на измеримото“, обикновено наричано наука.
Според начина, по който се разпознават и използват в съвременното общество, тези две понятия се обясняват едно друго и се взаимодопълват, като в най-широк смисъл под езотеризъм може да бъде разбирана предимно философската страна на скритото знание, докато окултизмът представлява в по-голяма степен приложната (култова) страна на тези „тайни“. От периода на Френската революция (от 1879 година) насам в Европа и Америка необичаен разцвет преживяват много разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията „eзотерика“ и „окултизъм“. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[2].” И така, ако от една страна терминът „eзотерично християнство” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.
Димитър Русев
Една от основните характеристики на езотеризма, която го прави изключително трудно разпознаваем, е неговата аморфност. Той е адаптивен и способен да се вмести във всяка религиозна форма независимо от нейната строгост и регламентираност. Въпреки своята неопределеност, езотеризмът е изключително устойчив и непрекъснато актуализиращ се – неизменен антипод на истинската духовност. Привнесен като начин на мислене към една религиозна система, неговото действие трудно може да бъде разпознато, докато не даде своите плодове. Тази особеност дава привидна „преднина” на езотеричното, правейки превенцията трудна и почти винаги закъсняла. В своето изследване, посветено на секуларизираната религиозност в съвременното общество, православният богослов Клара Тонева пише следното: „Нищо не може да заглуши естествената потребност на човека от религия и когато тя няма условия за нормално развитие, тръгва по разрушителни и саморазрушителни пътища. Днес потребността от религия често се проявява като псевдорелигиозно поведение на секуларизирания човек, подвластен на съвременното идолопоклонство не само спрямо вещите, но и спрямо идеите, спрямо митологиите, родени от масовата култура, и спрямо закърнялата религиозност, бременна със суеверия и многобройни езически наслоявания[3].”
За да бъде намерена адекватна превенция на това явление е необходимо да се започне с изследване на предпоставките, довели до неговата поява, а те са исторически, социални и духовни.
Пролетта на народите
Езотеризмът е неизменен спътник на човека в неговия религиозен път още от зората на човешкото битие. „Самата християнска религия, поне в самото си зараждане и през първите два века след това изобилства от езотерични гностични учения, които при консолидиране на християнството около Никейския символ на вярата (приет на I Вселенски събор в Никея през 325 година) са обявени за ереси”[4].
Централното събитие за XVIII-ти век, което оказва фундаментално влияние върху културата на тази епоха, е Френската революция[5]. Много от нейните съвременници смятат, че тя е плод на философията, която по това време е негативна проява на духа на отрицание и критицизъм. В нея се открояват много различни радикални тенденции, породени от целта да разрушат основите и да подкопаят авторитета на първоизточника на всички авторитети – религията и Църквата. По думите на архимандрит доц. д-р Павел Стефанов: „Това е епоха не само на рационализъм и безверие, но и на множество религиозни лутания… Духовният застой на римокатолицизма, суеверията и злоупотребите, упорството, с което Църквата отстоява идеологическата система на стария режим, отварят дълбока пропаст между нея и новата култура. Заражда се различен мироглед, който е чисто светски, нерелигиозен, безбожен, в чийто център стои не Бог, а човекът[6].”
В средата на XIX-ти век Европа е разтърсена от различни по мащаб и значимост революции, които засягат почти целия континент. Започва така наречената „Пролет на народите[7]“. Много назрели процеси до този момент дават своя плод, бележейки края на феодализма и настъпването на капитализма. Силно повлиян от Шопенхауеровата метафизика на волята и от Дарвиновата теория на еволюцията (особено популярни през XIX-ти век), немският философ Фридрих Ницше изрича култовата фраза: „Бог е мъртъв“, без може би да осъзнава, че това ще го превърне в „пророк“ на една нова епоха в мисленето на следващите поколения.
Тези глобални и дълбоки промени, случили се в рамките само на около век, имали не само икономически отенък. В сянката на социалните конфликти, неусетна, но трайна метаморфоза претърпели духовните нагласи на обществото. Такива процеси били трудно „смилаеми”, както за личното, така и за колективното съзнание, тъй като не могли да бъдат разбрани и обективно оценени. Освобождението от „тиранията” на Църквата[8], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което станало изключително податливо на всяко едно влияние и начин на мислене, предлагащо завършена история или удовлетворяваща картина, отговаряща на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена. „Когато Фр. Ницше обявява в края на XIX-ти век, че „Бог е мъртъв”, той не предвижда, въпреки учудването на Заратустра, че противно на всяка логика, религиозният дух ще продължи да съществува заедно със секуларизацията[9].” В резултат на това една цяла плеяда от философи и мислители започнали да се опитват с всички сили и средства да градят, на мястото на „мъртвия бог“, “златния телец” на своята представа за божеството. Опитът по философски път да бъде запълнен създаденият духовен вакуум, породил вълна от появата на нови философски течения и школи със силно религиозен привкус, като две от най-фундаменталните са спиритуализмът[10] и трансцедентализмът[11] на Ралф Уолдо Емерсън.
Кулминация на процесите от края на XIX-ти и началото на XX-ти век век е раждането и развитието на теософското движение, основано на 7 септември 1875 година в Ню-Йорк. Водачи на Теософското общество са Елена Петровна Блаватска[12] и Хенри Олкът (1832-1907). Самата Блаватска лично избира като девиз за новосъздаденото общество думите на махараджата от Бенарес, приет в Теософското общество: „Няма религия по-висша от истината“ („Satyat nasti paro dharmah”)[13].“ Новото движение бързо набира сила поради мощния импулс, даден от Елена Блаватска, която според последователите на своето учение, е приемник на многовековния духовен опит на човечеството, част от който тя извежда от езотериката до сферата на екзотеричното („откритото” – антоним на езотеричното) знание. „Теософските идеи за единство и еволюция намират своето развитие в съвременната култура, изпълвайки светогледа, философията, произведенията на музиката, живописта, литературата с духовно съдържание[14].” Елена Блаватска използва понятието „теософия”, за да обозначи своята религиозно-познавателна и философска доктрина. Според нея всички религии са опити на човечеството да се докосне до абсолюта и следователно всяка религия съдържа само част от истината. Основната цел на Теософското общество била да докаже, че „всяка някога известна религия е същата древна доктрина на мъдростта, една и съща, изповядвана и практикувана от посветените във всяка страна, които са познавали нейното съществуване и значение[15].”
Терминът „теософия” не е нов. Теософските учения съществуват от Античността и са отчасти свързани с аскетизма, мистиката, астрологията, езотериката и окултизма. Но Елена Блаватска, откликвайки на съвременните си философско-мистични тенденции, насища идеята за теософията с ново съдържание, отговарящо на духовните търсения на общественото религиозно съзнание. „Питат ни – споделя самата Блаватска – „Нова религия ли е теософията?“ Не, тя не е религия, нито нова философия. Тя е стара, колкото мислещия човек. Нейните учения не се обнародват за пръв път сега, а са били внимателно разкривани и проповядвани от някои европейски посветени – особено от покойния Рагон[16] “
В студията си, посветена на теософското общество, богословът Димитър В. Дюлгеров описва някои от характеристиките на теософията така, както ги виждат последователите ѝ: ”Теософията не е стремеж към мъдрост за Бога, а самата мъдрост за Него, вградена в определени теоретически формулировки. Такава мъдрост или по-точно учение за Бога има във всяка религиозна система[17]”. Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава [18].”
Предложената публикация спира вниманието си върху факти, личности и църковно-правни действия, които поставят отпечатък върху историческата съдба на Българската православна църква през последните десетилетия и по-конкретно на българските църковни общини в САЩ и Канада след 1964 година.
Актуалността на темата до голяма степен се дължи на обстоятелството, че последиците от поредица събития, свързани с дейността на епископ Кирил Йончев, все още поставят в състояние на каноничен дефицит и разкол духовно обгрижваните от него църковни общини години след смъртта му през 2007 година. Същевременно последните продължават да се определят като български и се наименоват като „Българска православна Църква“ (БПЦ), което право, между впрочем, вече не им принадлежи, тъй като те не са канонично приобщени към диоцеза на Българската православна църква в Северна Америка.
Основание за поглед над теми от миналото и тяхното изяснение, в някаква степен, е и обстоятелството, че днес всеки заинтересован може да получи достъп до съхранени архивни единици, които дават пряко свидетелство и описание на средата и годините, в които българската емиграция организира своя църковен живот. Запазените административни документи, кореспонденции, разсекретени доклади и лични досиета, свързани с историята на българските църковни общности в Северна Америка, се превръщат в обект на документално проучване от страна на все повече изследователи[1].
Настоящото кратко изследване очертава по-главните моменти от историята на българските общини зад граница, които през последните години дават пряко отражение върху религиозния живот на православните българи в Северна Америка, и които имат отношение към църковната общност, каноничното достойнство на нейния клир и съхраняването на така важната в живота на Църквата съборност, която вярващите православни християни изповядват в Девети член от Символа на вярата.
Статията не се впуска в частни въпроси, които през годините довеждат до разочарование и прогонват много от вярващите от храма, изморяват част от българските ни сънародници в търсене на истината, отегчават друга част от емиграцията, която предпочита да остане пасивен наблюдател на случващото се във и с тяхната църква.
Някои опити на страниците на периодичния печат, които през последните петдесет години полагат усилия да навлязат в проблема на една или друга църковна общност в САЩ, Канада или Австралия и да го представят в достатъчна яснота на своите читатели, в отделни случаи допринасят повече за битовизирането на така важни проблеми, пред които днес всеки вярващ българин трябва да направи своя свободен избор. Свободният избор обаче е възможен само, ако човек достигне до истината, защото, както казва Спасителят: „…Истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32)
Българските църковни общини в Северна Америка преди 1937 година
Първите български църковни общини в САЩ и Канада възникват след пристигането на голям брой емигранти в края на XIX-ти и началото на ХХ-ти век. Основната част от общата емигрантска вълна са бежанци, дошли предимно от Егейска Македония след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година[2].
Независимо от тяхната численост и причини за напускане на България (политически, икономически или семейни), българските емигрантскигрупи в северноамериканската диаспора успяват да стабилизират икономическите си позиции и да образуват различни свои политически, образователни и културни организации. В повечето случаи това е църковна, съответно православна църковна община[3]. Българските общини най-често се именуват като български, българо-македонски, македоно-български или българо-американски[4].
Търсейки начини за запазване на своята идентичност, емигрантите от български произход основателно се насочват към Църквата като място, на което в най-голяма степен бъгарските традиции се съхраняват. В Светата Евхаристия и богослужебния живот на общината, в последващите след църковната служба срещи или тържества за някой национален, църковен или семеен празник, вярващите израстват в една общност, изповядвайки вярата си „В едната, свята, съборна и апостолска Църква[5]“. „Православието, както се изразява митрополит Дамаскинос, е традиционна духовна сила, която допринася по забележителен начин за развитието на националното съзнание и културното наследство на всички народи, единствената конституираща духовна сила за съхраняване на едно национално и социално чувство на съпринадлежност[6]“.
За емигрантите църквите имат предназначението на място за посрещане на религиозно-духовните потребности, както и място за социални контакти, културно-просветни и образователни дейности[7].
Свещеник Божидар Димов
Начинът, по който протича църковният живот в Северна Америка, в много отношения е различен спрямо познатите за България условия, а българските църковни общини зад граница имат сложно устройство и съдба. Най-често те се самоорганизират на етническа база, преди още да са влезли в иерархическо общение, или по-точно – преди още да са признати като част от Българската православна църква (БПЦ). Съхранявайки своя вътрешен демократизъм, църквите в Америка се създават от българските емигранти въз основа на принципа на самоуправлението[8].
Регистрацията на настоятелството под председателството на свещеника (когато има такъв) се извършва след изготвянето на устав, съобразен със законите на съответната страна, който впоследствие се предлага за одобрение от страна на митрополита на съответния диоцез. Учредителите на общината придобиват изключителни права над имуществото на църковната община, а споменатато самоуправление в някои случаи може да превърне църквата в частно фирмено сдружение. Тук е мястото и отговорната роля на свещеника, който трябва да съхрани църковния облик на това сдружение и да го приведе в общение с Църквата-майка. Основна та цел е да бъдат обединени българите и преди всичко да имат къде да изповядват православната си религия, да слушат светата Литургия на родния си език.
Енорийският живот в диаспора е съпроводен от поредица еклесиологични и социални проблеми, пред които православният духовник се изправя, без понякога да има утвърден път за тяхното решаване. Той е възправен пред проблемите на емиграцията и предизвикателството да работи по интегрирането на тези българи в една общност и да служи за връзка както между тях самите, така и с родината и с различни институции в нея или в държавата, в която пребивава.
Българите създават свои православни църковни общини, строят храмове и търсят връзка с Българската православна църква. В много случаи последната подпомага организирането на една община още от първите ѝ стъпки, но сама изключително рядко инициира организирането ѝ[9].
Наред с дейността на емигрантите по укрепване на българската емиграция в църковно-народен дух, от самото начало на организирането на българската диаспора в САЩ и Канада, Българската православна църква следи за развитието им, дълго време преди създаването на българска задгранична епархия в САЩ и Канада под юрисдикцията на поместната ни църква през 1937 година[10].
Обезпокоен за съдбата на своите пасоми, Българският екзарх Йосиф се обръща с апел към Свeтия Синод на Българската православна църква да се погрижи за българските емигранти[11].
През 1908 година в САЩ са изпратени първите свещеници, а първата Света Литургия е отслужена на 14 септември 1909 година в храма „Св. св. Кирил и Методий“ в Гранит-сити.
Българските колонии в градовете Медисън Гранит-сити, щата Илинойс, създават Български православни църковни общини (БПЦО). Скоро е създадена Българска църковна община в град Стилтън, щата Пенсилвания Православните българи в град Торонто, провинция Онтарио, Канада, също се организират.
През 1921 година Светия Синод на Българската православна църква създава „Духовна мисия в Америка“, с неформален център в град Стилтьн
Една организация, която пряко се свързва с националната идея, организирането на емигрантския живот, както и с дейността на много от църковните общини, включително и след Втората световна война, е основаната (във Форт Уейн, щата Индиана) през 1922 година (от бежанци от Егейска, Пиринска и Вардарска Македония, както и от свободна България, живеещи в САЩ и Канада българи) Македонска политическа организация (МПО). Същата е преименувана през 1952 година на Македонска патриотична организация. Македонската патриотична организация съдейства за функционирането на църковни общини, които приемат юрисдикцията на Българската православна църква[12].
Освен споменатите общини, такива се организират още в градовете Медисън, Индианополис, Детройт, Акрон, Форт Уейн, Медисън Сити, Синсинати, Лос Анджелис, Ню-Йорк и други. До средата на 30-те години в САЩ и Канада православните българи изграждат повече от 20 богослужебни храма и параклиса.
Българските църковни общини след създаване на българска задгранична епархия в САЩ и Канада през 1937 година
През 1937 година е учредена епархия за цялата българска православна диаспора в Америка[13]. Решението за избор на управляващ тази епархия е взето не от Светия Синод, а от Министерския съвет[14]. През 1938 година, с указ на цар Борис III, за Америка заминава Величкият епископ Андрей.
Периодът от 1937 до 1963 година е съпроводен от поредица затруднения, породени от взаимоотношенията на Велички епископ Андрей с Македонската патриотична организация или с властите в България след 1944 година. През 1947 година той единодушно е избран за митрополит на обединената Българска епархия в Северна и Южна Америка и Австралия. Симпатията му към антикомунистите обаче е причина изборът му да остане непризнат от София до 1963 година.
Свещеник Божидар Димов
През същата година (1963) за САЩ заминава Неврокопски митрополит Пимен, с цел да способства за подобряване на взаимоотношенията с епископ Андрей. В подробен доклад до патриарх Кирил[15], който митрополит Пимен съставя след заръщането си, той съобщава, че Македонската патриотична организация, архимандрит Кирил Йончев и някои други клирици, между които Г. Николов и В. Михайлов, са против управлението на епископ Андрей[16]. По време на посещението на митрополит Пимен, последните дори предлагат на Светия Синод архимандрит Кирил да бъде ръкоположен за епископ и да поеме управлението на епархията[17].
Към 1963 година архимандрит Кирил (Илия Манчев Йончев[18]) служи при храма „Св. Георги“ в град Толедо като свещеник към Американо-Австралийската българска епархия на Българската православна църква. Последният завършва висшето си духовно образование в България (1944 година), след което специализира в Берн, Швейцария. В Америка Кирил Йончев пристига през 1948 година. Архимандритската си офикия получава от Велички епископ Андрей през 1959 година.
Конфликтът между управляващия епархията епископ Андрей и Кирил Йончев се задълбочава още през 1961 година, когато последният застава в основата на учреден Свещенически съюз на българските православни свещеници.
Архимандрит Кирил се обръща с молба към Светия Синод на Руската задгранична църква[19] за епископско ръкоположение, на която получава положителен отговор през 1963 година.
С оглед на създалата се ситуация, митрополит Пимен препоръчва да се изпревари ръкоположението на Кирил, като последният бъде низвергнат от духовен сан и лишен от всички отличия. За да попречи на хиротонията на архимандрит Кирил, епископ Андрей го поставя под аргос. В отговор Кирил Йончев се „отказва от Българската епархия[20]“.
Епископ Кирил (Йончев) застава в основата на разкол в българските църкви в Америка, в резултат на което е низвергнат от Епархийския духовен съд по заведено още през месец ноември 1963 година църковно-наказателно дело от митрополит Андрей[21]. Светият Синод на Българската православна църква разглежда решението на Ню-Йоркския църковен съд същия месец (ноември) и взема решение да изпрати подписана от Българския патриарх телеграма до ръководителите на трите руски църковни ведомства в Америка, с настояване да не се извършва ръкоположение на архимандрит Кирил Йончев за епископ. Светият Синод утвърждава решението за низвержение в заседанието си от декември 1963 година[22]
През месец юли 1964 година обаче Руският задграничен синод ръкополага Кирил Йончев като епископ на Толедо. Много български църкви приемат духовно обгрижване от страна на епископ Кирил.
Следва да се отбележи, че през 1964 година Руската задгранична църква се съгласява да бъдат запазени народният характер на новоучредената епархия на епископ Кирил. В Глава първа, чл. 1 от Устава на епархията се казва: „Епархията е неразделна част от духовната цялост на Българската Православна Църква“.
Шест години по-късно, през 1970 година, Руската православна църква дава автокефалия на Руската православна Гръко-Католическа църква в Америка, която от този момент започва да се нарича „Автокефална православна църква в Америка“ (ПЦА)[23]. (Към нея по-късно през 1976 година ще премине и епископ Кирил).
В реакцията на Цариградската патриаршия действията на Руската православна църква – по отношение даването на автокефалия на Автокефалната православна църква в Америка – са определени като „противоканонични“. Константинополския патриарх Атинагор заявява, че Вселенската катедра не признава този акт и не вписва в своите диптихи новата поместна православна църква. Следва усилена кореспонденция между Руската православна църква и Вселенската Патриаршия, както и към Българската православна църква от двете страни[24].
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.