Свещеник Стоян Чиликов

Библейски аспекти на свидетелството за вярата

Цялата библейска история на Църквата ни прави свидетели на изповядването на вярата и живота според нея. В Стария Завет харизматични личности като пророците, царете, съдиите изповядват вярата в единия Бог и въпреки множеството изпитания водят народа Божи към познаване на Бога. Основните трудности на избрания народ в Стария Завет са свързани преди всичко с опазването на вярата поради влиянието на религиите на съседните народи. Св. пророк Илия плаче, че не са останали пророци Господни и няма кой да изповядва вярата в единия Бог[1]. Св. пророк Моисей, който превежда израилския народ през множество препятствия и го извежда от Египет, пламва в свещен гняв поради богоотстъпничеството на народа и преклонението пред златния телец и чупи скрижалите на завета, дадени му от Бог на планината[2].  Св. пророк Даниил и тримата отроци отказват да се поклонят на истукана и да не се молят на Бога, поради което Даниил е хвърлен в ямата с лъвове[3], а тримата отроци в горящата огнена пещ[4]. Всички тези свещени мъже изповядват вярата в единия Бог и заради нея са готови да умрат. Както става с последния от пророците на Стария Завет – св. Иоан Кръстител, главата му е отсечена заради отстояването на истините на вярата[5].

В Новия Завет пример за вярата е преди всичко Въплътилото се Слово. Господ Иисус Христос учи на вярата, възпитава във вярата, изгражда вярата у дванайсетте апостоли, у седемдесетте апостоли и у народа, с който общува. Целият живот, смърт, възкресение и възнесение на Господ Иисус Христос са основни събития от Божия промисъл за спасението на човека и света. След Възкресението и Възнесението на Христос и основаването на Църквата ранните християнски общности изповядват вярата във възкръсналия Христос. Св. апостол Павел не само защитава вярата – той благовествува и изповядва вярата, защото е видял възкръсналия Христос. Същото се отнася и за св. апостол Петър, св. апостол Иоан Богослов и останалите апостоли. В Новия Завет може да се говори по-скоро за изповядване на вярата и живот във възкръсналия Христос, което е най-доброто свидетелство за присъствието на Бога у верните. Ранната Църква през първите три века е Църква на мъчениците, които изповядват и прославят Христос със смъртта си. Заедно с това в Новия Завет има немалко текстове, които са във връзка със защитата на вярата от ранните ереси и нехристиянския начин на живот.

Заедно със свидетелството на вярата през този период се появява богословието на апологетите – църковни писатели от II-ри и III-ти век, които с живота и съчиненията си защитават учението и истините на християнската вяра. Богословието на апологетите има две главни цели: от една страна, да защити християнската вероизповед и да предпази християните от безкрайните мъчения и убийства, на които са подложени, а от друга, да обясни на римската власт и на невярващия народ какво представлява християнството, защото то е непознато за тогавашния римски свят. Съчиненията на християнските апологети свидетелстват, че през този период Църквата не само свидетелства за вярата, но и защитава вярата.

След Медиоланския едикт на св. Константин Велики (313 година) и последвалия мир за Църквата, в нейния живот започва нов етап, който е съпроводен от две важни явления: на първо място са ересите, които Църквата оборва, за да съхрани чистотата на учението; на второ място е появата на монашеско-аскетичното движение като резултат от започналата секуларизация на Църквата. Константиновият мир донася възможност Църквата да се обърне към себе си и да може извън периода на гоненията да се развива във всяко едно отношение: верово – с изкристализирането на догмите, евангелски – с възможността да се християнизира населението в цялата икумена (в цялата империя) и да се положи началото на нова епоха, нова цивилизация с нова култура въз основата на християнския мироглед.

Заедно с това Църквата трябва да съжителства с държавата, в резултат на което през вековете се появява изпадането в една от двете крайности: цезаропапизъм на Изток и папоцезаризъм на Запад. Симфонията между Църква и държава, за която радее св. Юстиниан Велики и която се опитва да узакони още със своята пета новела, реално е неизпълнима в по-голямата част от съществуването на Църквата. По-скоро зависимостта на Църквата от държавата я институционализира и постепенно процесът на секуларизация става все по-силен, като с вековете се превръща в не по-малка опасност за Църквата от ересите. Изопачаването на християнските истини на вярата и сгрешените верови учения отделят части от църковното тяло, но секуларизацията обхваща самото църковно тяло – клир и миряни. Сама по себе си симфонията между Църква и държава е напълно възможна, но трудно изпълнима. От една страна, християните са изправени пред опасността да се изолират от останалите в империята, а от друга – да се промени начинът им на живот, за което предупреждава св. апостол Павел, като казва, че „малко квас заквася цялото тесто[6]“. Затова в периода на гоненията на Църквата Тертулиан предпазва от каквото и да е влияние на езичеството върху християнството, като пише: „Какво общо има наистина между Атина и Иерусалим? Какво съгласие има между Академията и Църквата, между еретици и християни? Нашето учение е възникнало от „двора на Соломон“, който е учил, че Бог трябва да се търси със сърдечна простота“ (Премъдрост Соломонова 1:1)[7].

Секуларизация на Църквата

Секуларизмът се разбира по два начина. На първо място това е учение, което възниква на Запад като реакция на папоцезаризма. То лансира идеята за независимо от религията управление на държавата – институционално, политически, икономически. За пръв път го употребява известният със своите атеистични убеждения англичанин Джордж Джейкъб Холиоук (1817-1852) в началото на XIX-ти век. Второто значение на секуларизма не е като отделяне, а като проникване на духа на този свят в духа на Църквата, в нейния начин на живот, в цялото нейно многообразие, в нейните функции. Христос казва на Своите ученици, че са мразени именно защото не са от този свят, който лежи в зло: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но аз ви избрах от света, затова светът ви мрази[8]“. Затова ранната Църква, преди официализирането на християнството и последвалите зависимости от държавата, живее в света като „не от този свят“. В Посланието до Диогнет църковният автор определя така християните: „обитавайки градове – и елински, и варварски, както на всеки се е случило, и следвайки местните нрави на обичане и поведение също и в останалия живот, те показват по чуден и наистина странен начин състоянието на своята държава (небесното отечество – б. а.) […] В плът се намират, но не по плът живеят. По земята ходят, но са граждани на небесата. Подчиняват се на определени закони, но в личния си живот побеждават законите[9]“. Така древните християни са прилагали на дело думите на Господ Иисус Христос: „отдайте кесаревото кесарю и Божието Богу“[10].

В историята на Църквата секуларизацията е повлияла и влияе върху начина на живот на християните: клира и народа, богослужението, културата, изкуството, богословието, традицията на Църквата. Тук по-подробно ще се спра само върху двете най-уязвими жертви на секуларизацията: богословието, което трябва да възпитава в Христос, и секуларизиращият се етос на православните християни.

Прочетете още „Защита на вярата или свидетелство за вярата. Секуларизацията на Църквата*“ →