Св. Иоан Златоуст

Гл. I, ст. 1-16. „Книга за родословието на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов“.

1.Ето третата беседа е вече, а ние още не сме свършили с предисловието. И тъй, аз ненапразно го­ворѝх, че тези размишления по своето естество са твърде дълбоки. Нека днес пък се постараем да завър­шим това, което остава. За какво сега е въпросът? – За следното: защо евангелистът излага родословието на Иосиф, който нямал никакво участие в рождение­то на Христа. Ние вече указахме на една причина; не­обходимо е да се разкрие и другата, която е по-тайнствена и по-трудна за обяснение от първата. Коя е тази причина? – Евангелистът не желаел, щото иудеите да знаят още при самото рождение, че Христос се родил от Девица. Не се смущавайте, ако казаното от мене ви се вижда странно; аз не ви предавам по този въпрос мои думи, но думи на нашите отци, чудни и знаменити мъже. Ако Господ първоначално е държал много неща в тайна, като наричал Себе си син человечески, ако Той ненавсякъде ни разкривал ясно Своето равенство с Отца, защо тогава да се учудваме, че Той скрил за известно време и Своето рождение от Деви­ца, като имал предвид нещо чудно и велико? Какво чуд­но има тука, ще възразиш ти? – Това, че Светата Дева би­ла запазена и избавена от лошото подозрение. Иначе, ако това още от самото начало би станало известно на иудеите, те, като изтълкуват думите от лоша страна, биха осъдили Девицата като блудница и биха я убили с камъни. Ако те даже при случаите, примери за които често им се представяли още във Ветхия За­вет, проявявали своето безсрамие (например наричали Христа беснуващ, когато Той изгонвал бесове, считали Го за противник на Бога, когато изцерявал болните в събота, без да се гледа на това, че съботата била и по-рано вече многократно нарушавана), какво ли биха казали, ако чуеха за това? За тях благоприятствало и това, че в предишно време никога не се случвало не­що подобно. Ако и след многобройните чудеса на Иисуса, те Го наричали син на Иосиф, как биха повярвали преди чудесата, че се родил от Девица? Ето защо се излага родословието на Иосиф и се обручва за него Светата Дева. Когато даже Иосиф, мъж праведен и чуден, за да повярва на такова едно събитие, имал нужда от много доказателства – от явяването на ангела, от видението насън, от свидетелството на пророци­те, – как тогава пък биха приели тази мисъл иудеите, народ груб и развратен, и тъй враждебно разположен към Христа? Без съмнение такова едно необикновено и ново събитие би ги крайно възмутило, щом те и по слух не са знаели, че подобно нещо се е случило у пра­дедите. Който веднъж е повярвал, че Иисус е Син Бо­жий, той не би се съмнявал вече и в това. Но който Го счита за лъжец и противник на Бога, как не би се още повече съблазнил от това и как не би се появило у него още повече гореспоменатото подозрение? Ето защо и апостолите не говорят от самото начало за рождението от Девица. Напротив, те много и често, говорят за възкресението на Христа, защото приме­ри за възкресение имало и в предишните времена, ма­кар и не такива; а за Неговото рождение от Девица рядко говорят. Даже самата Негова майка не смеела да говори за това. Виж какво говори Светата Дева на самия Христа: „Ето баща Ти и аз… те търсим[1].“ Като го считат за роден от Девица, не биха Го вече признали за син на Давид; а оттук биха произлезли и много други злини. Заради това и ангелите съобщили за това са­мо на Мария и Иосиф; когато пък те благовествали на пастирите за рождението, не споменали за това. Но защо евангелистът, като споменава за Авраам и като казва, че той родил Исаак, а Исаак – Иаков, не споменава за брата на Иаков, а след Иаков пък спо­менава и за Иуда, и за неговите братя?

2.Причина за това някои считат злонравието на Исав, като говорят същото и за други някои пра­деди. Но аз не съм съгласен с това. Ако това би било така, защо тогава след малко евангелистът спомена­ва за порочните жени? Ясно е, че тук славата на Иисуса Христа се разкрива чрез противоположното, не чрез величието, а чрез нищожеството и падението на Неговите прадеди. За високостоящия има велика сла­ва именно в това, ако той може да се унижи до крайна степен. И тъй, защо евангелистът не споменал за Исаак и другите? – Защото сарацините и измаилитите, арабите и всички, които произлезли от тези прадеди, нямали нищо общо с израилския народ. Заради това и евангелистът премълчал за тях и веднага преминал към прадедите на Иисус и иудейския народ, като казва: „Иаков роди Иуда и братята му.“ Тук вече се означава иудейският народ.

„Иуда роди Фарес и Зара от Тамар.“ – Какво пра­виш ти, боговдъхновений мъжо, като ни припомваш историята на беззаконното кръвосмешение? – Какво пък има в това? – отговаря той. Ако ние изброявахме рода на някакъв обикновен човек, прилично би било да замълчим за такова нещо. Но в родословието на въп­лътилия се Бог не само не трябва да замълчаваме, но даже е необходимо гръмогласно да възвестим за това, с цел да разкрием Неговия промисъл и могъщество. Той е дошъл не за това, да избегне нашия позор, но да го унищожи. Както ние се особено учудваме не на това, че Христос умрял, но на това, че е бил разпънат (ма­кар това и да е унизително – но колкото е то по-унизително, толкова повече се проявява в Него човеколюбието), така може да се каже и за рождението: на Христа трябва да се учудваме не само заради това, че възприел върху себе си плът и станал човек, но още и заради това, че удостоил порочни човеци да бъдат Негови сродници, без да се срамува ни най-малко от на­шите пороци. Така от самото начало на рождението Той показал, че не се гнуси от нищо наше, като ни по­учава с това и ние да не се срамуваме от злонравието на прадедите, но да потърсим само едно – добродетел­та. Добродетелният човек, макар да произхожда от другоплеменник, макар да се е родил от блудница или друга някаква грешница, не може да придобие от това никакъв недостатък. Ако самият блудник, когато се промени, никак не се позори от предишния си живот, още повече добродетелният човек, когато произлиза от блудница или прелюбодейка, не може ни най-малко да се позори от порочността на своите родители. Христос обаче постъпва така не само нас да поучи, но и да укроти гордостта на иудеите. Понеже те, като нехаели за душевната добродетел, при всеки случай се превъзнасяли само с Авраам и мислили да се оправдаят с добродетелта на прадедите, Господ още от само­то начало показва, че трябва да се хвалим не с рода, но със собствените си заслуги. Освен това Той искал още да покаже, че всички, даже и самите праотци, са обременени с грехове. Така патриархът, от когото иудейският народ получил и своето име, е бил не малък грешник: Тамар го изобличава в блудодеяние. И Давид родил Соломон от прелюбодейна жена. Ако пък таки­ва велики мъже не са изпълнили закона, още повече те­зи, които стоят по-ниско от тях. Ако пък те не са из­пълнили, значи всички са сгрешили, и пришествието на Христа било необходимо. Заради това евангелистът споменал и за дванадесетте патриарси, за да унизи с това иудеите, които се превъзнасяли със знаменити прадеди. Известно е, че мнозина от патриарсите били родени от робини, но все пак различието между тези, които родили, не причинило различие между родените. Всички те били еднакво и патриарси, и родоначалници на колена. В това именно се състои предимството на Църквата; в това е и отличието на нашето благород­ство, предобразовано още във Ветхия Завет. Макар ти и да си роб, макар и свободен, за тебе от това ня­ма ни полза, ни вреда; едно е само потребно – мъдрост и нравствено съвършенство на душата.

3.Освен посочените, има още една причина, по­ради която евангелистът споменал за историята на Иудиното кръвосмешение. Не без цел към Фарес е прибавил Зара. Както изглежда, напразно и излишно би било след Фарес, от когото би трябвало да се води родословието на Христа, да се споменава още за Зара. Защо пък е споменато? – Когато дошло времето Тамар да ги роди и се започнали болките, Зара показал пръв ръ­ка. Родилната баба, като видяла това, за да отбележи първенеца, превързала му ръката с червен конец. Когато ръката била превързана, младенецът я скрил; след това се родил Фарес, а подир него Зара. Като видяла това, родилната баба казала: „Как си разкъса ти преградата?[2]“ Забелязваш ли тайнственото предобразование? Не без причина е написано това за нас – тъй ка­то не би си струвало труда да се повествува за това, какво казала някога си родилната баба, и да се разказва, че родилият се втори, пръв показал ръка. И тъй, какво значи това предобразование? Първо, този въпрос раз­решава името на младенеца: Фарес означава разделение и разсичане. Второ, самото събитие: не е произлязло по естествен път това, че показалата се ръка, като била превързана, пак се скрила. Тук не е имало ни разумно движение, ни естествен ред. Да се роди друг тогава, когато вече един е показал ръка е може би естествено; но тя да се скрие, за да се даде път на другиго – това вече не е съгласно със закона за раждаемите. Не, тук е присъствала Божията благодат, която устройвала рождението на младенците и предначертавала за нас чрез тях образа на бъдещите събития. А какво имен­но? Тези, които грижливо вниквали в това събитие, казват, че тези младенци предобразявали два народа. След това, за да знаеш, че битието на втория народ предваря произхода на първия, младенецът не се показ­ва цял, а само протяга ръка, но пак я скрива, и после вече, след като неговият брат излязъл цял на света, и той се показал цял. Така станало и с единия, и с другия народ. Отначало през времето на Авраам се явил цър­ковният живот, след това, когато той се скрил, про­излязъл иудейският народ със своя подзаконен живот, а после това вече се явил целият нов народ със своите закони. Заради това и родилната баба казва: „Как си разкъса ти преградата?“ Появилият се закон пресякъл свободата на живота. И Свещеното Писание обикновено на­рича закона преграда. Така, пророк Давид казва: „Защо срути нейната ограда, та я късат всички минаващи по пътя?[3]“ И Исаия: „Той го огради[4].“ И апостол Павел: „И раз­руши преградата, що беше посред[5].“

4.Други, напротив, твърдят, че думите: „Как си разкъса ти преградата?“ – били казани за новия народ, доколкото той със своята поява отстранил закона. Виждаш ли, че поради не малко и не маловажни причи­ни евангелистът споменал за цялата история на Иуда? Поради същото се споменава за Рут и Раав, от кои­то едната била другоплеменница, а другата блудница, тоест, за да се поучиш, че Спасителят дошъл да унищо­жи всичките наши грехове, дошъл като лекар, а не ка­то съдия. Както те (Неговите прадеди) взели за жени блудници, така и Бог съединил със Себе си прелюбодейната природа. В древността пророците отнасяли то­ва и към синагогата, но тя се оказала неблагодарна към своя Съпруг. Напротив, Църквата, щом като веднъж се освободила от отеческите пороци, останала в обятията на Младоженеца. Обърни внимание сега на то­ва, че приключенията на Рут са сходни с нашите. Тя била чужденка и била изпаднала в крайна бедност – и все пак Вооз като я видял, не презрял нейната бедност и не се погнусил от нейния долен произход. Също та­ка и Христос, като приел другоплеменната и твърде обедняла Църква, направил я участница на велики блага. И както онази никога не би встъпила в такова съпру­жество, ако не би оставила отнапред баща си и не би презряла дома, рода, отечеството и сродниците си, така и Църквата, когато оставила отеческите нрави, тогава станала любима на Младоженеца. Затова и про­рокът, като се обръща към Църквата, казва: „Забрави твоя народ и дома на баща си. И силно ще пожелае Ца­рят твоята красота[6].“ Така постъпила и Рут, и чрез това станала майка на царе, както и Църквата; от нея произлязъл и Давид. И тъй, евангелистът съставил ро­дословието, като поместил в него тези жени, с цел, щото и с такива примери да посрами иудеите, и да ги научи да не се превъзнасят. Рут била родоначалница на велик цар, и Давид не се срамува от това.

Невъзможно, съвършено невъзможно е да бъде човек чрез добродетелите или пороците на прадеди­те честен или безчестен, знаменит или неизвестен. Напротив, аз съм длъжен да кажа, макар моите думи и да се покажат за странни, че именно този е пове­че знаменит, който, като не е роден от добри ро­дители, станал добър. И тъй, никой да не се гордее с прадедите, но, като размишлява за прародителите на Господа, нека да остави всяко пустославие и да се хвали със своите заслуги, и, по-добре, и с тях да не се хвали. Поради самохвалство фарисеят станал по-лош от митаря. Ако искаш да проявиш голяма добродетел, не високомъдърствувай, и тогава ще проявиш още по-голяма; не мисли, че като си направил нещо, всичко вече си извършил. Ако ние ставаме праведни тогава, когато, като сме грешници, считаме себе си за това, каквото сме в действителност, както това стана­ло и с митаря, колко повече пък тогава, когато, като сме праведни, считаме себе си за грешници? Ако смиреномъдрието прави грешниците праведни, макар то и да не е било смиреномъдрие, а искрено съзнание, и ако искреното съзнание има такава сила у грешниците, помисли тогава, какво би направило смиреномъдрието от праведниците? И тъй, не погубвай своя труд, не прави, щото твоята пот да се пролива напразно, щото ти, като преминеш хиляди поприща, да се лишиш от всяка награда. Господ много по-добре знае твоите заслуги. Ако ти дадеш чаша хладна вода, Той и това няма да презре. Ако ти пожертваш един овол, ако само въздъхнеш, Той всичко ще приеме с велика благосклон­ност, всичко ще Си припомни и ще определи за него ве­лики награди. Защо ти разглеждаш своите добродете­ли и постоянно ни ги показваш? Нима ти не знаеш, че, ако хвалиш самия себе си, няма да бъдеш вече похвален от Бога? Също така, ако ти унижаваш самия себе си, Той непрестанно ще те прославя пред всички. Той не желае да намали наградата за твоите трудове. Какво казвам аз: да намали? Той всичко върши и устройва та­ка, щото и за малкото да те награди, и търси всякак­ви средства, за да те избави от геената.

5.Ето защо, макар ти и да си се потрудил само в единадесетия час на деня, Господ ще ти даде пълна награда. „Макар и да няма за какво да те спася, ще каже Той, Аз ще направя това за Себе си, за да не се оскверни Моето име[7].“ Ако само въздъхнеш, само се просълзиш, Той сам веднага ще се възползва от всичко това, като случай за твоето спасение. И тъй, да не се превъзнасяме, да наричаме себе си непотребни, за да бъдем благопотребни. Ако ти сам наричаш себе си дос­тоен за похвала, ти си непотребен, макар всъщност и да си бил достоен за похвала; напротив, ако ти сам наричаш себе си непотребен, ще станеш благопотре- бен, макар и да си бил недостоен за похвала. Ето защо човек трябва да забравя своите добри дела.

Но ти ще възразиш: как можем ние да не знаем това, което ни е напълно известно? – Що говориш ти? Ти непрестанно оскърбяваш Бога, живееш в разкош и веселие, и не знаеш това, че си грешил, като преда­ваш всичко на забрава, а не можеш да позабравиш за своите добри дела? Макар страхът (от извършените грехове) и да е много по-силен, но у нас бива обратно­то: като оскърбяваме всеки ден Бога, ние не обръща­ме на това внимание, а ако подадем на бедния макар и малка монета, постоянно се занимаваме с това. Това е крайно безумие и велика загуба за този, който събира. Забравата на добрите дела е най-безопасното тяхно хранилище. И както дрехата и златото, когато ние ги излагаме на пазара, привличат много зломисленици, а когато ги прибираме и скриваме вкъщи, запазват се в пълна безопасност, така също, ако своите добри де­ла ние постоянно държим в паметта, раздразняваме Господа, въоръжаваме врага и го възбуждаме към краж­ба, а ако никой няма да знае за тях освен Този, който трябва да знае, те ще бъдат в безопасност. И тъй, не се хвали постоянно със своите добри дела, за да не би някой да те лиши от тях, за да не се случи с тебе съ­щото, каквото станало с фарисея, който ги носил на своя език, отдето дяволът ги откраднал. Макар той и с благодарност да споменувал за тях, и всичко да възнасял към Бога, и това не го спасило, защото на този, който благодари на Бога, не прилича да хули другите, да показва своето предимство пред мнозинството и да се превъзнася пред грешниците. Ако ти благодариш на Бога, задоволявай се само с това; не говори за чо­веците и не осъждай ближния, защото това не е вече дело на благодарност. Искаш ли да узнаеш, как трябва да се изразява благодарността? – Послушай какво казват тримата мъже: „Ние съгрешихме и постъпихме беззаконно[8].“ „Ти си праведен. Господи, във всичко, що направи с нас[9]. И всичко… стори по истински съд[10].“Да изповядваш своите грехове, това значи да благо­дариш на Бога; който изповядва своите грехове, той показва с това, че е виновен в безбройните грехове и че не е получил заслуженото наказание. Такъв именно най-добре благодари на Бога.

И тъй, нека да отбягваме да хвалим себе си за доброто, защото това ни прави и пред човеците не­навистни, и пред Бога отвратителни.

Поради това, колкото повече добри дела вършим, толкова по-малко да говорим за себе си. Само по такъв начин можем да придобием най-велика слава и у Бога, и у човеците; по-право е да се каже – у Бога не само слава, но и чест и велика награда. И тъй, не искай награда, за да получиш награда; изповядвай, че ти се спасяваш чрез благодат­та, щото и сам Бог да би признал Себе си като твой длъжник не само за твоите добри дела, но и за твоята благопризнателност. Когато ние вършим добро, тога­ва Той ни става длъжен само за нашите дела; а когато съвсем и не помисляме, че сме направили някакво добро дело, Той сам остава длъжен и за това наше благород­но душевно състояние, и при това повече, отколкото за делата, тъй че това наше състояние се равнява на самите добродетели, а без него и самите дела губят своето значение. Също така и ние проявяваме благоволение към нашите слуги особено тогава, когато те, като ни служат във всичко с усърдие, мислят, че не са направили за нас нищо важно.

И тъй, ако и ти желаеш, щото твоите добри дела да бъдат велики, не ги считай за велики: само то­гава те ще бъдат велики. Така и стопанинът говорил: „Господи, не съм достоен да влезеш под покрива ми[11]“, и чрез това станал достоен и заслужил учудване пове­че от всички иудеи. Така и апостол Павел говорил: „Не съм достоен да се нарека апостол[12]“, и чрез това станал пръв между тях. Така и Иоан Кръстител говорил: „Не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му“[13], и заради това бил приятел на Младоженеца, и ръката, ко­ято считал за недостойна да се докосне до обущата, Христос възложил на Своята глава. Така и апостол Петър говорил: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм гре­шен човек[14]“, и заради това станал основа на Църква­та. Наистина, нищо не е тъй приятно на Бога, освен когато човек счита себе си в числото на най-великите грешници. Това е начало на всяка мъдрост. Смирени­ят и съкрушен човек никога няма нито да се гордее, нито да се гневи, нито да завижда на ближния, с една дума – няма да храни в себе си нито една страст. Една разтрошена ръка, колкото и да се стараем, не можем никога да подигнем нагоре. Също така, ако съкрушим нашата душа, макар и хиляди страсти да я подигат чрез гордост, тя ни най-малко не би се подигнала. Ако този, който оплаква някоя загуба в житейските дела, изгонва всички страсти в душата си, колко повече то­зи, който оплаква своите грехове, ще стане мъдър.

Кой пък може да съкруши така своето сърце, ще възразиш ти? – Послушай Давид, който с това особено се прославил, погледни на съкрушението на не­говата душа. Когато той, като извършил вече много подвизи, бил застрашен от опасността да се лиши от отечеството си, дома и самия живот, и в самата минута на нещастието видял, че един низък и презрян воин се подсмивал на неговото бедствие и го хулил, не само той сам не отговарял на ругателствата, но запретил и на военачалника си, който искал да го убие, като казвал: „Оставете го… защото Господ му е заповядал[15].“ И други път, когато свещениците молили от него разрешение да носят след него ковчега на завета, той не се съгласил, а какво казал? – …Нека стои на мяс­тото си. Ако намеря милост пред очите на Господа, Той ще ме върне и ще ми даде да видя него и негово­то жилище. Ако пък Той каже тъй: „Нямам към тебе благоволение“, то ето ме: нека върши с мен, каквото Му бъде благоугодно.“[16] А това, което той вършил по отношение към Саул, неведнъж, не два пъти, но мно­гократно, каква висота на мъдрост показва? Такова едно поведение стояло по-високо от Ветхия закон и се приближавало до апостолските заповеди. Заради това той приемал от Господа всичко с любов, без да обръща внимание на това, което се случвало, но се стараел само за това, винаги да се повинува и да следва даде­ните от него закони. И след извършването на толкова велики подвизи, като видял своето царство в ръцете на мъчителя, отцеубиеца, братоубиеца, притеснителя, беснуващия, той не само че не се възбудил от то­ва, но казал: ако така е угодно на Бога, щото аз да съм гонен, да се скитам и да бягам, а моят враг да бъде на чест, аз приемам това с любов и даже благодаря за безбройните бедствия. Той не постъпвал така, както мнозина безсрамни и дръзки, които, без да извършат и най-малката част от неговите подвизи, щом видят някого в благоприятно състояние, а себе си макар и в малка скръб, погубват своята душа с безбройни хули. Не такъв бил Давид, но във всичко проявявал кротост. Заради това и Бог казал: „Намерих Моя раб Давида“, сина Иесеев, човека по Моето сърце[17]“.

Нека се постараем и ние да имаме такава душа, и каквото и да се случи с нас, да го пренасяме с кротост, и още тука, до влизането в царството да съберем плодовете на смирението. „Поучете се от Мене, казва Господ, понеже съм смирен и кротък по сърце, и ще на­мерите покой за душите си[18]“. И тъй, за да се наслаж­даваме от покой и тук, и там, нека с всичкото си ста­рание да насаждаме в нашите души майката на всички блага, тоест смирението. С помощта на тази доброде­тел ние ще можем без вълнение да преплуваме морето на земния живот и да достигнем тихото пристанище с благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, Комуто да бъде слава и сила во веки веков. Амин!

__________________________________

*Публикувано в „Св. Иоан Златоуст, Цариградски архиепископ, Тълкуване на Евангелието от Матей, беседи 1-44“, издателство Захарий Стоянов, С., 2007, с. 45-57; същата книга се намира в https://www.academia.edu, откъдето горният текст се възпроизвежда на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Лукa 2:48.

[2]. Битие 38:29.

[3]. Псалом 79:13.

[4]. Исаия 5:2.

[5]. Ефесяни 2:14.

[6]. Псалом 44:11-12.

[7]. Срв. Иезекиил 36:22-32.

[8]. Даниил 3:29.

[9]. 27.

[10]. 31.

[11]. Матей 8:8.

[12]. 1 Коринтяни 15:9.

[13]. Лука 3:16.

[14]. Лука 5:8.

[15]. 2 Царства 16:11.

[16]. 2 Царства 15:25-26.

[17]. Псалом 88:4-21.

[18]. 2 Матей 11:29.

Изображения: авторът св. Иоан Златоуст (347-407). Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bmx