(Един закъснял размисъл за различния)

Ивелина Николова

Всяка среща с различен от нашия свят безпокои, но и предизвиква. Неудържимо е и противоречието, което често пъти се поражда в опита да го разберем, или да бъдем разбрани. На него се дължи предизвестие за конфликт или напрежение. Затова философията e повече вопъл, отколкото блажено съзерцание, породен от изумлението, че хората са толкова различни. Тя обаче цели да изглади противоречията в човешките взаимоотношения, но не ни учи как да обичаме човека, въпреки неговата различност. А всъщност това е човекът – различният, неразбраният, този, който се намира винаги на кръстопът и рядко е виновен за грешките си. Нашите грешки не ни правят различни, напротив – обединяват ни.

Защо размисълът върху различния е закъснял? Защото всеки размисъл от позицията на post factum е такъв. Защото не от вчера и не от днес ние се съзнаваме като различни и в много по-голяма степен желаем да задълбочаваме и да изтъкваме различието си, отколкото да живеем с него. Съществува и друга тенденция – тази на unisex-a, тоест на обезличаването на отличителните признаци, най-често зададени чрез пола. Оттам обаче това обезличаване преминава и в стила на поведение, на облекло, на изразяване и постепенно завладяват езика, културата, религията и други. Този стил за „приемане на различния“ също е погрешен, защото в това „приемане“ различният се обезличава. Златната среда на това да общуваме безпроблемно помежду си е в постижението да се разбираме като различни, да схващаме това различие като нещо нормално и след това – да се научим да живеем помежду си като такива.

Повече от двадесет века християните подхранват убеждението, че всички различия между хората ще се стопят в очаквания бъдещ духовен свят, където Бог приема различния, защото Неговите критерии са различни от нашите, и защото въпреки тях желае да ни приведе в този свят. Някои приемат това за романтична нагласа, чрез която създаваме проекция за битие отвъд реалния свят, за да избягаме от отговорност, или защото не успяваме да разберем различния. Други смятат, че истинският живот е в дадената реалност, но колкото повече  посягат към света, който са построили без дух, толкова повече той се отдръпва от тях. Затова те не изпитват тъга по вечността, а се стремят да открият спокойствие във всекидневната отсамност. Това, обаче е всичко друго, освен начин за приемане на различния.

Ако нашият свят е заприличал на невъзможна вселена, причината е в неморалния живот, който водим: без духовни ценности, ние прекрояваме света според мерките на своя егоцентризъм и го обезсмисляме. Това пречи и на общуването помежду ни и не ни помага да достигнем различния. Като действен поток от информация общуването кодира различни послания, обусловени от минали контексти, но формира и бъдещи. В процеса на този обмен от идеи много често забравяме кое поражда нуждата от общуване: може би не толкова ситуационно определената необходимост, колкото неосъзнатото желание за диалог и достигане до другия тъкмо чрез диалога. Това е желание за среща на две или повече непознати планети, желание за сближаване, което въпреки различието може да бъде осъществено. И ако е невъзможно да общуваме, то е не защото сме толкова различни, а защото не успяваме да се възприемем като такива въпреки разликите си и да открием Божия образ у себе си. Причините, поради които не го осъзнаваме и се отдалечаваме едни от други, имат обаче морален характер.

Богообразността на човека – апология на различието

Православното богословие обмисля в дълбочина въпросите, свързани с диалога между различните хора, като изхожда от схващането за човека като богообразна личност, която се нуждае от приемане и разбиране. Как ние, православните християни, приемаме различния човек: въпреки, или поради неговата различност? Как го разбираме и как осъществяваме диалог с него? Говорим ли за различията помежду си и стараем ли се да ги превъзмогнем?

Отговорите на тези въпроси са залегнали дълбоко в православната  антропология, в която различният (в етническо, социално или верово отношение) човек е разбиран в контекста на любовта, общението и свободата. Но тази добре формулирана постановка рискува да остане абстрактна идея, ако практически не се осъществява. Ако не успеем да раз-личим раз-личността у другия от грешките и слабостите, които проявява и да го приемем такъв, какъвто е, въпреки неговата различност, никога няма да го достигнем. „Познанието на личната “другост”, пише Христос Янарас, е един изблик, експлозия на свобода. Знанието и свободата не могат да бъдат разделени, тъй като аз трябва да се освободя от себе си, за да се отворя към другия, за да призная “другостта” на другия. Трябва да се освободя от всички егоцентрични форми на съпротива. За да познаеш другия, е необходимо да се сбогуваш със себе си”[1].

Стремежът към другия чрез утвърждаване на собствените ценности и идеали, което е своеобразна проява на егоизъм, подсказва за липса на диалог, липса на личност, която да умее да се самоизразява и да разбира другия човек. Висшият подвиг на любовта е в безусловното му познаване и приемане като богообразна личност.

Нека размислим върху веровите различия. Наистина ли знаем какво означава да обичаме различния, в който също живее Божият образ? Как изпълняваме на практика Христовия призив да ги обичаме като себе си? За много от нас това е невъзможно. Всяко окачествяване на различния като еретик или неверник е проява на егоцентризъм и безразличие, или липса на любов, а безразличието е стаен бунт срещу ближния, следователно и срещу Бога. Мой ближен ли е протестантът, католикът, мюсюлманинът, различният по вяра и какво ни разделя? И точно това, което ни разделя трябва да бъде преодоляно. На първо място това са редица догматически и богослужебни практики. Сферата на моралa обаче може да се окаже „територията”, в която ние не спорим и, в която намира приют различният, без значение на религията, която изповядва, защото дълбоко в човешката си същност той желае да бъде истински човек, изпълняващ непоколебимо нравствените норми на своята вяра. Всеки сам трябва да извърви своя път към различния и да усили волята си в опита да промени негативната си нагласа. Това е една от нашите човешки голготи, която извървяваме не чрез спазването на морални или религиозни предписания. Затова и в нито една религия няма подобни нравствени изисквания. Християнинът, обаче е призван да обича Бога, ближните и враговете си. А този, който не люби брата си, когото е видял, може ли да обича Бога, Когото не е видял? (Иоан 3 глава) А видяхме ли брата си? Разпознахме ли у него същия Божи образ, който живее у нас? Да видиш някого означава да го раз-личиш от всичко останало, да го раз-познаеш като раз-личен, тоест да го оцениш и да го приемеш като личност.

Различието стои в основата и на всяко познание: на познанието ни на и за човека, на познанието за света, за себе си, за непреходната стойност на християнските ценности. Защото да познаваш означава да раз-личаваш, да откриваш разликата между добро и зло и правилно да я идентифицираш. Нека да си припомним какъв беше първият опит на нашите прародители. Те не успяха да раз-личат истинския смисъл на думите на Бога да не ядат от дървото за познаване на добро и зло (Битие 2:17) от лъжливите думи на лукавия (срв. Битие 3:1-5). Тъкмо този опит ги доведе до грехопадението. Същото грехопадение изживяваме всеки път, когато не съумеем да различим доброто от злото, но и когато отхвърляме различния, без да се замисляме, че го отхвърляме, защото не сме успели да го раз-личим от конкретна негова лоша проява, например. С всяко отхвърляне на различния утвърждаваме практически популярната постановка на Жан-Пол Сартр „Адът – това са другите”. Умението да преодоляваме противоречията помежду си опира до нашето опитно познаване на другия, на неговите стремежи, ценности и идеали, които до голяма степен биха могли да се окажат и наши. Преодоляване не означава премахване, но преосмисляне, преоценяване и приемане.

Тъкмо различието у другите, което понякога ни провокира или ни пречи, е всъщност деликатно предпазване на нашата свобода и его от обезличаването и своеволието. Понякога без да съзнаваме, тъкмо поради различния, ние сме това, което сме; различието може да бъде и позитивно. Дори наличието на неразбирателства, противоречия, спорове и липса на диалог трябва да се основават на взаимно уважение и доверие. В обратния случай се пораждат безразличие, вражди, омраза, а тези пороци могат да заемат различна проява – етническа, расова, верова и други. В основата на всички тях, обаче стои неприетото, или по-точно неразбраното различие.

И различният от нас по вероизповед човек е сътворен със същия Божи образ и притежава същото богоподобие като нас. Той е иманентна предпоставка за съществуването и на нас самите. Богоотобразената личност на различния се проявява в неговата уникалност, в неговата парадоксалност, невероятност, различност, в невъзможността да бъде артикулиран, да бъде сведен до нашето разбиране, да бъде осмислен, почувстван и преживян. При всяка наша среща ние чувстваме удивление, защото откриваме у него нова вселена, толкова ярка и многообразна, че в този момент едва ли желаем да я разрушим – по-скоро да я познаем. И това не е само среща на субекти, защото между нас има възможност за взаимоотношения, за вместване на нашите два свята в един общ свят – света на общението. И тук различният, без значение на неговото вероизповедание, ми е равен, защото като хора ние можем да общуваме по един и същи начин – с език, с жестове, с чувства, с мисли, със споделеност. Следователно нашата равноценност е в нашата уникалност, в нашето различие, поради което не сме в противоположни позиции и не сме врагове. Най-силната истина за липсата на вражда помежду ни лежи в осъзнаването ни като богообразни личности.

Различният не е просто един индивид сред многото индивиди. Той е този, за когото Иисус Христос беше разпнат. И това е центърът, в който ние можем да се срещнем, дори като различни. Достъпът до него е възможен, ако участваме без дистанциране и не с безразличие, но с осъзнаване на несравнимата ценност на човека и с желание да съхраним богообразната му същност и човешката му уникалност тъкмо поради това различие. В обратния случай нашият подход би бил израз на неуспеха ни да се преборим със себе си и със своята невъзможност да го обикнем.

Различният по вяра от нас има същото право да бъде различен, както и ние. Той има право да бъде уникален, да избере да бъде това, което е и да го защитава с цената на същите усилия, с които ние защитаваме себе си. Ние сме с равни права и с равни задължения, сътворени сме с еднаква богообразност, по един и същи начин сме изкупени от Бога, към едно и също Царство сме призвани, поради което не бива да проявяваме превъзходство едни над други, или да воюваме помежду си. Но „борбата” между нас е трудна, защото е равна, защото в нея няма предварително по-силен или по-слаб. Но и поради това тя е излишна, излишни са всички опити за превъзходство, надмощие и всяка проява на сила или агресия. Може би християнството притежава най-правилния подход за приемането на различния – посредством Същия. В постмодернизма този подход е прилаган от Жан Бодрияр[2]. В християнски контекст това означава приемане на различния заради любовта ни към Бога. Тази любов ни свързва. По силата на богообразната си природа ние не само сме равни, но и еднакво обичани от Него. „Да се схване отвътре Другият – да се създаде като мен – ще рече да се схване чрез същия жест, с който вече човек се обръща към външността, за да обективира и да прояви – за да отговори на това, което схваща – за да изрази[3]”.

Различието е характеристика на битието. В известен смисъл да съществуваш, означава да си различен. Където е различието, там е и битието, и обратно –  където липсва различността, там е нищото. Ето защо етиката трябва да се грижи да съхранява различието, а не да го унищожава. Самото битие е конструирано различно: децата са плод на различните полове, красотата в света е съчетание на различни форми, цветове, различен ред, жестове… Разликите помежду ни са възможност да се идентифицираме тъкмо като различни, а всеки стремеж към тяхното премахване ни обезличава. Това обаче не означава да се приема лошото и неправилното за различно, а оттам – и за добро. Съществуват различия, които не са добри и не водят към добро, но има и такива, които са продуктивни. Тук говорим за тези различия, които същностно ни изразяват – различия в пола, във възрастта, в разбирането, в изповядването на различни религии, на различни ценности, но такива, които в своята същност не унищожават онтологичната основа на доброто, справедливостта, мира, любовта и свободата. Напротив, те се съотнасят спрямо тях и чрез тях съществуват.

Човекът е това, което е, благодарение на другите, но и всеки е друг, включително и на самия себе си. Самият Иисус Христос не се доверяваше, „защото познаваше всички, и нямаше нужда някой да засвидетелствува за човека, понеже Сам знаеше, що има в човека” (Иоан 2:24, 25). Какво всъщност има у човека, което го кара да не възприема различния от себе си? Какво подтиква и християни да враждуват помежду си? За какво се спори най-често в междуконфесионалния диалог? Тези въпроси могат да се зададат и в обратен ред. Спорил ли е някога човекът за общото, което обединява всички хора в духовен или физически план? Вероятно никога. И никога няма да спори. Тогава за това, за което не се спори, ще размисляме. Защото размисълът за общото помежду ни привежда в мир и единява. За останалото може да се мълчи, но не с мълчанието, което е противоположно на разговора. Мълчанието за това, което ни разделя е равно на отсъстващ диалог. Има и друго мълчание, което трябва да се схваща като внимателно питане за основанията и границите на единството. Точно това мълчание не разделя, а е разговор за нещата, които ни обединяват.

Другият език или езикът на толерантността

Проблемът за различния (в религиозно, етническо, културно и друго отношение) човек присъства в почти всички сфери на съвременната хуманитаристика – философия, естетика, културология, етнология, социология, психология – и в зависимост от изследователския интерес неговите интерпретации се разполагат в различен диапазон. В повечето случаи по този въпрос се размисля в контекста на толерантността. Тя „се проявява в много направления на човешкия живот. По-важни от тях са следните три: първо, рационално – право на лични убеждения; второ, морално – всеки има право на определено поведение и собствен начин на живот, макар и различен от нашия; трето, религиозно – право на религиозна вяра и светогледна ориентация независимо от тяхното различие и несходство с нашата вероизповед[4]”.

Познати са много похвати за толериране, много начини за нейното практическо реализиране, но малко принципи, на които бихме могли да се позовем. Поради това толерантността често пъти е възприемана не толкова като средство за справянето с различието между хората, колкото като начин, чрез който да се опитваме да потушаваме разногласията, да се въздържаме от заглушаване на чуждото мнение, с което не сме съгласни, или да въздържаме недоброто си разположение. Ето защо толерантността не е нищо повече от потискане на вътрешния глас, който се противопоставя на различното у различния, потискане на неудоволствието и неудовлетворението. В много от случаите  толерантността е смесвана с компромиса, а понякога е и отъждествявана с него. Те могат да взаимодействат, но в същността си, в смисъла и целите си, са различни. Да си толерантен не винаги означава да правиш компромиси, защото компромисите се извършват в ущърб на собствените принципи, цели или интереси. Толерантността като израз на уважение, търпимост към другата, различната ценностна система, не се свързва с отстъпление от собствената позиция. Следователно толерантността не е просто готовност да уважаваш и допускаш съществуването на другата ценностна система, но и готовност да отстояваш собствената. В единството на тези два аспекта се съдържат основанията за превръщането ѝ в стил на поведение. Тук компромис може да се извършва с далеч по-различни неща от собствена позиция, чест, морал. Но когато компромисът е безпринципен, тогава няма нищо общо не само с толерантността, но и с морала. Той дори може да се превърне в спекулация със собствените ценности и морални норми. В този случай толерантността се схваща като неустойчива неподреденост на собствената скáла от принципи и изисквания и поражда повече недоверие, отколкото желание за диалог и разбиране.

Приблизително задоволителният отговор на въпроса какво е толерантност се доближава до схващането за изкуство да не причиняваме болка, страдание, да не влизаме в противоречие, но тя не ни учи да обичаме и не замества негативизма, който се чувства при отсъствието на любов. Според Иван Панчовски човек рядко понася думите и постъпките на хора, които смята често пъти за неправилни. Така се пораждат нетърпимост и фанатизъм, които потискат любовта и разпалват злоба и ненавист. Нетърпимостта е несъвместима с християнската любов към ближните[5]. Толерантността е неспособност да проявим любов към тези, които са различни. Затова тя е временно решение, дискомфорт, който първо човекът приема доброволно, и второ, който той използва, за да запълни празнината от липсата на разбиране и съпричастност към другия. Това обаче поражда вътрешно напрежение, което винаги се проявява. В системата на етиката този аспект включва  немаловажния въпрос: кой или кое е нетърпимото у различния, към което трябва да сме толерантни?

Следва…(виж тук).

________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

Ecce Homo – Ето Човека! Думите, които прокураторът Понтий Пилат казва на разярената тълпа, когато показва измъчения Иисус Христос, малко преди да бъде разпнат на кръста. Това е превод на латински от Вулгата, в гръцкия оригинал фразата е Ίδε ό άνθρωπος. Вж. Иоан 19:5-6, преди него – Иоан 19:4.

[1]. Янарас, Христос. Към един нов икуменизъм http://svvasiliy.jusoft.net. Последно видяно 27.12.2009 година.

[2]. Повече виж http://www.uta.edu/english/apt/collab/texts/plastic.html Baudrillard, J. Plastic Surgery for the Other. (Baudrillard, Jean, Guillaume, Marc. Figures de l’alterite. Paris, 1994).

[3]. Левинас, Еманюел. Из „Тоталност и безкрайност. Levinas, E. Totalité et infini. Martinus Mijhoff, 1971. Превод от френски Мария Димитрова.

[4]. Киров, Димитър. Богословие на обществения живот (Очерци по християнска социология). С., 2003, с. 195.

[5]. Виж също и Киров, Димитър. Цитираното съчинение, с. 196.

Изображения: авторът Ивелина Николова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-b54