Драган Бачев

Декретът на Флорентинската уния бил пълна победа не само на Римокатолическата църква и на нейната догматика, но и възвръщане от принципите на концилиаризма към вече признатия от източните патриарси примат на папата. Усилията за реформиране на Църквата „от главата до краката” с това на практика напълно рухвали[83]. На 29 май 1453 година Константинопол бил завладян от османските турци. С този акт каузата на Флорентинската уния окончателно била загубена. Най-важният и реален резултат от нея била победата на папите над дълго шестващата в католическа Европа идея за реформиране на Църквата по пътя на концилиаризма. Не може да има каквото и да е съмнение, че към средата на XV век концилиаризмът загубил дълго водената битка за ограничаване властта и пълномощията на папството. След като папа Евгений IV се завърнал в Рим през 1443 година съборът бил преместен там и през 1445 година бил закрит.

Как би следвало да се нарича Седемнадесетият Вселенски събор (1431 -1445), може би Базелско-Флорентински, а според скромното ни мнение най-правилното наименование е Базелско-Ферарско-Флорентинско-Римски[84].

Независимо, че този събор приел редица декрети и постигнал частичен успех със сключването на Флорентинската уния, на нас ни е трудно да го приемем като Вселенски събор.

След като Седемнадесетият Вселенски събор бил преместен в 1437 година от Базел във Ферара, останалите в Базел съборни отци заедно с участващите на събора доктори на богословието и юристи постановили Евгений IV временно да бъде отстранен от престола[85]. Решенията на Флорентинския събор срещнали възражения от участниците в Базел. На 16 май 1439 година те приели декрета “Sacrosancta”, който станал връх на концилиаризма, но за съжаление бил подписан само от шест епископи. Декретът провъзгласявал, че Вселенският събор във всичко стои над папата, папата няма право да разпуска събора, а който нарушава тези принципи е еретик. В края на 1439 година съборните отци в Базел обявили папа Евгений IV за низвергнат и на неговото място избрали бившия Савойски херцог Амедей VIII (1391/1417-1434), който абдикирал в 1434 година и станал монах. Той приел името Феликс V (1439-1449) и по-късно влязъл в списъка на антипапите. Това е последният антипапа в историята на Римокатолическата църква. Чрез възбуждането на нов разкол базелските концилиаристи направили съдбоносна грешка и на практика провалили възможността за реформиране на Църквата. Базелският събор пренесъл своите заседания в Лозана, но скоро след това бил напуснат от редица свои водещи фигури и интересът към него намалял. В 1449 година Феликс V – след като римският папа му предложил кардиналски сан – доброволно му се подчинил, а съборът се саморазпуснал.

Ще завършим очерка за Седемнадесетия Вселенски събор (1431-1445) с думите на един от последните видни представители на концилиаризма Жан Жерсон (1363-1429): „Мирът, това е висш закон за църквата. А най-доброто средство за неговото тържество е свикването на събор[86]”

Осемнадесетият Вселенски (V Латерански) събор (1512-1517), съвпаднал с началото на Реформацията. Отслабено от Великия разкол и борбата с концилиаризма папството навлизало в новото време със своите големи проблеми, изискващи радикални преобразования.

Политиката на папа Юлий II (1503-1513) била последователно антифренска. Обаче за война с Франция трябвала външна помощ. Към създадената по негова инициатива Свещена лига се присъединили Швейцария, испанците, германския император и даже английския крал. В резултат на военния поход през 1512 година Милано бил освободен от французите. Само Генуа останал в техни ръце и докато Юлий II се борел с френския крал с оръжие в ръка, Людовик XII (1498-1515) използвал срещу папата църковни средства, настоявайки за провеждането на Вселенски събор. По негова инициатива профренски настроените кардинали решили да свикат такъв събор в Пиза през 1511 година навярно с цел да бъде отстранен папата. Преди това папите дълго време отбягвали свикването на Вселенски събор, защото се страхували от сериозно ограничаване на своята власт. Юлий II не можел изцяло да отхвърли исканията за реформи, затова той сам свикал събор.

Осемнадесетият Вселенски (V Латерански) събор (1512-1517)[87] бил открит през май 1512 година. На него присъствали главно италиански и испански епископи. Германският император отначало бил привърженик на предлагания от французите Пизански събор. Обаче Хабсбургите нямали интерес от това да се съживи отново поддържаният от Франция концилиаризъм, затова в края на 1512 година немците също така се присъединили към V-тия Латерански събор, след което Пизанският антисъбор все повече и повече започнал да губи своето значение и, преместван от едно място на друго, най-накрая бил разпуснат. По този начин концилиаризмът претърпял окончателно поражение.

На 21 февруари 1513 година починал папа Юлий II. През март същата година бил свикан конклав на който присъствали двадесет и пет кардинали. За папа бил избран кардинал Джовани Медичи, който приел името Лъв X (1513-1521). Новият папа бил напълно светски човек от епохата на Ренесанса, обсебен от изкуството и културата на хуманистите, той не се интересувал от Църквата и бил твърде далеч от църковните проблеми и реформата. В 1517 година папата закрил Осемнадесетия Вселенски събор без да бъдат приети някакви важни решения. Съборът продължил пет години и като резултат от неговата дейност се появили няколко едикта, засягащи главно заместването на църковните длъжности, начина на живот на духовенството и миряните и други. Общо взето те не съответствали нито на продължителността на събора, нито на задачите, които били поставени за разрешаване[88].

Оставяме на читателите да преценят дали този събор може да бъде определен като Вселенски?!

Скоро след закриването на този събор Римокатолическата църква била разтърсена от страхотен трус, който предизвикал такъв исторически разкол, чиито резултати имали за християнството не по-малко значение от разделението между Изтока и Запада. Този път разцеплението обхванало християните в Западна Европа. Започнала Реформацията. Но нека проследим събитията в хронологически порядък.

Повратен момент в борбата за църковна реформа станала 1517 година. Папа Лъв X решил да издаде, във връзка със завършването на строителството на храма „Св. Петър” в Рим, така наречените опрощаващи свидетелства – индулгенции. С тези свидетелства папата за определена сума освобождавал от четене на молитви, от съблюдаване на пост, от поклонничество и други. Индулгенции се продавали даже за мъртвите, за да се съкрати пребиваването им в чистилището или въобще да бъдат освободени от него. Цените били в съответствие с материалните възможности на купувачите. Свидетелствата се тиражирали с помощта на печатарската техника. Първата известна типографска продукция, която излязла от печатницата на Гутенберг били именно индулгенциите. Лъв X възложил на Майнцския архиепископ Албрехт Брандербургски продажбата на индулгенции в централна и източна Германия. Папата разрешил на архиепископа да задържа за себе си половината от приходите, за да може последния да погаси огромната сума, с която бил задлъжнял на банкерската къща Фугери[89].

На 31 октомври 1517 година преподавателят от Витенбергския университет,августинският монах Мартин Лутер (1483-1546), в съответствие с обичаите на това време, окачил за обсъждане и дискусия деветдесет и пет свои тезиси на вратата на Витенбергската църква. По-голямата част от тезисите разглеждала проблема с опрощаването на греховете и правела извод, че даже папата няма власт за пари – без искрено разкаяние на вярващия – да му опрощава греховете. Оттук следвало, че опрощаването на греховете за пари противоречи на църковните канони. Тази позиция неочаквано предизвикала много силен отзвук.

В по-нататъшната дискусия Лутер аргументирал своята гледна точка, като се опирал на учението на блажени Августин. Той отричал всички църковни авторитети, които не се опирали на Свещеното Писание. В неговите тезиси още тогава прозирала тяхната теологическа същност: грехът може да бъде опростен само от Бог, а не от папата. Оттук произтича революционната по своето значение централна мисъл на Реформацията: принципа “Sola fide” („Само вяра”) – само чрез вяра ще се спаси човек! На 15 юни 1520 година папа Лъв X издал булата “Exsurge Domini”, в която Мартин Лутер като еретик се отлъчвал от Църквата. Лутер публично изгорил копие на булата, а папата нарекъл Антихрист. Той подхвърлил на съмнение главенството на папата, а относно своето дело апелирал към Вселенски събор.  От този момент Лутер окончателно скъсал с папството[90]. Когато папата претърпял фиаско в опитите си да обуздае Лутер, с това се заел император Карл V (1519-1556), за когото бунтът на немците бил непонятен. В 1521 година на заседание на Вормския райхстаг Лутер, в присъствието на императора и на папския легат, защитил своето учение и не проявил склонност за компромис. Той изпаднал в немилост и получил убежище в замъка Вартбург, който принадлежал на Саксонския курфюрст Фридрих Мъдрия. Там, докато „ренесансовите” папи се наслаждавали на изискани латински стихове и се занимавали с изкуство, Лутер превел на немски език Свещеното Писание. Използваният за тази цел диалект по-късно станал основата на немския литературен език.

По същото време в Швейцария, независимо от Лутер, започнал своята дейност Цвингли. В „Изяснение на тезисите” той пише: „Още в 1516 година аз започнах да проповядвам Евангелието, преди някой в нашите места да бе чул името на Лутер. Аз никога не се качвах на катедрата, преди да се подготвя да изясня прочетеното от Евангелието”. Цвингли не тачел папата, но нямал нищо против последния да бъде смятан за глава на Църквата. Не си поставял за задача да подкопае устоите на папството, а само се опитвал да даде на вярващите основа за нов живот – сочел им Евангелието като единствен източник за спасението. Надявал се, че Рим сам ще вземе мерки за прекратяване на злоупотребите и започнал да действа решително след като се убедил, че предупрежденията не постигали целта си[91].

Французин по произход, Жан Калвин се подвизавал отначало в Базел, а след това в Женева. През 30-те години на XVI век той се заел с развитието на ученията на Лутер и Цвингли. Най-далеч той стигнал в отричането на посредническо-спасителната роля на Църквата и в подчертаването на личната вяра на индивида в делото на спасението. Калвинизмът се характеризирал със следните черти: пуританство във въпросите на морала и нравствеността, прилежен труд, устройство на евтина църква на разумни начала. Неговата последователност раждала сляпа твърдост и нетърпимост по отношение на инакомислещите, пример за което е осъждането и изгарянето на испанския учен и лекар Мигел Сервет в 1553 година.

От началото на Реформацията, та чак до Тридентския (XIX-ти Вселенски) събор (1545 година), а даже и до Аугсбургския религиозен мир (1555 година), римските папи били по същество безпомощни по отношение на движението за обновление на вярата. Те с неразбиране и страх наблюдавали това, което ставало от другата страна на Алпите. Папите от това време смятали, че църковният разкол е временно явление, което ще заглъхне от само себе си. Поради това за примирение, а още повече за извършване на частични реформи, не ставало и дума[92].

След смъртта на Лъв X Римокатолическата църква в течение само на двадесет и един месеца била възглавявана от папа Адриан VI (1522-1523). След него на конклава се разгоряла борба между прохабсбургската и профренската партии, която завършила в полза на привържениците на Франция и на папския престол бил избран племенникът на Лъв X, кардинал Джулио Медичи, който приел името Климент VII (1523-1534). Той започнал да провежда профренска политика, тъй като смятал, че испанската държава е по-опасна за Италия.

В хода на първата испано-френска война (1521-1526) френският крал Франциск I (1515-1547) завоювал в 1524 година Милано. Тогава папата открито се присъединил към антииспанския съюз между Франция и Венеция. Това станало причина по-голямата част от князете в Германия да вземат страната на Реформацията. Войната завършила през 1525 година с поражението на Франциск I. Императорските войски разгромили френската армия, която обсаждала Павия. Френският крал бил пленен и само с цената на сключен при тежки условия мир, успял да си върне свободата.

Победата на императорската армия дала възможност на заседание на Шпайерския райхстаг да се приеме постановление, което обявявало, че в пределите на своите територии съответните власти (княжески, градски и други) определяли и „своята” религия. По този начин постановленията на Вормския райхстаг губели своята сила и лутеранската църква се признавала от държавата[93].

През втората испано-френска война (1526-1529) войските на императора, преминавайки през Алпите, се устремили на юг, като целта им била да завладеят Неапол. По пътя си, за да накажат папата, те превзели Рим и го подложили на грабеж и погром (Sacco di Roma). Папата намерил убежище в Замъка на Светия Ангел, а в Италия за цяло столетие била установена испанска хегемония. И тази война завършила отново с победа на императора. Разорителните за Италия войни между Карл V и Франциск I временно били прекратени в 1529 година с мира в Камбре. За да запази господството на фамилията Медичи във Флоренция, папата се помирил с императора и двамата се обединили за борба с Реформацията.

Окрилен от военните успехи, Карл V заедно с верните на Римокатолическата църква князе отново заявили в 1529 година на Шпайерския райхстаг за забрана на разпространението на Реформацията Привържениците на Лутер протестирали против насилието. Оттук идва и тяхното наименование: протестанти (ние лично не намираме нищо лошо или обидно в това название, което е много по-точно от деноминации, евангелисти и други). В 1530 година Меланхтон (1497-1560), съратника на Лутер, формулирал основните теологически принципи на Реформацията. Този документ бил представен на Аугсбургския райхстаг за разглеждане. Обаче Аугсбургското изповедание, което давало възможност за компромис, било отклонено от Карл V, който сега вече имал зад гърба си и папата[94]. Императорът искал въпроса да бъде решен на Вселенски събор. Но папата не бил склонен да свика събор, защото ясно разбирал, че това би завършило с теологическо поражение на противниците на Реформацията. „Ренесансовите” папи не били готови за дискусия на такова ниво с педантичните протестантски учени, които се ровели в папските були, енциклики, декреталии, юридически сборници, в така наречения „Константинов дар” и откривали несъответствия, грешки, а понякога и явни фалшификации. На всичко отгоре те разполагали и с едно много силно оръжие – книгопечатането. С надежда за успех, на такава дискусия би могъл да се съгласи само един обновен римокатолицизъм. Най-накрая, след като не можал да направи нищо повече, на императора не оставало друго освен да се примири с тази ситуация и да насочи вниманието си към други проблеми.

Папа Климент VII бил неудачен политик. В бракоразводното дело на английския крал Хенрих VIII, който искал да се разведе с жена си, Екатерина Арагонска, той подкрепял интересите на Испания, което довело до разкол в английската църква. Понеже папата категорично отказал да даде развод на краля, Хенрих VIII в 1534 година се обявил за глава на английската църква и това положило начало на Реформацията в Англия.

Преходът от Ренесанса към епохата на църковната реформа, в историята на папството, е свързан с понтификата на папа Павел III (1534-1549). Той усилил в курията партията на привържениците на обновлението и по този начин подготвил условията за настъпателна борба с Реформацията.

Притиснато от стремително развиващите се събития папството било принудено да извърши в спешен порядък част от реформите, за които настоявали преди това концилиаристите. Дотогава папата саботирал провеждането на широки реформи, сега вече Карл V и Павел III се договорили за свикването на Вселенски събор. Обаче Франциск I се възпротивил решително на свикването на такъв събор, тъй като според него, той би заседавал под егидата на Хабсбургите. Тогава започнала третата испано-френска война (1531-1538), която въпреки всичко не успяла да сломи позициите на Франция[95]. Френският крал намерил добър съюзник в лицето на обединилите се през 1530 година, под името Шмалкалденски съюз, протестантски германски князе и градове.

Най-накрая в 1542 година папа Павел III свикал в Тридент, на границата между Австрия и Италия, Вселенски събор. Обаче той не бил открит поради новата испано-френска война (1542-1544). По условията на мира, сключен в 1544 година, испанците били принудени да признаят Франция за велика сила, а Франциск I се съгласил Тридентския събор да бъде открит[96].

Още преди свикването на събора започнала работа по реформата в Испания и Италия, която определила неговия характер. Реформата, която била много по-дълбок и широк процес, отколкото би било едно просто католическо обновление, се извършвала в две направления: от една страна, тя имала религиозно-нравствен характер, а от друга – организационно-църковен и дисциплинарен. Католическата реформа обновила идеала за монашеството, неговата организация. Тя станала причина за появата на нови ордени.

Първият нов монашески орден се появил в 1527 година. Това бил ордена на театинците, основан от Джанпиетро Карафа, архиепископ на Теата, който впоследствие станал папа под името Павел IV (1555-1559). От францисканския орден в 1526 година се отделил ордена на капуцините. В 1530 година в Милано бил сформиран ордена на барбанитите, който си поставял за цел грижата за бедните и болните. По това време възникнал и ордена на св. Урсула, който се грижел за възпитанието на девойките. В 1540 година също така с цел грижата за болните бил основан ордена на милосърдието.

Обаче главното средство за католическото обновление и бъдещата контрареформация станал ордена на иезуитите, чиято родина била Испания. Този орден бил основан от Игнатий Лойола (1491-1556), който произхождал от обедняла дворянска фамилия. В 1540 година Павел III с булата „Regiminis militantis ecclesiae” утвърдил новия орден под името „Общество на Иисус” („Societas Jesu”). Иезуитите, освен трите обязателни за монашеските ордени обети приемали и четвърти – за безусловно послушание на папата. Няма да разглеждаме подробно ордена на иезуитите, защото това би било извън темата на нашето изследване и може да бъде предмет на друга статия.

Като подготовка за борбата с Реформацията била реорганизирана папската инквизиция. Папа Павел III с булата „Licet ab initio” от 21 юли 1542 година учредил в Рим Централен инквизиционен трибунал, който по-късно получил името „Свещена канцелария”.Трибуналът бил ръководен от шест велики инквизитори начело с кардинал-велик инквизитор, какъвто станал Карафа.

В 1543 година той се разпоредил, печатането на книгите да става само след предварителен преглед и разрешение от инквизицията.По този начин било сложено началото на църковната цензура при книгопечатането[97].

След всичко това през ноември 1544 година Павел III издал булата „Laetare Jerusalem”, с която обявявал свикването на 15 март 1545 година в пограничния град Тридент, на Вселенски събор. В действителност съборът бил открит едва през декември 1545 година. Заседанията били ръководени последователно от трима кардинали-легати. По време на откриването присъствали само тридесет и един епископи и постепенно пристигнали останалите участници на събора.С право на глас се ползвали само епископите и ръководителите на монашеските ордени. Съвещанията преминавали на три нива:

1.В теологическата подготвителна комисия (с участието на нямащите право на глас доктори) се подготвяли декретите;

2.Съборните отци ги обсъждали на общо заседание и формирали мнението на болшинството;

3.Декретите били провъзгласявани на тържествено заседание[98].

Първият период на Деветнадесетия Вселенски (Тридентски) събор, според Римокатолическата църква (1545-1563)[99], протекъл от декември 1545 година до юли 1547 година. Булата, с която бил свикан събора обозначила по следния начин неговите задачи: изясняване на католическото вероучение; църковна реформа; възстановяване на вътрешнорелигиозния мир. Главната цел на папата била догматизацията на католическото вероучение, за да може по този начин да се разсее вътре в Римокатолическата църква неувереността, предизвикана от Реформацията. Императорът, напротив, поставял като първостепенна задача възстановяването на единството с протестантите, доколкото това би означавало и възстановяване на политическото единство на империята. Затова той искал първо да се обсъдят реформите, които биха облекчили компромиса.

В крайна сметка победила гледната точка на папата.Първо били обсъдени спорните теологически възгледи и било оформено католическото учение Била подчертана непоклатимостта на иерархията, традициите и църковните тайнства.Особено била подчертана посредническо-спасителна роля на Църквата.Било потвърдено и закрепено всичко, което искали да отхвърлят протестантите.

Отначало съборът, също както Реформацията, решил да изясни кои са изворите на вярата. Той отхвърлил основния принцип на протестантите, че само Библията е извор на вярата и потвърдил, че Свещеното Предание (догматите и каноните, съществуващи от времето на древното християнство) също така е извор на вярата. Съборът потвърдил църковното главенство на папата, института на свещенослужителите, целибата, месата, начина на извършване на изповедта и поклонението на светиите[100]. В центъра на теологическите дискусии било учението за спасението и Божията милост, тоест онова, което в най-голяма степен отделяло папството от Реформацията. Съборът постановил, че спасението се дава на хората благодарение на заслугите на Христос, а вярата е само врата, откриваща пътя към спасението. За постигане на спасението са необходими посредничеството на Църквата и активна религиозност, добри дела. Така, заедно с учението за първородния грях и за седемте тайнства, предоставяни от Църквата, била потвърдена и закрепена цялата догматическа и организационна структура на Римокатолическата църква. Разривът с протестантите станал окончателен.

Съглашението с тях ставало все по-нереално и в резултат на политическите събития по това време. В 1546 година паралелно на събора започнал и военния поход на Карл V срещу Шмалкалденския съюз. Папата подкрепил императора с пари и войска. През пролетта на 1547 година Карл V победил протестантските князе, сломявайки размаха на Реформацията. Сега вече императорът настоял пред папата и събора, да бъде осъществена и църковна реформа, като се увеличат правата на епископите и се ограничи папския абсолютизъм. Исканията на Карл V били подкрепени и от испанските епископи. Тогава папа Павел III, желаейки да избегне влиянието на императора, пренесъл заседанията на събора в Болоня[101]. Този акт на папата разделил събора на две партии и проимператорската партия останала в Тридент. Най-накрая Павел III в 1549 година разпуснал събора.

Следва…(виж тук)

__________________________________________

[83]. Там, с. 88-90.

[84]. За историята на Седемнадесетия Вселенски събор могат да се ползват следните основни трудове: Sacrorum conciliorum…, ed. J. D. Mansi, nouv. éd., t. 1-60, P., 1899-1927; Acta conciliorum oecumenicorum, ed. E. Schwartz, Strasb.-B., 1914, neuen Aufl., t. 1-3, B.-Lpz., 1933-36; Hefele, C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-VII, Freiburg, 2 Aufl., 1875; Gill, J., The council of Florence, Camb., 1959; Kühner, H., Lexikon der Päpste. Von Petrus bis Pius XII, Z.-Stuttg., 1956; Остроумов, И. Н., История Флорентийского собора (Магист. дисс. перераб. А. В. Горским), М., 1847.

[85]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 194.

[86]. Гюзелев, В., Папството и българите…, Пловдив, 2009, с. 84, 90.

[87]. Подходяща литература за Осемнадесетия Вселенски събор е: Sacrorum conciliorum…, ed. J. D. Mansi,  t. 1-31, Firenze-Venezia, 1759-98; nouv. éd., t. 1-60, P., 1899-1927; Acta conciliorum oecumenicorum, ed. E. Schwartz, Strasb.-B., 1914, neuen Aufl., t. 1-3, B.-Lpz., 1933-36; Hefele, C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-VII, Freiburg, 2 ed., 1875; Caspar, E., Geschichte des Papstums…, Bd. 1-2, Tübingen, 1930-33; Seppelt, F. X., Schwaiger, G., Geschichte der Päpste, München, 1964; Kühner, H., Lexikon der Päpste. Von Petrus bis Pius XII, Z.-Stuttg., 1956.

[88]. Функ, Фр. Кс., История християнской церкви от времëн апостольских до наших дней, М., 1911, с. 414.

[89]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 226-227.

[90]. Ibid., p. 227-228.

[91]. Дюлгеров, Д., Ил. Цоневски, Учебник по мисионерство, С., 1937, с. 167, 172-173.

[92]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 229-230.

[93]. Ibid., p. 231.

[94]. Ibid., p. 232-233.

[95]. Ibid., p. 233-234.

[96]. Ibid., p. 234.

[97]. Ibid., p. 235, 237-238.

[98]. Ibid., p. 238.

[99]. Основната литература за историята на Деветнадесетия Вселенски събор е: Sacrorum conciliorum… ed. J. D. Mansi, t. 1-31, Firenze-Venezia, 1759-98; nouv. èd., t. 1-60, P., 1899-1927; Acta conciliorum oecumenicorum, ed. E. Schwartz, Strasb.-B., 1914, neuen Aufl., t. 1-3, B.-Lpz., 1933-36; Hefele C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-VII, Freiburg, 2 ed., 1875; Caspar, E., Geschichte des Papstums…, Bd. 1-2, Tübingen, 1930-33; Concilium Tridentinum. Diariorum, actorum… nova collectio, v. 1-13, Freiburg, 1901-37; Schmidt, K. D., Studien zur Geschichte des Konzils von Trent, Tübingen, 1925; Richard, P., Concile de Trente, v. 1-2, P., 1930-31; Kühner, H., Lexikon der Päpste. Von Petrus bis Pius XII, Z.-Stuttg., 1956.

[100]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 238-239.

[101]. Ibid., p. 239.

Изображение: авторът Др. Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aDF