Драган Бачев

От български автори се срещат разни публикации за инквизицията, които са популярни. В тях се говори за жестокостите на тази организация, но липсват факти и дати, които да дадат възможност на читателя да проследи как е създадена тя, тъй като инквизицията се е оформила не за няколко месеца, а за десетилетия. Едва напоследък в труда си „Приматът в Църквата” професор д-р на теологическите науки Ангел Кръстев е подходил научно към въпроса за инквизицията.

В Древната християнска църква е нямало, пък и не е било възможно да има подобно учреждение за борба с инакомислещите. За християните до разделението, както за източните и за западните свети отци принуждението в делата на вярата е било чуждо и немислимо. Св. Атанасий Александрийски казва, че „преследването за вярата е изобретение на сатаната[48]”.

Самата дума „инквизиция” (латински inquisitio) значи разследване. Инквизицията възниква още през Х век, като официално съдебно учреждение на Римската църква. Тогава тя действала рядко и инцидентно на отделни места, главно в Италия. До ХII век бил в сила принципа, съгласно който еретиците не следвало да се изтребват, а да се убеждават. Правните и организационни начала на средновековната инквизиция  били разработени от папа Александър III (1159-1181) на съборите в Монпелие (1162 година) и в Тур (1163 година) и изложени в документ, в който било посочено какво трябва да е отношението към еретиците. Оттук нататък духовниците били длъжни да се противопоставят  на последните и да ги разобличават в служебен порядък (ex officio). Теолозите и юристите разработили принципа, съгласно който ереста е тъждествена на оскърбление на висшата власт (владетеля) и затова трябва да бъде наказвана от държавата. В 1184 година на събора във Верона папа Луций III издал декрет, който започвал с думите “Ad abolendam” и бил насочен против еретиците. На духовенството се вменявало, като задължение, не само да предявява обвинения в ерес, но и да провежда разследването (inquisitio)[49]. Присъствалият на събора германски император Фридрих I Барбароса (1152-1190) обявил църковното проклятие на еретиците за имперски закон; по този начин те подлежали на преследване и от страна на държавата.

За пръв път, съгласно кодекса от закони (от 1197 година) на краля на Арагон Педро II (1196-1213), било постановено, че еретиците трябва да бъдат изгаряни на клада. Папа Инокентий III, след като в 1199 година потвърдил споменатия по-горе декрет на папа Луций III, го допълнил с думите, че ереста в съответствие с римското право е тъждествена с оскърбление на величеството и следва да се наказва с изгаряне на клада. Съгласно едно друго обяснение еретикът бил изгарян на клада, защото първоначално ереста била сравнявана с чумата. Постановлението на Инокентий III било включено в Третия канон на Дванадесетия Вселенски събор, а император Фридрих II Хохенщауфен (1212-1250) в 1224 година го обявил за имперски закон.

При папа Григорий IX (1227-1241) законите, които касаели инквизицията претърпели още изменения и най-накрая в 1231 година била издадена папска конституция, която започвала с думите „Excommunicamus”. Според нея, наред с епископските инквизиции действали и папски инквизитори. Инквизицията е била възложена на Доминиканския орден. Нейното развитие било ускорено от конституцията на папа Инокентий IV (1243-1254) от 1252 година, която започвала с думите: „Ad extirpande”. В този документ папата предвиждал използването на камера за мъчения при разпитите. Създаването на първия папски инквизиционен съд станало при папа Николай IV (1288-1292), в края на XIII век[50]. Инквизицията била безпощадна. Еретиците се лишавали от граждански права, забранено било да бъдат погребвани по християнски; те нямали право на апелация и защита, имуществото им подлежало на конфискация, а тези, които са ги посочвали, били награждавани.

Написаните по-горе кратки сведения според нас са необходими, поради връзката между Дванадесетия Вселенски събор и формирането на инквизицията, а също така понеже литературата ни по този въпрос е оскъдна. Още една причина да бъдат написани тези редове, е, че в Православието такава институция липсва и е непозната. Може би ще се обадят гласове, които ще кажат: „Ами изгарянето на богомилския водач Василий Врач в Константинопол през 1111 година?” Както много добре е обяснил професор Кръстев в по-горе цитираната книга, това е било дело на държавната власт, и то е порицано от Църквата. Изразител на осъждането става св. Иларион, епископ Мъгленски (1134-1164). Той писал на византийския император Мануил I Комнин (1143-1180) писмо, убеждавайки го, че смъртното наказание е противно на новозаветното учение, и че насилието над инакомислещите дава обратни резултати. Императорът му отговорил, че разрешава в Мъгленската епархия, в която е известно, че има много богомили, епископът да направи опит с мирно слово да ги убеди в истините на Православието. След упорита работа и проповед, при пълна свобода на дискусиите, при които веднъж е пребит почти до смърт, най-после неговото смирение, търпение и познаване на Свещеното Писание побеждават[51]. Резултатът от всичко това бил, че в епархията му не останал нито един еретик. Всички горещо го обикнали и уважавали.

Причина за свикването на Тринадесетия Вселенски (I Лионски) събор[52] в 1245 година станали следните събития. Император Фридрих I  Барбароса (1152-1190) оженил своя син и престолонаследник Хенрих в 1186 година за Констанция, наследницата на Кралство Сицилия. След като императорът се удавил по време на Третия кръстоносен поход в Мала Азия, при преминаването на река Салеф, за крал бил избран Хенрих, когото папа Целестин III (1191-1198) короновал в 1191 година за император Хенрих VI (1190-1197). През 1194 година императорът заел и трона на Сицилия, наследството на съпругата си. Така Папската държава била заобиколена от север и от юг с владения на династията на Хохенщауфените. Хенрих VI преместил центъра на империята на юг, в Сицилия. Той обаче, починал внезапно, твърде млад, като оставил невръстен син Фридрих, без да успее да осъществи своя план за създаване на световна империя с център района на Средиземно море. Скоро след съпруга си починала и императрица Констанция (1198 година), като преди смъртта си оставила завещание, съгласно което определяла папа Инокентий III за регент на Сицилия и опекун на малолетния Фридрих. В Германия князете не признали Фридрих за крал. Вместо това те се разделили на два лагера и избрали едновременно в 1198 година двама крале: Филип Швабски и Отон Брауншвайгски. След смъртта на Филип в 1208 година папата короновал Отон за император в 1209 година, тъй като последният дал обещание да уважава папските привилегии. Но след като Отон IV (1198/1209-1218) нарушил съглашението, папата го отлъчил от Църквата в 1210 година[53]. Под влиянието на папата германските князе  низложили  Отон IV и на негово място избрали достигналия пълнолетие Фридрих II Хохенщауфен (1212-1250), сина на император Хенрих VI. Като се опирал на Сицилия Фридрих II се опитал да реализира мечтата си за световно господство. Отначало папството проявявало отстъпчивост по отношение на честолюбивите планове на младия крал. Папа Хонорий III (1216-1227) си поставил за цел организирането нов кръстоносен поход и търсел на всяка цена разбирателство с Фридрих II. Папата поставил като условие за коронацията му за император, задължението Фридрих II да освободи Светата земя. След като получил в 1220 година императорската корона последният даже не помислил да организира кръстоносен поход, а се заел с укрепването на собствените си позиции в Италия[54].

Към политиката на Инокентий III се върнал неговия племенник, папа Григорий IX (1227-1241), който станал непримирим противник на императора. След като Фридрих II, по мнението на папата, саботирал и отлагал кръстоносния поход, той бил отлъчен от Църквата в 1227 година. Все пак императорът осъществил обещания кръстоносен поход през 1228-1229 година. Това бил твърде странен поход, тъй като Фридрих II без да води военни действия, чрез дипломатически преговори успял в 1229 година да постигне завръщането на Иерусалим в ръцете на кръстоносците, които били изгубили града в 1187 година след като египетският султан Саладин им нанесъл тежко поражение в битката при Тивериадското езеро. Обаче, тъй като императорът бил отлъчен от Църквата, наложило се Иерусалимският латински патриарх да постави под интердикт Светата земя. След като Фридрих II се отправил за Палестина, папата събрал войска и нахлул в Южна Италия. Обаче императорът внезапно се завърнал в Италия и победил папската армия. Григорий IХ бил принуден да признае властта на Фридрих II в Италия, а императорът гарантирал суверенитета на Папската държава, но нито една от страните не съблюдавала условията на договора. Заради ново нахлуване на войските на Фридрих II в Папската държава папата повторно го отлъчил от Църквата в 1239 година. В отговор на това императорът завзел цялата Папска държава. Папа Григорий IX решил да привлече императора, който извършил нападение срещу него, пред съда на Вселенски събор. Обаче Фридрих II задържал архиереите, които се опитали да отидат на Латеранския събор, който трябвало да се състои на Великден 1241 година. Папата се оказал безсилен и трябвало да се откаже от провеждането на събора[55]. Скоро след това папата починал. Неговият наследник Инокентий IV (1243-1254) донесъл разочарование на императорската партия, защото продължил политиката на Инокентий III и Григорий IХ. В 1244 година, спасявайки се от императора, папа Инокентий IV неочаквано избягал във Франция. В 1245 година той свикал Тринадесетия Вселенски (I Лионски) събор. Папата живеел в лионския манастир „Сен Жюст”, а заседанията на събора се провеждали в лионската катедрала. Основният въпрос пред събора бил съда над императора, който завършил на 17 юли 1245 година с анатемосването на Фридрих II и лишаването му от престола и императорската корона. Лошо посещаваният събор приел още 22 решения, между които: за преговори с Източната църква за сключване на уния и за организиране на кръстоносен поход срещу татарите. Като интересна подробност може да се отбележи, че съгласно решение на събора кардиналите получили право да носят шапки с червен цвят.

След закриването на събора папата призовал всички князе на борба срещу императора. През 1246 година в Германия били избрани един след друг двама антикрале. Фридрих II все пак успял да запази трона си, но в 1250 година преди решителния сблъсък той внезапно починал. Архиепископът на Палермо опростил греховете на отлъчения от Църквата император, който бил на смъртно легло[56].

Много интересно е отношението на Фридрих II Хохенщауфен към Православието. Като противник на папството той сключил съюз с никейския император Иоан III Дука Ватаци (1222-1254), обещавайки да му окаже помощ за прогонването на латинците от Константинопол. В редица свои писма той възхвалява „най-православните ромеи, благодарение на които християнската вяра се разпростряла до крайните предели на света”. С враждебното си отношение спрямо папите (те трикратно го отлъчвали от Църквата) и с положителното си отношение към Православието Фридрих II се отличавал от всички владетели в западния свят. Той смятал, че във висша степен е недостойно папата да обявява „най-благочестивите и правоверни гърци за схизматици и еретици[57]”. Със своята позиция той вдъхвал увереност сред византийците в скорошното отвоюване на Константинопол от латинците.

И този събор не може да бъде възприет като Вселенски.

Ще завършим с няколко думи историята на борбата между папите и Хохенщауфените.

Няколко години след смъртта на император Фридрих II, починал по време на италианския си поход неговият син и наследник Конрад IV (1250-1254). Династията на Хохенщауфените била унищожена. В Германия настанала 20-годишна анархия, т. н. Междуцарствие (Interregnum) 1254-1273 година. В Южна Италия победител в борбата за наследството на Хохенщауфените излязъл граф Карл Анжуйски. Той бил брат на френския крал св. Людовик IX (1226-1270). Под предлог, че папата е сюзерен на Сицилия, през 1266 година в Латеранската катедрала той короновал Карл Анжуйски за крал на Сицилия и Неапол. Обаче победата на папството се оказала пирова. На мястото на Хохенщауфените се появила Анжуйската династия и нейното вмешателство в политическия живот на Италия означавало за папите, че ще си имат работа с още по-опасен противник. Папството, след като нямало възможност да се опре на империята, постепенно изпаднало в зависимост от най-мощната европейска държава по онова време – Франция[58].

След прогонването на латинците от Константинопол (1261 година) и възстановяването на Византийската империя отношенията на папството с православния Изток отново се изострили и то попаднало под влиянието на неаполитанския крал Карл I Анжуйски (1266-1285), който бил обзет от мечтата за повторно завладяване на Константинопол. При създалата се опасна обстановка византийският император Михаил VIII Палеолог (1259/1261-1282) се съгласил на уния с Римската църква, която била провъзгласена на Четиринадесетия Вселенски (II Лионски) събор.

Съборът се състоял през май 1274 година[59]. На него папа Григорий Х (1271-1276), който бил избран на конклав, изложил своята програма, която включвала укрепване на църковната дисциплина, осъществяване на уния с Изтока и освобождаване на Светата земя. В събора взели участие около петстотин епископи и хиляда прелати, освен това на него присъствали и представители на византийския император. Била сключена уния между Римската и Източната църкви. Православните делегати приели Filioque и главенството на папата. Това обаче не бил компромис между равноправни страни, а подчинение на Православието пред Рим. Унията била мъртвородена и не просъществувала дълго, защото срещу нея имало силна реакция на православното духовенство и вярващите не само във Византия, но и по целия Балкански полуостров. Францисканският монах Юбер дьо Роман в своето „Триделно съчинение”, написано преди събора, изтъквал, че превземането на Константинопол от латинците през 1204 година е една от основните причини за разкола между Рим и Изтока и предлагал възстановяване на властта на византийските императори над Морея и други латински владения в същинска Гърция чрез сключване на договори и брачни съюзи[60]. Накрая папа Мартин IV (1281-1285) разтрогнал унията, за която били положени толкова много усилия.

Съборът постановил също така, в течение на шест години, църковната десятина да се изразходва за организирането на нов кръстоносен поход. На събора присъствали пратеници на новия германски крал Рудолф Хабсбург (1273-1291). Анархията в Германия, от която бил заинтересован папата, най-накрая му омръзнала и той заставил князете да изберат, след 20-годишно прекъсване, нов крал. По този начин римският папа Григорий Х се стремял да създаде противовес на вече реалните заплахи от страна на мощната френска държава.

Струва ни се, че този събор не би могъл да бъде определен като Вселенски

Причина за свикването на Петнадесетия Вселенски (Вьенски) събор[61], според Римокатолическата църква, който се състоял през октомври 1311 година във Вьен, Бургундия, станали две събития: сблъсъкът на френския крал Филип IV Хубави (1285-1314) с папството и неговият конфликт с ордена на тамплиерите.

В самото начало на XIV век се изострили отношенията между папа Бонифаций VIII (1294-1303) и френския крал. На Латеранския събор от 18 ноември 1302 година папата обявил, в присъствието на висшето духовенство, широко известната була „Unam Sanctam[62]”. В нея Бонифаций VIII, опирайки се на теологически и юридически аргументи, обосновал теорията за неограничената папска власт, а единството между папата и Църквата издигнал в качеството на догмат. Папата споменава Лука 22:38, като според него и двата меча (ножа) – духовният и материалният се намират във властта на Църквата. Но последният трябва да се използва за защита на Църквата, а първият владее самата тя. Заключителните думи на булата гласяли: „Ние тържествено заявяваме, утвърждаваме и провъзгласяваме, че подчинението пред римския папа е за всяко човешко същество обезателно необходимо условие за неговото спасение”.

Булата „Unam Sanctam” е квинтесенция на папския абсолютизъм и непосредствено била насочена против френския крал Филип IV. „Извън Римската църква няма спасение” – този принцип станал нова убедителна формулировка за главенството на папата.

Френският крал подчертал, че кралската власт произхожда непосредствено от Бога и че той не признава над себе си никаква друга власт, освен Божията. Филип IV решил да призове папата на Вселенски събор. В отговор на това Бонифаций VIII се готвел да анатемоса краля. Ден преди произнасянето на анатемата (8 септември 1303 г.) канцлерът на краля Гийом Ногаре, с помощта на римски аристократи, извършил нападение срещу папата, който се намирал в своя роден град Анани. Ногаре заловил папата и, както твърдят, му ударил плесница. Обаче римляни, начело с Орсини, освободили папата, след което Бонифаций VIII проклел нападателите и техния крал. Папата се завърнал в Рим, където след няколко седмици, в резултат на преживените вълнения и унижения починал[63]. Интересен факт, който трябва да се отбележи, е, че Бонифаций VIII с булата „Antiquorum habet fide” (от 22 февруари 1300 г.) поставил началото да се празнуват Свети (или Юбилейни) години (annus sanctus). Папата постановил Света година да се празнува на всеки сто години, в началото на новия век. В 1343 година папа Климент VI съкратил срока на петдесет години, в 1389 година Урбан VI – на тридесет и три години (колкото е живял Христос), а в 1470 година Павел II – на двадесет и пет години (както е и до днес), за да може всяко едно поколение да участва в тези тържества.

Новият папа Бенедикт XI (1303-1304) снел анатемата от Филип IV и се ориентирал към Франция. В 1305 година под силния натиск на френския крал за папа бил избран Бертран де Го, кардинал-архиепископа на Бордо, който приел името Климент V (1305-1314). С неговия понтификат започва така наречения Авиньонски плен на папите, но това ще бъде тема на друго изследване.

В 1118 година рицарите Юг дьо Пайен и Жофруа дьо Сен-Омер заедно с още седем приятели се посветили на благочестивата цел да охраняват пътя за Иерусалим от разбойници и грабители, за да могат поклонниците спокойно да достигат до града. Уставът на ордена, основан от тези рицари, бил съставен от самия св. Бернар Клервоски и утвърден на църковния събор в Труа през 1128 година. Юг и неговите сподвижници станали известни под името „Бедните рицари на Христа и на Соломоновия храм”(„Pauperi commilitiones Christi Templicue Salomoniacis ”).Балдуин I (1100-1118), кралят на Иерусалим им предоставил за резиденция част от някогашния храм на цар Соломон. Оттук идва и името – тамплиери или храмовници. Седалище на ордена, след като рицарите били изтласкани от Светата земя, станал в 1291 година Кипър, а малко по-късно – Франция[64]. Междувременно орденът, благодарение на дарения и търговска дейност натрупал огромни богатства. Той бил кредитор на крале и папи. На Изток тамплиерите, очевидно, възприели определени култови ритуали, които не са характерни за християнството. Орденът имал не само финансово, но и политическо влияние. Ето защо, според повечето историци, крал Филип IV се стремял да сложи ръка върху имуществото на рицарите и да ликвидира тяхното влияние. В 1307 година по заповед на краля френските тамплиери били арестувани, а техните ръководители – заточени в крепостта-затвор Темпл (Бастилията), която била построена от самите рицари. Процесът срещу тях траял почти седем години. Те били обвинени в богохулство, ерес и разврат (содомия и хомосексуализъм). За ликвидирането на ордена светската власт се нуждаела от помощта на папата.

Именно затова Климент V свикал Петнадесетия Вселенски (Вьенски) събор в 1311 година. Съборът признал обвиненията срещу тамплиерите за обосновани и обявил през март 1312 година за разпускането на ордена. С булата „Vox clamantis”, в която се съобщавало за взетото решение, папата предавал имуществото на тамплиерите  на ордена на хоспиталиерите. След църковното осъждане вече нямало никакви пречки и за осъждането на ръководството на ордена на тамплиерите от светската власт. На 18 март 1314 година в Париж били изгорени на клада великият магистър на ордена Жак дьо Моле и неговите най-близки помощници[65].

Петнадесетият Вселенски събор призовал помирилите се временно френски и английски крале да предприемат нов кръстоносен поход. За целта папата им предоставил църковната десятина за срок от шест години. На събора значително място заела дискусията за бедността, която се водела във францисканския орден и ставала все по-остра. Тази дискусия постепенно се разпространила в цялата Римокатолическа църква. Съборът се обявил против неимоверните искания на миноритите и по въпроса за бедността предложил да се избере пътя по средата.

Крал Филип IV настоявал за процес срещу починалия папа Бонифаций VIII, на който папата да бъде обвинен със задно число в ерес и убийство. Климент V не можел да възпрепятства  възбуждането на такъв съдебен процес, обаче болшинството от кардиналите не одобрявало подобно нещо, така че кралят не постигнал целта си. С булата „Rex gloriae”, издадена в 1311 година станало възможно единствено да бъдат реабилитирани  канцлерът Ногаре и другите съучастници в покушението срещу Бонифаций VIII (а следователно и техния поръчител – краля[66]).

Този събор трудно би могъл да бъде възприет като Вселенски.

Както отбелязахме малко по-горе, в 1305 година под натиска на френския крал Филип IV за папа бил избран Бертран де Го, кардинал-архиепископа на Бордо, който приел името Климент V (1305-1314). По-голямата част от историците наричат периода 1305-1377 година от историята на папството – Авиньонски плен на папите. Ние ще си позволим да се присъединим към мнението на унгарския учен Йеньо Гергей, че папите по този начин се спасили от анархията, която царяла в Папската държава и в Рим и намерили приют под крилото на мощната френска държава. Климент V предпочел да покани за интронизацията кардиналите в Лион, а в 1309 година окончателно преместил папската курия в Авиньон. Папата така и не видял Италия през живота си.

Авиньон по това време представлявал малко градче по река Рона в Южна Франция. Заедно с графство Авиньон той принадлежал към владенията на Свещената Римска империя и бил даден от императора в лен на неаполитанския крал. Но тъй като последният бил васал на папата, то, по такъв начин, Авиньон се оказал подходящо място за папската курия, защото формално той не бил част от френското кралство. Впрочем папа Климент VI (1342-1352) закупил в 1348 година града от краля на Неапол. Папа Бенедикт XII (1334-1342) започнал в Авиньон строителството на мощна, подобна на крепост папска резиденция, което било продължено и при неговите приемници.

Следва…(виж тук)

__________________________________________

[48]. Кръстев, А., Приматът в Църквата, С., 2011, с. 279-280, с. 283.

[49]. Gergely Jenö, A pápaság…, р. 134.

[50]. Ibid, p. 134-135.

[51]. Кръстев, А., Приматът в Църквата, С., 2011, с. 281. Желаещите да научат повече за инквизицията в Европа и в Испанска Америка могат да ползват тази книга (б. а.).

[52]. Подходяща литература за Тринадесетия Вселенски събор на Римокатолическата църква е: Sacrorum conciliorum…, ed. J. D. Mansi, nouv. éd., t. 1-60, P., 1899-1927; Acta et decreta sacrorum conciliorum regentiorum, Collectio Lacensis, publ. a M. Laach., t. 1-7, Freiburg, 1870-90; Hefele, C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-VII, Freiburg, 2 ed. 1875; Kantorowicz, E., Kaiser Friedrich der Zweite, 4 Aufl., B., 1936; Gloger, B., Kaiser, Gott und Teufel, B., 1970; Rodenberg, C., Innocenz IV und das Königreich Sicilien, Halle, 1892; Kühner, H., Lexikon der Päpste. Von Petrus bis Pius XII, Z.-Stuttg., 1956.

[53]. Gergely Jenö, A pápaság…, р.р. 127, 129.

[54]. Ibid., p.p. 129, 138.

[55]. Ibid., p. 139.

[56]. Ibid., p. 141.

[57]. Гюзелев, В., Папството и българите през Средновековието (IX-XV в.), Пловдив, 2009, с. 60.

[58]. Gergely Jenö, A pápaság…, р. 142-143.

[59]. За историята на Четиринадесетия Вселенски събор на Римокатолическата църква могат да се ползват: Sacrorum conciliorum…, ed J. D. Mansi, nouv. éd., t. 1-60, P., 1899-1927; Acta conciliorum oecumenicorum, ed. E. Schwartz, Strasb.-B., 1914, neuen Aufl., t. 1-3, B.-Lpz., 1933-36; Roberg B., Das zweite Konzil von Lyon (1274), Paderborn, 1990; Hefele, C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-VII, Freiburg, 2 ed., 1875; Kühner, H., Lexikon der Päpste. Von Petrus bis Pius XII, Z.-Stuttg., 1956.

[60]. Гюзелев, В., пос. съч., с. 62-63.

[61]. По историята на Петнадесетия Вселенски Римокатолически събор вж. следните основни трудове: Sacrorum conciliorum…, ed J. D. Mansi, nouv. éd., t. 1-60, P., 1899-1927; Acta conciliorum oecumenicorum, ed. E. Schwartz, Strasb.-B., 1914, neuen Aufl., t. 1-3, B.-Lpz., 1933-36; Hefele, C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-VII, Freiburg, 2 ed., 1875; Digard, G., Philippe le Bel et le Saint-Siège de 1285 á 1304, t. 1-2, (Liège), 1936; Charpentier, J., L’ordre des Templiers, P., (1945); Lobet, M., La tragigue histoire de l’ordre du Temple, Brux., 1954; Ollivier, A., Les Templiers, (P., 1958); Легман, Дж., Ли, Г. Ч., История тамплиеров, М., 2002; Мельвиль, М., История ордена тамплиеров, Спб., 1999; Фо, Г., Дело тамплиеров, Спб., 2004.

[62]. Gergely Jenö, A pápaság…, р. 151.

[63]. Ibid., p. 151-152.

[64]. Ibid., p. 157.

[65]. Ibid., p. 158.

[66]. Ibid., p. 157.

Изображение: авторът Др. Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aCZ