Радостин Марчев

Въведение

Теорията за еволюцията, изложена от Чарлз Дарвин, вече повече от 100 години продължава да бъде въпрос, който вълнува и разделя Християнската църква. Може ли християнин да вярва в еволюцията? Означава ли това, че Библията греши в начина, по който описва сътворението на света? Как е възможно да съвместим вярата и науката? Това са трудни въпроси, на които християните дават различни, често напълно противоположни отговори.

Настоящата статия се обръща само към един от множеството аспекти на темата – реакцията на евангелските християни към Дарвиновата теория и влиянието на последната върху някои тенденции в съвременните християнски общности. Резултатите от едно такова изследване могат да се окажат изненадващи за мнозина – без значение дали последните се определят като християни или не.

Исторически  изненади[1]

Исторически реакцията на протестантското движение към Дарвин и неговата теория не е единна. Малко известен факт е, че доста преди публикуването на Произход на видовете през 1859 християните нямат проблем с идеята за стара земя[2]. Хаф Милър[3] се опитва да хармонизира свидетелството на научните факти с описанието от Битие 1-2, настоявайки за стара земя, като в същото време смята, че този въпрос по никакъв начин не е свързан с еволюционната теория. Джон Флеминг, професор по естествена история в Кралския колеж в Абърдийн, а преди това повече от 25 години свещеник от Шотландската църква, оспорва теорията на Кювиер и Букленд, свързана с геологията на катастрофизма, според която земните пластове са се образували в сегашния си вид вследствие на всемирния потоп. Джон Плейфеър (също дълги години свещеник, преди да се отдаде на преподавателска дейност) през 1802 година пише книга, озаглавена Illustrations of the Huttonian theory of the Еarth, в която защитава униформитарианизма и отрича възможността за млада земя и времевата таблица на архиепископ Ушер[4]. Едуард Хичкок (1793-1864) няколко години конгрешански свещеник, а след това преподавател по геология и естествена история в колежа „Амхърст”, смятан за един от водещите авторитети на своето време по въпроса за историята на американската геология и който през 1840 става първият председател на Асоциацията на американските геолози, пише повече от двадесет книги и над сто статии, трактати и памфлети, в които защитава модифициран катастрофизъм и символично виждане за дните от Битие, както и някаква форма на еволюция или поне многократно творение: „Изглежда, че всяка последваща обща промяна, която се случва на земната повърхност, е била подобрение на нейните условия. Животните и растенията от по-висша организация се разпространяват с всяка промяна, докато накрая Земята е била подготвена за сега съществуващите видове[5]”.

Със смесени реакции е посрещната и идеята на Дарвин за естествения подбор. Известният палеонтолог Луис Агасис (1807-1873) след усилено изучаване на фосилите достига до извода, че връзката в устройството говори за общ дизайн. Видовете се стремят към общ, зададен от Бога „архетип” и нямат генетична връзка помежду си. Всеки отделен вид е бил създаден специално за средата, която населява, и като такъв е фиксиран и не се променя. Възможността за еволюция е отричана също и от Уилям Доусън (1820-1899), президент на университета „Макгийл”, първи президент на Кралското общество в Канада и президент едновременно на канадската и американската асоциация за развитие на науката[6]. От друга страна, учени като Джордж Фредерик Райт (1838-1921) от колежа „Оберлини” и професора по естествена история Джеймс Дана (1813-1895) от „Иейл” приемат еволюцията и естествения подбор, без да виждат в тях нищо атеистично, зло или противоречащо на учението на Библията. Джеймс Маккош (1811-1894) казва:

„Аз съм защитавал еволюцията, но правейки това, съм я представял като метод, използван от Бога, и смятам, че когато е разбирана по този начин, тя по никакъв начин не е несъвместима с Писанието”.

Подобно е и мнението на Дана, който смята, че Бог, като законодател, е избрал и постановил методите (в това число и естествения подбор), чрез които желае да твори и в резултат на които се е достигнало до сегашното състояние на Земята и видовете.

Може би най-интересният случай е свързан с името на водещия за времето си американски ботанист и преподавател от „Харвард” Аса Грей (1810-1888), конгрешанин с доста консервативни богословски виждания, който е един от хората с най-голяма заслуга за разпространението на еволюционната теория в Северна Америка. Личен приятел на Дарвин, той води дълга кореспонденция с него, твърдейки, че теорията за естествения подбор може да бъде използвана в подкрепа на Божия провиденчески план за създаване и поддържане на света.

Подобна е реакцията и на богословите. Като цяло през ХIХ-ти век се очертават три основни виждания относно еволюцията. Водачи като Хорас Бушел, Филип Брукс, Л. Т. Тоунсен и Джон Лейдлоу я отхвърлят напълно като несъвместима с християнската вяра. През 1878 година презвитерианецът Джон Т. Дюфийлд казва, че еволюцията, така както е представена от Дарвин, е „несъвместима с това, което Писанието казва за първоначалното и настоящо духовно състояние на човека”[7].

Друга част я приемат доста безкритично, подкрепени главно от модерните за това време положителни нагласи към висшата критика и от растящата увереност в прогресивното развитие на човешката раса.

Една трета група, включваща имена, като Томас Чалмърс, Арчибалд Александър, Франсис Патън, Робърт Денби, Уилям Шед, Аугуст Стронг, Джоузеф Кук, Оран Рут, Уилям Поуп и С. Ж. Гамертсфелдър, макар да остава богословски консервативна, се опитва да хармонизира виждането си за Библията, и по-специално за Битие, с еволюционната теория.

Като цяло повечето консервативни богослови преди 1930 година се придържат към виждането за стара земя, като виждат в „дните” от Битие 1 или епохи, вместо буквални дни, или пък вмъкват „дупка” между стихове 1 и 2. В това отношение богословският климат от края на XIX-ти и началото на XX-ти век рязко се отличава от непреклонното настояване на мнозина съвременни креационисти, че възрастта на Земята е под 10,000 години. Трябва отново да подчертаем, че това виждане няма нищо общо с богословския либерализъм. Консервативни водачи от ранга на Джеймс Ор от Шотландия и Бенджамин Уорфийлд от богословската семинария в „Принстън”, които пишат за „Фундаментите[8]” (1910-15) и на практика подготвят пътя за зараждането на фундаментализма[9], са склонни да приемат дълъг процес на еволюция, за да обяснят Божия начин да сътвори растенията, животните и дори човешкото тяло. Дори Уилям Дженинс Бриан, който се опитва да прокара закон, забраняващ изучаването на еволюцията в училищата, и водеща фигура в скандалния „маймунски процес[10]”, не е имал проблеми със старата земя и е виждал „основния проблем на еволюцията в метафизичния натурализъм и свързания с него социален дарвинизъм, в защита на който често е била използвана научната еволюция[11]”.

Реакцията на Чарлс Ходж (1797-1878), президент на „Принстън”, е особено показателна. Той засяга еволюцията поне в две съчинения – своя magnum opus Систематично богословие и голямото есе „Какво е дарвинизмът?” (1874). В последното той дава ясен отговор: „Така достигаме до отговора на нашия въпрос, какво е дарвинизмът? Той е атеизъм”. Според него отговорът е очевиден, защото дарвинизмът премахва нуждата от първопричина и така и идеята за Бог и дизайн. Следователно за Ходж основният проблем с еволюционизма не е естественият подбор, древността на Земята, възможността за промяна на видовете или някой друг научен проблем. Той ясно заявява това: „Нито еволюцията, нито естественият подбор дават на дарвинизма неговия специфичен характер и значение. Това е Дарвиновото отричане на телеологията или на учението за крайната причина. Той отрича дизайна за всеки от организмите в растителния и животинския свят … Трябва да бъде добре подчертано, че именно тази особеност на неговата система го поставя в конфликт не само с християнството, но с фундаменталните принципи на естествената религия”. Следователно, ако премахнем атеистичния характер на дарвинизма, за Ходж не би имало проблем той да го приеме, без това да застраши по някакъв начин неговата вяра. И отново: „Казвайки, че тази система е атеистична, не казваме, че г-н Дарвин е атеист … нито пък твърдим, че всеки, който приема тази теория, прави това в атеистичен смисъл. Вече беше подчертано, че има атеистична и теистична форма на небуларната хипотеза за произхода на вселената; така че може да има и теистична интерпретация на Дарвиновата теория”.

Ако трябва да обобщим, решаващо за Ходж дали еволюцията трябва да бъде приемана или отхвърляна, е дали тя е представяна в атеистична или теистична форма[12].

С оглед на всичко казано заключението на Ливингстън[13] е съвсем оправдано:  „…евангелските учени имали забележително малки трудности да пригодят своето богословие към идеята за дълга история на Земята. Християнските геолози едновременно посрещат и приспособяват проблема за стара земя дълго преди появата на Дарвиновата теория. Със сигурност не това е, към което дарвинизмът отправя своето предизвикателство. Нито пък изглежда, че дарвинизмът е предизвикал криза относно учението на Писанието. Изменението на видовете по подразбиране не е било по-голям проблем за евангелската егзегетика на Битие от това за древната земя … Заплахата идвала на философския фронт. Тя възниквала от Дарвиновото предизвикателство на викторианското разбиране за мястото на човека в естествения ред”.

Прочетете още „Християнски реакции на Дарвиновата теория* „ →

Иван Ж. Димитров

Резюме

В библейската наука, включително в изследванията на Новия Завет, има доста предположения и често се изразяват хипотези и се полагат големи усилия за защита на мнения, които се различават от традиционно приетите факти за библейски личности или събития. Такъв пример са опитите на някои амбициозни български учени да прекроят пътя на проповедническата дейност на апостол Павел на Балканския полуостров с довода, че той не е отишъл в град Филипи, а в град Филипополис. Другият древен град, за който се твърди, че е библейско място, е град Никополис ад Нестум в средното течение на река Места в Южна България. Колкото и странно да изглежда, някои изследователи твърдят, че това е така – градът, в който апостол Павел искал да прекара зимните месеци, както пише до своя ученик Тит (Тит 3:12), е този, а не Никополис в Епир. Причините за интереса към такива хипотези са ясни: всеки е съблазнен от мисълта, че неговото място или страната му е имала славна, но вече забравена история; че само по-известните държави и градове се смятат за центрове на събитията в световна история, включително християнска история. Но историята е спомен за истината, а не за въображаеми събития.

***

В библейската наука, в това число и в новозаветните изследвания често се изразяват предположения, градят се хипотези, полагат се огромни усилия да се защитят мнения, които се различават от традиционно приеманите факти, свързани с библейски личности или събития. Мотивите за такива усилия са различни, но много често те са свързани с желанието на определени автори да предложат решения, които да задоволят личните им амбиции в науката. Обикновено е налице и стремежът да се докаже нещо, което според авторите ще повиши авторитета на тях самите или на тяхното родно място и страна. Но и не само това може да е мотив, както е например случаят с изследванията на д-р Хайнц Варнеке относно мястото на корабокрушението на св. апостол Павел по пътя му за Рим[1] (по този въпрос виж тук в блога Съдържание 1, публикация № 20 от Иван Ж. Димитров, Корабокрушението на св. апостол Павел с подзаглавие: Малта ли е островът, където се спасяват корабокрушенците? – бел. на автора на блога).

Такъв пример виждаме и в стремежа на някои амбициозни български учени да преначертаят пътя на проповедническата дейност на св. апостол Павел на Балканския полуостров. Подобни опити са правени и по отношение на други исторически личности, извън библейската история.

И сега конкретно към примерите. Във връзка с разказа на Деяния апостолски за проповедта на апостола в град Филипи, Македония, някои български учени са се поблазнили от възможността той да е отишъл не в град Филипи, а в град Филипопол[2]. Доводите са, че по това време Филипи е бил малък град, заселен с римски военни колонисти-ветерани, докато Филипопол е бил голям град с развит стопански, културен и религиозен живот, включително и със сграда на синагога. Градът е на брега на голямата река Хеброс (Хебър, Марица), която по онова време била плавателна[3]. Д-р Асен Чилингиров от Берлин в книгата си „Апостол Павел, Филипи и Филипопол” и в редица сродни публикации се опитва да обори традиционното възприемане на свидетелството на Деяния апостолски и посланията на апостол Павел, а позицията му получи значителна популярност сред неспециалистите. Водени от ненаучни критерии, мнозина си казват: защо апостолът да е бил в град Филипи, а да не е бил в града с близкото по звучене име Филипопол? При това д-р Чилингиров посочва значително число научна литература, която е проучил и на чиито сведения той стъпва. Но, разбира се, тълкува сведенията по свой начин и определено тенденциозно.

Но такова твърдение се сблъсква преди всичко с нeколкократното споменаване на името на град Филипи извън разказа в 16-та глава на Деяния апостолски. Ето примерите:

В Деяния апостолски 20:6 авторът отбелязва: „А ние отплавахме от Филипи след дните на Безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада” (ἡμεῖς δὲ ἐξεπλεύσαμεν μετὰ τὰς ἡμέρας τῶν ἀζύμων ἀπὸ Φιλίππων καὶ ἤλθομεν πρὸς αὐτοὺς εἰς τὴν Τρῳάδα ἄχρι ἡμερῶν πέντε). Разбира се, отплаването е станало от Неапол, но той е служел като пристанище на важния в много отношения град Филипи[4].

В началото на Посланието до филипяни (Филипяни 1:1) е посочено името на град Филипи: „Павел и Тимотей, раби Иисус Христови, – до всички в Христа Иисуса светии, които се намират във Филипи” (Παῦλος καὶ Τιμόθεος δοῦλοι Χριστοῦ Ἰησοῦ πᾶσιν τοῖς ἁγίοις ἐν Χριστῷ Ἰησοῦ τοῖς οὖσιν ἐν Φιλίπποις).

В края на същото послание (4:15) апостолът нарича християните там по името на града им, като ги свързва с провинция Македония: „А знаете и вие, филипяни, че в начало на благовестието, когато излязох из Македония…” (οἴδατε δὲ καὶ ὑμεῖς, Φιλιππήσιοι, ὅτι ἐν ἀρχῇ τοῦ εὐαγγελίου, ὅτε ἐξῆλθον ἀπὸ Μακεδονίας…)

В Първо послание до солуняни (1 Солуняни 2:2) се говори за случилото се с апостола в град Филипи: „макар и пострадали и поругани попреди във Филипи, както знаете, ние дръзнахме в Бога нашего да ви проповядваме Божието благовестие с голям труд” (ἀλλὰ προπαθόντες καὶ ὑβρισθέντες, καθὼς οἴδατε, ἐν Φιλίπποις ἐπαρρησιασάμεθα ἐν τῷ θεῷ ἡμῶν λαλῆσαι πρὸς ὑμᾶς τὸ εὐαγγέλιον τοῦ θεοῦ ἐν πολλῷ ἀγῶνι).

Дори да се допусне, че в някое от тези места е направена грешка и вместо Филипопол е записан Филипи, трудно е да се приеме, че на всички места сведенията за град Филипи са сбъркани и всъщност става дума за другия град, носещ името на македонския владетел Филип II[5]. От друга страна, ако апостол Павел е имал за цел да отиде във Филипопол, който е все пак в провинция Тракия, а не в Македония, тогава от Троада лесно би преминал през пролива Хелеспонт (днес Дарданели) и да се отправи първо на север и после на северозапад към Филипопол. Не е било необходимо да плава до остров Самотраки и оттам до пристанището на Неапол (днес Кавала), та чак тогава да търси път по река Хеброс (днес Марица) към Филипопол. Отделен въпрос е, че плаването срещу течението на тази река не е било лесно. На някои места дълбочината е малка и се е плавало предимно със салове, които срещу течението били теглени от коне. Така или иначе начертаният от автора на Деяния апостолски маршрут през остров Самотраки и Неапол естествено води към град Филипи.

Поначало цел на проповедническата дейност на апостол Павел, както може да се види от описанието на неговите мисионерски пътувания, са били по-големи градове по крайбрежието на Средиземно море, в които е имало и юдейски синагоги, тоест еврейски общности. Апостолът винаги се стремял да проповядва най-напред сред тях, както сам той посочва: „Първом на юдеин, сетне и на елин” (Ἰουδαίῳ τε πρῶτον καὶ Ἕλληνι – Римляни 1:16; 2:10). Това той прави както поради запознатостта на евреите с очакването на Месия, така и заради познанията им върху Свещените Писания.

Наистина, в Мала Азия апостол Павел отива и навътре в континенталната част, но там поради географска близост до Палестина във всяко по-голямо селище е имало и еврейска общност. И въпреки това апостолът не навлиза много дълбоко в сушата на полуостров Мала Азия. Докато проблемът с Филипопол е, че градът е твърде отдалечен (на около 300 км) от крайбрежието на Средиземно море, съответно и от обичайния маршрут на апостола, пътувайки на запад или на изток.

Другият древен град, за който се изказват претенции да е библейско място, е градът Никополис ад Нестум в средното течение на река Места, в Южна България. Колкото и странно да е, някои изследователи твърдят, че това е градът, в който св. апостол Павел пожелал да прекара зимните месеци, както пише на своя ученик Тит: „Кога изпратя при тебе Артема или Тихика, побързай да дойдеш при мене в Никопол, защото реших там да презимувам” (Ὅταν πέμψω Ἀρτεμᾶν πρὸς σὲ ἢ Τύχικον, σπούδασον ἐλθεῖν πρός με εἰς Νικόπολιν, ἐκεῖ γὰρ κέκρικα παραχειμάσαι – Тит 3:12).

Прочетете още „Филипи или Филипопол, Никопол на Места или Никопол в Епир?*“ →

Евлоги Данков

Етическа несъстоятелност на дъновизма

„…а като видя Иисуса отдалеч, затече се и му се поклони„

(Марк 5:6)

Етическата несъстоятелност изпъква чрез ценностните критерии. Петър Дънов елиминира ценностните критерии и кри­тичността на своите привърженици, без­нравствено приравнявайки доброто със злото като нравствени категории. Според оптимистичната философия на „Панглос“ (осмяна сполучливо от Волтер) всичко отива от добро към по-добро. Според Петър Дънов доброто е за добро и злото е за доб­ро. Христос е за добро и Антихристът е за добро. Кражбите, убийствата и лъжите са за добро. Ето съвета на „вселенския учи­тел“ (Силите на природата. С., 1947, с. 230) И равините (първосвещениците), когато осъдиха и убиха „Княза на Живота“, И то е за „добро“. По този начин възмездието за доброто и злото – на „Страшния съд“ и на добрите и злите ще бъде въздадено в ед­наква степен. Убийците на Христос и на християните, които бяха убити за Него, ще се радват еднакво в съдния ден. Ето това се нарича „Благородна“ масонска и комасонска дейност. Евреите са убили Хрис­тос за доброто на човечеството – според Петър Дънов, който сам се представя за Хрис­тос и Елохим („ангел Господен“). Лошо е да се мисли, обаче, че богоубийците са лоши. Затова Петър Дънов съветва своите дъновисти: „Никога не допускай в ума си лоши мис­ли, а в сърцето си лошо чувство“ (Силите на природата. С., 1947. с. 243).

Но нали всичко преди малко беше за добро! Сега се оказва, че има и лошо, което не трябва да се допуска. Това е само един малък пример за хилядите повърхностни и еклектични твърдения на Петър Дънов в него­вите томчета. Става ясно, че Петър Дънов не познава добре философията и още по-конк­ретно – античната. Още там е отбелязано какво значи „благочестие“ и благочестив, щом се представя за Бог, вместо да го по­чита. Сам той твърди, че не знае какво е „благочестив“, когато приживе е обвиняван в сатанизъм. „Казват, отбелязва Петър Дънов, че не се отнасям „благочестиво“ към Христа. Аз не зная какво е това „благочес­тиво“ отношение, но зная, че към Христа имам любов[39]“, тоест към себе си. Формално погледнато навярно Петър Дънов има любов „към Христа“, тъй като стои по-високо от Божия Син и Вселенският учител би следва­ло да „обича всички твари“. Несъмнено е обаче, че въпроса за действителното бла­гочестие и почитането на единосъщната Света Троица е отхвърлен и лукаво подминат. Вярно е и другото, че антихристът не мо­же да бъде въздигнат ако не твърди, че обича Христос като себе си. И за това уче­ние Петър Дънов твърди, че е измислено от Бо­га. Кой всъщност е този „бог“, който отх­върля Единосъщната Света Троица, а и благо­вестието на Бог-Син в Новия Завет? От­говорът дава самият Петър Дънов: „За Учение­то, което проповядвам, не казвайте, че го е измислил някой си Дънов, а казвайте, че това е Учението на Бялото Братство[40]“. Но нали пред някои „избрани“ Петър Дънов се представя за „Иисус“ и дописва Евангелия­та. Бялото братство, както отбелязахме вече, е комасонство. „Утре, продължава Петър Дънов, може да дойде някой с друго име (от друга ложа – Евгени Данков). Величието на всички, които са идвали в света, е в това, че те са предали Истината така, както Бог я е пре­дал[41]“. Чудно защо тази истина отсъства в беседите му?

В дъновистките томчета доминира дори повече заблудата, отколкото еклектиката и „енциклопедичната“ (от Британ­ската енциклопедия) Петър-Дънова недоученост, в неговите 7 500 беседи. Петър Дънов учи, че няма разлика дали вярваш в Бога или в дявола, в доброто или злото. „Който вярва в доброто, рано или късно ще придобие нещо. Но и в злото да вярва, пак ще придо­бие нещо“ (Петър Дънов. Закони на доброто. Хелиопол, 1993, с. 76). Поради това е труд­но да се приемат някои твърдения, че дъновисткото комасонство не се отличава от християнството, освен това, че Антих­ристът се поставя на мястото на Иисус Христос. Константин Златев, според мен, не предс­тавя в своята книга истинския смисъл на приведения от него цитат: „Злото и доб­рото в живата природа са сили, с които еднакво се оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко из­ползва. Той не трябва да се бори със злото. Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя доброто. Оня човек, кой­то най-много се бори със злото, най-много греши“. И още: „…съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзна­ние на злото. Те образуват два велики по­люса на битието“ (Константин Златев. Личността и учението…. с. 53). Константин Златев би следвало да знае, че това е неосатанински дуализъм, при който злото и доброто се отъждест­вяват, за да може злото да бъде предста­вено като добро. От такъв неосатанизъм се нуждаят създателите на новото тота­литарно общество, което трябва да заме­ни старите общества от „победилия“ со­циализъм. Главната цел е християните да служат на „другите хора“ и най-вече на „зи­дарите“ -„строители“, както служат на Бога.

Заличавайки противоположността между доброто и злото, „божият“, или по-­точно сатанинският, ангел Петър Дънов, пред­ставяйки се за „учител“, нарича своите последователи твърде ласкателно „учени­ци“. Като имаме предвид дъновисткото комасонство, става ясно, че „ученикът“ е първата степен в масонската иерархия. За тези „ученици“ Петър Дънов приготвил окулт­ни (комасонски) класове, където преподава неосатанизъм, „морално“ оправдание на злото и отхвърлянето на Иисус Христос като Бог Син. Така например Петър Дънов пише: „Мислите ли, че ако днес дойде Хрис­тос, Той ще говори така, както е говорил преди две хиляди години? Другояче ще гово­ри днес Христос, пише Петър Дънов. Той ще проповядва, преди всичко, великата наука на любовта и методите на нейното прила­гане. Той ще проповядва пътя на ученичес­твото, братството и служенето, защото законът на еволюцията изисква това“ („Учителят говори“, с. 161). Бог Син е пос­тавен от Петър Дънов в зависимост от необходимостта на еволюцията. Ии­сус Христос може ли да бъде Бог – една от ипостасите на Света Троица, ако е зависим от законите на еволюцията, която да Го принуждава какво да говори? Уместно е да попитаме Петър Дънов какво го принуждава да говори в масонско-теософски дух на свои­те „ученици“ или той поставя себе си над еволюцията и иска да прави „учениците“ си „съвършени“! Ако това зависеше от еволю­цията, за какво ѝ е нужен на нея „учител“ като Петър Дънов. Тя така и така сама щеше да се справи. Или Петър Дънов параноично се отъждествява със самата еволюция, прие­майки я за върховен „бог“. Явно, че целта на Петър Дънов е друга – да направи християните роби на Талмуда и Тората в „новото човечество“. Така и стана при комунизма.

„Бялото братство“ по своята струк­тура копира опростения вариант на масон­ските организации. Така например в Уста­ва му се казва, че ръководството на „Бяло­то братство“ се осъществява от Върхо­вен съвет. Тук е уместно да напомним за Върховния съвет на масонските ложи. Върховният съвет на „Бялото братство“ се нарича „братски съвет“, който се състои от ръководителите на „братските“ групи, тоест ръководителите на комасонските ло­жи в България. Петър Дънов прави „църковни“ събори, подобно на масонските (комасонс­ките).

Дъновистите, както и масоните на­ричат „зидарска слава“. Всъщност това е инцестна ритуална трапеза, която започва с благодарност, отправена към великия Архитект на Вселената (Бафомет). Почи­таният „бог“ от страна на дъновистите няма нищо общо с християнската Света Троица. Това, което Петър Дънов обяснява на „учениците“ си за Бога, всъщност се отна­ся за Великия архитект на Вселената. Този „бог“ е основният „бог“ на масонското ве­роизповедание.

Ето какво пише един от заслепените и омагьосани последователи на Петър Дънов, изразявайки общоприетото мнение на дъ­новистите: „Учителят предава и дава Сло­вото на живия Бог. И затова започва така: „Рекох“, и след това казва онова, което Бог чрез Него говори. Ами вземете Библията и вижте пророците как говорят? Те започ­ват така: „Така говори Господ“ или „Гос­поднoто Слово дойде към мен и рече“. Ето така е написано и много добре се разбира, че пророкът изрича не своите думи, а думи­те на Господа, който идва да говори с него. Това се отнася за пророците. А тук е до­шъл Великият Учител и Бог говори чрез Не­го[42]“. При това положение Петър Дънов не мо­же да не е „пророк“ – мислят неговите лековерни ученици. Но има ли нещо да е предска­зал дори след многобройните преднамерени лъжи – нещо случайно да е станало?

Твърде показателно е отхвърлянето на Фьодор Михайлович Достоевски и Владимир Соловьов като критици на световния тоталитаризъм на­чело с Антихриста. В книгата Петър Дънов и Българите (1994, с. 104) един от дъно­вистите твърди следното: „Ако Освалд Шпенглер има дързостта да пише „бъдещо­то хилядолетие принадлежи на Достоевското християнство“, ние пък (SIC) имаме не по-малко основание да очакваме, че съ­ществени елементи от бъдещата духовна среда на човечеството ще бъдат идейни и нравствени ценности, взети от съкро­вищницата на Учителя Беинса Дуно…“ (с. 104). И наистина след Петър Дънов настъпи в България половинвековен тоталитаризъм, който почти разложи официалните хрис­тиянски ценности. Наложи се атеизъм ка­то държавна форма на социалистическа ре­лигия без Христос.

Подобно на икуменизма Петър Дънов проповядва „братство на служенето“. Хрис­тияните трябва да служат доброволно на „богоизбраните“ от „Великия архитект на Вселената“. За тази цел Петър Дънов говори за „велика наука за любовта“. Интересно каква ще да е тази „велика наука“, след като нито една наука не се нарича велика. Петър Дънов намеква за себе си, че сам той е създа­тел на тази „велика наука“. А защо е „вели­ка“? Защото Петър Дънов е Елохим и не му под­хожда да се занимава с обикновени науки, които се правят от обикновени хора. Тъй като тази „велика наука“ отхвърля Хрис­товата любов и я подменя с Фаустовска, то претенциите на Петър Дънов не са нищо друго, освен „велик“ сапунен мехур.

Прочетете още „Теософското учение на Петър Дънов*(критичен анализ) – продължение 2 и край“ →

Евлоги Данков

Научната „добросъвестност“ на „Иисус“ (Петър Дънов)

Тя е най-добре формулирана дори от безкритичния апологет на Дънов Ангел Томов. Но всъщност това си е жестоката истина за „науката“, „учението“ и „научността“ на Петър Дънов. „Той никога никого не цитира“ (с. 89) – „освен Евангелието“ – пише Ангел То­мов, но го „чете“, както дяволът чете Евангелие. Да използваш чужди идеи и да не цитираш как се нарича това? Всъщност Дънов си е служел с Британската енцикло­педия постоянно в своите беседи, заслепя­вайки с научни (но популярни) факти своите наивни ученици. Но да попитаме: На каква основа е създадена британската енцик­лопедия, нима там не се посочват имена и автори. Това е въпрос, който опира до ко­ректността на Петър Дънов – ползва се от постигнатото и го представя като свое. Това създателите на истинската наука и истинските учения наричат плагиатство или компилация. Неговите томчета са из­пълнени и с двете.

Еклектизмът на Петър Дънов

Дори един такъв автор като Ангел Томов, който се отнася преднамерено благосклонно към дъновизма, е принуден да направи извода: „Ония, които се надяват да намерят у Петър Дънов стройно формулирана и изложе­на религиозно-философска „система“ ще останат разочаровани [22]“. Ето защо още отначало следва да преглътнем неудоволствието, че не може да се вглъбим в някакво задълбочено цялостно учение. Налице са отделни твърдения, които не са обвързани според принципа за логическата непротиворечивост. Нещо повече, отделните фор­мулировки също не са обвързани еднозначно с определени богословски и философски принципи. Може да се говори обаче за една единствена последователно преследвана цел, самоизтъкване на Дънов като „Елохим, ангел Господен“, „Исус“ Христос и утвърж­даване космополитизъм и псевдомесианизма под маската на благовидни „християнс­ки“ намерения. Жалко, че този префинен сатанизъм се приема от някои за християнс­тво, които поради наивност и неразбиране твърдят, че дъновизмът е секта. Други пък искат да докажат, че не е.                                       

Дъновистката еклектика много често следват дори и най-добронамерените уче­ници, изпаднали в истинска инфантилност и немотивирано опиянение. Така например Ангел Томов (1930 година) убеждава читателите на Философски преглед, че Дънов следва „чис­тото християнство[23]“ и след няколко реда твърди, че Иисус Христос не е Бог-Син, а „ученик на учителя – Живия Бог“. Няма що, Петър Дънов  е „Учител“ (подписващ се поняко­га Иисус), а самият Иисус Христос е ученик. Интересно, че този неосатанизъм до ден-днешен се приема безкритично и дъновизмът все още има наглостта да се самопричислява към християнството или да се счи­та като „секта“ на последното. Очевидно Петър Дънов не познава древната история, а и неговия бог не е благоволил да му подскаже когато говори за индусите. Известно е, че Ригведа е създадена около 1100-1000 година преди Христа. Санкритския език и свързаните с не­го учения са пренесени от Запад на Изток. Народите, които са се заселили в Индия, Иран и другаде са тръгнали от централна и югозападна Европа и южна Азия. Централ­ният език на тези народи се нарича „сато(м)“ по названието на стотицата. Сам по себе си българският език се счита за опо­рен при реконструкцията на групата езици „Сато(м)“ (Вж. Томас Барроу. Санскрит. М., 1976, с. 1-65). Ако знаеше този факт, Петър Дънов несъмнено щеше да го използва за рек­лама. Ето каква еклектика (и при това из­несена високопарно) се е получила между ин­дусите, магите и Новия Завет. „За света е тайна защо тримата мъдреци от Изток отидоха във Витлеем да се поклонят на Христа. Тайна е и това защо се появява звездата на Изток[24]“. В орфизма утринна­та звезда е била съпруга на Орфей (според „Веда Словена“). Утринната звезда наис­тина се използва и при това превратно в масонските ритуали. „Светлината от из­ток“ е учението на Луцифер – масонският бог. Затова докладите понякога се нари­чат „светлина“, „зора“, „заря“ и други. Оттук произлизаше и названието на ловешкия об­ластен вестник „Заря на комунизма“, вестник „Звезда“ и други. По-нататък Петър Дънов твър­ди открито: „Тримата мъдреци, които отидоха да се поклонят на Христа, имаха буден разум. Вие мислите, казва на своите последователи Петър Дънов, че те видяха едно бебенце, на което занесоха своите дарове и се върнаха назад. Не е така. Те се разгова­ряха с Христа. Той им предаде великата Мъдрост и знание, което се пази предимно от индусите[25]“. Но историята показва, че тези знания са тръгнали най-напред от Балканите. По отношение на санскритскитe езици и тракийския Дънов е невероятно старомоден. Ето откъде идва мълвата, че Бог-Син (Словото) се обучавал при индийс­ките йоги преди да даде Новия Завет на човечеството. За това и духът му се е „вселил“ в Иосиф Ариматейски, а не е възк­ръснал. Йогите не възкръсват, а се прераж­дат. Тази метампсихоза поддържа и Дънов.

Новият човек“ не е новозаветен според Петър Дънов“

Новият“ човек на Петър Дънов е безроден космополит. Главната заслуга на Петър Дънов Ангел Томов[26] вижда в създаването на „нови хора“. Този нов и безроден космополитен човек комунистическата система у нас „създаваше“ повсеместно чрез своята ог­ромна репресивна машина в продължение на десетилетия. Дъновизмът е също безроден космополитизъм, който пък утвърждаваше комунизма. Според Валентин Распутин[27] комунизмът е космополитизъм и утвърдител на Антихриста (Големия Брат по Джордж Оруел) се нуждае от „нов“ човек, за да го признае за бог.

Неизвратеният според първоначалния замисъл на Бога (въпреки грехопадението) все още може да различи Христос от Ан­тихриста. Необходим е обаче „нов“ човекобог, който да признае Антихриста като истинския Месия. Именно В тази насока ра­боти Дънов и неговото „бяло“ братство дори когато това не се осъзнава ясно от всички.

Недоносчетата на дъновата метампсихоза и „новият“ човек

Петър Дънов префинено изтъква себе си вместо Създателя и затъмнявал умствения взор на своите последователи дъновисти.

Още Лао-Дзъ казва: „Ако искаш да го унищожиш, възвеличи го“. Преувеличаване­то според Георг Вилхелм Фридрих Хегел минава в своята противоположност – принизяване. После­довател на Петър Дънов разкрива точно кар­тината на един нарцисизъм, старателно подклаждан от Петър Дънов в неговите слуша­тели. По този начин той ги е откъсвал от реалната действителност и те са става­ли психически неадекватни личности. Ето как напълно искрено един дъновист пише в своите спомени: „Неведнъж сме били сви­детели на изказвания, с които той разкри­ваше представителите на древни школи. Между нас (Sic!) бяха преродени: древните пророци на Израил, учениците на Христа, светилата на александрийската школа, га­дателите на Асиро-Вавилон и Халдея, фило­софите на Елада. Българските възрожеденци също така бяха заели местата си в шко­лата… Такива бяха учениците на Неговата (Петър Дънов) школа[28]“, където обучението е в плът, макар Петър Дънов да „има астрални“ ученици от великото минало.

Сократ се „преражда“ в Лев Николаевич Толстой

Всички дъновисти вярват на наивно­то твърдение: „Учителят“ разкри и пре­раждането на Толстой – големият руски писател. Той е Сократ – античният фило­соф[29]“. Мнимото величие цели презрение към инакомислещите. Но учениците се въз­хищават от прозрението на „Учителя“. На всички велики хора липсва „знанието на Учителя“. „На Толстой не достигна време­то от един живот. Не тръгна навреме за България за среща с Учителя. Той заболява, тръгва болен, не преминава Дунава… Толстой пропусна срещата с Учителя на физи­ческото поле, която щеше да му разкрие тайните на възкресението – една от люби­мите му теми[30]“. Но сега получава „знания“ (от своя учител) в „астралното поле“. Такова знание обаче не може да бъде открито в нито едно от 250-те томчета. Кой знае защо при толкова похабена хартия Петър Дънов нито веднъж не го е изказал.

Питагор се „преражда“ в теософа д-р Рудолф Щайнер?

Дъновистите вярват, че те и двамата основават школи, за да оставят трай­ни следи в историята“ (с. 114) при това Щайнер „приживе“, „вътрешно бе известен за присъствието на Учителя в България“ (с. 114). Щайнер уж дори „измери духовния об­раз на Учителя – като Божествен пратеник на Духа“ (с. 114-115). След своята „физичес­ка смърт Щайнер бе един от зримите уче­ници, който редовно посещаваше лекции­те на Учителя[31]“. Следователно това пра­ви и самият Питагор, и самият Толстой. Светия Дух избира не светиите, а Щайнер. За­що?

Старозаветният пророк Илия се „преражда“ в св. Иоан Кръстител и кръщава Христос в река Йордан

Тази лъжа е още по-нагла и цинична. Св. Иоан Кръстител е прероденият пророк Илия. „Убийствата, които е извършил при­живе Илия – 400 пророка. Един от обезгла­вените се преражда като жена на цар Ирод[32]“. И св. Иоан Кръстител се учи при Дънов, макар и до днес да съществуват в Ирак негови последователи – „сабаити“.

Св. Евтимий се „преражда“ в полуграмотния брат Ради?

Брат Ради е полуграмотен, защото докато св. Евтимий бил жив, създавайки кни­жовната школа, много работил. Сега спо­ред „закона за преражданията“ и „Кармата“ си почивал. За да обвърже в гордост и да зароби душевно своите последователи, жадуващи за слава, на всеки се внушава, че е велика личност, но вън в „света“ „не го признават, защото са невежи. При Петър Дънов (Великия Учител) всички са велики, но за сметка на това той е „Учителят на Все­лената“, стоял е до дясното коляно на ней­ния Архитект, когато я е направил. Инте­ресно, че същият този Ради е послужил за скулптурен модел на св. Евтимий. Негова­та скулптура и днес се намира на ъгъла между бул. „Патриарх Евтимий“ и „Граф Иг­натиев[33]“. Копие от същата скулптура се намира в Търново пред картинната гале­рия.

В известен смисъл конкурент на Петър Дънов е бил Любомир Лулчев. Достигало се е дотам, че Петър Дънов е оставал без слушате­ли. Увлечени по Лулчев са били дори стенографките Паша, Савка и Елена. Има един слу­чай, когато Лулчев искал да „хипнотизира“ Петър Дънов, защото и двамата смятали себе си за „велики духове“. По този noвoд е от­белязано за Лулчев: „Та той се смяташе за голям Дух, че всичко може и че всичко му е позволено, но накрая комунистите го осъ­диха на смърт, разстреляха го и му показа­ха, че е просто смъртен[34]“ Жалко, че някои, макар и да се стремят към коректност, не схващат общия корен на дъновизма и кому­низма. Като символ на тяхното единство може да се разглежда обстоятелството, че Петър Дънов и Георги Димитров са живели в една и съща къща на ул. „Опълченска“ № 66, град София. „Тази малка бяла къщичка днес е музей на Георги Димитров[35]“. Числото 66, където са живяли  Петър Дънов и Георги Димитров, е твърде показателно, но то ще стане по­-точно, ако се прибави още една шестица, за да стане 666. Ако все пак приемем число­вия символ на „звяра“, остава да открием третата шестица. Надявам се, че самите „просветени“ дъновисти вече са я откри­ли. По този noвoд от времето на студент­ските години си спомням за мои колеги дъ­новисти, които обичаха да се хвалят, че Петър Дънов е укривал Георги Димитров, когато е бил в опасност. И двамата са проявявали не­съмнено разбиране no noвoд на своите со­циални роли и свързания с тях личен катехизис, напомняйки бегло за една общоприе­та числова символика.

Прочетете още „Теософското учение на Петър Дънов* (критичен анализ) – продължение 1“ →

Евлоги Данков

„А вие недейте се нарича учители: защото един е вашият Учител – Христос”.

(Матей 23:8)

Въпреки разпространението у нас на дъновистка литература, тя не успя да навлезе и да заработи в богословската наука и научната дейност. Дъновизмът си остана затворен в еклектичен емпиризъм, основаващ се на безпредпоставъчно мислене и фантазии (без реално покритие). Още при­живе има опити дъновизмът да се приобщи към българското философско мислене. Такъв е например случаят с Ангел Томов, който през 1930 година публикува хвалебствена ста­тия в списание „Философски преглед“. Има отново опити да се реабилитира дъновиз­мът предимно в научно-популярната и попу­лярната литература, но и те не дадоха ре­зултати. Дъновизмът не можа да заеме мяс­то в университетското и средношколско­то обучение освен като предмет на крити­ка и пример за еклеклектизъм[1]. Най-големи възможности съществуваха той да се при­върже към теософията, но и там претърпя провал като си остана само един помощ­ник.

Научната критика на дъновизма има широк обхват. Хилядите (7,500) беседи на Дънов са обект на аргументирана научна критика от такива автори като: професор архимандрит д-р Евтимий, академик Димитър Михалчев, дякон Иван Войнов, Даниил Т. Ласков, Михаил Александрович Калнев и други. Интересно, че Петър Дъ­нов (1866-1944) не е критикуван от академик Тодор Павлов. Според професор Ангел Бънков дъновизмът като разновидност на теософия­та „няма стройна религиозно-философска система“ (Ангел Бънков. Развитие на фило­софската мисъл в България. С., 1965, с. 462).

Богословска критика на Дъновото учение

Петър Дънов е критикуван убедително от богословска гледна точка по следните по-важни пунктове[2]:

а) Религиозни убеждения (псевдомесиански)

б) Учение за Бога (като антихристко)

в) Учение за Иисус Христос като Бог-Син (сам Петър Дънов е въплътеният Хрис­тос)

г) Учение за ангелите (Отначало ангелите са били хора, Земята е Учител, но поня­кога твърди, че е самият Иисус).

д) Учение за човека (Всеки човек е клетка на божествения организъм). Всяка клет­ка е разумно същество и има „интели­гентност“. Цветята са духове и в себе си притежават човешка природа.

е) Учение за душата (Отначало е неиндивидуализирана и е дошла да се учи (чрез тя­лото на Земята). Бог изпраща душите на Земята за наказание, тъй като иска­ли да станат богове. Така Луцифер (пад­налата Денница) се приравнява по съдба с човешките души и се поставя в поло­жение на техен Бог.

ж) Учение за дървото на живота и познани­ето. Те са в човешкия мозък. Дървото за познание на доброто и злото е отзад, а „дървото на живота“ е отпред.

з) Учение за Църквата. Отрича съществу­ването на една свята, съборна и апос­толска Църква, глава на която е Хрис­тос. „Бялото братство“ играе ролята на либерална „църква“. Иначе истински­те масонски ложи образуват църквата на Земята. Дъновизмът принадлежи към комасонството, макар този факт да е неприятен за някои.

и) Петър Дънов отхвърля изповедта пред ду­ховния наставник и самото свещенство. Самият Беинса Дуно е първосвещеник на „белите братя“, а не Христос ка­то вечен Първосвещеник по чина Мелхиседеков.

й) Учение за ада и рая. Адът е 13-та сфера. Той е тук на Земята и когато Петър Дънов влезел в него, пеел и не се страхувал. Адът му доставял удоволствие и не е лошо място. Когато Христос слязъл в ада, самите дъновисти били там, но забравили, че са го видяли. Жените дър­жат ключовете за царството Божие.

к) Живот след смъртта. Христос връща хората да се прераждат, докато се усъвършенстват. Само една еврейка е пра­тил да се кръсти.

л) Учение за мистичното извикване души­те на умрелите, което в Стария Завет се наказва със смърт. Забранен е кон­такта със светиите, но с дявола и ду­ховете на ада може да се осъществява такъв контакт.

м) Учение за морала. Човек е свободен и не е задължен пред никого и за нищо. Човек не трябва да е свързан с никакви връзки: семейни, политически и други. Сам Дънов счита себе си прибързан да „работи“ за масонската псевдомесианска кауза, да руши Църквата и българското семейст­во.

Философска критика на дъновизма от академик Димитър Михалчев

Критикувайки основните еклектични твърдения за душата на Беинса Дуно, Димитър Михалчев заявява: „Ако душата е нещо не­материално, как може да се поддържа, че тя „отива някъде“, „връща се на Земята“, „влиза в някакво тяло“, „напуска го“, „при­бира се в утробата на Бога“, чака да ѝ дой­де ред за нова командировка на удобно мяс­то, в удобна и целосходна „опаковка на ду­ха“, предназначена за по-нататъшно усъ­вършенстване на душата – какъв смисъл има цялото това първобитно и архигрубиянско третиране на душата“[3]. За Димитър Михал­чев дъновистките твърдения в най-добрия случай са „теософска фантастика“, породена от безпредпоставъчно мислене. Пос­ледното, ще допълним и ние, заема важно място в духовния живот на хора, търсещи обект на въжделение, който играе роля на фикс идея, тоест „идея-фикс“. Подобно безп­редпоставъчно мислене за Димитър Михалчев е ре­зултат на парамнезия.

Димитър Михалчев, въпреки огромната еклек­тика, приема сериозно дъновизма за теософско учение и го критикува като такова, без да се интересува от всичките глупос­ти, изказани на много места. С това Димитър Ми­халчев все пак придава някаква легитим­ност на дъновизма, макар да го критикува безпощадно. При добро желание наистина може да се признае някаква „философия на световната история“. Човечеството по това време е в навечерието на шестата раса, но всъщност е в навечерието на „ко­мунизма“ и в развития социализъм! Всяка раса изработва по едно сетиво. Днес човек е в петата раса и затова има 5 сетива. През шестата раса сетивата ще станат шест. Дънов особено настойчиво се предс­тавя за ясновидец, защото ясновидството е шестото сетиво. Димитър Михалчев призна­ва, че подобни твърдения нямат нищо об­що с науката. Ясновидството Димитър Михалчев отнася също към усещането и не може да е критерий за шестата раса.

Теософските реминисценции на Беинса Дуно, Димитър Михалчев още приживе нарича (в най-смегчена форма) „странни“. Дори сами­те теософи отправят упреци към дъновиз­ма, който не е съвсем безупречен относно „новото човечество“. Димитър Михалчев обръща внимание, че такава „цивилизация е сифилизация“. По noвoд на високомерното от­ношение на Петър Дънов към съвременна­та наука твърде тактично Димитър Михалчев ци­тира мисълта: „Оставете днешната наука на спокойствие! Нито тя е за вас, нито вие сте за нея[4]“.

И днес науката продължава да пречи на незаслуженото сатанинско възвеличаване на Петър Дънов.

За ясновидството на Беинса Дуно Димитър Михалчев изтъква: „Трябва човек да е до­сущ непридирчив в своето мислене, за да може да се задоволи с фразите на „големия ясновидец“, който ни уверява, че вижда „умрелите около нас в астралния свят[5]“.

Стремежът на Петър Дънов да компенсира липсата на истинско научно знание и да се възвиси недосегаемо във всички области е особено убедителен, когато той се предс­тавя пред някои свои поклоннички за „Иисус“, както ще видим по-нататък. За едно от важните ясновидства на Петър Дънов се счита убийството на заместника на Левски – Стамболов [6].

Но това едва ли е предсказание, като се знае, че е имало предварителен масонски заговор. Дънов бил добре информиран за действията на масонските среди.

Петър Дънов поднася повърхностни еклек­тични фрази от различни философи, но обикновено не прави на тях задълбочен ана­лиз, при това не цитира авторите. Свое­то превъзходство над тях Петър Дънов демон­стрира по следния начин: „Дайте ми съчи­ненията на някои поети, които не позна­вам, като ги прочета, аз ще ви кажа дали дишат и се хранят правилно и дали ходят правилно. Същото мога да кажа и за фило­софите[7]“

Важно е обаче мисленето, а не сома­тичното, което е sema (гробница) на душа­та.

Самоизтъквайки се Петър Дънов спокойно взема чужди мисли и ги представя като свои. Нали Вселената е „негова“, следователно и всичко което са съчинили преди не­го му принадлежи и той въпреки морала и закона за авторското право си приписва чужда слава. Характерен в това отноше­ние е случаят когато в една деликатна си­туация използва формулировка на Джордано Бруно: „Бог е Същество, центърът на който е навсякъде, а периферията – никъ­де“. Това е неоплатоническа идея за Едно от триадата: „Едно, Ум, Душа“. Интерес­но, че дъновистът, който е получил това „откровение“ и до края на живота си мис­ли, че то е на Беинса Дуно – „вселенският учител“.

В действителност ако въобще може да се говори за някаква философия на Петър Дънов, тя се отнася към наивния емпиризъм, примесен и с още по-наивен мистицизъм. Ето неговото основно кредо: „Светът ние научаваме чрез наблюдение и опит[8]“. Няма що, голямо откритие! Философите преди него още в античността притежават по-съвършени методи на познание. Но Петър Дънов се интересува от душите, а не от зна­нието с главна цел – заблудата.

Прочетете още „Теософското учение на Петър Дънов*(критичен анализ)“ →