Иеромонах Павел Стефанов

Според официалната статистика Рус­ката православна църква навлиза в револю­ционната епоха като външно силна органи­зация. През 1907 година тя разполага с 66 епар­хии, 51,413 църкви, 20,113 параклиса, 19,659 църковни библиотеки, 622 мъжки манасти­ри с 17,583 монаси и послушници и 218 жен­ски манастири с 52,927 монахини и послушнички. Към 1914 година в Руската държава живе­ят 117 милиона православни християни в 67 епархии, управлявани от 130 епископи и над 50,000 свещеници и дякони, които служат в 48,000 храма. Църквата притежава 35,000 начални училища, 58 семинарии, над 1000 действащи манастири с почти 95,000 монаси и монахини. През дореволюционното столетие в страната са открити повече манастири, отколкото през което и да е друго столетие в историята на Русия. Макар че на всички предсъборни съвещания и събора през 1917-1918 година много се обсъжда западналата нравственост в манастири­те и необходимостта от реформи в тях, през XIX-ти век се възражда монашеското старчество въз основа на неоисихазма на преподобни Паисий Величковски (1722-1794). Най-забележителна и влиятелна е Оптинската пус­тиня.

Утвърждават се постиженията на руското мисионерство, особено на тери­ториите на Аляска, Япония, Сибир и Далеч­ния Изток. Нивото на богословските науки никога не e достигало такава висота. Въп­реки че в основата си интелигенцията остава чужда и даже враждебна на Църквата, завръщането на цвета на руската фило­софска мисъл към нейното лоно дава силен стимул за зараждането на така наречения руски „сребърен век“ – своеобразен религиозно-философски ренесанс в края на XIX-ти век. Време­то ражда такива блестящи представите­ли на боготърсителството като отец Па­вел Флоренски, отец Сергий Булгаков, Вла­димир Соловьов, Пьотър Струве, Семьон Франк, Николай Бердяев, Лев Карсавин, Ни­колай Лоски и други.

Всички намерения за промени се оказват съвсем недостатъчни. Понеже липсва каноничен предстоятел (патриарх) и тра­диционна съборна структура, която би обезпечила двустранната връзка на центъ­ра с периферията, Църквата навлиза в епо­хата на революцията разединена, а с абди­кацията на царя, формалния неин земен глава – и обезглавена. В условията на общия разпад на държавността Църквата остава без инфраструктура. Под напора на рево­люционната пропаганда стремглаво ерози­ра вярата на населението. Когато причес­тяваното на православните войници от задължително през 1916 година става добровол­но през 1917 година, процентът на причастниците пада от почти 100 на 10.

Антимонархическите настроения в Църквата се изразяват в присъединяване­то на духовниците-депутати към Прогре­сивния блок през 1915 година и отказа на еписко­пите да изпълнят молбата на оберпрокурора и да се обърнат към народа, за да подк­репи монархическата causa perduta. Вместо това Синодът взема решение на 17 март 1917 година да подкрепи абдикацията на великия княз Михаил и да предостави на бъдещото Учредително събрание решаването на въп­роса за властта. На 26 юли Синодът при­ветства настъпилия час на всеобщото ос­вобождение на Русия, когато цялата стра­на ликува no noвoд на демократизирането на обществото. Един дълбоко вярващ рус­ки свещеник, свидетел на тези катаклизми, изповядва: „Началото на Революцията – 1917-1919 година – беше време на удивите­лен духовен подем, на духовна лекота… Не­що в историята на Църквата се връщаше към първичната чистота и простота, ка­то се освобождаваше от вековните пранги, от тежките обковки на светското, външното и лицемерието…“

Настроенията на духовенството при идването на власт на Временното прави­телство са съвсем радикални. Чак през март духовниците-членове на Думата съв­местно с някои светски депутати и об­ществени дейци образуват Съвет по въп­росите на Православната църква. Макар че съществува кратко време, Съветът успя­ва да проведе редица заседания с участие­то на епархийското духовенство, като приема либерални резолюции в подкрепа на Временното правителство и сменя някои непопулярни епископи. Напрежение в отно­шенията между Руската църква и Времен­ното правителство възниква по два пово­да – уволнението от оберпрокурора Лвов на целия Свети Синод (април 1917 година) и нацио­нализацията на църковно-енорийските и епархийските училища. Трябва обаче да се признае, че ползата от тези училища е съм­нителна, защото учителите в тях са слабо платени и повлияни от болшевишката атеистична пропаганда. В ръцете на Църквата остават само духовните академии и семинарии.

По същото време правителството разрешава свикването на Всеруски помес­тен църковен събор. Дейността по подго­товката му е възложена на Предсъборен съвет на духовенството и миряните, който започва работа през юни 1917 година. Тогава за първи път се обособяват две противопо­ложни гледни точки за бъдещата форма на църковно управление. Първата, отстоява­на от професор Покровски, изисква пълно отделяне на Църквата от държавата и приемане на синодално-съборна структура на църковно управление. Привържениците на втората, възглавявани от княз Евгений Трубецкой и Сергий Булгаков, не оспорват самия принцип на отделяне, но смятат, че за на­ционалната Църква е необходим специален статут primus inter pares. Църквата според тях дотолкова се е сраснала с народа, кул­турата и държавността му, че е невъзмож­но да бъде откъсната от обществения ор­ганизъм.

Под натиска на Синода на 25 юли (7 август) 1917 година за оберпрокурор е определен известният млад църковен историк Антон Владимирович Карташьов. Във връзка с предстоящия Съ­бор, тоест с излизането на Православната църква от подчинение на правителството, на 5 (18) август се отменя постът оберпрокурор и Карташьов е назначен за първи министър на изповеданията в ново­създаденото Министерство със същото наименование.С това постановление Вре­менното правителство признава положе­нието на Православната църква в страна­та като „първа сред равни“. Това разбира­не е отразено в определението за задължи­телната принадлежност на министъра и двамата му заместници към Православна­та църква. Според този документ, права­та и функциите на новото министерство трябва да бъдат уточнени с оглед решени­ята на предстоящия Събор.

На 15 (28) август 1917 година в Москва е открит първият църковен поместен събор през последните 217 години. Избрани са 564 делегати: 73 архиереи, 192 клирици, 299 ми­ряни, достатъчно ясно разделени на фрак­ции. Лявото крило, в което преобладава добре образованото амбициозно, най-вече женено градско духовенство, се стреми да отслаби позициите на монашеството и епископата. То си поставя за цел да уста­нови синодална, максимално демократична система на църковно управление, при кое­то обикновеният свещеник би имал също­то право на глас като архиерея.

Документите не потвърждават по-късните твърдения на „обновленците“, че от самото начало в Събора преобладават настроения против възстановяването на патриаршеството и че само болшевишката революция заставя центъра на Събора (тоест умерените) да се съгласи с това. На самия Събор седем дни преди революцията се вижда, че поддръжниците за възстано­вяване на патриаршеството са по-многобройни от противниците му. Сред аргумен­тите в полза на патриаршеството е и ши­роко разпространеното мнение, че Времен­ното правителство поради своя плуралис­тичен характер може да се дистанцира от Църквата. Затова в тези смутни времена тя се нуждае от силно личностно начало – патриаршеска власт, подпомогната от съ­борни институти с достатъчно широки прерогативи, които биха провеждали цър­ковната линия като едно цяло. Сред най-активните поддръжници на идеята за пат­риаршия са архимандрит Иларион и профе­сорът-мирянин Сергий Булгаков. Понеже идеологически те стоят вляво от центъ­ра, защитата им на патриаршията звучи особено убедително.

Процедурата за избор на патриарх преминава в два стадия. Съборът в пълен състав (архиереи, духовенство и миряни) избира трима кандидати. След това по обичая, приложен от апостолите, се тегли жребий, който решава избора за патриарх. Макар че при отсъствието на делегатите от лявото крило най-много гласове събира митрополит Антоний Храповицки – водач на крайно дясното крило и твърд привър­женик на запазването на епископските привилегии, жребият се пада на Московс­кия митрополит Тихон Белавин (1865-1925). Умерен и търпелив човек, Тихон до 1907 година служи като руски епископ в Северна Америка, където полага големи усилия за ук­репването на благоустройството на мес­тната църква.

Съборът провежда три сесии. Първа­та продължава от 15 (28) август до 9 (22) декември 1917 година, втората – от 20 януари (2 февруари) до 6 (20) април 1918 година, а тре­тата – от 19 юни (2 юли) до 7 (20) сеп­тември 1918 година, когато се налага да се пре­установят заседанията по две причини. Болшевиките завземат зданието на Мос­ковската духовна семинария, където квартируват част от делегатите на Събора. Още преди това с постановление от 23 януари 1918 година са конфискувани църковните банкови фондове и сметки, както и цялото недвижимо имущество на Църквата. А са­мите делегати на заседанието от 30 ав­густ (12 септември) 1918 година решават да се съберат отново през пролетта на 1919 година. Естествено, последвалата разруха и засил­ването на гоненията срещу Църквата пра­вят невъзможно свикването на следващи сесии.

Поради това цялата програма на Съ­бора не е изпълнена. Гласувани са оконча­телно уставите на новата съборна струк­тура на цялата Църква – от патриарха и учрежденията на патриаршията до манас­тирите, като на всички нива е предоста­вена широка инициатива и изборно начало. Съгласно съборното определение, Поместният събор на епископите, клириците и миряните, които имат законодателни, адми­нистративни, съдебни и контролиращи функции, следва да се свиква периодично. По устав патриархът е пръв сред равни във висшата църковна иерархия. Той пред­седателства събора, сесиите на Светия Синод и заседанията на Висшия църковен съвет. Светия Синод се състои от 13 члена – председателстващия патриарх и Киевс­кия митрополит като постоянни членове, шестима архиереи, избирани от Събора за тригодишен срок, и петима архиереи, по­канвани за една година. Административно Църквата се разделя на пет митрополитс­ки окръзи, а те на епархии. Петимата епис­копи, поканвани от Синода за една година, трябва да са от тези окръзи. В разпореж­дане на Синода са предадени и въпросите на вероучението, църковната дисциплина и управлението на църковните дела. Въпро­сите от социален характер, свързани със светското право, благотворителността и други, са в компетенцията на Висшия цър­ковен съвет. И двата органа трябва да ра­ботят в паузите между съборите, с което ограничават в известна степен прерога­тивите на патриарха. Предвижда се даже дисциплинарно сваляне на патриарха от престола.

След много спорове и уговорки Събо­рът приема възстановения от Синода на 29 април 1917 година древен принцип за избора на духовенството с участието на миряните. Критиката срещу него се свежда до след­ното:

а)изборният свещеник няма да има мъжеството да противостои на миряните-болшевики;

б)при бунтарските настроения, кои­то преобладават през 1918-1919 година, енориашите ще си избират свои хора без образо­вание за духовни пастири;

в)Христос избира апостолите, а не те Него. Най-ярките изказвания в защита на изборното духовенство са тези на нижгородския селянин Надеждин и свещеника Албицки, който припомня че най-добрите страници на руската църковна история са свързани с изборното начало. Във всяка система стават грешки, но при избор на свещеник – много рядко. След обсъждане Съборът приема поправката на юриста Кузнецов и епископ Серафим, според която избирането и назначаването на свещеници и останалите църковни служители се пре­доставя на епархийския архиерей.

Другите важни съборни постановле­ния засягат проповедта, монашеството и статута на жените в Църквата. Решава се да се произнасят проповеди на всички бо­гослужения, а не само в неделните дни и го­лемите празници, каквато е практиката до революцията. Могат да проповядват не само епископите и свещениците, но и слу­жителите от no-нисш ранг. Поощрява се използването на местните езици в богос­лужението. С решението си за монашест­вото Съборът възстановява автономия­та и вътрешно-демократичната уредба на манастирите и изтъква необходимостта от специални академии и училища за подго­товка на иноците. Много интересна е и дискусията за ролята и правата на жените в Църквата. Предлага се жените да имат равноправно участие в епархийските събрания, да могат с благословение да влизат в олтара и даже да се възстанови древни­ят чин на дяконисите. На последното засе­дание на Събора на 7 (20) септември 1918 година се приема компромисно решение, което дава възможност на жените да участват в епархийските събрания и в изключителни случаи да бъдат църковни четци, без да са включени в клира. Властта на епископа над паството изцяло се определя от добрата воля на вярващите и тяхната готовност да изпълняват дадените от него наставле­ния и указания. Най-положителният резул­тат от събора всъщност е отказа от принципа на синодалния клерикализъм и ан­гажирането на светския елемент в живота на Църквата. Остават много нерешени въпроси, тъй като всички се надяват да бъде свикан нов събор през 1919 година.

Верен на марксистката идеология, според която религията не е нещо повече от надстройка над материалната база, Владимир Илич Ленин е сигурен, че веднъж завинаги ще приключи с Църквата просто като я лиши от имоти. Според декрета за земята от 26 октомври (8 ноември) 1917 година Църквата като цяло и енорийското духовенство се лишават от право на поземлена собственост. На 4 (17) декември следва декрет за поземлените комитети, според който всички селскостопански земи, „както и всички църковни и манастирски (зе­ми) се изземват в ръцете на държавата“, без каквито и да са преговори с Църквата. На 11 (24) декември излиза декрет за преда­ване на всички църковни училища на Коми­сариата на просветата, тоест за лишаване на Църквата от всички семинарии, учили­ща, академии и цялото свързано с тях имущество. Анулирана е валидността на цър­ковния брак и е въведен гражданският с друг декрет от 18 (31) декември.

След това на 20 януари 1918 година е публи­куван декрет за отделянето на Църквата от държавата и на училищата от Църква­та. На 30 август се разпращат инструкции за прилагането на този декрет, които упълномощават храмовите настоятелст­ва от 20 души, а не свещениците, да управ­ляват църковните имоти. Този документ предизвиква оживени прения на Църковния събор, но надделява мнението на митропо­лит Сергий (Страгородски) и професор Карташьов да бъде приет, защото в условията на гонение само дълбоко вярващите и рев­ностни християни са готови да рискуват свободата и живота си за Църквата. Най-дискриминационен е друг декрет, прокаран също на 20 януари, който лишава Църквата от цялото ѝ движимо и недвижимо имущес­тво, както и от нейните права над него. Освен това са прекратени държавните субсидии за църковните и религиозните ор­ганизации. От този момент религиозните институции могат да получават за „безп­латно ползване“ с разрешението на мест­ната власт зданията и предметите, необ­ходими за извършването на богослужение­то. Според този декрет, от Църквата са отнети почти шест хиляди храма и архи­тектурата. Много от земите, притежава­ни от манастирите, са разграбени от бези­мотни селяни още преди болшевишката ре­волюция. Закриват се и всички банкови сметки на религиозните организации. Ос­вен това, с първия декрет от 20 януари се забранява „преподаването на вероучение във всички държавни и обществени, а също и частни учебни заведения, където се пре­подават общообразователни предмети“. Според текста „гражданите могат да се обучават на религия (само) частно“. Поня­тието „граждани“ естествено се отнася само към възрастните хора. Всички цър­ковни и религиозни дружества се подчиня­ват на общите разпоредби за частните дружества и съюзи, а не за обществените организации.

Терорът е всекидневие от самото на­чало на болшевишката революция. За това свидетелства анатемата на патриарх Тихон от 19 януари 1918 година, за която неговите врагове го обвиняват в антисъветизъм, въпреки че в това съборно послание няма дума за болшевиките или за съветската власт. В главните места от него се казва: „Всекидневно до нас стигат вести за ужас­ни зверски убийства на невинни хора… Опомнете се, безумци прекратете вашите кървави разправи… С властта, дадена ни от Бога, ви забраняваме да пристъпвате към Тайните Христови, анатемосваме ви…, макар че само по вашето рождение принадлежите към Православната църква…“ Този документ реагира непосредстве­но на изстъпленията, убийствата и изде­вателствата както над отделните хора, така и над Църквата и служителите ѝ. Той призовава вярващите само към духовна борба и активиране в защита на Църквата. А декретът от 20 януари, публикуван след­ващия ден, не е отговор на анатемата, защото тезисите му са публикувани 24 дни по-рано.

За да се разкрие нравствената висо­та на св. патриарх Тихон, трябва да се ка­же, че той издава възванието с анатемата между сесиите на събора, за да поеме отго­ворността върху себе си и да предпази ос­таналото духовенство и миряните от от­мъщението на властите. Съборът, събрал се на поредна сесия на 20 януари (2 февруа­ри), напълно подкрепя посланието. То пре­дизвиква силен подем сред вярващите, кои­то се вслушват в дръзновения глас на Цър­квата. Една от проявите е посрещането на патриарха в Петроград. Очаква го неп­рекъсната верига от хора, паднали на коле­не, в продължение на целия му път от гара­та до Казанската катедрала.

Всичко това насърчава Тихон да се обърне лично към Ленин no noвog първата годишнина от Октомврийската револю­ция. Патриархът изрежда всички действия на болшевишкия режим и иска прекратява­не на кръвопролитията и спиране на прес­ледванията. Властите отговарят с нов удар. В продължение на 1918-1920 година са уби­ти най-малко 28 епископи, хиляди свещени­ци са затворени или умъртвени, а броят на миряните, които заплащат с живота си за­щитата на църковните интереси или просто вярата си, възлиза на 12,000 души. Болшевиките решават засега да не посег­нат на самия патриарх. Въпреки всичко Църквата се отнася обективно към нова­та власт. Това се доказва от посланието на патриарх Тихон от 8 октомври 1919 година, в което той осъжда братоубийството, но не разделя хората по политически признак на „бели“ и „червени“. Решително се забра­нява на духовенството да посреща „бели­те“ с камбанен звън и молебени и да се показва предпочитание към една от двете воюващи страни. Заради това послание ду­ховенството се разделя, защото част от него не разбира стратегията на патриарх Тихон. Оттук последва карловацкият раз­кол. Карловчаните не са съгласни и със заб­раните на патриарха към емигрантското духовенство да не се занимава с политика. Те не се подчиняват и на следващите раз­пореждания на патриарха.

Преди разпускането на Събора са при­ети две решения с извънреден характер, които отчитат опасността от по-късно изостряне на отношенията с новия режим. Първото предвижда, че ако властите по един или друг начин направят невъзможно свикването на следващ събор или постоян­ната работа на Синода, цялата админист­ративна власт в Църквата преминава в ръ­цете на патриарха. С второто той се за­молва да състави формално волеизявление с имената на трима души като възможни местопазители на патриаршеския прес­тол, ако загуби власт над Църквата по каквито и да са причини.

След закриването на Събора излизат три противоречащи си държавни поста­новления. В първото от декември 1918 година не се допуска никакъв произвол при закриване­то на богослужебните здания и провежда­нето на различни акции спрямо духовенст­вото. Второто от март 1919 година започва кампания по „ликвидиране на мощите“, а след него през август същата година излиза трето, с което се предписва да се премине към „пъл­но ликвидиране на мощите и мумифицира­ните трупове“, като те бъдат предадени на държавните музеи. Опитите за съпро­тива на духовенството срещу гаврата с мощите на светците довежда до нови арести и заточения. Разпечатани са около 60 ковчега с мощи. Под въздействието на романтичната агиография и омилетика много вярващи преди революцията смя­тат, че задължителна проява на праведността е нетлението на телата на свет­ците. Когато се оказва, че в доста ковчези са положени само кости, настъпва масово съблазняване и засилване на антиклерикалните и атеистичните настроения сред на­селението. Неслучайно разколниците-обновленци предлагат да се реши проблема с мощите, като те бъдат погребани.

Положението се усложнява и в Украй­на. През март 1917 година е основана Украинска централна рада (съвет), която след 10 ме­сеца обявява независимостта на страна­та. Започва борба между две течения за ав­тономия или автокефалия на Украинската църква.Автокефалистите организирани в Църковна рада, си поставят за цел да сви­кат поместен събор и да отцепят местна­та църква от Москва. Киевският и Галицки митрополит Владимир Богоявленски (1848-1918), отявлен враг на автокефалията, не разрешава да се избере ново ръко­водство на Киево-Печьорската лавра и отхвърля предложението за събор. На 26 януари (8 февруари) 1918 година въоръжена шайка извлича митрополита от килията му и го застрелва при пълното безучастие на мо­насите и богомолците. По същото време заседава планираният събор, в който над­деляват автономистите. Сесиите му са възобновени през юни 1918 година и при новото гласуване 250 участници се обявяват за ав­тономия, а 80 за автокефалия. На последно­то си заседание от 7 (20) септември същата година московският събор признава Украинската православна църква за автономна и одобря­ва нейния Устав (Положение).

_________________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1998, кн. 1, с. 43-49. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът иеромонах Павел Стефанов (1948-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aoP