Иван Йовчев

Като студент по богословие попаднах на много интересна апологетична студия – „Гнезда на съмнения във вярата“, написана от професор д-р архимандрит Евтимий (Сапунджиев) и публикувана в Годишника на Софийския университет на Богословския факултет[1], разкриваща обстоятелствата, които поставят препятствия пред автентичното разбиране на християнското учение. Няма как да не отбележа актуалността на изложеното в нея и днес, във време на все по-голямо отдалечаване на човека от Бога, от което следва и непълноценното разбиране на християнското учение от голяма част негови последователи.

За професор архимандрит Евтимий е писано много, затова няма да се впускам в излагане на неговия живот и творчество. Достатъчно е да се разгледат двете статии на Доростоло-Червенския митрополит Михаил и на професор Борис Маринов, които ясно ни разкриват величината на неговата личност[2]. По-скоро бих искал да предложа свое размишление върху посочената студия, тъй като в нея много точно са изложени пречките пред вярата, които се оказват и причини за неразбиране на християнството. Авторът ги подрежда в рамките на осем пункта и ги определя като гнезда на съмнения във вярата: интелектуализмът, индивидуализмът, естетицизмът, греховното настроение, страданията и неправдите в живота, жизнените съвкупности, неправилната проповед и проповедта на дело.

В този контекст трябва да се подчертае, че днес има нови (допълнителни) предизвикателства пред човека, заглушаващи духовните му стремежи, които го идентифицират като вярващо същество – същност по-дълбока, издигаща се до образа на личност в пълнота, съставена от всички онези необходими духовни елементи, водещи го до възможното уподобяване на Бог.

Важно препятствие пред вярата на съвременния човек е стремежът към прекомерна, безгранична, битова, материална обезпеченост, поставена като основна цел в живота, което по необходимост води до отклоняване от духовните ориентири, имащи връзка с вътрешното развитие на отделния човек, които го отвеждат в олтара на християнската вяра. Материализмът има своето производно, което се превърна в идеология, причинена от икономическите дадености на общественото устройство и управление и това е постоянното потребление, което се оказа силно средство, понеже завладява човека в дълбочина, обзема цялото му вътрешно светоусещане. Тук е необходимо да се отбележи, че съвременното демократично, политическо управление в България, а и по света, поддържа капиталистическа форма на икономическо развитие, което априори предполага потребителското предразположение в бита на хората, но не задължително сред всички. По-старите поколения твърдят, че в миналото се произвеждали по-здрави изделия, които били и по-дълготрайни. Сега, за да се поддържа и развива икономика на потребление в света, предлаганите изделия, които струват не малко пари, се характеризират с ниско качество, което налага покупката на нови продукти, като по този начин се влиза в постоянен процес на потребителска зависимост, което пък е причина за появата на нездрави психологически реакции у човека. В тази връзка преподобни Паисий Светогорец казва: Блажени са тия, които са успели да опростят живота си и са се освободили от примката на материалния прогрес и на удобствата и улесненията, и са се избавили от страхотния стрес на съвремието[3]. И наистина, все повече хора се стремят към опростяване на живота си, осъзнавайки трудността, пред която се изправят, в преследване на модерните, комерсиални тенденции.

Чрез човек консуматорското поведение навлезе и в Църквата, в опит да измени нейната функция и да принизи изначалното ѝ предначертание, заложено от нейния Глава – Господ Иисус Христос (Колосяни 1:18). Разбира се, в случая едно е стремежът, а друго неговата възможна реализация, но все пак съществуват много условия, които е добре да се имат предвид. Свещеното Писание ни разкрива по въпроса за Църквата, че и портите Адови няма да ѝ надделеят (Матей 16:18), и че всичко ще погине, но Църквата ще я бъде до свършека на света. Проблемът тук е, че Църквата в нейното еклисиологично измеренение, което се осъществява в Литургията[4], несъмнено ще остане завинаги и навсякъде цяла, но по отношение на нейната институционалност, която се управлява, урежда и защитава от човеци, съставящи иерархичната ѝ структура, е възможно да търпи изменение в посока на обезличеност и принизяване на нейното предназначение, което е очертано още от древност, и което се отнася до живота на човека. Именно затова са необходими точни и ясни критерии, към които винаги да се придържаме при избора на нейните служители, и които Църквата е установила в своето законодателство по един категоричен, достоверен и боговдъхновен начин[5]. В тази връзка някои изследователи-богослови считат, че се наблюдава неприятната тенденция, отнасяща се до клерикализма[6], тоест отъждествяването на Църквата с клира, за което говорят някои практики в нея, но това е тема за друго изследване.

Противопоставянето на консуматорската идеология може да се случи само със средствата на Христовото учение, претворено в църковната практика, където всяка отделна личност намира не само утеха от неволите и скърбите в реалния живот, но и възможност за духовно издигане и освещение за бъдещия вечен живот. Убеден съм, че за мнозина съвременни хора тези предпоставки звучат непонятно, художествено, дори архаично и приказно невъзможно, но примитивният стремеж към задоволяване на външни, материални и малотрайни влечения, обезличава личността, отдалечава я от приносното и ценното, отклонява я от животворящото и значимото.

Консуматорската нагласа у човека ограничава възможността му да развие себе си до пълнотата на Божия замисъл за него, тъй като се спира духовното движение в тази посока, без да надгражда и развива уникалната си природа, характерна само за него. Тази нагласа поражда и други аномалии у човека, които определят отношението му към традиционния и установен от древни времена модел на съществуване, придобит по силата на историческия опит, и още модел, който е безспорно доказан и най-вече ползотворен в живота на човека. Потребителската насока релативизира цялостния поглед на хората във всички техни житейски направления, било то общество, семейство, отношение към другия човек. Но относителността е следствие на потребителската ориентация, която превърна човека в подвластен на категориите – модерно, временно, нетрайно, като противовес на традиционно, постоянно, неизменно. Очевидно е, че това оценностяване на външното, материалното и зависимото от времевия спектър, довежда хората до примитивна вегетативна духовност, тоест състояние на духа, което не е много по-различно от това на видовете от животинския свят, с единствената разлика, че тези хора все още се намират в потенциална възможност за промяна, но за съжаление, тя е дълбоко потисната и престъпно забравена.

Църквата, която е изразител на духовността у човека, е изправена пред трудността да влияе на материалистичните модерни тенденции, които все по-силно привличат хората към себе си. Проблемът не е в евентуалното влияние на съвременните течения върху човека, а по-скоро в начина на тяхното възприемане. Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо (1 Коринтяни 6:12). Думите на апостола са ключът пред предизвикателствата на модерния свят, които не рядко се превръщат в основен стремеж и тенденция за хората. Считам, че тези, които следват Христос, изграждат у себе си реална представа за добро и зло и това е техният основен мотив в живота, а онези – последователите на релативните, еклектични явления, характерни със своята нетрайност и подвластни на определението – модерно-старомодно, са полезни (но дали?) само на себе си. Съвременният човек е все повече с претенция за самодостатъчност, а не богоподобен, по причини, свързани именно с неговия егоизъм, силно вплетен в идеята за материален просперитет. Дори и някои хора, които постоянно пребивават в Църквата, верни следовници и разпространители на Божието слово, нерядко се оказват в капана на собствения си егоизъм. Това човешко състояние доказва нашата непълноценност и отдалеченост от Христовата проповед, но без да бъдем силно упреквани за това, защото е поведение, продиктувано от промените, съдържащи се в природата ни, но е доказателство за нетрайната човешка отдаденост на Бога.

Свободата да избираш е най-големият дар от Бога, така човек удостоверява своята богообразност, която е есенцията на неговата същност. Но само свободата с Бога, пълноценната основа, изпълваща същността на човека с необходимите благодатни дарове, може да бъде релевантна, правдоподобна и спасителна за хората. Всичко друго е израз на егоцентризма, който видоизменя човешката природа и нагласа за добро и зло. Да живееш като християнин извън църковното пространство, е дело немислимо, защото Църквата Христова е осветеното и благодатно място, което е постоянно обиталище на Господ-Бог и на верните Негови последователи. Онзи, който се намира доброволно в Църквата и пребивава в нея достоверно, той се предпазва от изкушенията на света и без да се лута излишно, започва естествено да разграничава доброто от злото, полезното от вредното, спасителното от греховното, и по този начин става разпознаваем и ползотворен не само за себе си, но предимно за другия, а така и за общността и обществото. Ролята на институционалната църква е да ръководи Христовите последователи в правилна посока, да ги поддържа в добро духовно състояние, да ги предпазва от предразсъдъци и всевъзможни съблазни и отклонения[7].

Прочетете още „Архимандрит Евтимий (Сапунджиев) за предизвикателствата пред християнската вяра*“ →

Дилян Николчев

В секретното писмо се отбелязва още: „Изучаването трябва да се провежда много внимателно и легендирано. За целта е удобно да се използват големи религиозни празници, когато контролът върху посетителите е по-слаб, като например Бъдни вечер на 24-ти вечерта и Рождество Христово на 25-ти този месец. Уведомявайте ни с всяка поща за направеното и срещнатите трудности за да можем да съчетаваме изучаването с други наши средства. Крайният срок за изучаване на обекта с ваши възможности е 15.ІІІ.1971 година[33].“

На 30 юли 1971 година Първо главно управление на Държавна сигурност изготвя план за задачите на оперативния работник, който ще се командирова в Истанбул. Прави впечатление, че поставените на оперативния работник задачи са за работа по няколко разработки, които се предвижда да протекат успоредно с „Кръст“: „по разработка „Дабъл Ю“ (няколко киносалона в град Истанбул) и възможностите за омирисването им“; „целесъобразността за откриване разработка на бюрото за набиране работници за ГФР с цел опожаряването или взривяването му“; установяване на „подходящи обекти и места в град Истанбул от турски и гръцки произход, опожаряването или взривяването на които биха предизвикали вътрешнополитически вълнения и влошаване отношенията между Турция и Гърция“; „Да изучи местоположението на дома, в който живее обект „Каракуш“[34] и местоработата му, с цел установяване възможностите за провеждане на остро мероприятие“. Задачата в този план, поставена на оперативния работник, е: „Да добие лични впечатления за обекта на разработка „Кръст“ – Вселенската патриаршия и възможностите за опожаряването или взривяването ѝ“. Свързващите задачи по различните разработки в същия план са: „Да се запознае на място с оперативната обстановка в град Истанбул – Турция“; „Да добие лични впечатления за обектите“; „Да бъдат изучени маршрути за движение на секретните сътрудници-изпълнители от пристанището за чужди кораби до обектите“; „Да закупи карти, справочници, атласи и изгледи на град Истанбул, които ни са необходими в оперативната работа“[35].

От рапорт (от 30 юли 1971 година) на полковник Димо Станков, „началник отдел VІІІ-ми, до началника на Първо главно управление на Държавна сигурност относно командироването на оперативен работник Кирил Кузманов Филипов до Истанбул“ се разбира и кой е оперативния работник, маршрутиран в Истанбул. Това е майор Кирил Кузманов Филипов. Неговата съпруга „работи в Държавния комитет за планиране – Външно-икономически връзки – като главен специалист. Член е на БКП“. Двамата ще посетят Истанбул под формата на индивидуален туризъм и ще отседнат „на квартира в оперативен работник Иван Чолов (вероятно става дума за оперативен работник Иван Николов Чолов, по това време младши лейтенант и лейтенант към Първо главно управление – ХVІІ – бележка моя), който има задача да изучава обектите „Кръст“ и „Дабъл – Ю“, и ще бъде естествено движението им заедно. Оперативен работник Филипов ще се представя като негов братовчед“[36].

Месец по-късно, на 1 септември 1971 година, изпратеният в Истанбул оперативен работник Филипов докладва за изпълнението на поставените му задачи. В отчета си той донася, че за времето от 20 август до 29-ти същия месец „под легенда индивидуален туризъм“ заедно със съпругата си е направил наблюдение по различните обекти, като за „Кръст“ отбелязва личните си впечатления по следния начин:

„Обектът се намира в квартал Фенер. По повод, че съм турист и искам да я разгледам заедно с оперативен работник Иван Чолов и едно момиче – българка, дъщеря на председателя на църковното настоятелство на българската църква в Истанбул, посетихме „Кръст“. „Кръст“ заема площ около 2 декара и е обградена със стена, висока 2-3 метра. Влиза се през вход, който има три врати: лявата води към църквата Свети Георги, дясната – към жилището на Вселенския патриарх Атинагорас и канцеларията, а средната е затворена от векове, тъй като тук е бил обесен гръцки патриарх от турците и се счита за свещена. Достъпът до тази врата, която често е споменавана в нашите документи, не е труден. Самият аз се задържах при нея около 2-3 минути, без да ме наблюдава никой. Вратата е масивна, от старо дърво, обкована с желязо, подобна на портите, но с размери около два на два метра.

Църквата Свети Георги е с малки размери. В същата има възможност да се постави омирисващо или запалително вещество. В нея има столове облицовани с кожа, която на някои е разпрана. Има достатъчно материал при подпалване да се разгори.

В черквата на всички празници и неделни дни се извършват богослужения.

В разговор с пазача на църквата установих, че посетителите ѝ са предимно гърци, чиито брой намалява постоянно – при тая обстановка редовните посетители се познават.

Изводът ми е, че на вратата и в църквата може да се проведе остро мероприятие.

Недалеч от „Кръст“ се намират женското и мъжкото гръцко училище. Същите са обградени с масивни стени. Този район посетих два пъти късно през нощта и през деня. Улиците около училищата са тесни на места до три метра, стръмни, калдъръмени и пусти. Вечер осветлението по тях е много оскъдно или напълно липсва. На стените на мъжкото училище на 3-4 места има дупки с размери малко по-големи от тухла. В същите може да се постави взривно вещество с размери колкото половин тухла. Физическият ефект ще бъде минимален, но може да има политически ефект, ако се съчетае с активно мероприятие.

Посетих още три църкви – гръцки – „Св. Ирина“, „Св. Вероника“ и още една на пресечна на булевард „Истиклял“ чието име не разбрах. Във всичките може да се постави омирисващо вещество. Общо в Истанбул има около 60-80 гръцки църкви“[37].

Накрая в доклада си оперативният работник отбелязва: „Изхождайки от изучаването на обстановката в Истанбул, стигам до извода, че на различни обекти в града могат да се провеждат остри мероприятия, но най-напред трябва да се справим със задачата за набавяне на средства – омирисващи, запалителни и взривни, – всички с малки размери, самостоятелно задействане и съответно камуфлиране“[38]. На първата страница на този отчет на ръка е написано: „Др. Кьосев уведомен“; следва подпис и дата 1 октомври 1971 година. Със сигурност става дума за Димитър Стоянов Кьосев, началник по това време на Първо главно управление на Държавна сигурност.

Вероятно от тази, а и от други информации[39] аналитиците на Първо главно управление изготвят в средата на декември същата година „Справка“ „относно „Кръс“ (така е навсякъде в документа – бележка моя), в която се казва, че районът на обекта „е стар, с тясни, разкривени, мръсни улици. Кръс се намира на малка уличка – отклонение от улицата по която е главно движението. Пред самия вход има малко площадче, където се паркират превозни средства. Но площадчето и мястото за паркиране са не непосредствено пред входа, а срещу него. Покрай входа минава движението по уличката, която всъщност стои между площада и обекта. Така, че една паркирана кола ще бъде отдалечена от входа с към най-малко 15-20 метра. Освен това, площадчето започва непосредствено пред входа и продължава по протежение на улицата.

Прочетете още „Вселенската патриаршия  като обект на Първо главно управление за провеждане на „остри мероприятия“ през 60-те и 70-те години на ХХ-ти век – продължение и край*“ →

Дилян Николчев

Активните остри мероприятия на руските тайни служби зад граница през последните години, завършващи с убийства или опити за убийства, включително и на българска територия, както и разкриването на документи от Комисията по досиетата за използване от страна на Първо главно управление на Държавна сигурност на аналогични методи за постигане на политически цели на тогавашната комунистическа власт в страната ни спрямо „обекти“ извън територията на България ме накараха да се спра на тема, която индиректно прави връзка между миналото и настоящето в контекста на историческата памет за тоталитарното комунистическо минало и проявите му днес в български и в международен план.

За въведение в темата ще представя съвсем кратка информация за „Служба 7“ на Първо главно управление на Държавна сигурност. Тайният отдел за остри мероприятия е учреден свръхсекретно най-вероятно през средата на 1963 година като самостоятелна служба към управлението с първоначален щат от четирима ОР[1]. През 1966 година те са вече седем, а „през 1968 година службата се обособява в отдел ХІІ-ти и продължава да съществува като направление за подготовка и провеждане на специални и остри мероприятия. Организационно направлението е обособено като отделение към Отдел VІІІ-ми с щат седем оперативни работници“[2]. На 30 декември 1969 година е предложено към Отдел VІІІ-ми да се обособи ІІІ-то отделение – „Специални и остри мероприятия“[3]. Към 1 януари 1966 година секретното звено разполага с шест оперативни работници и двадесет и девет агенти и доверени лица. До 1967 година тайната структура има вече тридесет и девет агенти[4]. Характерното за „Служба 7“ е, че тя е толкова секретна, че в доклад от 7 октомври 1964 година началникът ѝ полковник Петко Ковачев уточнява: „Задачите на Служба 7 никоя друга служба от КДС, нито друг орган ги няма предвид“[5]. Дейността на „Служба 7“ е под постоянното попечителство на „съответното поделение на КГБ“. При провеждането на острите ѝ мероприятия тя е консултирана от специалисти от съветската служба. Освен съответните консултации „съветските другари“ доставят „безшумни пистолети“, „малокалибрени взривчатки с голяма разрушителна сила“, различни видове химически отровни вещества[6]. Така например, планирайки острите си мероприятия за 1966 година, през 1965 година Първо главно управление задава на изпратения от КГБ специалист по „мокри поръчки“ Христофор Георгиевич Аганесян следните въпроси:

„Какви химически средства можем да имаме предвид при планиране на различни мероприятия по изпълнение на различни задачи, както по линия на военновременните обекти, така и по линия на провеждането на мирновременните мероприятия.

Например съществуват ли:

1. Отрова, без вкус, цвят и мирис, действаща със закъснение.

2. Упойващо средство, което и при голяма доза не умъртвява.

3. Химическо средство, чиито изпарения са без цвят и мирис, и отравят;

4. Химическо средство, чиито изпарения – без цвят и мирис, упойват и приспиват;

5. Химическо средство, което е на прах, и в съприкосновение с въздуха, или смесено с друго средство, след продължително време се самозапалва, или избухва.

6. Силнозапалителни смеси.

7. Взривяваща се хартия.

8. Силно отровни течности и парообразни вещества с локално действие – определен район.

9. Химическо средство, което да парира обонянието на обучено да следи куче… и други.“[7].

Резултатите от сътрудничеството на Първо главно управление с КГБ не закъсняват. До 1972 година „Служба 7“ е работила по десет случая за ликвидиране, отвличане или компрометиране на наши емигранти във Великобритания, Дания, Италия, Турция, Франция, Етиопия и Швеция. Първите разработки под съответните кодови названия са заведени в началото на октомври 1964 година[8]. Едно изказване на министъра на вътрешните работи генерал Дико Диков във връзка с работата на отдел VІІІ-ми от 1 юли 1970 година пресъздава най-точно психологическия образ на ръководството на МВР и на Първо главно управление по отношение извършването на остри мероприятия зад граница: „Когато даваме висока оценка на отдела същата оценка трябва да дадем на другарите, които ни помагаха, които ни подсказваха голяма част от мероприятията, а друга част е съгласувана с тях. Имам предвид съветските другари. Това е голяма помощ. Ние изпълняваме тези операции в рамките на сътрудничеството. Според мен стоят няколко големи въпроса пред отдела за активни мероприятия: 1. Ние трябва да провеждаме по-остри мероприятия.“ Спирайки се на българския емигрант Благо Стефанов, в този пункт министърът дава конкретен пример как отделът трябва да действа в мирно време: „Над Благо Стефанов трябва да се изпълни смъртната присъда. На пръв поглед изглежда, че това е черна и мръсна работа, но за нас тя е благородна. Хората работещи в това направление не проявяват достатъчно активност и инициатива. Очевидно вас ви е страх да се занимавате. Тук трябва да се намерят хора, които ще се захванат и ще доведат докрай работата“[9].

В края на 60-те години дейността на Първо главно управление на Държавна сигурност е насочена най-вече срещу южния фланг на НАТО – Турция, Гърция и Италия, и още по-специално към югоизточните натовски територии – Турция и Гърция. През 1968/69 година работата срещу Турция и Гърция става вече приоритетна. Специално внимание е отделено на работата срещу Турция, която е главна сила в югоизточното крило на НАТО[10]. Първо главно управление започва да подготвя остри активни мероприятия срещу тази държава, които са съобразени с препоръките, дадени от КГБ. По мнение на КГБ основната задача на българското външнополитическо разузнаване по отношение на Турция е отслабването на нейните връзки със САЩ и НАТО, както и „влошаване на гръко-турските отношения, за да се разстрои югоизточното крило на НАТО[11]“. Освен остри активни мероприятия по отношение на Турция и Гърция Първо главно управление предвижда и осъществяването на оперативна дезинформация посредством специална операция под псевдонима „Злоба“ с множество активни мероприятия[12].

От информацията в запазените до днес архиви на Отдел VІІІ-ми към Първо главно управление можем да приемем, че 1967-ма е годината, в която за първи път Държавна сигурност започва да планира осъществяването на остри мероприятия срещу обекти, свързани с Вселенската патриаршия на територията на Турция. Така в документ (писан в края на 1967 година) за подготовка за провеждане на специални мероприятия за 1968 година се казва:

„На фона на големите противоречия по кипърския въпрос турското и гръцкото правителства последно време правят големи усилия за постигане на разбирателство по някои въпроси. Дългата досегашна антигръцка пропаганда в Турция, обаче е създала трайни антигръцки настроения сред широките слоеве от турското население. Това обстоятелство ни дава възможност да проведем мероприятия в Турция с антигръцка насоченост за поощряване на антигръцките настроения в Турция и засилване антитурските такива в Гърция.

Изхождайки от горното, могат да бъдат подготвени за провеждане следните мероприятия:

І. Във Вселенската патриаршия в Истанбул на една врата някога 1821 година е бил обесен от турците един гръцки патриарх Григорий[13]. След това тази врата е затворена и досега не се отваря.

Да се изучи обстановката и създадат условия за оскверняване тази врата, обявена за свещено място, чрез малка взривчатка или запалително вещество[14]“. За отговорник на това мероприятие е определен оперативен работник от „Служба 7“ Д. Рисин[15]. От същия документ се вижда, че Първо главно управление предвижда всъщност провеждането едновременно на няколко активни мероприятия в Истанбул: „В Истанбул на площада „Таксим“ се намира крупния магазин „Анкара пазар“ за хранителни продукти, принадлежащ на гърци. В него, между другите стоки се продават и продукти от свинско месо, което дразни мюсюлманските фанатици. Да се изучи обстановката и се създадат условия за компрометирането му с неприятно миришещо химическо вещество, едновременно с една от гръцките църкви“[16]. През 1970-1971 година са предвидени и други остри мероприятия за влошаване отношенията между Турция и Гърция, но извън турска територия: подпалване или взривяване на къщата музей на Ататюрк в Солун (мероприятие под кодовото име „Хикс“) и извършване на покушение срещу бившия министър-председател на Гърция Константинос Караманлис в Париж посредством „книга с монтирана в нея вривчатка[17]“. Остри мероприятия с аналогичен оперативен характер Първо главно управление подготвя и срещу действащия крал Константин (Константинос ІІ – действащ крал 1964-1973 година) и срещу социалиста бивш министър-председател Георгиос Папандреу (старши)[18].

Прочетете още „Вселенската патриаршия  като обект на Първо главно управление за провеждане на „остри мероприятия“ през 60-те и 70-те години на ХХ-ти век*“ →