(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

5. Теоретико-познавателни възражения против етическия иманентизъм

С изложеното дотук ние само наполовина изпълнихме нашата задача, тоест установихме, че тезата от антиномията религиозен трансцендентизъм-етически иманентизъм не изобразява вярно религиозната действителност, защото християнската религия именно чрез своята устременост към отвъдното придава неимоверно висока ценност на тукашното и импулсира към работа за неговото всестранно развиване, издигане. Но как стои работата с антитезата на антиномията религиозен трансцендентизъм-етически иманентизъм? Вярно ли е, че етическият иманентизъм отразява правилно нравствената действителност? Или изразявайки се по-конкретно, дали излизайки от обективно разглеждане на етичната действителност, може да се установи, че нравственият човек, оставайки верен на изискванията на нравственото си съзнание, се вижда принуден да се затваря само в границите на тукашната действителност и да счита за нравственоосъдителни и неприемливи вярата в отвъдното и устремеността към него чрез религията? Чрез научното осветляване на етическия иманентизъм ние същевременно се надяваме да приведем по отрицателен път основания в подкрепа на отвъдсветовната тенденция на християнската религия и на нейната нравствена оправданост.

За осъществяване на тази така набелязана втора половина от нашата задача тук ще е необходимо на първо място, да подложим на теоретико-познавателна оценка етическия иманентизъм. По този начин ние ще установим дали етическият иманентизъм може да бъде обоснован от гледище на обективното и безпристрастно етическо изследване.

Действително, на пръв поглед изглежда, като че ли етиката като научна дисциплина в строгия смисъл на думата е насочена само към този свят и не допуска никакво отправяне погледа към някаква трансцендентна действителност. Всяка емпирическа научна дисциплина има за предмет един дял от иманентната действителност, при чието изследване прибягва само до естествени причини, сили и фактори за обясняване на ставащите промени и на владеещите закономерности в него. Излизането извън границите на иманентната действителност е естествената причинност и прибягването до трансцендентни фактори като например средновековните facultates occultae за обясняване на явленията и промените в нея компрометират науката и я лишават от всякаква научна стойност.

Съгласявайки се с правотата на тези изводи от понятието за науката в строгия смисъл на думата, същевременно обаче трябва да отбележим, че това понятие има в себе си и други страни, чието изясняване ще постави разглежданата проблема в по-друга светлина.

Според теоретиците на познанието всяка научна дисциплина има за обект на изследване един дял от даденото, като се стреми да достигне до безвъпросна яснота при неговото изясняване[112]. Обаче както в своята изходна точка, така и в процеса и най-главно в края на своето изследване всяка научна дисциплина се сблъсква с тайни, с неразрешени и неразрешими за ограничения човешки разум проблеми. Самото откъсване на обекта на всяка научна дисциплина от целокупната действителност вече ѝ поставя граници, защото тя чрез това не може да изследва неговата онтологична основа и неговите стигащи до безкрайност и следователно неустановими в пълнота за ограничения човешки разум връзки на зависимост. Но и така откъснатият и изолиран от неговата потопеност във и обвързаност с целокупната действителност обект на научно изследване не се поддава на пълно и всестранно проучване, защото той се намира в постоянно движение и изменение, при което нещо умира и изчезва и нещо ново се заражда и появява. Този именно съществен момент не се поддава на рационално обхващане и на научно определяне, защото във всяка специална наука предметът на изследването е обхванат в един негов момент, следователно в покой, но не и в неговото движение и изменение, в неговото развитие и във възникването на новото и неповторимото в него. По-нататък, за да се изясни безвъпросно един предмет и да се достигне до абсолютната истина за него, значи да се установят всички негови връзки на зависимост, които отиват до безкрайност по отношение на неговата измеримост както във времето, така и в пространството, което е непостижима задача. Още по-малко могат да бъдат разкрити последните тенденции, към които е устремен предметът на научното изследване, защото неговите причинни връзки се простират до безкрайност в бъдещето и следователно винаги ще бъдат забулени в непрогледен мрак за ограничения духовен поглед на човека.

Прочетете още „Обезценява ли християнството тукашния свят и живот – продължение 3*“ →

(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

4. Християнският възглед за вечния живот и за отношението на последния към земния

След като установихме, че между тукашния и отвъдния свят, между иманентната и трансцендентната действителност няма основна противоречивост за християнското съзнание, следва да се спрем върху християнската вяра в задгробния живот и да изследваме да не би тя да се намира в антиномично отношение към земния живот, към неговите нравствени ценности и да отклонява човека от неговите практически нравствени задачи. Според Николай Хартман религията изисквала пожертвувание на този призрачен живот с неговите измамни ценности в полза на отвъдния действителен живот с неговите истински ценности. Това схващане на Николай Хартман за религиозната вяра в отвъдния живот и за нейното отношение към земния живот и неговите нравствени ценности е съвсем невярно и почива на непознаване същината на религията, респективно на християнството.

Вярата в задгробния живот не обезценява земния живот, не го изпразва от неговото съдържание и не подтиква вярващия към бягство от света, не отслабва нравствената му воля и енергия и не го прави празен мечтател по отвъдното. Тъкмо обратното, тя като никоя друга сила издига ценността на земния живот и импулсира нравствената борба на земята, защото според нея вечното състояние на човека зад гроба се определя почти изключително от нравственото съдържание и нравствената стойност на земния живот. Вярата в задгробния живот на първо място се явява огромен стимул за запазване на живота и човек никога не намира в нея “подтик за самоубийство[89]”. Но да се живее, само за да се живее, заради самия живот – ето какво е непоносимо за човека, осъзнал своето особено положение в света, своето човешко достойнство и предназначение. За него важат думите на Шилер от драмата му “Die Braut von Messina”: “Животът не е най-висшето благо от благата[90]”. Животът е достоен за живеене, само ако е смислен, ако е поставен в служба на висша идея. “Без висша идея – пише Фьодор Михайлович Достоевски – не може да съществува нито човекът, нито науката. А висшата идея на земята е само една – идеята за безсмъртието на човешката душа, понеже всички останали “висши” идеи на живота, с които човек може да бъде жив, произтичат само от нея едната[91]”. За да бъде истински жив и да живее истински живот, човек трябва да вярва в живота, във вечния и пълноценен живот на личността. Щом сянката на смъртта като преход в небитие падне върху живота, той започва да губи своята привлекателност и се превръща в отвратителна и кошмарна действителност, която е непоносима за разсъждаващия човек. Видният руски литературен критик Висарион Белински казва: “Нито вярата, нито знанието, нито животът, нито талантът, нито геният са безсмъртни! Безсмъртна е само смъртта: нейният колосален и победоносен образ гордо се издига на престола от човешки кости и се смее над надеждите, стремежите”. Това убеждение убило у Белински всяко желание за живот и всяка вяра в смисъла на живота. “Аз – казва той – не разбирам за какво е всичко това и защо: нали всички ще умрем и изгнием, – защо да любиш, да вярваш, да се надяваш, да страдаш, да се стремиш, да се страхуваш? Умират хората, умират народите, – ще умре и нашата планета, Шекспир и Гогол ще бъдат нищо…” Мисълта за смъртта като край на всяко съществуване и на всяко нравствено усъвършенстване превърнала живота за него в мъртва пустиня, в безрадостно царство на страдания и смърт. “Смъртта! – възкликва той – ето истинският Бог на света[92]”.

В противоположност на това вярата в безсмъртието на човешката душа и във вечния живот зад гроба води към вяра в смисъла на живота, към пълноценно съществуване и превъзмогва смъртта – този враг на всеки живот и на всяка ценност. Тя предпазва от самоубийство, защото животът не е дар случаен, дар напразен, който можем да приемем или да отхвърлим, а е дар Божий, който трябва смирено и със страхопочитание да приемем, като се стараем да го заслужим и да го изпълним с пълноценно религиозно-нравствено съдържание, с дела на братолюбие и миролюбие, на истина и правда.

Прочетете още „Обезценява ли християнството тукашния свят и живот – продължение 2*“ →

(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

3. Християнският възглед за света и за културната работа

Излизайки от християнството, както следва да правим, когато говорим за религията въобще, защото то не е една от религиите, стояща наред с другите, а е религия на религиите и в него се осъществяват упованията на всички религии[27], ние установяваме, че то със своя възглед за тукашния и отвъдния свят не дава никакво основание да оправдаем заетата от Николай Хартман позиция в тезата на неговата първа антиномия, а именно, че религията е акосмична, че обезценява този свят и живот, че отвръща погледа на човека от тукашното и го насочва изключително към отвъдното като единствено самоценно и достойно за нашите желания, стремежи, копнежи, усилия и борби. Но нека се спрем конкретно върху възгледа на християнството, за този свят с неговите ценности, за отношението му към отвъдното и за следващата оттук нравствена позиция на християнина.

Тукашната действителност, взета в нейната целокупност като неорганично и органично царство, като животински и човешки свят, като материална и духовна култура, според християнската религия не е противоположна на отвъдното, тоест на Бога и на духовния свят, за да бъде отричана и презирана от християнина като зло битие. Тъкмо обратното, тази действителност в цялата ѝ съвкупност, във всичките ѝ битийни пластове е прекрасно Божие творение, създадено от единия премъдър и всеблаг Бог, ръководен в Своята творческа дейност единствено от най-чиста и безкористна любов. “Ти – казва на Бога премъдрият Соломон – обичаш всичко съществуващо и не се гнусиш от нищо, което си сътворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го мразил”[28]. Този свят според християнството нито е сатанинска, дяволска действителност, защото не е творение на Ариман или на някой зъл дух, който се намира в непримирима противоположност и във вечна борба с добрия Бог, нито е произлязъл от съществуваща от вечност безкачествена и безформена материя чрез посредническата роля на някакъв добър или зъл демиург (Филон, Маркион) или на божествен Логос или nou`V (стотици), нито е отражение на вечния свят на идеите в небитието (Платон), а е Божие творение, което според Божията преценка е “твърде добро”. Според Свeщеното Писание “у Господ са основите на земята и Той върху тях утвърди вселената[29]”. Бог – пише Псалмопевецът – “сътвори небето и земята, морето и всичко, що е в тях[30]”. Бог – казал св. апостол Павел в атинския ареопаг – “сътвори света и всичко, що е в него”; Той е “Господ на небето и земята[31]”. В разказа за сътворяването на земята Битиеписателят казва за създаденото през всеки творчески ден: “И видя Бог, че това е добро”. Такъв бил резултатът не само от всеки отделен творчески акт в очите на Бога, но и от цялото творение. Разказът за сътворяването се завършва със следната знаменателна заключителна преценка: “И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро[32]”.

Създаденият свят е добър, той е добробитиен, защото е сътворен от премъдър и всеблаг, всемогъщ и вселюбящ Бог. Според премъдрия Соломон “Господ с премъдрост основа земята, с разум утвърди небесата[33]”. Премъдростта е била “художница” при сътворяването на света[34]. Бог – според пророк Иеремия – “сътвори земята със силата Си, утвърди вселената с мъдростта Си и с разума Си разпростре небесата[35]”. Светът вътрешно е проникнат от светлина, която излиза от Бога, и сиянието на Бога почива върху него. В света всичко е наредено с “мярка, брой и тегло[36]”. Божието дело е “слава и красота[37]”. Ветхозаветният мъдрец свидетелства: Бог е направил всичко да бъде хубаво в своето време[38], всичко видимо е прекрасно[39] и “всички дела на Господа са твърде благотворни[40]”. Св. апостол Павел казва: “Всяко творение Божие е добро и нищо не е за отхвърляне[41]”. Най-възторжен израз на тази идея е дал премъдрият Иисус, син Сирахов, който казва: Бог нищо не е сътворил несъвършено… “Всички дела на Господа са прекрасни, и Той дарува всички потребно в своето време; и не може да се каже: “това е по-лошо от онова”, защото всичко в свое време ще бъде признато за добро. И тъй от все сърце и с уста възпявайте и благославяйте името Господне”[42]. Ето защо “небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта”[43]. Пророк Давид, познавайки добре прекрасното Божие творение, за което свидетелстват неговите възторжени псалми, е имал пълно право да възкликне: “Всичко си направил премъдро”[44]. Другояче не може да се очаква да бъде, защото всесъвършеният, премъдър и всеблаг Бог може да твори само добри неща. Още Платон с богоозарена проникновеност беше прозрял, че от добрия Бог могат да бъдат създавани само добри неща, както свидетелства за това блажени Августин[45].

Премъдро създаденият и устроен свят е даден на човека за опознаване, овладяване и използване. В него нищо не е дребно и незначително, маловажно и не заслужаващо внимание и изследване. Всичко е Божие премъдро творение и изисква от човека да признава неговото битие, неговата законосъобразност и целесъобразност и неговото място в иерархията на ценностите. Веднага след сътворяването на първата човешка двойка Бог им поръчал: “Пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), и над всякакви животни, които пълзят по земята[46]”. Бог според думите на премъдрия Иисус, син Сирахов, сътворил хората по Свой образ, облякъл ги в сила, дал им власт над всичко, което е на земята, и вложил във всяка плът страх към тях, за да владеят над зверове и птици[47]. Следователно от гледище на християнската религия не само тукашната действителност не е зло битие, но и работата за нейното опознаване, овладяване и използване не е зло дело. То е благословено от Бога призвание и дълг на човека. Светът е определен за поле на творческото проявяване и осъществяване на човека. Макар и природната действителност, взета само по себе си, без отношение към човека, да е нравствено безразлична сфера, в светлината на нейното предназначение да служи като необходима естествена основа за появяване и процъфтяване на човешкия живот и за осъществяване на човека като духовнонравствена личност тя, придобива висше нравствено значение. Особеното положение и творческото призвание на човека в космоса пък изискват от него да познава законите на тукашния свят, за да може да твори иманентни – материални и културни – блага и ценности. Така че религията не само високо цени материалната действителност, но и задължава към творческа работа, към културна дейност в нея.

Ясно е, че този възглед за произхода, същината и предназначението на тукашната действителност не позволява тя да бъде поставяна в битийна и ценностна противоположност към отвъдната действителност. Дуализмът на някои езически религии и философски течения е чужд на християнската религия. В нея тукашно и отвъдно, иманентно и трансцендентно, земя и небе, творение и Творец, човек и Бог, земен и задгробен живот са свързани и не могат да бъдат разкъсвани и противопоставяни едни на други. Последната основа и цел на всичко съществуващо е единият Бог: От Него и чрез Него е всичко, към Него всичко е устремено[48] и чрез Него всичко може да намери своето осъществяване, “за да бъде Бог всичко у всички[49]”.

Прочетете още „Обезценява ли християнството тукашния свят и живот – продължение 1*“ →

(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

Религията по самата си същина насочва човека от тукашната, пространствено и временно ограничена действителност към отвъдния, божествения свят, който по безусловното си битие и абсолютната си ценност далеч превъзхожда всичко тукашно, земно, човешко и поради това се явява върховна цел на религиозния човек, предмет на неговите съкровени копнежи, стремежи и надежди. Християнската религия прави вярващия гражданин и на небесния, божествения свят: неговата πολιτευµα[1] е небето. Християнинът счита всичко, което пречи на устрема му към божествения свят, за смет и се отрича от него, за да придобие Христос[2] и да стане гражданин на новия, горния Иерусалим[3]. През всички дни на живота си християнинът тича към целта – “към наградата на горното от Бога призвание в Христос Иисус[4]”. Ето защо в живота на християнина се забелязва някаква откъснатост от тукашната действителност в свобода от прекомерните грижи за лично земно благополучие: смисълът на християнския живот се състои в устрема към отвъдния свят и в грижата за придобиване на вечно блаженство.

Тази същност и основна тенденция на религията въобще и по-специално на християнската религия служила и продължава да служи като повод да се твърди от някои мислители, че религията застъпва краен трансцендентизъм, тоест, че тя обезценява тукашния свят и живот и цени само отвъдния свят и живот. На този религиозен трансцендентизъм бива противопоставян крайният иманентизъм, който е не само теоретически, но и практически, респективно етически. Според иманентизма съществува само тукашната сетивно възприемана и опитно познаваема действителност и следователно ценна е само работата за запазване и подобряване на земния живот.

Устремеността на религиозния човек към отвъдното – главно чрез вярата в задгробния живот, неправилно изтълкувана като краен религиозен трансцендентизъм и противопоставена на всеки иманентизъм, – често била използвана и продължава да бъде използвана за критика на религията и по-специално за отричане на нравствената ценност на религията. И действително, някои религии имали напълно отрицателно отношение към тукашната действителност, към земния живот и към всяка работа и грижа за него и създавали у своите поддръжници крайни песимистически и аскетически възгледи и начини на постъпване. Такива тенденции са се пораждали и развивали и на християнска почва и са създавали повече или по-малко песимистическо или безразлично отношение към земния живот и към нравствената, социалната и културната работа. Отвъдният свят и живот били считани за напълно превъзхождащи тукашния свят и живот: последният бил лишаван от всяко ценно съдържание и бил считан просто за “долина на плача[5]”. В резултат на това мнозина насочвали своя поглед едностранчиво към отвъдния свят и бъдещия живот и пренебрегвали своите задължения и задачи в този свят и живот[6].  Дори още в апостолския век се зародил краен религиозен трансцендентизъм, който подбуждал към празно мечтателство и безделие[7].  Това накарало св. апостол Павел да пише: “Молим ви, братя,… да си гледате работата и със собствените си ръце да работите… Който не иска да се труди, не бива и да яде[8]”. През всички епохи от историята на християнския свят могат да се посочат ту по-силни, ту по-слаби прояви на краен религиозен трансцендентизъм, особено в аскетическите и мистическите среди, което създало и продължава да създава впечатлението, като че ли самата същина на религията, респективно на християнството, е изключително трансцендентна и следователно води към отричане на всичко иманентно, включително и нравствеността. Като илюстрация на това достатъчно е да припомним думите на католишката светица Катерина Сиенска: “Светът е противоположен на Бога и Бог – на света; между тях няма нищо общо”. Поради това според нея “истинските Божии служители, виждайки, че светът няма нищо общо с Христа, всячески се стремят да се преизпълнят с отвращение и ненавист към света[9]”.

Все повече засилващият се теоретически и практически иманентизъм от епохата на възраждането насам, който не иска да признае никаква отвъдна действителност и сила като необходими за научното обясняване на света и за осъществяване задачите и идеалите на човека в тукашния живот, съвсем естествено се противопоставя на религията поради застъпваното и играещо съществена роля в нея отвъд световно начало. Гьоте е дал художествен израз на отричането на отвъдния свят и живот и на прекланянето само пред ценностите на тукашния свят и живот в образите на Прометей и Фауст. В своята “зрялост” Прометей изповядва:

Не желая вече да обръщам плах поглед

към слънцето, като че ли зад него

да имаше ухо – да чуе мойте жалби,

да имаше сърце, подобно мойто –

да смили угнетените.

Неговият нравствен дълг не му повелява да мрази живота и да бяга в пустини. Той се обръща към Зевс със следните заключителни думи:

Аз твърдо тук стоя и творя

човеци, по свой образ,

род по сърце и дух

мен подобен:

да страда, да плаче, да ликува

и да те презира –

както аз…[10]

Фауст дори пред лицето на неволята и смъртта изповядва своята любов към земята и своето отвращение към всякакво мечтателство по отвъдното. Според него

Към отвъдното погледът ни е пресечен:

глупец е, който нататък гледа с премрежени очи[11].

На тази почва се идва или до пълно отричане и отхвърляне на религията като илюзионизъм и фикционизъм или до поставянето ѝ в противоречие с науката и нравствеността. В областта на автономната, тоест независимата от религията етика иманентизмът взема различни позиции към религията. Общо за всички тях обаче е противопоставянето нравственото на религиозното. Каквото и да е конкретното съдържание на това противопоставяне, то все пак винаги води в края на краищата към обезценяване на религията.

Прочетете още „Обезценява ли християнството тукашния свят и живот*“ →

Росен Миланов

Резюме

Трактатът Praedestinatus вероятно произхожда от земите на днешна Северна Италия и е написан през V-ти век – в разгара на спора за благодатта и свободата на волята. Неговият автор остава неизвестен. Заглавието е свързано с разгледаната в него ерес на предестинатите, проповядваща безусловно предопределение за смърт или за живот на всички хора и водеща началото си от някои погрешни възгледи на Августин Хипонски († 430). Трактатът Praedestinatus е насочен основно срещу учението за предопределение. Той доказва несъвместимостта на предопределението с учението за Божията доброта, с постулата за свободата на човешката воля, с Божието желание за спасение на всички хора и с възможността на човека дори и след грехопадението да желае доброто. Ако съществуваше предопределение, човекът не би бил нравствено отговорен за делата си и Бог щеше да бъде виновен за това, че неизбрал всички хора за спасение. Именно това е основната мисъл на автора на Praedestinatus, която се съдържа в православното учение за синергията съдействието) между Бога и човека. По такъв начин неизвестният автор на Praedestinatus е един от основните западни защитници на светоотеческото учение за синергията през V-ти век.

Православното учение за взаимодействието между благодатта и свободата на волята на Запад е изразено най-добре у трима автори: св. Иоан Касиан († около 435), св. Фавст Реиски († около 495) и анонимният автор на трактата Praedestinatus. Praedestinatus вероятно произхожда от земите на днешна Северна Италия (вж. Loofs, 1906:198), за разлика от другите запазени антиавгустинистки съчинения, които принадлежат на автори от Южна Галия.

Praedestinatus е съставен най-вече във връзка с ереста на предестинатите, която се появява на Запад през V-ти век. Предестинатите (от латински praedestino – предопределям), най-общо казано, проповядвали безусловно предопределение на всички хора – за спасение или за гибел. Те възприели неправилното учение на Августин Хипонски († 430) за човечеството след грехопадението като massa damnata, massa perditionis – осъдено множество, множество, подлежащо нагибел, – което вече не може да започне нищо добро, нито дори да пожелае доброто. По такъв начин предестинатите далеч преди първите протестантски реформатори и Калвин направили логическите изводи от Августиновите възгледи. Те водят само до едно: тъй като след грехопадението никой не може да се устреми по никакъв начин към доброто, тогава Бог е Този, Който избира някои за спасение, а други оставя в гибелта.

Очевидно ереста на предестинатите се появява още докато Августин е жив. Трябва да се прави разлика между нея и възгледите на самия Августин, макар в Praedestinatus на няколко места да се казва, че ереста на предестинатите се разпространявала под името на Августин (вж. например Praedestinatus… Liber I,90 (PL 53,620A); Liber III (PL 53,627D)). В Praedestinatus няма характерното за древността скриване на действителното име на почитан и уважаван богослов, който обаче е допуснал грешка по определен въпрос. Така съчинението се насочва пряко и срещу крайностите на Августин.

Praedestinatus се състои от три книги. Първата от тях прави ретроспекция на всички известни на автора ереси в историята на Християнската църква, първа от които е тази на Симон Влъхва (вж. Деяния на светите апостоли, 8:9-24), а последна – ереста на предестинатите. Общият брой на ересите, изброени и анализирани от автора на Praedestinatus, е 90. В края на книга I, след осемдесет и деветата ерес на несторианството, идва кратко съобщение за най-новата (по онова време) ерес – предестинатската. Краткото представяне на тази ерес представлява глава 90-та на книга I. Книга II и книга III се занимават само с учението на предестинатите, като с богословско-философски методи доказват неговата несъстоятелност.

От римокатолическа гледна точка Praedestinatus се счита за едно от така наречените полупелагиански съчинения, а неговият автор – за полупелагианин. Но всъщност неизвестният автор на Praedestinatus е един от защитниците на православното учение за взаимодействието между Божията благодат и свободната човешка воля. В Praedestinatus се решават православно редица богословско-философски въпроси, стоящи както пред светите отци от пети-шести век, така и пред съвременните богослови: разликата между предзнание и предопределение, Божието желание за спасение на всички хора, началото на човешкото спасение.

1. Предзнание и предопределение

Предопределение в неговия абсолютен смисъл на безусловно предопределение е действието на Божията благодат по отношение на човека, когато не е налице никаква негова инициатива и дейност. Различават се два вида предопределение: положително и отрицателно. Положителното предопределение е предопределение за блаженство, или, ако се направи логическа връзка – предопределение за добро (тоест за вършене на добро, воля за което дава Бог). Отрицателното предопределение е предопределение за гибел, респективно – предопределение за зло (за вършене на зло, воля за което има човекът, а Бог не му дава воля за добро). Предопределението за блаженство или за гибел всъщност означава етическо предопределение за добро или за зло. Но християнският Бог не е творец на злото; Той само го допуска в свободния избор на създадените от Него разумни и свободни творения. Понеже без наличието на свобода не може да се постигне и истинско блаженство, към каквото са призвани разумните и свободни Божии творения – хората и ангелите (част от които избрали злото и отпаднали от Божията благодат, превръщайки се в демони).

Учението за безусловно предопределение подрива основите на Свещеното Писание и на нравственото учение, присъстващо в него. То отрича свободата на човека, а без свобода е немислимо и нравственото усилие. Това важи, първо, за Стария Завет с неговите многобройни заповеди и предписания: Законът казва: пази моите заповеди и ще живееш; предопределението пък казва: приготвени са вече съдовете на гнева за гибел и съдовете на милосърдие, които са призвани за живот (… lex dicit: „Custodi praecepta mea, et vives“; praedestinatio autem dicit: „Vasa irae iam aptata ad interitum, et vasa misericordiae quae vocantur ad vitam“ (Praedestinatus… Liber III. PL 53,629C–D). Безусловното предопределение се противопоставя и на новозаветното Христово учение. Защото Христос, според Неговите собствени думи, дойде не за да наруши Закона, а за да го изпълни (вж. Матей 5:17). Това изпълване на Закона може да се разбира и като неговото довеждане в пълнота. Христовите нравствени повели се отнасят не само до човешките дела, но и до мислите, чувствата и желанията; тези повели са далеч по-съвършени от старозаветните и изискват още по-големи нравствени усилия, които биха били немислими, ако действително съществуваше безусловно предопределение.

Прочетете още „Благодат и свобода на волята в “Praedestinatus”*“ →

Стоян Чиликов

Антиохийците подчертават човешката природа в Христос. Св. Иоан Златоуст не прави изключение, но същевременно с това акцентира и на единството на двете естества, които не бива нито да се смесват, нито да се разделят:

Нека нито да смесваме, нито да разделяме. Един е Бог, Един Христос Син Божий. А когато казвам “Един”, указвам на съединение, а не на смесване, тъй като едното естество не се е превърнало в другото, а само се е съединило с него[23].

Светителят не само говори за единството на божественото и човешкото естество в едната ипостас на Въплътеното Слово, но и за последиците от него. Той говори за взаимодействието на двете естества (communication idiomatum), при което човешкото не се поглъща или абсорбира от божественото, а са в съгласие и взаимодействие едно с друго.

Като Бог обуздавах естеството и продължих поста четиридесет дена, като човек после огладнях и се изморих; като Бог усмирих бушуващото море и като човек бях изкушаван от дявола; като Бог със заповед изгонвах бесове и като човек пострадах за хората (Migne, 1962в, с. 643).

Това е учението на Спасителя преподавано на дело, казва светителя, с което Той удостоверява Своето домостроителство и ни учи по-високите и възвишени дела да отнасяме към Божеството Му, а по-ниските към човечеството Му и чрез такова неравно “смесване на делата (ἔργων κράσεως) изяснява неравното съединение на естествата (φύσεων ἕνωσιν)” (Migne, 1962в, с. 643).

Вследствие на Божието домостроителство за спасението на човека и света, според св. Иоан Златоуст, Бог става човек. При това се получава взаимодействие между двете естества в Христа, при което общение на свойствата на двете естества човешкото естество се обожествява. “Аз никога не съм оставял, говори Христос в съчиненията на св. Иоан Златоуст, възприетото човечество непричастно на божествената сила, но като Човек и като Бог или явявайки естеството, или удостоверявайки домостроителството” (Migne, 1962в, с. 643). Подобно обòжение става и с всяка една човешка личност при приобщението ѝ със светите тяло и кръв Христови, при причастието на човека с божествените дарове човешкото естество се обòжва: “с него ние се съединяваме и ставаме едно тяло, една плът Христова” (Migne, 1962е, с. 744).

Св. Иоан Златоуст в съчиненията си наистина употребява думи или дори цели изрази, които са използвани в техния неправославен и нецърковен смисъл от Диодор Тарсийски или от Теодор Мопсуестийски. В богословската мисъл на св. Иоан Златоуст те нямат еретическо значение, защото смисълът, който влага в тях светителят, е различен от този на споменатите антиохийци.

3. Христологичната теотокология на св. Иоан Златоуст

Учението на св. Иоан Златоуст за Божията майка е във връзка с цялостните му богословски възгледи и преди всичко с неговата христология.

Чрез Девата, която дава плътта на Словото, става възможен и актът на Боговъплъщението. Тя дава човешкото естество на Бог Слово и в този смисъл тя е майка на Господ Иисус Христос, не е човекородица или христородица, защото в нейната утроба се зачева Богочовекът:

Зачева се в утробата, расте малко по малко и преминава пътя на нашата възраст. Кой (израства)? Домостроителствуващият, а не самото Божество, образът на Раба, а не (Самият) Господ, моята плът, а не Неговата същност[24].

Прочетете още „Учението за св. Дева Мария в христологията на св. Иоан Златоуст – продължение и край*“ →

Стоян Чиликов

                                                                                                                                                                                                                                                                        “Отговорът на Спасителя на Своята майка

изразява не нейното отблъскване, а това,

че не би принесло никаква полза и самото

раждане (на Спасителя), ако тя самата

не е имала велики добродетели и вяра”

(Тълкуване на Иоан, Беседа 21)

Въведителни думи

Св. Иоан Златоуст е един от най-обичаните от светите отци на Църквата и безспорно е известен най-вече като ненадминат проповедник относно нравствения живот на християните. Някои изтъкнати католически и православни учени, въпреки че го признават за ненадминат екзегет и проповедник на вярата, отричат значението му за християнското богословие[1], други – не придават голямо значение на неговото богословие, като посочват, че той “не е богослов в строгия смисъл на думата” (Φλορόφσκυ, 2003, с. 400). Вярно е, че св. Иоан Златоуст избягва да се занимава със “спекулативно богословие” и че проповядва предимно на нравствени теми, но това е така, защото в епохата, през която е живял, християните са имали най-много нужда от проповед с етично съдържание. Наистина там Златоуст се чувства най-силен, би могло да се каже, че там е ненадминат. Неговият подход и метод са пастирски – той търси преди всичко сърцето на човека – да го приведе до познание на Бога, което е целта на богословието. Християните в Антиохия и Константинопол в края на четвърти век, когато свещенодейства св. Иоан Златоуст, са преситени от множеството и безспирни догматически спорове относно божествената Троица, като оставали ненахранени и гладни за самия Христос. Затова св. Иоан Златоуст, без съвсем да отбягва догматическите теми (както някои учени го обвиняват), развива повече нравствени и аскетически теми. Проповядва като пастир, чиято грижа е да приведе душите на хората към Христос, да ги събере и съедини с Въплътеното Слово. Сам св. Иоан Златоуст в една от своите беседи казва: “Зная, че много изрази от онзи вид – слово (λόγος), същност (οὐσια), лице (ὑπόστασις), единосъщен (ὁμοούσιος), подобносъщен (ὁμοιούσιος), неподобен (ἀνόμοιος), и други не могат да бъдат разбрани. Затова отбягвам доколкото е възможно да се занимавам с теоретични теми, защото хората не са способни да разбират тези неща. А и да са способни, пак не ще ги разберат с яснота и точност” (Migne, 1862ж, с. 48).

В християнската догматика когато се говори за богословие се има предвид преди всичко догмата за Света Троица. А в проповедта на св. Иоан Златоуст начало и основа е Христос. Тя е христоцентрична. Христос е новият живот, който е подарен на християните. В богословието на св. Иоан Златоуст много силно се чувства връзката и зависимостта между догмат и морал, между догмат и нравственост. Св. Иоан Златоуст вероятно няма огромния принос на св. Григорий Богослов относно оформянето на догмата за Света Троица, но все пак Златоустият проповедник е и богослов, и учител на Църквата – така, както го определя и Четвъртия вселенски събор през 451-ва година, който го цитира наравно със св. Григорий Богослов. Св. Иоан Златоуст получава това отличие и признание на Църквата именно заради своята христология. Макар че своето богословско образование и възпитание той получава в Антиохия, неговата христология е напълно православна. Освен св. Иоан Златоуст към Антиохийската богословска школа принадлежат и св. Игнатий Антиохийски (+115), св. Теофил Антиохийски (+169), Лукиан (+312), Мелетий Антиохийски (+381), Диодор Тарсийски (+392), Теодор Мопсуестийски (+428), Несторий (+451), Теодорит Кирски (+466). Последните четирима имат една сгрешена христология, която е осъдена от Църквата. Най-силно отклонение от православната христология се чувства в богословските възгледи на Теодор Мопсуестийски и на Диодор Тарсийски. Несторий става по-скоро изразител на техните богословски виждания, на техните христологични възгледи, отколкото да развива свое самостоятелно учение. Същината на догматическия спор предизвикан от антиохийците не е за личността на св. Богородица, а на Христос. И до днес православното догматическо богословие няма самостоятелно учение за св. Богородица. То е вградено в христологията, защото св. дева Мария е майка на Христос.

С този текст ще се опитам да представя възгледа за пресвета Богородица на св. Иоан Златоуст. Тъй като теотокологията на св. Иоан Златоуст е част от неговите христологични възгледи, затова преди учението на светителя за Божията майка ще разгледам неговото учение за Христос в контекстта на христологичните спорове водени през епохата, през която е живял, творил, богословствал и свещенодействал. Целта на този текст не е да се направи пълно и цялостно изследване на христологичните възгледи на св. Иоан Златоуст, а по-скоро – на базата на неговата христология да предостави една обективна визия относно учението на един от най-известните отци на източната църква за личността и ролята на Божията майка в делото на нашето спасение.

1. Богословската проблематика на епохата, през която живее св. Иоан Златоуст.

Св. Иоан Златоуст живее в изключително динамична епоха, през време когато споровете относно личността на Господ Иисус Христос затихват, за да избухнат след това с още по-голяма сила. През IV-ти век – времето когато живее, твори и светителства св. Иоан Златоуст става грандиозна и съдбоносна промяна в живота на църквата, както и в цялата Римска империя. След едикта в Медиолано през 313-та година на император Константин Велики започва постепенно христианизацията на цялата Римска империя. Гоненията срещу християните са прекратени и започва “нова ера”, “нова eпоха[2]” за света и за църквата в света. Същевременно, спирането на гоненията изправя църквата пред нови изпитания. Въцърковяването на античния свят е свързано с разпространението на христологичните ереси. Някои от езичниците, които влизали в църквата и приемали Христос, не оставяли изцяло своите предишни езически вярвания и на тяхна основа се развивали нови лъжеучения. От друга страна, всичко това дало възможност на църквата да формулира своето догматическо учение относно личността на Господ Иисус Христос. Почти целия IV-ти век преминава в оживени богословски спорове предизвикани от ересите. На първо място – това е арианството, което гради своите богословски предпоставки на базата на христологичните възгледи на представители на Антиохийската богословска школа, към която принадлежи и св. Иоан Златоуст. Павел Самосатски, мъченик Лукиан Антиохийски и Арий стават причина за появата на най-гибелната ерес в живота на църквата през IV-ти век. Отново в Сирия се заражда и друга не по-малко опасна ерес – аполинарството, във връзка с която се появява несторианството. Всички тези ереси възникват в Сирия и се разпостраняват от представители на Антиохийската богословска школа.

Прочетете още „Учението за св. Дева Мария в христологията на св. Иоан Златоуст*“ →