(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

3. Християнският възглед за света и за културната работа

Излизайки от християнството, както следва да правим, когато говорим за религията въобще, защото то не е една от религиите, стояща наред с другите, а е религия на религиите и в него се осъществяват упованията на всички религии[27], ние установяваме, че то със своя възглед за тукашния и отвъдния свят не дава никакво основание да оправдаем заетата от Николай Хартман позиция в тезата на неговата първа антиномия, а именно, че религията е акосмична, че обезценява този свят и живот, че отвръща погледа на човека от тукашното и го насочва изключително към отвъдното като единствено самоценно и достойно за нашите желания, стремежи, копнежи, усилия и борби. Но нека се спрем конкретно върху възгледа на християнството, за този свят с неговите ценности, за отношението му към отвъдното и за следващата оттук нравствена позиция на християнина.

Тукашната действителност, взета в нейната целокупност като неорганично и органично царство, като животински и човешки свят, като материална и духовна култура, според християнската религия не е противоположна на отвъдното, тоест на Бога и на духовния свят, за да бъде отричана и презирана от християнина като зло битие. Тъкмо обратното, тази действителност в цялата ѝ съвкупност, във всичките ѝ битийни пластове е прекрасно Божие творение, създадено от единия премъдър и всеблаг Бог, ръководен в Своята творческа дейност единствено от най-чиста и безкористна любов. “Ти – казва на Бога премъдрият Соломон – обичаш всичко съществуващо и не се гнусиш от нищо, което си сътворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го мразил”[28]. Този свят според християнството нито е сатанинска, дяволска действителност, защото не е творение на Ариман или на някой зъл дух, който се намира в непримирима противоположност и във вечна борба с добрия Бог, нито е произлязъл от съществуваща от вечност безкачествена и безформена материя чрез посредническата роля на някакъв добър или зъл демиург (Филон, Маркион) или на божествен Логос или nou`V (стотици), нито е отражение на вечния свят на идеите в небитието (Платон), а е Божие творение, което според Божията преценка е “твърде добро”. Според Свeщеното Писание “у Господ са основите на земята и Той върху тях утвърди вселената[29]”. Бог – пише Псалмопевецът – “сътвори небето и земята, морето и всичко, що е в тях[30]”. Бог – казал св. апостол Павел в атинския ареопаг – “сътвори света и всичко, що е в него”; Той е “Господ на небето и земята[31]”. В разказа за сътворяването на земята Битиеписателят казва за създаденото през всеки творчески ден: “И видя Бог, че това е добро”. Такъв бил резултатът не само от всеки отделен творчески акт в очите на Бога, но и от цялото творение. Разказът за сътворяването се завършва със следната знаменателна заключителна преценка: “И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро[32]”.

Създаденият свят е добър, той е добробитиен, защото е сътворен от премъдър и всеблаг, всемогъщ и вселюбящ Бог. Според премъдрия Соломон “Господ с премъдрост основа земята, с разум утвърди небесата[33]”. Премъдростта е била “художница” при сътворяването на света[34]. Бог – според пророк Иеремия – “сътвори земята със силата Си, утвърди вселената с мъдростта Си и с разума Си разпростре небесата[35]”. Светът вътрешно е проникнат от светлина, която излиза от Бога, и сиянието на Бога почива върху него. В света всичко е наредено с “мярка, брой и тегло[36]”. Божието дело е “слава и красота[37]”. Ветхозаветният мъдрец свидетелства: Бог е направил всичко да бъде хубаво в своето време[38], всичко видимо е прекрасно[39] и “всички дела на Господа са твърде благотворни[40]”. Св. апостол Павел казва: “Всяко творение Божие е добро и нищо не е за отхвърляне[41]”. Най-възторжен израз на тази идея е дал премъдрият Иисус, син Сирахов, който казва: Бог нищо не е сътворил несъвършено… “Всички дела на Господа са прекрасни, и Той дарува всички потребно в своето време; и не може да се каже: “това е по-лошо от онова”, защото всичко в свое време ще бъде признато за добро. И тъй от все сърце и с уста възпявайте и благославяйте името Господне”[42]. Ето защо “небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта”[43]. Пророк Давид, познавайки добре прекрасното Божие творение, за което свидетелстват неговите възторжени псалми, е имал пълно право да възкликне: “Всичко си направил премъдро”[44]. Другояче не може да се очаква да бъде, защото всесъвършеният, премъдър и всеблаг Бог може да твори само добри неща. Още Платон с богоозарена проникновеност беше прозрял, че от добрия Бог могат да бъдат създавани само добри неща, както свидетелства за това блажени Августин[45].

Премъдро създаденият и устроен свят е даден на човека за опознаване, овладяване и използване. В него нищо не е дребно и незначително, маловажно и не заслужаващо внимание и изследване. Всичко е Божие премъдро творение и изисква от човека да признава неговото битие, неговата законосъобразност и целесъобразност и неговото място в иерархията на ценностите. Веднага след сътворяването на първата човешка двойка Бог им поръчал: “Пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), и над всякакви животни, които пълзят по земята[46]”. Бог според думите на премъдрия Иисус, син Сирахов, сътворил хората по Свой образ, облякъл ги в сила, дал им власт над всичко, което е на земята, и вложил във всяка плът страх към тях, за да владеят над зверове и птици[47]. Следователно от гледище на християнската религия не само тукашната действителност не е зло битие, но и работата за нейното опознаване, овладяване и използване не е зло дело. То е благословено от Бога призвание и дълг на човека. Светът е определен за поле на творческото проявяване и осъществяване на човека. Макар и природната действителност, взета само по себе си, без отношение към човека, да е нравствено безразлична сфера, в светлината на нейното предназначение да служи като необходима естествена основа за появяване и процъфтяване на човешкия живот и за осъществяване на човека като духовнонравствена личност тя, придобива висше нравствено значение. Особеното положение и творческото призвание на човека в космоса пък изискват от него да познава законите на тукашния свят, за да може да твори иманентни – материални и културни – блага и ценности. Така че религията не само високо цени материалната действителност, но и задължава към творческа работа, към културна дейност в нея.

Ясно е, че този възглед за произхода, същината и предназначението на тукашната действителност не позволява тя да бъде поставяна в битийна и ценностна противоположност към отвъдната действителност. Дуализмът на някои езически религии и философски течения е чужд на християнската религия. В нея тукашно и отвъдно, иманентно и трансцендентно, земя и небе, творение и Творец, човек и Бог, земен и задгробен живот са свързани и не могат да бъдат разкъсвани и противопоставяни едни на други. Последната основа и цел на всичко съществуващо е единият Бог: От Него и чрез Него е всичко, към Него всичко е устремено[48] и чрез Него всичко може да намери своето осъществяване, “за да бъде Бог всичко у всички[49]”.

Има още →