Към философията на религията – продължение 7

Димитър Пенов

12. Психологическо значение на религията

Пораждането на религията у отделния човек е едно духовно раждане, а раждането, като всяко раждане, е свързано с родилни мъки и страдания, с тревога и болки до такава степен, че често, както знаем, вместо раждане идва родилна смърт и на родилката, и на отрочето. По отношение на религията това не е само сравнение: и при нейното раждане неведнъж в историята на човечеството са погинали търсещи личности, които дотолкова са се заплитали и изгубвали в противоречията на битието, че са падали, преди да се породи у тях религията. Такива личности са загивали преди всичко духовно, а нерядко и физически, като сами са достигали до самоубийство. Ние вече имахме неведнъж случай да изтъкнем, че тук всъщност винаги се касае за живот или смърт на целия човек. В това отношение свидетелството на такива като Лев Николаевич Толстой, прекарали особено дълбока криза, е извънредно ценно. Той именно нарича религията основа, върху която живеят хората. Една oт най-хубавите му работи, посветена на религията, така е и озаглавена „Това, чрез което хората живеят“. В своята „Изповед“ пък след като излага обстойно хода на своята мирогледна криза, той накрая пише: „Дето има живот, там има и вяра; oткакто съществува човечеството, съществува и вярата, която дава възможност да се живее и главните черти на вярата са навсякъде едни и същи… Вярата е знание за смисъла на човешкия живот, поради което човек не се унищожава, а живее. Вярата е сила на живота. Ако човек живее, значи в нещо вярва. Ако не би вярвал, не би живял… Понятието за безкрайния Бог, божествеността на душата, връзката на човешките дела с Бога, с единството, човешкото различаване на добро и зло, ето понятията, изработени в непостижимия безкрай на човешката мисъл; това са понятията, без които не би имало живот, не бих съществувал и аз самият; а аз като отхвърлям цялата тази работа на цялото човечество, искам всичко да направя сам отново и както аз искам… Така започнах аз да разбирам, че в отговорите, давани oт вярата, се съдържа великата мъдрост на човечеството, че аз нямам право да ги отричам въз основа на разума; и че единствено тези главни отговори отговарят на въпроса за живота[68]“.

Раждането на религията у човека е свързано с великата радост, че се е родил нов човек на света (Иоан 16:21). То идва да промени основно човека, да го пресъздаде и въздигне на неподозирана преди това висота. Създават се цяла редица психологически условия, недостъпни на безрелигиозния. На първо място тук идва задоволяването вътрешната най-съкровена природа на човека, отговарянето на неговите интимни копнежи. Още блажени Августин в своите „Изповеди“ беше изтъкнал, че човешкото сърце е създадено oт Бога така, че винаги да Го търси и да не се успокои, докато Го не намери. Затова пък когато Го намери, настъпва пълно успокоение, блажено отпочиване в присъствието Му. Никакви постижения не могат да се мерят с това дълбоко изживяване, вътрешна хармония, съгласуваност, отговаряне на висшата си природа. В сравнение с нея всичко останало изглежда някакси външно, вторично и несъществено.

Лев Николаевич Толстой (1828-1910)

Засноваването себе си в абсолютното разширява вътрешния живот на субекта до космически размери, приобщава го към ритъма на Вселената. Личността, която дотогава е стояла обособена, откъсната, сега изживява сродството си с нещо, което се проявява и във външния свят, което и е общо по качество, но безкрайно я превъзхожда. Тя преодолява всичко себично в себе си и изживява като връх на спасение мистичното си сливане с това „нещо“. Религиозната и психологическа литература е изпълнена с най-нежни изповеди на люде, които са чувствали себе си като носени по вълните на вечността, като разтопени в потока на живота oт момента на своето духовно раждане. Земята, небето и морето се  сливат тогава в необятна хармония. Всяка живина бива гледана през очите на светъл космизъм, какъвто намираме у св. Франциск Асизки и у св. Серафим Саровски,  а в литературата ни е даден гениално у стареца Зосим в „Братя Карамазови“ на Достоевски.

С космизма е свързан светъл оптимизъм и трайна идеалистичност. Погледът бива насочен нагоре и напред. Всички пречки в живота се преодоляват чрез непобедимото упование в тържеството на доброто. За религиозния собствено доброто още  oтсега тържествува. Хьовдинг привежда едно признание на Емил Зола, че той в творчеството си е гледал твърде много надолу, хоризонтално, когато истинската човешка природа изисква идеали, а те не са нищо друго освен потокът на непостижимото, в което все пак ние пребъдваме. И когато като идеал Зола препоръчва вярата в труда, Хьовдинг обяснява[69], че вярата в труда може да означава само вяра в хармонията между силите и резултатите на труда, oт една страна, и вътрешната същност на битието, oт друга страна…, тоест че  вярата в труда предполага вярата в ценностите и следователно е oт религиозен характер. Неслучайно във всички почти висши религии има постоянно приканване в най-сюблимни моменти да се въздигнат сърцата и душите нагоре, към широта на погледа, към полет на мислите: „Sursum corda!“ „горе имеим сердца!“ „Да въздигнем нагоре сърцата си![70]“.

Този призив е свързан със съзнанието, че всичко, което ни заобикаля наоколо, носи характера на преходност и временност, следователно на мираж. Единствено въздигането на помислите и делата до върховната действителност им придава ценност и непреходност. В този смисъл религията придава на човека вътрешна опора, високо самосъзнание за ценност и надвременност, прави го син на едно висше царствено семейство и по този начин му гарантира свобода и суверенност по отношение всичко околно: него вече нищо околно не може да примами и заплени. 

Oттук произлиза по отношение на идеала възторжена радост, оплодяване и разцъфтяване вътрешните духовни сили, които иначе биха останали „безжизнена пустиня“, според думите на В. Джемс. „Думата религия, продължава той, и означава според мене тези повишени емоционални преживявания, това възторжено настроение, което ако попадне в областта на чистия морал е обречено на увяхване и гибел. Тази дума означава ново царство на свободата, свобода oт всяка борба, песен на Вселената, която се разнася в нашите уши, вечен живот, който се открива на нашите взори. Такова абсолютно и вечно блаженство ние откриваме само в религията[71].“

Уилям Джеймс (1842-1910)

Ако спрямо Бога чувството е възторжено преклонение, втората му страна – относно света и самия човек се изразява в етичен активизъм и в пресичане пристъпите на всяка лоша мисъл и постъпка – етичен аскетизъм. Същият Джемс дълбоко характеризира вътрешната диалектика на религиозната възторженост. Тя не е само едно окончателно нирванно успокоение, а в нея се съдържа творческо напрежение, обгръщане света с лежащото в него зло, поемане героично работата за пресътворяването му. Постоянното борческо противополагане на Бога и дявола във всички религии е именно израз на този религиозен активизъм. Разликата му oт обикновената нравственост е както по сила, така и по победоносната вяра в тържеството на доброто. „Религията прави за човека леко и радостно това, което при други обстоятелства се явява за него като сурова необходимост[72]“. „Вярата в запазването на ценностите, каквато ни дава религията – добавя и Хьовдинг – неизбежно се изразява в практическа вяра, търси да се осъществи в живота и така ни дава импулс към всестранната работа, съпроводен с утешение, понеже стоим над преходното [73].“

Пресъздаването себе си и света е свързано с вътрешно освобождаване oт всичко противодуховно в самия човек, пресичане всяка егоцентричност и мудност на сърцето, пълно очистване oт центробежни нагони. Ние видяхме, че към самата същност на религията спада насочеността към Бога и лекотата на полета към Него, а това има като своя обратна страна премахването на всеки баланс и на всяко противоборчество. Този именно е смисълът на аскетизма, който често е достигал до крайност, но който винаги е съдържал и се е подхранвал oт твърдото абсолютно вярно убеждение, че ние сме толкова по-близко и по-пригодни за Бога, колкото по-малко себичност и „плътски“ помисли проявяваме. А „плътски“ са именно онези помисли, които са насочени срещу Бога и ближните, това е низката фаустовска душа, която всяка религия побеждава отведнъж и без усилие. Възторженото преклонение, аскетизмът и активизмът произтичат едно oт друго. Това прекрасно изразява на религиозен език Рабиндранат Тагор в своята книга „Гитанджали“, получила Нобелова премия: „Животе на моя живот! – се обръща той към Бога – аз винаги ще се мъча да запазя в чистота своето тяло, защото зная, че по всичките членове на моето тяло се простира Твоето нежно докосване. Аз всякога ще се мъча да изгоня всяко зло oт моето сърце и да подхранвам в него любовта, защото зная, че Ти живееш в най-съкровената му съкровищница. И моя цел ще бъде – да Те проявя във всяко деяние, защото аз зная, че Ти ще ме подкрепиш[74].“   

За успешно постигане на жизнената задача изключително значение има пълното съсредоточаване на силите, тяхната вътрешна организираност и трайно плодоносно упражняване. Oт това, че преобладаваща сила добиват висши интереси и че се постига вътрешно освобождение, се явява естествена последица тази концентрация, вътрешна хармония и цялостност.

Не само в даването мотиви и в разширяването нашия кръгозор, а преди всичко в това съсредоточаване лежи ценността на религията. Великите религиозни водачи точно с това се и отличават най-много, че са създавали дълбока вътрешна концентрация на всички духовни сили. В религиозното чувство действат етични, естетически и интелектуални елементи, но те са подчинени на основния стремеж за себеутвърждение над всичко временно. В религиозния опит човек неволно прави равносметка и то решителна и съдбоносна за целия му живот. Всички направления и страни на живота получават отпечатък и форма oт основното чувство на живота – oт религията [75]. 

Теодюл Рибо (1839-1916)

Цяла редица автори, особено психиатри, са се спирали на тази страна на религията и са отбелязвали нейното изключително педагогическо и лечебно значение. Създаваната oт нея концентрация, цялостност и ценност се явява условие за разрастване и преди всичко за оздравяване, за вътрешно циментиране на личността. Вместо разпокъсаност, вътрешна противоречивост, меланхолия и изобщо угнетяване, настъпват  цялостност, хармония, светъл оптимизъм и поривност. Големият психолог Т. Рибо е въвел и специален медицински термин анхедония (anhedonia) за обозначаване на причиненото oт безрелигиозността патологично състояние на пасивна бездарност, тъга, липса на жизнена бодрост, липса на очарование oт живота и на желание изобщо за живот. Както морската болест предизвиква отвращение oт всякакво земно и небесно благо и целият живот опротивява, така и анхедонията се съпровожда с подобно пълно безразличие, неспособност за никаква радост, потискаща тъга, нещо като психична невралгия. В нея преобладава ту дълбоко отвращение oт всичко, ту раздразнителност, ту недоверие към себе си, достигащо до отчаяние, ту подобно недоверие към другите, свързано с постоянна тревога, немотивиран страх и мания за преследване[76].

В противоположност на това религията извиква в човека туй, което Кант нарича „стеническа афектация“ – тоест радостна експанзивна „динамогеническа“ възбуда, която като тоническо средство освежава нашите жизнени сили… Тези чувства побеждават меланхолията, дават душевно равновесие на преживяващото ги лице и му помагат да намери нова прелест, смисъл и очарование в живота. Терминът „състояние на вяра“ (faitsfate), с което проф. Леуба нарича тези чувства, е твърде сполучлив. Това състояние е толкова биологично, колкото и психологическо и Толстой е напълно прав, като причислява вярата към онези сили, чрез които хората остават живи. Пълното отсъствие на тези веровни състояния, пълната анхедония означава падане на духовния живот и е гибелна[77].

Ние тук не бихме могли дори само приблизително да изброим всички придобивки, които религиозната вяра създава за вътрешното същество на човека. Станалият вътрешен преврат се разпростира до последните съкровени тайници на душата и се проявява непрестанно. Не може обаче да не кажем две думи за лишените oт вярата, тези за които в началото казахме, че загиват духовно и физически, без да се роди тя благодатно у тях. Би било израз на плосък рационализъм и на сектантство, ако счетем, че те доброволно и съзнателно са се, тъй да се каже, заинатили в своето неверие, „решили да останат“ в него и следователно заслужили геена огнена, както някои са склонни да ги обричат. Не бива да се забравя, че това са обикновено дълбоки духовно личности, които особено болезнено изживяват трагизма на живота и че тяхната борба на живот и смърт не може да се мери иначе, освен oт дълбочината на собствената им жизнена проблематика. Това са като евангелските блудни синове, залутани по друмищата на живот, често безприютни и босоноги, еднакво себеотдайни в отричането, както и сетне в смиреното изповядване на Отца. За техните търсения и страдания няма никакво разбиране онзи, който като евангелския брат на блудния син се превъзнася, хвали се със своето външно оставане винаги при Отца, предявява права заради това, но няма духовно никакво участие в скърбите и радостите на Отца, както и в нерадостната съдба на брата си. Това е нравствена тъпота, абсолютно чужда на истински религиозния човек, за когото една oт най-съществените придобивки е, че започва да гледа с живо съучастие и дълбоко съчувствено вникване в съдбата на всички люде, дори на животните – защото Бог действа в тях и за тях. Мнозина oт падналите синове са загивали най-често именно поради търгашеската „вярност“ на своите по-големи братя[78]. 

Имануил Кант (1724-1804)

13. Едностранчиви теории за произхода и същността на религията

Произходът на религията видяхме, че се дължи на три еднакво необходими фактори: свръхприродната Божия сила, човешката духовна Богоустременост и външни природни фактори, които служат за повод при разгаряне стремежа към Бога. Покрай правилното схващане по този въпрос има обаче цяла редица учения, които вземат един или два oт трите необходими фактора и поради това са едностранчиви. Така, тъй нареченият, сега малко поддържан, традиционализъм произвежда религията направо oт Бога и то не в смисъл на сътворяване богоподобен човек с богоустремен дух, а той произвежда религията oт едно абсолютно Божие откровение, при което било дадено един път завинаги пълно понятие за Бога и то сетне по традиция – oттам името на учението – се запазва. Традиционализмът смята, че предаването става външно, словесно и винаги с еднакво понятие. При това твърдение обаче остава необяснимо фактическото многообразие и взаимната противоречивост на представите за Бога – дотам, че те се взаимно отричат. Ако човекът не можеше сам да си образува някакви представи за Бога, а ги получава само готови, ако нямаха значение външните условия, тогава би следвало да има навред и винаги едни и същи представи – нещо, което ние не виждаме. Дори самата всеобщност на религията не би била обяснима при това схващане, защото щом човекът няма вътрешна заложба и способност към произвеждане и усвояване представите, той би могъл в продължение на историята изобщо да забрави и прекъсне първоначалното религиозно предание, както е забравил безброй други неща[79].

Поради тези затруднения традиционализмът сега малко се поддържа, но затова пък са на мода цяла редица теории, които търсят предимно или изключително външни обяснения на религията:

1. Натуралистическа

Създадена е още в древността, но намира и днес бройки защитници. Обяснява произхода на религията oт страха пред природните стихии. Първобитният човек се виждал заобиколен и връхлитан oт страхотни разрушителни явления като бури, гръмотевици, земетръси, наводнения, болести, пред които чувствал пълната си безпомощност и нищожество и затова започнал да ги боготвори. Пръв Демокрит изказал поради това – според свидетелството на Секст Емпирик – мисълта, че „страхът е създал боговете на човека[80],“ повтаряна сетне многократно и останала свързана главно с името на Лукреций, чието изречение „timor primos fecit deos“ – „страхът създава първите богове“ – е най-къса и трайна формулировка на тази теория[81].

Други пък обърнали внимание, че не само страхотните, а и благотворно въздействащите явления са били обоготворявани като израз на възторжено чувство, на благодарност и радост. В едните и другите склонният към олицетворение първобитен човек виждал живи същества, които желаят неговото благополучие или гибел и затова почнал да им се покланя, да принася омилостивителни или благодарствени жертви, да пее възторжени химни. Така произлязла религията. Oттам сегашните продължители на тази теория лесно вадят заключението, че религията вече няма място, понеже страхът пред природните стихии по силата на научния напредък и обществената взаимопомощ е преодолян. „Техниката, прогресът на социалната организация и науката водят религията към смърт[82]“.

Ако сега се запитаме как е било възможно създаването и поддържането на тази теория, ще се изправим пред елементи, съществуващи във всяка религия и до ден-днешен, които я подкрепят. Няма религия без елементи на страх и трепет. Самото съотношение между вярващия и божеството е вече подчинение, безднена отдалеченост, смирение пред величието и силата на могъщия, боязън да не се отстъпи oт закона му, покорност на неговата воля. Неслучайно християнството поставя страха Господен като начало на мъдростта (Псалом 110:10; Иов 28:28; Притчи 1:7; 9:10; Сирах 1:16). Oт друга страна, най-различни суеверия, заклинателства, врачувания, гадания по новолуния и зодиаци, по добри и лоши дни и срещи, покланяне на всякакви предмети идват също да  се свържат завинаги с религията като нейна опака страна и да оправдават натуралистичните тълкувания[83].

Св. Серафим Саровски (1754-1833)

Ако тук обаче лежи жизнената правда на тази теория, нейната неправда и пристрастие са много по-големи. Защото тя, oт една страна, отъждествява религията само със страха и oт друга страна, не различава страха Господен oт страх изобщо, когато фактически страхът е не само Господен и религията е не само страх. И животните имат страх, дори по-голям и съпроводен с по-развито oт човешкото предчувстване на грозяща опасност, но все пак религия нямат. Обратното, съвременният човек изгубва постепенно този страх oт непосредствени дребни явления, а големите астрономически обекти вече не олицетворява и все пак религията му не изчезва, или дори ако понякога отслабва, то е независимо oт степента  на неговия страх, взет в грубия първобитен смисъл. Явно е, че страх и религия далеч не са синоними, както не са синоними религия и благодарност, религия и възторженост. Обикновено в някои апологетики за подсилване на тази мисъл се изтъква, че страхът изчезва, а религията все пак не изчезва[84], нещо, което е вярно само наполовина, защото не всеки страх изчезва с историческото развитие и не всяка религия се запазва, тоест не всички нейни форми остават. Ако някога в своето първобитно състояние човекът е обоготворявал камъни, дървета, извори, планини, животни и люде, то е било, защото кръгът му на наблюдение, жизнената му опитност са били малки и той в конкретни непосредствени неща е виждал олицетворена, символизирана мировата тайнствена божествена сила, която реди световните събития. Самата му представа за света е носила ограничените рамки на непосредствено заобикалящото го. Днешният човек постепенно е надхвърлил тези рамки. Пределите на света той измерва с трилиони светлинни години и зад всеки предмет вижда друг, зад всеки закон вижда друг по-общ, зад всяка сила – друга по-голяма. Престанал ли е обаче поради това светът да бъде тайнствен, чуден и страшен в същинския смисъл на думата? Не само не е престанал, а точно обратното, колкото повече се разраства духът ни и увеличава своя опит, толкова по-загадъчен и потискащ със своето величие става светът. На мястото на случайните, конкретни предишни явления и фактори сега идва тайната на самото ни всекидневно съществуване във всичките му основи и форми. Там, където обикновеният плитък разум е виждал по-рано плоскостни еднозначни разрешения и формули, зрящият издигнат дух вижда „всекидневни чудеса“ много по-непосредствени oт фетишите и кумирите на дивака. Затова когато дивакът се кланя на камъни и дървета, когато Рабиндранат Тагор подгъва колене на бреговете на Ганг, приветства утринните зари и реди своите песенни жертвоприношения („Гитанджали“), когато св. Франциск Асизки създава химни на слънцето, когато св. Серафим Саровски в животни и зверове съзира Божия дух, когато астрономът насочва телескопите си, а естественикът своите микроскопи и потрепващ пред тайната на света – навред живее и действа един и същи човешки дух, който в различни форми, по различни поводи, с различна сила, но поради винаги еднакво вечно жива религиозна потреба във видимото почита невидимото, в творението съзира Твореца и Зиждителя. „Небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Псалом 18:1). Дори ако не съществуваше това възторжено чувство, противоположно на страха, самият страх във вечни времена ще продължава да сочи на неизповедими тайни и само абдикиращи от човешката безпределна жажда за проникване в света могат да считат, че прогресът води към смъртта на религията. Или вече за нас няма гръм и мълния, няма градушка и наводнение, няма земетръс и суша, няма блещукащи звезди и мирови закони! Не е необходимо тъй често и тъй непосредствено да изживяваме заплахата като първобитния човек, за да почувстваме своята зависимост oт природата. Ако ние само не мислим абстрактно предубедено, а реалистично човешки, достатъчно е само обикновено ухапване oт нещо, попадане под падащо дърво или пък камък, или обикновено убождане, което довежда до смърт, за да видим до каква степен случаят, мъртвата природа, дреболиите на света са господари на живота ни. Никаква социална организация и наука не изменя това. Ако често мислим обратното, то е защото не оценяваме реално и достатъчно правилно онова, което произлиза с живи хора около нас. Само когато непосредствено сме засегнати, разбираме страданията и безкрайната си природна овериженост. Тогава се питаме защо трябваше да бъде тъй? Какъв смисъл има това, което ме връхлетя? Oткъде изобщо произлиза дебнещото ни зло и какъв е неговият смисъл в мировия ред? Това са въпроси, които ще съществуват, докато човек съществува, а точно тях си задаваше първобитният човек, независимо oт формите, в които е изразявал това. Нашата задълбочена мисъл едва над планина oт умствени построения разкрива парадоксите на битието, а неговият непосредствен ум се сблъскваше на всяка крачка с тях и естествено го довеждаше до религията. Поводите са най-различни, но същността е винаги същата: човешкият дух търси, съпоставя, изяснява. Постижимото за дадено време постига, а непостижимото почита. Когато постигнатото е малко като у дивака, тогава почит заслужава само непостигнатото, а още повече постигнатото и най-главното – самото постигащо – духът. Нему природата е давала еднакво материал за постигане и себеиздигане в праисторическо време, както и днес. Ако някога е олицетворявал и почитал дървета, камъни и животни, то тези външни символи са незначителното, формата, когато същественото и спадащо към самата природа на човека е носенето в себе си идеята за божествено и божественост, защото само така тази идея е могла да бъде нанасяна, прилагана към едно или друго. Не oт природните явления човекът е получил идея за Бога, защото той тях според самата натуралистическа теория е  „обожествявал“, тоест прилагал е към тях налична вече идея за божествено, а в собствения си дух носи образа на тази божественост. Oт природните явления духът е вземал само повод и материал да прояви своята надприродна същност, която дори и при най-простото възприятие се изявява като чувство за безкрайност и абсолютност. В самия човек непобедим и жив лежи стремежът за обожествяване, а обожествява едно или друго вече според културното си равнище. Във всяко обожествяване обаче се влага не само идеята за щастието, както би следвало, ако натуралистическата теория беше права, а и за праведност и неправедност, за истина и лъжа, за дадено и необходимо. С други думи, никога религиозната потреба не се изчерпва с физически условия и отношения, а засяга непосредствено много по-широки духовни нужди и стремежи. Oткъде изникват те и oткъде би ги придобил човек, ако не ги носеше в себе си? Могъл ли е той – на каквото и културно стъпало да стои – да измени своята природа, която във всичко търси основна причина, смисъл, предназначение и значение, търси мироглед? Тази негова природа е породила изкуството, науката и нравствеността, тя е родила и религията. Нейните форми са били примитивни, наивни, за нас днес непреходни, както са и тези на примитивното изкуство или наука, но духът, нуждите и стремежите са винаги същите.        

Следва…(виж тук)

_____________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том VІІ (ХХХІІІ), 9, С., 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[68]. Цит. по В. Джемс, Многообразие… стр. 173.

[69]. Г. Геффдинг, Философия религия, стр. 388.

[70]. W. Bousset, Das Wesen der Religion, S. 14.

[71]. Джемс, пос. съч., стр. 42.

[72]. Там, стр. 46.

[73]. Г. Геффдинг, пос. съч., стр. 341. 

[74]. Превод на М. Вечеров, стр. 8.

[75]. Г. Геффдинг, пос. съч., стр. 342.

[76]. В. Джемс, пос. съч., стр. 135.

[77]. Там, стр. 494.

[78]. В. Джeмс: пос. съч., стр. 507; ср. Lung: Psychologie und Religion, Zurich, 1941., S. 137.

[79]. Виктор Кудрявцев, Начальныя основания философии, 4 изд. стр. 140 нататък.

[80]. Виктор Несмелов, Наука о человеке, т. І, стр. 256.

[81]. Върху тази теория сравни например Виктор Несмелов, пос. съч., стр. 255-258. Галахов, О религии, Томск, 1911, стр. 132 нататък; Ив. Войнов, В защита на християнството, Варна 1922 г., стр. 6 нататък.

[82]. О. Трахтенберг, Беседи с учителя по философия, София, 1930, стр. 145.

[83]. Виктор Несмелов, пос. съч., т. І, стр. 257; Виктор Кудрявцев, пос. съч., стр.122.

[84]. За нашите народни вярвания дава обилен материал Д. Маринов в своята книга „Народни вярвания и обичаи“, Сборник за народни умотворения“, т. ХХVІІІ, 1914 г., стр. VІІІ+574+СVІ.

Първо изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ. Източници на останалите изображения Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8nz

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s