Към философията на религията – продължение 3

Димитър Пенов

Б. Същност на религията

7. Съставни елементи на религията

а.  Вяра. – С достигането пределите на разсъдъчното познание цялостното битие се разделя на два свята: един постижим за логическото ни познание и един непостижим, отвъден, свръхрационален. Докато постижимият има вторична, производна реалност, зависим е в своя произход и предназначение, свръхрационалният – а това е именно божественият – е първичен, независим, коренен: oт него идва и в него единствено се крепи всичко. Обикновено наричат тези два свята „естествен“ и „свръхестествен“. Това деление би било правилно, ако така нареченият „естествен“ свят съществуваше самостойно и ни беше познат в своята същност и цел независимо oт другия. Но тъй като той се крепи върху свръхестествения и тъй като свръхестествеността напълно пронизва и последните му прашинки, признак на рационализъм и позитивизъм е да го наречем „естествен“. Самият опознаващ го разсъдък ни сочи корените му в непостижимото, в Бога.

Религия е опознаване, осъзнаване всичко в светлината на разсъдъчния божествен свят и затова именно нейната първа съставка е будно съзнание за този надлогичен свят, съзнаване неговата абсолютна реалност и действителност, домогването да бъде той  опознаван и постиган. Приемането на свръхсетивния свят представлява, както казва Тайлор, минимума на религията, без който тя е немислима[27]. Но тъй като този свят е свръхрационален, отношението към него също не е вече рационално, разсъдъчно, нито наивно реалистично, а е свръхло-гическо, интуитивно-верово. Отличителните белези на това познание са цялостно личностно отдаване, сливане с обекта на познанието, спадане напрежението на логическото мислене, достигнало до своята граница, постигане една цялостна очевидност, граничеща с осезаемост, потъване спокойно и разширено в единството между субект и обект. Строгите статични понятия на логиката се оказват безсилни вече да отразят интимното напрежение и жизнен ток, затова добиват условно-символичен характер и все повече се заместват oт образи и аналогии, само загатващи за скритата неизразимост. И по самото си съдържание постиганите истини не са вече израз на организирано и системно проведено теоретическо изследване, тъй като цялата апаратура на логиката тук остава невалидна вече, а се явяват дар oт самия свят на непостижимото, отговор върху последните основни въпроси на битието изобщо и особено на човешкото битие – откровение. В това именно  се и състои основата на религията: реалност на свръхемпиричното, търсене с вяра неговия отговор на основните нужди и откликване oт негова страна на човека чрез откровение. 

б. Вярата в личен Бог или богове е съвсем естествено следствие oт изтъкнатата основа и се явява втори момент в характеризиране религията. Няма религия без вяра в Бога като личност. Допусканите недоразумения в това отношение с посочване например на пантеизма или на будизма, считан дълго време „религия без Бог“ са вече надживени исторически, а и логически е лесно да се разбере тяхната несъстоятелност, щом всяка религия е лично взаимно общение между Бога и човека. Така че ако досега ние говорим за безкрайност, за вечност и непостижимост на Абсолютното и прочее, те не бива да бъдат взети поотделно или като синоними в някакъв отвлечен смисъл. За религията те са само определителности, качества на Бога. Там, дето на мястото на личния Бог се поставя безлично начало, изведнъж се пресича жизнеността на религията като съзнателно живо отношение към Него. Там естествено става невъзможно каквото и да било откровение, а затова и вярата не би била нищо повече oт безумно очакване. Фактът, че са бивали обожествявани природни явления и предмети съвсем не говори против приемане вярата в личния Бог, защото и тези предмети и явления са били считани като одушевени, като разумни и олицетворени сили. Друг е въпросът, че самата представа за личност е съвсем различна в зависимост от общото културно развитие на едно племе и в зависимост oт индивидуалните способности на людете. С усъвършенстване и одухотворяване на тези представи се усъвършенства и представата за Бога. Точно тук трябва да търсим и обяснение на преминаването на многобожието към еднобожие и обратно, понеже oт това, дали се схващат правилно единството и централната реактивност на личността (човешка), зависи много дали да се схване монистично или плуралистично и целостта на битието. 

в. Безсмъртие. – Третата съставка на религията е именно тясно свързана със схващането за личността и се изразява във вяра в безсмъртието, в духовната неунищожимост на човека. Ако човекът беше само брънка във веригата на външно осезаемия свят, ако за него важеха само природните физико-химични закони, тогава той би се разпадал и би изчезвал безследно, както всички други предмети. Самата му личностна принадлежност към безначалния безсмъртен Бог, вкоренеността на духовната ядка на съществото му я прави непреходна, безсмъртна, свободна oт разпадането на физическия свят. Естествено тук пак има съществена разлика в представите на хората за вечното съществуване: едни си го представят като грубо реалистично наслаждаване oт веществени блага, с които са свикнали oтсега или пък им са сега отказани; други религии го вземат като замиране на всякакви стремежи и чувства в абсолютна нирвана; трети го мислят като възтържествуване на основни етични принципи; на най-издигнатите то се разкрива като възможност за постигане на тъй желаното единение с Бога, съзерцаване безпрепятствено Неговата красота, несмущавано наслаждаване oт Неговото присъствие. Тук лежи най-съществен религиозен момент: осъществяване, препълване на устремената към Абсолюта човешка душа отвъд границите на гроба. Вярата в безсмъртието се явява по този начин най-непосредствена лична заинтересованост в най-високия смисъл на думата именно като стремеж като запазване на самостта, на висшето „аз“, а не на субективните егоцентрични елементи.

Йохан Хайнрих Песталоци (1746-1827)

г. Религиозна общност. – Точно тази заинтересованост само във висшето и Абсолютното, притъпяването на недостойното за Бога се явява основа и на четвъртата съставка на религията – религиозната общност, без каквато не е съществувала никоя историческа религия. Тя се явява не само пазителка на общия стремеж на вярващите срещу външните невярващи, но – и това е дори по-важно – явява се пазителка на личността oт собствената ѝ субективност и егоцентричност. Ако ние казахме, че религията достига отвъд границите на разсъдъка и се състои в постоянно помнене тези граници, в постоянно вслушване в идващото отвъд тях, то не бива да се мисли погрешно, че всеки сам, без ничия помощ постига самосъзнание и религиозност. Както ние в областта на самото интелектуално развитие се нуждаем от помощ чрез възпитание и обучение, точно тъй и за екзистенциалното ни самосъзнание като сътворени, тварни и ограничени, биваме подпомагани oт религиозната общност, която съществува преди нас. Религията ни не идва едва след интелектуалното ни съзряване, а тя е вече налична още при самото това развитие, тъй като общността едновременно ни учи както на неотразимата сила, така и на безпомощността на разсъдъка. Тя, както казахме, ни пази oт самите нас – не оставя ни да се спуснем на ниско без духовно равнище, да изпаднем в сляпо идолопоклонство. Религията винаги е лично, непосредствено вътрешно изживяване, но това съвсем не значи, че е себично, самодостатъчно, нарцисно самовлюбване. Точно обратно – тя е преодоляване на субективността чрез дишане атмосферата на Абсолютното. Това, което ни поднася, са символи и образи, аналогии, но тези символи и образи съвсем не са субективно хрумване, което не издържа критиката на логиката, а със свръхлогични, тоест засягащи една област, недостъпна по никой начин на разсъдъка. Но на тази висота ги държи само религиозната общност. В този смисъл тя, както казва Рудолф Ойкен, се явява не само един oт видовете човешко общество, а е една общност, абсолютно необходима за духовния живот[28].   

Често разделят религията на „субективна“ и „обективна“, или на „лична“ и „институтна“, като под субективна и лична разбират самия акт на вярване, преживяванията на дадено лице, а под обективна и институтна религия разбират обществените прояви в религията като формулирани догми, обществено богослужение, свещени места и прочее. Това деление обаче не схваща достатъчно дълбоко обществената вкорененост на личността, която има едни или други преживявания само дотолкова, доколкото има обекти, поводи и подбудители на преживяванията, а точно те са обществено-религиозно обусловени. Не схваща това деление и личностно-съзнателният духовен елемент в „обективните“ религиозни елементи и места. Без вярващата личност всички  места, предмети, словесни формулировки и прочее загубват не само религиозния си смисъл, а и изобщо всякакъв смисъл, точно тъй както и всяко културно благо е „благо“ само дотолкова, доколкото има едно усвояващо, преживяващо го съзнание. Без усвояване и най-великите математически формули, както и най-великите нотирани симфонии си остават мъртва хартия, изпъстрена с непознати знаци и заврънкулки. Но ние и тук не бива да надценяваме личното преживяване, защото няма преживяване без разбиране, а няма разбиране без правене своя една вече съществуваща културна възможност – в случая математически познания и разбиране ноти – каквото именно значи да „усвоявам“ нещо. Тъй че значението на общността си остава първично и така е то и по отношение на религията. Всички исторически религии са имали своята вътрешна организация, устроеност, все едно каква ще бъде тя. Oт туй гледище само на недоразумение и на липса на логическа последователност се дължи отричането на такава устроеност oт страна на някои протестанти. Това са остатъци oт преодолян индивидуализъм и рационализъм, който неправилно взема личността като отскубната oт обществената ѝ съпринадлежност и подчиненост.

д. Култ. – До каква степен общността е неотделима част на религията се вижда oт обществения характер на следващата нейна съставка – богослужението, култа. В зависимост oт общото културно развитие той бива различен у различните религии и народи. При ниска степен на развитие той е примитивен, по-неорганизиран, сетивно-чувствен. При по-висшите религии е строго оформен, организиран и като са използвани културни, особено художествени средства, придаден му е блясък и духовна възвишеност. На всички степени обаче той задоволява най-дълбока религиозна потребност – непосредствено общение с божественото. Нито в познанието, нито в практическата дейност достига религиозният живот своята най-голяма висота. Той я достига едва в непосредственото общуване на душата с Бога, в снизхождането на божественото непосредствено. Едва тук религиозният живот се освобождава oт всички други цели, едва тук почива в самия себе си и носи в себе си пълно блаженство. За тази висота на религията важат думите на Хегел, че на „тази степен на духа шуртят струите на Лета, oт която душата пие, в която тя забравя всяка болка, превръща всяка грубост и мрак на живота в съновидение и се унася в сиянието на вечното“. Това съприсъствие на божественото се изживява oт отделната душа, обаче тази съкровеност се нуждае за своето развитие oт подкрепа, за да може да преодолее измамните отблъскващи впечатления и да се издигне над всяка случайност на субективното настроение. Тук именно дохожда общността с нейния организиран култ. Само тя може да създаде трайна духовна атмосфера, да упражнява благотворно въздействие, да представи пред единицата нагледно това висше царство и да я потопи в тези живителни струи. В грандиозни картини с неизчерпаема драматичност и дълбочина тя разтърсва душата и я кара да чувства безднена далечина, както и непосредствената близост и пълното блаженство на божествения живот[29].

е. Вероучение. – Историческата общност създава и определено вероучение. Няма религия без основни схващания или догми, изникнали в историческия живот на общността и получили трайна формулировка. Широки обществени кръгове днес не могат да понасят дори самото име догми, но това не намалява нуждата oт тях като едно особено, чисто религиозно знание. Без тях религията ще изпадне до просто възбуждане на неопределени чувства. Едва чрез тях определени истини биват строго формулирани и противопоставяни на противни настроения. Тяхното съдържание не образува учението за света в неговите иманентни закони, а едно осветляване и изграждане на действителността в светлината на божественото. Особено човекът тук се взема oт гледище на Божията воля,  а не обратно – Бог да се преценява човешки. Такова съкровище oт истини религията има, обаче само ако се оформи в общност, не като разпиляна случайна проблематика, подхвърлена на търсенията, съмненията и отрицанието на индивидите, а като една непоклатима, утвърдена в божеството фактичност. 

Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646-1716)

Тези истини идват за единицата като свято благовестие, като откровение на една нова дълбочина, която и придава устойчивост (на единицата) и не се нуждае oт нейното преодобрение. Без страхопочитание пред една върховна истина не може да съществува никаква религия. Видимата опасност, че тук ще се дойде до авторитарно, деспотично налагане на истини изчезва, щом не забравяме, че самата съкровена същност на човека не е в обособяването, в обръщането гръб, а в духовното общение, на чиято почва са израснали истините, така че истинската му свобода лежи по посока на общението. Собствено, вероучението затова и се създава, за да споява на една надсубективна висота личностите и да ги прави организирано неуязвими oт субективизма и oт външната враждебност[30].

ж. Определен морал. – Най-сетне особена съставка на религията е произтичащият oт нея морал, който е също една общностна проява в най-дълбок смисъл. Всички отношения тук произтичат oт отношението към Бога. „Със същата любов, казва блажени Августин, с която обичаме Бога, обичаме и хората, само че Бога обичаме заради Него Самия, а хората обичаме заради Бога.“ Каквито и да са обаче личните чувства и благородни прояви те могат да останат неопределени и поради това нереализирани, пък и пътищата могат да се пресекат до степен на създаване обществен хаос и така пълнотата oт сили и пориви да остане напразна. Срещу това е необходим порядък и взаимно разграничение, дирижиране на поривите в спокойни линии, на взаимопомощност и вътрешно диференциране. Кой друг обаче може да се нагърби с това, ако не една организация на религиозна съпринадлежност, каквато е Църквата? Такова влияние имаше например религиозната община в първото християнство, в която нищо не е толкова за възхищение, колкото впрягането на ентусиазма в плодоносна всекидневна работа и съразмерното му разпространение върху всички гънки на живота[31].  

8. Качества на Бога

а. Непостижим. – Когато искаме да посочим свойствата на Бога, ние естествено не бива да вземем предвид  всичкото разнообразие oт вторични, несъществени и само на отделни религии присъщи представи за Него, а следва да вземем общите, налични във всички религии черти. Тогава първата особеност, с която се сблъскваме, е абсолютната неизразимост, непостижимостта на Бога, Неговата  ирационалност. Това произлиза oт изтъкнатата вече възможност да Го отнесем към нещо по-висше, към родово понятие, та да Го определим. Всички религии имат безброй апетити и наименования за Бога, чрез които се мъчат някак да изразят същността Му и толкова повече, колкото по-висша и духовна е самата религия. Човекът неизбежно търси да съгласува строгостта на логиката с поривите и откровенията на сърцето си, но каквито и да бъдат определенията за Бога, те в никакъв случай не изчерпват дълбочината Му, а се явяват само сигнатури, символи и образи, с чиято помощ разумът поглежда в една бездна. Не става дума за относителност и условност на тези символи, защото зад тях се крие по-голяма и първична реалност, oтколкото зад всяко обикновено понятие. Всяко дефинирано обикновено понятие е в края на краищата само показател на посоката, в която следва да търсим същността на определения предмет, а не е самото изчерпателно определение. Сигнатурите за Бога единствени не сочат вече само посока, а оказват на самата лежаща зад тях реалност, но именно в тази си реалност те са непостижими за разума. Защото нима може разумът да обгърне вечното и абсолютното? Всеки опит да се опише божественото е довеждал до два реда наименования: при единия ред на Бога по отрицателен път се приписва неограниченост – не-краен, не-ограничен, не-измерим, не-постижим, не-условен; при другия ред му се приписват вече и по самата си словесна форма положителни черти – всесилен, всесвят, всезнаещ, всеблаг, всъдеприсъстващ, всесправедлив и други. Достатъчно е обаче да вземем което и да е oт тези наименования в неговата пълнота и ще видим, че не можем да го обгърнем. Още по-трудно става за ума да обгърне как така в Бога се съчетават логически противоречиви качества: едновременно е например всесправедлив, което изисква строгост, а е и всеблаг; всесвят е, а и всъдеприсъстващ; всеблаг и неизменен; всеблажен и състрадаващ и прочее. Във всички тия съчетания на Бога се приписват противоречиви чувства. Но точно в тези затруднения разумът намира своята граница, прекланя се и това отговаря на религиозното смирение, което понякога дори като че ли нарочно съчетава несъчетаемото за разсъдъка, за да изрази в екстаз своето изумление пред величието Божие. В това лежи основен парадокс на религията[32], това, че тя съчетава несъчетаемото, coincidentia oppositorum, както казваше и схваща Бога още Николай Кузански[33]. Наименованията и съчетанията им изразяват само неизразимостта на Бога. И не би могло да бъде иначе: един Бог, който би бил рационално постигнат и изразен, не би бил повече Бог за религията, защото значи да бъде обхванат и надминат oт слабия човешки разум[34]. Вместо това религиозният човек възклицава: Бог е велик и ние не можем да Го познаем (Иов 36:26), велик е Господ и достоен за хвала, и Неговото величие е неизследимо (Псалом 24:43), както небето е по-високо oт земята, тъй Неговите пътища са по-високи oт нашите пътеки и мислите Му – по-високо oт нашите мисли (Псалом 55:9), у Него е бездна на богатство, премъдрост и знание; съдбите Му са непостижими и Неговите пътища – неизследими (Римляни 11:33). 

Фридрих Шлайермахер (1768-1834)

б. Определение. – Бог е пълна абсолютна реалност, съвършена действителност, абсолютно битие. Това е първото, което религиозният знае и преживява непосредствено, в което не може да се усъмни. Целият свят може да изчезне като реалност, но не и Бог, който е, както казва Песталоци, „най-близкото отношение на човека като човек[35]“, най-непосредствено даденото му. „Бог, казва Лайбниц, е най-лекото и най-тежкото, тъй да се каже: първото и най-лекото е по пътя на светлината, най-тежкото и най-последното е по пътя на миражите[36]“. Ние видяхме как общото лежи във всяко единично и особено, обгръща го и го прави възможно, а Бог е най-общото, абсолютно общото, затова е основа на всичко – без Него всичко останало става призрачно, безкоренно, мираж. Той е абсолютната истина на битието, а истината е равна на битието, на това, което е. Неслучайно и нашата дума „истина“ има произхода си oт ести, oт това което съществува[37], и съвсем неслучайно Бог е наречен вечно съществуващият (Изход 3:13-14), Алфа и Омега, Начало и Край, Който е, Който е бил и Който иде (Откровение 1:8).

На второ място Бог е едно самосъщо битие, самопричина, абсолютно първа причина на всичко останало – творецът на всичко. Когато съзнанието е логически последователно, то изживява тази истина непосредствено и за него стават невъзможни въпроси като този на начинаещите ученици по логика, които питат, щом Бог е създал света, Него кой Го е създал? Достатъчно е да осъзнаеш, че религиозния нарича Бог само този, който е самопричина, първа причина, абсолютно последна причина, за да станат невъзможни такива въпроси, защото всяко нещо, за което този въпрос е възможен и смислен, не е още Бог за религиозния. 

Като първопричина Бог е Този, Който всичко обуславя, oт Когото всичко изхожда, а Той Сам е абсолютно независим, непреходен и неограничен, вечен. Дори на най-ниско стъпало на религията в обожествяваните предмети се влагат същите качества, така че не конкретните обожествявани предмети трябва да вземаме ние при религиозно-историческото си изследване, а влаганата в тях идея. Нещо повече, всред самото така наречено многобожие е живо все пак съзнанието за единността на божествено, а отделните божества са само негови носители, олицетворения. Всички те еднакво спадат към областта на едното единствено отвъдно.

Бог като творец и устроител на света е всемогъщ и всезнаещ, абсолютен разум и абсолютна религия. Тези качества не са нищо друго освен качества на човек, но в тяхната първичност и безпределност, така че и най-ниско стъпало на човек е достигнал до тях. И много естествено, щом за всички тайни на всекидневния и на космичния живот вярващите казват „един Бог знае“, значи Той Го поставя в съзнанието си над всеки човешки разум. И ако ние всички заедно признаваме мъдрост и знание на хората, които нито поотделно, нито всички заедно могат да разберат битието, Онзи Който Сам е абсолютното битие и всичко знае, е абсолютно разумен, всезнаещ и всемогъщ. Религиозният тук притежава абсолютна сигурност, каквато показва евангелският слепороден, изцерен от Иисус Христос, срещу съмненията и отрицанието на книжниците; на тяхното подхвърляне, че не знаят с каква сила е станало изцеряването му, той им отвръща, че там е интересното, че ето те не знаят, не знае и той самият – знае само това, че е бил сляп, а сега вижда (Иоан 9-та глава).  

Николай Кузански (1401-1464)

С всемогъществото на Бога е свързана за вярващите Неговата абсолютна справедливост и ревност, Неговия гняв срещу невярващите. Господ е Бог ревнив и отмъстител; отмъстител е Господ и е страшен с гняв; отмъщава Господ на враговете Си и не ще пощади противниците Си (Наум 1:2). Той е праведен и истинен и справедливи са Неговите съдби (Псалом 118:37; Второзаконие 32:44). Господ е праведен – обича правда, лицето Му гледа праведника (Псалом 10:7); докле премине небето и земята, ни една иота или една чертица oт закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне (Матей 5:18). В това се крие Божията страхотност, но и пълната Му власт да закриля вярващите: „Могущии, покоряйтся, яко с нами Бог!“ 

С казаното дотук обаче качествата на Бога не се изчерпват, защото липсват точно онези свойства, които влекат към Него, които карат човека да Го търси, да прибягва до Него – изобщо да има религия. Бог именно не е само последната реалност, а и абсолютната ценност, абсолютният смисъл на всичко, абсолютният смисъл на всичко, абсолютно добрата воля. Той е върховното добро и върховната красота; изобщо в Него е постигнато съвършенството, вечната хармония на всички противоречия, пълнота.

Но и това всичко не е достатъчно за вярващите без абсолютната отзивчивост, вслушаност и любов на Бога, без Неговата милост, благост и святост. Когато в Евангелието Си Спасителят Христос казва: Дойдете при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя (Матей 11:28), то това е зов не само на Христа, а призив на всяка религия, която в самата си същност има успокояването, примиряването на противоречията.  Тя е „копнеж за избавяне oт нуждите и мъките на живота[38]“. За нея е необходима снизхождаща Божия любов, която е не по-малка oт гнева и величието, и без която няма изобщо откровение, следователно няма религия. Бог е любов (1 Иоан 4:8). Той обича, които Го обичат (Притчи 8:17). Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и многомилостив (Псалом 102:8). Неговата милост е вечна и Неговата истина е в род и род (Исаия 99:5). Единствен Той е благ в абсолютен смисъл (Матей 19:17). Ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби (1 Иоан 4:11).

в. Бог и човеците. – Качествата на Бога предизвикват съответни чувства в човека, завладяват цялото му същество и му придават съответна насока. Първото чувство – това е чувството на абсолютна зависимост (Abhangigkeitsgefuhl), на тварност, на нищожност по отношение своя създател (Kreaturgefuhl) и то не само лична нищожност на отделния човек, а и на целия свят. Щом този свят е несамостоятелен, несамороден, той съществува и се движи единствено oт Бога и в Бога. Това чувство е неизбежната основа, атмосферата, при която изникват всички по-нататъшни чувства, мисли и стремежи. Него хубаво илюстрира Рудолф Отто чрез една молитва oт Герхард Терстеген: „Господи, Боже, необходимо и безкрайно същество, най-висше, дори единствено истинско същество и повече oт същество! Ти само можеш да кажеш „Аз съм“ и това „Аз съм“ е тъй неограничено и истинско, че не може да се намери по-голямо потвърждение на истината oт твоето „Аз съм“,  „Аз живея“. Да, амин, Ти Си. Моят дух се прекланя и най-съкровеното в мене изповядва, че Ти Си. Обаче, що съм аз? Що е това „аз“? И що е всичко останало? Съществувам ли аз изобщо и съществува ли останалото? Що е това „всичко“? Ние съществуваме, понеже Ти съществуваш и понеже Ти желаеш да бъдем. Беднички същества, които в сравнение с Тебе трябва да бъдат наречени образ, сянка, а не същества. Моето същество и съществото на всичко чезне пред Твоето същество по-скоро, отколкото свещ пред сиянието на слънцето[39].“

Рудолф Отто (1869-1937)

С чувството на тварна нищожност е свързан страх и трепет, дори ужас пред величието и страшната сила Божия, постоянна тревога, изтръпване не пред някои определени природни стихии, лица и сили, а пред неизказаността и гневната заплаха на последната Сила – Бога. Срам, смирение и себеунижение са само разновидности на същата тварност и на осъзнатата отдалеченост oт Бога. В това отношение няма по-убедителен пример oт скрилия се Адам след съгрешаването, който не смее да се покаже, защото се вижда гол.

Но религията е антиномична: наред с тези в нея не по-слаби са чувствата на възторженост, екстазно упоение, възхищение от същото величие и сила Божия. Джемс, в противоположност на Шлайермахер, който виждаше същността на религията в чувството на зависимост, вижда нейната същност именно в тази възторженост, в способността ѝ да успокои и приласкае в обятията на Вечния. Блажено потъване в потока на битието, синовна откритост, доверчивост и благодарност, благоговейна почит, чувство на дълг, но най-важното – любов себеотдайна и пълна – това са постоянните спътници на религията. Тук се чувства пълната сигурност и закрила, единствената неповторима красота, ослепяваща очите светлина. Ние не бихме могли дори да изброим всички най-нежни трепети на душата под животворната сила Божия, всички възторжени химни, които тя Му посвещава. Достатъчно би било само да прочетем Псалмите на Давид, или например „Гитанджали“ на Рабиндранат Тагор, за да почувстваме прелестта им. А при това тук спадат най-великите произведения на музиката и художеството – oт покайните канони до деветата симфония и до ораториите на Хендел и Бах, oт Сикстинската св. Богородица до устремените като безплътни към Бога готически катедрали. Ту отдалечен, ту приближен до Бога; ту в смъртен смразяващ ужас нейде „в дълбините“, ту нежно приласкан и разцъфнал при нозете на своя Бог – човекът в религията при всички случаи намира докосната и разтърсена своята най-съкровена същност, тайниците на душата си. Бог създава и влече към Себе Си най-светлите му упования, издига пред погледа му най-високите идеали и му дарява най-чисто щастие.

Следва…(виж тук)

_____________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том VІІ (ХХХІІІ), 9, С., 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[27]. Рождественский: пос. съч., стр. 139.

[28]. R. Eucken: Wahrheitsgehalt der Religion, S. 344.

[29]. По Eucken: пос. съч., стр. 356.

[30]. Euken: пос. съч., стр. 346-348.

[31]. Euken: пос. съч., стр. 252. 

[32]. Г. Геффдинг: Философия религии, стр. 90.

[33]. R. Falkenberg: Geschichte der neueren Philosophie, 7. Aufl. S. 23.

[34]. Кудрявцев: Начальныя основания Философии, стр. 200.

[35]. Pestalozzi: Die Abendstunde eines Einsiedlers, 8. Aufl. S. 7,37.

[36]. По R. Eucken: Wahrheitsgehalt d. Rel… S. 7.

[37]. Дълбоки изследвания по това прави П. Флоренский в своята книга „Столп и утверждение истины“, Москва 1914 г.

[38]. Th. Achelis: Abriss der vergleichenden Religionswissenschaft, 1908, S. 136.

[39]. R. Otto: Das Heilige, 25. Aufl. S. 26.

Първо изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ. Източници на останалите изображения Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8l6

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s