Димитър Станков

Професор д-р Иван Панчовски (1913-1987) е един от изявените български богослови, който оставя най-ярка следа в областта на нравственото богословие и християнската етика. Развитието на Православното християнско учение за нравствеността у нас е пряко свързано с неговата научна дейност. Като приемник и продължител на изследователското дело и кредо на професор д-р Ганчо Пашев (1885-1962), той издига на по-високо теоретическо равнище християнското учение за нравствеността, като изгражда стройна богословско-етическа система.

Професор д-р Иван Панчовски разглежда в своите монографии, студии и статии  зараждането на християнския нравствен живот, като осветлява и разкрива характера и особеностите на християнския морал, неговите основни принципи. Той изследва много теми и проблеми  най-вече в три основни области: психология на религията, нравствено богословие и християнска етика. Неговите изследвания могат да се систематизират в четири главни тематични кръга. Първата група обхваща трудове, посветени на историята на християнския морал, включително и отношението между религия и нравственост. Втората група включва съчинения върху основното начало на християнската нравственост, а именно човеколюбието – любовта към ближния. Третата група се състои от изследвания върху християнско-етически,  църковно-обществени и икуменическо-миро-творни проблеми. В тази връзка се осветлява мирът от богословско гледище, като се анилизират неговите божествени, антропологически и социално-етически основи и основания, неговата жизнена необходимост и съзидателна сила. Накрая към четвъртата група се отнасят трудовете на професор Иван Панчовски върху българската богословска наука за морала. Той изследва етическите и социалните възгледи на старобългарските писатели и книжовници, като осветлява светлите им нравствени образи. При това обрисува Българската православна църква като възпитателка по благочестие, доброде-телност и родолюбие през Първата българска държава и характе-ризира българската свяст, святост и благочестивост.

Професор д-р Иван Панчовски разработва и обосновава категорията «светост» («святост»), която има богато смислово съдържание и заема важно място в християнската етика. Неговата трактовка на тази категория се разгръща в няколко пункта.

Първо. Всъщност понятията «сакрално» и «свято» не са ли и близки по смисъл, който се таи първоначално в нравствеността? На този въпрос професор д-р Иван Панчовски търси и дава своя комплексен отговор, изхождайки от някои философско-етически положения най-напред на Имануел Кант. 

Имануел Кант в съчинението си «Религията в границите на самия разум» подчертава, че «моралът води неизбежно към религията», изхождайки всъщност «от моралната идея за висшето благо». Става дума за идеята «за висшето благо в света, за възможността на което ние трябва да приемем едно по-висше, морално, свято и всемогъщо същество… Ала най-важното тук е, че тази идея произлиза от морала, но не е негова основа; поставената цел вече предполага нравствени основоположения. Следователно за морала не може да е безразлично дали се изработва или не понятието за крайната цел на всички неща»[1].

В «Критика на способността за съждение» преходът от морала към религията се обсъжда с оглед формулирането на едно понятие за Бога, което съдържа предикатите за абсолютно благо и за свято. Кантовият анализ е свързан «с обосновката на едно възможно познание за Бога: относно неговото съществуване («теология»), което има реалност само в моралната му употреба, а също така с идеята за една «етикотеология», противостояща на «физикотеологията» за някакво реално всемогъщо, всеблаго и свято същество»[2].

Професор д-р Иван Панчовски възприема само първата част на тази постановка, отнасяща се до светостта на Бога, като всемогъщо и всеблаго същество. Но той се разграничава от нейната втора част, отричаща «физикотеологията», за него Бог има реално битие, като Творец на мирозданието и човека, а не е само една идея или едно понятие. Според Панчовски, «категорията на светостта се приписва същностно на Бога, поради съвършенството на Неговата природа и воля. Той никога не се намира в колебание относно доброто, винаги неотклонно го иска и неотстъпно го извършва. В онтологичен смисъл Божията същност е висшето добро и чистата доброта. Поради това именно – подчертава Панчовски –  Бог се означава в Свещеното Писание и се преживява от религиозното съзнание като свесвет[3]…»

Панчовски отхвърля Кантовата метафизическа постановка за екзистенцията на Бога само като идея: битийността на Бога е несъмнена и тя «не може разбира се да се сравнява, а още по-малко да се отъждествява с тази на земната, природната, иманентнатата действителност. По отношение на нея битието на Бога е свръхбитие»[4]. В тази връзка, той обръща внимание, че още Платон «е сханал с чудна дълбочина», че битието на света в сравнение с битието на Бога, изглежда като свят на сенки, като призрачно съществуване, като нещо несъществуващо, като небитие. За Панчовски чрез метафизическия опит ние не можем да се докоснем до Бога »като неземно, нуминозно, свето, божествено битие… В основния религиозен акт Бог се открива не само като абсолютна действителност, но и като абсолютна ценност… Метафизическото преживяване на наличността на едно абсолютно битие като основен принцип за обясняване на света,  както и простото явяване на призраци и духове, не е още същинска религия. Само когато отключващата се на рели-гиозния човек свръхестествена духовна действителност носи в себе си моменти на светост, подчертава Иван Панчовски, ние имаме работа със същинска религия. Значи категорията на светостта носи специфично религиозен характер и без нейната наличност ние нямаме работа с истинската религия»[5].

Професор д-р Иван Панчовски разкрива най-дълбоките основания и признаци на категорията «светост» («святост»). Той ѝ дава следната трактовка, взета в нейния богословски смисъл: «Категорията на светостта, която същностно  принадлежи на Бога като свръхестествено и абсолютно битие не се поддава на никакво рационално определение. Тя може да бъде само почувствана и преживяна, когато човек се постави в отношение със светата действителност. Свет в собствен смисъл на думата не е никой и нищо друго освен Бог. Сам Бог нарича Себе си свет: «Аз (Господ, Бог ваш) съм свет»… Само непървоначален и несобствен смисъл може да се прилага предикатът «свет» към предмети или ценности от иманентната – природа и духовна – действителност. Съвсем неправилно е предикатът «свет» да се изпълва само с чисто нравствено съдържание и да се свежда към чисто нравствен предикат»[6].

Иван Панчовски задълбочено разкрива смисълът на понятието за светост (святост), който Кант влага в него, че то има само чисто морално-етически  конотации. За него светостта е дадена на човека само в религиозния акт, който далеч надхвърля компонентите на висока нравственост: «Светостта винаги има отношение към религиозната област, към свръхестествената действителност на Бога. Извън Бога и извън отношението към Него няма светост. Свет наричаме Бога и онзи човек, който, стремейки се към нравствено съвършенство, същевременно се е посветил в служба на Бога и е станал участник в Божия живот. Изтъквайки тук, че съдържанието на понятието «свет» не се изчерпва и не се покрива със съдържанието на понятието «нравствен», не бива обаче да се забравя, че светост без нравственост няма. Човек може да е нравствен, без да е свет, но никой не може да е свет, без да е нравствен. Ние не бихме приписали на Бога светост, ако Той не би бил всеблаг, вседобър и всесъвършен; нито някой би признал за светец човек, който има порочен живот. Така че нравственото – заключава Иван Панчовски – макар и да не изчерпва светото, необходимо принадлежи към него и се осъществява в пълнота в него»[7].     

Второ. Няма религия и религиозен морал без разграничение на сакралното от профанното, както и между нравственото, святото, свещеното и тварното. В тази връзка в контекста на изследването на психологията на религията и феноменологията на религиозните преживявания, професор Иван Панчовски възприема тезата на Рудолф Ото относно святото, с известно тънко разграничение от нея.

В изследването си върху святото, Рудолф Ото изхожда най-напред от библейската традиция и представа за сакралното, за божественото. Agios (гръцки «свет»), тоест святото е едно понятие генетически свързано със свещеното, сакралното, божественото. Според Рудолф Ото, всеки човек притежава предразположение към нуминозното, божественото и святото,  което далеч надхвърля нравственото[8].  

При това Рудолф Ото се влияе от Майстер Екхарт, от неговата теза за душата, като най-съкровеното и най-святото нещо у човека. Рудолф Ото снема диалектически учението на Майстер Екхарт, който търси «Царството Божие вътре в човека», в неговото сърце и неговата душа. В душата на човека Екхарт вижда «бездънна дълбина» («аbgrunt») и «първоосновата» («urgrunt») на съществуващото. Според Майстер Екхарт, човек е «единосъщен» с Бога. Нещо повече, за Майстер Екхарт,   човешката душа е нетленна и нетварна, а чисто духовна божествена еманация. За него душата е олтар, център или източник на светлина, на светлината на божественото и божествената благодат. Защото тя е искрица (Seelenfunklein), която озарява човешкото същество отвътре, онзаменувайки вътрешното му богорождение[9].

В своето съчинение «Идеята за святото» (1917 година), Рудолф Ото се повлиява също така и от Кантовата критическа философия с нейните априорни структури на разума. Според него, святото ни е дадено a priori  като част от божественото, което означава, че то ни отвежда към абсолютното и святото същество или Бог. Рудолф Ото в съчинението си «Святото» изследва опита на сакралното в развитието на религиите, «определяйки го като mysterium et fascinans. Съчетавайки феноменологическия анализ с метафизика на религиозното преживяване. Ото дефинира святото като категория  a priori на разумния дух. «Святото е априроно условие на всяка религия изобщо, то е необходимо условие на религиозния опит. Но ние не можем да познаем святото само по себе си (като noumena), а само както се явява (като phenomena), като определена, емпирично обусловена религия. Емпиричната религия само подбужда святото, вложено в човека, но не го поражда само по себе си»[10].

Така, предлагайки своя нова философско-херменевтична постановка и трактовка на религията и религиозното преживяване, като изключителен опит за святото, което Рудолф Ото определя не като нравственото добро, а като «нуминозното», което всъщност е една нуминозна реалност, предизвикваща в съзнанието на човека свещен трепет пред свръхестествената и отвъдсветовна тайна на Божието величие, съвършенство и всемогъщество. Рудолф Ото успява да формулира ясно съдържанието на святото, като специфично религиозно преживяване, което бива принципно различно и несводимо до други сходни възвишени чувства и преживявания, като например нравственото и естетическото, които участват в религиозния опит като моменти, но са вторични и съпътстващи по отношение на основното религиозно преживяване.

Ето определението на понятието за святото на Рудолф Ото: «Святото за нас в пълния смисъл на думата е сложна категория. Отделните съставящи я елементи са нейните рационални и ирационални съставни части. Като се противопоставяме категорично на всеки сенсуализъм и еволюциотизъм, твърдим, че по отношение и на двата момента тя е чиста категория a priori»[11]. За Рудолф Ото: «Както рационалните, така и ирационалните моменти на комплексната категория «свято» са моменти a priori… Религията не се поддава на измерване нито от Thelos, нито от Ethos и не живее от постулати. Също и ирационалното в нея има свои самостоятелни корени в невидимите и скрити дълбини на самия дух»[12]. Това понятие, тази категория, според него, е уникална дума, която не може да бъде дефинирана и обяснена чрез други думи и термини, но може да бъде мистично преживяна.

И така в понятието за святото на Рудолф Ото се съдържат две коренно противоположни същности – рационална и ирационална. «В случая, подчертава той, сме отпратени от всякакъв сетивен опит към това, което, независимо от «всяко възприятие» е заложено с «чист разум» в самия дух като най-първична същност.

Ала към още по-дълбоки низини, отколкото към «чистия разум» поне в обичайния смисъл – ни отпращат ирационалните моменти на нашата категория свято, а именно към онова, което мистиката с право нарича «дъно на душата». Идеите на нуминозното и съответст-ващите им чувства са досущ като рационалните, абсолютно чисти идеи и чувства, намиращи точното си покритие в отличителните белези, които Кант посочва за «чистите» и за «чистото» чувство на почит»[13].

През 1913 година Ото дискутира термина «heilig», цитирайки книгата на старозаветния пророк Исаия възгласът: «свет, свет, свет», твърдейки, че Бог не е принципът на моралното съвършенство, а «свет» («свят»). Така, според собствените му записки, той чува от различни места пасажа от старозаветната книга на Исаия: «Свет, свет, свет» (гл. 6, 3) на най-различни езици, а именно: «Quadosh, quadosh, quadosh (на еврейски); «Sanctus, sanctus, sanctus» (на латински); «Holy, holy, holy» (на английски), но според него чувството откликва на всички тях с еднакво изпълване със свещен трепет»[14].

Всъщност чрез «превъзмогване на основната постановка на религиозното чувство като «чувство на зависимост» (или на «смирена зависимост» по думите на Шлайермахер) от Бога и Божието всемогъщество и посочването на сърцевината и дълбоката отлика на религиозното, като специфично психологическо преживяване на святото или усет за сакралното, Рудолф Ото преодолява една от аксиомите на религиозния опит, утвърдила се в областта на евангелската теология и философията на религията през ХIХ век»[15].

С оглед разкриването на основните компоненти, моделиращи същността на святото, респективно на светостта, професор Иван Панчовски анализира началните степени на религиозното преживяване. Според него, на четвърта степен копнежа по Бога пламва в човешката душа, вследствие на което «се поражда силно влечение за влизане в отношение, в  непосредствено общение с Него»[16]. Той подчертава, че нерядко този копнеж е съпроводен или последван от редица други мъчителни и неприятни преживявания, характеризиращи така нареченото «съзнание за дистанция» (prof. Wilh. Mundle). В тази връзка в съзвучие с идеята на Рудолф Ото относно «чувството за тварност» (kreaturgefuhl), за което Иван Панчовски изтъква, че «по-често то извира и се задълбочава от мисълта за светостта и нравственото съвършенство на Бога и за греховността и нравственото несъвършенство на човека»[17].

Професор Иван Панчовски надълго и нашироко разглежда основните чувства, които ние изпитваме по отношение на Бога, това са именно чувствата на радост и любов, изпълващи човешкото сърце и право противоположни на различните форми на естествен страх. При религиозното преживяване човек изпитва не просто някакъв страх, а свещен страх и трепет, свещена боязън. «Това е чувство на свещен страх и трепет, което се изпитва, по словата на Rudolf Otto пред «страшната тайна» (mysterium  tremendum), която е Бог». Иван Панчовски възприема определението на Рудолф Ото за съдържанието на религиозното чувство, като преживяване на «религиозен потрес», «свещен страх» и «разтърсваща тайна» от досега със свръхсветовната и абсолютно свята реалност на Бога, която предизвиква едновременно страхопочитание и привличане, благоговение и усет за смирена зависимост. «Това чувство на свещен трепет пред страшната тайна в най-висша форма обзема религиозното преживяване» на човека[18]. Според Иван Панчовски, свещеният трепет в прооцеса на религиозното преживяване, когато човек стои пред Бога като света (нуминозна) и тайнствена действителност и като «съвсем другото», не може да бъде причислен към неприятните чувства. Поради тази качествена отлика на свещения трепет от всяко друго чувство на страх, никога не хвърля човешката душа в ужас. Всъщност чувството на свещен трепет пред Бога поражда у религиозния човек не страх и ужас, а чувството на религиозно смирение. Нещо повече, това чувство за Иван Панчовски не извира, както Шлайермахер предполага «от чувството на зависимост» от Бога, че Той ни е създал и ни запазва, а от чувстване на «Божието величие непосредствено, поради което душата му се изпълва не с «чувството на зависимост», а с чувството на религиозно смирение»[19].

Трето. Иван Панчовски не приема изцяло постановката и обосновката на понятието за святото на Рудолф Ото, в частност твърдението му, че то не съдържа нравствен елемент. За нашият богослов святото, респeктивно светостта винаги има органично и генетично, тоест същностно отношение към нравствеността. Той е категоричен относно наличността «на нравствен момент в категорията на светостта, а оттук и принадлежността на първоначален и неунищожим нравствен момент към същността на религията» и че неправилно «се отрича от един от най-дълбоките и най-авторитетни съвременни изследователи на онтологията и психологията на религиозното преживяване – Рудолф Ото. В своето епохално изследване върху «Светото», той се опитва да обхване основното съдържание на религията в категорията на нуминозното. Това понятие – според терминологията на Рудолф Ото – означава «минус неговия нравствен момент». Именно в нуминозното, схаванато като остатък от категорията на светото след отстраняването от него на нравственият момент, трябва да се изчерпи съдържанието на религията…» [20].

Иван Панчовски свързва това твърдение на Рудолф Ото, с про-тивопоставянето му  на рационалистическата обосновка на религията, доколкото наистина нравственият момент е бил използван като изходна точка за нейната рационалистическа трактовка. Той изтъква основната грешка на Рудолф Ото, която  се състои в това, че изключва от понятието «свет», респективно свято, всеки нравствен момент и твърди, че категорията на светостта трябва да се очисти от всяко нравствено съдържание, за да може да изрази специфичното религиозно преживяване на Бога[21].

В този план Панчовски стига до кардиналния извод, че: «Основният предикат, който религиозният човек приписва на божеството, е светостта»[22].

Четвърто. Иван Панчовски е логически последователен при обосновката на категорията «светост»  («святост») относно нейната генетична и органична връзка с нравствеността. Без съмнение това може да се види и разбере и от статията му «Призив към светост». В нея той обстойно разглежда визираното понятие, като основополагаща категория на християнската теология и етика. Категорията на светостта се приписва като същностна характеристика на Бога, поради съвършенството на Божията природа. В онтологичен смисъл Божията същност е всъщност висшето добро, чистата доброта и святост.

Професор Иван Панчовски определя светостта като върховният идеал на християнското нравствено усъвършенстване и висше постижение на евангелското добродетелно подвижничество и на участието в благодатния живот на светата Църква. Според неговата теза християнското учение призовава  и устремява човека към святост и му дава сили да я постига. Така Иисус Христос, Който е въплътена божественост и святост, и е дошъл на света, за да помогне на хората да станат не само справедливи, добри и порядъчни, но и праведни и свети. В този смисъл мисията на Христос е хората да се преродят нравствено чрез святост, като им посочва пътя към нея и им дава сили да я постигнат. Христос е дал пример на свят живот и за свята любов, дори принася Себе Си в жертва за спасението на всички хора. Панчовски подчертава, че именно поради това, Той напълно основателно е наречен Светия (Деян. 4:27); Светия на светиите (Деян. 9:24); Светия Божий (Марк 1:24).

Професор Иван Панчовски свързва светостта с доброто, но той отбелязва, че «бездруго доброто принадлежи към ценностната пълнота на светостта, но не я изчерпва, тъй като носи върху себе си печата на божествеността и е облъхано от сиянието на светостта, ала не е тъждествено нито с божествеността, нито със светостта[23].

___________________________

*Публикувано в Костадин Нушев (съставител) – „Богословското творчество на професор Иван Панчовски и духовно-просветната традиция на Българската православна църква“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2018, с. 39-45. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Кант, И. Религията в границите на самия разум. Превод от немски В. Канавров. С., 1997, с. 10.

[2]. Кант, И. Критика на способността за съждение. Прeвод от немски проф. д-р Ц. Торбов. БАН, С., 1980.

[3]. Панчовски, И. Призив към светост. – Сп. Духовна култура, 1974, кн. 1, с. 9.

[4]. Панчовски, И. Въведение в нравственото богословие. С., 1958, с. 23.

[5]. Пак там, с 23.

[6]. Пак там, с. 23-24.

[7]. Пак там, с  24.

[8]. Ото, Р. Святото като категория a priori. Сборник от Конференция, посветена на творчеството на Рудолф Ото. УИ « Св. Климент Охридски», С., 2016, с. 21.

[9]. Станков, Д. Нов речник по морал и етика. С., 2008, с. 526.    

[10]. Бачев, М. Въведение. Святото във философията на религията на Рудолф Ото. УИ. «Св. Климент Охридски», С., 2016, с. 81.

[11]. Ото, Р. Цит. съч., с. 21.

[12]. Ото, Р. Цит. съч., с. 26.

[13]. Бачев, М. Въведение. Святото във философията на религията на Рудолф Ото. УИ. «Св. Климент Охридски», С., 2016, с. 83.

[14]. Пак там, с. 83.

[15].Нушев, К. Идеите на Рудолф Ото в областта на философията на религията и тяхното присъствие в Българската богословска наука. – в: Святото във философията на религията. Рудолф Ото. Сборник от конференцията, посветена на творчеството на Рудолф Ото. УИ «Св. Климент Охридски», С., 2016, с. 97-98.

[16]. Панчовски, И. Психология на религията. С., 1943, с. 78.

[17]. Панчовски, И. Психология на религията. С., 1943, с. 80-81.

[18]. Панчовски, И. Психология на религията. С., 1943, с. 114-115.

[19]. Панчовски, И. Психология на религията. С., 1943, с. 115.

[20]. Панчовски, И. Въведение в нравственото богословие. С., 1958, с. 24.

[21]. Панчовски, И. Въведение в нравственото богословие. С., 1958, с. 25.

[22]. Панчовски, И. Психология на религията. С., 1943, с. 232.

[23]. Панчовски, И. Психология на религията. С., 1943, с. 78.

Изображения: авторът Димитър Станков и проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6j2