Любомир Тенекеджиев

Догматът за Света Троица е непостижим за ограничения човешки ум. Ако все пак направим опит да надникнем в тайната на триединното Божествено битие, особено впечатление прави хармоничната междуличностна комуникативност между лицата на Света Троица.

Човешката личност е образ на Божествената Троица и се уподобява на нея посредством общуване с други личности. „Аз-ът“ се осъществява в динамична връзка с „другия“. Човекът се изявява като личност само когато общува с други личности. Именно това подтиква всеки човек към непрестанно търсене на общуване с други личности.

В този си стремеж към себепознание и себеизява всеки реализира отношенията с хората по пътя на диалога. В зависимост от висотата на духовната си чистота човек търси близост и комуникация със сходни личности. Но той е венец на Божието творение. В него Творецът  е вложил Своя образ и е заложил стремеж към богоподобие. Психо-физическата му природа съчетава в неповторимо единство невидимия и видимия свят. По този начин той е обединителен център на духовния и материалния аспект на цялото творение.

Освен това чрез боговъплъщението Иисус Христос обладава пълнотата на божествената и човешката природа. Съединението на двете природи в лицето на Спасителя води човека до освещаване и до богоуподобяване. В създалата се неизразима обвързаност между Твореца и творението човешката природа придобива нови, още по-високи измерения на своя статус. От висотата на това състояние произтича и основателният стремеж към общуване не само с другите хора, но и с Бога. Комуникацията между тях се реализира в различни форми, но винаги преминава през диалога. При духовно издигнатите личности необходимостта от нея става водещ фактор в живота им. Тази вътрешна потребност намира своята изява чрез молитвата.

Молитвата е беседа, разговор с Бога. Тя има сходства с обикновения разговор, но има и редица особености. При нея е налице възнасяне на ума и сърцето към Твореца, изричат се благоговейни думи и подобаващи на тях действия. Сам Спасителят е дал пример не само относно думите, но и външната изява, съпровождаща молитвата. Най-често тя се свежда до кръстно знамение (изобразяване на светия Христов кръст върху гърдите), издигане погледа, коленичене или дълбок поклон. Външните изяви на духовните преживявания на човека съответстват на състоянието на душата му.

Този особен диалог поставя определени изисквания, извлечени от безценната съкровищница на божествената мъдрост – Свещеното Писание. На първо място молитвата трябва да е напълно искрена и облечена в безусловна вяра. Според обещанието на Иисус Христос (Матей 21:22)всичко, което се пожелае в молитва с вяра, ще бъде получено. Убедеността в силата на молитвата, нейната искреност и вярата в богочовешката същност на Спасителя намират своята мотивация в осезаемата двупосочна връзка на взаимна любов, свързваща Бога и човека.

Освен това молитвата трябва да бъде смирена и съсредоточена. Вложеният при творческия акт закон за вътрешна самооценка, проявяващ се чрез съвестта, не дава основание на човека за високо самомнение. Тъкмо обратно. Злото непрестанно съпровожда мислите и делата ни, а това трябва да занижава самочувствието ни  независимо от високото ни призвание. Това води неминуемо до чувство за вина пред Законодателя. Оттук логично следва в диалога с нашия Творец да бъдем смирени и съсредоточени в отправените към Него слова. Естествено въз основа на осъзнатото ни греховно състояние трябва да проявяваме скромност и настойчивост в молитвата. Обратното би било изява на горделивост и преди всичко израз на отсъствие на любов.

Когато бъдат изпълнени характерните изисквания за общуване  с Твореца, комуникацията между човека и Бога не остава еднопосочна. Духовно извисените личности успяват да получат при молитва и конкретни откровения за Божествените истини. Прозрението е характерен израз за тази двупосочност в комуникацията. Твърде често искрено пожеланото в молитва става реалност в живота, ако само̀ по си е полезно за нашето спасение и е заслужено с почтени дела. Затова молитвата се определя  като реално, духовно общуване между човека и Бога.

Съществуват различни видове молитви. По отношение формата им те биват вътрешна и външна. Вътрешната молитва не е съпроводена с конкретни думи.Тя е душевно състояние, разположение на духа, което подчинява цялото човешко битие на радостта от комуникацията със своя Творец. Това състояние, макар и трудно, е постижимо за човека и затова св. апостол Павел препоръчва да пребиваваме в постоянна молитва. Трябва да отбележим обаче, че до тези висоти на богообщение достигат само личности, развили силна любов. Библейски пример в това отношение е Моисей. Преди да преведе евреите през Червено море, той насърчавал своя народ и го ръководел. В същото време непрестанно се молел. Макар външно с нищо да не показвал молитвеното си състояние, през цялото време общувал безмълвно с Бога.

В живота на човека често има ситуации, когато поради житейски задължения трудно се намират точни думи за молитва. Въпреки това сърцето може да е обзето от молитвено състояние, при което практически да реализира вътрешна връзка с Бога. Но както вече беше отбелязано, това е трудно постижимо. В повечето случаи вътрешната молитва преминава във външна. Движението на духа се отразява в действията на тялото.

Външната молитва се изразява с думи и е съпроводена с външни действия на човека. При нея сърцето се отваря към Господа и се дава воля на изразните средства, присъщи на психо-физическата човешка природа. Важното в случая е, че външна молитва, която не се съпровожда от вътрешна, не е угодна на Бога. Тя е по̀казна и лишена от преживяване на общението. Иисус Христос осъжда книжниците и фарисеите, които външно се молели, но сърцата им оставали студени за Бога.

По отношение начина на извършването им има два вида молитви – частна и обществена.Частната молитва е лична. Тя изразява индивидуалното отношение на човека в контакта му с Твореца. Но тази молитва не се гради само върху личните желания и потребности. Чрез нея трябва да се покаже човеколюбие и да е насочена към потребностите на повече хора. И колкото по-широко се разпростира тя по отношение благото на цялото творение, толкова по-ясно показва степента на придобитата любов.

Обществената молитва е общата молитва на вярващите в храма. Тя има изключителна ценност, защото според Иисус Христос силата на общата молитва е голяма. В известен смисъл тя отобразява хармоничното общуване между лицата на Света Троица и е израз на съвършенство. Съзнанието за съпричастност между членовете на Църквата е свидетелство за висок християнски дух.

По отношение на своето съдържание молитвите се делят на славословни, благодарствени и просителни. Чрез славословните молитви се възхвалява Бог. Те са красиво подредени и дълбоко съдържателни текстове, продиктувани от възторга пред съвършенството Му. В тях се възпява безкрайното Божие величие  и удивлението от всеобхватната Му любов.

Благодарствените молитви представляват слова за получените от Бога благодеяния. В тях особено внимание се отделя на благодарността за дълготърпението на Бога, Който по този начин ни дава възможност да поправим сторените грешки и да придобием Царството Божие.

Просителната молитва съдържа моления за благодеяние и съдействие, което желаем да получим от Бога. Най-често неин предмет са житейски потребности, към които се стреми богомолецът. Но предвид високото призвание на човека те трябва да съдържат преди всичко просби за вечни и непреходни ценности, които не могат да бъдат отнети.

Най-разпространена е просителната молитва. Трябва да се знае обаче, че тя се изгражда в определен ред. В най-прекрасната си форма трябва да обхваща динамично и трите вида молитви. Обикновено се започва  със славословие, преминава се през благодарност и чак тогава се проси желаното благодеяние.

Пример за съвършена молитва е дал Сам Иисус Христос. Когато учениците Му Го попитали как трябва да се молят, Той дал образец за богоугодна молитва, известна като „Господня молитва“. Тя е кратка по обем, но богата по съдържание и показва онова, за което християнинът трябва да се моли. Нейното съдържание е следното:

Отче наш, Който си на небесата!                                                  
да се свети Твоето име;                                                                        
да дойде Твоето царство;                                                                  
да бъде Твоята воля както на небето, тъй и на земята;    
насъщния ни хляб дай ни днес;                                                
и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си;                             
и не въведи нас в изкушение,                                                        
но избави ни от лукавия;                                                            
защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин (Матей 6:9-13).   

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 109-114. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Любомир Тенекеджиев и молещи се хора. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-66F                                                            

Иван Рашков

Не е далече времето, когато животът на много хора се е измервал с установените празници. Те са придавали особена окраска на човешкия живот и на всеки сезон от годината.

Църковните празници са пробив в нашия всекидневен, суетен и напрегнат живот – едно по-светло, по-радостно и по-прекрасно преживяване. Честването им е съприкосновение с друга реалност, която придава смисъл и освещава живота. Църковните празници са свидетелство за Бога, за света на любовта и свободата, за които е създаден човекът и към които се стреми много често, макар и несъзнателно.

По принцип празниците принадлежат към истинската основа на човешкия живот и култура. В църковния календар лесно можем да открием отглас в по-голяма или в по-малка степен от юдейските или от езическите празници. Но тяхната духовна основа почива на Евангелието и църковната история, на християнското разбиране за живота – за неговите цели и смисъл.

Раннохристиянските отци и учители на Църквата често са подчерта-вали, че посредством християнските празници нагледно се представят благодатните дарове на „религията на спасението“, а тяхната последователност в годишния богослужебен кръг ни разкрива основните моменти от свещената история – Божия промисъл за света и човека. Така учението на Църквата преминава от есхатологията към всекидневния живот на християнина, освещавайки годишния косми-чески цикъл на неговия живот.

Християнските празници водят началото си от апостолско време. В евангелската история не намираме примери за това, че Спасителят Иисус Христос е давал указания на учениците Си във връзка с честването на празниците. Макар и Сам Той да е почитал юдейските празници като дни, в които се събирало множество народ, пред което е произнасял Своите проповеди. В същото време Той показвал, че тези празници получават своя дълбок смисъл и пълнота чрез Него и в крайната цел на Неговата мисия тук на земята.

Първите християнски празници (на първо място Пасха) са установени по аналогия с юдейските, но тяхното вътрешно съдържание изцяло е проникнато от духа на християнската свобода. На тази основа Църквата установява впоследствие празници и разкрива техния богословски смисъл.

Църковните празници не са само възпоменаване и прослава на отделни събития от живота на Спасителя, на Пресвета Богородица и светците, но и израз и утвърждаване на догматите на вярата.

Църковната година е изпълнена с празници, повече от които са обогатени постепенно през вековете с народни обичаи, предания и битови особености от повсеместен или регионален характер. Богослужебните  празници не са само наследство от църковната традиция. Всеки път те отново и отново ни въвеждат в благодатния живот на Църквата, във вътрешния духовен смисъл на честваните знаменателни събития, които преобразяват и обновяват света и човека.Те ни въвеждат не само в „идеята“ на едно събитие, но и в неговата радост и печал, в неговата жива и конкретна реалност.

Църковните празници по своята важност и литургична тържественост се разделят на „дванадесет“ големи или велики (8 Господски и 4 Богородични), както и такива, които не влизат в това число. Към 12-те големи или велики църковни празници се отнасят:

1.Рождество Богородично – 8 септември.

2.Въздвижение на Честнѝя Кръст Господен – 14 септември.

3.Въведение Богородично – 21 ноември.

4.Рождество Христово – 25 декември.

5.Богоявление (Йордановден) – 6 януари.

6.Сретение Господне – 2 февруари.

7.Вход Господен в Иерусалим (Връбница, Цветница) – неделята преди Пасха.

8. Благовещение – 25 март.

9.Възнесение Господне – на 40-тия ден след Пасха.

10.Петдесетница (Слизане на Светия Дух над апостолите) – на 50-тия ден след Пасха.

11.Преображение Господне – 6 август.

12.Успение на Пресвета Богородица – 15 август.

Празникът Пасха – Възкресение Христово (Великден), не влиза в числото на 12-те празници, затова защото той се определя от Църквата като „празник на празниците и тържество на тържествата“.

Църковната година започва от 1 септември. Основание за установяване на това начало Църквата намира в апостолското четиво от св. евангелист Лука, 4:16, което се чете на този ден по време на св. Литургия. В него се говори за „годината на Господа, която ще донесе спасение“ (Лука 4:19; Исаия 61:2):

„Дойде и в Назарет, където бе отраснал. И както обикновено правеше, влезе един съботен ден в синагогата и стана да чете. Подадоха Му книгата на пророк Исаия и Той, като разгъна свитъка, намери мястото, където бе писано: Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам онези, които имат съкрушени сърца, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите проглеждане, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам годината на Господа, която ще донесе спасение“ (Лука 4:16-19).

Всеки празник има своя икона, на която е представено всичко най-важно, най-ценно и неповторимо, което се отнася до съдържанието на празника.

За първи път Иисус Христос е осветил свещено изображение – Своя „Неръкотворен образ“ – „Св. Убрус“. Според Свещеното Предание жудожникът посланик Ханнан – архивар и дворцов художник на едеския цар Авгар V Укама, управлявал Едеса (днешния град Урфа в Турция), два пъти – 4-та година преди Христа-7-ма година след Христа и 13-15-та година след Христа – е трябвало да обрисува образа на Спасителя. Но не е могъл да се приближи до Него поради множеството, което Го следвало и окръжавало от всички страни. Тогава Спасителят, Който знае и „помислите на сърцето“, обърсал лицето Си с кърпа и върху нея се отпечатал пречистият Му образ. Този неръкотворен образ се пазил в Едеса до 944-та година. Той е един от основните иконографски типове на Иисус Христос в християнското изкуство.

Първият иконописец, дръзнал да нарисува образа на св. Богородица с младенеца Иисус, е св. евангелист Лука. Когато Божията Майка видяла завършената икона, възкликнала: „Отсега ще ме облажават всички родове. Благодатта на родилия се от мене и моята да бъде с тази икона“.

Църквата винаги е следяла пътищата на развитие на църковното изкуство, което още от първите векове на християнството е било в центъра на богословските спорове. На вселенските събори са се приемали правила и догматически определения, отнасящи се до свещения образ – иконата. Светите отци са разработили богословие на образа, тържествено утвърдено в определенията на Седмия вселенски събор в Никея (787). Това събитие влиза и в литургичния живот на Църквата с установяването на празника „Тържество на Православието“ (Неделя православна – Първа неделя на Великия пост).

Всеки народ с приемането на християнството внася своя принос в православното църковно изкуство и всеки от тях създава собствен тип святост и свой собствен тип икони. Християнският художник съзерцава Божествените образи със своите духовни очи и едва след това ги претворява в линии и багри.

Църквата винаги напомня, че иконата е създадена преди всичко за поклонение и е оръдие на благодатта. Православната икона се изгражда на принципа за отсъствие на емоционална и веществена доминанта в нея. Тя отразява в себе си най-великите истини на вярата в Спасителя – тя е едновременно и проповед, и молитва, и средство за духовно преобразяване.

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 40-45. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Рашков. На едно от тях е заедно с отец проф. д-р Николай Шиваров, дългогодишен преподавател в Богословския факултет при Софийския университет. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-65z

Дякон Иван Иванов

Християнското богослужение се извършва от събранието на вярващи, в Църквата. Свидетелства за богослужебно събрание има още от основаването на Църквата (Деяния на светите апостоли 2:46; 5:42). Новозаветното богослужебно събрание е установено от Господ Иисус Христос на Тайната вечеря с апостолите. След това правото да извършват богослужение и да участват в него се предава на епископите, презвитерите, дяконите и народа. Християнското богослужение е свикано в името Божие. То събира вярващите християни за среща с Бога и за приобщаване с Неговата благодат. Сам Христос казва: „…където двама или трима са събрани в Моето име, там Съм и Аз посред тях“(Матей 18:20). Богослужебното събрание е „епифания“ – явяване на Бога сред Своя народ. В него могат да участват като членове на Църквата всички кръстени в името на Отца и Сина и Светия Дух независимо от раса, пол, интелект и социално положение. Правото на вярващите да участват в богослужението на Църквата се основава на правилното кръщение, миропомазване и евхаристия. Богослужебното събрание има определено последование, което в традицията на Православната църква се нарича църковни служби и се извършва с участието на клира и народа. В богослужебните последования на Православната църква влизат тайнствата (кръщение, миропомазване, евхаристия, изповед, ръкоположение, брак и елеосвещение), последованията на денонощния кръг и обредите, а техни съставни части са молитвите, песнопенията, символите и свещенодействията.

Център на християнското богослужение е светата Литургия. Думата литургия (от гръцки език) се превежда като служение на Бога и на народа, отнася се до всички богослужебни последования на Православната църква и се свързва с Евхаристията. В тази служба съществена част заемат молитвите и песнопенията. Те са неразделно свързани и изграждат цялата структура на богослужението.

Частите на Литургията са: огласителна, подготвителна, тайноизвършителна. Това обособяване на трите части станало през периода III-IV-ти век. По свидетелствата на св. Юстин философ и мъченик на Изток тези части били наречени съответно Литургия на оглашените (Литургия на словото), Проскомидия (Литургия на предложението) и Литургия на верните (Литургия на Евхаристията). Най-често упатребяваната молитва в св. Литургия, изпълнявана едновременно от свещенослужителите и народа, е Ектенията (от гръцки език – разширение, разяснение). В богослужението ектения се нарича редът на прошенията (възгласите), които свещеникът или дяконът принася на Бога от името на молещите се. В зависимост от прошенията, които включва, Ектенията се разделя на велика (мирна), малка, сугуба, просителна и заупокойна.

Структурата на Литургията с нейните най-важни части била формирана през апостолския период и след него. От този период започнали и промените в нея, които продължили до края на византийската епоха, а в по-малка степен и след това.

Литургията на оглашените е съставена по образеца на юдейското синагогално богослужение, частично описано в Евангелието от Лука (4:15-22). Тя има подчертано дидактичен (учителен) характер. На нея някога е трябвало да присъстват оглашените, тоест готвещите се да приемат кръщение, каещите се. В края на Литургията на оглашените епископът произнасял проповедта за поучение на вярващите. В тази част се пеят антифони (всекидневни, изобразителни, празнични) песнопения, които в древността се изпълнявали антифонно от народа и блажени – наречени така, защото са прибавени към стиховете на Блаженствата. Важно място в Литургията на оглашените заемат едни от най-древните песни, наречени тропари и кондаци. В края на V-ти век се появява химнографското творчество. Тези химнографски творения използват теми от Евангелието и различните събития, свързани с живота на Господ Иисус Христос, с делото на светците и мъчениците, както и с  историята на Църквата.

Първо основно значение в св. Литургия се отделя на малкия вход. Входът на свещенослужителя в олтара символизира входа на светиите, затова в този момент Църквата ги възпява. След него Църквата е определила да се изпълнява ангелската песен, наречена още Трисвета песен. Това е молитвата „Святий Боже“, която възпроизвежда песента на Серафимите във видението на пророк Исаия. Текстът е преработка на думите  на пророк Исаия (Исаия 6:3) „Свят, свят, свят е Господ Саваот!“, допълнена със стихове от Псалтира (Пс. 41:3) „Душата ми жадува за Бога силний, живий“. Според преданието тази песен била чута  от едно дете, възнесено на небето, където чуло ангелската песен и след това невредимо било спуснато на земята. Това станало по време на покайните молитви, четени по повод земетресението в Константинопол (438-439). С императорски указ (по времето на император Теодосий и патриарх Прокъл, IV-ти век) тази песен–молитва била въведена в богослужебна употреба. В нея се прославя Света Троица „Святий Боже, Святий Крепкий, Святий Безсмертний, помилуй нас“. Според византийската богослужебна традиция „Святий Боже“ се отнася към Бог Отец, „Святий Крепкий“ – към Бог Син, а „Святий Безсмертний“ – към Светия Дух. Като подражаваме на ангелите и ние, тоест членовете на Църквата, пеем трисветата песен на троичния Бог и с това показваме, че ангелите и хората съставляват една Църква, основана от Единия Господ Иисус Христос, и че Бог еднакво бива прославян на небето и на земята. В древността, както свидетелства богослужебната практика на църквата „Св. Софѝя“ в Константинопол, по време на антифоните и на пеенето на трисветата песен се извършвал входът на патриарха, който в литийно шествие с целия клир и народ минавал през града, съпътствал императорското семейство от двореца и след това заедно влизали в катедралата. Императорът по времето на днешния малък вход оставял своята пурпурна мантия при Царските двери (дверите между притвора и средната част на храма), откъдето патриархът тържествено започвал своето влизане в храма за извършване на Литургията (вероятно оттогава при влизането в храма и преди извършването на богослужението епископите обличат мантията си, взимат жезъл и правят вход в св. олтар). В древността на това място се пеели многолетствия към императора, а днес се пее многолетствие за патриарха.

Прокименът и аллилуия изобразяват покайната проповед на св. Иоан Предтеча и радостното благовестие за Иисус Христос. Практиката да се чете Свещеното Писание по време на Литургията е от най-дълбока древност. В нашата практика се чете Апостол (Апостолските послания, от Деяния на светите апостоли, без Апокалипсиса) и Евангелие. Редът, по който днес се четат текстовете от Свещеното Писание, води началото си от IV-ти век. Наставленията в Църквата винаги се правят по време на прочитането на проповедта, която има поучителен характер и от древността се произнасяла от епископа „за поука“, както свидетелства св. апостол Павел (1 Коринтяни 14:26).

Втората част е Литургията на предложението. По време на тази част се приготвят евхаристийните дарове (хляб и вино, смесено с вода) и тя се нарича Проскомидия През първите християнски векове била извършвана в съдохранилището или в мястото, където дяконите подготвяли принесените дарове, наречено дяконик.

Следва Великият вход. Този вход произхожда от литургийните процесии, които са се извършвали в Иерусалим, Константинопол и Рим по време на големите празници след покръстването на оглашените. Кръщенията се извършвали вън от храма в специални кръщелни места (водоеми, баптистерии, басейни). Тогава за пръв път новокръстените, които вече са част от верните в Църквата, поднасяли своите приношения за извършването на Евхаристията.

Още от най-ранната епоха от формирането на богослужението съществува пеенето на херувимската песен, която в превод означава: „Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите и като възпяваме трисветата песен на животворящата Троица, нека да отхвърлим сега всяка житейска грижа, за да прославим Царя на всичко, Когото ангелските чинове невидимо носят. Аллилуия“. Херувимската песен е внесена в Литургията по времето на император Юстин II през 573 година след Христа. Тази песен ни подбужда по тайнствен начин, като подражаваме на херувимите, заедно с тях да пеем трисветата песен на животворящата Троица. Да оставим всяка житейска грижа, но достойно да посрещаме Царя на всички земни и небесни твари и да почетем Този, Когото почитат на небето и Когото окръжават ангелските сили, както свидетелстват текстове от Литургиите на св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики.

Най-важната част, по врeме на която ние, вярващите, се срещаме с Господ, е Литургията на верните. Това е центърът на православното богослужение. Тази част включва благодарствена молитва, наречена евхаристиен канон или анафора (от гръцки език – възношение). По време на тази най-древна молитва, която води началото си от Тайната вечеря, подготвените на приношението хляб и вино се претворяват в Тяло и Кръв на Господ Иисус Христос. Редовното ѝ извършване започнало непосредствено след възкресението на Спасителя. Право да присъстват на Литургията на верните имали само приелите кръщение, затова в богослужебната практика тази най-тайнствена молитва се извършва след прочитането на Символа на вярата. Тази молитва първоначално била извършвана само от епископи, а по-късно и от упълномощени от тях свещеници.

Евхаристийният канон е благодарствена и безкръвна жертва, защото жертвата беше принесена (Римляни 8:3), волята на небесния Отец изпълнена (Пс. 39:7; Евреи 10:9), нарушената правда беше удовлетворена, човешките грехове бяха изкупени чрез драгоценната кръв на непорочния и чист Христос (1 Петра 1:18-19). Голгота стана жертвеник на всечовешкото спасение. Тук бе извършено единственото в света и неповторимо в човешката история жертвоприношение (Евреи 10:10). Въплътеният Син Божи беше едновременно жертва и първосвещеник на това велико жертвоприношение. „Защото Бог толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“(Иоан 3:16). Кръстът поради това стана символ на най-великата саможертвена любов, която светът познава. Но любовта Божия към нас се прояви не само в това, че Бог изпрати Своя Син, за да се принесе в омилостивителна жертва (Римляни 8:3), но още и в това, че Христос, Който възлюби Своите Си до край (Иоан 13:1), пожела да остане винаги с тях през всичките дни до свършека на света (Матей 28:20). И това Свое обещание Той изпълни, като установи тайнството Евхаристия.

В началото на молитвата се акцентира на духовната ни и телесна подготовка за посрещането и приемането на Самия Господ и Спасител. Затова се обръща внимание на призива „да издигнем сърцето си нагоре“. Сърцето според древното схващане, отразено и в Свещеното Писание, е център на духовния живот на човека. Затова да издигнем сърцето си, означава да възнесем цялото си духовно същество на небето и с очите на вярата ясно да може да съзерцаваме небесните неща, да влезем в живо общение с Бога, седящ на престола на Своята слава (Исаия 5:1). Както свидетелства блажени Августин: „Нашето сърце копнее по Бога. То е неспокойно и само в Бога единствено намира пълно успокоение“. А св. Иоан Златоуст казва: „Тайнстве-ната трапеза е приготвена. Агнецът е принесен за тебе, свещеният огън гори върху св. олтар, свещеникът е в страх за тебе, херувимите са пред нас, серафимите бързат насам, кръвта в Чашата тече за твое очистване…“

В тази молитва ние благодарим на Бога за всичките Му благодеяния към нас. Великият архиерей Иисус Христос по време на Тайната вечеря благодарил на Бога и Отца. По този начин и ние, заедно със свещеника, изразяваме своята благодарност, като пеем „Достойно и праведно е да се покланяме на Отца, и на Сина, и на Светия Дух, единосъщна и неразделна Троица“. Тези думи са засвидетелствани от древност като една от първите вероизповедни формули, влизащи в състава и на тайнството Кръщение. Св. Кирил Иерусалимски казва: „…действително ние сме длъжни да благодарим на Бога за това, че Той е повикал нас, недостойните, в такава голяма благодат, че Той се е помирил с нас, които сме Му били противници, и ни е удостоил с духа на синоположението. Като изказваме благодарност, ние извършваме достойно и справедливо дело. Бог, като действа не според нашата справедливост, но според небесната, ни е облагодетелствал и ни е удостоил с толкова големи добрини“. Ние заедно с херувимите и серафимите възпяваме и казваме: „Свят, свят, свят е Господ Саваот, цялото небе и земя са изпълнени с Твоята слава (Исаия 6:3), осанна във висините, благословен е идещият в името Господне, осанна във висините“ (Пс. 117:25-26; Матей 21:9). Св. пророк Исаия имал видение, в което ангелите летели около Господа Бога на силите, Който седял на висок престол. Ангелите възпявали Онзи, който се облече с човешко тяло, за да победи смъртта и тържествено влезе в Иерусалим. Църквата на небето и на земята възпява Троичния Бог и въплътеното Божие Слово с победната песен.

Началото на тайнственото свещенодействие започва с думите, казани от Самия Господ Иисус Христос на Неговите ученици и апостоли, както свидетелства Новият Завет (Матей 16:26-28; Марк 16:22-25; Лука 22:19-20; 1 Коринтяни 11:26): „Вземете, яжте – Това е Моето Тяло…“ и „Пийте от нея всички – това е Моята Кръв…“ Св. мъченик Юстин Философ казва: „След свършването на молитвите и благодарностите от свещеника целият присъстващ народ отговаря: „Амин“, което преведено от еврейски означава: „бъди“ или „да бъде“. Молитвеното напрежение в св. Литургия все повече расте и в този момент достига своята кулминация след думите на свещенослужителя: „Твоето от твоите на Тебе принасяме за всичко и за всички“.  За този текст свидетелстват двете Литургии, които използва Православната църква (на св. Иоан Златоуст и на св.  Василий Велики). Този възглас има своя аналог в Стария Завет, където цар Давид, благославяйки Бога, казва: „Но от Тебе е всичко, и полученото от Твоята ръка Ти дадохме…“ (1 Паралипоменон 29:14). Народът с умиление пее: „Тебе възпяваме, Тебе благославяме,  и на Тебе благодарим, Господи Боже наш“. Това е свещен момент, в който Бог слиза при Своите Си! Велика тайна на благочестието (1 Тимотей 3:16), непостижима за разума, но достъпна за чистото и вярващо сърце! В призивателната част от благодарствената молитва свещенослужителят моли и призовава Бог Отец да изпрати Светия Дух върху нас, които принасяме, и върху принесените дарове. Призовава се Бог Отец да претвори, освети, благослови и направи предложените дарове в светото Тяло и светата Кръв Христови, които са мистичното тяло на Господа, а нас да утвърди в едното тяло, което е Църквата Христова. В евхаристийната молитва е разкрито учението на древната източна църква за Светия Дух като освещаваща Божия ипостас, чрез нея се изявява освещаващата и тайноизвършителната сила на третото Лице на Света Троица.

Църквата след претворяването на светите Дарове възпява Пресвета Богородица, като по този начин призовава застъпничеството на Божията Майка над всички вярващи, защото тя е „… винаги блажена и пренепорочна, и Майка на нашия Бог. По-чтима от херувимите и несъмнено по-славна от серафимите, безсеменно родила Бог Слово…“ С тази песен за първи път се възхвалява Божията майка през 431 година, когато отците на Третия вселенски събор постановяват да се величае Пресвета Дева Мария като Богородица.

Следващият акцент пада върху Господнята молитва „Отче наш“. Тя ни е дадена от Господ Иисус Христос, за което свидетелства Евангелието на св. апостол Матей (Матей 6:11). Тази молитва е влязла в състава на Литургията, защото Евхаристията е трапеза на Божията любов.

Св. Литургия, по-точно Евхаристията, е най-великото тайнство, въз основа на което се изгражда животът на Църквата и посредством което се освещава и благославя всеки човек и цялото творение на земята. В Евхаристията ние ставаме съучастници в Божията слава благодарение на съприкосновението ни с жертвата Христова и общението със Светия Дух. Единствено чрез участието в Евхаристията ние ставаме наследници Божии и придобиваме спасението, защото Сам Господ Иисус Христос повелява: „Аз Съм хлябът на живота… Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Иоан 6:48, 54).

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 128-137. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът дякон Иван Иванов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-64Y