Иеромонах Серафим (Роуз)

Увод

Монах Дамаскин

През месец май, 1981 година, само една година преди да се упокои в Господа, отец Серафим Роуз бе поканен да изнесе лекция в Калифорнийския университет в Санта Круз. Неговото посещение включваше среща със студентите от курса по сравнително религиознание, наречен „Световни религии в Съединените щати“.

Санта Круз бе център за всеобщото духовно търсачество, достигнало своя връх в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години, като елементи от това движение се забелязваха и през осемдесетте. Младите хора, дошли да чуят отец Серафим, бяха странствали по много духовни пътища. В Санта Круз по това време се подвизаваха различни гуру, като Раджнеш, Муктананда, Шри Шинмой и много други. Те постигаха временна слава, като обещаваха просветление или впечатляваха хората с всевъзможни атракции. Мнозина търсещи студенти от университета, като пренебрегваха богословските дисциплини, учеха с така наречения гуру и търсеха директен религиозен опит посредством халюциногенните средства. В същото време други, неудоволетворени от духовната бедност на западната култура, търсеха по-възвишената реалност в тибетския или Дзен будизма, или пък в англиканизираните, форми на американския индиански шаманизъм. Накрая, имаше и такива, които желаеха да търсят истината в своето християнско наследство. Западният християнски свят обаче бе лишен задълго както от пълнотата на своята древна традиция, така и от усещането за духовните метафизични принципи, върху които тя се основава. Затова онези, които се опитваха да извлекат най-доброто от съвременното западно християнство, чувстваха в известна степен комплекс за малоценност пред религиозните традиции на Изтока.

Отец Серафим дойде сред това множество от духовни течения, имайки да каже нещо различно, нещо, което повечето от хората на неговата лекция никога преди не бяха чували. Той представи християнството – традицията, която все пак (почти незабелязано) бе повлияла на цялата западна култура. Това обаче не бе анемичното, повърхностно американско християнство, което мнозина търсещи изоставяха, за да отидат другаде. Отец Серафим бе почерпил своя опит от пълното откровение на Христовата истина, предавано на поколенията през последните двадесет века от богопросветени учители. Той знаеше, че на християнството бе „дадено лошо име“ на Запад и че мнозинството от хората, които искрено търсеха, не биха се колебали да го приемат, ако го познаваха такова, каквото е в действителност.

Прочетете още „Божието откровение за човешкото сърце (Увод)*“ →

Автор: Монах Пахомий Желев (Зографски)

1. За автора и книгата, предговор, увод, първа глава

2. Втора глава

3. Трета глава, заключение, приложение, библиография

Изображение: авторът монах Пахомий Желев (Зографски). Източник – google.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5IT

Хилеър Белок

Най-важното следствие от Реформацията е изолацията на душата.

Това е основната последица, от нея произлизат всички останали резултати, не само видимо вредните, поставили на карта нашите традиции и щастие, но и на пръв поглед напредничавите резултати, особено тези, свързани с материалния прогрес.

Трудно може да бъде посочено точното начало на този процес, конкретната дата, която да бъде наречена моментът на катастрофата. През дълъг период от време преобладават съмнението и объркването, неяснотата дали катастрофата ще бъде окончателна или не. През този период обликът на бъдеща Европа остава неясен и едва след това се появява модерна Европа с нейните нови разделителни линии и новата ѝ съдба. Отричането на авторитетите започва от самото начало на XVI век. Новата ера обаче започва не по-рано от средата на XVII век, а дори и по-късно.

Повече от столетие континентът е владян от концепцията за битката, за вселенска война, даваща отражение върху цялото тяло на Европа. Катаклизмът и революцията разтърсват Запада за пръв път през първите десетилетия на XVI век, ако трябва да бъде посочена конкретна дата, това е 1517 година; този катаклизъм засяга цялата наша цивилизация, той е обсъждан навсякъде, за да стане накрая причина за повсеместни бунтове, срещнали повсеместен отпор, за да се стигне до конфликта, който владее живота на три поколения. Един млад човек, видял началото на тази буря, дори в годините на своята старост не е можел да предугади разрива в Европа. Няма човек, живял толкова дълго, че да е видял повече от половината от цялостното развитие на този процес.

Реформацията се налага като ясна разделителна линия в историята на нашата цивилизация и на нашите традиции, след нея в определени региони и части на обществото се налага протестантският тип, оставил своя отпечатък върху бъдещето; но това се случва не по-рано от началото на следващото столетие, не преди смъртта в Англия на кралица Елизабет[1] и във Франция на Анри IV[2] (както и на всички останали основни действащи лица и от страната на реформаторите, и от другата страна – като Лойола, Нери[3] и всички останали), както и не преди възхода на Ришельо във Франция и утвърждаването на аристократичния парламент в Англия.

Може да се каже, че резултатът от Реформацията става ясен малко след избухването на Тридесетгодишната война[4]. Англия се превръща във видимо протестантска държава в десетилетието между 1620 и 1630 година. Някъде по същото време френските хугеноти, макар и все още погрешно да са приемани за политическа група, също се превръщат в самостойна и реална сила. По същото време холандската търговска олигархия успява да наложи отделянето на Нидерландия от господството на империята и фактически успява да учреди своя независима държава. По това време новата вълна залива и северногерманските княжества, както и малките планински държавици (по-конкретно Женева). За разлика от тях Франция, Бохемия, държавите по Дунава, Полша, Италия и Европейския юг са спасени.

Въпреки че битките продължават още дълго време, въпреки че Северна Германия почти изцяло е покорена повторно от силите на императора и е спасена само благодарение на политиката на Франция, въпреки че тези битки намират своето отражение в лицето на Гражданската война и падането на монархията, въпреки последните битки срещу Стюартите и всеобщата война срещу Луи XVI – всички тези събития са само последици от значимото историческо събитие, а големият резултат от това историческо събитие е ясен още преди началото на тези битки. Началото на новата епоха е поставено през първата третина на XVII век. От този момент може да се наблюдава развитието на паралелните процеси, създали духовния и след това и светския облик на модерна Европа. Необходимо е било време за утвърждаването на тези процеси, тъй като тогава те са все още незавършени, но резултатът от тях вече е можел да се види на хоризонта.През следващите три столетия се развиват следните процеси: 1)бързото развитие на физическата наука, съпроводено от задълбочаването на всяка друга форма на познанието, основано на опита и измерването; 2)възникването и налагането основно в новата протестантска част на Европа (но разпростиращо се отчасти и върху католическите територии) на системата, наричана днес „капитализъм”, която се основава на собствеността върху средствата за производство от малцинството и експлоатацията на мнозинството; 3)опорочаването на принципите за управление и власт, докато те започнат да бъдат разбирани като груба сила; 4)голямото, макар и не всеобщо нарастване на богатството, заедно с развитието на опитното знание; 5)все по-задълбочаващият се скептицизъм, който, независимо дали прикрит зад някакви традиционни форми или не, от самото начало се основава на пълното отрицание, поставило накрая под съмнение не само всички човешки институции, но и всяка форма на мислене, включително и на математическите истини; 6)всички тези процеси са съпроводени от едно всеобщо усещане – задълбочаващото се чувство за отчаяние.

Прочетете още „Вярата е Европа. Европа е вярата*“ →

Алексис Карел

Въведение

При нас, хората от Запада, разумът твърде много надмогва интуицията. Ние определено предпочитаме интелекта пред чувствата. Науката пламти, докато религията тлее. Ние следваме Декарт и сме изоставили Паскал.

Ето защо се стремим да развием у себе си на първо място интелекта. Що се отнася до такива неинтелектуални дейности на духа като моралния смисъл, усета за красиво и свято, то те биват пренебрегвани почти напълно. Атрофията на тези основополагащи дейности превръща модерния човек в духовно сляпо същество. Подобен недъг не му позволява да бъде добър градивен елемент на обществото. Тъкмо лошото качество на индивида обяснява рухването на нашата цивилизация. Защото духовното е също толкова необходимо за успеха на живота, колкото интелектуалното и материалното. Ето защо е потребно да възкресим у нас онези ментални дейности, които много повече от интелекта придават сила на нашата личност. Най-пренебрегваната от тях е усетът за святост или религиозният смисъл.

Смисълът на сакралното се разкрива най-вече чрез молитвата. Молитвата, подобно на усета за святото, очевидно е духовен феномен. Духовният свят обаче се намира извън обсега на нашите техники. Как тогава да придобием положително познание за молитвата? Областта на науката изцяло припокрива наблюдаемото, но може чрез посредничеството на физиологическото да стигне до феномените на духовното. Ето защо чрез системното наблюдение на човека, който се моли, ние научаваме в какво се състои феноменът на молитвата, техниката на нейното извършване и нейните последици.

Какво е молитвата?

Молитвата по своята същност е порив на духа към нематериалния субстрат на света. Като цяло тя съдържа в себе си просба, вик на тъга и искане за помощ. Понякога тя се издига до възвишено съзерцание на иманентния и трансцендентен принцип на всички неща. Можем да я определим и като въздигане на душата към Бога. Като акт на любов и обожание към Този, от Когото идва това чудо на живота. Всъщност молитвата представлява невидимо усилие, насочено към Създателя на всичко съществуващо, висша сила, мъдрост и красота, Отец и Спасител на всеки един от нас. Далеч от това да е просто произнасяне на формули, истинската молитва е мистично състояние, в което съзнанието е погълнато от Бога. Ето защо тя си остава недостъпна, дори неведома за философите и учените. Подобно на смисъла на красивото в любовта, тя не се поддава на книжно описание. Простодушните усещат Бога съвсем естествено, както слънчевата топлина или уханието на някое цвете. Ала Бог, тъй достъпен за този, който умее да обича, е скрит за оногова, който умее само да разбира. Мисълта и словото търпят провал, опитат ли се да опишат това. Затова молитвата намира своя най-възвишен израз в селенията на любовта, прекосявайки непрогледната нощ на разбирането.

Прочетете още „Един лекар говори за молитвата*“ →

Николай Бердяев

1.

Всички говорят сега за криза на културата и се опасяват за нейното бъдеще. Това стана централен въпрос. Кризата на културата е свързана социологически с това, че на всяка висока култура е присъщо аристократично качествено начало, подложено на огромна опасност поради процеса на демократизация и изравняване, поради господството на масите. Ние живеем в епохата на плебейско противопоставяне на всякакво аристократично начало в културата. Новите авторитарни държави внасят решително плебейски характер и означават господство на количеството над качеството по отношение на културата. Античната гръко-римска култура е била аристократична по принцип, култура за поддържане и запазване на качествата. Аристократична е била и културата на Ренесанса. Културата се е развивала благодарение на свободното време, на възможността да се прояви творческо излишество, тя е предполагала неравенство. Културата никога не е съществувала за цялото човечество, за задоволяване на неговите нужди и изисквания. Народността на културата съвсем не е означавала съответствие на равнището на народните маси и изпълнение на техните поръчки. Народността е израз на народния дух, геният го изразява по-добре от масите.

Но сега все повече се изисква културата да бъде народна, като отговаря на нуждите и изискванията на народните маси. Това променя нейния характер и я превръща във феномен от друг порядък, на който трябва да бъде дадено друго име. Понякога на този феномен се дава името „цивилизация“, но тази терминология, разбира се, е условна. Господството на масите и различните количества, приемащи ту формата на буржоазни демокрации с диктатура на парите, винаги скрита и замаскирана, ту формата на авторитарни държави с открита диктатура на вождовете, поставя в твърде тежко положение творческия културен слой, културния елит, който изживява смъртна агония и изпада във все по-непоносимо морално и материално положение. При либералната демокрация той зависи от капитала и от вулгарните вкусове на тълпата, при авторитарната или комунистическа демокрация зависи от диктатурата на мирогледа, от властта, претендираща да организира духа.

Ние живеем в епохата на „социалната поръчка“. Социалната поръчка на масите определя какви да бъдат културата, изкуството, литературата, философията, науката и дори религията. Но няма социална поръчка за висшата качествена култура, за духовната култура, за истинската философия, за истинското изкуство. Социалната поръчка съществува главно за техниката, за приложното естествознание, за икономиката, няма поръчка за това, което е свързано с духа и духовността. Духовната енергия се превключва и насочва към обекти съвсем не от духовно естество. Интелектуалният културен слой социално е незащитен, съществуването му е лишено от материална база, той виси във въздуха и твърде често усеща своята ненужност, принуден е да се приспособява, за да не го погълне окончателно бездната. Положението на инициаторите и творците на духовната култура никога не е било леко, не е било леко и нормално и в епохата на Ренесанса. Творили са, без да знаят за кого е предназначено творчеството им, но то е било сравнително свободно. Материално писателите, художниците, музикантите и учените са били зависими от меценатите. Живели са в сложно, диференцирано, не унифицирано общество, но не са били подложени на диктатурата на духа и са могли да лавират. Капитализмът през XIX век с неговия икономизъм и прикрита диктатура на парите изопачи и деформира чистотата на културата и я приспособи за интересите на буржоазните класи, формално на творците на културата е дадена пълна свобода, но материално те са потискани, самотни, непризнати и нуждаещи се. Затова мнозина от тях в либералната буржоазна епоха тъгуваха по общонародна и „органична“ култура. Социалната самота на творците е характерно явление за буржоазната епоха. Те често се гордееха с нея и за тях беше важно да я съхранят. Тази самота винаги беше групова, самота на елита.

Прочетете още „Аристократичното начало на културата и съдбата на интелектуалния слой. Съдът над християнството и търсене на нова духовност*“ →

Монах Пахомий Желев (Зографски)

(Към втора глава)

Трета глава

За възкресението

В този живот, всичко е свързано със служение на тялото, като дом на нашата душа. Но доколко и докъде трябва да му служи, е вече въпрос на свободна воля, на съзнанието за целта на човешкия живот и неговия духовен смисъл – възкресението (Монах Пахомий)

Възкресението на мъртвите, което ние очакваме, се състои в това, че телата на умрелите чрез Божията всемогъща сила, подобно тялото на Спасителя, ще бъдат възкресени и ще станат духовни, нетленни и безсмъртни. Св. апостол Павел пише: „Бог и Господа възкреси, и нас ще възкреси със силата Си“ (1 Коринтяни 6:14). „Това, тленното, трябва да се облече в нетление, а това, смъртното – да се облече в безсмъртие“ (1 Коринтяни 15:53). „Сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно“ (1 Коринтяни 15:44). Духовното тяло на човека, тъй както тялото на възкръсналия Господ Ииус Христос, ще бъде чуждо на грубата вещественост, ще стане одухотворено и няма да бъде ограничено от пространството; то няма да се нуждае от храна, облекло и от други потребности на сегашния земен живот; като нетленно и безсмъртно то няма да се подхвърля на никакви изменения и на разрушение, а ще живее вечно. Възможността за възкресението на мъртвите има основата си във възкресението на Иисус Христос.

Поради съединението на двете природи (божествена и човешка) на Иисуса Христа човешката Му природа придобила такова достойнство, каквото тя сама по себе си нямала и не е могла да има – тя станала тяло на Бога. Тъй като при Своето възкресение Той взел тази природа във вечно единение със Себе Си, то с това приобщил към вечността и целия човешки род. В Себе Си Христос направил вечна не една индивидуална човешка личност, а всички хора. Св. апостол Павел, след като посочва причинната зависимост между възкресението на мъртвите и възкресението на Христа, пише: „Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например: пшенично или друго някое; но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло. Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление“ (1 Коринтяни 15:35-38, 42).

Истината за възкресението въобще и за всеобщото възкресение на мъртвите превишава границите на човешкия разум, но тя е засвидетелствана ясно в Божественото Откровение.

Иисус Христос като Бог ни е открил Божествените истини, а като човек ги е облякъл в достъпна за нас словесна форма. Сам Той е казал: „Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане“ (Иоан 5:28-29).

Апостолите възприели от Христа истината за всеобщото възкресение на мъртвите и нея те проповядвали на своите слушатели: „И се надявам на Бога, – пише св. апостол Павел, – че ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни“ (Деяния апостолски 24:15). ״Ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови“ (1 Коринтяни 15:20-23). Тук думите после ще възкръснат ония, които са Христови, означават, че първо ще възкръснат тези, които ще наследят вечен живот, а след тях – онези, които са заслужили осъждане. Съвсем погрешно е от тези думи да се прави извод, че грешниците няма да възкръснат. Същият апостол с убеденост свидетелства, че „ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни“ (Деяния апостолски 24:15). Телата пък на онези, които останат живи до всеобщото възкресение, в един миг ще се изменят в духовни, нетленни и безсмъртни:

Прочетете още „Безсмъртието на човешката душа (трета глава, заключение, приложение, библиография) *“ →

Монах Пахомий Желев (Зографски)

(Към първата част на книгата)

Втора глава

За безсмъртието

Смисълът на човешкия живот е да се подготвим за живота след смъртта. Мислѝ постоянно за Бога, изследвай неговите пътища и Той по великата Си милост в определени от Него времена, ще ти разкрие смисъла и целта на твоя живот (Монах Пахомий)

Неверието в безсмъртието на човешката душа и във възкресяването на мъртвите довежда не само до разрушаване на вярата в Бога, но и до най-тежки нравствени падения. Християнинът е дотолкова мобилизиран ратник на духовното бойно поле, доколкото искрено и дълбоко вярва в бъдещия си живот. Ако някъде има свята, безкомпромисна враждебност срещу собственото зло, скрито в сърцето, и войната на живот и смърт срещу него; ако съществуват дивни нравствени победи, ако има възвишена любов към враговете, ако се срещат величави духовни постижения, водещи към спасение – това се дължи на непоклатимата убеденост на Христовия войн, че той е пратен на бойното поле на земята, за да спечели небето, че скоро Небесният Цар ще го отзове оттук, за да му даде вечна радост за верността му. Няма ли такава вяра в личното безсмъртие, няма ни борби, нито някакви победи в полето на духа. „Тази е победата, която победи света – нашата вяра!“, пише св. апостол и евангелист Иоан Богослов (срв. 1 Иоан 5:4). Това е вярата в безсмъртието, вярата във възкресението на телата, вярата в задгробното човешко съществуване, вярата в очакващото ни въздаяние – с една дума, в Живота след живота[31]! Ето това е безсмъртието на душата.

2.1. Божи образ и подобие в човека

В „Богочовека Иисус Христос човешката природа е възстановена, обновена, въздигната и съединена ипостасно с Божеството. В това ипостасно единение на човешката природа с Бога в Богочовешката личност на Иисус Христос възприетата човешка природа е обновена напълно с присъщите ѝ естествени свойства и с естествената ѝ природна воля. В Личността на Богочовека природната воля на човешкото естество е изцелена и освободена от властта на греха, който е победен във възприетата от Сина Божи човешка природа[32]“. Новият живот в Христа е обличане в „новата твар“ и освобождаване от греховното състояние на „стария Адам“. Чрез кръщението като съпогребване и съвъзкресяване на вярващия в Христа той се ражда за нов живот в благодатта на Светия Дух и става нова твар, приела дара на изкуплението и осиновлението и участваща в обновлението на живота[33].“ Тези, „които желаят да се съединят с Христос и чрез Иисус Христос с Бог Отец, осъзнават, че това единство се осъществява в Тялото Христово – Църквата. Единство, разбира се, не с Божествената същност, но с обòжената човешка природа на Христос. И това единство с Христос не е външно, нито просто нравствено[34]“. В Църквата, където се съединяваме с Бога, ние преживяваме тази нова реалност, която Христос донесе на света: новото творение.

Това е животът на Църквата и на Христос, живот, който става наш като дар на Светия Дух. В Църквата всичко води към обòжение – св. Литургия, други тайнства, богослужението, проповядването на Евангелието, постът, всичко. Църквата е единственото място за обòжение. Тя не е социална, културна или историческа организация, която може да се оприличи на други светски организации[35]. Тя не е като различните светски институции. В света може би има добри институции, добри организации, добри учреждения и други прекрасни неща. Но нашата Православна църква е уникална, единственото място на Божието общение с човека, единственото място за човешкото обòжение. Човек може да стане бог само в Църквата, никъде другаде. Нито в университетите, нито в социалните служби, в международните институции, нито в нещо друго красиво и добро, което светът може да предложи. Всичкото добро на света не може да предложи онова, което предлага Църквата. Ето защо светските институции и системи никога не могат да заменят Църквата, колкото и голямо развитие да постигнат.

Според учението на светата Библия и отците на Църквата, в Православната Христова църква човек може да достигне обòжение, защото Божията благодат е нетварна[36]. Бог е не само природа (същност, essence), както твърди западната „Църква“, но също е и енергия. Ако Бог бе само природа (същност) нашият съюз, нашето общение с Него нямаше да бъде възможно, тъй като Божията същност е страшна и недостижима за човека: „Не можеш да видиш лицето Ми, защото никой не може да Ме види и да остане жив“ (срв. Изход 33:20). Според православния богословски възглед, Бог е Един в Троица и Троица в Единица. Както казват св. Максим Изповедник, св. Дионисий Ареопагит и други отци, Бог е изпълнен с божествена любов, божествен ерос към Неговите творения. Чрез тази Негова безкрайна и възторжена любов, Той излиза извън Себе Си и търси да се съедини с творението Си. Това е изразено и изпълнено чрез Неговата енергия, или по-точно, чрез Неговите енергии.

Чрез Неговите нетварни енергии Бог сътвори света и продължава да го съхранява. Той дава същност и ипостас на нашия свят със Своите творчески енергии. Той винаги съществува в природата и обгрижва Вселената чрез Своите предпазващи енергии. Той осъзнава човека със Своите просветляващи енергии. Той го освещава със Своите освещаващи енергии. Накрая Той го обожава със Своите обожаващи енергии затова, светия Бог навлиза в природата, света, историята и живота на хората чрез Своите нетварни енергии[37]. Енергиите на Бога са обожествени енергии. Без да бъдат Негова същност, те също са самият Бог. Те са Бог и следователно те обòжват човека. Ако Неговите енергии не бяха божествени и нетварни, те не биха били Самият Бог. Те не биха били в състояние да ни обожават, да ни съединяват с Него. Би имало непреодолима бездна между Бога и човека. Тъй като Бог има божествени енергии, чрез които ни съединява със Себе Си, затова ние можем да имаме общение с Него и единение с Неговата благодат, без да се идентифицираме с Бога, както би станало, ако се съединявахме с Неговата същност.

Прочетете още „Безсмъртието на човешката душа (втора глава)*“ →