Архимандрит Софроний (Сахаров)

„Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй мене грешния.”

С напрежението, с което живее човек, поразен от смъртоносна болест, каквато например е ракът, а понякога дори с още по-голям ужас, някои хора преживяват наличието в себе си на греховните страсти, отделящи ги от Господа. Те наистина се съзнават като „най-лоши от всички”; искрено виждат себе си във външната тъмнина. Тогава в тях се събира огромна енергия на молитвата-покаяние. То може да достигне такава степен, при която умът замира и няма други думи освен:

„Иисусе, спаси мене грешния”.

За нас е спасително, ако отвращението ни от греха нараства и премине в себененавист. В противен случай има опасност да се срастнем с греха, който е така многообразен и фин, че обикновено не забелязваме присъствието му във всички свои действия, дори външно да са добри. Труден, но и прекрасен е подвигът – да потопим върховния си ум в невидимия център на нашата личност чрез призоваването на Името на Иисус Христос; без вяра в Него никой не може да прозре действащата в нас смъртоносна отрова на греха. Чрез борбата със злото, което живее в нас, ни се разкриват не само дълбините на собственото ни битие, а и тайнствените бездни на живота на целия свят. Тогава духът ни се откъсва от нищожните и повърхностни явления на ежедневието и в „ужас” от самия себе си познава святата сила на молитва от друг порядък, викайки: „Господи, Иисусе, Спасителю мой, помилуй, помилуй мене, окаяния”.

За молитвата с Името на Иисус Христос можем да говорим с изрази от Писанието и творенията на светите отци. Например: тя е изгарящ страстите огън[34]; тя е светлина, която просвещава ума; прави го проницателен и далновиден; способен да съзира всичко, което става в нас. За нея могат да се кажат и тези думи от Посланието до евреите: „Тя е действена и по-остра от всеки двуостър меч; тя прониква до разделението на душата и духа, до ставите и мозъка; съди помислите и сърдечните намерения; и няма нищо в дълбините на духа ни, което да остане скрито от нея, но ВСИЧКО Е ГОЛО И ОТКРИТО при нейната светлина[35]”.

Извършването на тази молитва води човека до сблъсък с много от силите, скрити в „Космоса”. Тя предизвиква страшна битка срещу молещия се от страна на космическите сили или по-точно – от светоуправниците на тъмнината от тоя век, от поднебесните духове на злобата[36]. Победата обаче идва чрез покаяние до себененавист[37]. Картината на тази битка е описана в Откровението на св. Иоан Богослов: Те го победиха (дявола и сатаната, прелъстил цялата вселена) с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство, И НЕ МИЛЕЕХА ЗА ДУШАТА СИ ДОРИ ДО СМЪРТ[38].

Когато е придружена от пламенно покаяние, тази молитва издига човешкия дух до сфери, които са отвъд границите на достъпното за мъдростта на мъдреците… на тоя век[39]. Страшно е да се говори за нея: след като ни преведе през бездните на външната тъмнина, скрита в нас, тя съединява духа ни в едно с Духа Божи и още оттук ни дава да живеем святата вечност. Отците от всички векове се удивяват пред величието на този дар към падналия свят:

„Господи Иисусе Христе, само Ти си свят, само Ти си истинският Спасител на всички хора, помилуй нас и Твоя свят”.

Красотата на творението поражда в нас възторг, но в същото време духът ни с още по-голяма сила е привлечен от нетленната красота на Безначалното Божие Битие. С поразителна яснота Господ Иисус Христос ни е открил надмирната Светлина на Небесното Царство. Съзерцанието на това великолепие ни освобождава от последиците на падението, и благодатта на Светия Дух възстановява в нас първозданния образ и подобието на Бога, явени от Христос в нашата плът. Затова и призоваването на Неговото Име сега е наша непрестанна молитва:

„Господи, Иисусе Христе, Спасителю наш, помилуй нас и Твоя свят”.

Тази молитва в своята най-висша форма ни съединява напълно с Христос. При това единение човешката ипостас не се унищожава, не се разтваря в Божественото Битие подобно на капка вода в океана. Личността на човека остава неразрушима във вечността. АЗ СЪМ; Аз съм… истината и животът. Аз съм светлината на света[40]. Битие, Истина, Светлина не са абстрактни понятия, безлики същности – те не са „КАКВО”, а „КОЙ”. Там, където няма личностна форма на битие, няма и нищо живо; там няма нито добро, нито зло; нито светлина, нито тъмнина. Там изобщо нищо не може да съществува: Без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот[41].

„Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй нас и Твоя свят.”

Когато призоваването на Иисусовото Име е придружено от идването на нетварната Светлина, тогава особено ясно ни се разкрива значението на това Име. Тогава е възможно да ни се даде и опит за идването на Царството Божие в сила[42], и духът на молещия долавя гласа на Отца: Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте[43]! И ние се молим:

„Господи, Иисусе Христе, Единородни Сине на Отца, помилуй и спаси нас”.

Христос ни е явил в Себе Си Отца: Който е видял Мене, видял е Отца[44]. И сега ние познаваме Отца в онази степен, в която сме познали Сина: Аз и Отец едно сме[45]. И така: Синът явява Отца, а Отец свидетелства за Сина; и се молим:

„Сине Божи, Единородни, помилуй и спаси нас и Твоя свят”.

Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие[46]. А Сина познаваме в степента, в която пребиваваме в духа на Неговите заповеди. Без Него ние сме безсилни да се издигнем до заповяданите ни висоти, понеже в заповедите ни се разкрива животът на Самия Бог. Затова и отправяме зов към Него:

„Господи Иисусе Христе, Събезначални Сине на Отца, помилуй ме; дойди и се всели в мене с Отца и Светия Дух според Твоето обещание[47]…

Господи Иисусе, помилуй мене грешния”.

В Стария Завет Името на Отца е било познато, но Той е бил съзерцаван в мрака на непостижимостта. Христос обаче ни е явил в Себе Си Отца с пределна конкретност; Той ни е разкрил истинските измерения на всичко, дадено преди Него чрез Моисей и пророците. Аз съм в Отца, и Отец е в Мене[48]. Аз и Отец едно сме[49]. И явих им Твоето име и ще явя (в пълнота), та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях[50]. Знанието на Името на Отца е знание за любовта на Отца към нас. Призовавайки Името на Иисус, ние навлизаме в сферата на божествения Живот; в Името на Иисус са ни дадени и Отец, и Син, и Дух Свети:

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас и Твоя свят”.

Да призоваваме Името на Иисус с възможно най-пълното съзнание за онова, което то носи в себе си, означава реално да пребиваваме в единство с Бога Светата Троица. Този Бог ни се е открил в Своето ново отношение към Човека: вече не като Творец, а като Спасител на света, като Светлината на Истината и истинската вечност:

„Господи, Иисусе Христе, Сине на Предвечния Отец, помилуй ни”.

Богословието на Името и богословието на иконата имат общи черти. Когато гледаме иконата на Христос, ние влизаме с духа си в лична връзка с Него. Изповядваме явяването Му в плът: Той е и Бог, и човек; изцяло човек и съвършено подобие на Бога. Отиваме отвъд цветовете и линиите – в умния, в духовния свят. Така също и когато призоваваме Името, ние не се спираме върху звуците, а живеем смисъла на думите. Звуковата страна се променя в зависимост от различието на езиците, но съдържанието-познание, скрито в Името, остава едно и също:

„Господи, Иисусе Христе, спаси ни”.

Не е достатъчно само да призоваваме на глас Божието Име: Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие[51]. Не е лесно да слушаме тези думи: Страшен е Божият съд!

„Господи, Иисусе, помилуй и спаси мене грешния.”

Като съзнаваме, че ни е обещано осиновяване[52] в Христос, нека да прославим своя Създател. Когато призоваваме Името на Иисус Христос, нека да го оставим да звучи в нас с присъщата му сила и величие; нека то да съкруши корените на живеещия в нас грях; нека да разпали огъня на Христовата любов във вкаменените ни сърца; нека то ни даде светлина и познание; нека ни направи участници в Неговата слава; нека чрез това Име в нас да се всели Христовият мир, който надвишава всеки ум[53]. След дълги години молитва с Иисусовото Име нека Бог ни даде да познаем пълнотата на скритото в него откровение: Чуден Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира… Господ Саваот[54].

„Господи, Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй нас и Твоя свят.”

Божието Име трябва да се призовава със смирение. Христос, Владиката на света, се е въплътил и като човек се е смирил дори до кръстна смърт. Затова и Името Му е издигнато по-горе от всяко име, не само в този век, но и в бъдещия. Отец Го е поставил от дясната Си страна на небесата… поставил Го е Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко[55].„Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас, и Църквата Си, и Твоя свят, по молитвите на Богородица, на светите апостоли, и на всички Твои светии през вековете.”

Пътят на нашите отци изисква твърда вяра и дълготърпение, а съвременниците ни се опитват да грабнат бързо и насила всички духовни дарове, включително и непосредственото съзерцание на Абсолютния Бог. Често у тях срещаме склонността да оприличават Иисусовата молитва на йога, на трансценденталната медитация или други подобни методи. Смятам за нужно да посоча опасността от такава заблуда – молитвата да се разглежда като просто и лесно „техническо” средство за непосредствено единение с Бога. Категорично трябва да подчертаем, че има радикална разлика между Иисусовата молитва и всички други аскетически теории. Заблуждават се онези, които се стремят да „съблекат” ума си от всичко преходно, относително, за да преминат по този начин някакъв невидим праг, да осъзнаят своята безначалност и дори „тъждественост” с Източника на всичко съществуващо; за да се върнат в Него, да се слеят с Него – с безименния свръхличностен Абсолют; за да разтворят в свръхразумния океан дори своята личност, която погрешно смесват с индивидуалната форма на природното съществуване на човека. Този род аскетически усилия са дали на отделни хора възможността да се издигнат до свръхразумно съзерцание на битието; да изпитат някакъв мистичен трепет, да познаят състоянието на мълчание на ума, когато той излезе извън пределите на времето и пространството. В тези състояния човек може да усеща покой, тъй като се отърсва от непрестанно променящите се явления във видимия свят; той може да открие в себе си свободата на духа и да съзерцава умопостигаемата красота.

Крайните степени на тази безличностна аскетика са довели мнозина до това да виждат божественото начало в самата природа на човека; до тенденцията към самообожествяване, която е в основата на голямото Падение; до това да открият в себе си някаква „абсолютност”, която всъщност не е нищо друго освен отражение на Абсолютността на Бога в създадените по Негов образ; до стремеж към завръщане в онова състояние на покой, в което човекът уж се е намирал преди появата си на този свят; във всеки случай, след опита от такова аскетическо „събличане” на ума у човека може да се породи подобна мисловна заблуда. Тук нямам за цел да изброявам всички форми на интелектуално съзерцание, но от собствения си опит мога да кажа следното: Истинският, Живият Бог – Онзи, Който е „О ΟΝΤΩΣ ON” – НЕ Е в тези състояния. Те са плод на природния гений на човешкия дух в неговите върховни движения към Абсолюта. Всички съзерцания, достигнати по този път, всъщност са само-съзерцание, а не Бого-съзерцание. В тези състояния откриваме за себе си единствено тварната красота, но не и Първобитието. И във всички тях няма спасение за човека.

Началото на истинското избавление в непоколебимото и цялостно приемане на Откровението: „Аз съм вечно Съществуващият[56]”. Аз съм Алфата и Омегата, Първият и Последният[57]. Бог е Личностен Абсолют, единосъщна и неразделна Троица. Върху това откровение се гради целият живот на християнина. Този Бог ни е извикал за живот от небитието. Познаването на Живия Бог и проникването в тайните на пътищата на Неговото творение ни освобождава от мрака на собствените ни идеи за Абсолюта, които тръгват „отдолу”; то ни спасява от неосъзнатия, но погубващ стремеж към отърсване от всяка форма на съществуване-биване. Ние сме сътворени, за да станем участници в Божественото Битие на истински вечно Съществуващия. Този удивителен път ни е показан от Христос: Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота[58]. Като проникваме в дълбините на мъдростта на Твореца, понасяме страдания, чрез които се придобива Божията вечност. А когато Светлината Му ни осияе, съзерцаваме в себе си едновременно двата края на бездната: от едната страна е мракът на ада, а от другата – тържеството от победата. Въведени сме битийно в сферата на божествения нетварен Живот. Адът губи власт над нас. Дава ни се благодатта да живеем състоянието на Въплътилия се Логос – на Христос, Който слиза в ада като Победител. Тогава със силата на Неговата любов обгръщаме цялото творение в молитвата:

„Иисусе, Вседържителю Благи, помилуй нас и Твоя свят”.

Откровението на Личностния Бог придава на всичко удивителен характер. Битието не е някакъв детерминиран природен процес, а е Светлината на неописуемата любов на Божиите и сътворените личности. То е свободно движение на духове, което е изпълнено с разумно съзнание за всичко съществуващо и със самосъзнание. Извън това нищо няма смисъл, а има само смърт. Молитвата ни става жива среща на нашата сътворена личност с Божията Личност, тоест придобива абсолютен характер. Тя намира израз в думите ни, отправени към Словото на Отца:

„Господи, Иисусе Христе, Събезначално Слово на Безначалния Отец, помилуй ни, всели се в нас, спаси нас и Твоя свят”.

Когато започнем да проумяваме мъдрия план за нас на нашия Бог и Творец, любовта ни към Него се усилва и чувстваме ново вдъхновение в молитвата. Съзерцанието на Божията Премъдрост в красотата на света привлича духа към ново възхождане, което ни откъсва от всичко тварно. Това откъсване не е философско витаене на ума в сферата на чистите идеи, колкото и привлекателни да изглеждат те; нито е художествено-поетично творчество; то е завладяване на цялото ни същество от енергията на неведом преди това живот. Към такова издигане на духа над всичко тварно ни води Евангелието, в което започваме да виждаме Акт на Божието Самооткровение. Това е навлизане в благодатта на богословието, но не като човешка наука, а като състояние на общение с Бога. Ние не подлагаме Господнето слово на съда на нашия подъл разсъдък, а подлагаме на съд самите себе си в светлината на даденото ни познание. Това поражда естествен стремеж, да превърнем евангелското слово в съдържание на цялото наше битие. Стремеж, чрез който се освобождаваме от властта на страстите и със силата на Иисус Бог побеждаваме вкоренилото се в нас космическо зло. Тогава действено познаваме, че Той, Иисус, е единственият в истинския смисъл Бог-Спасител, и християнската молитва е непрестанно призоваване на Неговото Име:

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи и Боже, помилуй нас и Твоя свят”.

Големият въпрос, превърнал се в трагичен проблем за цялото човечество е следният: кое е истинското Битие и кое – мираж на нашето паднало въображение? Коя е живата вечност и кое – измамен стремеж на духа към съзнаваните от собствения ни ум идеи? Дали личността-ипостас сама по себе си е ограничаващо начало и следователно – несъответстващо и неприложимо към Бога, или в действителност именно тя е образът на Живия Абсолют – на „АЗ СЪМ ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ”? От решението на тези въпроси зависи цялото ни бъдеще. Ако приемем мисълта, че личното начало самò по себе си е ограничаващо, то в аскетическия си подвиг ще правим всичко, за да преодолеем това начало в себе си. И обратното: ако приемем, че личността е единственият възможен образ на Абсолютното Битие, то с възторг от вливащата се в нас сила ще се молим: „Отче наш, Който си на небесата…” Или: „Господи, Иисусе Христе, Сине на Отца, помилуй ни. Приеми ни в Твоя живот, изцели ни от всяка следа на греха, който ни убива”. Ако безсмъртието, обещано ни в Христос чрез възкресението, е лично безсмъртие, то ни най-малко няма да искаме да се съблечем, а да се преоблечем, та смъртното да се погълне от живота. Бог, Който ни е създал тъкмо за това, Той ни и даде залога на Духа[59].

„Христе Иисусе, Който си възкръснал от мъртвите, помилуй ни”.

Ако не повярвате, че съм Аз (Този, Който се открил на Моисей на Синай), ще умрете в греховете си[60]; Авраам… би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва[61]; Аз се явявах на Авраама, Исаака и Иакова с името „Бог Всемогъщий“; а с името Си „Господ“ не съм им се открил[62]. Ако да бяхте вярвали на Моисея, щяхте да повярвате и на Мене, понеже той за Мене писа[63]… И като начена от Моисея и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание[64]. В нашата духовна смърт ние сме изгубили усещането за грях и затова сега без Христос и благодатта на Светия Дух не можем да го различим в себе си. А грехът по своята същност винаги е престъпление срещу Божията любов. Такова престъпление е възможно само, ако „АЗ СЪМ”, тоест Абсолютният Бог, е Личностен и нашите отношения с Него също са дълбоко личностни. Няма друга вяра, друга религия, в която тайната на греха да е открита по такъв начин. Св. Ефрем Сириец, изпълнен със Светия Дух, се е молил: „Дай ми да видя моите прегрешения”; и всички отци също казват, че да виждаш греха си е по-висш дар от явяването на ангели. Затова, познали скритото от векове, с умиление в сърцето викаме:

„Господи, Иисусе Христе, помилуй мене грешния, спаси мене, падналия.”

Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава[65]. Всички сме наследници на Адам, паднал с падението на Луцифер. Идеята за обòжението е присъща на човека, създаден по Божи образ, но проблемът е в средствата за постигане на тази цел, на тази задача. Ако ние сме творение, а не Първото и Самосъщно Битие, то безумие е да предполагаме, че можем да „станем равни на Бога” без Него.

Основата на нашия живот е „явяването на Бога в плът”. Ако очакването на обòжението е неотменна част от нас, то пътят към него е усвояването на живота на Бога, показал ни Самия Себе Си в нашата форма на съществуване. Да, ние трябва да се проникнем от Неговото слово и Дух; да се уподобим Нему във всички свои прояви. И колкото по-пълно е подобието ни на Него в този свят, толкова по-пълно и по-съвършено е нашето обòжение. Отново апостол Павел казва: А който се съединява с Господа, един дух е с Него[66]. И затова се молим:

„Господи, Иисусе Христе, Единородни Сине на Отца, Ти единствен си нашето упование. Със Себе Си и чрез Себе Си заведи ни при Отца… помилуй мене грешния”.

Вечен живот в недрата на Светата Троица – това е смисълът на евангелския призив. Но това Царство небесно бива насилвано, и насилници го грабят[67]. Необходимо е самопринуждение, защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина го намират[68]. И когато ние, християните, не се съгласяваме да вървим заедно с онези, които „не намират” пътя, тъй като не желаят, тогава се пораждат конфликти: ставаме неудобни за синовете на този свят; но това е жребият на възлюбилите Христос. Когато Господ е с нас, всички страдания на земята не са страшни, защото с Него сме преминали от смърт към живот. Но за нас са неизбежни часовете и дори периоди на богооставеност: Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил[69]? А ако тогава бъдем отхвърлени и от хората, отчаянието ни може да приеме много дълбока форма. И ние отправяме зов към Оня, Който Сам е бил изкушаван, затова може и на изкушаваните да помогне[70].

„Господи Иисусе, спаси мене, потъващия, така, както си спасил Петър[71]”.

В подвига на молитвата всеки стига до достъпната за него степен. Не е лесно да намериш себе си – границите на собствените си сили. Онези, които са водени от Светия Дух, никога не престават да осъждат себе си като недостойни за Бога. В минути на тежко отчаяние те си позволяват да се отдръпнат за малко от ръба на бездната, където стоят с духа си, и така да дадат отдих на душата и тялото, а след това отново застават над пропастта. Но независимо дали подвижникът почива или е в период на покой в дълбините на сърцето му винаги има някаква рана, която не му позволява да се предаде на горди помисли. Аскетическото смирение все по-дълбоко се вкоренява в душата му, става сякаш негова природа. Скърбите и болките са присъщи на земното ни съществуване. Без тях никой от Адамовите синове не може да удържи смирението. А онези, които претърпят докрай, ще се удостоят с дара на „Христовото смирение[72]”. За него старец Силуан казва, че е „неописуемо”, защото принадлежи на друг, по-висш план на битието. Придобиването на този дар е възможно чрез постоянното помнене на Христос и молитвата към Него:

„Господи, Иисусе Христе, Велики и Свети Боже, Сам Ти ме научи на Твоето смирение… Моля Те, помилуй мене грешния”.

И така, само с огъня на покаянието може да се претопи нашата природа: молитвата със сълзи убива корените на страстите в нас. Чрез призоваването на Името на Иисус човешкото естество се очиства, освещава и възражда: Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал. Пребъдете в Мене[73]… По какъв начин да пребъдваме? На вас ви е дадено Моето Име и в Мое Име Отец ще ви даде всичко, за което помолите: Каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде[74].

„Господи, Иисусе Христе, Ти единствен си наистина безгрешен, помилуй мене грешния.”

Нашите отци ни съветват да се молим с Иисусовата молитва без да променяме често формулата. Но от друга страна, понякога това е необходимо така, че да възобновим вниманието си и дори да усилим молитвата си – тогава, когато умът ни преминава в богословско съзерцание или сърцето се разширява, за да обгърне целия свят. Така с Името на Иисус Христос може да се обхване всяко вътрешно и външно събитие. И тази чудна молитва става всеобемаща, всемирна, космическа.

_____________________________

*Из книгата За молитвата (сборник статии), издава Руенски манастир, 2007, от архимандрит Софроний (Сахаров). Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[34]. Вж. Евреи 12:29.

[35]. Вж. Евреи 4:12-13.

[36]. Ефесяни 6:12.

[37]. Вж. Лука 14:26.

[38]. Откровение 12:11.

[39]. 1 Коринтяни 1:19-20.

[40]. Иоан 8:58; 14:6; 9:5.

[41]. Иоан 1:3-4.

[42]. Вж. Марк 9:1.

[43]. Марк 9:1-7.

[44]. Иоан 14:9.

[45]. Иоан 10:30.

[46]. Матей 11:27.

[47]. Иоан 14:23.

[48]. Иоан 14:11.

[49]. Иоан 10:30.

[50]. Иоан 17:26.

[51]. Матей 7:21-23.

[52]. Вж. Галатяни 4:5.

[53]. Вж. Иоан 14:27; вж. Филипяни 4:7.

[54]. Исаия 9:6, 8:18; вж. Деяния апостолски 4:12.

[55]. Вж. Ефесяни 1:20-23.

[56]. Изход 3:14.

[57]. Откровение 1:10.

[58]. Матей 7:14.

[59]. Вж. 2 Коринтяни 5:4-5.

[60]. Иоан 8:24.

[61]. Иоан 8:56.

[62]. Изход 6:3; вж. Деяния апостолски 7:2.

[63]. Иоан 5:46.

[64]. Лука 24:27.

[65]. 1 Тимотей 3:16.

[66]. 1 Коринтяни 6:17.

[67]. Вж. Матей 11:12.

[68]. Матей 7:14.

[69]. Матей 27:46.

[70]. Вж. Евреи 2:18.

[71]. Матей 14:30.

[72]. Вж. Матей 11:29.

[73]. Иоан 15:3; 17:17.

[74]. Иоан 15:16.

Изображения – авторът архимандрит Софроний (Сахаров) (1896-1993). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5wJ