Архимандрит Софроний (Сахаров)

„Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй мене грешния.”

С напрежението, с което живее човек, поразен от смъртоносна болест, каквато например е ракът, а понякога дори с още по-голям ужас, някои хора преживяват наличието в себе си на греховните страсти, отделящи ги от Господа. Те наистина се съзнават като „най-лоши от всички”; искрено виждат себе си във външната тъмнина. Тогава в тях се събира огромна енергия на молитвата-покаяние. То може да достигне такава степен, при която умът замира и няма други думи освен:

„Иисусе, спаси мене грешния”.

За нас е спасително, ако отвращението ни от греха нараства и премине в себененавист. В противен случай има опасност да се срастнем с греха, който е така многообразен и фин, че обикновено не забелязваме присъствието му във всички свои действия, дори външно да са добри. Труден, но и прекрасен е подвигът – да потопим върховния си ум в невидимия център на нашата личност чрез призоваването на Името на Иисус Христос; без вяра в Него никой не може да прозре действащата в нас смъртоносна отрова на греха. Чрез борбата със злото, което живее в нас, ни се разкриват не само дълбините на собственото ни битие, а и тайнствените бездни на живота на целия свят. Тогава духът ни се откъсва от нищожните и повърхностни явления на ежедневието и в „ужас” от самия себе си познава святата сила на молитва от друг порядък, викайки: „Господи, Иисусе, Спасителю мой, помилуй, помилуй мене, окаяния”.

За молитвата с Името на Иисус Христос можем да говорим с изрази от Писанието и творенията на светите отци. Например: тя е изгарящ страстите огън[34]; тя е светлина, която просвещава ума; прави го проницателен и далновиден; способен да съзира всичко, което става в нас. За нея могат да се кажат и тези думи от Посланието до евреите: „Тя е действена и по-остра от всеки двуостър меч; тя прониква до разделението на душата и духа, до ставите и мозъка; съди помислите и сърдечните намерения; и няма нищо в дълбините на духа ни, което да остане скрито от нея, но ВСИЧКО Е ГОЛО И ОТКРИТО при нейната светлина[35]”.

Извършването на тази молитва води човека до сблъсък с много от силите, скрити в „Космоса”. Тя предизвиква страшна битка срещу молещия се от страна на космическите сили или по-точно – от светоуправниците на тъмнината от тоя век, от поднебесните духове на злобата[36]. Победата обаче идва чрез покаяние до себененавист[37]. Картината на тази битка е описана в Откровението на св. Иоан Богослов: Те го победиха (дявола и сатаната, прелъстил цялата вселена) с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство, И НЕ МИЛЕЕХА ЗА ДУШАТА СИ ДОРИ ДО СМЪРТ[38].

Когато е придружена от пламенно покаяние, тази молитва издига човешкия дух до сфери, които са отвъд границите на достъпното за мъдростта на мъдреците… на тоя век[39]. Страшно е да се говори за нея: след като ни преведе през бездните на външната тъмнина, скрита в нас, тя съединява духа ни в едно с Духа Божи и още оттук ни дава да живеем святата вечност. Отците от всички векове се удивяват пред величието на този дар към падналия свят:

„Господи Иисусе Христе, само Ти си свят, само Ти си истинският Спасител на всички хора, помилуй нас и Твоя свят”.

Красотата на творението поражда в нас възторг, но в същото време духът ни с още по-голяма сила е привлечен от нетленната красота на Безначалното Божие Битие. С поразителна яснота Господ Иисус Христос ни е открил надмирната Светлина на Небесното Царство. Съзерцанието на това великолепие ни освобождава от последиците на падението, и благодатта на Светия Дух възстановява в нас първозданния образ и подобието на Бога, явени от Христос в нашата плът. Затова и призоваването на Неговото Име сега е наша непрестанна молитва:

„Господи, Иисусе Христе, Спасителю наш, помилуй нас и Твоя свят”.

Тази молитва в своята най-висша форма ни съединява напълно с Христос. При това единение човешката ипостас не се унищожава, не се разтваря в Божественото Битие подобно на капка вода в океана. Личността на човека остава неразрушима във вечността. АЗ СЪМ; Аз съм… истината и животът. Аз съм светлината на света[40]. Битие, Истина, Светлина не са абстрактни понятия, безлики същности – те не са „КАКВО”, а „КОЙ”. Там, където няма личностна форма на битие, няма и нищо живо; там няма нито добро, нито зло; нито светлина, нито тъмнина. Там изобщо нищо не може да съществува: Без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот[41].

„Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй нас и Твоя свят.”

Когато призоваването на Иисусовото Име е придружено от идването на нетварната Светлина, тогава особено ясно ни се разкрива значението на това Име. Тогава е възможно да ни се даде и опит за идването на Царството Божие в сила[42], и духът на молещия долавя гласа на Отца: Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте[43]! И ние се молим:

„Господи, Иисусе Христе, Единородни Сине на Отца, помилуй и спаси нас”.

Христос ни е явил в Себе Си Отца: Който е видял Мене, видял е Отца[44]. И сега ние познаваме Отца в онази степен, в която сме познали Сина: Аз и Отец едно сме[45]. И така: Синът явява Отца, а Отец свидетелства за Сина; и се молим:

„Сине Божи, Единородни, помилуй и спаси нас и Твоя свят”.

Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие[46]. А Сина познаваме в степента, в която пребиваваме в духа на Неговите заповеди. Без Него ние сме безсилни да се издигнем до заповяданите ни висоти, понеже в заповедите ни се разкрива животът на Самия Бог. Затова и отправяме зов към Него:

„Господи Иисусе Христе, Събезначални Сине на Отца, помилуй ме; дойди и се всели в мене с Отца и Светия Дух според Твоето обещание[47]…

Господи Иисусе, помилуй мене грешния”.

В Стария Завет Името на Отца е било познато, но Той е бил съзерцаван в мрака на непостижимостта. Христос обаче ни е явил в Себе Си Отца с пределна конкретност; Той ни е разкрил истинските измерения на всичко, дадено преди Него чрез Моисей и пророците. Аз съм в Отца, и Отец е в Мене[48]. Аз и Отец едно сме[49]. И явих им Твоето име и ще явя (в пълнота), та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях[50]. Знанието на Името на Отца е знание за любовта на Отца към нас. Призовавайки Името на Иисус, ние навлизаме в сферата на божествения Живот; в Името на Иисус са ни дадени и Отец, и Син, и Дух Свети:

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас и Твоя свят”.

Прочетете още „ИИСУСОВАТА МОЛИТВА Е ПРИЛОЖИМА ПРИ ВСИЧКИ ОБСТОЯТЕЛСТВА – продължение и край*“ →