Румен Ваташки

Главната роля на капуцините в България се потвърждава категорично в писмо от 18 ноември 1930 година на генералния секретар, отговарящ за мисиите на капуцините до Викенти Пеев, където се прави статистика за 1929 година. Според нея под ръководството на капуцините функционират 19 прогимназиални училища, посещавани от 1638 ученици и от 2192 ученички, една болница с 89 легла, където развиват и пастирска дейност, едно сиропиталище с 15 питомци и 25 питомнички. В течение на 1929 година са изнесени 1015 проповеди, извършени са 602 кръщения и 133 820 причастия, 159 венчавки на католици и 8 смесени бракосъчетания[33].

За образованието на капуцините Ориенталският институт в Рим играе важна роля. В случая е показателно писмо от 27 юли 1925 година, адресирано до отец Ангел от Пловдив, главен настоятел на капуцините в България, във връзка с новото местоназначение на отците Августин, Адеодат и Йозафат, след като завършат курса на обучението си в Ориенталския институт[34].

Капуцините в България ръководят списанието Календар “Св. св. Кирил и Методий” и седмичника “Истина”. Списанието започва да излиза през 1917 година, а основатели са капуцините Алберт Егер и Дамян Гюлов[35].

Първите благодетели са немци и главно свещеник д-р Басткуен. През 1919 година, след като не намира средства за издаването, Алберт Егер се обръща към епископ Пеев, който набавя необходимите средства. Под ръководството на отец Дамян списанието става по-обемисто. Публикуваното е документална история, която е длъжен да ползва всеки историк, занимаващ се с католическите мисии в България.

На 3 август 1921 година за първи път представители на католическата интелигенция в България се събират на конгрес в София. След дълга дискусия решават да издават католически орган, вестник или списание[36]. По-късно в катедралата “Св. Йосиф” в София е основан Комитет за Добрия печат, който е преименуван в Дружество за Добър печат.

Съгласно чл. 3 от правилника му главната цел на дружеството е да насърчава и подпомага публикуването и разпространението на католическия печат в България, съгласно законите на страната. Като председател на Комитета и на дружеството за Добър печат е избран епископ Пеев[37].

На 8 май 1924 година е издаден първият брой на вестник “Истина” на български език. Но още на 26 март 1924 година редакторският съвет излиза с апел към католиците, според който целта на вестника е да защитава интересите на католицизма във всички области на живота[38].

Истинският основател обаче е Дамян Гюлов. Различни източници обаче потвърждават голямата подкрепа на епископ Пеев[39], който след няколко критики по адрес на седмичника, преди да разпусне Комитета за Добър печат, изрича следните думи в защита на отец Дамян: “Да критикуваш дадена работа е лесно, но да я създадеш е трудно.”

Името на вестника е предложено от Викенти Пеев по време на събрание на Добрия печат в София. Отец Гюлов решава да го направи седмичник. В един момент той е изоставен от всички членове на Комитета за Добър печат, защото започва да го издава по собствена инициатива. След като получава подкрепата на апостолическия викарий, обикаля България и разяснява необходимостта от вестник. Събира абонати и започва да го печата в седмичен ритъм[40].

Епископ Викенти Пеев се интересува живо от католическия печат. Във връзка с това е видно негово писмо от 16 ноември 1934 година, адресирано до секретаря на капуцинския орден, с което той възнамерява да се абонира отново за следните периодични издания: “Acta Apostolicae Sedis”, Lux Pontificum”, “Verbum Dei”, “Civilta Cattolica” и “L’osservatore Romano” за 1935 година. Става ясно, че монс. Пеев първоначално се абонира за “Apolinaris”, без обаче да е получил всички броеве, и макар да прави рекламация, не получава отговор. Отбелязва се, че “L’osservatore Romano” и “Civilta Cattolica” служат на Добрия печат и вестник “Истина”. Викенти Пеев изразява надежда, че абонаментът ще бъде платен от генерала на капуцините[41].

Църковното управление на епископ Викенти Пеев (1916-1941) е значим период с културни стойности, които имат своето място в цялостната българска култура. Въпреки това развитието на мисията е възпрепятствано от неразбирателството между главните настоятели на капуцините в България и апостолическия викарий[42].

В доклад, в който се изтъкват слабостите на капуцинската мисия в България, съществува потвърждение за липса на съгласие между главния настоятел и Викенти Пеев. Между тях не съществуват добри взаимоотношения, независимо дали главните настоятели са българи или чужденци. С поведението си възпрепятстват развитието на мисията и моралния и дисциплинарния прогрес на мисионерите. Съществуват слабости при културното формиране на кадрите и при подготовката им за всекидневната пастирска работа. Младите български свещеници получават своето образование извън своята национална среда, без всякаква възможност да усвояват родната си култура[43].

В Софийско-Пловдивския апостолически викариат работят не само капуцини, представени са също мирски свещеници и различни конгрегации. Епископ Пеев си дава сметка за този факт за разлика от главните настоятели на капуцините, които мислят преди всичко за интересите на своя орден. Това намира потвърждение в писмо от 20 март 1934 година, подписано от Викенти Пеев до отец Виджилий от Валстания, генерал на капуцините, където епископът го уведомява, че не може да разреши отварянето на публичен параклис на капуцините в Пловдив, тъй като ще избухнат борби между свещениците и братята монаси с непредвидими последствия за вярващите.

Апостолическият викарий е достатъчно ясен, изразявайки се със следните думи: “Приютът е собственост на ордена. Намира се в центъра на католическия квартал на града. Разбира се от само себе си, както си дават сметка и събратята ми. Ако се отвори обществен параклис, той винаги ще е пълен с хора, а катедралата ще остане празна. В крайна сметка това не е лошо, но е нужно да приемем хората такива, каквито са, а не такива, каквито трябва да бъдат. Ако събратята ми имат катедралата, а мирският клир иска да отвори публичен параклис на същото място, където искат нашите, те ще протестират до небето. Такива са хората. И тогава сме добри!”.

Показвайки разбиране и добра воля, епископ Пеев предлага друго разрешение, а именно, да повери на събратята си параклис, намиращ се в друг католически квартал, наречен “Малък Париж”, с около 600 вярващи и с добра перспектива за развитие, отстоящ на около 2 километра от центъра на града, където през 1909 година  монсеньор Менини построява храм и жилище за свещеника. Никога преди това не е бил енорийски храм, но се е почитал като светилище от вярващите. Епископът предлага именно този параклис на събратята си[44].

Според друго известие от 13 април 1934 година, предназначено за отец Агнело от Шпитал, главен настоятел на капуцините в България, се оказва, че Викенти Пеев дава разрешение за отварянето на обществен параклис в Пловдив[45]. През същата година започват строителството на нов храм под ръководството на архитект Димитър Попов от Пловдив. Строителството е извършено от софийското дружество “Циклоп” и е финансирано от генерала на капуцините Виджилий от Валстаньа. През 1937 година епископ Пеев освещава новата църква, посветена на Дева Мария – Царица на ангелите[46].

Епископ Викенти Пеев е признателен на своя орден и го изразява в една своя реч, произнесена на 25 октомври 1927 година в село Селджиково, Пловдивско, по време на честването на 25-годишния свещенически юбилей на отец Франческо Коруджеков, мирски свещеник. “Това, което съм, го дължа на отците капуцини. Ще им бъда вечно признателен и с думи, и с дела. Това не ми пречи обаче да заявя, че като владика на всички, включително и на мирските свещеници, моите грижи са отправени и към това именно духовенство и техните права трябва да се зачитат.” Изказва убеденост, че с взаимна любов проблемите могат да се разрешат и всички трябва да знаят правата и задълженията си[47].

На 19 април 1921 година в Пловдив е отбелязан тържествено 25-годишният свещенически юбилей на епископ Викенти Пеев. Мирският свещеник Венцислав Гайдаджийски, енорийски свещеник на село Алифаково, поздравява юбиляря и прави подарък на епископа от името на католическия клир. На тържеството присъстват кметът на град Пловдив Иван Кесяков, областния управител господин Генчев като представител на правителството. Епископ Пеев е поздравен с телеграма от министър-председателя Александър Стамболийски и от министъра на народната просвета Стоян Омарчевски. Отец Никола Селимов приветства юбиляря от името на мирското духовенство. Българският цар го награждава с орден “Св. Александър” II степен[48].

През 1937 година католическото дружество “Св. Цецилия” взема решение за официално честване на 25-годишния епископски юбилей на монсеньор Викенти Пеев[49]. През 1938 година по време на честването му папа Пий XI го номинира за “Асистент на папския трон”, а цар Борис III го награждава с орден за “Граждански заслуги” I степен[50]. През 1940 година папата го отличава с графска титла[51].

Епископският юбилей на Викенти Пеев е честван в Пловдив на 11 юни 1938 година. Апостолическият викарий е приветстван от отец Франциск Пачов, както и от отец А. Карагиозов, който е първият свещеник, ръкоположен от Викенти Пеев. Вижда се ясно голямата ангажираност на мирския клир в честванията за епископ Пеев[52].

Той умира на 2 ноември 1941 година и е погребан на 4 ноември в Пловдив. Преди погребанието му, по време на литургията мирският свещеник Йосиф Стойков произнася прочувствено слово, в което отбелязва, че делата на епископа са по-силни от смъртта[53]. И в този случай отново се наблюдава голямата съпричастност на мирските духовници. Създава се впечатление, че епископът е изоставен от събратята си капуцини.

След смъртта на епископ Викенти Пеев католическото дружество “Санта Цецилия” взима решение да издаде подробна негова биография и поканва всички, които познават добре починалия прелат, да сътрудничат при изготвянето ѝ[54]. За съжаление биографията не е написана.

Апостолатът на капуцините от Софийско-Пловдивския викариат сред българските католици е плодоносен в пастирската и социалната дейност. Започнат с мисионери чужденци през 1841 година, през следващите десетилетия е създаден местен клир, така че през 1941 година всичките капуцини са българи по народност. Същата капуцинска мисия, която има собствена организация, според устава на ордена си може да се определи като основна съставна част на цялостната католическа пропаганда в България. С присъединяването на българската капуцинска мисия към провинция Северен Тирол през 1926 година и на тази в Бресаноне през 1928 година е гарантирано бъдещото развитие на мисията.

С идването на капуцините в България започва нов период и в развитието на българската католическа книжнина. Има достатъчно сериозни литературни произведения, писани на български език с латински букви от капуцини, по народност италианци, още от средата на XIX век. С излизането на вестник “Истина”, на списанието Календар “Св. св. Кирил и Методий” и с издаването на повече от 100 книги, написани в по-голямата си част от капуцини, можем да говорим за капуцинска книжовна школа в българската национална литература.

Католиците от Пловдив и областта са заключена в себе си религиозна общност. Католическият печат, ръководен от капуцините отваря българските католици към цялостната българска култура. Капуцинът Салватор Ашиков е учител по италиански и френски на известния български поет Иван Вазов[55].

Периодът, през който Пеев управлява викариата, може да бъде определен като “Златният период” на капуцинската мисия в България.

ПОЛЗВАНИ ИЗВОРИ И ЛИТЕРАТУРА

I. ИЗВОРИ

1. АРХИВНИ ДОКУМЕНТИ

ARCHIVIO GENERALE CAPPUCCINO (AGC)

Lettera di padre Angelo da Filippopoli, superiore regolare cappuccino, assieme ai 17 cappuccini membri dell’Istituto Apostolico d’Oriente, del 10 giugno 1914, indirizzata ai moderatori dell’Ordine riuniti in capitolo a Roma. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Discorso scritto in bulgaro dal sindaco del villaggio di Duvanli in Bulgaria del 3 dicembre 1920, indirizzata al padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Discorso scritto in bulgaro dal sindaco del villaggio di Hambarli in Bulgaria del del 5 dicembre 1920, indirizzata al padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Relazione del generale cappuccino del 3 dicembre 1921, indirizzata ad un sacerdote (il nome è leggibile) AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis

Lettera di padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino del 15 giugno 1922, indirizzata ad un anonimo sacerdote. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1922-1922.

Lettera di padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino del 7 ottobre 1922, indirizzata al provinciale della provincia cappuccina di Venezia. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920-1922.

Lettera di padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino dell’11 ottobre 1922, indirizzata al padre Odorico da Perdenone, ministro provinciale cappuccino della provincia di Venezia. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920-1922.

Lettera di padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino del’28 ottobre 1922, indirizzata al provinciale cappuccino della provincia Veneta. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920-1922.

Lettera dalla Casa generalizia cappuccina del’ 27 novembre 1923, indirizzata a mons. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli. AGC, H 95, III.

Relazione di fr. Celestino da Desio del’25 luglio 1924, indirizzata al commissario generale dei cappuccini. AGC, H 95, III.

Dubbia lettera della Casa generalizia cappuccina del 27 luglio 1925, indirizzata al padre Angelo da Filippopoli, superiore regolare dei cappuccini in Bulgaria. AGC, H 95, III.

Lettera del ministro generale dei minori cappuccini del’16 luglio 1926, indirizzata al cardinale Van Rossum, prefetto della Congregazione di Propaganda Fide. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Lettera dalla Casa generalizia cappuccina del 17 luglio 1926, indirizzata al padre Agnello da Spittal, superiore regolare cappuccino a Filippopoli. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Comunicazione dalla Casa generalizia cappuccina del 15 ottobre 1926, indirizzata al padre Angelico da Gries, provinciale cappuccino del Tirolo Settentrionale. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Lettera dalla Casa generalizia cappuccina del 6 dicembre 1926, indirizzata al padre Angelico da Gries, ministero provinciale cappuccino a Bressanone. AGC, H 95, III.

Lettera della Casa generalizia cappuccina del 17 dicembre 1926, indirizzata al padre Agnello da Spittal, superiore regolare cappuccino in Bulgaria. AGC, H 95, III.

Lettera di padre Ferdinando da Manerbio, segretario generale per le missioni dei cappuccini, del 18 novembre 1930, indirizzata a mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli. AGC, H 95, III.

Lettera di mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli del’16 novembre 1934, indirizzata al segretario generale dell’Ordine cappuccino. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

Lettera di mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli del’20 marzo 1934, indirizzata al padre Vigilio da Valstagna, superiore generale dei cappuccini. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

Lettera di fr. Vigilio da Valstagna, superiore regolare cappuccino del 13 aprile 1934, indirizzata al padre Agnello da Spittal, superiore regolare cappuccino in Bulgaria.  AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

Relazione di padre Donato da Wele ministro generale cappuccino, del 4 marzo 1940, indirizzata a Congregazione di Propaganda Fide. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

ARCHIVIO PROVINCIALE CAPPUCCINO A BRESSANONE

Тарновалиски, Андрей. Капуцинска библиография. Мюнхен, 1987 (машинопис).

Provinyarchiv der Kapuziner, Brixen, F. 14.

ARCHIVIO STORICO DI PROPAGANDA FIDE

Lettera di fr. Alirio D’Alba, segretario generale per le missioni dei minori cappuccini del’7 luglio 1915, indirizzata alla Congregazione di Propaganda Fide. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Un brano di lettera di mons. Vincenzo Peev, coadiutore con diritto di successione al vicario apostolico di Sofia e Filippopoli mons. Menini del 1915 indirizzata al fr. Alirio D’Alba, segretario generale per le missionidei minori cappuccini. (Il brano si trova dentro la lettera di fr. Alirio D’alba, segretario generale per le missioni dei minori cappuccini, del’7 luglio 1915 indirizzata alla Congregazione di Propaganda Fide). Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Lettera della Nunziatura apostolica di Vienna del 13 febbraio 1918 indirizzata al cardinale Domenico Serafini, prefetto della Congregazione di Propaganda Fide. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Lettera di mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli del’ 6 aprile 1919, indirizzata al prefetto della Congregazione di Propaganda Fide cardinale Van Rossum. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Lettera di mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli del’15 settembre 1920, indirizzata al cardinale Van Rossum, prefetto dalla Congregazione di Propaganda Fide. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Lettera di mons. Vincenzo Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli, del 15 ottobre 1920, indirizzata al cardinale Van Rossum, prefetto dalla Congregazione di Propaganda Fide. Archivio Storico di Propaganda Fide N. S. Rub. n. 109.

2. ПЕРИОДИЧЕН ПЕЧАТ

Б. А. О. Едно католическо тържество в Пловдив. Освещаване на католическата църква “Дева Мария – Царица на ангелите”. Рубрика “У нас”. – Истина, 1937, бр. 677.

Ваташки, Р. Българи в Папския институт. – Нов ден, 1993, бр. 154, бр. 157 и бр. 158.

Гюлов, Д. Погребението на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – Истина, 1941, 870.

Гюлов, Д. Спомени за живота на Н. В. Пр. Викенти Пеев. – Истина, 1941, бр. 870.

Гюлов, Д. Сътрудниците на в. “Истина”. – Истина, 1944, бр. 1000.

Гюлов, Д. Стойков, Йосиф. Впечатления от юбилейните тържества. – Истина, 1938, бр. 710.

ДР. Вниманието на “Осерваторе Романо” към България. – Истина, 1939, бр. 766.

Драгов, Х. Н. В. Пр. Викенти Пеев (кратък животопис). – Истина, 1938, бр. 703.

За юбилея на Н. В. Преосвещенство Пеев. – Истина, 1937, бр. 686.

Мило юбилейно тържество в с. Селджиково по случай 25-годишната свещеническа дейност на отец Франц Коруджеков. Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1927, бр. 28, с. 2-3.

Монс. Пеев получи графска титла. Рубрика “Новини и съобщения”. – Истина, 1940, бр. 803.

Н. Пр. Викенти Пеев – покойник. Рубрика “Из католическата църква: Пастири и верни, учение и живот”. – Поклонник, 1941, бр. 286.

Обстойно изложение по Добрия печат. Основаване и закрепване на Добрия печат. – Истина, 1944, бр, 1002.

От Редакционния комитет. Нашият дълг към монс. Пеев. – Истина, 1941, 872.

От редакц. Комитет. Позив. – Истина, 1924, бр. 1

Проекто-устав на Сдружението за Добър печат. – Истина, 1924, бр. 10-11.

Рубрика “Хроника”. – Истина, 1927, бр. 4.

Съобщава отец Салватор. Из село Балтаджи (Пловдивско). Рубрика

“Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1926, бр. 38.

Чапликови, Й. и В. Католически, софийски и силистренски владици”. – Истина, 1929, бр. 13–14. (Из католическия календар “Св. св. Кирил и Методий” за 1922 г. с нови допълнения.)

Юбилейно честване на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – Истина, 1938, бр. 704.

Юбилейно честване на Н. В. Пр. Викенти Пеев в Пловдив. – Истина, 1938, бр. 710.

II. ЛИТЕРАТУРА

Гюлов, Д. Първият конгрес на Добрия печат. – Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1922.

Драгов, Х. 20 години календар “Св. Кирил и Методий”. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. 1937.

Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1926.

Организацията на католическите църкви в Софийския и Пловдивския викариат. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1918.

Пачов, Ф. Юбилея на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1922.

Софийският католически владика. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1918.

Статистика на Католическата църква в България. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1919.

Чапликови, Й. и В. Католически Софийски владици. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1922.

Chiappetta, L. Il codice di Diritto Canonico. Commento giuridico-pastorale, volume I, Napoli 1988.

Clemente da Terzorio. Le missioni dei minori cappuccini, volume I, Roma, 1913.

Della Salda, F. Obbedienza e pace. Il vescovo A. G. Roncalli fra Sofia e Roma 1925-1934. Genova 1989.

_____________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 277-291. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[33]. AGC, H 95, III.

[34]. AGC, H 95, III. Отнася се за капуцините Йозафат Марков, Августин Плачков и Богдан (Адеодато) Гиев (Табаков). Срв. Тарновалиски, А. Капуцинска биография. Мюнхен, 1987 (ръкопис), с. 189-190; 216 и 229-230. Provinyarchiv der Kapuziner, Brixen, F. 14. В същия институт защитават докторските си дисертации капуцините Симеон Коков, Фортунат Бакалски и Андрей Тарновалиски. Срв. Ваташки, Р. Българи в Папския институт. – Нов ден, 1993, бр. 154, с. 1, 7; бр. 157, с. 8 и бр. 158, с. 8.

[35]. Драгов, Хр. 20 години Календар “Св. св. Кирил и Методий”. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1937, с. 153.

[36]. Гюлов, Д. Първият конгрес на Добрия печат. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1922, с. 31-35.

[37]. Проектоустав на Сдружението за Добър печат. – Истина, 1924, бр. 10-11, с. 7; Обстойно изложение по Добрия печат. Основаване и закрепване на Добрия печат. – Истина, 1944, бр. 1001, с. 2.

[38]. От Редакционния комитет. Позив. – Истина, 1924, бр. 1, с. 1.

[39]. ДР. Вниманието на “Осерваторе Романо” към България. – Истина, 1939, бр. 766, с. 1.

[40]. За подробности Гюлов, Д. Сътрудниците на в. “Истина”. – Истина, 1944, бр. 1000, с. 2-3.

[41]. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

[42]. Документът носи дата 15 юни 1922 година AGC, H. 95, busta 3, fasc. 1922-1922.

[43]. Писмото е от 4 март 1940 година и е подписано от отец Донат от Веле, генерал на капуцините. AGC, H. 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[44]. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

[45]. Ivi

[46]. Б. А. О. Едно католическо тържество в Пловдив. Освещаване на католическата църква “Дева Мария – Царица на ангелите”. Рубрика “У нас”. – Истина, 1937, бр. 677, с. 2.

[47]. Мило юбилейно тържество в с. Селджиково по случай 25-годишната свещеническа дейност на отец Франц Коруджеков. Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1927, бр. 28, с. 2-3.

[48]. Пачов, Ф. Юбилея на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1922, с. 22-25.

[49]. За юбилея на Н. В. Преосвещенство Пеев. – Истина, 1937, бр. 686, с. 2.

[50]. Юбилейно честване на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – Истина, 1938, бр. 704, с. 1-3

[51]. Монс. Пеев получи графска титла. Рубрика “Новини и съобщения”. – Истина, 1940, бр. 803, с. 4.

[52]. Юбилейно честване на Н. В. Пр. Викенти Пеев в Пловдив. – Истина, 1938, бр. 710, с. 1-3; Гюлов, Д. Стойков, Йосиф. Впечатления от юбилейните тържества. – Истина, 1938, бр. 710, с. 3.

[53]. Гюлов, Д. Погребението на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – Истина, 1941, 870, с. 3-4.

[54]. От Редакционния комитет. Нашият дълг към монс. Пеев. – Истина, 1941, 872, с. 1-2.

[55]. Отец Салватор Ашиков. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1946, с. 63-64.

Изображение: авторът на статията, Румен Ваташки. Източник ТВ СКАТ.