Проф. д-р Иван Спасов Марковски

Свещените книги са историческа даденост, факт, и смятам ще бъде от полза да се знае, откъде и откога са дошли тези книги до наше време, дали те са запазили своята неповреденост (интегритет) и автентичност през време иа тяхната история, която датира от няколко хилядолетия.С името Свещено (Свето) Писание се нарича един определен сборник от све­щени книги, които се делят на старозаветни (Стари Завет) и новозаветни (Нови Завет). Старият Завет – това е сборник от свещени боговдъхновени книги, поя­вили се в дохристиянско време, като принадлежност на иудейската религиозна об­щина и после приети от Християнската църква, Новият Завет представлява също така сборник от свещени боговдъхновени книги, появили се във втората половина на I век и отчасти в началото на II век. Те са писани от богоизбрани мъже по внушение от Духа Светаго, както учи Църквата; съдържат свещени, богооткрити истини, необходими за личното нравствено усъвършенстване и освещаване на човека за неговото спасение. Те основно се различават от обикновената книжнина, литература, както по своя произход, тъй и по своето съдържание, затова се нари­чат Свещено Писание.

Какво ни убеждава в тази тяхна особеност? Преди всичко самите свещени пи­сатели свидетелстват, че техните книги са богооткровени и боговдъхновени. Така например на много места в Свещеното Писание на Стария Завет се казва, че свещените писатели получили поръчение от Бога да съобщят на човеците полученото откровение устно или писмено. Бог казва на Моисея: «И тъй, върви, и Аз ще бъда на устата ти и ще те науча, какво да говориш» (Изход 4:12), когато го пращал при народа му, за да бъде избавен от робството на фараона. Псалмопевецът Давид казва в една своя проро­ческа песен: «Дух Господен говори в мене, и словото Му е на езика ми…» (2 Цар. 23:2). Бог говори на Моисея: «Напиши си тия думи, защото с тия думи Аз сключих завет с тебе и с Израиля» (Изход 34:27). «Тогава Моисей написа всички думи Гос­подни» (Изход 24:4). «А когато Моисей написа в книгата всички думи на тоя закон до края, заповяда на левитите…, като каза: «вземете тая книга на закона и я турете от дясно ковчега на завета на Господа….» (Второзаконие 31:24-26). Всички про­роци свидетелстват, че те говорят думи, които Господ им съобщава. Пророк Исаия започва своята книга с думите: «Чуйте, небеса, и слушай, земио, защото Господ говори…» (Исаия 1:2). Пророк Иеремия също свидетелства, че думите в неговата книга са «слово Господне» (Иеремия 1:1-2). Пророк Иезекиил „казва: «Биде слово Господне към Иезекииля…” (1:3). Също така започват своите книги и пророк Осия и другите пророци. В потвърждение на това св. Апостол Петър казва, че пророците никога не са изричали пророчество по човешка воля, «но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци» (2 Петр. 1:21). Мястото пък дето св. апостол Павел пряко говори за боговдъхновеността на Свещеното Писание, гласи: «Всичкото Пи­сание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидание в правдата» (2 Тим. 3:16). Сам Господ Иисус Христос в притчата за богаташа и бедния Лазар казва, че евреите «имат Моисея и пророците; нека ги слушат» (Лука 16:29), защото те говорят от името на Бога. И на друго място казва на садукеито: «… не сте ли чели реченото вам от Бога», чрез пророците (Матей 22:31).

Всички свети отци и учители на Църквата още от първите векове са учили, че Свещеното Писание, както Старият, тъй и Новият Завет, има божествен произход. Изобщо Църквата учи както за истинността и неповредеността на Свещеното Писание, така и за неговата боговдъхновеност и че така ние сме го получили от свещените писатели. Отначало и докрай Църквата Христова пази това Слово Божие неиз­менно.

Боговдъхновеността, според общоприетото схващане, се заключава в свърхестественото въздействие на Бога, по силата на което свещеният писател бива под­буден да пише, и при писането така бива ръководен и подпомаган, щото това, което му е съобщено от Бога, той го е писал безпогрешно и съгласно волята Божия. Това определение на понятието боговдъхновеност не трябва да се разбира в твърде те­сен и ограничен смисъл и да се смята, че всичко дума по дума, както го имаме днес в Свещеното Писание, е безпогрешно. Боговдъхновеността и, следователно, безпогрешността се отнася до божествените истини, както те са изложени в първоначалния, оригиналния текст (в автографите), който не се е запазил напълно в тази си форма до наши дни. Но с помощта на екзегетиката и на нейните спомагателни науки ние откриваме този текст и можем да го посочим. Той сега се съдържа в еврейския масоретски текст, в гръцкия превод на 70-те, в латинския превод Вулгата, в славян­ския и в разните нови преводи, признати от Църквата.

Свещените книги се явяват като резултат на два фактора и в тях се препли­тат два елемента: божествен и човешки. Една от главните задачи на тълкувателя е да разпознае божественото и човешкото. Но неговата задача ще се затрудни из­вънредно много, ако възприемем учението за абсолютната безпогрешност и неповреденост на свещения текст в тази форма, както го имаме днес, и че всяка дума тук, дори препинателните знаци са продиктувани от Дух Свети. Така учат крайните протестантски ортодоксалисти, които са създали и учението за боговдъхновеност на думите (Inspiratio verbalis). А според католиците, собственият автор на Свещеното Пи­сание е Дух Свети; свещените писатели са само един вид Негови секретари, нота­риуси. Наистина, св. апостол Павел казва, че «всичкото Писание е боговдъхновено» (2 Тим. 3:16), но не в смисъл, че буквално всичко в него е боговдъхновено, а изобщо цялото Писание като Слово Божие е боговдъхновено. Преди всичко, на много места в свещените книги е подчертано личното «аз» на автора и е посочена неговата самостоятелност. На тази лична активност на свещените писатели се дължи и литературната особеност на техните писания. Един е стилът на пророк Исаия, друг – на пророк Иеремия и още по-друг на пророк Иезекиил. Св. апостол Павел си служи с по-друг начин на доказване, отколкото св. апостол Петър или св. евангелист Иоан. А св. евангелист Лука пък казва, че написал своето евангелие «след като проучил всичко от начало» (1:3). Ако той е само един секретар на Светия Дух, комуто Светия Дух диктува, тогава не е имало какво да проучва.

Наистина, каквото са имали да кажат свещените писатели, то им било внушавано вътрешно от Дух Свети. Обаче как да го кажат, било предоставено на тяхната индивидуална свобода. Те не са имали несъзнателно и безучастно отношение към написаното от тях.

И сега, когато се говори за някаква несъгласуваност, за противоречие или погрешност в Свещеното Писание, това е допустимо само за човешкия елемент в него, но не и за богооткровеното и боговдъхновено Писание, за словото Божие в него, което е важният и съществен елемент. Необходимо е да се пазим от погрешното библиопоклонничество (библиолатрия) на протестантизма и на крайната инспирираност на католиците.

От казаното се вижда, че библейските книги по своя произход коренно и съществено се различават от обикновената книжнина и литература. Самите техни автори свидетелстват, че те са богоизбрани мъже и техните писания имат бо­жествен произход. Не може да се допусне, че тяхното свидетелство е фалшиво и че то не е истинно и няма историческа стойност. Библейската положителна критика привежда безспорни доказателства за историчността на свещените писатели. Те са действителни личности, които са играли важна роля в библейската история, ползвали са се с голяма почит и уважение, притежавали са висок морал, борили са се срещу всяка неправда и измама. Недопустимо е, че самите те са били измамници и са заблуждавали съвременниците си със своите писания. В отрицателната биб­лейска критика може да става спор дали книгите, които се приписват на библей­ските писатели, са изцяло тяхно творение, или само известни части от дадена книга принадлежат на тях, но за историчността на самите писатели не се повдига спор. Постепенно се натрупват исторически документи и археологически открития, които потвърждават историчността на библейските писатели. Не бива да се съмняваме, че те са живели и действали в различни области от историческия живот на израилския народ. Всички те са били боговдъхновени писатели, каквито са били Мои­сей, Давид, Соломон, пророк Исаия и всички останали големи и малки пророци. Те се ползвали с голяма почит и уважение. Могат ли такива личности да бъдат лъжци и измамници, когато казват, че те са Божии избраници и техните книги са богооткровени?

Историята на старозаветните книги обхваща в себе си: история на канона, история на текста и история на преводите. Думата канон е гръцка (κανών). Тя произлиза от общосемитската дума кане, която значи бук­вално тръстика или права тръст за измерване. По-после започнали да употребяват думата канон в преносен смисъл със значение на нравствено или законно правило, правило на живота и пр. Тъй като библейските книги са един вид правило (геgula) на вярата, затова те почнали да се наричат канонически,тоест авторитетни, боговдъхновени писания и оттук понятието канонически се употребява в смисъл на библейски, а канон означава сборника от отделните свещени книги, Свещено Писание, Библия. Под канон на старозаветните книги се разбира сборникът от боговдъхно­вени писания, които Християнската църква е наследила от иудейската и ги при­знала за авторитетно правило на вярата и ръководство в живота.

Названието Библия произлиза от гръцката дума τό βίβλιον, оν, която значи писание, книга. В множествена форма тази дума почнала да се употребява в смисъл на свещени книги или на една книга като сборник – Библия. Така се наричали свещените книги на Стария Завет. По-късно, когато към тях били прибавени и новозаветните, с тази дума се означавало цялото Свещено Писание. Това название получило всеобща употреба в Църквата към времето на Ориген и св. Иоан Златоуст. Така, по-късно, от XIII век насам тази дума била възприета във всички европейски езици, като на български, руски и други получила омекотено окончание «я» – Библия – и с нея означаваме сега целия сборник от свещените книги на Стария и Новия Завет.

Историята на канона има за задача да ни изложи как отделните книги на Стария Завет постепенно са били събирани в едно, в един свещен кодекс и как те са се съхранили досега, или с други думи, как са произлезли старозаветните свещени книги като едно цяло, тъй както ги имаме днес. Началото на тази работа е отдале­чено от нас с хилядолетия, то се отнася към времето, когато писателите не са имали сегашното разбиране за историография, нито сегашния усет за литература. Затова много естествено е, че сега данните са много оскъдни, както по въпроса, кой е ав­торът и кога е произлязла всяка отделна книга, тъй и от кого, как и кога е съставен канонът, как се появил сборникът на свещените старозаветни книги. Имаме всички основания да отнесем неговото начало към времето на Моисей, около XIV век преди Христа. Едва ли има в световната история такава централна личност като Моисей, с толкова различни дарования и прояви. На много места в Свещеното Писание имаме сведения за началното авторство на Моисей. Той е първият старозаветен писател. Освен това той е освободил евреите от египетско робство, бил пълководец, държавен мъж, организатор, законодател и пр. Нещо повече: той е богоизбран мъж, призован от Бога, свещен писател «и в Израиля нямаше вече такъв пророк като Моисея, когото Господ знаеше лице с лице» (Второзаконие 34:10). На много места се казва, че Моисей вписал разни събития и Божии заповеди в «книгата на закона» или «книгата на завета» и така се турило началото на първия свещен сборник (срв. Изход 24:4; 34:27; Чила 33:2; 31:9; Иоан 5:45, 46; Марк 12:19 и други). В книга Второзаконие 31 глава се разказва, че Моисей след като написал закона, «предаде го на свещениците, синовете Левиеви, които носеха ковчега на завета Господен, и на всички старейшини (синове) израилеви» (9 стих), като им казал: «вземете тая книга на закона и я турете от дясно ковчега на завета на Господа, вашия Бог, и тя ще бъде там като свидетелство против тебе…» (26 стих).

Древните народи имали обичай да пазят много важните свещени книги в храмовете. Моисей е знаел този обичай, който се практикувал и от египетските жреци. Естествено, че и Светая-Светих в скинията и после в Иерусалимския храм е най-подходящото и най-сигурно хранилище за извънредно ценни и редки пис­мени паметници, какъвто била книгата на закона.

Приемникът на Моисей, Иисус Навин, продължил да записва «в книгата на закона Божи» разни исторически събития и думи Господни (Иисус Навин 24:25, 26) и прибавил своето писание към книгите на Моисей. Книгите на Моисей, неговото Петокнижие (Тора), плюс книгата на Иисус Навин представляват най-старият ка­нонически сборник. И книгата на Иисус Навин, след като е прибавена към кни­гата на закона Божи, била поставена в светилището, един вид пред Господа, и в присъствието на целия народ била приета; така тя била канонизирана.

Примерът на Моисей и на Иисус Навин бил последван по-нататък от други техни приемници свещени писатели, преди всичко от пророк Самуил. Последният, след като помазал първия цар над Израил, написал и книга, която да послужи като ръководство както за цар Саул, тъй и за следващите царе, да се знае за устройството и управлението на царството, както се казва в 1 Цар. 10:25: «И Самуил изложи на народа правата на царството, написа ги в книга, и сложи пред Господа. И разпусна целия народ, всекиго у дома му». Тази книга на Самуил за «Правата на царството» била по-после разширена с описание на живота и военните подвизи на Саул, на Давид и други, и така се получили 1 и 2 книги на Самуил, както те се наричат в еврейската Библия, или 1 и 2 книги Царства. Подобно на своите предшестве­ници и Самуил положил написаното от него «пред Господа», тоест в светилището, наред с другите канонически книги.

По-нататък ние имаме както библейски, така и извънбиблейски сведения за събиране, подреждане и причисляване на свещените книги от страна на известни религиозни общества. Така например, още във времето на пророк Самуил се образувало пророческо общество, «лик-пророци» (1 Цар. 10:5, 10; 19:18-21), които се групирвали около някой пророк. На пророческото общество около пророк Самуил се дължи, по всяка вероятност, издаването и причисляването към сборника на свещените книги още и на книгите Съдии и Рут, написани, според преданието, от Самуил.

Във времето на Давид и особено на Соломон, когато писмеността и литера- турното творчество идват до своето цветущо състояние, е имало също книжовно общество подобно на пророческото, което е събирало и издавало творенията на тогавашните писатели, например на Асаф, на пророк Натан, на Давид и други, и особено на плодовития Соломон. Във времето на Давид процъфтява религиозната литература, химните и други песни. От тази епоха имаме най-хубавите псалми. При цар Соломон книжнината се развива в много по-голям мащаб. Освен лириката засилва се още и дидактическата литература, притчите, практическата философия, премъдростната книжнина (хοхма), каквито са книгите: Еклисиаст, Притчи Соломонови, Иов, Песен а песните и други. Не всичко, което е писал Соломон е дошло до нас, и не всичко, което е изрекъл и учил, е смогвал сам да напише. Някои тво­рения са били събирани и издавани от религиозно-писателското общество, дей- стващо в това време, други пък негови мъдрости и повествования са се предавали от поколение на поколение и после са били писмено фиксирани от боговдъхновени мъже. От неговите три хиляди притчи и хиляда и пет песни (3 Цар. 4:32) са се за­пазили само една част, и като свещено писание е канонизирана. Богоизбраните мъже, пророците, свещениците са давали каноническа санкция на новопоявилите се книги, а също и народът ги одобрявал. И пророците-писатели се занимавали с книжовна дейност, описвали своя живот, своята дейност и пророчески предсказа­ния. Някои от тях съставяли животоописания на царете, хроникирали по-важните събития, занимавали се с изучаване на събраните вече свещени книги в един канон, и заедно със свещениците следели за запазване неповредим свещения кодекс. Така постепенно се разширявал сборникът на свещените книги в трите му основни части: закон, пророчески и поетично-премъдростни книги, или както са усвоени в еврей­ската Библия трите названия: тора, невиим и кетовим (Закон, Про­роци и Писание). С изучаване, пазене и четене на свещените книги във вавилон­ския плен особено се занимавали пророците Иезекиил и Даниил, както за това може да се заключи от съдържанието на техните книги (срв. Иезекиил 14:14, 20 и други). В книгата иа пророк Даниил (9:2) се разказва, че пророкът в първата година от царуването на Дарий разбрал «по книгите числото на годините, за което беше сло­вото Господне към пророк Иеремия…»

След Вавилонския плен, според иудейското предание, приключването на старозаветния канон станало при непосредственото участие на последните по време свещени писатели и пророци: Ездра, Неемия и Малахия. Те били последните бого­вдъхновени мъже на еврейския народ и с тях се прекратило пророческото служене. Появилите се след тях книги не били приети за канонически в кодекса, каквито са: Втора книга на Ездра, книга на Товит, кн. Иудит, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус, син Сирахов, Послание на Иеремия, пророк Варух, 1-ва, 2-ра, 3-та книга Макавейски, 3-та книга Ездра – всичко 11 книги, които и до днес не фигурират в еврейската Библия. Според православната терминология те се наричат неканонически книги, които обаче са полезни за четене и за поучаване, а другите 39 книги са каноническите книги.

Обаче в по-ново време едно по-подробно и основно разглеждане на въпроса, кога е бил приключен канонът, не ни дава убедителни доказателства, че това е станало при Ездра и Неемия, тоест както учи иудейското предание, затова в последно време мнозина видни богослови, отричат иудейския традиционен възглед. Послед­ните изследвания доказват по безспорен начин, че някои от свещените книги са били приети в еврейския канон и след времето на Ездра, например Паралипоменон и Еклисиаст, а възможно е и други. Освен това трябва да се отбележи, че ако ка­нонът е бил фиксиран още във втората половина на V-ти век преди Христа, във времето на твърде авторитетния Ездра и неговите сътрудници, тогава, как са могли еврейските учени чак до I-ви и дори до II-ри век след Христа да спорят върху каноничността на някои книги, каквито са например: Иезекиил, Иона, Притчи, Песен на песните, Ек­лисиаст, Естир?

Свещените старозаветни книги нищо няма да изгубят от своето достойнство, ако приемем, че приключването на канона е станало след Ездра и Неемия. Пове­чето от учените-библеисти приемат, че както написването на отделните книги, така и присъединяването им към определен сборник е ставало постепенно, а също и тяхното канонизиране е ставало в продължение на няколко века. За това свидетелства Александрийският канон, който е приключен в края на II-ри век преди Христа и в който влизат и неканоническите книги, които посочих по-горе.

Между православни, католици и протестанти още не е постигнато едино­мислие по въпроса за старозаветния канон, тоест колко и кои книги влизат от тях в състава на Библията. Протестантите приемат само 39-те книги, които са в състава на еврейската Библия, а другите смятат за апокрифи. Католиците в своята латин­ска Библия – Вулгата приемат освен тези 39 книги още други 7 неканонически, които те наричат второканонични [девтероканонични – без 2 и 3 Ездра, Послание Иеремийно и 3 Макавейска], като признават и на едните, и на другите еднакво ка­ноническо достойнство. А посочените в скоби 4 книги те смятат за апокрифи. Пра­вославната църква признава 39-те книги за канонически и още други 11 за нека­нонически, обаче полезни за четене и поучение, затова всички тези 50 книги влизат в сборника на свещените старозаветни книги. Така че по въпроса за канона Пра­вославната църква, пазейки древното църковно предание, избягва крайностите и неправилното учение на католици и протестанти.

И до днес между православните богослови за най-авторитетен се счита въз­гледът за старозаветния канон на руските учени богослови митрополит Филарет (в неговия Катехизис) и на архимандрит (по-после митрополит Московски) Макарий (в не­говото Въведение в православното богословие). И двамата, изхождайки от уче­нието за канона на многоизвестните църковни отци, като св. Атанасий Велики, св. Григорий Богослов, св. Кирил Иерусалимски и други, се ограничават по въпроса за броя на каноническите книги според еврейския канон, като освен тях приемат и иеканоническите книги за полезни и поучителни в състава на Свещеното Писание. Съ­гласно православната църковна практика, тези книги всякога са се помествали в славянските издания на Библията: в Генадиевското, Острожското и Елисаветинското, и оттук в руския синодален превод и в българската синодална Библия.

В заключение от гореизложеното можем да кажем, че според православното църковно и богословско учение за старозаветния канон, всички книги в Стария Завет са 50, колкото са в гръцкия превод на 70-те и оттук в славянската, руската и бъл­гарската библии. От тях 39 са канонически, а именно:

I. Историко-законодателни – 5: Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие.

II. Исторически – 12: Иисус Навин, Съдии, Рут, 1, 2, 3, 4 Царства, 1, 2 Паралипоменон, 1 Ездра, Неемия, Естир;

III. Поетично-премъдростни – 5: Иов, Псалтир, Притчи, Еклисиаст, Песен на песните;

IV. Пророчески – 17: Исаия, Иеремия, Плач Иеремиев, Иезекиил, Даниил, 12 малки про­роци: Осия, Иоил, Амос, Авдий, Иона, Михей, Наум, Авакум, Софоний, Агей, Захария, Малахия.

Неканоническите  са 11, а именно:

I. Исторически – 6: 2 Ездра, Товит, Иудит, 1, 2, 3 Макавейска;

II. Премъдростно-поучителни – 2: Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса, Син Сирахов;

III. Пророчески – 3: Послание на Иеремия, Варух и 3 Ездра.

Към тях принадле­жат и следните неканонически отдели, които липсват в еврейския текст: 151-ви псалом, Молитвата на Манасия (в края на 2 Паралипоменон), Даниил 3:25-95; 13 глава, 14 глава; Естир 1:1; 3:13, 14; 4-та глава от 17 стих до 5 глава, 2-ри стих; 8:12, 13; 10:4 стих до края.

Нο дали написаните в продължение на много векове старозаветни книги и събрани в един канон са се запазили без повреда, тъй както са били техните автографи? Този е един от главните въпроси на положителната библейска критика. С него се занимава историята на текста, която има за цел да установи интегритета (неповредеността) и автентичността (подлинността, истинността) на текста. А за да се уверим в това, трябва да се запознаем с работата на соферимите, на талмудистите и на масоретите. С каква прецизност, с какъв пиетет и благоговение те се занимавали със свещения текст, като са употребявали най-различни средства, за да не се допусне някаква грешка, поправка или видоизме­нение на приетите вече в канона свещени книги.

Върху еврейския текст на Стария Завет са работили най-първо соферимите (кни­жовниците) от края на Вавилонския плен докъм края на I век след Христа. Те израбо­тили специални правила и постановления, как да се четат и тълкуват свещените книги, как да се преписват и запазват те неповредени. Тези правила били допълнени и разширени по-нататък от талмудистите, чиято работа върху текста достига от I век до V-VI век след Христа. Според тях преписвачите трябва да пристъпват към своята работа със свещен страх, да извършват всичко с най-голяма точност, без да изменят нито буква в текста. На жени и роби не се позволявало да преписват. За да се за­пази неизменен текстът, те изброявали числото на буквите, на думите и стиховете (редовете) в Закона. Пресмятали, коя е средната буква, коя е средната дума и стих в Закона.

Делото на соферимите и талмудистите било продължено и завършено от ма- соретите (от еврейската дума масар – предавам, съобщавам по предание). Тях­ната дейност започва от края на VI и началото на VII век след Христа и продължила до IX-X век. Те изброявали колко стихове, думи и букви има във всички старозаветни книги. Изчислили големината на всеки стих и намерили, че най-големият стих (песук) е в Иеремия 21:7, състоящ се от 40 думи и 160 букви, а най-малките са от по три думи, такива има в 14 стиха; в 26 стиха се употребяват всички букви на азбуката, например в Иезекиил 38:13, Соф. 3:8 и други; след това 11 стихове започват и за­вършват с буквата нун.

Не по-малко интересни са масоретските изчисления относно броя на отдел­ните букви във всяка книга; например пресметнато е, че буквата алеф се среща 42,377 пъти в Закона, буквата бет – 38,218 и така нататък. До каква подробност са позна­вали масоретите възприетия текст и с каква вярност са го предавали се вижда от обстоятелството, че те са запазили особеността в написването на някои букви, ма­кар и неправилно оформени, така например запазени са големи букви, малки, повдигнати и други.

Друга главна заслуга на масоретите е тази, че изработили цяла система за вокализирането на еврейския текст, тоест за снабдяването му с гласни знаци. Ка­кто изобщо семитическите шрифтове, така и еврейският са лишени от гласни букви. За да улеснят четенето, те създали гласни знаци, които заместват гласните букви; така те създали вокализация на текста или пунктуация, понеже тези знаци се означа­ват повечето с точки (punctum-точка). Така че най-голямата заслуга, за да се за­пази свещеният текст от повреди, имат масоретите, затова и библейският текст, който те са ни представили, се нарича масоретски, този който сега имаме в печатните издания на еврейската библия. Благодарение на тая педантична работа, на големите грижи и на религиозното страхопочитание и пиетет на иудейските учени-библеисти текстът на свещените старозаветни книги не е претърпял съществени, догмати­чески изменения в сравнение със самите автографи.

Въпросът за произхода и историята на тези книги е много обширен и сложен. С него се занимавали учени от най-древно време и досега. Така се е създала с течение на вековете обширна наука Исагогика (Въведение), която в последно време доби още по-голямо развитие благодарение на новите данни и извори, получени от новооткрити археологически находки, паметници и исторически документи[1].

___________________________