ЖИВОТЪТ НА СВЕТА*

Протоиерей Александър Шмеман

прот. Александр Шмеман и Александър Солженицин в Свето-Владимирската семинария, декември 1976 г.Tози очерк е посветен на християнската мисия в света. Неговата главна задача е да отговори на въпроса: за какъв живот говорим, възвещаваме и проповядваме ние християните, когато изповядваме, че Христос умря заради живота на света.

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него да не погине, а да има живот вечен.“ (Иоан 3:16)

„Човекът е това, което яде.“ – Провъзгласявайки тези думи немският философ-материалист Фойербах бил убеден, че с твърдението си е сложил край на всички „идеалистични“ разсъждения за природата на човека. В действителност, без сам да подозира, той изразява именно религиозната идея за човека, понеже много преди него същото определение за човека е дадено в Библията. В библейския разказ за сътворението на света човекът е представен като същество преди всичко гладуващо, а целият свят – като негова храна. Според автора на книга Битие, веднага след заповедта да се множи и да владее над земята човекът е получил наставление да яде от земните плодове: „…ето, давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе – това ще ви бъде за храна…“ (Бит. 1:29). Човекът трябва да яде, за да живее. Това значи да приеме света в тялото си и да го превърне в себе си, в своя плът и кръв. Човек действително е това, което яде, а целият свят е празнична трапеза. Образът на празничния пир, който пронизва цялата Библия, е централен образ на живота: образ на живота при неговото сътворяване, а също така и при неговото завършване и изпълнение: „…да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство.“(Лукa 22:30).

Започвам с темата за храната – една тема, която изглежда второстепенна в перспективата на „религиозните проблеми“ на нашето време – тъй като този очерк е посветен на християнската мисия в света. Неговата главна задача е да отговори на въпроса: за какъв живот говорим, възвещаваме и проповядваме ние християните, когато изповядваме, че Христос умря заради живота на света.

Съществуващите отговори на този въпрос се разделят на два общи типа.протоиерей Александър ШмеманОт едната страна са тези, според които религиозен живот е животът, обсъждан в религиозни понятия. Тoй като че ли е някакъв „свят в себе си“, който съществува отделно от секуларния свят и неговия живот. Този свят на така наречената „духовност“ струва ми се завоюва все по-голяма популярност в наши дни именно защото съвременната „духовност“ се възприема преди всичко като обещание за помощ. Обърканият, потънал във водовъртежа на шума, бързината и трудностите на „живота“ човек охотно приема поканата да се съсредоточи в себе си, да се самозатвори и да се наслади на „духовната храна“, предлагана му във вид на безчислени книжки и брошури, посветени на „духовността“. Той вярва, че тази духовна храна ще му помогне. Ще му помогне да възстанови своя вътрешен мир и духовно равновесие, ще му помогне да преживее тегобите на живота или с една дума – ще му помогне да живее.

Тази първа категория представи за религиозния живот обединява в себе си множество „духовности“: от всевъзможните „духовни възраждания“ до изтънчения интерес към източните езотерични и мистични култове и секти. И все пак става дума за едно и също учение, в което религиозният живот е противопоставен на светския, като при това последният практически е лишен от всякакъв истински смисъл и се възприема само като изпитание на нашето търпение и благочестие. С други думи светът и неговият живот не са обект на християнската мисия на въцърковляване, спасение и връщане към Бога.

От другата страна са тези, според които изразът за живота на света без съмнение означава за по-добър живот в света. Тук се натъкваме на религиозните активисти. И въпреки че триумфалните призиви „да се обърне светът към Христа в продължение на едно поколение“ и „това поколение да бъде завоювано за Бога“ отдавна са отхвърлени като наивни, въпреки че еуфорията „социално Евангелие“ вече отшумя, основната увереност, че християнството е исторично, социално, „действено“ и че обект на мисията му е този свят с неговия живот не само не отслабва, но се засилва. Активистите твърдят, че християнството е загубило света, защото се е оттеглило в „религия“, в „духовност“ и по този начин е изоставило грижата за човека, неговия живот и проблеми. Затова целта на християнството според тях е догонването на света, отстъпил от Бога. А това означава, че самата Църква трябва да се включи в разрешаването на всички тези проблеми – политически, социални икономически или други, защото именно там се намира копнеещият, тоест гладният и изнурен човек, който е обект на християнството като „мисия“.Протоиерей Ал. Шмеман 2И ето че в крайна сметка отново не намираме отговор на главния въпрос: какво представлява животът, който трябва да отвоюваме за Христа и към който, като към свое изпълнение трябва да се стреми цялата наша „активност“ и „борба“. Казано накратко – каква е същността на този вечен живот, без благовестието на който християнство просто няма. Можем да кажем така: когато всички стремежи на нашата активност и борба, на нашата включеност в делата на света достигнат своята цел в света трябва да настъпи радост. Но радост за какво? Без да дадем отговор на този въпрос не бихме могли да преодолеем разрива между религията и живота, за който вече стана дума. „Спиритуализираме“ ли живота или напротив – „секуларизираме“ религията; към духовна трапеза ли зовем хората или се грижим за материалната храна – и в двата случая този живот на света, за който Бог отдаде Своя Единороден Син, остава безнадеждно недостъпен за нашето религиозно възприятие.

* * *

„Човекът е това, което яде.“ Но какво яде той и защо? Този въпрос е изглеждал ненужен и несъществен не само на Фойербах. Още по-несъществен е изглеждал той на противниците на религията. Те, дори в по-голяма степен от Фойербах, схващали храненето като чисто „материална“ функция и единствено важен е бил въпросът: има ли човекът като прибавка някаква „духовна надстройка“. Фойербах отговаря „не“, религията отговаря „да“. Но и двата отговора са звучали и звучат в рамките на едно и също основополагащо противопоставяне на духовно и материално, естествено и свръхестествено, свещено и профанно. Така че и самият Фойербах, с целия свой материализъм, в действителност се оказва просто наследник на старата колкото света дихотомия.

Дуализмът между духовно и материално отсъства в Библията, където, както вече видяхме, човекът също е представен като същество гладно, което „е това, което яде“. В същото време в Библията – и това е безкрайно важно – напълно липсват противопоставянията, които се считат от повечето хора за самоочевиден контекст на подхода към „религията“. Според Библията храната, която човекът приема, светът, към който е длъжен да се приобщи за да живее, са му дадени от Бога като причастие с Божествения живот. Светът като човешка храна не е нещо материално, ограничено от „физическите“ и по този начин противополжно на „духовните“ потребности на човека. В Библията всичко съществуващо, цялото творение, е дар Божи за човека. То съществува, за да може човекът да познае Бога и животът му да стане съпричастен на създадения и даруван от Бога живот. Светът – това е Божествената любов, заради човека превърната в негова храна и живот. Бог благославя всичко, което твори. На езика на Библията това означава, че цялото творение е знамение и оръдие на Неговото присъствие, мъдрост, любов и откровение: „Вкусете и ще видите колко благ е Господ.“ (Пс. 33:9).

Човекът е същество, което гладува. И основа на неговия глад е копнежът по Бога. Всеки „глад“ и всяка жажда са всъщност гладуване и жадуване за Бога. Разбира се не само човекът гладува в този свят. Всичко съществуващо, цялото творение живее чрез храната и зависи от нея. Но човекът се отличава с това, че в цялата Вселена единствено нему е дадено да благодари и да благославя Бога за получените храна и живот. Само човекът е способен и е призван да отговори със свое благословение на Божието благословение и в това се състои неговото царско достойнство, призванието и назначението му за цар на Божието творение.Протоиерей Ал. Шмеман 3След като сътворява животните в помощ на човека, Бог ги води пред Адама „за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да ѝ бъде името.“ (Бит. 2:19). Трябва да се отбележи, че в Библията името е много повече от средство за различаване. Според библейското разбиране за света името явява самата същност на нещата или по-точно същността им на Божи дар. Да именуваш нещо според Библията означава да приемеш и да опознаеш вложените в него смисъл и ценност, да го приемеш като Божи дар, да разбереш мястото и назначението му в Божието мироздание. Така даването на име на нещо означава благословия на Бога за създаването му и на него самото. В Библията това не е „култов“ акт, а самата същност на живота, постоянно даруван ни от Бога. Бог е изпълнил с любовта Си всичко съществуващо. По своята благодат Той е сътворил всичко „твърде добро“. Поради това, ответното благословение се явява „естествен“, а не „свръхестествен“ отговор на Божия дар.

Да благославя Бога, да му благодари, да вижда света такъв, какъвто го вижда Бог, да бъде съработник на Бога и в това благодарение и приемане да опознава света, да го именува, да разпознава същността му като „глад и жажда“ по Бога – това са свойства на човека, които го отличават от всички останали твари. Той е Homo Sapiens, Homo Faber, но преди всичко Homo Adorans, човек, способен да благодари, славослови и разбира…

Човекът е създаден не само за цар на творението, но и за свещеник. Той обединява мирозданието като негово средоточие и в акта на благословението получава света и едновременно с това го принася на Бога. Като върши това благодарение, тази евхаристия, човекът претворява своя живот – приетия от света чрез „храната“ – в живот у Бога, в причастие с Божественото битие. Светът е сътворен като материя на една всеобемаща Евхаристия, а човекът – като свещеник, който завършва това космическо тайнство.

Хората инстинктивно, ако не с разума си, знаят и разбират това. Столетията на секуларизъм и отпадане от Бога не са успели да превърнат храната и питието в нещо, което е само „материално“ и утилитарно. Приемането на храната е запазило предишните си обредни черти на последното „естествено“ тайнство на живота, извършващо се в семеен или приятелски кръг; тайнство на живота, което е нещо повече от простото „ястие и питие“ за удовлетворение на телесните нужди. И се оказва, че дори да не си дават сметка в какво се състои това „повече“, хората все пак се стремят към него. Без сами да го съзнават, те гладуват и жадуват за живота като тайнство.

* * *

Неслучайно библейският разказ за грехопадението е съсредоточен  върху храната. Човекът е изял забранения плод. Може да се каже, независимо от всички други тълкувания, че този плод се е отличавал от останалите плодове в рая по това, че не е предложен на човека като дар. Той е бил „храна заради себе си“, а не заради Бога, образ на света обичан заради самия него. Да се обича не е лесно и човекът е предпочел да остави Божията любов без отговор. Той е обикнал света, но не в Бога и не като общение с Него. Това егоистично отношение към света постепенно се е превърнало в нещо, което сякаш се разбира от само себе си. Човекът е започнал да възприема света „като такъв“, вече ограничен в самия себе си, а не пронизан от присъствието на Бога. Това е светът, който в Евангелията е наречен „този свят“ – затворен в себе си, живеещ в себе си. Да се живее без да се възнася благодарност към Бога е станало нещо привично, затова и загубата на евхаристийното отношение към Божието творение е напълно естествена.Протоиерей Ал. Шмеман 4Нашият свят е паднал, защото е загубил съзнанието, че Бог е всичко във всички (1 Кор. 1:28). Пренебрегването на Бога е първородният грях, който задушава живота. И дори религията на този паднал свят не може да го изцели, нито поправи, защото тя се е съгласила да принизи Бога в областта на „свещеното“, да Го противопостави на „профанския свят“. Като е изолирала Бога в сферата на „свещеното“, религията на практика се е примирила със „секуларизма“.

Първоначалното предназначение на човека е било претворяването на естествено зависимия от света живот в причастие с Божествения живот, който според Евангелието е „светлина на човеците“. Човекът е бил създаден за свещенослужител на благодарението. Принасяйки света на Бога, той е получил дара на живота, но чрез собствения си грях се е лишил от това свещенство. Неговата зависимост от света е станала пълна, а любовта му се е отклонила от пътя си. И сега той обича както преди, гладува както преди и съзнава своята зависимост от онова, което е извън него. Но и любовта и зависимостта му се отнасят към света и само към него. Човекът е забравил, че този свят, неговият въздух и неговата храна сами по себе си не могат да му дадат живот, защото те са източник на живота дотолкова, доколкото са получени и приети „заради Бога“ и в Бога, като носители на Божествения дар на живота.

Когато светът се възприема като самоцел, всичко в него придобива самодостатъчна ценност и именно поради това губи ценността си, защото смисълът и стойността на всичко е в Бога. Светът има смисъл само като тайнство на Божественото присъствие. „Естественият“, откъснат от Източника на живота свят е умиращ и когато вкусва тази тленна храна, човекът в действителност се причастява със смъртта. Дори нашата собствена храна е мъртва и трябва да бъде пазена в хладилници като труп.

„Платката, що дава грехът, е смърт (Римл. 6:23) и животът, избран от човека e увреден и смъртен. Бог е показал, че вкусването на земната храна по избрания от човечеството начин ще го върне в земята от която произлизат и храната, и човекът, „защото пръст си и в пръст ще се върнеш.“ (Битие 3:19). Загубил истинския – евхаристийния – живот, човекът е загубил същинското съдържание на живота. Той е престанал да бъде свещеник на света и се е превърнал в негов роб.Протоиерей Ал. ШмеманСпоред библейския разказ Адам е напуснал райската градина, „по дневната хладина“, тоест през нощта. В този момент животът му е престанал да бъде Евхаристия и човекът е въвел в тъмнината и света, който вече не бил благодарствено приношение на Бога. В едно византийско песнопение, което разказва за изгонването на човека от рая, Адам  е представен седящ с лице към райските двери и плачещ. Това е образът на човека в падналия свят.

* * *

Да оставим за малко темата за храната. Започнахме с нея само с цел да освободим понятията „сакраментално“ и „евхаристийно“ от напластените върху тях обяснения, които са намерили място в школското богословие. То почти винаги ги употребява в рамките на противопоставянето на „естественото“ със „свръхестественото“, на „профанското“ със „свещеното“ или, казано най-общо, на онова противопоставяне на религията от една страна и на живота от друга, което прави невъзможно преобразяването на живота и осмислянето на религията. „Първородният грях“ не е в това, че човекът не е послушал Бога и е нарушил религиозните правила. Грехът е в това, че човекът е престанал да жадува за Бога и да разпознава своя живот като тайнствено общение с Него. Грехът не е пренебрегване на „религиозните задължения“, тоест религията, а възприемане на Самия Бог в категорията на „религията“, а това ще рече противопоставяне на Бога и живота. Единственото истинско грехопадение на човека е неговият неевхаристиен живот в неевхаристийния свят. Грехът е не само предпочитането на света пред Бога и нарушението на равновесието между духовното и материалното. Той е в това, че светът, който трябваше да бъде претворен в живот у Бога, изпълнен със смисъл и дух, се превърна в материален свят.

Християнството благовести, че Бог не е изоставил човека в изгнанието му и не го е обрекъл само на тъга по истинския живот. Бог е сътворил човека „със свое сърце“ за себе си и неговата свобода е едно усилие да разбере тайнствения глад, който го измъчва. Бог освети със Своята светлина този мрак и тъгата по изгубения рай. Той направи това не само за да спаси човека, но и за да изпълни предвечния замисъл за него. За да може човек да разбере къде и към Кого го зове неговият неутолим глад.

Светлината, Която Бог изпрати, е Неговият Единороден Син, Който всякога неугасимо е светил в тъмнината на света и сега се явява в пълнотата на Своето сияние. Още преди пришествието на Христа Бог Го обеща на света. За това обещание свидетелстват не само вехтозаветните пророци. Ние, християните, вярваме, че с това свидетелство обещание и очакването на Христа е пронизана и свети всяка истина, колкото и частична и ограничена да е тя. Истината винаги води до Христа и поради това, по думите на Симон Уейл, ако човек се стреми към Истината, дори и да бяга от Христа, той всъщност върви към Него. Дългата и смутна история на религията е изпълнена с такива примери. Много неща са станали явни чрез истината за Бога, истина, която в пълнотата си се разкрива и вечно ще се разкрива в Христа. Сякаш винаги, от самото начало в света е звучала, макар заглушавана и подтискана, Божествената музика, чиято пълнота е била открита на човека при явяването на Иисус Христос в света.

В своя най-дълбок смисъл християнството е край на религията. Според евангелския разказ, описващ срещата със самарянката при Иакововия кладенец, Христос не оставя никакво съмнение в това: „Казва Му жената: господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме. Иисус ѝ казва: жено, повярвай ми, настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се покланяте на Отца… Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят.“ (Иоан 4:19-21, 23).

Самарянката е задала въпрос относно култа, тоест религията. Отговорът на Иисус коренно изменя същината на този въпрос. Никъде в Новия Завет християнството не е представено като „култ“ или „религия“. Това е така, защото религията е необходима там, където между Бога и човека съществува непреодолима преграда. Богочовекът Иисус Христос разруши тази преграда, Той ни дарува не нова „религия“, а нов живот.

В ранния християнски период именно тази свобода на Църквата от „религията“ в най-прекия смисъл на думата е давал повод на езичниците да обвиняват християните в атеизъм, защото последните не се занимавали нито със свещена география – изучаване на местата, където Христос е пребивавал по време на земното Си служение, нито с храмове и култове. Те не се впускали в поклоничество. „Старите“ религии са имали хиляди храмове и „свещени места“, но за християните всичко това е минало. Те не се нуждаели от „ръкотворни храмове“. Самата Църква, Тялото Христово, събираният Божи народ са били истинския Храм в съзнанието на вярващите: „Разрушете тоя храм – казва Христос за Иерусалимския храм – и Аз в три дни ще го въздигна“ – но Той казва това за храма на Тялото Си (Иоан 2:19-21). Самата Църква е била нов небесен Иерусалим и вярата, че Христос невидимо дохожда и присъства сред тези, които Го обичат е била достатъчна за нейните членове. „Историчността“ на Христос разбира се е била безспорно основание на християнската вяра, но по-важен от „историческата“ памет за Христа бил опитът от Неговото пребиваване сред вярващите. Така в Него е явен краят на религията, защото Той Самият е отговор на всяка религия и нейно изпълнение, утоляване на цялата човешка жажда за Бога. В Него на човека беше върнат живота, който той някога загуби.

* * *

Вие сте свидетели на това

„И рече им: ето, това е, за което ви бях говорил, когато бях още с вас, че трябва да се изпълни всичко, писано за Мене в Закона Моисеев и у пророците, и в псалмите. Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията, и им рече: тъй е писано, и тъй трябваше Христос да пострада и да възкръсне от мъртвите на третия ден, и да бъде проповядвано в Негово име покаяние и прощение на греховете у всички народи, начевайки от Иерусалим; а вие сте свидетели за това.“ (Лука 24:44-48)протоиерей александр шмеманХристиянството е мисия. То е призвано да разнася благовестието за Христа по целия свят и на всяка твар и всички вярващи, а не само на професионалните „мисионери“ е дадено и заповядано да бъдат свидетели на Христовата победа над греха и смъртта в „тоз прелюбодеен и грешен свят“.

Това е всеизвестно, за него е говорено хиляди пъти, говори се и сега. И ако в заключение отново се връщаме към тази тема, то е защото живеем в епохата на най-дълбоката криза на мисията, ако не и на нейното разпадане. Какви ли не бяха успехите на християнската мисия в миналото: кръщения на цели народи, създаване на велика християнска култура, озаряване на човешкия живот с идеала на светостта. Но днес ние честно трябва да си признаем един двоен неуспех: от една страна Църквата не е съумяла да удържи никаква съществена победа над другите световни религии, като им яви и донесе Христа до тях. От друга страна, на нея не ѝ се удаде да преодолее победното разпространяване на секуларизма във вътрешността на нашата доскоро наричаща себе си християнска култура.

Относно останалите религии, в известен смисъл християнството, като че ли се превръща в една от тях и отдавна отминаха онези времена, в които то ги считаше за обречени на изчезване пред лицето на самоочевидното превъзходство на християнската вяра. Тези религии не само че не изчезнаха, но напротив, те показват забележителна жизнеспособност и с голям успех мисионерстват във вътрешността на самия християнски свят.

Що се отнася до „секуларизма“, най-убедителното доказателство за нашето поражение пред него е разделението, което той внесе в самото християнство и в Църквата. Сега яростното отхвърляне на секуларизма от страна на консерваторите от всякакви оттенъци, се сблъсква с неговото възторжено и безотговорно приемане от страна на някои богослови, интелектуалци, иерарси и т. н., които призовават християните радикално да преразгледат своето „свидетелство“.

* * *

Аз съм най-дълбоко убеден, че всички разговори относно мисията, а това означава и за Църквата и нейното отношение към света, ще се окажат напразни и не само напразни, но и вредни, докато ние, християните не приемем християнското откровение за света. А то ни е дадено и ни се дава именно в литургията. Аз добре осъзнавам, че за две хиляди години смисълът на тази литургия често помръкваше, стесняваше се и губеше в съзнанието на вярващите своето отношение към света, своята „епифаническа“ сила. И все пак, нито помръкването, нито стесняването са непоправими, особено по отношение на нашето православно литургично предание, което изцяло е съхранило своята изначална структура и дух. Нашата болест се състои единствено в разрива между богослужението и това литургично предание за света – „богословието“, тоест опитите за систематично определение и обяснение на християнската вяра. Но отново повтарям – тази рана не е неизлечима, защото докато Църквата извършва своята „литургия“ – своето дело, докато ежедневно, макар често в полупразни храмове, виното „за всички и за всичко“, за целия свят, цялото творение и съединява всичко в Христа – нашият Господ и Спасител на света и отнася всичко към идещото Царство – дотогава в света ще се извършва и изпълнява това свидетелство, без което ние категорично не можем както да възвестяваме нищо, така и да зовем на някъде.

Християнството не е система от „идеи“ – то въобще не е идеология. Християнството е опит и свидетелстване на този опит, постоянно проповядвано от Църквата. Това е опитът за всичко, което „сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; и нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. И това ви пишем, за да бъде радостта ви пълна“(1 Иоан 1:1-4).

Източникът и началото на християнското свидетелство и следователно на християнската мисия се намират във възлизането на Църквата към Христа, към радостта на бъдещия век и в приобщаването ѝ към пълнотата на Божието Откровение. Само когато, по повеление на Църквата, ние се връщаме от светлината и радостта на Христовото присъствие – само тогава светът става поле на истинската християнска дейност. Само когато „виждаме светлината на истината и приемаме Небесния Дух“, ние, изпращаните в света, виждаме същността и призванието на света. Християнската мисия винаги и във всеки момент започва отново. Какво съм длъжен да сторя? По какъв начин да изпълня словата, насочени към мен: „Вие сте свидетели за това“? В какво се състои моето участие в мисията на Църквата? На тези въпроси не съществуват отговори във вид на практически „рецепти“, защото Бог дава на всеки човек особени дарове, особено призвание, особено дело и този Негов дар е тайна. Целият живот може да бъде прекаран в пустинята и въпреки това, в него може да бъде извършено много повече за „мисията“ на Църквата, отколкото това би се направило от човек, „специализирал“ се да мисионерства. Всичко това зависи от много причини и обстоятелства. Но на първо място зависи от нашият собствен опит за новия живот, с който се приобщаваме в Църквата. Църквата е тайнство на Царството не само защото разполага с божествено установени „средства за освещаване“, наречени тайнства, а защото в нея на човека от „този свят“ се дава възможността да види света на бъдещия век, да види и притежава опита от Христа. Всичко за нас се изпълва със смисъл само когато в тъмата на “този свят” виждаме, че Христос вече изпълни всичко със Себе Си: „било свят или живот, или смърт, било сегашно или бъдно – всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божий.“ (1 Кор. 3:22-23)

Християнин е този, който намира Христа навсякъде и се радва, накъдето и да отправи своя взор. Тази радост преобразява всичките му човешки планове решения, постъпки; тя преобразява целия му живот в мисия, която се стреми да обърне света към Този, Който е негов Живот.

_________________________

Източник – http://svvasiliy.jusoft.net. Същата статия тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru

Първо изображение: авторът на статията протоиерей Александър Шмеман и Александър Солженицин в Свето-Владимирската семинария, декември 1976 година.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s