Месец: април 2011
ИСТОРИЧЕСКИЯТ ПЪТ НА КЕЛТИТЕ И РЕЛИГИОЗНИЯТ ИМ СВЕТОГЛЕД*
Д-р Десислава Панайотова-Пулиева
За да можем точно да анализираме идейната структура на модерната “келтска” религия и адекватно да преценим качествата, функциите и мястото ѝ в съвременния живот на хората, трябва да познаваме нейния образец. Затова, накратко ще разгледаме историческия път на келтите и в едри щрихи ще нахвърляме религиозния им портрет.
В етнокултурно и лингвистично отношение келтите принадлежат към индоевропейската езикова общност. Предполага се, че като обособена група от племена те се появяват на сцената на историята около нач. І хилядолетие преди Хр., населявайки централна Европа. Най-ранните археологически находки с ярко изразен келтски произход са от периода ІХ-VІ век преди Хр. Това са оброчни ями, пълни с дарове за божествата на отвъдния свят, погребални могили, разкриващи нивото на живот на техните обитатели, както и златни, сребърни и метални предмети, открити на дъното или край бреговете на много реки, блата и езера. Некрополът при Халщат (VІІ-VІ век преди Хр.)[1], скъпоценностите и оръжията от Ла Тен (VІІ-VІ век преди Хр.)[2] и от река Темза (ІV век преди Хр.-ІІ век след Хр.), останките и любимите предмети на екстравагантната принцеса от Викс (V век преди Хр.)[3], невероятно добре запазената могилна гробница на келтския принц от Хохдорф (VІ век преди Хр.)[4] – това са само част от безценните свидетелства за една високоразвита култура, проникната от силна религиозност, чиято оригиналност съумява отчасти да покълне отново две хилядолетия по-късно.
Споменатите находки бележат началото на мощна келтска експанзия. При ползването на съвременни географски термини, установяваме, че келтите се разпрострели от Белгия до Испания и от Ирландия до Унгария. Това било резултат от социалния, икономическия и културен разцвет на келтските племена, който в нач. ІV век преди Хр. провокира предприемането на редица принудителни изселвания на младата част от популацията с цел завладяване на нови територии. Тези актове носят и по-дълбокия смисъл на ver sacrum[5]като замяна на жертвопринасянето на първите пролетни рожби (човешки и животински) с изгнанието на част от населението. Това отвежда някои келтски племена към Италия и Етрурия. Сеноните окупират Рим в 386 година преди Хр. Капитолият е спасен като по чудо от своевременната намеса на римските гъски, които дигат тревога и така прекъсват успешния ход на галските воини, чийто предводител Бреннос предпочита да приеме скъпия откуп, предложен от римляните, вместо да довърши похода си докрай, което, ако се беше случило, щеше да моделира световната история по съвсем различен начин.
ІІІ век преди Хр. – галите /континенталните келти/ са вече на Балканите. Годината е 280, когато те навлизат в Тракия. През 279 година част от тях, под водачеството на друг Бреннос, предприемат една от най-големите си авантюри: нападат и разграбват Делфийския оракул на Аполон[6]. Нападението секва след мистериозното разразяване на страховита буря, която кара суеверните воини да се разбягат. Друг поток вече е основал скордиското царство край бреговете на Вардар. Трети поток достига югоизточна Тракия, където се основава келтското царство със столица Тиле[7]. То просъществувало до към 212 година преди Хр., когато било ликвидирано от траките, въпреки силното управление на последния му и най-известен цар Кавар[8].
Ето какво твърди Тит Ливий (ХХХVІІІ, 16) за последното келтско царство на изток:
“В Дардания между келтските първенци избухнали размирици и 20 хиляди души се отделили от Брен, като под водителството на Леонорий и Лутарий се насочили към Тракия. Като се сражавали с народите, които им оказвали съпротива при преминаването, или пък вземали данък от тези, които ги молели за мир, стигнали до Византион, направили поданни всички по брега на Пропонтида и държали градовете там в зависимост. Така стигнали до Азия и пожелали да се прехвърлят…След разприте между Леонорий и Лутарий, които скоро след това се обединили, се прехвърлили с помощта на витинския цар Никомед в Азия, помогнали му да се справи с врага си – брат му Зипоитес, и той ги населил в областта, наречена по тяхно име Галатия.”[9]
Междувременно келтите завладяват и Ирландия, и Британия, с което се оформя дъгата на келтската културна империя, оставила трайни следи в развитието на европейската цивилизация, въпреки факта, че келтските племена никога не съумяват да създадат свое единно държавно устройство. На това се дължи покоряването на галите от Юлий Цезар, както и по-късното подчиняване на скордиското и галатското царства от страна на римляните. Единствено островите отвъд Ла Манша запазват своята независимост. За Британия това важи до началото на набезите на викинги, нормани, англи и сакси. Англосаксонският етнически елемент успява силно да стопи доминирането на заварения келтски етнос. През V век Ирландия е християнизирана от св. Патрик и неговите ученици. Постепенно цяла Европа възприема християнството. Днес единствената независима държава с население от чисто келтски произход е Ейре[10]. Според последни електронни данни[11] от 30 декември 2000 година в момента по света живеят 125 милиона души от келтски произход. От тях 100 милиона са от ирландски и шотландски произход.
За това, какви са били келтските вярвания съдим по археологическите находки, открити в почти всички точки на Европа. Интересна информация ни дават съчиненията на класическите и ранно-християнските писатели. Основни данни за анализи ни предоставят средновековните ръкописи, съхранили, най-често в компилативен вид, оригинални митологични повести и епични поеми.Колкото парадоксално, толкова и закономерно е, че езическата келтска устна традиция е запазена благодарение на перото на ирландските и британските християнски монаси. Също така, тя стига до нас с помощта на фолклора, чието внимателно изследване дава полезни сведения за оцелели обичаи още от келтско време. Наред с всичко това, изобилието от съвременна научна литература по въпроса дава основание за надежда, че всеки следващ сериозен опит за обективен анализ и осмисляне на келтската религия би могъл да се увенчае с успех.
Сравнителният метод на изследване неведнъж е установявал наличието на
фундаментални сходства в религиозното мислене на хора от различни региони и от различни епохи. Едно от тези сходства е идеята за един бог – баща на всички останали богове и техните потомци, човеците. Тази идея говори за съществуването на изконен монотеизъм, съхранен, в повече или по-малко чист вид, от монотеистичните религии, но видоизменен от езическите и, в хода на времето, сведен до политеизъм с монотеистични елементи. Такъв е случаят и с келтската теогония: обръщайки се към праначалото в търсене произхода на всичко, келтите изповядват, че:
“всички те са произлезли от бога на нощта, и казват, че това им е предадено от друидите. По тая причина определят сроковете на всяко време не по броя на дните, а на нощите; така означават рождените дни и началото на месеците и годините, та денят следва подир нощта.”[12]
Правейки малко отклонение, нека отбележим несъмнената еднаквост на келтското схващане за времето и съответната библейска идея :
“Биде вечер, биде утро – ден един.”[13]
Цезар дава едновременно полезна, но и субективно поднесена информация. Разглеждайки галските божества, той използва имената на римските им паралели, което твърде много схематизира оригиналните келтски представи. Така Dispater (Бащата на боговете и хората) е представен като Dis=Плутон, гръкоримския бог на подземното царство и смъртта. В действителност, келтската идея за божествения баща се свързва с фигурата на Bilé (ирл.) /Bel/ Belenos[14](гал.), както и с Dagda (ирл.)[15]. Богатите функции на тези келтски божества далеч надхвърлят тези на Плутон/Хадес в силно антропоморфизираната гръкоримска религия, която твърде тясно “профилира” своите богове и богини. Вярно е, че Беленос, освен като баща на боговете и хората, понякога се явява и като бог на мъртвите. Но основната му функция се свързва с празника Белтайн (Beltaine) – 1 май, когато келтите празнували началото на лятото, палели огньове за защита на добитъка от болести, около тях друидите пеели своите заклинания[16], а мъжете и жените се отдавали на свободни плътски наслаждения, тъй като в навечерието на Белтайн традиционните семейно-любовни ограничения отпадали. Виждаме, че това се свързва с разцъфването на природата и триумфа на живота. Наистина, ирландският Биле откарвал душите на починалите до Другия свят, където животът продължавал. Това се осъществявало най-често по вода – символа на живота и на богинята Дану (Danu), която била съпруга на Биле…Данни, които ясно отразяват оптимистичното келтско вярване, че след живота идва друг живот и т. н.
Другата фигура, асоциирана с произхода на боговете, а оттам и на всичко останало, е Дагда. Той е известен и под имената Баща на всички (Eochaidh Olathair), Огън (Aedh), Господар на великото знание (Ruadh Rofessa), в които P. B. Ellis[17]вижда триединна символика. По въпроса дали келтите са имали предчувствие за богооткровения християнски догмат за Св. Троица (Отец, Син-Премъдростта Божия и Св. Дух – благодатния огън на св. Петдесетница) може да се дискутира допълнително. Дагда е бил патрон на ирландския друидизъм, т.е. този бог е персонифицирал най-висшата мъдрост. Негов бил и вълшебният котел, наричан Undri, който никога не се изпразвал и благодарение на който никой не оставал гладен.
“Това е “котелът на изобилието”, който по-късните генерации от християнизирани келти превърнали в светия Граал от Артурианския мит.”[18]
Ирландските келти свързват произхода си и с богинята Дану, майка на Дагда.
“В сагите от т.нар. Митологически цикъл всички главни персонажи принадлежат към Tuatha Dé Danann, “Племената на богинята Дану“, легендарният народ, който, както е прието да се счита, е заселил Ирландия преди там да доплуват синовете на Мил, предците на съвременните обитатели на страната.”[19]
Тук срещаме древната, но не най-първоначалната от всички подобни, идея за женското божество като извор на живота. При внимателно вглеждане се забелязва, обаче, че наред с/или над този принцип съществува вярването в един създател, пък бил той и по-отдалечен и абстрактен по отношение на творението в сравнение с живителните сокове и силите на земята, асоциирани с богинята-майка.
Келтите нямат развита космогония, нито сотириология или есхатология. С времето, тяхната религиозна система се разполага в няколко концентрични кръга:
1)митологичните представи за божествата, които нерядко са историзирани чрез контактите им с човешкия свят или чрез сливането им с определена фигура на цар или на друид;
2)пантеистичното почитане на природата, свързано с персонифицирането ѝ – израз на схващането за преплитането между видимо и невидимо на всички нива;
3)идеята за Другия свят и неговия двойнствен характер;
4)идеята за безсмъртието на човешката душа, за способността ѝ да преминава в Другия свят и да се връща обратно, както и да се преселва в други тела след физическата смърт; с този кръг от идеи се свързват и представите на келтите за човешката свобода и предопределението;
5)всеобщата обвързаност на всичко: божествен свят – човешки свят – природен свят, нерядко използвана от “посветените” за манипулиране на действителността.
За да съумеем точно да оценим в каква степен съвременният паганизъм е приемник на келтската религия, трябва да илюстрираме с конкретни примери описаните по-горе кръгове от идеи и произтичащите от тях култови практики, насищали със смисъл и пословично въодушевление живота на келтите.
Към споменатите върховни божества трябва да добавим не по-малко значимите Луг/ус, Епона (гал.) /Рианон (уелс.), Мориган (ирл.), персонифицирана още от триадата Бадб / Немайн / Маха; Гоибниу (ирл.)/ Гованон (уелс.), галските Сулис, Есус, Суцел/Таран/ис, Нантосвелта, Секвана, Сирона, Росмерта, трите матрони-майки, Цернун/ос, Огма (ирл.) / Огмиос (гал.).
Пример за сливане между божествената и кралската функции е Медб – кралица на четирите ирландски провинции (без Ълстър) и едновременно с това богиня на честолюбието, жестокостта, неуправляемите страсти и войната. Луг е едновременно бог на всички изкуства и поет, герой, занаятчия, арфист,чародей, лечител и т. н.[20] С неговото име се свързва и Лугназад (Lugnasad) – 1 август – празник на реколтата и начало на есента. Луг е бил едно от най-почитаните божества в целия келтски свят. Не случайно са налице множество топоними, произхождащи от неговото име: Лион, Лаон, Лайден, Карлайл и т. н.
Следващият голям празник, отново след 3 месеца, е Сам(х)айн – 1 ноември, когато се почитат съществата от Другия свят и духовете на починалите. Това е и келтската Нова година, когато границите между този свят и отвъдното са размити. Днес този празник се отбелязва като Хелоуин – денят на Вси светии.
Сезонният цикъл се оцелостява на 1 февруари – Имболк, когато се призовавала богинята Бриджит /Бриг/ Бригантия, повелителка на гадаенето, поезията, лечителството и плодовитостта. На този ден се отбелязвало началото на пролетта.
“Семейните” диади и триадите са отличителен белег на келтското религиозно мислене, което вижда в съюза между мъжкото и женското начало, както и в числото 3, проява на божествена пълнота и съвършенство. Много иконографски и епиграфски паметници, особено от гало-римския период в Европа, са запечатали образите и имената на келтски божествени двойки: Суцел и Нантосвелта, Моритасгус и Дамона, Борманус и Бормана, Вераудинус и Инкиона. Нерядко мъжкото божество е с римско име, придружено с келтско определение: Меркурий и Росмерта, Аполон Гранус и Сирона, Ленус Марс и Анкамна и др.
“Култът към божествената майка бил популярен из цяла Римокелтска Европа – тя най-често била изобразявана като триада, а епиграфите също изразяват тази множественост, споменавайки за богини като Deae Matres и Deae Matronae. Тази троичност, изглежда, се проявява най-често в представите за божествени същества, асоциирани с щастието и благополучието”[21]. Изображенията им от Франция, Германия и Великобритания изобилстват от символи на плодородието: младенци, хляб, плодове, кърпа, гъба или корито. В Германия са открити особени релефи, изобразяващи трите матрони като три жени на различна възраст: младо момиче, зряла жена и старица. Това се асоциира с трите основни фази на луната: нарастване, пълнолуние и залязване. Триединната женска символика, равнопоставеността на женското начало с мъжкото, силната почит към богините отразяват високото положение, което жените са заемали в келтското общество. Това е от ключово значение за паганистите днес. Те развиват култа към земята, към богинята-майка, към женското начало въобще и по този признак оформят отделни течения и групи.
Вярата на келтите в духовни същества, населяващи всички форми на природен живот, създава оригинална митология и многообразни култови практики. Дърветата са особено свещени за келтите, защото даряват човека не само с красота, здраве, суровини, храна и защита, но и поради дъбоката символика, която може да се открие в тях: корените и клоните им са, съответно, в земята и в небето, представлявайки отвъдното, а стволът символизира настоящето. Затова дърветата били считани за пазители и лечители, за съветници и защитници в трудни моменти, за център на мирозданието[22].
Пример от същия порядък е фигурата на бога с еленови рога – Цернун. Едно от най-ценните му изображения стои върху вътрешната стена на сребърния котел от Гундеструп (Дания – І век преди Хр.). Заобиколен от много животни и сам окичен със символа на дълговечност, сила, изобилие и мъдрост, Цернун изпъква като повелител на животинското царство. Но това не е просто фауната като сбор от всички животински видове, а царство на тайнствени сили и закони, на мистична символика и духовни знаци. Келтите вярвали,че животните са посредници между божествения и човешкия свят. Без да ставаме застъпници на келтския религиозен светоглед, трябва да споменем, че векове наред Цернун е бил погрешно асоцииран от западните християни с дявола. Подобна липса на духовна проницателност, която да различи същинския враг на човешкия род от емблемата на определени, ценени от келтите, сили и свойства, не прави чест на никого, още по-малко на истинския християнин. На него подхожда да си отговори, по-скоро, на въпроса – в каква степен за келтите са валидни думите на апостола:
“и славата на нетленния Бог, измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги…”[23]
За да допълним представата си за келтската религиозна система, следва да
разгледаме келтската идея за Другия свят, от който те са се страхували, но и магнетично са били привличани, и чийто език до голяма степен е бил езикът на природата, както установихме по-горе. За келтите Другият свят има силно изразен двойнствен характер. Той е населяван от благоразположени духове, но и от ужасни, капризни и жестоки демони, от нежни феи, но и от страховити чудовища. Там пребивават душите на покойниците, но и живи хора могат да проникнат в него при определени условия. Другият свят е незрим и същевременно достъпен, ако умееш да разпознаваш “входовете” към него: свещените извори и кладенци, реките, блатата и морето, вълшебните хълмове (síde, ирл.), менхирите, долмените и кромлехите, свещените гори и поляни, etc. За тези, които са владеели знанието, поезията, музиката, магията и изкуството на трансформацията, прекрачването в Другия свят е още по-постижимо. Но този паралелен свят предлага, според келтите, както вечни удоволствия, така и страшни изпитания. Той може да се намира, както под хълм, така и върху остров. Западноевропейската идея за Острова на блажените е наследила именно келтската представа за Другия свят. Дългата ирландска сага “Плаването на Майл Дуйн” изброява 33 такива острова. Ето някои от имената им, които ясно разкриват дихотомичността на келтското отвъдно: Остров на гигантските мравки, Остров на черното и бялото, Остров на говорещите птици, Остров на вълшебния извор, Остров с потока-дъга, който бил пълен със сьомга и се издигал от единия край на острова, спускайки се към другия, Остров на Жените и т. н.[24] Така описан, Другият свят на келтите ни се разкрива не като свят на вечното възмездие за земните дела, а като свят на хилядите възможности.
Тук се доближаваме до келтските представи за човешката свобода и за предопределението, както и за безсмъртието на човешката душа и метемпсихозата. За разлика от кармичното будистко учение, друидите развиват идеята за периодичното въплъщаване на душата в различни тела – преселение, което не зависи от нравствения облик на личността. То е такова, повтаряйки модела на универсалната и морално неутрална цикличност, движеща космоса, природата и човешкия живот.
Келтската антропология извежда и принципа за впечатляващо голямата свобода на човека. Тя е била ограничавана само от две неща: от обществените норми, чиито пазители били друидите, и от т. нар. гейс[25]. Кражбите, нарушаването на честната дума, безсмислените убийства и други престъпления били наказвани или чрез положителното възмездяване на пострадалия от страна на престъпника, или чрез най-тежкото наказание: друидите отлъчвали нарушителя от религиозните церемонии, което го обричало на нещастие, уязвимост и обществена изолираност. Видно е, че келтските божества не са висшата морална инстанция. За гейс-а можем да кажем, че обикновено, той се изрича от друид по отношение на друг човек, чиято съдба по този начин се поставя в определени рамки, които, за добро или за зло, не бива или изобщо не могат да бъдат престъпвани. Изричането на гейс предвъзвестява бъдещата съдба на неговия обект. Има положителни гейс-ове, но повечето са с отрицателен и парадоксален характер. Върху Кухулин, най-великият ирландски митологичен герой, има наложени два гейс-а: 1) да не убива куче и никога да не яде кучешко месо; и 2) ако минава покрай огнище с приготвена храна, никога да не отказва поканата да сподели трапезата с тези, които го канят. Тези два гейс-а, обаче, се пресичат фатално и така приближават смъртния час на непобедимия герой. Кухулин, около чиято глава светело гъсто сияние и чиито зеници имали осем ириса, вървял през гъста гора и видял в далечината блещукащ огън. Стигайки до огнището, той вижда три старици. Те го канят да седне и хапне с тях от печивото, което се оказва, че е от кучешко месо. Избирайки любезността, Кухулин нарушава първия гейс. Съвсем скоро той е смъртно ранен, но за да умре достойно, воинът се привързва с пояс към един висок камък.
Всичко това рисува картината на едно общество, в което “злата песен” се счита за оръжие, много по-опасно, отколкото са мечът или копието[26]”. Келтските представи за човешкия дух и връзките му с отвъдното са сложна и парадоксална смесица от идеите за неограничените възможности и предопределението, за волното въодушевление и фатализма.
За келтите, между божествения, човешкия и природния светове няма строго установени иерархически отношения, а по-скоро има динамични и променливи връзки. Тези три свята са еднакво сакрални и еднакво отворени за взаимни влияния. В най-изчистена форма това е изразено в Песента на Амайрген[27]:
“Аз съм вятърът над морето,
аз съм вълната на океана,
аз съм шепотът на вълните,
аз съм бикът на седемте битки,
аз съм лешоядът върху скалата,
аз съм слънчев лъч,
аз съм най-прекрасното от цветята,
аз съм див глиган в неговата храброст,
аз съм сьомга във водата,
аз съм езеро в равнината,
аз съм умението на майстора,
аз съм слово на знание,
аз съм върхът на копието, раждащо битка,
аз съм богът, който сътворява в главата на човека огъня на мисълта.
Кой запалва/открива/ събранието навръх планината, ако не аз?
Кой съобщава фазите на луната, ако не аз?
Кой показва мястото за почивка на слънцето, ако не аз?
/…/
Кой е богът, който създава вълшебствата –
магията на битката и вятъра на промяната?[28]”
Амайрген, Талиесин, Катбад, Мерлин (Мирдин) – едни от най-известните имена в цялата келтска история и все имена на друиди. Това е закономерно, защото друидите са били духовните представители, интелектуалната класа на келтското общество. Както Страбон, така и Плиний Стари считали, че думата druid е близка до гръцката δρоύσ=дъб. По-точно е, обаче, произходът ѝ да се търси в съставната дума от корените dru-wid=знание на дъба, произхождаща от санскритската vid=виждам, зная. Както личи от името им, келтските духовни ръководители в най-голяма степен са развили идеята за свещеността на дъба, на дърветата въобще, идея, която отразява връзката между най-величественото дърво и жреческата институция, между “царя на гората” и върховните небесни божества.
Келтската традиция изрично упоменава и съществуването на bandruaid=жени-друиди или друидеси. Известни са около 50 имена на друидеси, играли важна роля в живота на келтите. Плутарх разказва историята на Камма, друидеса от Галатия, която служела на богинята Бриганту (Бриджит), чието име гръцкият историк заменя с това на Артемида[29]. Този факт показва, че макар дъгата на келтското разселване да е била много дълга, автентичната духовна традиция се е пазела навсякъде. Това се потвърждава от Посланието на св. апостол Павел до Галатяните. Посредством полемиката, която той води със своите духовни чеда, ние разбираме, че те, въпреки приетото вече св. Кръщение, продължавали да се увличат от друидическото учение за природните елементи, небесните тела, сезонните цикли и времената – същото, каквото било учението в Европа и на островите.
“Затова не си вече роб, а син; ако пък си син,
то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа.
Но тогава, понеже не знаехте Бога,
служехте на богове, които по естество не са богове;
а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати
от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии
и искате пак изново да им служите?
Тачите дни, месеци, времена и години.
Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви[30]”.
Очевидно е, че св. апостол Павел говори за езическите вярвания, които галите донесли със себе си, заселвайки Галатия около 277 година преди Хр. Явно те са се пазели ревниво до новозаветно време и не са били забравени от галатяните, щом и след покръстването, са били възобновени с нова сила, възбуждайки свещен гняв у апостола на езичниците. Този кратък, но богат на информация библейски пасаж, напълно отговаря на данните, които имаме от античността до днес. Плиний Стари разказва:
“Имелът върху дъба се среща изключително рядко, и когато го намерят, те го режат с един много голям свещен инструмент[31]. Преди всичко, трябва да е настъпил шестият ден на луната. Ден, който е началото на техните месеци, на техните години и на техните векове, които са с продължителност тридесет години; ден, в който звездата, без да е достигнала средата на своя път, вече е в пълната си сила.”[32]
Календарът от Колини (Франция) датира от І век преди Хр. и е най-ранният оцелял келтски календар, съставен, без съмнение, от галски друиди. В него лунната и слънчевата години са синхронизирани чрез допълнителни дни, а по-големите периоди – чрез допълнителни години. Отбелязани са щастливите и нещастните дни и месеци /като са използвани латински букви/. Наред с всичко това, келтите навсякъде са имали сходен празничен цикъл, състоящ се от основните празници Сам(х)айн (31. Х.-1.ХІ), Имболк (1. ІІ.), Белтайн (1. V.), Лугназад (1. VІІІ.), както и от редуващите се с тях пролетно и есенно равноденствие и лятно и зимно слънцестоене.
Като цяло, Посланието до Галатяни разглежда, преди всичко, несъизмеримостта между иудейския закон и Христовата благодат, превръщаща духовното робство в богосиновство. Тъй като основната полемика на апостола е насочена към склонността на галатяните да възприемат някои иудаистични вярвания и практики, повечето тълкуватели на посланието считат, че под “дни, месеци, времена и години”(Гал. 4:10) св. апостол Павел има предвид еврейската събота, 14 нисан (Пасха), дните на новомесечията, месеците Тисри и Нисан, по-продължителните празници Шатри (15-21 Тисри) и Безквасници (14-21 Нисан), както и съботните (всяка седма) години, и юбилейните (всяка петдесета) години. Разбира се, можем да се обединим около това, че келтите в Галатия са търпели елинистически и иудаистични влияния, в духа на онова време. Но в цитирания по-горе пасаж ясно проличава, че св. апостол Павел говори за оригиналните келтски божества и обичаи, които вървят неразделно с предхристиянската етническа, културна и религиозна идентичност на галатяните. Апостолът говори за богове (Гал. 4:8), очевидно нямащи нищо общо с единия Бог на евреите – Иахве. Споменава природните стихии (Гал. 4:9) и веднага добавя свързаното с тях тачене на дни, месеци, времена и години (Гал. 4:10), като по този начин синтезирано обхваща основните аспекти на келтската религиозна система.
Освен виртуозни астрономи, познаващи силата на числата и небесните пътища на звездите, друидите били също учителите, философите, съдиите, историците, поетите, музикантите, физиците, прорицателите, вълшебниците и жреците на келтското общество. В техните редици имало разслоение от три степени: 1) бардове – хранители на митологичната и историческата памет; 2)филиди (ирл.) или овати (гал.) – гадатели, лечители и заклинатели; 3) друиди в същинския смисъл, обладаващи всички тези качества и функции заедно с много други знания и умения, които са им осигурявали абсолютен авторитет и са ги обгръщали със свръхестествен ореол. Дори принцовете и кралете са се подчинявали на думата на друида. Достатъчно е да припомним духовната връзка, която е съществувала между крал Артур и неговия съветник Мерлин, основните герои на т. нар. Уелски цикъл, захранил цял един жанр в средновековната западноевропейска литература.
Като илюстрация на казаното дотук, ще споменем какви са били култовите практики на келтите. Техен главен храм е била природата с нейните лековити извори, мистериозни езера и блата, със свещените ѝ поляни и дъбрави, където друидите, ползвайки големи камъни за олтари, извършвали тайнствени церемонии, наситени с неизброими вълшебства. Келтските жреци казвали тайни заклинания и призовавали силите на природните елементи, на камъните, цветята, дърветата и звездите, както и духовете от Другия свят. Друидите гадаели по небесните тела, по полета на птиците, по дима от огъня, по вътрешностите на принесените в жертва животни или, при изключителни обстоятелства, хора. Юлий Цезар споменава за зловещ обичай, свързан с човешки жертвоприношения: от стъбла на ракита се изплитал огромен кумир, чиято вътрешност бивала напълвана с живи хора. Всичко това се запалвало до пълното му изгаряне[33].
Човешката глава е била особено ценена от келтите, като вместилище на жизнената енергия – орендата – на човека. В един от малкото запазени келтски храмове, този от Рокпертюз (Франция), са открити човешки черепи, вградени в каменните ниши на колоните. Дали това са главите на жертви или на келтски герои можем само да гадаем.
За оброчните ями вече споменахме. Келтите са давали и оброчни дарове във вид на плочици с релефни изображения на определен орган или член на тялото, за чието изцеление са се молели на своите божества. Открити са и самостоятелни фигурки със същото предназначение – край свещените извори, при местата на сливанията на две реки[34], които са се считали за особено “силни” точки, даряващи неуязвимост и здраве. По замисъл, тези плочици удивително приличат на съвременните оброци, които православните християни в Гърция окачват около и пред иконите на св. Богородица и на някои светци[35]. Единствената, но съществена разлика се състои в обекта на молитвите за изцеление: келтите се надявали на богове, “които по естество не са богове”(Гал. 4:8), докато православните християни призовават Божията милост чрез застъпничеството на светците и на Божията Майка.
Келтите са извършвали ритуални угощения, придружавани с игри и състезания по поетическо майсторство. Подобни празненства са съпътствали дори и погребенията, особено на покойниците с по-висок социален статус. Тъй като келтите вярвали в безсмъртието на душата и в прераждането, мъртвите били изпращани с радост и снабдявани с всичко необходимо за задгробното им пътешествие: каручка или колесница, голям котел с медовина или вино, оръжия, съдове, украшения, дрехи, хляб; понякога са били съпътствани и от любими същества – съпруга, кон, куче… Церемониите се извършвали от друидите, тъй като никой, освен тях, не знаел тайните думи и духовните механизми за призоваване на силите на отвъдното, от чиято помощ, според келтите, мъртвите се нуждаели, за да имат щастливи обстоятелства, гарантиращи добрата им съдба в Другия свят.
Друидите предавали знанието си устно, за да не бъде профанизирано то. Попадането му в неподходящи ръце би било много по-вероятно при ползване на общодостъпна писменост. Това, обаче, не означава, че келтите не са оставили писмени свидетелства. Напротив, епиграфите сочат, че те са ползвали, както гръцката, така и латинската азбуки, при сключване на договори, сечене на монети, както и за надписването на статуи и релефи на техните божества. Наред с това, ирландските друиди владеели тайната писменост огам, която им била дарена от бог Огма, често наричан Слънцеликият. Тя се състояла от комбинацията между дълга (вертикална или хоризонтална) черта и малки чертички (от една до пет, І – ІІІІІ), които, в различни варианти, местоположение и наклон, били долепвани до основната черта и така оформяли букви и думи. Огамическото писмо било ползвано от друидите за гадаене, заклинания и надписване на свещени камъни, които били или надгробни (рядко), или служели за обозначаване на свещено място, област или граница. Само в Ирландия са открити над 300 такива камъни. Писмеността огам е изпълнявала същите функции като тези на скандинавската руническа писменост.
В Галия веднъж годишно друидите са се събирали на място, предварително
обявено за център на галската земя[36]. На тези асамблеи са се обсъждали религиозни, нравствени, юридически и политически въпроси от особена важност, което свидетелства за съществуването на съзнание у галите за силна духовна връзка, олицетворявана от друидите на различните племена. Чувството за принадлежност към една духовна общност е съществувало и между ирландските келти. В навечерието на Белтайн (1. V.) всички огньове се загасявали. На хълма Уснех, центъра на Ирландия, върховният друид ритуално запалвал новия огън, единствения, от който можело да се вземе пламък за запалването на всички останали ритуални огньове и огнища в страната.
От последния пример личи, че религията е заемала централно място в живота на келтите. За тях, всяко индивидуално или обществено действие, дори най-прозаичните битови задължения имали по-дълбок смисъл. Те били извършвани със съзнанието, че са част от сакралната цялост на битието. Дълбоката символика и начинът на практикуване на келтската религия в древността дават основание да се съгласим със заключението на Франсоаз льо Ру, че тя е “нещо съвсем противоположно на народна религия, също така съвсем противоположно на държавна религия: тя се противопоставя абсолютно на римската религия, пригодена за imperium`а. Единствените жреци, на които можем да оприличим келтските друиди, са индийските брахмани/…/”[37]. Но с множеството паралели, съществуващи между келтската религия и индуизма, ще се занимаем на друго място.
_____________________
*Публикувано в сп. Философия, бр. 5-6, 2001, с. 25-31. Първа публикация – в списание Богословска мисъл. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. „Г. Вашингтон“ № 47, София.
[1]. Открит през 1824 година в Австрийските Алпи.
[2]. Открити през 1853 година в Швейцария, край езерото Нюшател.
[3]. Открити през 1953 година в Кот-д`Ор, Франция.
[4]. Открита през 1978 година в Германия.
[5]. букв. свещена пролет(лат.)
[6]. Cicero, De M. Fonteius, 16, 31, 33.
[7]. Все още историко-археологическата наука не е дала убедителен отговор на въпроса дали местонахождението ѝ е било между Стара планина (Хемус) и Странджа-Сакар в района на Тулово (Казанлъшко), или Тиле се е намирала между Странджа и Истанбул (Византион). Тачева, Маргарита, История на българските земи в древността, ч. ІІ, Наука и изкуство,
[8]. София, 1987, с.30-33.
[9]. Пак там, с. 29.
[10]. Eire (ирл.) – Ирландия.
[11]. http://www.celtic.com
[12].Галската война, VІ, 18, (Гай Юлий Цезар), изд. на Д. Чилингиров, София, 1942, с. 138.
[13].Битие, гл. 1, ст. 5. ( Всички библ. цитати са по Синод. изд. на Библията, София, 1991.)
[14].D e J u b a n v i l l e, Henri d`Arbois, Les Druides, Paris, 1906, pp. 35-40.
[15].E l l i s, Peter B. The Druids, Constable, London, 1996, p. 122.
[16].Anecdota from Irish Manuscripts, ed. O. J. Bergin and others (Halle a S., 1907-1913), ІV, 13.
[17].Op. cit., p. 123.
[18].Пак там.
[19].Р и с, Алвин и Бринли, Наследие кельтов, “Энигма”, Москва, 1998, с. 28.
[20].Р и с, А. и Б., цит. съч., с. 37.
[21].Г р и й н, Миранда Джейн, Келтски митове, Абагар, Велико Търново, 1997, с. 75.
[22].Сравни: Е л и а д е, Мирча, Митове, сънища и тайнства, Прозорец, с. 76.
[23].Послание до Римляни, гл. 1, ст. 23.
[24].Виж бел. 19, с. 364-368.
[25].geis (ирл.) = прорицание, съдържащо елементите на предупреждението, проклятието и “гласа на звездите”.
[26].Вж. бел. 19, с. 381.
[27].Amairgen; друид на синовете на Мил – испански келти, историческите завоеватели на Ирландия; Амайрген (Амергин) пръв и при това първо с десния си крак стъпил на ирландския бряг, пеейки своята песен.
[28].Много ирландски изследователи считат, че текстът е писмено фиксиран за първи път през ХІ век. ( Личен превод от английския вариант на Книга на завоеванията на Ирландия– Lebor Gabála Érenn, ed. and tr. R. A. S. Macalister, Dublin, 1938-1956.)
[29].Вж. бел. 15, с. 93.
[30].Послание до Галатяни, гл. 4, ст. 7-11.
[31].Сърп, обикновено – златен.
[32].Plinius, Historia Naturalis, ХVІ, 95.
[33].Галската война, VІ, 16, (Гай Юлий Цезар), вж. бел. 12 .
[34].Такъв е случаят с реките Рона и Сена във Франция.
[35].Напр. св. Харалампий и св. Нектарий Егински. Подобна практика съществува в манастира Гониа на о-в Крит, където главната олтарна икона на св. Богородица е отрупана с оброци.
[36].Галската война, VІ, 13, ( Гай Юлий Цезар), вж. бел. 12, с. 136.
[37].История на религиите, сб., т. ІІ, авт. кол., Прозорец, с. 412.
Изображения:
1. Авторът на статията, д-р Десислава Панайотова-Пулиева (източник: httр://novinar.bg), публикувано с нейно разрешение.
2. Келтски воини
3. Келтско божество на войната
4. Келтската богиня Епона
5. Келтският бог Цернун
6. Келтска жрица
7. Келтската богиня Мориган
8. Келтската богиня на луната
АПОКРИФЪТ „МОЛИТВА НА АПОСТОЛ ПАВЕЛ” ОТ НАГ ХАММАДИ*
Иван Желев
Молитвата на апостол Павел (известна и с латинското название Precatio Pauli, т. е. Молитва на Павел) е един сравнително кратък по обем текст, станал известен на научните среди едва с откриването на прочутата ръкописна находка от Наг Хаммади в средата на миналия век. Находката включва 13 ръкописа на коптски език, а молитвата се е съхранила върху форзаца[1] на ръкопис I. Текстът на тази молитва не е бил познат от други източници. И досега, 60 г. след намирането на ръкописите в Наг Хаммади, не са открити други свидетелства за него.
1. За находката от Наг Хаммади
Вече шест десетилетия изследователите на християнската античност и нейното обкръжение се занимават с проучване на тази изключително интересна находка от ръкописи, имащи отношение към въпросната епоха и по-специално към средата, в която се развива християнството през първите три века.
а) Откритието
През месец декември 1945 г. селяни от околността на гр. Nag Hammadi в Горен Египет намерили една голяма делва с множество папирусни ръкописи в нея. Това забележително откритие станало на десетина километра североизточно от моста на река Нил при rp. Наг Хаммади[2], в подножието на хълма Джебел-ет-Тариф, разположен на левия (т. е. западния) бряг на голямата река. Селяните, намерили делвата с ръкописите, нямали представа какво културно съкровище са открили. Но вече били чули за големия интерес на учени и колекционери към подобен род находки и затова започнали да търсят начини за по-голяма печалба от находката си. Както често става в такива случаи, те се отнесли към антиквари, започнали пазарлъци, надробяване на ръкописите на части с цел да получат по-висока обща цена и т. нат. Докато накрая се намесила египетската държава и ръкописите в по-голямата им част били прибрани в Коптския музей в Кайро.
б) Съдържание на находката
Става дума за 13 ръкописа[3] или части от тях, писани върху папирус на коптски език[4]. Понеже този език имал различни наречия, трябва да се уточни, че намерените ръкописи са основно на горноегипетското сахидско наречие, а само някои са на ликополитанско наречие. Но явно всички текстове в 13-те ръкописа са превод от гръцки; за някои се предполага, че може да са превод от сирийски (Евангелие на истината, Евангелие на Тома).
в) Време и място на написване на текстовете
Повечето от текстовете не съдържат податки, въз основа на които да се направи заключение за времето на написването им. Затова датирането на мнозинството от оригиналните съчинения е приблизително. А що се отнася до датирането на откритите коптски ръкописи, палеографските проучвания, както и сведенията от оформлението на ръкописите (подвързия и пр.) показват, че те произхождат от първата половина на IV век сл. Хр. Но това, разбира се, все още не показва възрастта на самите текстове в оригинал.
За мястото на написване на оригиналните текстове също не може да се каже много. Във всички случаи не се предполага да са съчинени в Египет. Смята се по начало, че са произлезли в гръкоезична среда. За отделни текстове със сигурност се предполага, че са съчинени в Сирия (напр. Евангелие според Тома, Евангелие според Филип).
Неясно е и как се е образувала тази сбирка от 13 ръкописа, намерена край Наг Хаммади. Различията в езика, шрифта, формата, подвързията и пр. не позволяват да се допусне, че ръкописите са произлезли на едно и също място и по едно и също време. От друга страна, съдържателните и идейните разлики между ръкописите не допускат да се предположи, че това са книги от библиотеката на една институция (манастир, храм), личност или група от хора. Неизвестно е още кога и защо ръкописите са били скрити.
2. За ръкописите в сбирката
Сбирката обхваща 52 съчинения, но няколко са повторени по два и дори по три пъти в различните ръкописи, така че на дело са 46 отделни съчинения. При някои от тези текстове в самия ръкопис не е дадено, съответно не е запазено заглавие.
Както се посочи, някои от текстовете се срещат повече от един път в сбирката: Апокрифът на Иоан – три пъти; Евангелие на истаната, За началото на света, Евенгелие на египтяните и Послание на Евгност – по два пъти (при първите две съчинения вторият вариант е запазен съвсем откъслечно). Трябва още да се изтъкне, че за някои от текстовете съществуват паралели и в други древни ръкописи[5].
Установено е, че между отделни писания в сбирката има явна литературна зависимост. На някои от текстовете е добре известен гръцкият оригинал (напр. Държавата на Платон, Хермическа молитва, Мъдростта на Секст) или поне неговият латински превод (както е при Асклепий). Досега някои от текстовете бяха познати само по гръцки фрагменти (Евангелие според Тома и Премъдрост на Иисус Христос). Също така някои ръкописи са били известни само по име – било от антиеретическа християнска книжнина (Евангелие на истината или Евангелие според Филип), било от неоплатоническата полемика (Зостриан и Аллогенес). При мнозинството текстове обаче въобще не е имало сведения за съществуването им преди тяхното намиране.
3. Групиране на текстовете
а) по жанр
Откритите 52 текста могат да се групират по най-различен начин. Самите заглавия, с които те са известни сега, малко могат да ни помогнат за групиране по жанр. Най-често срещани определения са: евангелие, молитва, послание (писмо, разговор, мъдрости), премъдрости, учение, откровение.
б) по идейно съдържание
В тази сбирка от текстове, която е станала известна с гностическото си съдържание, не се съдържат само гностически текстове. Негностическите текстове са или нехристиянски (Държавата, Послание на Евгност, Мъдрости на Секст), или показват негностическо християнство от неправославен тип (Деяния на Петър и 12 апостоли, Автентично слово, Ученията на Силуан).
Прави впечатление и една група от хермически текстове (За осмицата и девятката, Херметическа молитва, Асклепий). Сред голямата група на най-общо казано християнско-гностически текстове се открояват определено валентиниански текстове (Молитва на апостол Павел, Трактат в три части, Евангелие според Филип, Първо откровение на Яков, Валентиниански трактат, Пет валентиниански молитви).
Редом с християнско-гностическите текстове стои и една група от еднозначно гностически текстове на нехристиянския гносис (Апокриф на Иоан, Хипостаза на архонтите, Евангелие на египтяните, Откровение на Адам, Трите колони на Сит, Зостриан, Мелхиседек, Ода за Нореа, Марсанес, Аллогенес, Триобразната Протеноя). Според ролята, която играе в отделните текстове Сит, синът на Адам, те се наричат от изследователите „ситиански„.
При проведеното разделение на текстовете остават четири текста, които не могат да се включат в никоя от тези групи (Вронти – съвършено разбиране, Мисълта на нашата голяма сила, Парафразата на Сеем, Хипсифрона).
4. Значение на ръкописите от Наг Хаммади
Главното значение на находката от Наг Хаммади е в областта на историята на религиите и се състои в излизането на бял свят на една неподозирана доскоро сбирка от гностически текстове. Защото тези текстове са своего рода възкръснали свидетели на едно значително религиозно движение от късната античност – гностицизма, който естествено е бил теоретически атакуван и съответно оборван от укрепващата по това време Християнска църква. С помощта на текстовете от Наг Хаммади се дава огромен тласък на изследването на гностицизма. Научната им стойност обаче отива и далеч отвъд тази област. Тя засяга историята на коптския език и неговата книжнина, папирусната кодикология (наука за ръкописите), както и най-общо – историята на раннохристиянската литература.
Но при такова разнообразие от текстове естествено не всичко намерено има еднаква стойност. Липсва и онова, което учените на драго сърце биха искали да открият сред ръкописите в Наг Хаммади: няма нито eдно оригинално съчинение от големите гностически учители, основатели на школи, на направления в това учение. Обяснението е просто: в крайна сметка находката не произлиза от Рим или Александрия – големите средища на културата, науката и религията, а от египетската провинция. Все пак находката е достатъчно богата и нейната истинска оценка тепърва ще се очертава. Публикуването на факсимилета от ръкописите и на преводи на тези текстове на различни езици[6] ще позволи да се направи правилна оценка на тези ръкописи през следващите години.
Трябва да се има предвид и това, че текстовете от Наг Хаммади ни дават голямо число новозаветни апокрифи, макар предимно гностически. Независимо от особения си характер, апокрифите предоставят не малко сведения за епохата и обкръжението на ранната Църква, както и за нейния живот[7].
Находката от Наг Хаммади е спомогнала съществено да се разшири и познанието ни за историята на премъдростната традиция. Защото има цяла поредица от гностически и негностически писания от Наг Хаммади с определено премъдростна насоченост. Това са преди всичко: Евангелие според Тома, Книга на Тома, Вронти – съвършено разбиране, Автентично слово, Учения на Силуан. Те не само позволяват да се проучат гностическите метаморфози на юдейската (донякъде и на християнската) мъдрост, но и показват в особена чистота[8] онзи тип християнство, който възприема Иисус Христос първоначално като Божия премъдрост[9].
Освен това тези текстове имат голямо значение за проучването на историята на гностицизма. Тяхното изследване е довело до откриването на една съвсем нова разновидност на гностическото учение, за която се смята, че има допирни точки с валентинианството. Тя ни представя едно предхристиянско идейно течение, тръгнало по пътя на гносиса, което в определен момент се среща с християнството, но отчетливо си взаимодейства и с неоплатоническата философия[10].
Ръкописите от Наг Хаммади с валентинианско съдържание дават възможност да се осветли допълнително и учението, свързано с името на Валентин[11], като друг клон на гносиса.
Нови сведения се откриват и за разбирането на гностическото симонианство (по името на Симон Маг/Влъхва, срв. Деян. 8:9-24). Те произлизат от синоптическото разглеждане на три съчинения, които са тясно свързани помежду си и при това така се допълват взаимно, че един и същи мит за душите се представя в първото съчинение диалектически (Вронти – съвършено разбиране), във второто – етически (Автентично слово), а в третото – митологически и екзегетически (Тълкуване върху душата). Анализът на тези съчинения е довел до работната хипотеза, че тяхното съдържание е много повече симонианско от онова симонианство, което ни е известно от критиките срещу него на църковните отци[12].
И най-важното заключение според нас е, че сведенията от древноцърковните противници на гностицизма не само се допълват и частично коригират чрез новите текстове от Наг Хаммади, но и тяхната достоверност решително се потвърждава[13].
5. За самата „МОЛИТВА НА АПОСТОЛ ПАВЕЛ“
Първият в редицата от ръкописи на находката от Наг Хаммади има малко по-различна съдба от останалите ръкописи в сбирката. По-голямата част от този ръкопис I дълги години не била притежание на Коптския музей в Кайро, а се намирала в института С. G. Jung в гр. Цюрих, Швейцария. Оттук е останало и другото му название: Codex Jung. Отделните текстове в него били публикувани постепенно от 1956 до 1975 г. Затова те сравнително късно били причислени към поредицата от Наг Хаммади и късно Молитвата на апостол Павел била възприета като първи текст на ръкопис I, а оттук – и на цялата поредица от текстове от Наг Хаммади[14].
ПРЕВОД НА ТЕКСТА НА МОЛИТВАТА
1. (форзац А) [… (липсват около два реда) … [Твоята] светлина,
2. покажи ми Твоята [милост!
3. Мой] Спасителю, спаси ме, защото [аз] съм Твоят,
4. Който [чрез Тебе] съм дошъл на света!
5. Ти си [моят] Разум (νους), изведи ме!
6. Ти си моето съкровище, отвори [се] за мене!
7. Ти си моята пълнота (πλήρωμα), приеми ме при Себе Си!
8. Ти си [моят] покой, дарувай ми съвършенството,
9. което не може да бъде овладяно!
10. Умолявам Те Тебе, Който съществуваш и си предсъществувал,
11. в името, [което] е над всички имена,
12. чрез Иисус Христос, [Господ] на господарите, Царя на вековете[15].
13. [Дай] ми Твоите дарове, за които Ти не съжаляваш,
14. чрез Сина човешки, [Духа], Утешителя [на истината]!
15. Дай ми власт [да] Те моля![16]
16. Дай (ми) [изцерение][17] на моето тяло, когато Те моля чрез евангелиста,
17. [и] изкупи вечната ми светла душа и моя дух!
18. И [Първо]родния от пълнотата (πλήρωμα) на благодатта –
19. [открий] Го на моя разум (νους)!
20. Дарувай (ми), каквото никое ангелско око [не е видяло] и никое архонтско ухо не е чуло,
21. и което никое човешко сърце не е постигнало,
22. който[18] е произлязъл равноангелски и според образа на душевния бог[19],
23. когато той беше създаден отначало –
24. защото имам вярата и надеждата!
25. И яви пред мене Твоето възлюбено, избрано и благословено величие[20],
26. Единородния и Първороден (оттук на форзац Б)
27. и [чудното] тайнство на Твоя дом,
28. [защото] Твоя е силата [и] славата,
29. и хвалата, и величието сега и во веки. [Амин].
Следва завършек на гръцки език:
Молитва на апостол [Павел].
С мир.
Христос е свет.
а) Сегашното заглавие на молитвата
Едва в края на текста на молитвата се среща нейното заглавие: Προσευχη Παυλου αποστόλου (Молитва на апостол Павел). Този надпис придава на текста апостолски авторитет, който може да бъде отнесен към целия ръкопис I. А това, че надписът е на гръцки, може да се разбира като податка, че текстът на молитвата първоначално е бил съставен на гръцки език.
Самият родителен падеж Παυλου αποστόλου може да се схване по два начина: 1) апостолът е автор на молитвата – той е съставил текста и го е оставил на своите ученици; 2) молитвата била произнесена от апостола и оттам станала известна като негова, което също ѝ придава апостолски авторитет. Естествено, всичко това не пречи да се предположи, че молитвата е просто един апокрифен текст, съставен от неизвестен автор, който използва името на великия апостол, за да придаде авторитет на творението си.
б) Автор, време и място на написване
От текста на Молитвата на апостол Павел не могат да се извлекат никакви сведения за времето и мястото на написването ѝ, както и за нейния същински автор. По отношение на времето като terminus ante quem може да се приеме средата на IV век, защото се смята за сигурно, че целият ръкопис I е съставен преди 350 г. И ако вземем предвид забележимата идейна близост до школата на Валентин, трябва да допуснем, че молитвата е съставена не преди втората половина на II век или най-сигурно – през III век. Приемем ли обаче известно сродство с апостолпавловите идеи (напр. редове 11-12 и 25-27), тогава въпросът с датирането остава по-скоро открит.
Така в крайна сметка авторът е неизвестен, както и мястото на написване. Ако допуснем връзка с валентинианството, тогава написването трябва да се свърже с някое от местата, където това учение е било разпространено[21]. Безспорно мястото на произхода на този текст е било белязано от голяма почит към апостола на народите св. Павел, но това не може да бъде указател за конкретния местопроизход на молитвата, защото апостолът е бил високо почитан на много места.
в) За съдържанието на молитвата
Няма съмнение, че текстът (според поставеното в края заглавие) представя една молитва, по-точно една просителна молитва със завършващо славословие. Въз основа на известна близост с молитвата на апостол Яков в края на Второ откровение на Яков някои смятат, че това по-скоро е предсмъртна молитва. Понеже липсва началото на молитвата, може да се предположи, че тя е била заключителна част от по-дълго съчинение и е била предизвикана от съответно събитие, чието описание завършва с тази молитва[22].
Текстът на молитвата може да се раздели на три части: 1-12, 13-24, 25-29 ред.
г) Източници за текста на молитвата
Трудно е да се установи използването на някакъв извор за тази молитва. Езикът ѝ показва известна близост с езика на псалмите и особено на апостолпавловите послания. Изследователите са посочили сходство с призивите в заклинателни текстове, както и с молитви в Corpus Hermeticum[23]. Изтъква се и особена близост с един химничен откъс от Трите колони на Сит[24]. Затова допускат, че ако няма пряко литературно заимстванe, възможно е да е бил използван един общ извор.
От религиозноисторическа гледна точка Молитвата на апостол Павел безспорно е гностическо съчинение. За това говори и речникът на автора, който използва знакови понятия като „пълнота“ (πλήρωμα), „разум“ (νους). На места са забележими валентиниански идеи[25]. От друга страна е известно, че валентинианстващи гностици са се позовавали на апостол Павлови мисли и думи[26].
***
Във всеки случай апокрифът Молитва на апостол Павел е един много интересен и значим текст, който обогатява знанията ни за идейната и религиозна среда, в която през първите векове от съществуването си се развива в Христовата църква.
___________________________
*Публикувано в Богословски размисли, сборник материали, С., 2005, с. 45-55.
Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал.1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Форзац се нарича листът, прикрепян в началото и в края на една книга при оформянето на листовете ѝ в едно тяло.
[2]. Nag Hammadi е град в близост до останките на Хηνοβόσκιον, древно селище на десния бряг на р. Нил в Горен Египет и епископско седалище през първите векове на християнството. В тази област св. Пахомий Велики е основал първия си манастир в началото на IV век (срв. И. Ж. Димитров, Новозаветни апокрифи, Духовна култура, 8/2001, с. 8).
[3]. Ръкописите са във вид на кодекс, т. е. оформени като тетрадка, а не като свитък (вж. по-подробно И. Ж. Димитров, пос. ст., с. 3).
[4]. Коптският език е най-късният стадий от развитието на египетския език. Той е сроден със семитските и хамитските езици. През II в. сл. Хр. този език започва да се пише с гръцки букви, към които прибавили още седем знака за звуковете, липсващи в гръцкия език. Самото име „коптски“ е по-ново, но то произлиза от името Египет (на грц. Аιγυπτος, лат. Aegyptus; оттам произлизат народностните названия в блг. „гюпти„, в англ. Gypsy и Gipsy). Днес копти се наричат християните в Египет от дохалкидонското вероизповедание, обикновено определяно като монофизитско.
След завземането на Египет от арабите коптският език постепенно бил изместен от арабския и в днешно време той е останал само богослужебен език на Коптската църква. Различават се пет наречия в този вече мъртъв език: са(х)итски – класическият коптски език, говорен в Горен Египет, на който са написани повечето от запазените текстове; бохаирски, говорен в Долен Египет, който е богослужебният език; успоредно с тези две главни наречия съществуват още фаюмско, ахмимско и субахмимско (наричано и ликополитанско или асиутско – от Асиут, сегашното име на древния горноегипетски град, известен в историята с гръцкото име Ликополис). Коптската книжнина обхваща голям брой преводи на библейски книги, апокрифи, жития на светци, гностически съчинения и др.
[5]. Вж. по-подробно у H.–М. Schenke, Nag Hammadi, TRE 23, 733.
[6]. The Facsimile Edition of the Nag Hammadi Codices, Published under the Auspices of the Department of Antiquities of the Arab Republic of Egypt in conjunction with the United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization, 12 volumes, Leiden 1972-1984; Yvonne Janssens, Evangiles gnostiques. Dans le corpus de Berlin et dans la Bibliotheque Copte de Nag Hammadi. Traduction fransaise, commentaire et notes. Louvain-la-Neuve 1991; James M. Robinson (ed.). The Nag Hammadi Library in English. Translated and Introduced by Members of the Coptic Gnostic Library Project of the Institute of Antiquity and Christianity, Claremont, Cal. 4th rev. ed. Leiden/New York/Koeln 1996; и вече посоченото немско издание Nag Hammadi Deutsch (hrsg. von Hans-Мartin Schenke,Hans-Gebhard Bethge und Ursula Ulrike Kaiser), Berlin/New York. Bd. 1 (NHC I,l-V,1), 2001, Bd. 2 (NHC V, 2-XIII,1), 2003.
[7]. Вж. И. Ж. Димитров, пос. ст., c.5.
[8]. Това важи особено за Ученията на Силуан.
[9]. Срв. H.–М. Schenke, Einfuehrung, Nag Hammadi Deutsch, Bd. 1, S. 4.
[10]. J. D. Turner, Sethian Gnosticism, A Literary History. – In: Ch. W. Hedrick-R. Hodgson jr. (ed.). Nag Hammadi, Gnosticism and Early Christianity, Peabody 1986, p. 55-86.
[11]. Валентин бил родом от Египет. Първоначално действал в Александрия, но подобно на други ересиарси скоро започнал да пътешества, за да разпространява по-лесно учението си. В Александрия неговата общност оцеляла до IV в. Но сам той отишъл в Рим и там основал школа. Бил кандидат за епископ на Рим, както и друг еретик – Маркион, но не успял. Тогава се отцепил от Църквата и основал своя общност. Негови школи имало още в Антиохия, Ефес и на о. Кипър. Последната била най-резултатна, поради което и Валентин се преселил на острова, където умрял във втората половина на II в. Съставил различни книги: евангелие, слова, химни и послания, но са запазени само незначителни откъслеци от тях. Учението си свързвал с ученик на св. апостол Павел на име Тевда. Богословието му е изпълнено с философски идеи с мистичен и поетичен уклон. Затова в учението му се преплитат философия, митология, магия и обредност.
[12]. Както за валентинианството, така и за симонианството, и за множеството други ереси няма запазени преки извори, а сведения се черпят главно от изобличителните съчинения срещу тях на църковните писатели-апологети.
[13]. Срв. H.–М. Schenke, Einfuehrung…, S. 5.
[14]. H.-G. Bethge-U.-K. Plisch, Das Gebet des Apostets Paulus (NHC I,1). – In: Nag Hammadi Deutsch. Bd. 1, S. 7-8.
[15]. Грц. дума αιών (еон) означава: време, период от време, век, поколение (във времеви смисъл), безкрайно време, вечност, но в гностицизма eoните са олицетворение на отвлечени понятия, по-нисши от божеството, нещо средно между него и видимия свят. По природата си те са зли. Христос преминал през тях, като ги измамил, че принадлежи към тяхната пълнота (букв. от πλήρωμα, т. е. съвкупността на еоните). След като извършил изкупителното Си дело на земята, Той възстановил мира и между враждуващите дотогава еони.
[16]. Dieter Mueller допълва празното място по друг начин и превежда „[когато] Те моля“ (D. Mueller, The Prayer of the Apostle Paul, Introduction, Text and Translation. – In: H. W. Attridge (ed.). Nag Hammadi Codex I (The Jung Codex), Introductions, Texts, Transitions, Indices, (NHS 22), Leiden 1983, p. 9.
[17]. В зависимост от попълването на лакуната (празното място в текста) тук може да се чете вместо изцерение думата отминаване, т. е. „Дай (ми) [отминаване] на моето тяло…“. Такова четене явно по-добре подхожда на контекста (срв. предсмъртната молитва на апостол Яков в края на Второ откровение на Яков). Разбира се, една молба за изцерение на тялото не е невъзможна в предполагаема молитва на апостол Павел.
[18]. Синтактично по-правилно би било „което“, но тук явно се има предвид демиургът.
[19]. Обичайно е демиургът да се мисли като душевна същност, но наистина съчетанието „душевен бог” никъде другаде не е засвидетелствано. Възможен е и друг превод на този стих, ако отнесем двете определения „равноангелски” и „душевен” към човека: „който е станал равноангелски и – според Божия образ – душевен“ (вж. H.-G. Bethge-U.-K. Plisch, оp. cit., S. 10, Anm. 14).
[20]. Буквално преведено трябва да бъде величина (μέγεθος), но като свойство на Бога обикновено се предава с величие, съответно изразявано и с други (макар и сродни) думи на гръцки: μεγαλειότης (Лука 9:43; Деян. ап. 19:27; 2 Петр. 1:16) и μεγαλωσύνη (Евр 1:3; 8:1; Юда 1:25). Думата μέγεθος се среща само в Еф 1:19, където също е преведена „величие„.
[21]. Вж. картата у B. Layton, The Gnostic Scriptures, A New Translation with Annotations and Introductions, London 1987, p. 268-269.
[22]. Bethge-Plisch, op. cit., S. 8-9.
[23]. Срв. Corpus Hermeticum I, 31-32; V, 10-11; XIII, 16-20.
[24]. Срв. NHC VII, 5, p. 118,30-119,1.
[25]. Bethge-Plisch, op. cit., S. 9.
[26]. Срв. напр. писмото на Птолемей до Флора (у св. Епифаний Кипърски, Против ересите 33, 5, 8; 33, 6, 6); св. Ириней Лионски, Против ересите 1, 3, 8; Евангелие според Филип 110а.
Изображения:
1. Хората, намерили делвата с ръкописите.
2. Фрагмент от Евангелие според Тома.
3. Ръкопис от Наг Хаммади.
4. Карта на Египет и мястото, където е Наг Хаммади.
5. Рембрандт, Св. апостол Павел.
Трябва да влезете, за да коментирате.