„ЕТИКАТА“ НА МОХАМЕД – продължение 6

7. Етика на семейните отношения

В сравнение с античното езичество Старият Завет издига достойнство то на жената, но нейният образ може да бъде цялостно обрисуван само след представяне на всички онези жени, които са носителки на старозаветното благочестие и добродетелност[93]. Впрочем, достатъчно е насочване на вниманието към дълбоко оригиналната поема „Песен на песните”, която е „вдъхновена песен за ценностите, добродетелта и достойнството на жената”[94]. Като се придържа не към последователността на стиховете, а към вложеното в тях идейно богатство, проф. Ив. Панчовски разграничава в характера на добродетелната жена следните пет съществени качества: „всеотдайна преданост на семейството, неуморно трудолюбие, социална благотворителност, висока обща и морална образованост и искрена богобоязливост”[95].

Позволихме си това кратко встъпление за положението на жената в юдаизма, защото ислямът и в тази насока проявява своята асимилационна способност. Както ще разберем от последващите страници, той остава близък на юдейското разбиране и чужд на християнството, според което жената е равноценна на мъжа.

В литературата и историята мюсюлманката също е обрисувана като лъчезарен образ, който съчетава в себе си интелект и красота. Според богослова Ибн Араби (1165-1240), чието творчество е признато за един от недостижимите върхове на суфизма, „жената е най-красивото творение на света и най-пълна изява на Божествените атрибути… най-висшето Богоявление в света и най-пълният образ на Божественото присъствие”[96]. Независимо че според ислямското учение няма разлика между битието на мъжа и битието на жената (Коран 4:1), „Книгата на Аллах” категорично утвърждава, че „съгласно обичая мъжете са едно стъпало над тях” (Коран 2:228).[97] В исляма са заложени традициите и ценностите, свързани с брака, развода, наследството и отношенията в границите на семейството, а подчиненото положение на мюсюлманката се предопределя не само от религиозни, но и от икономически фактори.

Коранът подчертава ролята на мъжа като глава на семейството и единствено отговорен за неговата издръжка, утвърждава непълноценността на жената и налага нейното подчинение. В Корана за съпругите се говори като за „ниви, в които съпрузите могат да влизат, когато поискат” (Коран 2:223); утвърждава се полигамията (Коран 4:3); мюсюлманката трябва да носи покривало (Коран 33:59); узаконява се фактическото й затворничество в дома (Коран 33:23); а изневярата й, както посочихме, се наказва със смърт (Коран 4:15-16).

Прието е, че третият аят от четвъртата сура на Корана – „Жените”, е най-точният израз на възможността мъжете да се бракосъчетават с повече от една жена: „А ако ви е страх, че няма да сте справедливи към сираците [ако се ожените за тях], встъпвайте в брак с онези от жените, които харесвате – две и три, и четири. А ако ви е страх, че няма да сте справедливи – с една или с [пленнички] владени от десницата ви. Това е най-малкото, за да не се отклоните”. Цитираният стих не задължава мюсюлманите към полигамия, а им позволява да уредят статута на бракосъчетание с повече от една жена. В този контекст следва да се подчертае, че не е категорично забранено и не противоречи на ислямската семейно-правна практика един мъж да има само една съпруга. С цел да се предотврати прелюбодеянието, встъпването в брак на мъжа с повече от една жена се оказва неизбежно в случай, че той е силен и потентен, а жената – слаба и апатична или неспособна да роди. Към съпруга се поставя изискването за еднакво отношение и справедливост към брачните партньорки, а онзи, който не е в състояние да го изпълнява, следва да се задоволи само с една съпруга[98]. Първата съпруга има правото да поиска клауза в брачния договор, според която мъжът й се задължава да остане моногамен, както и една жена може да откаже да встъпи в брак, ако не желае да бъде например „втора” съпруга. В този смисъл, според мюсюлманските апологети „полигамията не е правило, а изключение, което има многобройни социални предимства. Ислямският закон е по-гъвкав и по-близък до нуждите на обществото, отколкото западния, който изрично я забранява”[99].

Според Коран 4:34 „целомъдрените жени са послушни, пазят съкровеното си както Аллах ги е запазил. А онези, от чието непокорство се страхувате, увещавайте, [после] се отдръпнете от тях в постелите, и [ако трябва] ги удряйте![100]

Ислямската представа за праведност, която подчинява джахилийската сексуалност[101] на определени норми, налага на жената носенето на покривало[102]. Предислямската поезия съдържа сведения за неговата ограничена употреба в „епохата на невежеството” – тогава то е привилегия за жени от определени прослойки[103]. За втората съпруга на Мохамед – Айша, се знае, че сама пожелала да носи покривало веднага след брака си с него през първа година след хиджра (622 г. сл. Хр.), когато все още не е съществувал кораничен текст, който да налага този обичай. През 5 г. след хиджра употребата на покривалото става задължителна и се превръща в отличителен белег на мюсюлманката: „И кажи на вярващите жени да свеждат поглед и да пазят целомъдрието си, и да не показват своите украшения освен видното от тях, и да спускат покривалото върху пазвата си, и да не показват своите украшения освен пред съпрузите си или бащите си, или бащите на съпрузите си, или синовете на съпрузите си, или братята си, или синовете на братята си, или синовете на сестрите си, или жените [вярващи] или [слугините], владени от десниците им, или слугите от мъжете без плътски нужди, или децата, непознали още женската голота. И да не тропат с крак, за да се разбере какво скриват от своите украшения[104]. Допустимо за жената в облеклото е да оставя открити лицето и ръцете си до китките, а според някои тълкуватели – и ходилцата.

Масовата употреба на покривалото, което навлиза по време на управлението на Абасидската династия, е израз на постепенното разделение между двата пола в ислямското общество. Мюсюлманската жена е затворена зад непристъпните домашни зидове, чиито граници е достойно да прекрачи единствено когато поема „по последния си път”. Не е случайно, че по време на Османлиите ислямският архитектурен стил се изменя по посока на външно затваряне и максимално вътрешно отваряне на дома. Мнозина изследователи точно отбелязват, че подобни домове се превръщат в своеобразно „голямо фередже”[105] за мюсюлманката. Мохамедовата религия установява строги правила, чрез които цели да „предпази” съпругата от чужди мъже, отделяйки я както в дома, така и на обществените места. Конкретен израз на това положение е постановката на харам – категоричната забрана съпругата да общува с представители от другия пол, с които не е в близко-родствени отношения. Шариатът детайлно разработва, а фикхът настойчиво осъществява предписанията за изолацията на съпругата. Именно поради това мюсюлманското жилище е разделено на две части – женска и мъжка. В женската половина[106], която се обитава от жените и децата в семейството, е забранено влизането на външни за дома мъже, които обаче са добре приети в мъжката част. Тя е и своеобразна гостна, в която съпругата се появява (с покривало) само за да поднесе храна или питие[107]. Съпругата и порасналата дъщеря се намират под постоянната опека на своите близки, по-точно съпругата е под опеката на съпруга си, а дъщерята – под тази на своя баща или брат. Когато съпругата излиза от дома, тя не трябва да бъде сама – добре е да я придружават родственици или съседки.

Жената–наследничка притежава половината от наследствените права на мъжа, който не само инициира сключването на брака, но има и юридическите права за лесното му разтрогване. Независимо че Коранът премахва консервативната трибалистична практика, той не равнопоставя съпрузите в техните лични и имуществени отношения[108]. Подобна неравностойност като правни субекти обаче поражда и неравните им права в брака.

Като основна социална и икономическа единица, мюсюлманското семейство има пирамидална структура, на върха на която е поставен съпругът, следват съпругата/съпругите и децата. Ако терминът „мюсюлманин” означава „подчиняващ се” на Аллах, то жената-мюсюлманка, според кораничните постановки, е длъжна да се подчинява и на своя съпруг. Размисълът върху кодифицираното от шариата положение на съпругата в семейството асоциативно ни насочва към кораничното отношение „Аллах-човек”. В известна степен моделът на въпросното отношение, което е низходящо в кораничен и богослсвски аспект и би могло да се определи като „отдаване-обожание” и в което позицията „господство-подчинение” е основна, е характерен и за пирамидалната структура на мюсюлманското семейство.

Аллах е господар на своите раби, а не баща на своите деца, съдия, който съди строго и отдава милостта си само на тези, които чрез своето благочестие са отклонили гнева му. Един бог, който сякаш предизвиква повече страх, отколкото любов. Човек може да постигне благополучие единствено ако приема установените от Аллах граници и не отхвърля постановения от него ред[109].

В пирамидалната структура на мюсюлманското семейство мъжът е поставен на върха; той въздава, макар и по човешки – махр[110], прехрана, жилище – а съпругата ще живее в разбирателство с него, ако не престъпва установените от шариата правила и изразява почитта си към възползващия се от тях съпруг.

Най-важната цел на ислямския брак е създаването на потомство, за разлика от християнския, където за такава се определя взаимното спасение на съпрузите, а другите като раждането на деца и увековечаването на човешкия род са второстепенни и последващи[111]. В християнството бракът е тайнство, което „се предлага от Църквата само на онези, които искат да изпитат преображението на естествените полови взаимоотношения, в аскеза на свободата и любовното самоотречение, в участие на първичната свобода на истинския живот”[112]. Именно тази метафизична идея за брака е чужда на ислямската. В християнството отношенията между мъжа и жената преминават границите на междуполовите отношения, защото те отразяват и отношението на Бога към човека. Това е имал предвид и св. апостол Павел, когато нарича брака „велика тайна” (Еф. 5:32), свързана с Христа и Църквата. Начинът, по който в брака се осъществява екзистенциалното единство на човешката природа, е тайна, каквато е и великата тайна на съединяването на Бога и света в човешката личност.

В християнството любовта изключва покорството, което би превърнало жената в робиня на мъжа, а предполага мъжът едновременно да е покорен на жената и да е подчинен на Самия Господ, така както жената е покорна на мъжа си. Следователно съюзът на единението между съпрузите се осъществява чрез взаимното им отдаване, в което се съдържа и взаимното им подчинение. Това подчинение „един другиму в страх Божий” (Еф. 5:21) придава на съпружеското единение дълбочина и зрялост, чрез което се изгражда „носещата стена” на брачния съюз, още повече, че „подчинението” е във връзка с представата за покоряването на Църквата пред Иисус Христос, която като Негова невеста става Негово тяло. По подобен начин съпругата, към която  е насочена брачната любов на мъжа, става „една плът” с него: „Тъй и всеки един от вас така да обича жена си, както обича себе си…” (Еф. 5:33). Любовта не само свързва мъжа и жената, но и позволява те да се сливат, принадлежейки си духовно един на друг до такава степен, че св. апостол Павел казва: „Който обича жена си, себе си обича” (Еф. 5:28).

Да се завърнем към мюсюлманското семейство, което играе не само съществена роля за спазване на обичаите, но е и важно място за религиозно образование, чието преподаване се осъществява от едно поколение на друго. Пирамидалният характер на семейството обуславя и затвърждаването на идеите за власт и отговорност. Според Корана предаността към семейството и верността към исляма се разполагат на няколко нива – дългът към рода, задълженията към семейството и „добрината” към родителите (вж. Коран 4:36) са морално установени, но тъй като „вярващите са братя” (Коран 49:10), то верността към общността има превес. От жената се очаква да се омъжи и да се грижи за дома; малките деца зависят от големите и ги слушат. За традиционното мюсюлманско семейство е характерна както изключително здравата връзка между поколенията, така и тази между роднините като цяло. Основна добродетел е дълбокото уважение към родителите и възрастните: „И повели твоя Господ да не служите другиму освен Нему, и към родителите – добрина! Ако единият то тях или и двамата достигнат старостта при теб, не казвай: „Уф” и не ги навиквай, а им казвай ласкави слова! И от милосърдие спусни за тях крилото на смирението и кажи: „Господи мой, помилвай ги, както и те ме отгледаха от малък” (Коран 17:23-24).

Положението на майката е високо издигнато. Според ислямската традиция когато един мюсюлманин попитал Мохамед кой е най-справедливият човек на земята, той му отговорил: „Майка ти. Самият рай се намира под нозете на майките ви[113]. „Книгата на Аллах” е пестелива по отношение раждането и живота на децата – кораничният факт е както гордостта от притежаването на много синове, така и осъждането на джахилийската практика да се умъртвяват живородени момиченца. Коранът постановява: „Майките да кърмят рожбите си две пълни годинии, когато мъжът поиска кърменето да завърши. И онзи, на когото е роденото, е длъжен да ги храни и облича според обичая. На всяка душа се възлага само по силите й. Да не се злостори на майка заради нейната рожба, нито на онзи, на когото е роденото, заради неговата рожба, и за наследника е същото. А ако и двамата искат отбиване, при взаимно съгласие и съветване, не е прегрешение за тях. И ако искате да поверите рожбите си на кърмачки, не е прегрешение за вас, щом се отплатите, давайки според обичая. И бойте се от Аллах, и знайте, че Аллах съзира вашите дела![114]. Ислямското писание урежда грижата за прехраната на децата от съпруга и отглеждането им до 7-годишна възраст от съпругата[115].

________________________

93.  Повече за положението на жената в юдаизма у Шиваров, Н., проф. прот., Библейска археология, С., 1992, с. 168-181; Greenberg, B., Female Sexuality and Bodily Functions in the Jewish Tradition. – In: Women, Religion and Sexuality. Studies on the Impact of Religions Teachings on Women. Ed. J. Becher, Geneva, 1990, p. 1-45;  Стаматова, К., Жената в трите авраамитски религии – равноценна на мъжа или „едно стъпало под него”. – В: Международна научна конференция, Сборник доклади, Кърджали, 2003, с. 68-78.

94. Панчовски, Ив., Образът на жената в Стария Завет, сп. Духовна култура, 3/1974, с. 16.

95. Пак там, с. 17.

96. Цит. по Малинова, М., Измеренията на архетипа на женското начало в теософията на Ибн Араби. – В: Арабистика и ислямознание, С., 2001, с. 64.

97. За отношението към жената в Корана вж. у Стаматова, К., Мюсюлманката между традицията и модерността, С., 2004, с. 55-64; Стаматова, К., Кораничният образ на жената в контекста на отношението „Аллах-човек”, сп. Философски алтернативи, 6/2005, с. 30-37; относно положението на жената в кодифицираната от шариата пирамидална семейна структура вж. у Стаматова, К., Статусът на жената в исляма. Жената в кодифицираната от шариата пирамидална структура, сп. Философия, 6/2005, с. 23-31; Стаматова, К., Шариатът и еманципирането на мюсюлманката, сп. Духовна култура, 8/2004, с. 8-18.

98. „И не ще съумеете да сте справедливи между жените, дори да се стремите. И не се увличайте всецяло по една, та да оставите друга – висяща” (Коран 4:129).

99.  Хамидуллах, М., пос. съч., с. 149-150. И в своята книга „Положението на жените в исляма” М. Мутахари твърди, че „като обявява полигамията за разрешена, ислямът не имал предвид деградирането на жената. Вместо това той й е направил голяма услуга” („Положението на жените в исляма”, С., 1993, с. 256). Всъщност в книгите и на двамата уважавани автори се долавя упрек към западната цивилизация в скрита сексуалност (осъществявана в извънбрачни връзки), породена, според тях, от строго нормираната моногамия. И обратно – явна сексуалност (в рамките на брака) в мюсюлманската общност, където моногамията не е норма. Безспорно половият живот на човека зависи от социалната и културна организация на обществото и поради това е открит за многообразно влияние, но личността е тази, която съзнателно управлява и контролира сексуалното си поведение. Единствената човешка общност, която предлага възможност за отношение на цялостно взаимно допълване  между мъжа и жената, е тази на моногамния християнски брак (ср. Трайчев, Е., Християнският брак и семейство. – В: Богословски размисли. Сборник материали, С., 2005, с. 56-64).

100. Смущаващ е не толкова самият акт на допускано физическо насилие над жената (среща се не само в мюсюлмански семейства), колкото, че той е регламентиран в Корана, който има претенцията да е словото-откровение на Аллах.

101. Повече за джахилията като епоха на плътска разкрепостеност и ненормирана от обществена или религиозни забрани сексуалност вж. у Стаматова, К., Ислямската представа за праведност. – В: Богословски размисли. Сборник материали, С., 2005, с. 181-182.

102. Покривало (ар. „хиджаб”; тур. „яшмак”, перс. „паранджа” и други) – название на прикриващия лицето на жената воал, но също и на женска дреха въобще.

103. Ср. у Теофанов, Цв., Езическата арабска поезия, С., 1998, с. 34, където в своя касида древният арабски поет Аш-Шанфара (живял в началото на VІ в.) възхвалява достойнствата на съпругата си, едно от които е, че „покривалото й не пада, когато върви, нито се озърта”.

104. Коран 24:31, вж. също 33:53.

105. Чуков, Вл., Зараждането.., с. 441.

106. Частта от мюсюлманския дом, която е предназначена за обитаване от жените – съпруга (или съпруги), майка, дъщеря, роднини, прислужници, наред с малолетното потомство. Главното лице е майката на стопанина на дома. Право на достъп до харема има само той, при отделни случаи (например болест, четене на Корана) и с негово разрешение – и други мъже. Размерът на харема зависи от материалното положение на съпруга.

107. Жените могат да се показват без покривало само „пред бащите им, синовете им, братята им, синовете на братята им, синовете на сестрите им, пред жените[вярващи] и пред владените от техните десници” (Коран 33:55).

108. „Повелява ви Аллах за вашите деца: за мъжкото е дял, колкото за две женски…” (Пак там, 4:11).

109. Стаматова, К., Господство-подчинение в отношението „Аллах-човек”, сп. Духовна култура, 9/2003, с. 19-20.

110. Махр е откупът, заплащан от младоженеца на младоженката, като размерът му се упоменава от нея при сключването на брака и договора. Той е лична собственост на съпругата и може да се използва само при изключителни обстоятелства и с нейното изрично съгласие. В случай на развод или смърт на съпруга остава за нея. Разбираемо е, че мюсюлманският брак в известна степен е покупко-продажба, осъществяна от семейството на жениха, което купува и невястата, която се продава. За практикуването на подобно откупуване на девойката се говори и в Свещеното Писание на Стария Завет: „Ако някой прелъсти девица несгодена и преспи с нея, да й даде вено (и да я вземе за жена); ако ли бащата не се съгласи (и не желае да му я даде), да заплати (на бащата) толкова сребро, колкото се пада за вено на девици” (Изх. 22:16-17); този обичай е характерен и за някои славянски племена (Панчовски, Ив., Пантеонът на древните славяни и митологията им, С., 1993, с. 223), а тези факти подкрепят разбирането за патриархалния характер на ислямския брак.

111. Независимо че взаимното спасение на съпрузите е първостепенната цел на брака, решението за създаване на деца има важна роля в процеса на личностното им съзряване. Разбира се, направеното разграничение на „първостепенни” и „второстепенни” цели на брака е условно, тъй като той е неразделно единство между духовно и телесно (повече у Патронос, Г., Бракът в богословието и в живота, сп. Мирна, 15/2001, с. 23-27).

112. Цит. по Латковски, Ив., Секуларизацията и православното семейство днес, сп. Духовна култура, 8/2000, с. 19-20.

113. Цит. по Чуков, Вл., Зараждане на.., с. 438.

114. Коран 2:233.

115. Повече у Наруллина, Г., Женщина в исламе, М., 2003, с. 149-175.

Следва…