Преподобни Максим Изповедник1.Искрено любещият Бога се моли, без да се разсейва, както и молещият се без никак да се разсейва, искрено обича Бога. Но този, чийто ум е закован към каквото и да е земно, не може да се моли, без да се разсейва. И тъй, този, чийто ум е привързан към нещо земно, не люби Бога.

2.Умът, който дълго мисли за нещо материално, разбира се, че се пристрастява към него, а именно това е или пожелание, или тъга, или гняв, или злопаметство и ако не счете тази вещ за нищо, не може да се освободи от тази страст.

3.Страстите, които обладават ума, го привързват към веществените предмети и след като го отлъчат от Бога, карат го да се занимава с тях; напротив, обладалата го Божия любов развързва неговите вериги, убеждавайки ума да не цени не само веществените предмети, но и временния живот.

4.Делото на заповедите е, да се изчистват помислите за нещата, а четенето и съзерцанието да пренастроят ума към невидимото. В резултат на това се постига неразсеяната молитва.

5.За съвършеното освобождение на ума от страстите така, че да може да се моли, без да се разсейва, не е достатъчно само упражняването в добродетелите, ако не го съпровождат различни духовни съзерцания. Първите освобождават ума от невъздържание и ненавист, а последните от забравата и незнанието, и по този начин умът получава способността да се моли както трябва.

6.Две са висшите състояния на чистата молитва. Едното се случва с хора на дейния живот, а другото на съзерцателния. Едното става в душата, породено от страха Божий и благата надежда. Другото пък от Божествената любов и пределната чистота. Признак на първата степен е, когато умът, отстранен от всички светски помисли, извършва молитва, без да се развлича и смущава, като че ли само Бог стои пред него, както е и в действителност. Признакът на второто състояние е, когато при самото устремяване към молитвата умът бива обхванат от Божествената и безкрайна светлина и съвсем не чувства нито себе си, нито каквото и да е друго освен Единия, Който чрез любовта го изпълва с такова озарение. В това състояние, подбуждан към разбирането на словата за Бога, той получава чисти и светли познания за Него.

7.Всеки каквото обича, всячески го желае, и отстранява всичко, което го възпрепятства, за да не бъде лишен от желанието си. Така и любещият Бога се грижи за чистата молитва и отстранява всяка страст, която му пречи за това.

8.Който отстрани майката на всички страсти самолюбието, с Божията помощ лесно ще се освободи от всички други страсти, каквито са: гневът, скръбта, тъгата, злопаметството и така нататък. Който пък е обхванат от първото, макар и без да иска, бива уязвяван от гореказаните страсти. Самолюбието пък е страстна любов към тялото.

9.Пет са причините, поради които хората се обичат помежду си, за тяхна похвала или осъждане: или заради Бога, добродетелният човек обича всички, а него обича дори и неправедния; или по естеството, както родителите обичат децата, и обратното; или поради тщеславие, както този, който е хвален, обича хвалещите го; или от корист, както богатия обичаме за това, което получаваме от него; или поради сластолюбие например чревоугодникът обича тези, които, като негови съмишленици, го канят често на пиршества. Първата любов е похвална, втората и да, и не, а останалите са греховни.

10.Ако едни ненавиждаш, а други нито обичаш, нито ненавиждаш; едни обичаш, но посредствено, а други обичаш много силно, това неравенство е показателно, че ти си още далече от съвършената любов, която внушава да обичаме еднакво всеки човек.

11.Изгубвай злото и върши добро, и ще живееш вечно (Псалом 36:27), тоест бори се с враговете, за да намалиш страстите, а след това бодърствай, за да не се умножат. И пак се бори, да придобиеш добродетели, а след това бодърствай, за да ги запазиш. Това би било да работиш и да пазиш (Битие 2:15).

12.По Божие допускане изкушаващите ни демони или разпалват желателната част на душата, или разтревожват дразнителната, или помрачават мислената, или натоварват тялото със страдания и болести, или похищават необходимото за тялото.

13.Демоните или сами ни изкушават, или въоръжават срещу нас други. Сами ни изкушават, когато се отдалечаваме от хората, както е бил изкушаван Господ в пустинята. А ни изкушават чрез хората, когато се движим сред тях, както е бил изкушаван Г оспод чрез фарисеите. Но ние, гледайки нашия образец, който е Господ, ще ги отблъснем в единия и в другия случай.

14.Когато умът започне да преуспява в Божествената любов, тогава започва да го изкушава хулният дух и да му внушава такива помисли, каквито не може да измисли нито един човек, а само техният баща дяволът. Това той прави, защото завижда на боголюбеца, та като измисля такива помисли, да го доведе до отчаяние и да не дръзва повече да издига обикновената си молитва към Бога. Лукавият не придобива нищо от това, тъй като ни прави още по твърди, понеже, като се борим и противоборстваме, ние ставаме по-искрени и по-опитни в любовта към Бога. Мечът им ще се забие в тяхното сърце, и лъковете им ще се пречупят (Псалом 36:15).

15.Умът, обръщайки се към видимото, естествено разбира нещата посредством усещанията. Нито умът, нито естественото възприятие на нещата, нито чувствата са зло; защото това са все Божии създания. Какво е тук злото? Очевидно, страстта, която се прилепва към естественото възприятие на нещата. И ако умът бодърства, то страстта може да бъде изгонена при употребата на безстрастните понятия за нещата.16.Страстта е неестествено движение на душата, възбудено или поради неразумна любов, или по безрасъдна ненавист към нещо материално, или заради нещо чувствено. Поради неразумна любов или към храната, или към другия пол, или към имота, или към временната слава, или към нещо друго материално. Безразсъдната ненавист се възбужда, когато неразумно, без разсъждение ненавиждат някого поради някоя от гореказаните причини.

17.Злото е погрешно съждение за познатите ни неща, което е съпроводено с неправилната им употреба. Така например правилното съждение за брака е да се постави за негова цел раждането на деца. Но който има предвид само сластното усещане, греши в съждението си, считайки недоброто за добро и злоупотребява с него. По подобен начин трябва да се разсъждава и за разбирането и употребата на другите предмети.

18.Когато демоните, след като откъснат твоя ум от целомъдрието, го заобикалят с блудни помисли, извикай със сълзи към Господа: пази ме като зеница на око; скрий ме в сянката на Твоите крила от лицето на нечестивците, които ме нападат, от враговете на душата ми, които ме окръжават (Псалом 16:8, 9). Така ще се избавиш.

19.Тежък е демонът на блуда и силно напада подвизаващите се против тази страст, най-силно при небрежно отнасяне към умереността в храната, срещите и беседите с другия пол. Отначало той незабелязано улавя чрез попълзновенията на похотната страст, а след това през дверите на паметта влиза при безмълвния, разпалва тялото и представя на ума различии нечисти образи. С това го кани към съгласие да сгреши. Ако не искаш това да продължава в тебе, започни да постиш, да се трудиш, да бдиш и добре да безмълстваш с прилежна молитва.

20.Тези, които непрестанно търсят душата, я намират чрез страстните помисли и я хвърлят в мислен или действителен грях, но когато срещнат ума, който не ги приема, те ще потънат в срам и свян, защото умът е зает с духовно съзерцание, и ще се върнат назад (Псалом 34:4, 6, 11).

21.Дяконската служба върши този, които подбужда ума си за свещени подвизи и прогонва от него страстните помисли. Делото на свещеника е да просвещава ума с познанието на съществуващото и да унищожава лъжливото знание. Делото на епископа е да завърши усъвършенстването на ума чрез помазване с познанието на достойната за поклонение Света Троица.

22.Демоните изнемогват, когато чрез изпълнение на заповедите намалеят страстите у нас, а погиват, когато поради силата на безстрастието на душата съвършено изчезнат от нея, без да намерят там това, чрез което са се подхранвали и чрез което са воювали против нея. Това значи: ще се препънат и ще погинат пред Твоето лице (Псалом 9:4).

23.Едни от хората се въздържат от страстите поради човешки страх, други поради тщеславие, а трети от въздържание. Има и други, които се освобождават от страстите си по Божий промисъл.

24.Всичките Господни слова съдържат сродните четири теми: заповеди, догмати, заплахи и обещания. Заради тях ние изтърпяваме и всички подвизи на духовния живот, като пост, бдение, спане на гола земя, лишения и трудове на послушанието, обиди, безчестие, та дори мъчение и смърт. В човешките дела, по думата на устата Ти, аз се пазех от пътищата на притеснителя (Псалом 16:4).

25.Наградата за въздържанието е безстрастие, наградата за вярата познанието. Безстрастието ражда разсъдителност, а познанието любов към Бога.

26.Умът, който ръководи правилно добродетелния живот, преуспява в благоразумието, а преминавайки правилно съзерцателния, преуспява в познанието. Първият довежда подвизаващия се до различаване на добродетелта от порока. Вторият въвежда имащия дял в него в познанието на свойствата на телесните и духовните същества. Умът се сподобява с богословски дар тогава, когато прелети на крилата на любовта всичко това и достигне до пребиваване в Бога, като съзерцава духом Неговите свойства, доколкото това е възможно за човешкия ум.

27.Ако желаеш да богословстващ, не търси какво е Бог по същност, защото човешкият ум няма да постигне това. Но разглеждай по възможност Неговите свойства като: безпределност, неизследимост, благост, премъдрост, всетворяща и всепромисляща сила, съдеща всичко съществуващо. Защото между човеците е велик богослов този, който, макар и малко, разкрие тези Божии свойства.

28.Силен е мъжът, който е съединил познанието с дейноста; защото тогава чрез нея изсушава похотта и укротява раздразнението, а чрез това окриля ума и се пренася при Бога.

29.Когато Господ говори: Аз и Отец сме едно, с това посочва единството на естеството. Когато пък казва: Аз съм в Отца и Отец в Мене, тогава се посочва неразделността на Ипостасите. И тъй, еретиците, разделяйки Сина от Отца, падат в пропаст от двете страни: или, признавайки Сина за съвечен на Отца, но разделяйки Го от Него, са принудени да говорят, че Той не е роден от Отца, и по този начин падат в ерес, която признава трима богове и три начала; или признавайки Сина за роден от Отца, но разделяйки Го от Него, по необходимост трябва да допуснат, че Той не е съвечен с Отца и да подчинят Господаря на времената на времето. Необходимо е съгласно учението на великия Григорий да запазим единия Бог и да изповядаме трите Ипостаси, всяка със собствените е свойства. Защото, също по неговото учение, Троицата се разделя, но не разделно, и се съединява, но разделно. Чудно разделение и единение! Но какво би било, ако Отец и Син също така се съединяват и разделят, както се съединяват и разделят човек с човека и нищо повече?

30.Съвършеният в любовта и достигналият върха на безстрастието не прави разлика между своя и чуждия, между верния и неверния, или дори между мъжкия и женския пол. Но, застанал по-високо от тиранията на страстите, такъв, виждайки само единното човешко естество, гледа на всички еднакво и е еднакво разположен към всички. У него няма нито иудеин, нито елин, няма нито мъжки, нито женски пол, нито роб, нито свободен; защото всички са едно в Христа Иисуса (Галатяни 3:28).31.Демоните вземат повод от всичките страсти, които лежат в душата ни, и създават в нас страстни помисли. След това, нападайки чрез тях ума, го принуждават да изпадне в съгласие за грях. След като го победят в това, го въвеждат в мислен грях, а след извършването му, като пленник го водят към самото дело. Най-сетне, като опустошат душата чрез помислите, те се отдалечават заедно с тях. В ума остава само идолът, тоест мисленият образ на греха, за който Господ казва: И тъй, кога видите да стои на свето място “мерзостта на запустението” (Матей 24:15). Читателят да разбира, че това свято място и храм Божий е човешкият ум, в който демоните, след като опустошат душата със страстните помисли, са поставили греховният идол. Казаното от Господа се е сбъднало и исторически, както го е описал Йосиф Флавий. Някои впрочем казват, че същото ще бъде и при Антихриста.

32.Три начала ни подбуждат към доброто: семената на доброто, вложени в нас от природата, светите сили и доброто желание. Семената на природата когато например постъпваме с хората така, както желаем и хората да постъпват с нас, или когато видим човек в затруднение и нужда и естествено го съжаляваме. Светите сили когато, чувствайки подбуждане за добро дело, получаваме благото съдействие и успяваме. Най-сетне доброто желание когато, различавайки доброто от злото, избираме доброто.

33.Съответно има три начала, които ни подбуждат към зло. Страстите, когато безразсъдно желаем нещо, като например храна не навреме и без нужда, или жена без намерение да роди деца и незаконно. Също когато безпричинно се гневим или огорчаваме някого, който ни ругае или пък ни причинява вреда. Демоните, когато при нашето нехайство издебнат удобно време, внезапно ни връхлитат и с голяма сила възбуждат споменатите страсти и подобни на тях. Последно от тези начала е злото желание; когато, знаейки доброто, избираме злото.

34.Отплатата за подвизите в добродетелта са безстрастието и познанието, защото те са предстоятели за нас в Царството Небесно, както страстите и незнанието във вечната мъка. И затова търсещият ги заради човешка слава, а не заради това, че те са добро, чува от Писанието: Просите, а не получавате, защото зле просите (Иаков 4:3).

35.Между човешките действия много са добри сами по себе си, но стават недобри поради някаква причина. Така постът и бдението, молитвата и псалмопението, милостинята и гостоприемството сами по себе си са добри дела, но когато се вършат от тщеславие, вече не са добри.

36.Във всичките ни дела Бог гледа намерението ни, за Него ли ги вършим, или поради друга причина.

37.Когато чуеш славото на Писанието: Който ще въздаде всекиму според делата му (Римляни 2:6), помни, че Бог отвръща с добро не за това, което се върши без добро намерение, макар и да изглежда добро, но единствено за вършеното с добро намерение. Защото Божият съд гледа не само на това, което се върши, но и на намерението, с което се върши.

38.Демонът на гордостта ни мами по два начина: или убеждава монаха да приписва добрите си дела на себе си, а не на Бога даващия доброто и помощника в ревността, или, когато той не се съгласява на това, подучва го да унижава по-несъвършените братя. Но той не знае, че при такова въздействие върху него демонът го подучва да се откаже от Божията помощ. Защото, унижавайки тези, които не са могли да се покажат ревностни подобно на него, той изтъква сам себе си, като проявил особена ревност със собствените си сили. Обаче това е невъзможно, както е казал Господ: защото без Мене не можете да вършите нищо (Иоан 15:5). Нашата немощ е такава, че и да пожелаем доброто, тя не може да го доведе докрай без Подателя на всяко добро.

39.Който е познал немощта на човешкото естество, е придобил опитно познание за Божията сила, която му помага. И такъв, извършил с нейна помощ нещо, и стараейки се да извърши друго, никога няма да унижи никого между човеците. Защото знае, че както тази сила му е помогнала и го е избавила от много страсти и беди, също така е властна да помогне на всички, когато поиска. Тя помага най-вече на подвизаващите се заради Бога, макар и по различни съдбини да не освобождава всички изведнъж от страстите, но като благ и човеколюбив лекар изцерява които идват при Него в благоприятно за това време.

40.Понякога демоните коварно се отстраняват или се скриват проявите си така, че при бездействието на страстите да се промъкне и гордостта.

41.Почти всеки грях се върши поради услаждането от себеугаждане и се изкоренява или чрез страдания и скърби волни или неволни, въздействие на покаянието, или под въздействието на някаква беда, идваща при нас по Божия промисъл. Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света (1 Коринтяни 11:31,32).

42.Ако дойде при тебе неочаквано изкушение, не обвинявай този, чрез когото е дошло, а търси защо е дошло, и ще се поправиш. Защото чрез него или чрез някой друг, е трябвало да изпиеш горчивината от чашата на Божиите съдбини.

43.Колкото си по-злонравен, толкова по-малко се отдалечавай от страданията, та като се смириш чрез тях, да победиш гордостта.

44.Изкушенията донасят на човеците понякога удоволствия, понякога скърби, а понякога телесни страдания. Защото Лекарят на душите по Своите съдбини дава лекарства с оглед причината на страстите, залегнали в душата.

45.Изкушенията се изпращат на един за изглаждане на предишните грехове, на друг за прекратяване на вършените сега, а на трети пък за предотвратяване на бъдещите, освен тези, които идват за изпитание на човека, както е било с Иов.46.Благоразумният, мислейки за целебността на Божиите съдби, с благодарност понася сполетяващите го бедствия, не считайки никого друг виновен за тях освен самия себе си поради греховете си. А неразумният, когато греши и бидейки наказван за това, счита за виновник на своите злини или Бога, или хората, без да схваща в това премъдрия Божий промисъл.

47.Има средства, които възпират движението на страстите и не им дават да прораснат; има и други, които ги намаляват и довеждат до изтощаване. Така постът, трудът и бдението не дават на похотта да расте. А уединението, съзерцанието, молитвата и любовта към Бога и човеколюбието я намаляват и довеждат до пълно изчезване. Така също, ако разсъждаваме за раздразнителността великодушието, кротостта и незлобливостта я възспират и не я допускат да расте, а любовта, милостинята и човеколюбието я намаляват постепенно.

48.В ума, който е непрестанно устремен към Бога, расте желанието да бъде по-близо до Бога, и раздразнителността му се превръща в Божествена любов. Защото чрез продължителното приобщаване на ума към Божественото озарение, той става целият светлозрачен и потиснал желанията в себе си, ги превръща, както казахме, в непрестанно желание за близост към Бога и неотслабваща любов към Него всецяло пренасяйки я от земното към Божественото.

49.Не всеки незавиждащ, негневящ се, незлопаметен спрямо оскърбилия го, има вече и любов към него; защото той може и без да го обича, да не му отвръща на злото със зло, според заповедите. Но не така леко е да отвръщаш с добро на злото, без да се принуждаваш за това. Защото готовността да правиш добро на ненавиждащите, е свойствено само на съвършената духовна любов.

50.Необичащият другия не е вече ненавиждащ го. Както и ненавиждащият не е вече любящ. Но той може да бъде по средата спрямо него, тоест нито да го обича, нито да го ненавижда. Защото подбудите за любов в душата обикновено се причиняват от показаните пет подбуди (т. 9). Едната е похвална, другата е двояка, а трите са укорни.

51.Когато забележиш, че умът ти с наслада се занимава с веществени предмети и с удоволствие продължава да мисли за тях, то знай, че ти ги обичаш повече, отколкото Бога, защото: дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви (Матей 6:21).

52.Умът, прилепящ се към Бога и пребиваващ в Него с молитва и любов, бива мъдър, благ, силен, човеколюбив, милостив, великодушен и, казано просто, носи почти всички божествени свойства в себе си. А отдалечаващият се от Него и сдружилият се с веществени предмети, и предал се на сластолюбие, става като скот или звяр и воюва с хората поради това.

53.Писанието нарича “свят” чувствените неща, а на тези, които занимават с тях своя ум, говори, за да ги посрами още повече: Не обичайте света, нито което е в света; ако някой обича света, той няма любовта на Отца (1 Иоан 2:15), защото всичко, което е в света похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят (1 Иоан 2:16).

54.Монах е този, който е отдалечил ума си от чувствените вещи и чрез въздържание, любов, псалмопение и молитва непрестанно предстои пред Бога.

55.“Скотовъдец”, в духовен смисъл на думата, се нарича дейният мъж, защото нравствените правдиво извършени дела в духовния живот са като работни животни. Затова и Иаков казва: “Ние, Твоите раби, сме скотовъдци.” Пастирът на овците е мъж на съзерцанието, защото помислите имат значение на овци, които биват водени на паша по планините на съзерцанието на ума (Битие 46:34).

56.Когато тялото бива възбуждано от влеченията към собствените му похоти и сласти, порочният ум го следва и се съгласява с неговите мечтания и стремежи. Но добродетелният ум се въздържа и се отстранява от страстните мечтания и се старае благоразумно да насочи и направи по-добри мислите си.

57.От добродетелите едни са телесни, а други душевни. Телесните са: пост, бдение, спане на гола земя, служене, ръчен труд, за да не бъдеш в тежест на другите или за подаяния, и др. А душевните са: любовта, великодушието, кротостта, въздържанието, молитвата и други. И тъй, ако се случи, че поради някаква необходимост или по телесно състояние, например поради болест или поради друга подобна причина, ние не можем да усвоим горепосечените телесни добродетели, то имаме снизходителната прошка от Господа, знаещ и причините за това; не изпълнявайки обаче душевните добродетели, няма да имаме никакво извинение, защото те не се затрудняват от такива препятствия.

58.Любовта към Бога предразполага притежаващия я да презира всяка появяваща се наслада, всяко телесно страдание и печал. Нека те уверят в това всички светци, толкова много пострадали за Христа.

59.Пази се от майката на злините себелюбието, което е неразумна любов към тялото. Защото от това привидно благоразположение се раждат първите три вида страстни и яростни помисли, а именно: чревоугодието, сребролюбието и тщеславието, заимствайки поводи от необходимата потребност на тялото. А от тях се ражда цялото племе на страстите. Ето защо трябва, както е казано, много да се пазим от себелюбието и да се борим срещу него с голяма бдителност. Защото с неговото унищожение се изтребват и всичките му рожби.

60.Страстта на себелюбието внушава на монаха да щади тялото си и да бъде снизходителен към него в храната за запазване уж на здравето и на разумното му управление, та малко по малко, отклонявйки се на неговата страна, да падне в бездната на сластолюбието; а мирянинът със самото това, че той е мирянин, подучва и грижите за плътта да превръща в похоти (Римляни 13:14).61.Най-високото състояние на молитвата е, когато умът във време на молитва бива извън плътта и света и стане съвършено невеществен и невидим. Който запазва такова състояние ненарушимо, наистина непрестанно се моли.

62.Както тялото, умирайки напълно, се отделя от всички житейски вещи, така и умът, умирайки в действието на съвършената молитва, се откъсва от всички светски мисли. И ако той не умира с такава смърт, то той не може да бъде с Бога и да живее с Него.

63.Никой да не те измами, смирени монаше, с такава мисъл, че ти можеш да се спасиш като работиш за сластолюбието и тщеславието.

64.Както тялото греши с дела и има за своя охрана телесните добродетели, за да бъде целомъдрено, така и умът греши със страстни помисли и за свой наставник има душевните добродетели, за да може, гледайки вещите чисто и безстрастно, да пребъдва целомъдрен.

65.Както дните се редуват с нощите и летата със зимите, така и тщеславието и сластолюбието със скръбните и болезнени страдания или в сегашния век, или в бъдещия.

66.Съгрешилият не може да избегне бъдещия съд без доброволни болезнени трудове или без страдания и неволни беди в този живот.

67.Казват, че Бог допуска да бъдем нападани от демоните по пет причини. Първата причина е, че ние, бидейки нападани и борейки се, сме стигнали до познанието да различаваме добродетелта от греха. Втората, че веднъж, след като сме придобили с борба и труд добродетелта, трябва да я опазваме винаги неизменна. Третата е да се научим на смиреномъдрие, вместо да мислим високо за себе си. Четвъртата да изпитаме на дело колко е зъл грехът и да го възненавидим със съвършена ненавист. И накрая петата и най-важната е да не забравим своята немощ, когато станем безстрастни, и силата на Бога, Който ни помага.

68.Както умът на гладния мечтае за хляб, а на жадния за вода, така и умът на чревоугодника за разнообразни ястия, на блудника за женски лица, на тщеславния за хорски почести, на сребролюбивия за доходи, на злопаметния за отмъщение на оскърбилия го, на завистливия за влошаване положението на този, на когото завижда. Същото става и с останалите страсти. Защото обсажданият от страстите ум приема страстните помисли и през време, когато тялото е бодро и когато спи.

69.Когато похотта се усилва, а умът мечтае в съня си неща, които донасят ту наслаждение, ту раздразнение тогава умът вижда неща, внушаващи страх. Нечистите духове усилват страстите, като вземат за свои помощници нашето нерадение, което те подстрекават. Само светите ангели ги намаляват, подбуждайки ни към извършване на добродетели.

70.Честото възбуждане на пожелаващата сила на нашата душа създава в нея непреодолим навик към делата на сластолюбието, а честото възбуждане на раздразнителността прави ума плах и го лишава от мъжество. Първата изцелява продължителния подвиг на поста, бдението и молитвата. Втората благостта, човеколюбието и милосърдието.

71.Злите духове воюват против нас или чрез вещите, или чрез страстните помисли за вещите; чрез вещите срещу тези, които се движат сред тях, а чрез помислите против отдалечилите се от тях.

72.Колкото е по-лесно да грешиш с мисълта, отколкото с дела, толкова е по-тежка борбата срещу помислите.

73.Вещите са извън ума, а помислите за тях са в него. Поради това в негова власт е да се ползва от тях добре или зле. Защото след погрешните мисли следва злоупотреба с вещите.

74.Умът получава страстни помисли по следните три пътя: чрез сетивата, чрез състоянието на тялото и чрез спомените. Чрез сетивата, когато въздействащите върху тях вещи, към които имаме влечение, възбуждат ума към страстни помисли. Чрез състоянието на тялото, когато поради несъблюдаване на въздържание в храната или поради въздействието на демоните, или чрез някаква болест изменилото се състояние на тялото го подбужда към страстни помисли, или към опълчване срещу Промисъла. Чрез спомените, когато паметта възобновява помислите за вещите, към които сме пристрастни, и по този начин възбужда в ума страстни помисли.

75.От дадените ни от Бога за употреба неща едни се намират в душата, други в тялото, а трети около тялото. В душата са нейните сили, в тялото сетивата и останалото. Извън тялото храната, имотът, парите и пр. Доброто или лошото използване на тези неща ни правят или добродетелни, или порочни.76.От казаните неща едните се намират в това, което е в душата, други в това, което е в тялото, а трети около тялото. В душата е познанието и незнанието, помненето и забравата, любовта и ненавистта, страхът от дръзновението, радостта и скръбта и пр. В тялото наслаждението и умората, чувствителността и притъпяването на чувствата, здраве и болест, живот и смърт, и тем подобни. В това, което е около тялото многото деца и бездетството, богатството и бедността, славата и позорът и пр. От тези едно се смята от хората за добро, а друго за лошо, докато в собствения смисъл нищо от това не е зло, а бива зло или добро според употребата му.

77.По естество знанието е добро, подобно на него е и здравето. Но на мнозина противното е донесло по-голяма полза. Защото за злите знанието не е добро, макар само по себе си, както казахме, да е добро. Също не е полезно за тях и здравето, и богатството, и радостта, защото не ги употребяват за своя полза. За такива е полезно противното на това, а следователно и то (противното) не е зло в собствения смисъл на думата, макар и да изглежда зло.

78.Не злоупотребявай с мислите, за да не злоупотребиш по необходимост и с вещите, защото, ако по-рано не съгрешиш мислено, то никога няма да съгрешиш и делом.

79.Образ на “земния Адам” са главните пороци: неразумност, малодушие, невъздържание, неправда. “Образ на небесния” са главните добродетели: благоразумие, мъжество, целомъдрие, справедливост. Но както сме носили образа на наемния, тъй ще носим и образа на небесния (1 Коринтяни 15:49).

80.Ако искаш да намериш пътя, който води към живота, то търси го при Този, Който е казал: Аз съм пътят и истината и животът (Иоан 14:6). И там ще го намериш. Но търси прилежно, защото малцина са тези, които го намират (Матей 7:14). Та да не би, оставен от тези малцина, да се окажеш сред мнозината.

81.Душата престава да греши по следните пет съображения: или поради човешки страх, или поради страх от съд, или заради бъдещите награди, или от любов към Бога, или, най-сетне, от угризение на съвестта.

82.Някои говорят, че не би имало зло в тварите, ако не би имало някаква странична сила, която ни увлича към него. Но тази сила не е нищо друго освен нашето безгрижие към естествената дейност на нашия ум. Затова тези, които се грижат за него, винаги вършат добро и никога зло. И тъй, ако ти искаш това, то отстрани безгрижието и с това и злото, което е погрешно насочване на мислите, съпроводено със злоупотреба с вещите.

83.По естеството на разумния дял в нас трябва да се покоряваме на Божественото слово и да началстваме над неразумното в нас. Нека съблюдаваме във всичко този ред и няма да има нито зло в тварите, нито пък това, което ни влече към него.

84.Едни от помислите са прости, а други сложни. Простите са безстрастни, а сложните страстни. Те са съчетани от страсти и помисли. При това може да се види, че много от простите помисли следват сложните, когато започваме да се приближаваме към съгрешаване с мислите. Да вземем за пример златото. В паметта на някого идва страстният помисъл за златото и той мислено се устремява да го открадне; и ето, че той вече извършва в ума си грях. След подсещането за златото е последвал помисълът за кесията, сандъка, килера и пр. Тук помисълът за златото е бил сложен, защото е бил съединен със страстта. А за кесията и сандъка или нещо друго прост, защото умът не е имал страст към тях. Същото става и с всеки друг помисъл: с помисъла на тщеславието, с помисъла за жена и така нататък, защото не всички помисли, които следват след страстния, са също страстни, както посочихме в примера. От това можем да разберем кои помисли са страстни, и кои не.

85.Някои казват, че демоните, докосвайки се във време на сън до нашите срамни части, възбуждат блудната страст. След това възбудената страст чрез паметта довежда в ума образа на жена. Други мислят, че самите демони се представят на ума в образа на жена; после, докосвайки се до срамните удове на тялото, възбуждат пожелание на жена, и тогава имаме мечтание от този род. Други мислят, че страстта, преобладаваща в приближаващия се демон, възбужда същата в човека и по този начин душата се възпламенява към помисли и привнася образи посредством паметта. Така и за другите страстни мечтания едни казват, че при тях нещата стават така, а други иначе. Впрочем, чрез нито един от горепосочените начини демоните не са в състояние да възбудят каквато и да е страст, нито в будно състояние, нито във време на сън, ако на душата са присъщи любов и въздържание.

86.Едни от заповедите трябва да съблюдаваме и телесно, и духовно, а пък други само духовно. Например: Не прелюбодействувай, не убивай, не кради и подобни на тях трябва да съблюдаваме и телесно, и духовно. Духовно по три начина. Обаче да се обрязваме, да пазим съботата, да заколим курбан, да ядем маца (безквасен хляб) с горчива трева и тем подобни трябва да спазваме само духовно.

87.У монасите биват три главни нравствени състояния. Първото е, когато някой не греши с дело в нищо. Второто, когато някой не позволява да се задържат в душата му страстни помисли. И третото, когато някой безстрастно вижда в мислите си образите на жените и на обиждащите го.

88.Безкористен е този, които се е отрекъл от всяка собственост и няма на земята нищо освен тялото си, а и спрямо него е оттеглил всяко свое разположеиие, поверявайки на Бога и на благочестивите хора всички грижи за себе си.

89.От придобиващите имот никои го придобиват безстрастно; поради това и когато се лишат от него, не скърбят, както някои в древността с радост са посрещали разграбването на имота им (Евреи 10:34). Други пък го придобиват със страст; затова, когато им се наложи да го загубят, както споменатият в Евангелието богаташ отиде си натъжен (Матей 19:22). Ако ли пък наистина се лишат от него, то скърбят до смърт. По този начин лишаването от имане прави явно различното разположение на безстрастния и страстния притежател.

90.Демоните нападат добрите молитвеници, като влагат в ума им прости помисли за материални неща и с това ги отвличат от молитвата. Също залягащите за познания като задържат в тях дълго страстните помисли. И по този начин са съблазнявали и извършващите подвижнически трудове да грешат на дело. Окаяните се борят по всички начини, за да отдалечат хората от Бога.91.Упражняващите се в благочестие биват изпитванн по Божи промисъл със следните три изкушения: или като им се дава приятното, като например здраве, красота, много деца, богатство, слава и така нататък, или чрез изпращане на скърби, като лишение от деца, имот, почести, или пък с причиняване на страдания на тялото, като болест, мъки и пр. На първите Господ казва: Тъй, прочее, всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик (Лука 14:33), а на вторите и третите: с търпението си спасявайте душите си (Лука 21:19).

92.Казват, че състоянието на тялото променят следните четири причини, чрез които се влагат в ума страстни или безстрастни помисли: ангелите, демоните, въздухът и храната. Казват, че ангелите променят състоянието чрез думи. Демоните чрез съприкосновение. Въздухът чрез своите промени, храната с качеството на ястията. Освен казаното изменения биват причинявани още и чрез паметта, слуха и зрението, когато душата преди това бива подложена на скръбни или радостни обстоятелства. Веднъж пострадала от тях, душата предизвиква промяна и в телесното състояние, а измененото състояние на тялото според споменатото, поражда в ума и съответните помисли.

93.Смъртта по същество е отдалечаване от Бога. Жилото на смъртта е грехът. То е ужилило Адама и той бил едновременно отстранен и от дървото на живота, и от рая, и от Бога, след което по необходимост е последвала и телесната смърт. Животът по същество е Този, Който е казал: Аз съм животът (Иоан 14:6). Той, бидейки в смъртта, отново е възкресил за живот мъртвия.

94.Когато нещо се пише, то е или за запомняне от нас, или за полза на другите, или и за едното, и за другото, или за вреда на някои, или за показ, или поради нужда.

95.Злачни пасбища е дейната добродетел; тихи води (Псалом 22:2) е познанието на сътвореното.

96.Смъртна сянка е човешкият живот. И този, който е с Бога и с когото е Бог, може смело да каже: Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене (Псалом 22:4).

97.Чистият ум гледа и преценява правилно нещата. Създаденото чрез упражнение красноречиво слово излага видяното, като че ли пред очите на другите. А откритият слух го приема, но лишеният от тези три неща порицава говорещия.

98.С Бога е този, който познава Светата Троица, Нейните творения и промисъл, и който пази страстната област на душата безстрастна.

99.Казват, че жезълът означава съдът Божий, а палица Промисълът. Който е приел познание за това, може да каже: Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват (Псалом 22:4).

100.Когато умът се очисти от страстите и се просвети чрез съзерцанието на съществуващото, тогава може да бъде с Бога и да се моли както подобава.
______________________________

*Из книгата Четиристотин глави за любовта (Откъси от добротолюбието). Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, преп. Максим Изповедник (580-662) и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4E8

Преподобни Максим Изповедник1.Любовта е благоразположение на душата, поради което тя не предпочита нищо от съществуващото пред познанието на Бога. Но такова любвеобилно настроение е невъзможно да придобие този, които има пристрастие към земни неща.

2.Любовта се ражда от безстрастието; безстрастието от упованието в Бога; упованието от търпението и великодушието, те от въздържанието във всичко, въздържанието от страха Божий, а страхът от вярата в Господа.

3.Вярващият в Господа се бои от адските мъки. Страхуващият се от мъките се въздържа от страстите. Въздържащият се от страстите търпеливо понася скърбите. Претьрпелият скърбите придобива упование в Бога. Упованието в Бога освобождава ума от всякакво земно пристрастие. Освободилият се от това ум придобива любов към Бога.

4.Любещият Бога предпочита познанието на Бога пред всичко, сътворено от Него, и непрестанно с желание се привързва към Него.

5.Ако всичко съществува чрез Бога и за Бога, а Бог е по-добър от всичко, получило чрез Него битие, то този, който оставя Бога и се занимава с по-нисши предмети, показва чрез това, че той предпочита пред Бога това, което е започнало да бъде чрез Него.

6.Този, чийто ум е прилепен към Бога, с любов, пренебрегва всичко видимо, дори и самото свое тяло, като че ли му е чуждо.

7.Ако душата е по-ценна от тялото, така както е по-добър от света неговият Създател, то този, който предпочита тялото пред душата и създадения от Бога свят пред Самия Бог, с нищо не се различава от идолослужителите.

8.Откъсналият своя ум от любовта към Бога и от пребиваването с Него и привързалият се с ума към каквото и да е материално, предпочита тялото пред душата и това, което започнало да съществува пред Бога Неговия Създател.

9.Ако животът на ума е просвещението и познанието, а тази светлина се ражда от любовта към Бога, то добре е казано, че няма нищо по-висше от Божествената любов.

10.Когато по влечението на любовта умът се възнася към Бога, той не чувства никак нито самия себе си, нито нещо от съществуващото. Озаряван от безкрайната Божествена светлина, той става безчувствен към всичко сътворено, както е чувственото око към звездите след изгряването на слънцето.

11.Всички добродетели помагат на ума да възлюби Бога, но повече от всички е чистата молитва. Възнасян чрез нея към Бога, човек като че ли е извън всичко съществуващо.

12.Когато чрез любовта умът бива обладан от Божественото познание, и излязъл извън съществуващото, почувства божествената безпределност, тогава по примера на божествения Исаия, почувствал и изненадал се от своето нищожество, той искрено възкликва с думите на пророка: горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, и очите ми видяха Царя, Господа Саваота! (Исаия 6:5)

13.Любещият Бога не може да не обича всеки човек като самия себе си, макар и да не одобрява страстите на тези, които още не са се очистили. Затова, когато вижда тяхното изправяне и обръщение към Бога, се радва с безкрайна и неизказана радост.

14.Нечиста е страстната душа, изпълнена с похотливи и злобни помисли.

15.Този, които вижда в сърцето си следа от ненавист към някой човек, за каквото и да е негово падение, е съвършено чужд на любовта към Бога. Защото любовта към Бога не може да понася ненавист към човека.16.Ако Ме любите, казва Господ, ще опазите и Моите заповеди (Иоан 14:15). Тази е Моята заповед, да любите един другиго, както Аз ви възлюбих (Иоан 15:12). И тъй, този, които не люби ближния, не пази заповедите, а непазещият заповедите не може да люби и Господа.

17.Блажен е човекът, който може да обича еднакво всеки човек.

18.Блажен е човекът, който не е привързан нито към една тленна или временна вещ.

19.Блажен е умът, който, отминавайки всички твари, непрестанно се услажда от Божествената красота.

20.Този, който простира грижата за плътта до похоти и помни злото спрямо ближния си, такъв повече служи на творението, отколкото на Твореца.

21.Пазещият тялото си от наслади и от болести има в негово лице помощник за служение на по-доброто.

22.Бягащият от всички светски похоти стои по-високо от всички светски скърби.

23.Любещият Бога непременно люби и ближния, а такъв не може да опази докрай собствеността си, но се разполага с нея съобразно Божиите заповеди, като дава на всекиго нужното.

24.Този, който върши милостиня, подражавайки на Бога, не прави разлика между злия и добрия, между праведния и неправедния, по отношение на човешките им нужди, но разделя на всички по равно, съобразно нуждите, макар и да предпочита добродетелния, поради доброто му поведение пред порочния.

25.Както Бог по естество е благ и безстрастен, макар и да обича всички еднакво, като Свои създания, но прославя добродетелния като родствен Нему и по нрав, а порочния помилва поради Своята благост, и наказвайки го на този свят, го поправя така и благият и безстрастен човек обича еднакво всички хора, добродетелния по естество и поради доброто разположение на волята, а порочния както по естество, така и по състрадание, прощавайки му, като на неразумен и движещ се в тъмнина.

26.Не само с раздаване на имота се показва любовта, но още повече чрез поучаването с Божиите слова и с телесно служене.

27.Искрено откреклият се от светските неща и служещият нелицемерно с любов на ближния по-скоро се освобождава от всяка страст и става причастник на Божествената любов и познание.

28.Придобилият в себе си Божествена любов, подобно на Иеремия, “не се затруднява този, който последва своя Господар” (17:16), но мъжествено понася всякакъв труд, оскърбление и подигравка, без да мисли зло срещу някого.

29.Когато си оскърбен от някого или си унизен от нещо, пази се от гневните помисли, да не би те, поради това оскърбление, след като те отлъчват от любовта, да не те преселят в царството на ненавистта.

30.Когато ти е тежко от укори или унижения, то знай, че си получил голяма полза от това, защото чрез унижението промислително е изгонено от тебе тщеславието.

31.Както споменът за огъня не топли тялото, така и вярата без любов не създава в душата светлина на познанието.

32.Както светлината на слънцето привлича към себе си здравото око, така и познанието на Бога естествено привлича към себе си чистия ум чрез любовта.

33.Чист ум е, който е излязъл от незнанието и се просвещава от Божествената светлина.

34.Чистата душа, освободила се от страсти, непрестанно се весели от Божествената любов.

35.Страстта е достойна за порицание като неестествено движение на душата.

36.Безстрастието е спокойно състояние на душата, в което тя е трудно подбудима към злото.

37.Който чрез своето старание е придобил плодовете на любовта, той не се отлъчва от нея, макар и да претърпява хиляди злини. В това нека ни увери Христовият ученик и първомъченик Стефан, и подобните нему, и Самият Христос, Който се е молил за своите убийци на Отца и е просил от Него прошка за тях, като извършващи това по незнание. (Лука 23:34).

38.Ако свойството на любовта е дълго да търпиш и да милосърдстваш (1 Коринтяни 13:4), то очевидно е, че гневящият се и злобният са чужди на любовта. Но чуждият на любовта е чужд на Бога, тъй като Бог е любов (1 Иоан 4:8).

39.Не казвайте, че сте храм Божий, казва божественият Иеремия (7:4). Не казвай и ти: само вярата в Господа Иисуса Христа може да ме спаси. Защото това е невъзможно, ако не придобиеш и любов към Него, засвидетелствана чрез дела. А що се касае до голата вяра; и бесовете вярват, и треперят (Иаков 2:19).

40.Делото на любовта се състои в усърдно подпомагане на ближните, великодушие, търпение и благоразумно ползване на вещите.

41.Любещият Бога никого не огорчава и от никого сам не се огорчава заради временното, огорчава се и огорчава единствено със спасителната скръб, с каквато и самият апостол Павел се огорчавал и наскърбил коринтяните (2 Коринтяни 2:4).

42.Любещият Бога живее ангелски живот на земята, постейки и извършвайки бдения, пеейки и молейки се, като мисли добро за всеки човек,

43.Всеки се стреми да достигне това, което желае, а от всички желани неща и блага Бог е най-доброто и възвишено благо. Каква ревност трябва да покажем, за да достигнем Него благия и желания по естество.

44.Не развращавай своята плът със срамни дела; не осквернявай душата си със зли помисли и Божият мир ще слезе над тебе, носейки със себе си любов.

45.Изнурявай плътта си с глад и бдения и без да се лениш, се упражнявай в псалмопение и молитва, и светостта на целомъдрието ще слезе над теб, носейки със себе си любов.46.Сподобилият се с Божественото познание и придобилият посредством любовта Неговото просвещение никога не се надига от духа на тщеславието. А този, който не се е сподобил с него, много лесно бива разколебаван. Впрочем, ако такъв във всичко, което прави, гледа към Бога, вършейки всичко заради Него, с Божията помощ лесно ще избегне този недъг.

47.Непостигналият още Божественото познание, вдъхновявано от любовта, много мисли, че извършваното от него е богоугодно. А сподобилият се да получи такова познание, от сърце повтаря думите на Авраама, който е казал, когато бил удостоен с Божието посещение: Аз, който съм прах и пепел (Битие 18:27).

48.Боящият се от Господа има за свой постоянен събеседник смиреномъдрието и по неговите напомняния възлиза към любовта и Бога. Той, спомняйки си своя по-раншен светски живот, своите разнообразни прегрешения и случилите му се в младостта изкушения, и това, как Господ го е избавил от всички тях, като го е извел от страстния живот и превел към живот по Бога, със страх възприема и любовта и непрестанно, с дълбоко смиреномъдрие благодари на Бога, Благодетеля и Владиката на нашия живот.

49.Не осквернявай ума си със задържането на гневни и похотливи помисли, за да не би, отпадайки от чистата молитва, да попаднеш в духа на унинието.

50.Когато умът беседва със зли и нечисти помисли, той се лишава от дръзновение пред Бога.

51.Неразумният, воден от страстите си, когато, движен от гняв, се разтревожи, бърза без разсъждение да бяга от братята. Когато се разпалва от похот, такъв, разкайвайки се, пак се връща и влиза в беседа с тях. Благоразумният в единия и в другия случай постъпва другояче. Когато се разсърди, като отсече причината за възмущението, освобождава себе си и от причината за огорчението на братята; в случай на плътско пожелание се въздържа от празни беседи и други поводи.

52.Във време на изкушение не напускай мястото си (манастира), но мъжествено понасяй борбата с помислите, особено с тези, които причиняват печал и униние, защото по този начин, бидейки изкушен със скърби, ще получиш твърда надежда в Бога, Който промисля за тебе. Ако напуснеш мястото си (манастира), ти ще се покажеш неопитен, слабохарактерен и непостоянен.

53.Ако не искаш да отпаднеш от Божествената любов, тогава не допускай брат ти да заспи с огорчение от тебе, нито сам заспивай, огорчен от него, но иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си (Матей 5:24), принеси дар на Христа с чиста съвест, любов и прилежна молитва.

54.Ако, по думите на Божествения апостол, този който има всичките дарове на Духа, а няма любов, не получава никаква полза, то какво старание трябва да употребим, за да я придобием (1 Коринтяни 13:3).

55.Ако любовта не прави зло на ближния (Римляни 13:10), то този, който завижда на брата си, скърбящ поради неговата слава, и помрачава с клевети неговото име или поради зъл характер го хули, не се ли прави сам чужд на любовта и виновен за вечно осъждане

56.Ако любовта е изпълнение на закона (Римляни 13:10), то този, който помни злото, извършено от брата, и му подготвя коварни кроежи, проклина го и се радва за всяко негово падане, не е ли законопрестъпник и достоен за вечна мъка.

57.Ако оклеветяващият брата си или съдещият брата си клевети закона и съди закона (Иаков 4:11), а законът Христов е любов (Иоан 13:34), то клеветникът не отпада ли от Христовата любов и не прави ли сам себе си виновен за вечната мъка?

58.Не слушай езика на клеветника, нито твоят език да услажда слуха на обичащия злоречия, защото, който с удоволствие говори или слуша думи срещу ближния, ще отпадне от Божествената любов и ще се окаже чужд на вечния живот.

59.Не допускай да укоряват твоя наставник и не поощрявай този, който го безчести, за да не се разгневи Господ на твоите дела и да те заличи от земята на живите.

60.Затвори устата на клеветещия в твоите уши, за да не съгрешиш с него двойно, приучавайки се и сам на тази пагубна страст, като не му препятстваш да безчести ближния.

61.Аз пък ви казвам, обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят (Матей 5:44). За какво е заповядано това от Него? За да те освободи от ненавистта, огорчението, гнева, злопаметството и да те удостои с най-великото притежаване на съвършената любов, която не може да притежава този, който не обича еднакво всички люде по примера на Бога, Който люби всички човеци еднакво. Той иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тимотей 2:4).62.Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две (Матей 5:39-41). Защо е заповядано това от Него за да те запази безгневен, неразтревожен и неогорчен, да научи и него чрез твоето незлобие, и двама ви да подведе под благото иго на любовта, както Той е благ.

63.Към каквито неща някога сме били пристрастени, за тях носим и страстни представи. Победителят над страстните представи презира и самите предмети, които си представя, защото борбата със спомените за вещите е толкова по-трудна от борбата със самите вещи, колкото да прегрешаваш с мисълта е по-лесно от извършването на греха на дело.

64.От страстите едни са телесни, а други душевни. Телесните вземат повод от тялото, а душевните от външните възприятия, но любовта и въздържанието отсичат едните и другите: любовта душевните, а въздържанието телесните.

65.Едни страсти принадлежат на раздразнителната сила на душата, а други на нейните пожелания. И едните, и другите се възбуждат от усещанията. Това става тогава, когато душата е вън от любовта и въздържанието.

66.По-трудно се преодоляват страстите на раздразнителността, отколкото на пожеланието, и затова против тях е дадено от Господа и най-силното лекарство заповедта на любовта.

67.Всички други страсти се докосват или до раздразнителната сила на душата, или до нейните пожелания, или до мисловната страна, както например незнанието и забравата. А пък унинието, обхващайки всички душевни сили, изведнъж на един дъх привежда в движение почти всички страсти, затова то е и по-тежко от всички останали. Затова Господ добре говори като дава лекарство против него: С търпението си спасявайте душите си (Лука 21:19).

68.Не посягай никога на никого от братята, особено без вина, за да не би той, като не понесе скръбта, да се оттегли. Тогава ти никога няма да се освободиш от изобличаването на съвестта, което винаги ще ти причинява във време на молитва скръб и ще прогонва ума ти от дръзновение към Бога.

69.Не понасяй тези, които ти донасят съблазънта на съмнението и подозренията против който и да е било човек. Защото допускащите до себе си по някакъв начин съблазните от случайни или умишлено възникващи случки, не познават пътя на мира (Римляни 3:17), който води чрез любовта до познанието на Бога от всички, които Го обичат.

70.Все още няма съвършена любов този, който се настройва към хората в зависимост от техните характери, единият обичайки, а другият ненавиждайки за това или онова. Или пък един и същи човек според случая веднъж да обичаме, а друг път да ненавиждаме.

71.Съвършената любов не дели хората според техните характери и нрави, но винаги, гледайки на естеството, обича всички човеци еднакво. Добрите обича като приятели, а лошите като врагове, благодетелствайки им, търпейки много, понасяйки причиненото от тях, никога не отплащайки се за злото, но даже страдайки за тях, когато случаят го изисква, та ако е възможно, да ги направи свои приятели. Даже и да не е възможно, любовта не отстъпва от своето благоразположение към тях, винаги явно показвайки плодовете на любовта на хората. Така и нашият Господ Иисус Христос, показвайки Своята любов към нас, е пострадал за цялото човечество и на всички ни еднакво е дал надежда за възкресение, въпреки че всеки сам себе си прави достоен за слава или за адски мъки.

72.Оня, който не счита славата и позора за нищо, бидейки безразличен към богатството и бедността, утехите и скърбите, все още не е достигнал съвършена любов. Съвършената любов счита за нищо не само това, но дори и самия временен живот и смъртта.73.Чуй какво ни казват достигналите съвършената любов: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? Както е писано: “заради Тебе весден ни умъртвяват: смятат ни като овци за клане.” Но във всичко това одържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ (Римляни 8:3539).

74.Пак за любовта към ближния послушай какво казват те: Истина говоря в Христа, не лъжа, свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце: молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни… (Римляни 9:14). Същото говори и Моисей и другите светии.

75.Който не счита за нищо честолюбието и сластолюбието и пораждащото се от тях сребролюбие, не може да отсече причините на гневното раздразнение, а който не ги отсича, не може да достигне съвършената любов.

76.Смирението и страданията (телесните лишения) освобождават човека от всякакъв грях, защото едното отсича душевните страсти, а другото телесните. Така постъпвал блаженият Давид, както се вижда от следната молитва към Бога: Погледни моето страдание и моето безсилие и прости всичките ми грехове (Псалом 24:18).

77.Чрез заповедите Господ прави тези, които ги изпълняват, безстрастни, а чрез Божествените догмати им дарява светлината на познанието.

78.Всички догмати или говорят за Бога, или за видимите и невидими творения, или за явения в тях промисъл и съд.

79.Милостинята лекува раздразнителната част на душата; постът изсушава похотта, молитвата очиства ума и го подготвя към съзерцание на съществуващото, защото Господ ни е дал заповеди, съобразно силите на душата.

80.Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Матей 11:29). Кротостта предпазва раздразнителността от възбуждане, а смирението ума от надменност и тщеславие.

81.Страхът Божий е двояк. Единият се ражда от заплахите за наказание и от него се пораждат последователно въздържанието, търпението, упованието в Бога и безстрастието, а от последното любовта. Другият е съчетан със самата любов, създавайки в душата благоговение, за да не достигне тя от дръзновението на любовта до пренебрегването на Бога.

82.Съвършената любов пропъжда първия страх вън от душата, която я е придобила, и не се бои вече от мъката; а вторият, както казахме, тя винаги носи в себе си. За първия подобават следните слова от Писанието: Страхът Господен отклонява всекиго от зло (Притчи 15:27 слав.), и начало на мъдростта е страхът Господен (Притчи 1:7), а към втория: Страхът Господен е чист пребъдва навеки (Псалом 18:10) и няма оскъдност у ония, които Му се боят (Псалом 33:10).83.Умъртвете земните си членове, сиреч пороците: блудство, нечистота, страст, лоша похот, користолюбие (Колосяни 3:5). Апостолът тук е нарекъл земни плътското мъдруване; блуд греха, извършван на дело; нечистота съгласието да бъде извършен грехът; страст страстния помисъл; зла похот простото приемане на похотния помисъл; користолюбие предмета, който поражда и възвръща страстта. Божественият апостол ни заповядва да умъртвиме всичко това като членове на плътското мъдруване.

84.Отначало паметта внася в ума прост помисъл и ако той се забави в него, от това се раздвижва страстта. Ако не отхвърлиш страстта, тя скланя ума към съгласие, а когато и това стане, се стига до извършване на греха на дело. Затова премъдрият Апостол, пишейки на християните, които са били по-рано езичници, им заповядва най- напред да прекратят извършването на греховно дело, а след това, обръщайки се към предхождащото, да стигнат до причината на греха, както вече казахме. Причината, пораждаща и възвръщаща страстите, е алчността, която по мое мнение тук означава пресищане и е майка хранителка на блуда. Защото алчността е зло не само спрямо имота, но и по отношение на храната, както и въздържанието не само спрямо храната, но и спрямо имота, е добро.

85.Както птицата, привързана за крака, започвайки да се издига нагоре, отново пада на земята, теглена за връвта, така и умът, недостигнал още безстрастие, макар и да се повдига към познанието на небесните неща, но, теглен от страстите, пада отново на земята.

86.Когато умът се освободи напълно от страстите, той върви безпрепятствено към съзерцание на съществуващото, насочвайки пътя си към познанието на Светата Троица.

87.Когато умът е чист, то, получавайки понятие за нещата, се възбужда към тяхното духовно съзерцание. Станал нечист поради леност, мислейки за други неща, представя си ги просто, а когато възприема нещо човешко, превръща го в срамни и зли помисли.

88.Ако никога през време на молитва никаква светска мисъл не досажда на ума ти, то знай, че ти не си извън областта на безстрастието.

89.Когато душата започне да се чувства здрава, тя започва да има и чисти и безопасни съновидения.

90.Както телесното око се привлича от красотата на видимия свят, така и чистият ум от познанието на невидимото. Невидимо аз наричам безтелесното.

91.Велико нещо е да не се пристрастяваме към вещите, но много по-голямо е да бъдеш безстрастен към представата за тях. Защото чрез помислите злобните духове водят с нас по-жестока борба, отколкото чрез самите вещи.

92.Преуспелият в добродетелите и обогатилият се с познанието, като виждащ вече нещата, каквито са по естество, винаги всичко върши и говори според здравия разум, като никак не се отклонява от него. Защото, съдейки по това, дали умно, или неразумно се ползваме от вещите, биваме добродетелни или порочни.

93.Признакът на съвършено безстрастие е този: когато и в бдение, и на сън представите за вещите винаги се приемат просто в сърцето.

94.Умът се освобождава от страстите чрез изпълнението на заповедите чрез духовното съзерцание на видимото се отхвърлят страстните помисли за вещите, а чрез познанието на невидимото умът се откъсва от съзерцанието на видимите неща. Най-сетне, чрез познанието на Светата Троица, се освобождава и от самото познание на невидимите неща.

95.Както слънцето, като грее, осветява земята, явява и себе си, и огряваните предмети, така и Слънцето на правдата, изгрявайки в чистия ум, показва и Себе Си, и всичко, което е станало чрез Него и което има да стане.

96.Ние познаваме Бога не по Неговото същество, но по великолепието на Неговите творения и на Неговия промисъл за тях. В същите, като в огледало, виждаме Неговата безпределна благост, премъдрост и сила.97.Чистият ум пребивава в прости помисли за човешките неща или в естествено съзерцание на видимите, или в съзерцание на невидимото, или в светлината на Светата Троица.

98.Съзерцавайки видимите неща, умът изследва или естествените им свойства, или това, каквото те означават, или пък търси самата им причина.

99.Упражнявайки се в съзерцание на невидимите неща, умът търси да узнае естествените им свойства, причината за тяхното битие и какво следва от това, какъв е Божият промисъл и съд за тях.

100.Когато бива в Бога, умът първо поради пламенна любов търси да разбере Неговото естество, но намира утешение, при това не в разбиране на познанието, което е в Бога защото това е невъзможно и еднакво непостижимо за всяко сътворено същество, а в познанието на онова, което е около Него, като вечността, безпределността, неизследимостта, благостта, премъдростта и всетворящата, всепромисляща и вездесъща сила. И в Него само това е постижимо за всекиго, че Той е безпределен, и самото познание за Неговата непознаваемост е знание, което превъзхожда ума, както са казали силните в богословието мъже св. Григорий и св. Дионисий.

______________________________

*Из книгата Четиристотин глави за любовта (Откъси от добротолюбието). Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, преп. Максим Изповедник (580-662) и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4DP

+ Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел

Църквата винаги почита Пресвета Богородица, която има една уникална черта и харизма: това, че не живее за себе си и това е нейната велика тайна. От момента, в който се посвещава на Бога в храма, бидейки на три години, тя не живее за себе си, а за Друг. Благовещението на Пресветата Дева винаги показва същата реалност – че тя не живее за себе си, а се предава на Друг, на другите, на целия свят. Бихме казали, че тя няма собствен живот, а живее за своя Син, за Христос. Пази в сърцето си всички Негови думи, дори тези, които не разбира; пази всички Неговите дела, дори и тези, които не може да изтълкува. В голяма част от земния си живот тя чувства – навярно несъзнателно – че служи на нещо, което превишава самата нея. Божията майка стои до Христовия кръст. Именно тогава тя изобщо не живее за себе си. Когато вижда Господа, Своя Син, разпнат, тя знае, че Той се разпва от любов към човеците, но и заради човешката несправедливост. Наистина пророчеството на праведния Симеон става реалност – и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца. Откриват се помислите на много сърца, които нараняват тази, която е престанала да живее за себе си, а живее за своя Син и за целия свят. Пресвета Богородица е близо до свети апостол и евангелист Иоан, до другите апостоли и тяхното дело; в ранната Църква тя служи – тя, Майката, Богородицата, не изпъква на преден план, а стои отзад. Тя обгръща всички със своята грижа и любов, тя, която след Възкресението на Христос живее за Христовото дело. Тя, която е била удостоена да Му даде плът в света.Пресвета Богородица живее за другите, тя е радост за всички, помощница в нужди на тези, които я призовават, тя е радост за скърбящите, защитница на неоправданите, пътеводителка. Покров за света, по-широк от всичките облаци на небето, тя е всичко за другите. Тя не счита себе си за нещо, но именно това нейно пълно отдаване я прави Майка на целия свят, която желае единението на всички. Тя винаги върши своето дело заради другите, което не е повърхностно и плитко; делото на спасението, което е осъществила в себе си – тя съединила човека с Бога в себе си, явявайки в света Този, Който съединява тварното и нетварното. Тя наистина е спасение за света. Как един обикновен и смирен човек, непознат за мнозина, в крайна сметка е могъл да се превърне в тази уникална личност в историята на човечеството, каквато е Пресвета Богородица?!…Какво е нейното оръжие? Смирението и пак смирението, към което Бог погледнал: „…Той милостно погледна унизеността (смирението) на рабинята Си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове“ (Лука 1:48). Навярно защото тя изобщо не е счела себе си за нещо особено, навярно защото не е вярвала в своите дарования, навярно защото никога не е помисляла, че би могла да бъде нещо велико! Именно затова Бог, Чийто етос е смирението (“… поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (виж Матей 11:29), не би могъл да направи друго, освен да погледне върху смирението на Своята рабиня. Оттогава целият неин живот е едно смирено служение; това е нейното тайно оръжие, с това тя станала опора на целия всемир. Всичко това станало благодарение на жертвата на една жена и то във време, в което жената била презирана. Една такава презряна жена обаче станала причина за радост на всички.Нейната личност поставя един въпрос пред нас: въпроса за съвременната жена, за жената, която често носи името на Пресветата Дева; жената, която много пъти се обръща към Божията майка, за да търси нейното застъпничество. И въпросът е актуален: какво иска днешната жена – от детска възраст чак до дълбока старост? Иска да се забелязва или да бъде? Да постигне успех в своето дело или да впечатлява със своето присъствие? Иска да се показва и да привлича вниманието на хората или да вложи усилията си в дело, което и днес може да бъде спасително?Нека видим някои характеристики на съвременната жена. Първо, впечатляващият външен вид. За много жени днес е особено важно да впечатляват със своето присъствие и използват различни средства, за да го постигнат – с начина си на обличане, с поведение, с което се стремят да предизвикат околните. Често обаче усилието за външно впечатляване издава вътрешна празнота. Колкото по-впечатляваща се опитва да бъде една жена, толкова повече тя разкрива, че ѝ липсва същност и вътрешно съдържание. Разбира се, нямам предвид вродената в жената потребност да бъде желана и харесвана, а за крайности, в които тя губи очарованието си, които стоят в основата на едно погрешно разбиране за феминизма. Краен феминизъм, който с всички сили отстоява целта жената да бъде в центъра, но за сметка на това да загуби същността си. Тоест имаме една личност, която полага огромни усилия да завоюва определена територия, да се похвали със спечелена победа, но междувременно губи нещо друго. Защо? Защото следва погрешен път, пътя на егото: да се показвам вместо да бъда…Остава един много важен въпрос: в крайна сметка какво избира жената за себе си? Да бъде личност, която заслужава любов, или да бъде обект за употреба? Веднага ще кажете, че никоя жена не би могла да търси и да иска нещо различно от това да бъде приемана като личност, която заслужава любов. Понякога обаче тя попада в примка и сама изпраща погрешно послание към околния свят – посланието, че е обект на употреба.Какво обаче е отношението на мъжа към съвременната жена? И тук има огромно объркване. Виждаме мъжът да иска дъщеря му да се държи по един начин, жена му – по друг, и, простете ми, че ще го кажа, но по трети начин – онази, която е само негова любовница. Същият този мъж може би дори се гордее с тези свой претенции, без обаче да се замисля, че утре някой може да погледне към неговата дъщеря като към обект на употреба. Без да помисля, че със своето отношение може да навлече беди в собствения си дом. Съвременният мъж трябва да отговори на въпроса какво е жената за него – личност, която заслужава любов, или вещ за употреба. Той трябва да помни, че не стои по-горе от жената. Мъжът претендира да бъде главата на семейството и би могъл да бъде такъв в изпълнение на Христовите слова: „…защото мъжът е глава на жената, както Христос е глава на църквата“ (Ефесяни 5:23).Но нека тук си зададем въпроса какво прави Христос за Църквата? Разпва се. И какво дава? Божията истина, а именно – жените да се подчиняват на мъжете си, и мъжете да обичат жените си, както обичат своите тела. Възниква въпросът: ако мъжът иска да бъде глава на дома, но не постъпва както Христос, Който е Глава на Църквата, дали тогава има право да счита себе си за глава, да изисква уважение като към глава, когато всъщност е неспособен да бъде такъв? Защото само в контекста на тези евангелски думи мъжът е глава на жената. Когато това действително е така, коя жена няма да иска да има такъв мъж, да има някого, който да се жертва и да се грижи за нея! Объркването се получава, защото ние пазим формата, но губим съдържанието. Защото искаме да се виждаме, а не да бъдем.Преди да помисли как ще се отнесе към една жена, всеки мъж би трябвало да постави пред себе си образа на Пресвета Богородица, да си помисли какво дължи на Пресвета Богородица – че в крайна сметка от жената – от Божията майка, е дошло благословението, и да избере в живота си такъв човек, така че двамата да напредват заедно в духа на божественото Откровение. Така в основата на тайната на тяхната любов ще бъде тайната на любовта между Христос и Църквата. Брачната тайна наистина е велика, тъй като нейният архетип е връзката между Христос и Църквата.Ето защо мъжете имат не привилегия, а много по-големи отговорности в брака. И ако нашето око е лукаво, сърцето ни става причина за сеенето на разруха и унижение на другите, което утре обаче може да засегне и нашите най-близки хора.Когато произнасяш името на Божията майка, все едно изричаш думата „любов“, тя се отъждествява с тази дума. Защото тя именно от любов е понизила себе си; от любов се принесе в жертва, от любов служи и прислужва. Но докато лесно говорим за любовта, всички знаем, че тя трудно се постига. Пресвета Богородица ни показва колко ценен е вътрешният живот, тя не е слязла от небето, а се е потрудила, подвизавала се е, оползотворила е дарената й Божия благодат, доверила се е на Бога от момента, в който е заживяла в храма, където е изучавала Неговото слово. Затова, както казват отците, тя станала достойна за благодатта. Показва ни, че трябва да полагаме усилия, да се потрудим, за да преобразим вътрешния си свят. Не съществува нищо красиво, което да не е скъпо. От дрехата, която ще отидете да си купите от магазина – ако е качествена, ще е скъпа. Това важи и за характера, който искате да формирате, тоест за да бъде някой човек ценен, това си има цена, изисква се вътрешна борба, чийто плод е смирението. Смирението е всичко най-просто, което човек би могъл да каже и затова то е всичко най-истинно. Смирението е нашата уникална идентичност. Сам Бог се смири, за да придобием нашата първоначална слава. Затова смирението е етосът на истинския човек, защото той знае своите граници, знае своите мерки, знае кое е неговото истинско достойнство. Защото дори някой да е велик и да си въобразява, че е способен да реши всички проблеми на света, когато макар и една капка кръв потече върху челото му, целият му авторитет ще се изгуби, ако неговите близки не се погрижат за него. Човекът, който си мисли, че със своя егоизъм ще завоюва целия свят, не живее в реалността и не осъзнава, че в утрешния ден един нещастен пътен случай може да го сполети и да премине на отсрещния бряг. И тогава къде остават всички тези неща, за които се е хвалил? Именно реалността на човешкия живот ни показва, че смирението е уникалният етос на човека. Колкото повече смиреният човек се снижава, толкова повече укрепва, толкова по-голям товар може понесе, може да понесе всички на гърба си – децата си, съпругата си, съпруга си, хората, с които живее.Затова заедно с любовта, смиреното служение е основната характеристика на Пресвета Богородица. Горко на онзи, който не е познал красотата на това да дава, да служи; горко на онзи, който не е познал красотата на това да се преуморяваш заради другите, но заедно с това да чувстваш неизказана вътрешна радост, защото чрез този труд караш да разцъфва усмивката и красотата на някого до теб.Пресвета Богородица има още една характерна „черта“, която, горко ни, ако не стане присъща на всички нас. Това е нейната молитва. Тя постоянно пребивавала в молитва, целият ѝ живот бил молитва. Горко на онзи, който не е открил красотата, но и силата на живата молитва. Св. Григорий Богослов ни казва, че е по-добре някой да се моли, отколкото да диша. Някой ще попита: „Но как така? Ако не дишаме, ще умрем!“. Значи знаете, че ще умрете, ако не дишате. И още не сте се научили да се молите? Ако дишането е неотменно необходимо условие за живота на тялото, то молитвата е диханието на душата.Всъщност не се молим, за да поискаме нещо от Бога, защото Той знае по-добре от нас от какво имаме нужда. Молим се защото имаме нужда от кислород за душата си. Молитвата е кислород за нас. Усещате ли кислорода? Помирисвате ли го, улавяте ли го? Не. Това, че сме живи обаче показва, че той съществува. По същия начин молитвата е живот за душата – когато тя не се упражнява, тогава човек се умъртвява отвътре, тогава неговият живот издава зловонието на една мъртва душа.Чрез личността и живота на Пресвета Богородица разбираме, че жената е незаменима. Да вземем дома – там тя е незаменима, защото го крепи. Факт е, че колкото по-смирени са били някои жени, толкова по-големи товари са носели на раменете си. И трябва да го кажем ясно: товари, които са идвали от егоизма на техните съпрузи. Мъже, които никога не са разбрали, че душата на човека, който живее до тях, е по-много ценна от тяхната. Защо да е по-ценна? Защото ги понася. Защото, обективно погледнато, някои съпрузи би трябвало отдавна да сме ги хвърлили на боклука. Това е истината. Обаче има жени, които могат да понесат особено трудни и опърничави мъже. Сещам се за една случка от храма „Св. Иоан Руски”, която ми споделиха наскоро: мъж и жена – възрастни хора с побелели коси, дошли в храма да се поклонят на светеца. Жената крепяла мъжа си, който се придвижвал трудно, но дори и в мига, в който отишъл да се поклони пред иконата на светеца, той ругаел жена си. За щастие, не съм станал пряк очевидец на тази сцена, защото, въпреки белите му коси, не знам дали щях да го оставя да се доближи до иконата или щях да го изхвърля вън. Та поне на старини да се пробуди… Тази жена обаче проявявала впечатляващо търпение към него. Както Пресвета Богородица претърпяла цялото презрение към Христос, изпитвайки огромна болка в душата си, страдания и варварско отношение към себе си днес понасят много жени, имайки за свой образец Божията майка.Жената е много ценна и за енорията, защото Църквата е нашето духовно семейство. За енорията жената е това, което е сърцето за тялото – тази, която полага грижи; която е търсеща, която не се страхува да влиза през много врати, за да се докосва до болката на другите и да им дава утеха.

Жената е много ценна и в обществото. Ако една жена е балансирана, ако знае коя е и има истинско достолепие, ако знае на какво дължи своето достойнство, тогава е много ценна и когато е участва в обществените процеси, и в професията си, и когато се намесва в политиката. За много жени е особено важно да участват в обществените процеси, в политиката. Ако тези жени, участвайки в обществените процеси, имат ума на мъжете, тогава горко ни, защото ситуацията в обществото ще се влошава.В обществените процеси участват и себични, но и състрадателни жени. Там, където има чувствителност, състрадание, правим една стъпка напред. Там, където съществува само жажда за власт, себична потребност от лично изтъкване, там не можем да очакваме да се случи нищо съществено.

Ако отнемем от дома, от енорията или от обществото женското сърце, женската душа, тогава светът би бил по-беден и жесток. Защото със сърце, което е вдъхновено от служението на Божията майка, се извършва огромно дело на любов и на утешение. Именно това показва колко по-зле бихме били без присъствието на жената, но не на която и да е жена. Има жени, които са благословение за всички, но има и жени, които са проклятие дори за собствените си деца; има жени, които даряват усмивки и на чужди деца, но има и жени, които лишават от усмивка дори своите собствени наследници.Пресвета Богородица винаги ще остане светлата звезда за всички нас, нашият образец. Тя ще продължава да свидетелства и да явява красотата на любовта и на смиреното служение; ще ни уверява, че жената и днес може да бъде спасение за своя дом, за своята енория, за своята страна, за света, когато има за свой пътеводител Божията майка. И ние, мъжете, ако изпитваме истинска почит към Пресвета Богородица, трябва да уважаваме всяка жена, без никаква разлика, и ежедневно да полагаме усилия това уважение към жената да се съхранява и за бъдещите поколения!…

Превод: Константин Константинов
________________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ay

Източник  на изображенията – Яндекс РУ.

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

5. Благата вест

Учението на Христос е блага, или радостна вест. Той Самият го нарича така: Бесора, на арамейски, а на гръцки – Евангелие. Той донася на света не нови философски доктрини, не проекти за обществени реформи и не познаване тайните на отвъдното. Ала коренно променя самото отношение на хората към Бога, откривайки им онзи Негов лик, който преди се е долавял само смътно. Иисусовата Блага вест говори за висшето призвание на човека и за радостта, която ще му донесе единението с Твореца.

Не е лесно да се обрисува накратко неизчерпаемото богатство на Евангелието, затова ще се спрем само на най-главното.

Небесният Отец и Богосиновството

Старият Завет най-често говори за отношенията между Бога и народа. А Евангелието издига на първо място отношението между Бога и душата.

Проповедта на Иисус е обърната не към „масите“, не към безличния мравуняк, а към личността. В тълпата духовното ниво на хората се принизява, те се намират във властта на стадните инстинкти. Тъкмо затова Христос придава такова значение на отделните съдби. Във всеки човек е заключен целият свят, безкрайно ценен в Божиите очи.Дори Иисус да използва думата „стадо“, в Неговите уста тя звучи по съвсем друг начин, отколкото в наши дни. За Неговите слушатели тя се асоциира с предмета на любовта и постоянната грижа: на овцете се гледало почти като на член от семейството. „Добрият пастир – казва Иисус, – зове всяка овца по име“ и е готов „да положи душата си за нея“.

Когато книжниците се учудват, че Учителят общува с хора със съмнителна репутация, Той им отговаря с притча: „Кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле я намери? А като я намери, вдига я на раменете си радостен; и като дойде дома, свиква приятели и съседи и им казва: „Порадвайте се с мене, защото си намерих загубената овца“. Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние. Или коя жена, имайки десет драхми, ако изгуби една, не запаля светило и не помита къщата и търси грижливо, докле я намери? А като я намери, свиква приятелки и съседки и казва: „Порадвайте се с мене, защото намерих изгубената драхма“. Такава радост, казвам ви, бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник[1]„.

Говорейки за Съществуващия, Иисус подразбира „Бога Авраамов, Исааков и Яковов“, тоест Бога, откриващ се в религиозното съзнание на Стария Завет; и подобно на библейските пророци, Христовото Евангелие учи не толкова за Бога „в Самия Себе Си“, колкото за Бога, обърнат към света и човека.От всички имена, с които в Писанието назовават Твореца, Иисус предпочита названието Отец. В молитвите Му то звучи като Авва. Така по арамейски децата се обръщали към бащите си.

Този избор е дълбоко знаменателен.

В световните религии често наричали върховното Начало „Отец“. Но обикновено Го представяли като деспотичен и властен повелител. Такова виждане, носещо в себе си печата на човешкия страх пред битието и пред земните повелители, се е отразило дори на старозаветното мислене. Когато юдеинът е произнасял думата „Отец“, тя, обикновено, се асоциирала в него с понятието за суровия Господар и Покровител на целия народ.

Само Иисус говори за Отеца, Когото, стига да поиска, може да придобие всяка човешка душа. Евангелието носи на хората дарът на богосиновството. За онези, които го приемат, ще се изпълни обещанието на Христа. Те ще разберат, че със Създателя на Вселената може да се говори насаме, както с „Авва“, както с любящ баща, който очаква ответна любов.

Божията любов не се натрапва, тя защитава човешката свобода. Господ прилича на стопанин, който кани в дома си много хора на пиршество и за Когото гостите са голяма радост. Още по-ясно изразява Христос тази мисъл в притчата за блудния син.Един млад човек поискал от баща си полагащото му се наследство и заминал в чужда страна. При раздялата баща му не отронил нито една укорителна дума. Той не искал принудителна любов и затова не задържал сина си. Когато младежът пропилял всичкото си богатство и се върнал обратно като просяк, надявайки се да стане поне последен слуга в бащиния дом, бащата не само че го приел, но и устроил пиршество в чест на завръщането на блудния син.

Това предизвикало завист и раздразнение у по-големия брат.

– Ето, аз толкова години ти служа – казал той, – и ни веднъж твоя заповед не пристъпих; и на мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота си с блудници, за него ти закла угоеното теле.

– Чедо – възразил бащата, – ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери[2].

Далече от Бога няма истински живот; отдалечавайки се от Него, човекът бере горчивите плодове на греха, но Господ винаги е готов да приеме каещия се – такъв е смисълът на разказа. Небесната воля в него се символизира не от взискателен господар, от грозен цар или от строг съдия, а от човек, уважаващ свободата на другия, от бащата, който обича и прощава. Този образ най-точно съответства на откровението на Христа за Бога. Както бащата търпеливо е чакал сина си, седнал на прага, тъй и Господ търси драговолната любов на човека.

Веднъж жените довели при Христа деца, за да ги благослови. Учениците, страхувайки се да не Го преуморят, не им позволили да влязат в къщата. Но Учителят казал: „Пуснете децата, не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е Царството Небесно“. А когато учениците попитали Христос кой е най-голям в Царството Божие, той повикал едно дете, изправил го посред тях и като го прегърнал, рекъл: „Истина ви казвам, ако не се преобразите и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно[3]„.Детската душа – искрена и доверчива – е образ на доверието на човека в неговия Божествен Отец**. Ето защо Иисус е обичал детската дума „Авва“.

„Бог изпрати – казва апостол Павел – в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче! Затова не си вече роб, а син[4]„.

Онзи, който е познал щастието на богосиновството, сякаш отново преоткрива света. Той се изтръгва от мъртвата хватка на случайността. Господ е близо до него и знае всяка негова крачка, „и космите на главата му са всички преброени“.

Доверието трябва да е безгранично; то изключва служенето на „двама господари“. Ако човек е погълнат от суетни стремежи, той отдава сърцето си във властта на идола Мамон (както на арамейски се нарича богатството). „Каква полза за човека – казва Иисус, – ако придобие цял свят, а повреди на душата си[5]?“

Предавайки се на Отца, душата надделява грижата – не онази ежедневна грижа, която е необходима, а тягостната, досадната, помрачаващата разума загриженост.

Щом Отец се тревожи дори за птичките, щом е обдарил с дивна красота цветята, нима ще забрави за децата Си? Та нали те са Му по-скъпи от всички други творения.

И тъй, не се грижете и не думайте: „какво да ядем?“ или: „какво да пием?“ или: „какво да облечем?“, защото всичко това търсят езичниците; вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това[6].

Животът близо до Отца прогонва страха и неувереността. Когато се молят, Божиите чеда Му откриват мислите си, своите надежди и скърби. „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори[7]„.Както се говори в Христовата притча, щом дори безсърдечният съдия не може да откаже помощ на бедната вдовица, която непрекъснато го моли, ще откаже ли любящият Отец на онези, които се обръщат към Него с молба? В молитвата е важна увереността, че човек ще бъде чут.

Има ли помежду ви човек, който,
кога му поиска син му хляб,
да му даде камък?
И кога поиска риба,
да му даде змия?
И тъй, ако вие, бидейки лукави,
умеете да давате на чадата си добри дарове,
колко повече вашият Отец Небесен
ще даде блага на ония, които Му искат[8].

Езичниците са смятали, че самите богове се нуждаят от приношения. Тази идея е дълбоко чужда на Стария Завет. И без това цялата природа принадлежи на Твореца. Най-драгоценният дар за Него е човешкото сърце. Обредите имат смисъл само тогава, когато изразяват любов към Създателя. Затова и Иисус не отхвърля обичая да се принасят жертви на олтара. Той дори посочва, че това не бива да става, ако не си се помирил с брата си[9]. Но забележете: евангелистите никъде не говорят, че Христос лично е участвал в жертвоприношения. За Него храмът е преди всичко „молитвен дом“.

Но нито храмовото служение, нито дори общата молитва, могат да заменят общението с Бога насаме, съкровения разговор с Отца. Богу е нужно не формално поклонение или почтителна религиозност, подчинена на традицията.

И кога се молиш, не бъди като лицемерите,
които обичат да се молят по синагоги
и стоейки по кръстопътища,
за да се покажат пред човеците.
А ти, кога се молиш,
влез в скришната стая,
и, като си заключиш вратата,
помоли се на твоя Отец, Който е на тайно;
И твоят Отец, Който вижда скришно, ще ти въздаде наяве.
А кога се молите, не говорете излишно, като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда[10].

Дори и да искаме нещо от Бога, то е само защото изповядваме пред Него всичко, което ни е на сърцето.

Иисус ни учи да се молим с обикновени думи, с любов и доверие.

ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕСАТА!

Ние сме Твои деца, и в Тебе е нашата татковина.

ДА СЕ СВЕТИ ТВОЕТО ИМЕ.

Да пребъде в нас благоговението към Твоята свещена тайна.

ДА ДОЙДЕ ТВОЕТО ЦАРСТВО, ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ, КАКТО НА НЕБЕТО, ТЪЙ И НА ЗЕМЯТА.

Ние чакаме Ти да се възцариш във всичко, от Тебе сътворено, за да се изпълни Твоя замисъл и Ти да станеш нашия единствен Цар и Господ.

НАСЪЩНИЯ НИ ХЛЯБ ДАЙ НИ ДНЕС.

Подкрепи живота ни сега, защото вярваме, че Ти ще се погрижиш за утрешния ден.

И ПРОСТИ НАМ ДЪЛГОВЕТЕ НИ, КАКТО И НИЕ ПРОЩАВАМЕ НА ДЛЪЖНИЦИТЕ СИ.

Синовният дълг, който ние така лошо ти възвръщаме, е ответната любов. Научи ни да се обичаме и да си прощаваме един на друг, както Ти ни обичаш и ни прощаваш.

И НЕ ВЪВЕДИ НАС В ИЗКУШЕНИЕ, НО ИЗБАВИ НИ ОТ ЛУКАВИЯ.

Запази ни от злото, което е извън нас и в самите нас.

ЗАЩОТО ТВОЕ Е ЦАРСТВОТО, И СИЛАТА, И СЛАВАТА ВОВЕКИ. АМИН[11].Забележете, че на първо място в тази молитва се поставят не човешките желания, а волята на Бога. Обръщайки се към Него, хората не бива да търсят само лична полза. Синът е готов винаги и във всичко да разчита на Отца.

Думите „да приидет царствие твое“ сочат, че то още не е настъпило в цялата си пълнота. Христос направо говори, че в „този век“ на земята господстват демонични сили. Сатаната до днес си остава „князът на тоя свят[12]„.

Христос не обяснява откъде се е появило злото и следователно смята, че е достатъчно онова, което е открито в Стария Завет. Човекът е призван не толкова да размишлява за злото, колкото да се бори срещу него. В Евангелието проблемът за злото е практически проблем, жизнена задача, поставена пред онези, които търсят хармония с Божия замисъл.

Заповедта да обичаме

Злото, с което човек най-често се сблъсква, е в самия него: от една страна желание за господство, подтисничество и насилие и от друга – сляпа тревога, търсеща самоутвърждаване и безграничен простор на инстинктите. Тези демони дремят в дъното на душата, готови всеки миг да се изскубнат навън. Подхранва ги усещането за собственото „аз“ като единствен център, имащ ценност. Разтварянето на „азът“ в стихията на обществото, както изглежда, ограничава бунта на индивида, но в същото време нивелира, изтрива личността. Спасението от безизходицата е дадено в библейската заповед: „Възлюби ближния като самия себе си“. То призовава към борба срещу животинските егоцентрични начала, за признаване ценността на друго „аз“, към борба, която трябва да създаде по-съвършен човек, „ново творение“. Само любовта е способна да победи сатаната.

Нека в заобикалящия човека свят и в него самия много неща да въстават срещу заповедта да обичаме; хората ще намерят сили да я изпълнят в Онзи, Който Самият е Любов, Който се открива в Евангелието на Иисус като милосърден Отец.

Истинската вяра е неотделима от човечността. Хората, които забравят за това, приличат на строители, изградили къща без основи, направо върху пясъка. Такова здание е обречено да рухне още при първата буря[13].

Като основа за нравствеността, Иисус запазва предписанията на Декалога: „Ако искаш да имаш живот вечен, спазвай заповедите“ – казва Той на богатия младеж. Освен това Той одобрява принципа на Хилел: „Не прави на другите онова, което ти самият не харесваш“, но придава на това изречение оттенък на по-голяма активност и действеност: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй постъпвайте и вие[14]„.Евангелието е далеч от негативния морализъм с неговата формална схема за „добродетелта“, която се свежда само до забрани. Блажени Августин пише: „Обичай Бога и тогава постъпвай както намериш за добре“, тоест отношението към хората трябва органично да произтича от вярата. Знаещият Отца не може да не обича и Неговото творение. Нещо повече – Иисус направо казва: „Онова, що сте сторили на един от моите по-малки братя, на Мене сте го сторили.“ Той ще съди хората не по „убеждения“, а по делата им. Онзи, който служи на ближния, служи на Бога, дори и да не го съзнава.

А как трябва да постъпват Христовите ученици, ако се сблъскват с простъпките на други хора?

Много юдейски учители са се изказвали против греха на осъждането[15]. Иисус изцяло одобрява това.

Очаквайки прошка от Господа, трябва ти самият да се научиш да прощаваш. Добре ли ще постъпи онзи човек, който след като получи от царя опрощаване на голям дълг, сам се превръща в безмилостен кредитор и хвърля приятеля си в затвора за дългове?

Като виждаме слабостите на ближния, ние трябва не да му издаваме присъда, а да сме състрадателни, помнейки за собствената ни греховност. „Не съдете – предупреждава Христос, – за да не бъдете съдени, защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не забелязваш[16]?“.Фарисеите били свикнали да гледат отвисоко на „невежите в Закона“. Думата „ам-хаарец“, селяндур, била за тях синоним за нечестивец. Те не желаели да имат нищо общо с такъв човек. С него не бивало заедно да се молят, да седят на една маса и дори, в случай на нужда, да го нахранят. „Невежият не се бои от греха, ам-хаарецът не може да бъде праведен“ – казвали учените[17]. В това отношение Иисус е пълна тяхна противоположност. Той предпочита да общува с обикновени хора. Нещо повече – всички отхвърлени, всички парии на обществото намират в Него приятел и защитник. Митарите, които не са били признавани за хора и уличниците често са в Неговото обкръжение. Това шокира порядъчните книжници, кичещи се със своята праведност. Когато чува упреците им, Иисус казва: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните. Отидете и се научете какво означава: „милост искам, а не жертва“. Дойдох да призова не праведните, а грешниците[18]„.

Христос поставя искреното разкаяние над успокоението на онези, които смятат себе си угодни Богу. Веднъж Той разказал за двама души, които се молели в храма. Единият – благочестив фарисей – благодарил на Бога за това, че „не е като другите човеци“, че често пости, че дава пари за храма и не прилича на „тоя митар“. А митарят стоял надалеч, без да смее да повдигне очи, удрял се в гърдите и съкрушено повтарял: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“ „Казвам ви – обобщил Иисус притчата, – че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат[19]„.

Разкаянието не бива да е само на думи. Не напразно Иоан Кръстител говори за „плодовете на покаянието“. И отново Иисус дава пример от ежедневието. „Един човек имал двама сина и като отишъл при първия, рекъл: „Чедо, иди днес работи на лозето ми“. А той му отговорил: „Ще отида, господарю“ и не отишъл. И като се доближил до втория, казал същото. А той отвърнал: „Не искам“, ала после се разкаял и отишъл. Кой от двамата е изпълнил бащината воля[20]?“.

Когато Иисус отива в дома на Матей, където са се събрали неговите приятели, митарите, това предизвиква буря от негодувание. Обсипват Учителя с упреци. Как може Той да споделя трапезата с подобни хора? Но Иисус още веднъж напомня, че всяка душа заслужава грижа и състрадание. Онези, които забравят това, приличат на по-големия брат от притчата за блудния син, който не се зарадвал на завърналия се скиталец.

Приближавайки до Себе Си грешниците, Христос иска да пробуди у тях разкаяние и жажда за нов живот. Често Неговата доброта и доверието Му вършат истински чудеса.Веднъж Учителят минава през Иерихон. Край вратите на града Го посрещат множество хора. Всеки иска Иисус да отседне в неговия дом. Един от иерихонците на име Закхей, „началник на митарите“, се опитва да си проправи път през тълпата, надявайки се да зърне Учителя, но ниският ръст му пречи. Тогава, забравил за приличието, той изтичва напред и се покатерва на едно дърво, край което щял да мине Господ.

Иисус наистина се приближава до това място и като повдига очи, забелязва човечето, седнало на смоковницата. „Закхее – неочаквано казва Иисус, – слез по-скоро! Днес трябва да бъда у дома ти“.

Забравил себе си от радост, митарят се завтича към къщи, за да срещне Господа, а хората край него роптаят: „Отби се при такъв грешен човек!“

Но постъпката на Учителя има въздействие.

– Господи – казва Закхей, като Го посреща, – половината от онова що имам, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно.

– Днес стана спасение на тоя дом – отвръща Христос, – защото и този е син на Авраама. Понеже Син Човешки дойде да подири и да спаси погиналото[21].

В Капернаум някой си фарисей Симон поканва Иисус в дома си. По време на обеда в стаята влиза жена, известна в околността с безпътния си живот. В ръцете си носи алабастрен съд с драгоценно миро. Заставайки мълчаливо край Учителя, тя заплаква, после се хвърля в нозете Му, оросява ги с миро и ги изтрива с косата си. Дали вече е била чула Иисусовите думи за опрощаването на грешниците? Дали е искала да Му благодари за милосърдието към падналите? Но тази сцена неприятно изненадва стопанина. „Ако беше пророк – гнусливо помисля фарисеят, – щеше да знае каква е жената, която се допира до Него“. Но Иисус прочита мислите му.

– Симоне, имам нещо да ти кажа.

– Кажи, Учителю.

– Един заимодавец имал двама длъжника: единият му дължал петстотин динария, а другият – петдесет. Понеже нямали с какво да заплатят, той простил и на двамата. Кой от тях повече ще го обикне?

– Мисля, тоя, комуто повече простил.

– Право отсъди – отвръща Иисус и разяснява за какво разказва тази притча. Той посочва разликата между Симон, който се смятал за безупречен и за когото разговорът с Иисус е повод само да поспори, и жената, съзнаваща падението си. Тя се обръща към Онзи, Който може да ѝ прости и да я спаси от предишния ѝ живот.

Когато Христос направо се обръща към блудницата с думите: „Прощават ти се греховете“ – всички присъстващи още повече се възмущават. Странният Пророк им дава нова задача. Нима може друг, освен Бог, да опрощава греховете? Откъде този Назаретец има право да говори с такава власт[22]?

Но те биха още по-силно възнегодували, ако бяха чули как Иисус тълкува свещените заповеди на Закона.

Старото и новото

Много поколения юдейски богослови се опитвали да определят точно броя на заповедите, съдържащи се в Тората, а някои от тях смятали, че има заповеди, които изразяват самата основа на вярата[23]. Тъкмо затова един от книжниците решава да разбере мнението на Иисус и така да получи ясна представа за възгледите на галилейския Наставник.

– Учителю – пита той, – коя е първа от всички заповеди?

Иисус му отговаря: – Първа от всички заповеди е: „Слушай Израилю! Господ, Бог наш, е Бог един, и възлюби Господа, Бога твоего от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила“***. А ето втората: „Възлюби ближния си като себе си“. Друга заповед, по-голяма от тия, няма. На тези две заповеди се крепят Законът и Пророците****.

– Добре, Учителю – е принуден да се съгласи книжникът, – ти право каза, че Бог е един, и няма друг, освен Него; и че да го любиш от все сърце, и с всичкия си разум, и с всичката си душа, и с всичката си сила, и да обичаш ближния като самия себе си е повече от всички всесъжения и жертви[24].

Отговаряйки на книжника, Христос определя отношението Си към древния Моисеев закон и от думите Му става ясно, защо Той иска да го запази. Когато става дума за Свещеното Писание, Той направо казва:

Не мислете, че съм дошъл да наруша Закона или Пророците;
не да наруша съм дошъл, а да изпълня*****.
Защото истина ви казвам: докле премине небето и земята,
ни една иота, или една чертица от Закона няма да премине,
докато всичко не се сбъдне.
Ако вашата праведност не надмине
праведността на книжниците и фарисеите,
няма да влезете в Царството Небесно[25].По такъв начин Христос учи, че Библията е божествено Откровение и признава необходимостта от живо църковно предание, което да разкрива нейния смисъл. Тъкмо затова Той говори на народа за фарисеите: „Всичко, което ви кажат, изпълнявайте“. Но ако книжниците често добавят към Закона стотици дребни правила, Иисус връща Стария Завет към неговите извори, към Десетте заповеди от Синай, към истинското Моисеево наследство, съхранено от пророците. При това Той се отнася грижливо и към външните предписания, като не иска да съблазнява „тия малките“ и да скъсва с Традицията. „И никой – отбелязва Иисус – след като е пил старо вино, не ще да поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро[26]„. Все пак, тълкувайки Тората, Той пренася центъра на тежестта от сферата на церемониите в духовно-нравствената област. Нещо повече – задълбочава и допълва етическите изисквания на Закона.

Законът забранява убийството, а Иисус призовава да се премахне от сърцето ненавистта – коренът на престъплението. Законът осъжда нарушаването на верността в брака, а Иисус говори за опасността на порочните чувства. Законът изисква спазването на клетвата, а Иисус изобщо я смята за излишна:

Но думата ви да бъде: „да-да“, „не-не“;
а каквото е повече от това, то е от лукавия[27].

В езическите кодекси наказанието често е по-тежко от самото престъпление. Старият Завет поставя в основата закон за справедливостта: „Око за око – зъб за зъб“. Иисус отделя углавното право от нравствеността, където действат други принципи. За хората е присъщо да ненавиждат враговете си, но Божиите деца трябва да побеждават злото с добро. Необходимо е да се борят с отмъстителните чувства. Нещо повече, те са длъжни да желаят доброто на онези, които ги обиждат. Това е висш подвиг и проява на истинска духов¬на сила, уподобяване на Самия Творец.

Обичайте враговете си
и молете се за ония, които ви гонят,
за да бъдете синове на вашия Отец Небесен,
защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри,
и праща дъжд на праведни и неправедни.
Защото, ако обикнете ония, които ви обичат,
каква вам награда?
Не правят ли същото и митарите?
И ако поздравявате само братята си,
какво особено правите?
Не постъпват ли тъй и езичниците?
И тъй, бъдете съвършени,
както е съвършен и Небесният ваш Отец[28].

Ето висота, от която дъхът секва – към нея Христос призовава човека.Законът смята за „ближен“ само съплеменника и единовереца. Но Христос не ограничава това понятие в такива тесни рамки. Когато един книжник Го пита: „Кой е моят ближен?“, вместо отговор Той разказва за юдеина, който веднъж попаднал в ръцете на разбойници. Изнемощял от раните, той лежал край пътя и с горчивина видял как и свещеникът, и храмовият служител, равнодушно го подминали. Най-малко очаквал съчувствие от самарянина, който вървял след тях. Възможно ли е този другоплеменник и еретик да е по-добър от жреца и левита? Но онзи човек се спрял и, без да пита за нищо, помогнал на пострадалия: превързал раните му, закарал го с мулето си до странноприемницата и предплатил за него.

– Кой от тези тримата – пита Христос книжника, – ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?

– Оня, който му стори милост – не могъл да не признае другият.

– Иди и ти прави също така.

Христос го кара сам той да стигне до мисълта, че „брат“ и „ближен“ може да бъде всеки човек[29].

Той постепенно привиква последователите Си и към новото, несвойствено за тях мнение за езичниците. Не крие радостта Си, когато научава за елините, които търсели начин да поговорят с Него, а в навечерието на страданията Си, Христос ще каже, че Неговото Евангелие „ще се проповядва за свидетелство на всички народи“.

Когато един римлянин, офицер от капернаумския гарнизон, молейки Иисус да изцери слугата му, казва, че е достатъчна само една Негова дума, Христос отбелязва: „И в Израиля не намерих толкова голяма вяра“, а после добавя: „И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Якова в Царството Небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина[30]„. Тези думи са звучали като предизвикателство към онези, които са смятали, че само израилтяните са достойни за Божията любов.Неприемането на „чужденците“, в каквито и одежди то да се представя, е инстинкт, който се преодолява от хората с огромно усилие. Но Евангелието недвусмислено призовава на борба с чувството за национално превъзходство и с това продължава проповедите на Амос, Исаия и Иоан Кръстител.

Изтъквайки на първо място духовната същност на Закона, Христос връща първоначалния смисъл и предписанието за съботата.

Съвременният човек не всякога може да оцени значението на тази заповед. Свикнали с установените дни за почивка, ние забравяме какво е била съботата за древните хора. Тя не позволявала на всекидневните грижи да погълнат душата, предоставяйки време за молитва и размисъл; тя давала възможност на всеки да прекъсне трудовия процес: и свободният, и робът, и дори домашните животни.

Но тук имало и обратна страна. Много набожни хора, пазейки светостта на „седмия ден“, започнали да преувеличават значението му.

По време на Макавейската война, група въстаници предпочели да умрат без „да хвърлят камък“, отколкото да се бият в събота, и били поголовно избити. Тогава вдъхновителят на борбата за вяра, свещеникът Мататий, решил да действа другояче. „Ще се бием в събота“ – казал той. И сред фарисеите неведнъж се чували протестни гласове срещу преувеличаването на законите за почивка. „Съботата е дадена на вас, а не вие на съботата“ – казвал един от тях[31]. Въпреки това уставните забрани продължавали да растат, затъмнявайки целта на благословения Божи дар. Педантите буквално парализирали живота през съботния ден. Най-вече се стараели есеите. Те смятали например, че ако човек или животно паднат в яма в събота, може да ги измъкнат едва на другия ден[32].

Христос вижда как в подобни възгледи се изкривява духът на Моисеевата заповед. „Съботата е създадена за човека, а не човекът за съботата“ – казва Той.

Една събота Иисусовите ученици, изгладнели, започват да късат класове, да ги стриват и да ядат зърната. Фарисеите, сметнали това за разновидност на меленето, питат: „Защо Твоите ученици нарушават съботата?“ Тогава Учителят им напомня, че и Давид, когато останал с дружината си без храна, взел жертвените хлябове, а нали се полагало да ги ядат само свещениците. Царят постъпил правилно, защото човешката необходимост е по-важна от обредните забрани[33].Няколко пъти Иисус изцелява болни в съботния ден и с това предизвиква протестите на законниците. Те започват внимателно да Го следят, за да могат публично да Го упрекнат в неуважение към Закона. Напразно Той се позовава на това, че и някои важни обреди не се отменят в събота, напразно им обяснява, че да се помага на хората винаги е Божие дело. Пита фарисеите: „Кой от вас, ако синът му****** или волът му падне в кладенец, няма веднага да го извади в съботния ден[34]?“ Те не могат да намерят убедителни възражения, но държат на своето.

Понякога Иисус преднамерено въвлича богословите в спор. В синагогата влиза човек с парализирана ръка, надявайки се да получи изцеление от Учителя. Бил празничен ден и ревнителите на Закона чакали: как ще постъпи Назаретеца? А Той нарежда на болния да застане по средата и пита присъстващите: „В събота добро ли е позволено да прави човек, или зло? Да се спаси ли един живот, или да се погуби?“ „Но те – пише евангелист Марк – мълчаха. И като ги изгледа с гняв, нажален поради ожесточението на сърцата им, казва на човека: „Протегни си ръката“. И протегна я, и ръката му стана здрава, като другата. Фарисеите, като излязоха, незабавно се събраха с иродианите на съвещание против Него, за да Го погубят[35]„.

Най-голямо негодувание предизвикват думите на Иисус: „Син Човешки е господар и на съботата.“ От тях следва, че Нему принадлежи властта да съди за Закона.

Може да ни се стори, че Иисус, като постъпва така, посяга на църковната традиция и изключва за правоверните всяка възможност да приемат Неговото учение. В действителност основите на тази традиция не са нарушени от Христос. Старият Завет признава авторитета на личното Откровение. Всички пророци са учили именно по силата на такъв изключителен дар и посланичество[36]. Настъпването на ерата на книжниците не означава, че се е прекъснало действието на Божия Дух. Тъкмо затова в Талмуда се е придавало такова огромно значение на мненията на отделните учители. Често техните изказвания се поставят наравно с Тората и дори по-високо от нея. Според Тосефта*******, допускало се е равин да отменя част от постановленията на Закона[37].Следователно проповедта на Христос не е в разрез с принципите на старозаветното учителстване дори тогава, когато Той открито настоява за отказ от някои правила на Тората. Това се отнася например до ритуалните ограничения в храната. Тези закони били въведени в древността за отделянето на старозаветната Църква от друговерците. Но с всяко поколение те се усложнявали, като станали най-накрая трудноизпълнима система от табута[38].

Макар делението на храната на „чиста“ и „нечиста“ да изхожда от Библията, Иисус най-решително го обявява за остаряло.„Нечисти“ могат да бъдат само мислите, подбудите и постъпките на хората.

Слушайте и разумейте:
не това, що влиза в устата,
осквернява човека,
а онова, що излиза из устата.
Защото от сърцето излизат зли помисли, убийства,
прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули.
Това осквернява човека[39].

Толкова ясно изразена мисъл се оказва непосилна дори и за хора, които стояли най-близо до Иисус. След години Петър все още изпитва страх пред нарушаването на закона за „нечиста храна[40]„.

Също толкова малко значение Иисус придава на ритуалното умиване на ръцете, което се смятало задължително при набожните юдеи. Що се отнася до постенето, Той иска хората да не си приписват за него заслуги. В най-стари времена постът бил знак на скръб, но в евангелската епоха го смятат за признак на благочестие.

На учениците на Кръстителя им се струва странно, че Иисус не принуждава последователите Си да спазват поста, както правел наставникът им. „Нима могат сватбарите да постят, когато с тях е младоженецът?“ – им възразява Иисус. Нали аскезата е средство, а не цел; целта е – доближаването до Бога. Онези, които са редом със Сина Човешки, са я достигнали и следователно постът не им е нужен. Впрочем, Той не порицава аскезите и Сам е постил, когато е живял в пустинята. Знаел е, че и за учениците Му ще настъпят трудни дни, когато постът ще им стане необходим[41].

Така в тълкуването на Стария Завет изпъкват контурите на Новото. В светлината на Евангелието бледнеят и губят значението си много стари правила и обреди. Те изживяват времето си, въпреки че законниците с всички сили се съпротивляват, отъждествявайки Истината с религиозно-националния строй на един народ. „И никой – казва Иисус – не кърпи вехта дреха с кръпка от небелен плат; защото новопришитото ще отдере от вехтото, и съдраното ще стане още по-грозно. Нито пък наливат ново вино във вехти мехове; инак, меховете ще се спукат, и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят; но ново вино наливат в нови мехове, и ще се запази едното и другото[42]„.Старото не се отхвърля напълно, но редом с него се въздига друго здание, на което предишното служи само за преддверие. Иисус не лишава религията от формата, но винаги посочва предимството на любовта, вярата, вътрешната духовна нагласа.

Има още едно място, където Евангелието се противопоставя на Стария Завет. Законът признава правото на мъжа да оставя жена си по всякакъв, понякога и съвсем нищожен повод. Това било отражение на патриархалното право, господстващо на Изток. Въпреки че в Библията любовта и женската чест се поставят нависоко, а майката се огражда с почит, положението на жената според Закона не се отличава много от приетото в другите страни. Мъжът се нарича „баал“, господар; жената е почти негова собственост, наред със слугите и домашното имущество. С това се обяснява параграфът от Закона, който облекчава мъжа да разтрогне брака.

Книжниците, досетили се, че Иисус гледа на развода по друг начин, Го въвличат в спор. Отговорът на Учителя щял да се отнася не само до Закона, но и до политиката, понеже засягал и самия тетрарх. Антипа оставил жена си, за да се ожени за Иродиада. Иоан Кръстител пострадал тъкмо затова, че осъдил постъпката на властника.

Иисус рязко отхвърля мисълта, че Моисеевия закон уж одобрява развода. Според думите Му, в дадения случай Моисей е отстъпил пред „жестокосърдечието“ на хората********.

Иисус начертава пред слушателите Си идеала на брака. Бракът е установен от Твореца и, въпреки ширещото се мнение, не е само служебно средство за раждане на деца. Когато „двама стават една плът“*********, това е чудо, божествен дар, който само хората притежават. „Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“. Съпружеското единство може да бъде разрушено само от изневяра.Този принцип дори и на учениците се струва неизпълним. В такъв случай е по-добре да не се женим, решават те. „Не всички възприемат тия думи, но ония, на които е дадено“ – отвръща Иисус. И Той, както Моисей, вижда човешкото несъвършенство и слабост, но не смята заради това да принизява идеала. Допуска и безбрачието, което разглежда като особено призвание[43]. В същото време много от Неговите апостоли, по-точно Петър и Филип, са били женени. Първите християни наричат семейството „домашна Църква“. Самият Христос се отказва от брака, не за да го унизи, а преди всичко защото изцяло принадлежи на Отца и на Своето пратеничество. Неговата любов обгръща всеки човек.

Още в началото на служението Си Христос утвърждава новото отношение към жената.

На път от Галилея към Иерусалим Той минава през земите на самаряните[44]. В знойния ден, по пладне, Иисус, уморен от пътя, сяда да си почине край стария кладенец, от който местните жители от незапомнени времена черпят вода. Учениците Му Го оставят и тръгват да търсят храна.В тяхно отсъствие към кладенеца се приближава самарянка със стомна на главата. Тя много се учудва, когато Странникът я замолва да му даде да пие. Нали юдеите, подобно на сегашните старообрядци, смятали за недопустимо да ползват един и същ съд с друговерци. В отговор Непознатият ѝ казва, че Сам Той може да ѝ даде „жива вода“ и след като пие от нея, тя повече никога няма да изпитва жажда.

Простодушната жена разбира думите буквално. Тя казва:

– Господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.

– Иди повикай мъжа си и дойди тука.

– Нямам мъж.

– Добре каза, че мъж нямаш, защото петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза.

Самарянката разбира, че за Събеседника ѝ печалната повест на нейния живот не е тайна. Веднага ѝ идва наум да Го попита за старата разпра между самаряни и юдеи.

– Господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи се покланяха Богу на тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме**********.

– Жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се покланяте на това, което не знаете, а ние се покланяме на това, което знаем, защото спасението е от юдеите. Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.

– Зная – отговаря тя, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести.

– Аз съм, Който говоря с тебе – отвръща Христос.

В този момент при кладенеца идват учениците. Те са силно изненадани, че Учителят говори със самарянката. А тя, развълнувана, се спуска към града, за да разкаже за срещата на съплеменниците си.

– Рави, яж! – предлагат учениците.

– Аз имам храна да ям, която вие не знаете.

Те се споглеждат. Кой е могъл да Го нахрани в това негостоприемно място? Но те още повече се учудват, когато разбират, че не на тях, а на тази обикновена жена, и блудница, и еретичка, Той за първи път направо говори за Себе Си като за Месия и я посвещава в същността на вечната религия на духа.За Сократ жената е била само тъпо досадно същество, а Буда не разрешавал на последователите си дори да поглеждат жена. В дохристиянския свят жените най-често си оставали мълчаливи робини, чийто живот се свеждал до изнурителен труд и домашни грижи. Неслучайно в една от юдейските молитви се казвало: „Благодаря Ти, Господи, че не си ме създал жена.“

Христос възвръща на жената отнетото ѝ човешко достойнство и правото да има духовни изисквания. Занапред мястото ѝ не е вече само край домашното огнище. Ето защо сред най-близките последователи на Иисус ние виждаме немалко жени, предимно галилеянки. Евангелието е запазило имената на някои от тях: това е Мария от Магдала, от която Христос изгонил „седем бяса“; майката на Иоан и Яков – Саломия; сестрата на Дева Мария – Мария Клеопова; Сусана; Иоана – жената на Хуза, домоуправителят на Антипа[45]. Най-заможните измежду тях поддържали със средства малката община.

Но Иисус не иска ролята им да се свежда до това.

При посещението Си в Иерусалим, той се сближава с някой си Елеазар, или Лазар, който живеел близо до града, в селището Витания със сестрите си Марта и Мария. Учителят обича техния дом, под чийто покрив често намира покой. Веднъж, когато Ги посетил, Марта започва да приготвя гощавката, а Мария сяда в краката на Учителя, за да слуша думите Му. Като вижда това по-голямата сестра се обръща към Него:

– Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи ѝ, прочее, да ми помогне.

– Марто, Марто – отвръща Иисус, – ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме[46].Поучително е, че дори противниците на Иисус, въпреки че са Го виждали в обкръжението на жени, не са се осмелявали да Го клеветят. Това е една от поразителните черти на евангелската история. „Онзи, Който веднъж ще покори вятъра и морето – пише Франсоа Мориак, – е притежавал властта да възцарява велик покой в сърцата… Той усмирявал надигащите се сърдечни бури, защото иначе на Него биха се покланяли не като на Син Божи, а като на човек сред човеците[47]„.

Впоследствие, когато настъпва часът на изпитанията, първите жени-християнки не напускат Господа, както останалите ученици. Те са на Голгота в момента на Неговата смърт, изпращат Учителя до мястото на погребението, и първо на тях се открива пасхалната тайна.

Евангелието разрушава преградите, отдавна разделящи хората. На онези, които спазвали обредите на Закона, и онези, които не ги знаели, на юдеите и чуждоземците, на мъжете и жените – на всеки то открива пътя към Царството Небесно, където принадлежността към нацията, към дадено съсловие, даден пол или възраст, става второстепенна. Съзерцавайки това чудо, апостол Павел възкликва: „тук няма ни елин, ни юдеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос[48]!“.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Самата еврейска дума емуна (вяра) означава не вяра в някаква отвлечена истина, а доверие към Бога, вярност към Него. От същия корен е думата амин, вярно. Бел. авт.

***Вж. по-горе стр. 18.

****„Законът и Пророците“ – синоним на Стария Завет.

*****πλιροσαι – да напълниш, да изпълниш, да завършиш, да придадеш пълнота; от πλιρομα – пълнота. Вж. приложение 3. Бел. авт.

******У Лука 14:15 е казано: „оселът му“. Бел. прев.

*******Древен сборник от равински тълкувания. Бел. авт.

********Това е много важно свидетелство, което противоречи на убеждението на народа, че Моисей е получил цялата Тора непосредствено от Небето. Вж. приложение 3. Бел. авт.

*********Думата „плът“ в Библията обикновено обозначава целия човек. Бел. авт.

**********Самаряните смятали законно място за богослужение не Иерусалим, а планината Гаризим, където през IV век преди нашата ера построили храм. През 130-та година преди нашата ера той е бил разрушен от хасмонейците. Бел. авт.

[1]. Лука 15:1-10.

[2]. Лука 15:11-32. Читающий эту притчу должен учитывать, что слушатели Христа жили патриархальным укладом, при котором желание сына уйти из дома отца рассматривалось как грех против 4-й заповеди.

[3]. Матей 18:1-4; 19:13-15; Марк 9:33-37; Лука 9:46-48.

[4]. Галатяны 4:6-7; срв. Римляны 8:15. Из этих слов явствует, что богосыновство есть нечто приобретаемое. Показательно, что в иудейской религиозной литературе слово „Авва“ в обращении к Богу не употребляется. (смотри Guillet J., The Consciousness of Jesus, New York, 1972, p. 206).

[5]. Матей 16:26; Марк 8:36.

[6]. Матей 6:31-32.

[7]. Матей 7:7; Лука 11:9.

[8]. Матей 7:9; Лука 11:11.

[9]. Матей 5:23-24. Из рассказа о дидрахме (Матей 17:24-27) явствует, что Христос давал положенную денежную жертву на Храм; однако Он считал это не принудительной обязанностью, а свободной жертвой.

[10]. Матей 6:5-6.

[11]. Матей 6:9-13; Лука 11:2-4. Эта молитва была широко распространена среди христиан задолго до появления евангельского текста. Вариации, которые отличают ее у Мф и Лк (в синодальном переводе они сглажены), закрепились, вероятно, уже тогда. Вопрос о том, какая форма более ранняя, остается открытым, хотя многие экзегеты отдают предпочтение Лука. Молитва имеет ряд параллелей и в иудейских текстах.

[12]. Иоанн 12:31; 14:30; 16:11.

[13]. Матей 7:25; Лука 6:47-49.

[14]. Матей 7:12.

[15]. „Не суди ближнего своего, – говорил Гиллель, – пока не будешь в его положении“ (Авот, II, 4).

[16]. Матей 7:1-3; Марк 4:24; Лука 6:37-38; 41-42.

[17]. Авот, II, 6.

[18]. Матей 9:12-13.

[19]. Лука 18:9-14.

[20]. Матей 21:28-31.

[21]. Лука 19:1-10. Из слов Закхея можно заключить, что и прежде, прислушиваясь к укорам совести, он занимался благотворительностью. Его обещание относится к злоупотреблениям, связанным с его профессией сборщика налогов.

[22]. Лука 7:36-50. Рассказ о женщине, помазавшей ноги Иисуса благовониями, приводится в Евангелиях в нескольких вариантах (Матей 26:6-13; Марк 14:3-9; Иоанн 12:1-8). Некоторые экзегеты думают, что в данном случае предание по-разному рассказывает об одном и том же событии. Но более вероятно, что были два „помазания“ – одно в доме фарисея Симона, а другое в Вифании.

[23]. Талмуд, Макот, 24.

[24]. Матей 22:35-40; Марк 12:28-33; Лука 10:25-28.

[25]. Матей 5:17 сл., срв. Лук 16:17.

[26]. Лука 5:39. О нежелании Иисуса Христа соблазнять людей резким отвержением традиций свидетельствуют Его слова у Матей 17:27.

[27]. Матей 5:21-37. Следует отметить, что новой, в точном смысле слова, Христос назвал только заповедь о самоотверженной любви (Иоанн 13:34). Те же комментаторы, которые считают, что вне Евангелия речь шла лишь о поступках человека, а не о его внутренних побуждениях, игнорируют данные источников (срв., например, Бытие 4:5-7). Даже такой краткий кодекс, как Декалог, говорит о сердечном грехе (зависти). В Талмуде сказано: „Страсть вначале – как бы чужой, после – гость, и наконец хозяин дома“ (Сукка, 52). Отметим также, что евангельский взгляд на клятву совпадает с ессейским (см.: Флавий И., Иудейская война, II, 8, 6).

[28]. Матей 5:44-48. Слова Христа о непротивлении злу иногда истолковывались (например, Л.Толстым) в смысле полной пассивности. Между тем мы видим, что Сам Христос такой пассивности не проявлял. Он изгнал бичом торгующих в Храме; Он протестовал, когда слуга первосвященника ударил Его по лицу; Он говорил о великой любви тех, кто „положит свою жизнь“ за ближних (Иоанн 15:13). Поэтому Его слова о снесении оскорбления следует понимать как призыв побеждать зло добром; срв. Римляны 12-21. В этом пункте Евангелие согласно с учением лучших из законников: „Подражайте свойствам Божиим: как Он милосерд, будьте и вы милосердны“ (Сота, 14), „плати добром за зло“ (Шемот Рабба, 22).

[29]. Лука 10:25-37.

[30]. Иоанн 12:20; Матей 8:5-13; Лука 7:1-10.

[31]. Иома, 85а, 1; Макавей 2:32-41.

[32]. Смотри кумранский текст, именуемый „Дамасским документом“, X-XI. Позднейшие учители иудейства пытались дать субботним запретам богословское обоснование в том смысле, что человек, соблюдая праздничный покой, отказывается от любых действий, связанных с его властью над природой. Тем самым он исповедует свою зависимость от Создателя. Однако ничто не указывает на существование подобной идеи в евангельскую эпоху.

[33]. Матей 12:1-6; Марк 2:23-28; Лука 6:1-5.

[34]. Лука 13:15; 14:5; Матей 12:11. Обрезание совершается несмотря на субботу – учили раввины (Тосефта к Шаббат, 15).

[35]. Марк 3:1-6. „Иродиане“ действовали в данном случае как представители светской власти (Ирода Антипы).

[36]. Срв. Амос 7:10-15.

[37]. Санхедрин, XI, 3; Тосефта к нему 14:13. Иудеи в ту эпоху уже фактически отказались от соблюдения многих параграфов уголовного кодекса, содержавшегося в Пятикнижии. Эти законы отражали уровень древневосточного правового сознания и в более поздние эпохи перестали соответствовать потребностям дня. Едва ли можно считать, что судебник Пятикнижия есть во всех своих подробностях плод божественного Откровения (см.выше приложение 3). Целый ряд уголовных принципов Торы заимствован из месопотамских и др.судебников. См., в частности, параллели между кодексом вавилонского царя Хаммурапи (XVIII в. до н. э.) и законами, приведенными в 20-23 гл. Исхода, указанные в кн.: Волков И., Законы вавилонского царя Хаммурапи, М., 1914, с. 70 сл.

[38]. В качестве примера можно привести запрет „варить козленка в молоке матери его“ (Исход 34:26). Происхождение его некоторые связывают с тем, что это блюдо было приготовляемо во время какогото ритуала пастухов-язычников (смотри Фрэзер Дж., Фольклор в Ветхом Завете. Пер. с англ. М., 1931, с. 341 сл.). В раввинской же традиции запрет стали относить уже ко всякому смешению мяса и молока. Их не только нельзя было готовить вместе, нельзя было даже ставить на стол рядом посуду, употребленную для молока и для мяса.

[39]. Матей 15:10-11; 19-20; срв. Римляны 14:14.

[40]. Деян. 10:9-15.

[41]. Матей 9:14-15; Марк 2:18-20.

[42]. Матей 9:16-17; Марк 2:21-22.

[43]. Матей 19:3-12; Марк 10:2-12.

[44]. Иоанн 4:4-34.

[45]. Марк 16:9; Лука 8:2-3; Иоан 19:25; Матей 20:20.

[46]. Лука 10:38-42. Этот эпизод, между прочим, показывает, что и синоптики знают о посещении Иисусом Иудеи до Страстной недели, хотя прямо об этом говорит лишь Иоанн (см. приложение 1).

[47]. Mauriac F., La vie de Jesus, p. 41.

[48]. Колосяны 3:11.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4zF

Следва…

Всички богове на народите са идоли (Псалом 95:5)

Иеромонах Серафим (Роуз)

4. „Евангелизирането“ на Запада

През 1893 година в Парламента на религиите в Чикаго пристигнал един никому неизвестен индуистки монах. Това бил свами Вивекананда, за когото вече стана дума. Той правел чудесно впечатление на всички както със своя външен вид (облеклото му включвало тюрбан и роба в оранжево и тъмночервено), така и с това, за което говорел. Висшите общества в Бостън и Ню-Йорк веднага го превърнали в свой фаворит. Силно впечатлени били дори философи от Харвардския университет. За кратко време свами Вивекананда успял да събере здраво ядро от ученици, които го подкрепяли в грандиозната му цел – да „благовести“ на западния свят за индуизма и в частност за Веданта (монистичения индуизъм). В големите градове на Америка и Европа започнали да се основават общества на Веданта. Тези центрове обаче изразявали успеха само на част от мисията на свами Вивекананда. Много по-важно било вливането на ведантичните идеи в кръвоносната система на академичното мислене. Целта, която се преследвала, била разпространението на тези идеи. Докато посланието на Веданта не достигнело до всеки, за Вивекананда не било от особено значение дали индуизмът се ползва с доверие, или не. Той много често повтарял: „Чукай на всяка врата. Кажи на всеки, че е божествен”.

Днес фрагменти от учението на свами Вивекананда се публикуват в евтини издания, които могат да се намерят във всяка книжарница. Това са книги от Олдъс Хъксли, Кристофър Ишерууд, Съмърсет Моъм и дори Томас Мертон.Съчиненията на Томас Мертон несъмнено представляват особена съблазън за християните, тъй като той се представя за християнски монах-съзерцатеп и неговите творби са посветени на една от жизнените сили на римокатолицизма – монашеството. Непосердствено преди смъртта си отец Мертон написва едно хвалебствено въведение към новия превод на Бхагавад Γита – духовния наръчник или „Библията“ на всички индуисти и един от крайъгълните камъни на монизма, или Адвайта Веданта. Не трябва да се забравя, че Γита си противоречи с почти всяко основно християнско учение. Нека споменем и книгата на Мертон Учителите на Дзен будизма, публикувана посмъртно. В основата на това произведение стои една коварна грешка, а именно – предположението, че така наречените „мистични опити“, съществуващи във всички религии, са истински. Томас Мертон би трябвало добре да знае, че това не е така. Предупрежденията срещу подобен подход са категорично и ясно изложени и в Свещеното Писание, и в произведенията на светите отци.

Известно е, че днес в Калифорния съществува римокатолически манастир, в който монасите експериментират с индуистките религиозни практики. Упражненията се водят от индиец, станал римокатолически свещеник. Ако нямаше подготвена почва, мисля, че неща от такъв вид не биха се случили. Но в крайна сметка именно това е била целта на Вивекананда при мисията му на Запад – да приготви почвата.Посланието, което Вивекананда отправя, говорейки за Веданта, е достатъчно просто. Неговите идеи обаче изглеждат нещо повече от това, което всъщност са. Това е постигнато с помощта на някои уловки, заложени при предаването им – употребата на впечатляващ санскритски жаргон и оплетената философска структура. Същността на посланието се свежда до следното: всички религии са истинни, но Веданта изразява окончателната истина. Разликите са продукт само на „нивото истинност“. Ето какво казва Вивекананда: „Човек не пътува от грешка към истина, а се изкачва от истина към истина, от по-нисша към по-висша истина. Проблемът на днешния ден носи духа на бъдещето. Днешният червей е утрешният Бог.“ Веданта се основава върху убеждението, че човек е Бог. Следователно спасението на човека е плод единствено на собствените му усилия. Вивекананда изразява това по следния начин: „Кой може да помогне на Безкрайния? Дори ръката, протегната към теб от тъмнината, трябва да бъде твоята собствена.“

Вивекананда е бил достатъчно предпазлив и е знаел, че за християните е немислимо да последват Веданта в нейния чист вид. Но идеята за „нива на истината“ осигурява необходимия мост по пътя към завършения икуменизъм, при който конфликтите не съществуват, защото всеки е прав. Той заявява: „Ако приемем, че една религия е истинна, тогава всички останали религии също трябва да са истинни. Ето защо индуистката религия е толкова ваша, колкото и моя. Ние, индусите, сме не просто толерантни. Ние се обединяваме с всяка религия, като се молим в джамията с мохамеданина, покланяме се пред огъня със зороастриеца и коленичим пред кръста заедно с християнина. Ние знаем, че всички религии – от най-нисшия фетишизъм до най-висшия абсолютизъм – изразяват многобройните сходни помежду си опити на човешката душа да постигне и осъзнае Безкрайния. Затова събираме всички тези своеобразни цветя, привързваме ги заедно с връвта на любовта и така създаваме прекрасния букет на поклонението.“За Вивекананда всички религии представляват само стъпала към достигане на висшата религия – Адвайта Веданта. Той особено презира християнството, което в най-добрия случай нарича „нисша истина“ – дуалистична истина. В частни разговори казвал, че само страхливецът би подложил и другата си буза на плесница. Но каквото и да говори за другите религии, Вивекананда винаги се връща към необходимостта от Адвайта Веданта. „Изкуството, науката и религията – казва той, – са три различни начина за изразяване на една истина. Но за да се разбере това, трябва да познаваме теорията на Адвайта.“

Несъмненно посланието на Вивекананда се харесва на съвременната младеж. Веданта провъзгласява абсолютната свобода на всяка душа да бъде самата себе си. Но тази теория отрича различията между сакралното и секуларното, определяйки ги само като различни начини за изразяване на една истина. Твърди се, че единственото предназначение на религията е да осигури за нуждите на различните темпераменти подходящ бог и удобна практика, които да задоволяват всеки. Казано накратко, религията се състои в това „да вършиш собствената си работа“.

Може би всичко това звучи съмнително или пресилено, но това, че Вивекананда е изпълнил добре мисията си, е факт. Сега ще се спра върху прокарването на тези индуистки идеи и в римокатолицизма, където неговият успех е най-поразителен.

Свами Вивекананда идва в Америка за първи път през 1893 година, за да представлява индуизма в Парламента на религиите. През 1968 година на седемдесет и петата годишнина от това събитие Симпозиумът на религиите се провежда под покровителството на чикагското общество на Вивекананда веданта (Vivekananda Vedanta Society of Chicago). От името на римокатолицизма участва отец Роберт Кембъл – доминикански богослов от университета Де Паул. Срещата открива свами Бхашиананда, който прочита приветствени послания от името на три важни личности. Второто е от един американски кардинал.Началото на следобедната сесия поставя отец Кембъл с дискусия по въпроса за конфликта между традиционалистите и модернистите в съвременния римокатолицизъм. Той разказва следното: „Направените в моя университет проучвания сред студентите-римокатолици показват, че през последните пет или шест години има значителна ориентация към либералните възгледи. Зная, че великият свами Вивекананда би одобрил повечето от тенденциите в посока на либералното християнство.“ Това, което отец Кембъл явно не знае, е, че модернистичните доктрини, описвани от него, въобще не са християнски; те са чисто и просто Веданта.

За да не възникват съмнения, че изложеното от отец Кембъл се тълкува неправилно и за да стане напълно ясна неговата позиция, ще цитирам думите му относно модернистичното разбиране по пет основни въпроса, така както са публикувани в три международни издания: Prabuddha Bharata (Калкута), Vedanta Kesheri (Мадрас) и Vedanta and the West (Лондон).

За доктрините: „Истината е нещо относително. Ученията и догматите (например относно природата на Бога, за това как човек трябва да живее и по проблема за задгробния живот) не са константни. Те се променят и често ние се оказваме в ситуация, когато отричаме някои неща, които преди сме утвърждавали като свещени истини.“

За Бога: „Иисус е божествен наистина, но и всеки от нас може да бъде божествен. Мисля, че вие ще откриете как по много въпроси възгледите на либералните християни всъщност се доближават до много от философските постановки на Изтока – включително концепциите за безличния Бог и твърдението, че всички сме божествени.“

За първородния грях: „Според либералното християнство подобен възглед е много оскърбителен. Ние поддържаме мнението, че по пътя на обучението и подходящото възпитание човек е способен да достигне съвършенство.“За света: „…Либералите твърдят, че светът може да бъде подобрен и че ние трябва да посветим себе си на идеята за изграждането на по-хуманно общество вместо на копнежа да отидем в рая.“

За другите религии: „Групата на либералите призовава: ‘Не се тревожете за такива старомодни неща като например даден човек да бъде обърнат във вярата или други подобни; нека по-добре да развиваме взаимоотношенията с другите религии.“

Такива са възгледите, които отец Кембъл излага от името на римокатолиците модернисти. Също както децата, които биват привличани от красиви играчки, модернистите се впечатляват от щедри обещания за по-висша истина, по-дълбока философия и по-голяма възвишеност, които могат да се постигнат просто чрез понижаване на живия Христос по отношение на съвременния човек.

Така пред нас се разкрива грандиозният успех на индуизма, на свами Вивекананда или на силата, която стои зад Вивекананда. Тази сила напълно е разграбила римокатолицизма. Неговите пазачи са помислили крадеца за приятел на господаря си и къщата е била опустошена пред очите им. Крадецът е казал: „Нека има междуверово разбирателство“, и бил пропуснат през вратата. И християнските индуси (свами) съвсем лесно постигат това – само преразказват философията на Веданта, като използват християнска терминология. Но индуистките християни (римокатолиците модернисти) трябва да разширят границите на своята религия, за да включат в нея и индуизма. Тогава по необходимост истината се превръща в заблуждение и заблуждението – в истина. Уви днес някой иска да въведе в тази опустошена къща и Православната църква. Но нека модернистите си припомнят думите на пророк Исаия: Γорко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво! Γорко на ония, които са мъдри в своите очи и разумни пред сами себе си! (Исаия 5:20-21).

5. Целта на индуизма – универсалната религия

Бях дълбоко потресена, когато видях какви поражения е нанесъл индуизмът по време на раздялата ми с християнството. Може би изглежда странно, че открих всички тези промени наведнъж. Но това се обяснява с факта, че моят гуру се ползваше с власт по отношение на всяко мое действие и през цялото време аз съвсем буквално бях като „затворена в манастир“, макар и в света. Строгите заповеди на свами ме държаха настрани от възможността да чета каквито и да било християнски книги или да разговарям с християни. При всички свои претенциозни разсъждения, че всички религии са истина, учителите свами знаят, че Христос е тяхното възмездие. Ето как в продължение на двадесет години аз бях изцяло погълната от изучаването на ориенталската философия и от практикуването на нейните дисциплини. По настояване на моя гуру успях да получа научна степен по философия и антропология, но това бе занимание, чиято истинска цел бе само да запълва времето, което не е свързано с най-важното в моя живот – разговорите със свами, теорията и практиката на Веданта.В много отношения мисията на свами Вивекананда е изпълнена, но все пак една нейна част не е доведена докрай. Тази неизпълнена част е установяването на универсална религия. И това ще бъде окончателната победа на дявола. Тъй като универсалната религия не може да допусне в себе си някакви „индивидуалистични или сектантски“ идеи, то тя не би могла да има нищо общо с християнството освен по отношение на своето историческо минало. Щетите, които нанасят секуларизмът и материализмът могат да се сравнят с огъня в печка и камина, но универсалната религия е пожарът, който напълно би изпепелил християнството. Освен това иезуитският свещеник Тейар дьо Шарден вече положи основите на едно „Ново християнство“ и тези основи точно съв¬падат с определенията на свами Вивекананда за универсалната религия.

За самия Тейар дьо Шарден може да се каже, че е един вид аномалия. За разлика от традиционните римски богослови той е високо ценен от учените клирици, които поради своето простодушие нямат никаква представа за какво се говори в неговите произведения. Всъщност идеите на Тейар до голяма степен са взаимствани от Веданта и Тантра, обогатени са с християнски жаргон, и са изобилно оцветени с еволюционизъм.

Ще си позволя да цитирам какво казва отец Тейар дьо Шарден: „Светът, в който живея, става божествен. Но аз не изгарям в пламъците и не се разтварям във водите, защото за разлика от измамните форми на монизма, които чрез пасивност ни тласкат към безсъзнателност, панхристиянизмът, който откривам, съгражда обединение посредством трудния процес на диференциация. Аз ще се приобщя към духа само чрез напълно и изчерпателно освобождаване на всички сили, които съдържа материята… Признавам, че следвайки примера на въплътения Бог, разкрит ми от римокатолическата вяра, аз мога да бъде спасен само като стана едно с Вселената.“ Това е откровен индуизъм. В тези разсъждения на Тейар може да се познаят и стихове от Упанишадите, и фрагменти от някои философски системи, взети заедно с техните практики.

На пресконференция, проведена през юни 1965 година, генералът на ордена на иезуитите отец Арупе защити Тейар дьо Шарден въз основа на това, че „той не е професионален богослов или философ и затова е възможно да не забелязва всички философски и богословски изводи, които се налагат от някои негови интуитивни прозрения“. На тази пресконференция отец Арупе дава следната оценка: „Пиер Тейар е един от големите майстори на съвременната мисъл и неговият успех не трябва да ни учудва. Фактически той извежда до край големия опит да се помирят светът на науката и светът на вярата“. Крайният резултат от това помиряване представлява една нова религия. Тейар заявява: „Новата религия ще бъде подобна на нашето старо християнство, но в резултат от законната еволюция на неговите догмати, влезли в контакт с новите идеи, тази нова религия ще бъде изпълнена с нов живот.“ След като припомнихме тези факти от миналото, нека сега се спрем върху универсалната религия на Вивекананда и „новото християнство“ на Тейар.

Универсалната религия според представите на Вивекананда трябва да притежава пет основни характеристики. На първо място тя трябва да бъде строго научна и основана върху духовни закони, от което следва, че това ще бъде истинна и научна религия. По този начин, Вивекананда и Тейар използват теоретичния сциентизъм като предмет на своята вяра.На второ място, за основа на универсалната религия се определя принципът на еволюцията. Пиер Тейар казва: „Една непозната досега форма на религия – такава, каквато все още никой не би могъл да си представи или да опише, тъй като няма достатъчно обширна и достатъчно органична вселена, която би могла да я обхване – е напъпила от семе, посято чрез идеята за еволюцията.“ И още: „Първородният грях… ни връзва ръцете и краката и изцежда кръвта ни“, защото „в него е изразено оцеляването на статичните концепции, които са анахронизъм в нашата еволюционистична система на мислене.“ Подобен псевдорелигиозен възглед за „еволюцията“ е съзнателно отхвърлен от християнската мисъл, но вече в продължение на хилядолетия е основен за индуисткия начин на мислене. Теорията за „еволюционизма“ се приема от всяка индуистка религиозна практика.

На трето място стои основаването на универсалната религия върху „вечни принципи“, а не във връзка с някоя отделна личност. Пиер Тейар приема идеята за безличния Бог, пишейки следното: „Христос ми е все повече и повече необходим… но в същото време за мен образът на историческия Христос става все по-малко и по-малко субстанциапен и ясен“. „…Представата ми за Него постоянно ме носи по-нататък и по-високо по оста на (надявам се) православието.“ Но този неисторически „Христов“ дух изразява индуисткото православие, а не християнското.Четвъртата, главна цел на универсалната религия ще бъде да удовлетвори духовните нужди на мъжете и жените от различни типове. Индивидуалистичните, сектантски религии не могат да предложат това. Тейар вярва, че християнството не е подходящо за религиозните стремежи на всеки човек и отбелязва недоволството си, като казва: „До известна степен християнството все още е убежище, но нищо повече. То не задоволява и дори не води ‘съвременната душа’ по-нататък.“

Пето и последно: чрез универсалната религия (или новото християнство) всички ние вървим по своя път към една и съща цел. За Тейар дьо Шарден това е точката Омега, която стои над всичко, което можем да си представим. За Вивекананда това е Ом – свещената сричка за индуистите: „Цялото човечество се съсредоточава в подножието на това свещено място, където е поставен символът, който не е символ, името, което е отвъд всички звуци.“

Къде ще е краят на тази деформация на християнството и има ли граници триумфът на индуизма? Какво ни очаква – Ом или Омега?
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4tV

Всички богове на народите са идоли (Псалом 95:5)

Иеромонах Серафим (Роуз)

В основата на тази глава е опитът на една жена, която е увлечена от индуизма още докато посещавала гимназия в римокатолически женски манастир. Това ѝ увлечение продължава двадесет години, докато накрая, по благодатта Божия, тя се обърнала към православната вяра и завършила своето търсене на истината в лоното на Руската православна църква. Днес тази жена живее на Западното крайбрежие. Нека думите ѝ послужат на онези православни християни, които сега се изкушават или вече са последвали „либералните“ теолози, появили се дори в Православната църква. В отговор на неоезическата атака, насочена срещу Църквата Христова, те водят „диалог“ с езическите мъдреци и се присъединяват към поклонението на езическите богове.

1. Съблазните на индуизма

Когато бях едва шестнадесетгодишна, в живота ми се случиха две неща, които предопределиха посоката му. От една страна, започнах да уча в гимназия към доминиканския римокатолически женски манастир в Сан Рафаел (Калифорния) и така за първи път се докоснах до християнството. От друга страна, през същата година се запознах и с индуизма в лицето на един индуски монах – свами, който скоро стана мой гуру. Така борбата бе започнала, а аз не подозирах нищо почти двадесет години.В манастира се преподаваха основните истини на християнската вяра. Учеха ме, че силата е в смирението и че трябва да се пазя от примките на гордостта. Прав е бил св. апостол Иаков, когато е написал, че Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (4:6). Но аз бях толкова горда… Не исках да приема първородния грях и ада и имах много, много аргументи срещу тях. Една от сестрите, известна със своето милосърдие, ми подсказа изхода с думите: „Моли се за дара на вярата.“ Но уроците на свами вече бяха дали резултат. Смятах, че е унижение да моля някого, макар и Бога, за каквото и да е. Много по-късно обаче си спомних думите на сестрата. Трябваше да минат години, преди семето на християнската вяра, посято в душата ми, да поникне от бездънното море на отчаянието.

Не след дълго намериха книгите, които бях взела със себе си в манастира. Това бяха: Бхагавад Γита, Упанишадите, Ведантасара, Аштавакра Самхита… Отчасти тайната ми бе разкрита, но никой не ми се скара. Без съмнение сестрите мислеха, че това увлечение ще отмине, както действително става с повечето от интелектуалните суетности на младите момичета. Но една смела монахиня ми каза истината. Това е много непопулярна истина и рядко се чува днес. Тя каза, че ще отида в ада, ако умра като индуистка, след като вече съм познала истината на християнството. Св. апостол Петър изразява това състояние по следния начин: от когото някой бъде победен, от него бива и поробен. Защото, след като са избягнали световните скверности чрез познаване Γоспода и Спасителя наш Иисус Христос, ако пак се заплетат в тях и бъдат победени, то за такива последното състояние бива по-лошо от първото. За тях би било по-добре да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената тям свята заповед (2 Петр. 2:19-21). Колко презирах тази сестра за нейния „фанатизъм“. Но ако тя беше жива днес, щях да ѝ благодаря от все сърце. Това, което тази монахиня ми каза в яда си, се превърна за мен в истинско завещание, което окончателно ме водеше към пълнотата на св. православие.

Манастирът ми даде нещо много важно – критерий за истинност, с помощта на който впоследствие осъзнах лъжата на индуизма.По време на обучението ми в манастирското училище ситуацията се промени коренно. Единичните случаи на увлечения в индуизма прераснаха в епидемия. Сега считам, че за запазването на младите християни от духовно самоубийство при сблъсъка им с източните религии ще е необходимо едно сериозно вникване в индуистките учения.

Индуизмът е привлекателен благодарение на своята всеобхватност. Той привлича, защото поощрява всяко положително качество в човека и се отнася снизходително към всяка слабост и най-вече към гордостта. И тъй като бях много горда, макар и само на шестнадесет години, аз попаднах в тази клопка. Не можех да се примиря с мисълта за първородния грях, ада и вечните мъки. Преди да дойда в манастира, изобщо не се отнасях сериозно към тези проблеми. И ето че свами ми предложи една „интелектуално удоволетворителна“ алтернатива на неудобните християнски догмати. Адът, в крайна сметка, се превърна само във временно състояние на душата, причинено от лошата карма на съответния човек (неговите минали действия) в този или в предишния живот. Една конкретна причина не може да предизвика безкрайно следствие. Първородният грях по чуден начин се превърна в „първородна божественост“. Тази „божественост“ бе мое право по рождение и нищо, което бих направила, не можеше да отмени нейния окончателен триумф. Аз бях божествена. Аз бях Бог: „Безграничен Мечтател, който сънуваше ограничени сънища.“

Относно проблема за страданията философията на индуизма, известна като Веданта, притежава система, която дава едно наистина елегантно разрешение. Казано накратко, страданието е майа или илюзия. То няма реална същност и нещо повече – последователите на Адвайта Веданта претендират, че това може да се докаже!Индуизмът се позовава и на удобната, породена от високомерие заблуда, че човек може да постигне съвършенство чрез определено възпитание (под това се разбира системата на гуру) и посредством „еволюция“ (на техния език това означава постоянно духовно усъвършенстване). Като аргумент в своя полза индуистите използват и идеята за културната относителност. Днес тази теория се ползва с такова уважение, че да се оспорва относителността на каквото и да било, се смята за истински грях (дори и от тези, които не вярват в греха). Според тях няма нищо по-нормално от това различни нации и народи да почитат Бога по различен начин. В крайна сметка Бог е един, а разнообразните начини на поклонение само създават условия за взаимно религиозно „обогатяване“.

Но главната и най-трудно преодолима съблазън на индуизма е неговият прагматизъм. Цялостната философска конструкция на индуизма се поддържа от практически религиозни инструкции, които ученикът получава от своя гуру. Въоръженият с тези практически умения ученик се насърчава да провери истинността на предлаганата му философия чрез собствения си опит. Нищо не бива да се приема на вяра. Противно на общоприетите представи индуистката практика не представлява никаква тайна. Тя само обобщава огромно количество езотерични знания, на фона на които просто няма нужда от вяра. Наставленията гласят: „Опитайте и сами вижте дали това действа.“ Подобен прагматичен подход, който изглежда толкова „научен“, е върховно изкушение за западния начин на мислене. Ето как почти всички, прекрачили прага на индуизма, веднага стават жертва на един своеобразен прагматичен софизъм. Те започват да вярват, че ако упражненията действат (а те наистина дават резултат), то системата е резултатна и съответно – добра. Но, разбира се, от първото не може да следва второто. Единственото заключение, което може да се направи, е, че получаваният резултат е следствие от пракгикатата. Пропускайки обаче този момент, невнимателният ученик се оказва в плен на евтини психологически трикове, достатъчни, за да го убедят в правотата на цялата система.

Последната клопка на индуизма, върху която ще се спра, са „духовните преживявания“. Те имат психичен и допускам – демоничен произход. Но кой сред практикуващите индуистки практики притежава някакъв критерий, с помощта на който да различава измамните от истинските духовни преживявания? Увлечените от индуизма нямат никакъв образец, към който да се придържат. Наивно е да се мисли, че всичко, което практикуващите виждат, чуват, осезават и докосват по време на своите опити, е само резултат от разстройство във възприятията. И самите практикуващи, разбира се, не мислят така. Нещата не са толкова прости. Тук става дума за състояние, което нашата православна традиция нарича прелест[1]. В разглеждания от нас проблем това понятие е изключително важно, защото точно определя състоянието, в което изпада човек по време на индуистките „духовни опити“. В английската лексика няма прецизен еквивалент на думата прелест. Смисълът, който влагаме в това понятие, обхваща цялата сфера на фалшиви духовни преживявания – от обикновената илюзия и измама до истинското демонично обсебване. Общото между всички тези случаи е, че лъжата се приема за истина, а окончателното въздействие върху човешката душа се изразява в усилване на гордостта. Човекът, изпаднал в прелест, бива завладян от топлото и приятно чувство за собствена значимост и това усещане замества всички аскетични подвизи и страдания[2].

В своето първо послание св. Иоан Богослов предупреждава древните християни с думите: Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете дали са от Бога… (4:1).Св. Григорий Синаит грижливо дава наставления на своите монаси за опасностите от подобни преживявания, като казва: „Демоните са винаги близо до начинаещите и своеволните, постоянно разстилат около тях мрежите на измислиците и гибелните фантазии и копаят ровове, в които невнимателните да паднат…“ Един монах го попитал: „Какво трябва да направи човек, когато демонът взима образ на светъл ангел?“ Светецът отговорил: „Необходима е силата на проницателността, за да може човек правилно да различи доброто от злото. Нека човек в своята непредпазливост да не се увлича твърде бързо по това, което вижда, а да бъде непоколебим и след като внимателно е изпитал всичко, да приеме доброто и да отхвърли злото. Човек винаги трябва първо да проверява и изпитва, а след това да вярва. Знай, че действията на благодатта проличават и демонът въпреки своите преобразявания не може да ги възпроизведе. Резултат от благодатта са кротостта, приветливостта, смирението, отсичането на страстите и на похотта. Делата на демоните са: високомерие, суета и всяко друго зло. По тези белези човек може да различи дали светлината, огряла неговото сърце, е от Бога или е от сатаната. Ето един пример: цветът на оцета е като този на виното, но щом опитате двете течности, небцето ще определи каква е разликата между тях. Така и душата, ако е проницателна, може да различи по духовния вкус даровете на Светия Дух от мечтанията и внушенията на сатаната.“

Заблуденият и горд търсач на духовни усещания е най-уязвимият от прелестта. Разпространението и устойчивостта на индуизма в голяма степен се дължат на този фалшив мистицизъм. Колко привлекателен е той за младите духовни наркомани, които вече са изпитали този вид опиянение! Така учителите свами, появили се в изобилие през последните години, разполагат с един „готов пазар“, който им предоставя удобна възможност за придобиване на слава и богатство. И те постигат своите цели.

2. Войната против догматите

В наши дни християнството е обсипано от ударите на един враг, който се старае да остане незабележим за вярващите. И ако можеше, този враг би пронизал самото сърце на християнството, преди да разкрие името си. Врагът е индуизмът и войната, която той води срещу християнството, е война против догматите.

Първите усилия на основаните в края на XIX и началото на XX век общества на Веданта в Америка се насочват към утвърждаване на мнението, че между индуизма и християнството няма никаква реална разлика. И не само че между тези религии няма противоречия, но и добрият християнин би станал още по-добър християнин, ако изучава и практикува Веданта – едва тогава той би разбрал истинското християнство.

В началните лекции учителите свами се опитват да докажат, че идеите, които изглеждат характерни за християнството – като идеята за Логоса и Кръста, – в действителност произхождат от Индия. А онези идеи, които изглеждат характерни за индуизма – като идеите за прераждане, преселение на душата и самадхи (транс), – също така могат да се „открият“ и в християнското Писание, когато то се тълкува по подходящ начин.Този подход на учителите свами съблазнява много искрено вярващи, но заблудени християни. Първата атака на индуизма се изразява в борба срещу догматите. Те биват определяни като „сектантски“ и това се подкрепя от така наречената „научна религия“, основаваща се на сравнителното изучаване на всички религии. Първоначално винаги се набляга върху това, че по принцип различия не съществуват. Всичко е Едно. Различия се откриват само на повърхността. Те могат да бъдат очевидни или относителни, но фактически са нереални. Този начин на разсъждение при индуистките учители ясно може да се проследи в множество техни лекции, изнесени и публикувани през 1900 година. Днес ние сме изправени пред една сериозна опасност, защото усилията на индуизма се увенчаха с успех.

В съвременния говорим език понятието „догмат“ е придобило отрицателен оттенък. Вината за това естествено не е в хората, които знаят, че догматът съдържа най-скъпоценното наследство на Църквата. Но след като превратното тълкуване веднъж се е утвърдило, неувереният човек, който се стреми да отбягва всичко непопулярно, започва да говори, че трябва да се откажем от „суровите догмати“. Постепенно подобно отношение било насадено от „свободомислещи“ критици, които или не знаят, че догматите обхващат същността на християнското учение, или просто не харесват самото християнство.

В резултат много християни се оказват склонни да отстъпят срещу обвинението, че спазват догмати. Такова поведение обаче в голяма степен помага на индуистите, осигурявайки им стратегическо предимство.

Колкото и да звучи невероятно, малцина осъзнават, че силата, която се опълчва срещу християнските догмати, сама по себе си не е нищо друго освен противостояща система от догмати. Тези две системи не могат нито да се слеят, нито взаимно да се „обогатят“, защото са напълно несъвместими.

Ако християните бъдат убедени да отхвърлят или (което се смята за тактически по-умно) да променят своите догмати, като по този начин удовлетворят искането за по-модернизирано или „универсално“ християнство, те биха загубили всичко. Защото стойността на християнството или индуизма произлиза непосредствено от техните догмати. Но индуистките догмати са пряко отрицание на християнските догмати. Ето как стигаме до изумително заключение: това, за което християните вярват, че е зло, индуистите считат за добро; и обратно: това, за което индуистите вярват, че е зло, християните считат за добро.Тук следователно откриваме същностното противоречие между християнството и индуизма. Последната степен на греха според християните е окончателната реализация на доброто според индуистите. Християните винаги са гледали на гордостта като на най-голям грях и основен извор на всички останали грехове. И Луцифер – пълното въплъщение на гордостта – казва: Ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди… ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния (Исаия 14:13-14). Това е гордост, която на по-ниско ниво превръща в грехове дори човешките добродетели. Но за индуизма въобще и за последователите на Адвайта Веданта в частност единственият „грях“ е да не вярваш в себе си и в човешката природа като в Бог. Ето какво казва свами Вивекананда (най-преданият съвременен защитник на Веданта): „Вие все още не разбирате Индия! В крайна сметка ние, индусите, сме човекопокпонници. Нашият Бог е Човекът!“ На тази основа е развито и учението за мукти или за спасението, според което „човек става божество чрез реализиране на божественото“.

От изложеното дотук става ясно, че догматите на индуизма и догматите на християнството, изправени лице в лице, взаимно се отхвърлят по всички въпроси, засягащи природата на Бога, природата на човека и смисъла на човешкото съществуване.

Но когато християни приемат индуисткото внушение, че няма никакво противоборство, че разликите между християнството и индуизма са само привидни, нереални, тогава индуистките идеи свободно обземат душите на вярващите и без усилие ги побеждават. Крайният резултат от тази борба е наистина потресаващ, тъй като развращаващата сила на индуизма е огромна! Ето какво се случи с мен: въпреки всички основни, стабилни знания, които получих в училището на манастира, двадесет години занимания с индуизма ме доведоха до самия праг на любовта към злото. В Индия действително можете да видите, че „Бог“ е почитан и като зло в образа на богиня Кали. Но за това ще говоря в следващата глава, посветена на индуистките ритуали.Когато човек отхвърли християнските догмати, той се изправя пред своя духовен крах. Казвам това от личен опит, защото съм се покланяла на Кали и в Индия, и тук, в Америка. И твърдението, че зад тази богиня стои самият сатана, не бива да се приема с насмешка. Ако отхвърлиш Живия Бог, Неговият престол няма да остане празен.

3. Индуистки светилища и ритуали

През 1956 година бях командирована сред една група от ловци на черепи във Филипините. Моите интереси бяха насочени към изследване на примитивната религия, особено в така наречените „некултуризирани“ области, където работят неколцина мисионери. Когато пристигнах сред хората от племето ифугао, не вярвах в съществуването на черна магия, но когато напусках това място, вече вярвах. Един ифугао жрец (мунбаки), който се казваше Талупа, стана мой най-добър приятел и осведомител. С течение на времето научих, че той е известен заради уменията си в черното изкуство. Веднъж Талупа ме заведе на баки – ритуална магическа церемония, която по време на сезона за събиране на реколтата се извършва почти всяка вечер. При този ритуал около дузина жреци се събират в една колиба и прекарват нощта, като призовават божества и духове на прадеди, пият оризово вино и извършват жертвоприношения пред две малки изображения (булоли). Тези идоли се измиват с кръв от пиле, която се събира в чиния и се използва за предсказване на бъдещето, преди да им бъде принесена в жертва. Жреците наблюдават големината и броя на въздушните мехурчета в кръвта; отчитат времето, за което ще се съсири; изследват също така цвета и разположението на пилешките органи. Всичко това им дава информация за бъдещето. Аз всяка вечер старателно си водех бележки. Но това бе само началото. Все пак не бих искала да продължавам разказа си с подробности около извършването на магии в племето ифуаго. Струва ми се, че ще е достатъчно да кажа, че до времето на отпътуването си видях толкова много разнообразни свръхестествени явления, че всяко научно обяснение е фактически невъзможно. Ако при пристигането си тук бях предразположена да вярвам в нещо, то това бе, че магията има напълно естествено психологическо обяснение. Все пак нека кажа, че не се уплаших много лесно. Но факт е, че напуснах племето ифугао с убеждението, че техните ритуали действат, включително и на мен (това усетих поне два пъти).

Разказах всичко това с цел да не изглеждат думите ми за индуистките ритуали и места на поклонение невероятни, като продукт на едно „разпалено въображение“.

Единадесет години след преживяното в племето ифугао участвах в поклонническо пътуване до пещерата Амарнат, разположена дълбоко в Хималаите. Според индуистката традиция това е най-свещеното място за поклонение на Шива. Тук той се явява на своите верни и ги обсипва с дарове. Пътят е дълъг и труден – включва преминаване на планинския хребет Махагуна, който се намира на четиринадесет хиляди фута[3] височина и пресичане на глетчер. Така че по време на пътуването имах достатъчно време мислено да се покланям на индуския бог, особено след като момчето, което водеше понито с багажа, не говореше английски, а аз изобщо не знаех хинди. По това време бях склонна да вярвам, че божеството, пред което от години се покланям и медитирам, милостиво ще ми се яви.Самò по себе си изображението на Шива в пещерата е удивително – представлява ледена статуя, формираща се от капките на процеждащата се вода. Фигурата расте и намалява в зависимост от фазите на луната. Когато настъпва пълнолуние, това естествено изваяно изображение достига тавана на пещерата (на височина около петнадесет фута), а при лунно затъмнение от него не остава почти нищо. И така всеки месец идолът се уголемява и изчезва. Доколкото ми е известно, никой не може да обясни този феномен. Посетих пещерата в благоприятно време, когато изображението бе достигнало своя пълен ръст. За поклонението на моя бог носех зелен кокосов орех, благовония, червени и бели парчета плат, орехи, стафиди и захар – всички предмети, които ритуалът изискваше. Пристъпих в пещерата със сълзи на преданост. Трудно е да се опише какво се случи след това. Мястото вибрираше също като палатката на племето ифугао в пълния разгар на баки. Почувствах се зашеметена от необяснимото безредие в пещерата. Обстановката ме отвращаваше и аз напуснах, преди жрецът да е завършил жертвоприношението ми пред великото ледено изображение.

Фасадата на индуизма, изградена в душата ми, се пропука именно когато посетих пещерата на Шива, но трябваше да отмине известно време, преди да се освободя окончателно. В този период аз търсех средствата, с които да подкрепя срутващата се сграда, но не успях да намеря нищо. С поглед, обърнат към миналото, бих казала, че ние често предусещаме, когато нещо наистина е лошо, дълго преди напълно да повярваме, че е така. Това се отнася в еднаква степен както за индуистките „свети места“, така и за съответните „духовни практики“.

При приемане на посвещението ученикът получава от своя гуру санскритска мантра (лична магическа формула) и специфични религиозни практики. Те са изцяло езотерични и съществуват в устната традиция. Не са публикувани и е малко вероятно посветеният да разкрие нещо за тях, тъй като в защита на тайната се прилагат силни отрицателни санкции. Впоследствие ученикът бива призован от своя гуру да докаже истинността на философията чрез собствения си опит. Работата е там, че практиките наистина действат. В резултат от тях ученикът може да придобие различни сили (сидхи): четене на мисли, умение да се лекува или убива, материализиране на предмети, предсказване на бъдещето и други подобни – цяла гама от салонни трикове. Но най-лошото е, че при тези практики ученикът неизменно изпада в състояние на прелест и се заблуждава по отношение на действителността, тоест приема илюзиите за реалност. „Духовните опити“ носят на ученика чувство за безкрайна сладост и успокоение. Явяват се видения на божества и светлина (нека припомним, че самият Луцифер може да се появява в образа на светъл ангел). Когато казвам, че ученикът се „заблуждава“, нямам предвид липсата на реален опит, а по-скоро, че преживяванията не са от Бога. Съществуват, разбира се, различни философски теории, които оправдават всеки опит. По този начин практиката и философията взаимно се поддържат, а системата изглежда абсолютно правилна.

Всъщност индуизмът съвсем не е толкова интелектуално занимание, колкото използване на определени практики, които буквално представляват черна магия. Това е един вид договор: ако направите X, ще получите У. Но в този договор не са означени условията и рядко ученикът се интересува какъв е източникът на преживяванията или кой продължава неговия кредит под формата на магични сили и „красиви“ преживявания. Налице е класическото положение на Фауст по това, което практикуващият не знае, е, че цената може да бъде собствената му безсмъртна душа.Съществуват огромен брой разнообразни практики, подходящи за всеки темперамент. Избраното божество може да има форма (бог или богиня) или да е без форма (абсолютен брахман). Зависимостта от избрания идеал също така е различна – отношението към божеството може да бъде като към дете, майка, баща, приятел, любим, слуга или както в случая на Адвайта Веданта „зависимостта“ е тъждественост. По времето на посвещението ученикът получава от своя гуру мантра и тя определя пътя, който посветеният ще следва, и практиките, които ще изпълнява. Гуруто също така диктува и как ученикът трябва да провежда своя всекидневен живот. Според Веданта (монистическа система) самотните ученици не встъпват в брак, защото всички техни сили трябва да бъдат насочени към постигане на успех в практиките. Старателният ученик не яде месо, защото месото притъпява остротата на възприятието. Гуру бива почитан буквално като божество, тъй като за ученика той е спасител.

Повечето от „духовните“ упражнения в индуизма се базират на няколко известни практики. Аз ще се спра само бегло на тях.

Преди всичко това е идолопокпонството. То може да се изразява в почитане на статуя или изображение, в извършване на жертвоприношения с огън, камфор, благовония, вода и сладки. Понякога на идола се вее с ветрило от опашка на як, къпе се, облича се и се поставя да спи. Всичко това прилича на детска игра, но е неблагоразумно да се подценяват емоционалните състояния, които се предизвикват при подобни занимания. Ведаическото идолопоклонство представлява форма на себепоклонение (интелектуално или предметно), при което се използва всякакъв ритуален реквизит. Един израз, който е широко разпространен в Индия, резюмира принципа на това себепоклонение. Изразът е следният: „Co Хам, Co Хам“ или „Аз съм Той, Аз съм Той“.

На второ място ще спомена джапа или повторението на санскритската мантра, дадена на ученика при неговото посвещение. Фактически това е монотонно пеене на магическа формула.Заедно с джапа се изпълнява и ритуалът пранаяма, която включва дихателни упражнения. Съществуват и други практически дисциплини, особено във връзка с тантризма или с поклонението на Бога като на Майка – почитане на женското начало като сила, енергия или принцип на еволюцията и действието. Тези практики са известни като петте „М“. Изпълнени са с неприкрито зло и са твърде отвращаващи, така че няма да ги описвам. Въпреки това обаче за тях също се намери начин за обосноваване и приемане тук в Америка. Едновременно с Веданта свами Вивекананда предписва и тази част от индуизма, като казва: „Аз почитам Ужасяващия! Грешка е да се твърди, че удоволствието мотивира всички хора. Мнозина притежават вроден стремеж към болката. Нека се поклоним на Ужаса заради самия него. Колцина смеят да се поклонят на Смъртта или на Кали! Нека се поклоним на Смъртта!“ Ето какво още казва свами относно богинята Кали: „Има някои, които осмиват съществуването на Кали. Все пак днес тя е навън, сред хората. Те са обезумели от страх и войската е призована да сее смърт. Кой смее да твърди, че Бог не проявява Себе Си като Зло така, както и като Добро? Само индуизмът обаче дръзва да Му се поклони като на Зло[4].“

Много е жалко, че това целенасочено практикуване на злото и днес продължава, съпроводено от твърдото убеждение, че се върши добро. Но спасението, което напразно се търси в индуизма с цената на големи усилия, може да бъде осъществено само от Бога по пътя на християнското самоотречение.

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[1]. В смисъла на прелъстяване (бел. прев.).

[2]. Допълнително за състоянието на прелест вж. по-долу, гл. VII, 5.

[3]. 1 фут = 30.48 см (бел. прев.).

[4]. Само някои от тези, които най-много желаят да влязат в „диалог“ с източните религии и да намерят основа за религиозно единство с тях, имат някакви минимални познания за езическите религиозни практики и вярвания, от чиято тирания благословеното и светло иго на Христа освободи човечеството. Образът на Кали, едно от най-популярните индуистки божества, най-често се рисува сред пиршество с кръвопролития и сеч; на врата ѝ виси наниз от черепи и отрязани глави, а езикът ѝ е гротескно изплезен от устата, жадуваща за още кръв. В индуистките храмове богиня Кали се успокоява от кървавите жертвоприношения на кози (свами Вивекананда оправдава това с думите: „Защо малко кръв да не завърши картината?“). Според едно свидетелство на „сестра Ниведита“ свами Вивекананда разказвал следното: „Аз вярвам, че Кали ръководи всяко мое действие. Тя прави с мен каквото пожелае.“ Ежеминутно Вивекананда осъзнавал присъствието на тази богиня, сякаш тя е човек, който винаги го придружава. Свами Вивекананда призовава Кали по следния начин: „Ела, ο Майко, ела! Името ти е Ужас!“ Ето какъв е неговият религиозен идеал – „да стане завинаги едно с Ужаса“. Това ли се опитва да ни убеди митрополит Жорж Кодр да приемем като пример за „автентичния духовен живот на некръстените“ като част от духовните „богатства“, които трябва да вземем от нехристиянските религии? И всичко това не е ли по-скоро доказателство на думите от Псалома: …всички богове на народите са идоли (Псалом 95:5)?

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4tJ

Следва…

Иеромонах Серафим (Роуз)

„Еврейският и ислямският народ, както и християните…. тези три разновидности на идентичен монотеизъм, говорят с най-автентичния и древен език, с гласове смели и уверени. Защо да не може името на един и същ Бог вместо да поражда непримирима съпротива, да води към взаимно уважение, разбирателство и изпълнено с мир съвместно съществуване? Може ли споменаването на един и същ Бог, един и същ Отец, без предразсъдъците на богословските полемики да не ни води с положителност към един ден, в който ще открием колкото явно, толкова и трудно, че сме синове на един и същ Отец и че всички сме братя?“ (Папа Павел VI, La Croix, Aug. 11, 1970)

На 2 април, четвъртък, 1970 година в Женева се състоя една голяма религиозна проява. В рамките на втората конференция на „Асоциацията на обединените религии“ представителите на десет големи религии бяха поканени да се съберат в катедралата „Св. Петър“. Тази „обща молитва“ се основаваше на следната мотивация: „Вярващите от всички религии са поканени да участват заедно в поклонението пред единия и същ Бог”. Нека сега видим дали тази формулировка е валидна в светлината на Свещеното Писание.С цел по-добре да обясним този въпрос ние ще се ограничим върху три от религиите, които в историческа последователност една спрямо друга стоят в следния ред: юдаизъм, християнство, ислям. Тези три религии имат общ произход като поклонници на Бога на Авраам. Широко е разпространено мнението, че доколкото последователите им се считат за Авраамово потомство (евреите и мюсюлманите по плът, а християните – духовно), то Бог за всички тях е Бога на Авраам и че трите религии се покланят (всяка по свой собствен начин, естествено) на един и същ Бог. Този общ Бог е основата за единство и „взаимно разбирателство“, на която могат да бъдат установени „братските отношения“, както подчертава великият равин д-р Шафран, парафразирайки псалома: „О, колко е хубаво да видиш братя, седнали заедно…“ (вж. Псалом 132:1).В този ред на мисли представата за Иисус Христос като Бог и Човек, Син съвечен на безначалния Отец, Неговото въплъщение, Неговият кръст, Неговото славно възкресение и Неговото второ и страшно пришествие се превръщат във второстепенни детайли, които не могат да попречат на „побратимяването“ с тези, които Го считат за „обикновен пророк“ (според Корана) или за „син на проститутка“ (според Талмуда)! Разсъждавайки по този начин, ние бихме поставили на едно и също ниво Иисус от Назарет и Мохамед. Аз не зная кой християнин, достоен да се нарича така, е способен да допусне подобни мисли в съзнанието си.Някой може да каже, че тези три религии, изминали дълъг път на развитие, биха могли да постигнат единодушие по отношение на това, че Иисус Христос е една изключителна личност и че Той е бил изпратен от Бога. Но за нас, християните, ако Иисус Христос не е Бог, то ние не можем да Го приемем нито като „пророк“, нито като „изпратен от Бога“, а само като най-големия самозванец, обявил се за „Син Божи“ и по този начин приравнил себе си с Бога! (Марк 14:61-62). На надконфесионално ниво икуменическият подход към този проблем признава за верни в еднаква степен и християнското учение за Триипостасния Бог, и монотеизма на юдейството, на исляма, на древния еретик Савелий, на съвременните антитринитаристи и вероятно на илюминатските секти. Тогава не би могло да се говори за Три Лица в едно Божество, а за една отделна Личност, която според мнението на едни не се променя, а според други успешно сменя „маски“ (Отец-Син-Дух)! И след всичко това някой ще продължава да настоява, че става дума за „един и същ Бог“.

Някой наивно може да каже, че „въпреки всичко тези религии имат обща точка, защото и трите изповядват Бог Отец.” Според св. православна вяра това е нелепо. Ние винаги въздаваме „слава на Светата, Единосъщна, Животворяща и Неразделна Троица“. Как бихме могли да отделим Отца от Сина, когато Иисус Христос казва: Аз и Отец едно сме (Иоан 10:30); и св. Иоан – апостолът на любовта, евангелистът и богословът ясно твърди: Всякой, който отрича Сина, няма и Отца (1 Иоан 2:23).Но дори ако се приеме, че и трите религии наричат Бога Отец, то на кого Той е наистина Отец? За евреите и мюсюлманите Той е Отец на човеците в творението, докато за нас, християните, Той е на първо място, преди светът да се създаде (Иоан 17:24), Отец на Γоспода нашего Иисуса Христа (Ефесяни 1:3) и чрез Христа, Той е наш Отец, защото ни осинови (Ефесяни 1:4-5), в изкуплението. Следователно, какво общо има между божественото Бащинство в християнството и в другите религии?

Други биха възразили, че „и евреите чрез Исаак, и мюсюлманите чрез Агар са потомци на истинския поклонник на Бога – Авраам“. По този въпрос обаче следва да се изяснят някои моменти. Авраам се покланял именно на Св. Троица, а не на безличния примитивен Бог на монотеистичните религии. В Свещеното Писание ние четем: И яви се Γоспод на Авраама в дъбрава Мамре, когато той седеше при входа на шатрата си през дневната жега. Той дигна очите си и погледна: и ето, трима мъже стоят срещу него. Като ги видя, затече се от входа на шатрата си да ги посрещне и се поклони доземи (Битие 18:1-2). В каква форма Авраам почита Бога? В безлична или във формата на божествено Триединство? Ние, православните християни, почитаме тази старозаветна проява на Св. Троица на празника Петдесетница. В този ден ние украсяваме храмовете с клонки, символизиращи древните дъбове и се покланяме пред иконата на Трите Ангела точно както е направил Авраам, нашият праотец! Без значение би останал произходът ни по плът от Авраам, ако не бяхме възродени за неговата вяра чрез водата на Кръщението. Вярата на Авраам е била вяра в Иисус Христос, както Самият Господ заявява: Авраам, вашият баща, би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва (Иоан 8:56). Такава е била и вярата на пророка-цар Давид, който чул как Отец говори от небето на Своя единосъщен Син: рече Γоспод Γосподу моему (Псалом 109:1; Деяния апостолски 2:34). Същата вяра са имали и тримата младежи в огнената пещ, спасени от Сина Божи (Даниил 3:92), и св. пророк Даниил, комуто във видение били открити двете природи на Иисус Христос в тайната на въплъщението, когато Синът Човечески дошъл до Стария по дни (Даниил 7:13). Ето защо Господ се обърнал към биологически неоспоримото потомство на Авраам с думите: да бяхте чеда на Авраама, щяхте да вършите делата Авраамови (Иоан 8:39), а тези „дела“ са да повярвате в Оногова, Когото е Той пратил (Иоан 6:29).Кои в крайна сметка са потомство Авраамово? Синовете на Исаак по плът или синовете на Агар египтянката; Исаак или Измаил? Нека видим какво учи Свещеното Писание чрез устата на божествения апостол: Обещанията бидоха дадени на Авраама и на семето му. Не е казано: „и на семената“, като за мнозина, а като за едного: „и на семето ти“, което е Христос (Галатяни 3:16). Ако пък вие сте Христови, тогава Авраамово семе сте, и по обещание наследници (Галатяни 3:29). Следователно само чрез Иисус Христос Авраам става баща на много народи (Битие 17:5; Римляни 4:17). След такива обещания и уверения нима има значение плътският произход от Авраам? Потомство Авраамово са тези, които изповядват Христос, чедата Христови. Според Свещеното Писание семе или потомък на Авраам е Исаак, но само като предобраз на Иисус Христос. Противоположно на Измаил, сина на робинята Агар (Битие 16:11), Исаак бил роден в „свобода“, по свръхестествен начин от безплодна майка в напреднала възраст и въпреки законите на природата така, както и нашият Спасител бил чудесно роден от Дева. Исаак се изкачил на хълма Мориа, носейки дървата за жертвения огън, точно както Иисус се изкачил на Голгота, носейки на раменете Си жертвения кръст. Ангел избавил Исаак от смърт и също ангел отместил камъка от гроба, за да покаже, че възкръсналият Христос не е вече там. Във време на молитва Исаак срещнал Ревека в полето и я завел в шатрата на своята майка Сара, точно както Иисус Христос ще срещне Своята Църква на облаците, за да я заведе в небесните чертози, в Новия Иерусалим – най-желаната родина.Не! Християните и нехристияните не почитат един и същ Бог! Познанието на Отца е възможно само чрез Сина – никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене; който е видял Мене, видял е Отца (Иоан 14:6, 9). Нашият Бог е Въплътен Бог, Когото сме видели с очите си… и ръцете ни са попипали (1 Иоан 1:1). „Нематериалното става материално заради нашето спасение – казва св. Иоан Дамаскин – и Бог открива Себе Си в нас.“ Но кога Той е разкрил Себе Си на днешните евреи и мюсюлмани? На какво основание можем да предполагаме, че те познават Бога? Ако те имат познание за Бога извън Иисуса Христа, то тогава въплъщението, смъртта и възкресението Му са били напразни!

Съгласно Христовите думи те още не са стигнали до Отца. Те имат някакви идеи за Отца, но тези идеи не съдържат пълното откровение Божие, дадено на човечеството посредством Иисус Христос. За нас, християните, Бог е непостижим, непредставим, неописуем и нематериален, както казва св. Василий Велики. Заради нашето спасение Той стана (доколкото сме в единение с Него) разбираем, описуем и материален чрез тайната на въплъщението на Своя Син. Слава на Него во веки веков. Амин! Затова и св. Киприан Картагенски твърди, че на този, комуто Църквата не е майка, и Бог не е Отец!Нека Бог ни запази от отстъпничеството и от идването на антихриста, признаците за чието приближаване стават все повече с всеки изминал ден. Нека Той ни запази от големи злини, които дори избраните няма да бъдат способни да понесат без Неговата благодат. И нека Бог ни запази в „малкото стадо“, „оставено според избраничеството на благодатта“, така че подобно на Авраам да се радваме на божествената светлина, по молитвите на Пресвета Богородица и Приснодева Мария, на всички небесни сили, свидетели и пророци, мъченици, иерарси, евангелисти и изповедници, останали верни до смърт, пролели кръвта си за Христа, и по молитвите на тези, които са ни възродили чрез Евангелието на Иисус Христос и чрез водата на Кръщението. Ние сме техни синове, и макар да сме слаби, грешни и недостойни, няма да протегнем ръце към чужд бог! Амин!

Отец Василий Сакас, La Foi Transmise, April 5, 1970
_________________________
*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, като в случая авторът е поставил материал от отец Василий Сакас, публикуван в La Foi Transmise, от 5 април, 1970 година.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4tk