Димитър Витанов Дюлгеров

6.

Христовото учение не е само формула, а живот и дух[43]. Животът е неопределим. Той се преживява и е ясен, жив, реален за оногова, който го има. Той може да стане достъпен другиму чрез символи: слово, цветове, отношения, и линии, и плоскости, звукове, движения, дело. И тук именно – в символите – намира образ човешкото, субективното, ограниченото, и надниква с по-голяма или по-малка настойчивост тайната на живота въобще, и на духовния живот особено. Средствата, с които ние правим достъпен нашия вътрешен човек на другите, са вторични пътища на познанието в областта на религията. Те са различно съвършени. Първичен път е непосредствения опит, непосредствено докосване до истината, чрез подвиг в жертвено изгаряне на индивидуалността, за да стане човек единна личност.

Чрез подвиг се разтърсва душата и се разкрива човешката личност, снемат се гиздавите или дрипави покривала, зад които тя се крие, за да се показва такава, каквато не е. Като страшно земетресение на душата (Хенрих Хайне), подвигът (любовта) очиства човека от лепкавата кал на злото, раздира надиплената безкрайна мантия на мрака, и го приобщава с истина, светлината, красотата, чистотата. Чрез подвиг се изгражда братство, Църква. Брат=брат (руски език), вземам неговия кръст, нося и споделям неговите радости и скърби, живея с него и в него[44]. Аз и той не сме двама. Той ми е другар=друг (руски език), друг аз[45]. В него виждам себе си, и ние двамата чрез това съзнание образуваме нещо единно,  двуединство, трето=мистическо единство на двама, на два жизнени ручея, слели се в един[46], нова духовна същност. То им дава възможност за знание[47], за влизане в Царството небесно[48]. Това единство е живо въплъщение на Църквата. Неслучайно Спасителят праща апостолите на проповед двама по двама[49]; неслучайно все двамина се явяват действащи в живота на Църквата (например Павел и Тимотей, Лука и Сила)[50]; неслучайно в народните легенди връзката между двамина и харизматическите дарове се подчертава настойчиво, например апостоли Петър и Иоан, Петър и Павел, св. Козма и Дамян, Кир и Иоан, Пантелеймон и Ермолай, Самсон и Диомид (Диомотей).

Неслучайно Църквата пее над покойниците: “Се что добро, что красно еже жити пратие вкупе”. С една дума в подвига и чрез подвига (=жертвена любов) се оделотворява църковността. Тя не е идеал, а априорна необходимост, “конститутивен елемент на човешката природа”, както се изразява свещеник Павел Флоренски[51].

Малки и големи мистерии в християнството няма. Цялото то е божествено и еднакво недостъпно (за разума), и достъпно (за сърцето чрез подвиг), и за мъдреца, и за необразования. То се предава чрез символи (богослужението), чрез учение (благовестването), чрез дело (подвиг в живота) и винаги открито, винаги достъпно. За всеки, който иска да чуе, да види, да възприеме – Христос е ръководител и наставник[52]. Той има всичко от Бога[53], а не от великата ложа от централна Азия, която изпраща своите посветени по всички страни[54]. Христос не е неин “посветен”, а е Син Божи. Той не предава Свое учение, а онова, що е чул от Отца.

7.

Вярно е, че “религиите имат един общ произход[55]”. Но не е вярно, че “всички религии в света водят началото си от учението на божествени човеци, които от време на време откриват на различните народи в света ония части от основните истини на религията, що човеците са в състояние да разберат; че като притежават същата едничка истина, учителите проповядват същия морал, втълпяват същите правила, указват на същите обреди и си служат със същите символи…; че великите учители образуват едно постоянно братство от мъже, в своето развитие достигнали недосегаема височина, които се явяват от време на време да озарят света с ново учение, и – през вековете – са духовните пазители на човешкия род; че религиите са разклонения от един и същ дънер – Божествената мъдрост, която се нарича с различни имена: мъдрост, гносист, теософия; че в разни епохи някои хора са искали да изтъкнат своята вяра в единството на религиите и за това са предпочитали еклектическото название теософияпред всички други[56]”. Религията е необходима потреба за човека. Без нея е невъзможен живота. Тя е проява на неизкоренимо религиозно чувство. И поради това всички религиозни прояви, всички религии имат общ произход. Но религиозните учения, религиозните знания, пътища, по които се разкриват религиозните истини са плод или на Божието откровение, или на естествено необходим завършек на онова, що постигат някои хора в своя религиозен живот[57]. Старозаветното религиозно учение на Богооткровено. Християнството е изпълнение и пълнота на старозаветното, и затова днес то е единствено Богооткровено учение. То е несъвместимо с ново развитие. Богооткровеният му характер губи своето значение, ако се предложи, че ще се явят пред Христа “учители, които ще озарят света с ново учение”, по-пълно, по-съвършено от Христовото[58]. Това логически е невъзможно и практически е атеистично, арелигиозно. Християнството е дадено не на една нация, а на всички нации. То надмогва време и пространство[59], национални и расови особености, способности и разните нужди на хората. Християнството, като факт, е чудо, защото не губи своята сила и задоволява всекиго и всякога[60]. Християнството, като факт в живота, със своето минало и настояще опровергава философските твърдения, че “едно и също религиозно учение не може да служи дори и за нуждите и на един народ, камо ли и за една отделна цивилизация, или за цял свят[61]… че безусловно необходимо е едно разнообразно и степенувано религиозно учение, което би отговаряло… на степента на еволюцията, в която се намира даден народ… и би помогнало всекиму там, дето той се намира в своето развитие[62].” Спасителят праща апостолите да проповядват на вси твари[63]. Цялото човечество трябва да чуе, да възприеме и да удовлетворява Христовото учение. И това ще бъде действителност, която ще вещае приближаването на второто пришествие Христово. Второто пришествие на Христа не е втора мисия за сèяне, второ откриване на ново по-съвършено учение по силата на еволюцията, а е дохождане за жътва; то ще стане не за да бъде дадено второ или ново Евангелие, а за да бъде извършен съд.

“Логосът, със своето въплъщение, свързва първата и последната буква на все световния алфавит: “в начале сотвори Бог небо и землю[64].” с апокалиптическото пророчество: “и узрят лице Его, и имя Его на чела ихь. И нощи не будете тамо, и не погребают света от светилника, ни света солончиго яко Господ Бог просвещается: и воцарятся во веки веков”[65], пише професор Николай Никанорович Глубоковски[66].

Всеединство ще се постигне не с приравняване, а с възприемане на Христовото учение.  Приравняването на религиозните учения фактически е невъзможно, защото те не са равни. А изкуственото им приравняване е равносилно на отричане на религиозните учения, защото – възприетото убива прокълналите стъбълца на неразцъфтелия, може би, още религиозен порив и внедрява равнодушие, което умъртвява религията.

Такава е целта на теософското общество. То знае добре тези необходими последици от “приравняване на религиите”, защото те са психологическа необходимост. То цели да разколебае вярата, да изкорени религиозните разбирания, да смрази с равнодушие душата, та после неизбежно да посее семена на “ново” религиозно учение, а всъщност – старото индийско браминистическо и будистическо учение.

8.

Основаването на либерална вселенска църква в недрата на теософското общество е само измамно средство за приспиване будните съвести на някои наивни християни. В тази “църква” се подготвя преход към будизма[67]: Христос постепенно бледнее и на Негово място застава Буда. Теософията е несъвместима с християнството. Между тях няма нищо общо както няма нищо общо между Христос и Буда[68].      

Теософията е бял вихър в мразовита зимна полунощ, който вее по-широка, обляна от електрическа светлина световна улица. Той вее зловещо, върти безспир игриви, капризно непостоянни кръгове от проблясващи сегиз-тогиз чудно красиви снежинки на различни религиозни и религиозно-философски системи. Но в този игрив въртеж изящните, като брюкселски дантели, снежинки се превръщат в ситен прах, хвърлят се с страхотна понякога сила в прозорците на храмовете и домовете на вярващите, за да се укрият в някой запазен ъгъл. Малко стъкла успява да строши този бял вихър; предимно той засипва низините на прозорците и бива измитан от там без съжаление.

“Струваше ми се, пише Константин Дмитриевич Кудрявцев[69], че Теософското общество има за цел да даде научно оправдание на вярата,… да постави научни основи под разклатените устои на вярата. Сега се убедих, че Теософското общество не е научно общество, че то не търси духовни пътища към Бога, а че то е религиозно движение… и в съкровените си дълбини е особена църква, нова преграда към много човешки прегради, които в течение на векове не са съединявали, а са разединявали хората. Теософията е “религия на бъдещето”, изповедта на бъдещата “вселенска църква”. Недостойно е за Теософското общество да се прикрива зад фирмата научно общество. Тъй като Теософското общество върши това, то с това, то се приближава до онези организации, които прибягват към лицемерие и лукавство, за да осъществят свойте скрити сили…[70] Теософското общество предлага лек против безрелигиозността: братство между хората при равенство на религиите. Това е само субект. Безспорно е, че този етикет не е залепен на шише с действително лекарство а на шише което има противохристиянска отрова. Теософското общество ратува за свобода. Свобода дава на църквата и Иисус Христос[71]. Между теософията и Христовата свобода има само една разлика: теософската свобода е атеистична; тя отдалечава от Христа и отчуждава от Църквата. Теософското общество е замаскирано религиозно противохристиянско движение, към което човек може да принадлежи с чиста съвест само по незнание или заблуда. В своите съкровени дълбини Теософското общество е освободена Църква; то има своя благодат, своя йерархия, свои догми, свои тайнства”. Константин Дмитриевич Кудрявцев свидетелства за своя напосредствен опит: три години той е бил ревностен член на Теософското общество Нямаме основание да не му вярваме. А имаме основание да твърдим, че Теософското общество се оформя като отделна “църква”. Това е ясно от основоположенията на “либералната вселенска църква[72] ”

Има само една Църква и един Христос[73], Всички преди Него са крадци и разбойници[74]. Такива са и тези, които след Него ще говорят: “аз съм Христос[75]”. Теософското общество със своята “либералната вселенска църква” е отпаднала от Църквата Христова религиозно общество, защото отрича Христа и служи на многолик Христос – принцип. Христос за Теософското общество е само идея за Божествен човек, който има разни имена: Буда, Шри, Кришна, Христос, Учител и други[76]. Теософското общество познава исторически, мистически и митически Христос, какъвто Църквата не знае. Теософската либерална вселенска църква, следователно, не е част от Христовата Църква, а особена религиозна организация, която сама се именува църква, за да увлече доверчиви хора.

Църквата Христова има един крайъгълен камък – Христос Богочовека. Той е един и единствен. Той умря[77] и възкръсна[78], за да изкупи човешкия род, и да му даде средства за спасение, тоест за да съгради Църквата Си. Църквата Христова е една. Който се отдели от нея, престава да бъде църковник и изсъхва, както изсъхва и бива изгаряно отрязано от лозата клонче[79]. Теософското общество  признава че самò е образувало “либерална вселенска църква”, и че не се намира в евхаристийно общение с Църквата Христова. Това е достатъчно, за да е неоспоримо, че теософската либерална вселенска църква не е Църквата Христова.

Опитите на “либералната вселенска църква” да се съюзи с всичко “истинско и добро в днешното възраждане на мисълта, което се изразява чрез новите науки, мистицизъм, теософия, нова мисъл, психични издирвания и други сродни движения, които са достигнали границите на физичното знание[80]”, още по-ярко подчертават противоцърковността на тази теософска “църква”.

Прочетете още „Из книгата „Теософско общество“ – продължение от публикация № 1583*“ →

Димитър Витанов Дюлгеров

1.

Теософското общество си е поставило три цели:

1.Да съгради всеобщо духовно братство без разлика на раса, род, вяра, състояние и обществено положение.

2.Да изучава всички религии, митологии, философии, изкуства и науки на Запада и Изтока.

3.Да изследва още непознатите (окултни) закони в природата, да събуди скритите висши сили и възможности у човека и да ги използва за благото на човечеството[1]. Безспорно в тези три цели на Теософското общество не изпъкват ярко противохристиянски стремежи. Запознаващият се с Теософското общество даже бива очарован от тях: струва му се, че велика любов към човечеството се таи в подвига да се съгради общочовешко братство, като се използват всички сили, знания и възможности у човека и природата. Незабелязана остава мисълта, че това братство трябва да заживее без единна вяра, без единно религиозно изповедание[2].

А знайно е, че братството цъфти и дава плод само на църковна почва, обилно оросена от всеотдайна любов и озарена от Светия Дух. Вън от Църквата братството е само съглашение със себелюбиви замисли. В Църквата – то е плод на подвиг, запален от вяра в Бога и възможен при помощ от Бога[3]. Самата Църква е братство, а църковността – братотърсене, братосъздаване.

Братът носи жизнения кръст на своя брат, вижда в него себе си. Двамата имат една мисъл, едно желание, едно сърце. Поради това, цялото човечество ще образува едно велико братство, когато заживее в единната Христова Църква, когато се поклони “Отцу, и Его Сынови, и Святому Духу, Святы Троице во едином существе” и запее със серафимите “свят, свят, свят еси Господи”! В Църквата Христова всеки познава Истината, живее “подвигом добрым” и излъчва красота духовна. Истина, добро и красота – това са трите стълба на братството, трите прояви на църковния, на духовния живот. Те образуват триединство метафизическо; знанието на Бога е истина; проявената истина е добро (любов); проявяваната истина (добро) излъчва красота[4]. Истина, добро и красота има само у онзи, който е жив жертвеник на любовта. Жив жертвеник на любовта е онзи, който обича “не с думи или с език, а с дела и истина”[5]. Истиноносецът е жив жертвеник на Бога, когато чрез подвиг и в подвига очиства своето съзнание и го подготвя за Бога, за Неговия Син Иисус Христос и за Светия Дух[6]. Или – с други думи – църковникът знае истината – Бога, има светлината на разума – Иисус Христос[7] и красотата на новия живот в Светия Дух и, следователно, само църковникът изгражда братство и само църковността може да спои човеците без разлика на раса, нация, род, състояние и обществено положение в едно общочовешко братство.

2.

Втората и третата цели на Теософското общество сочат, че теософите правят опити:

1. да обединят всички древни мистични, окултни религиозно-философски системи;

2. да изучат, да развият и да използват скритите физически и духовни сили у човека.

Резултатът от тези теософски опити е твърдението на Теософското общество:

1) за равенството на всички религиозни учения[8];

2) за единството и непрекъснатостта на човешката еволюция;

3) за тайнствените и недостъпни за непосветените методи и опити (концентрация, медитация и посвещения) за изучаване на истината.

Тези твърдения на Теософското общество (теософията) са ненаучни.

Днес и винаги един стремеж владее научното съзнание на човека: да потъне в действителността – обективна и субективна, да осмисли всичко, което дава сетивния и непосредствения опит. При удовлетворяването на този стремеж биват разкъсвани ръждясалите вериги на материализма и от перестите, капризно многолики облаци на отричащата сетивната действителност теософия не остава даже ефирна следа.

Действително, многоликите теософски облаци пророниха тих напоителен дъжд – копнежа на човечеството към ново знание. Но те напоиха не много души: те не можаха да завладеят съзнанието на мислещия човек с чара на действителността, защото я отрекоха[9]. Новото знание, което дава Теософското общество, се оформи във фантастични рамки, недостъпни за разума, чужди за сърцето. Теософското общество отрече разума и надцени мистичното прозрение. В отричането на разума Теософското общество има малко заслуга, защото разумът познава само мислите за нещата, но не самите неща: последните се узнават само непосредствено, когато престанат да говорят сетивата[10]. В надцeняването, обаче, на мистичното прозрение лежи съдбоносната прокоба за ненаучността на теософските твърдения.

Православната мисъл цени и разума, и сърцето, и сетивния и интуитивния опит. Последните взаимно се допълват и взаимно се проверяват. Нещо повече: православната мисъл поставя нови задачи – съдържанието, но съзнанието да бъде удовлетворено в живота чрез подвиг, творчество[11]. С това тя разкъсва мразовитата, тежка като свинец мантия на бездейността, която обезличава човека и чрез вяра и подвиг намира истината. Истината, според православната мисъл, е дискурсивна интуиция и интуитивна дискурсия[12]. Тя не е вън от нас, а в нас. Тя е идеал, ръководител, алфа и омега, Бог.

Който познае тази истина, има всичко: и знание, и щастие, и вяра. Тази истина се постига чрез рeлигията. В религията няма огъня на съмнението, защото самото съмнение е отлетяло при появата на първата усмивка, която е озарила докосналия се до Истината. В нея няма равнодушие към живота, защото религиозният вече вкусил от неговата сладост и вярва в него. В нея няма раздвоеност, защото религиозният се е върнал при Онзи, от Когото лекомислено по-рано е бил отпаднал[13].

Теософското общество е смъртен враг на научното знание, защото “вярва във всичко, освен в действителността”[14]. Увлечено от примамливата сила на тайнственото, от многобройните стигматически, сугестивни и телепатически прояви[15], Теософското общество – отрекло се от разума – надцени окултните източници, подхрани с “ефирните следи на предишните опити и постижения” своята сляпа вяра и потърси обосновка за нея в съкровищницата на древните мистични, окултни религиозно-философски системи и в шепота на индийските махатми и брахмани[16]. А в същото време Теософското общество постоянно подчертава, че то иска да освободи човека от измамното, да проникне в същината на живота и да се слее с вечното чрез задоволяване на интелектуалните потреби, а не чрез екстаз[17], катo мистиците. Ясно е, че Теософското общество теоретически отрича вярата и се прекланя пред разума, а фактически си служи само със сляпа вяра в думите на мъдрите махатми и брахмани, които формално само задоволяват своето религиозно напрежение по чисто гносеологически път[18]. Цялата структура на християнството се отличава от тази на теософията. Теософското общество признава за ръководители Бялото Братство и си служи с медитации; християните признават за ръководител Бога, живеят, движат се и са в Него, служат си с вяра и послушание, чрез които Светия Дух сe докосва до човека и по този път оформят своето религиозно знание, което не е нито преходно, нито пригодено към историческите условия[19].

3.

По този път Теософското общество стигна до един чудноват религиозен еклектизъм, тоест до приравняване на всички религии, философии и знания. Религиозният еклектизъм на Теософското общество логически принуждава към протест против християнската религия, като единствена религия и против християнското богопознание, като най-съвършено знание. Ледбитер, например пише: “Ние сме християни, защото случайно сме се родили в християнска страна, а не защото сме изучавали и сравнявали всички религии и съзнателно сме избрали християнството… Ако някой от нас бъде еднакво естествено индус или мохамеданин и за него съвършено естествено щеше да бъде да отправя своята преданост към Бога под името Шива, Кришна, Аллах, наместо под името Христос”[20]. “Теософията е синтез: от браманизма тя взема идеята за съвършения дълг (Dharma), от будизма – идеята за състрадание, от Заратустра – идеята за съвършена чистота, от християнството – идеята за съвършена любов. Основните учения на Изтока (за превъплътяването и за кармата) се сливат с учението за еволюцията, което лежи в основата на цялата западно-европейска наука”, пише Alba[21]. И действително Теософското общество съзира в индийските Веди и Упанишади, в египетските “книги на мъртвите”, в асиро-вавилонските химни и митове, в персийската Авеста и будийската Трипитака, в свещените книги на Вехтия и Новия Завет един божествен лъх, отразен чрез човешкото съзнание в различни форми, според времето и условията, при които те са се появили. Повлечени от потока на непрекъснатата еволюция, различните религиозни учения са кристализирали различни божествени идеи по необходимост, а не по свободно щение. Ето защо теософите смятат, че “християнството е религия на индивидуалност и жертва, мохамеданството – религия на предаността, юдаизмът – религия на земното щастие, будизмът – религия на съвършения живот, индуизмът – религия на дълга”. Не е ли ясно, че християнството за Теософското общество не е пълнота, че то е отразило само част от Божествената истина.

4.

Що е теософията? Теософията е знание; теософското знание е знание религиозно; теософията е религия.

Безусловно, теософията е знание, а не учение. Знанието е непостоянно. Днес царува една съвкупност от знания, утре друга. Учението е постоянно, систематизирано и оправдано знание на отделната личност или общество. Учението се намира в зависимост от мислеща личност или личности, знанието е обект за постижение. Всяко учение има свои носители. Теософското знание няма такъв. То е непостоянно, като сянка, за всеки член на Теософското общество и нееднакво, не признава по принцип авторитета на своите водачи. За учението на Теософското общество не може да се съди по писанията на водачите. И може да се твърди, че учение на Теософското общество няма, че няма изповедание на теософското общество. Има само мнения; те се менят, развиват[22]. Какво ще донесе утрешният ден – никой не може да знае и никой не може да предрича.

Теософията е знание религиозно. Тя е “всемирен научно-религиозен синтез, който може да задоволи търсещия истината разум и да даде на света всеобемаща религия и етика”, пише Анни Безант. “Теософията не се смесва нито с наука, нито с религия; тя е във всяка наука и във всяка религия… и е достъпна само за избраници. Теософията не е достъпна за мнозинството, за тълпата; тя никога не се приспособява към простите, невежите”[23].

Теософията е религия[24]. Тази мисъл може да се оспорва и да бъде неправилна при точна употреба на термините. Теософията не е религия, а е религиозно знание, получено със сляпо доверие от ръководителите на Теософското общество и осмислено чрез медитация (своеобразен, нежизнен, необществен опит)[25]. Но и християнството не е религия, а религиозно учение, дадено от Христос Богочовека, усвоено чрез вяра и благодат, осмислено чрез жив подвиг в живота[26]. Всеки знае, че религията е връзка между Бога и човека[27]. И все пак не малцина говорят, че християнството е религия. Очебийна е неточната употреба на термините. Християнството е теоретическа мантия на религията на новозаветния човек. Така също и теософията е теоретическа мантия на теософа, член на Теософското общество. Тези мантии много често са заимствани гиздила, чужди пера; нерядко те не съответстват на религиозните постижения на онзи, чиито слабости те прикриват. Но те са идеални норми, а не точни изразители на личната религиозна опитност. Нарекохме теософията религия, защото така я нарича председателката на Теософското общество и защото почти всички смятат, че християнството е религия.

Християнството е най-съвършеното религиозно учение. То е несравнимо с никое друго религиозно учение. Happel заявява[28], че “сравнителното изучаване на религиите привежда не към приравняване, а към правилна оценка на християнството като единствена богооткровена истина и религия. Ценно у другите е само онова, което съвпада с християнството”. И това, което съвпада е само колеблива, несигурна, носеща измама сянка[29], спуснала се от висините. Тази сянка изчезва мигновено при светлината на Евангелието Христово.

Има ли смисъл да съединяваме тези чудати сенки, за да блуждаем в мрака на нереалното, когато светлината на Евангелието Христово багри сърцата с Божествена любов, озарява съзнанието с Божествена истина и възпламенява волята към свят подвиг? Истината, пътят и животът – три пътеводни звезди към спасение, ярко сияят само в християнството[30]. И на нас е непонятно, как някои[31] могат да твърдят, че “не им е жалко да отдадат целия си живот, за да открият макар един религиозен химн на Ведите”.

Християнството е несъвместимо с никое друго религиозно учение. Ясно е, че то най-малко е съвместимо с теософията, като еклектическо религиозно учение, като синтез на всички религии и философии.

Прочетете още „Из книгата „Теософско общество“*“ →

Костадин Нушев

През 2023 година се изпълват 100 години от създаването на Богословския факултет. По повод на тази юбилейна годишнина отправяме поглед назад към времето където се изправят в своя достолепен ръст първите професори – учредители и първопроходци на българската богословска наука. Професор д-р Ганчо Стефанов Пашев (1885-1962) е един от тези стълбове на Богословския факултет през първия период от неговото съществуване. Той се нарежда сред първооснователите на българската богословска наука като представител на първото поколение професори на Богословския факултет и първи университетски преподавател по Нравствено богословие в България.

Професор Ганчо Пашев е един от видните основатели у нас на Православната християнска етика като научно-богословска дисциплина и заслужил професор, авторитетен преподавател и плодотворен автор в нашата църковна книжнина, богословска литература и цялостна научно-академична традиция. Точно преди 100 години – през 1922-1923 година, младият тогава български богослов публикува първите си научни трудове, въз основа на които ще бъде хабилитиран и избран за доцент по Нравствено богословие в новосъздадения Богословски факултет в град София. През 1923 година това са двете първи научни съчинения на професор Ганчо Пашев – „Цел и смисъл на живота“ (Пловдив, 1922) и „Основите на нравствеността“ (София, 1923).

Този забележителен вековен юбилей от началото на Богословския факултет и на научно-изследователското дело на професор Ганчо Пашев са важен повод да си припомним живота и богословското творчество, да посочим по-важните трудове и приноси на първия православен моралист у нас и да отдадем дължимото на един от първооснователите на висшето богословско образование, радетел за богословската наука и носител на църковно-академичната традиция в областта на Систематическото богословие и Християнската етика през бурните години от първата половина на ХХ-ти век. Това припомняне на живота и делото на нашите предшественици, учители и духовни наставници във вярата е необходимо за нас особено при отбелязването на по-важни юбилейни годишнини, за очертаване на главните етапи и осмисляне на първоосновите и насоките на развитие на българската църковно-богословска мисъл и научно-академична традиция в нашата родна християнска мисъл[Нушев, 2022].

1. Кратки биографични щрихи

Професор Ганчо Пашев е роден през 1885 година в семейството на православен свещеник и е закърмен и възпитан в духа на българските християнски и възрожденски традиции. Той придобива своето висше богословско образование в Русия където завършва Киевската духовна академия, както повечето тогавашни образовани български духовници и бъдещи професори по богословие у нас. Ганчо Пашев е един от първите християнски моралисти и професионални православни богослови в България, които в началото на ХХ-ти век полагат основите на богословското образование, на висша църковно-богословска школа и православна научно-академична традиция[1].

След завръщането си в България той е учител в различни градове на страната, активен просветен деец, основател и главен редактор на църковни периодични издания, сред които особено място заема списание „Народен пастир”, което започва да излиза под негова редакция в Плевен през 1911 година.

Докато учителства в град Варна заедно с други видни български интелектуалци, писатели и просветни дейци като Йордан Йовков, той започва и задълбочено проучване върху възрожденските духовни и просветни традиции на Българската църква и по-специално върху книжовното наследство на Търновския митрополит Климент (Васил Друмев)[Нушев 2011:49-50].

Неговото първо изследване върху християнската етика на Търновския митрополит Климент е книгата, посветена на 10-та годишнина от блажената кончина на видния български архиерей и възрожденски духовник „Обществено-политическите възрения на Търновския митрополит Климент Браницки (Васил Друмев)“, издадена в София през 1911 година. Още преди да започне преподавателската си работа в Богословския факултет с решение на управителното тяло на Българската академия на науките Ганчо Пашев е натоварен да събере, обработи и подготви за печат събраните съчинения на Търновския митрополит Климент Друмев като проучи и опише и непубликуваните му произведения от неговия личен архив.

Като първи преподавател по Нравствено богословие и Етически системи в Богословския факултет, основан в началото на 20-те години на ХХ-ти век, професор Ганчо Пашев пренася достиженията на руското православно богословие в България и създава оригинална българска система на науката за морала, която се основава върху християнските традиции и духовно-просветни достижения на Българската църква по време на Възрожденската епоха[Киров 2010:17-21].

Професор Ганчо Пашев си сътрудничи активно със Софийския митрополит Стефан и други български архиереи, с представители на руската православна емиграция в Париж и свои колеги от други поместни православни църкви. Той специализира в Сорбоната и публикува свои научно-богословски изследвания на български и руски език в български църковни периодични списания и в християнски издания в Париж през 30-те години на ХХ-ти век.

Професор Ганчо Пашев познава достиженията на руската религиозно-философска мисъл и се намира в близки отношения с някои от представителите на руската емиграция в Париж, сред които се откроява работата му с професор Василий Зенковски в областта на православната християнска педагогика. През 1931 година той подготвя и публикува като автор един от учебниците по Християнско вероучение на Министерството на народното просвещение за българското общообразователно училище (Професор Ганчо Пашев. Вероучение за трето отделение на първоначалното училище. София 1931).

2. Методология на Нравственото богословие

Въз основа на добрите познания върху достиженията на Православното нравствено богословие в Русия през ХХ-ти век и на новите философски направления на интуитивизма и еволюционизма професор Ганчо Пашев предлага свой оригинален проект и модел за научна систематизация на Православното нравствено богословие, който съчетава едновременно традициите на православната християнска етика с достиженията на водещите специалисти в областта на философията на морала и представителите на различните етически системи[Нушев 2011:50-52].

Като първи университетски преподавател по дисциплината Нравствено богословие в Софийския университет той разработва систематично съдържанието и структурата на академичната програмата по християнска етика и оформя нейните основни насоки на развитие. Публикува и първите научни разработки и основни съчинения в тази област, като се движи в тематичните и методологични рамки на руското православно богословие, но е ориентиран и към по-широк кръг от етически и антропологични проблеми, които се коментират в руската религиозна философия по това време[2].

Макар да е възпитаник на Киевската духовна академия, Ганчо Пашев след като придобива първоначалния педагогически опит в България и специализира в Сорбоната в Париж, придобива възможност да съчетае по един творчески и практически ориентиран начин най-добрите тогавашни традиции на православното богословие с равнището и изискванията на съвременната философска наука за морала[Нушев 2011:55-60].

Тези благоприятни обстоятелства, и непрекъснатата му педагогическа и просветна дейност, се отразяват в неговото научно творчество и му позволяват да положи началото, и да постави здрави основи, на научната разработка на християнската етика в България.

Като основател на Катедрата по Нравствено богословие в Богословския факултет професор д-р Ганчо Пашев пренася и адаптира на българска почва научно-академичните достижения на Киевската духовна академия, на която бил възпитаник, но с голяма вещина и усет за актуалните проблеми на времето разработва широк кръг от социални проблеми или научни въпроси, свързани с етиката на нихилизма и анархизма, с проблемите на социалната философия и философията на морала, християнската антропология и индивидуалната нравственост.

Първите и най-ранни богословско-етически изследвания на професор Ганчо Пашев са ориентирани към проблематиката на християнската антропология и съвременните тенденции в западната философия и етика. В своите изследвания се интересува от проблемите на „Обезценяването на човека” и «Кризата в моралното съзнание на човечеството» като подлага на богословски анализ и оценка, от гледна точка на християнската етика, тенденциите, свързани с нихилизма и аморализма на епохата, натуралистичната и еволюционистичната етика, философските аргументи и духовните основания на агностицизма и атеизма.

В много свои специализирани богословски изследвания, които имат методологически или социално-етически характер, темата за човека присъства като органичен център на християнските етически знания. Християнската антропология е един от основните центрове на Нравственото богословие и в своите научни трудове професор Ганчо Пашев я разглежда в библейско-богословски, патристичен и философско-антропологичен план. По-специално той се спира върху антропологията на апостол Павел като полага началото на специализираните антропологични и богословско-етически изследвания на тази проблематика[Нушев 2011:50].

3. Православното християнско учение за нравствеността

Като първи редовен и щатен преподавател по Нравствено богословие в новосъздадения Богословски факултет на Софийския държавен университет през 1923 година професор Ганчо Пашев разработва Православната християнска етика и преподава Нравствено богословие заедно с помощната научна дисциплина История и анализ на етическите учения и системи. Професор Ганчо Пашев се придържа към названието „Православно християнско учение за нравствеността” като отразяващо най-точно характера на Нравствено богословие като специална наука за морала. Първите научни трудове в областта на Православното нравствено богословие, които той публикува в Годишника на Богословския факултет в началото на своята преподавателска и научно-изследователска работа в Университета, са посветени именно на въпросите за научния характер, задачите и методите на Православното християнско учение за нравствеността като специална богословска наука[3].

В тези свои научни студии той анализира връзката между религията и нравствеността, очертава характера и предстоящите задачи на българската наука за морала и скицира по-важните изследователски насоки и основни научни направления за развитие на християнска етика[4].

Основните въпроси, на които се спира професор Ганчо Пашев в този първоначален етап от своето научно-изследователско дело, са свързани с антропологичните основи на нравствеността, характеристиките на нравственото съзнание на човека, спецификата на християнския морал и основите на християнската благодатна нравственост. При анализа на структурата на нравствеността или учението за нравственото благо и нравствените цели на човешкото поведение „българската наука за морала”, както определя Нравственото богословие професор Ганчо Пашев, прилага широка изследователска програма и се стреми да изгражда точни критерии за систематизация. Тази комплексна научно-методологическа система от критерии за изследване и класификация на основните въпроси на нравствеността, както в областта на религията, така и в сферата на естествената нравственост и морала, отчита основните аксиологични и философско-светогледни принципи и характеристики на различните етически учения като набляга на съдържащите се в тях антропологични основи, етически мотиви и психологически подбуди за нравствено постъпване на човека.

В своя модел и проект за изграждане на науката за християнската нравственост професор Ганчо Пашев влага своето разбиране за системата на християнския морал и разработва основните дялове на Нравственото богословие. Това са християнската антропология, философията на морала, християнската индивидуална нравственост и християнската социална етика. Тази систематична структура на християнското учение за нравствеността е залегнала в основите на българската богословска наука за морала. Тя е изградена от научно-изследователското дело на професор Ганчо Пашев и е вградена в богословско-систематичната традиция на християнската етика в България.

Антропологическата проблематика, която присъства по иманентен начин в изследването на философията на морала и духовните основи на нравствеността, кристализира в сферата на християнската антропология, която се разработва в българското православно нравствено богословие в духа на патристичната традиция и православната духовност.

На второ място професор Ганчо Пашев се спира върху христологичните и сотириологичните основи на християнската нравственост. Така той изследва основите на благодатната християнска нравственост. В своите научно-богословски изследвания през 30-те години на ХХ век той се спира по-задълбочено върху «Нравственото учение на Иисус Христос» (1932) и насочва вниманието си към изследване на нравствената страна на спасението[5]. Тези два въпроса се централни за изграждането на християнската индивидуална нравственост и за систематичната рамка на християнската субективна сотириология, които спадат към системата на нравственото богословие.

Първата книга на професор Ганчо Пашев, посветена на учението на Иисус Христос, предизвиква оживена дискусия в средите на тогавашните български философи[Славов 1994:181-183]. Специално внимание на тази книга отделя, и публикува своя критична статия върху книгата на професор Ганчо Пашев в списание «Философски преглед», известният български философ професор Димитър Михалчев[6].

Основната теза на професор Ганчо Пашев е свързана с християнското разбиране за същинската духовна и дълбока нравствена промяна в живота на човека е възможна чрез вникване в духа на Христовото евангелско учение и възприемането на неговите нравствени изисквания чрез вяра, благоговение и послушание към Божията воля. Изтъкват се религиозно-нравствените основи и мотиви на християнската нравственост, които определят характера и насоката на духовното обновление на човешкия живот.

Професор Димитър Михалчев акцентира на обстоятелството, че в модерната епоха и особено в началото на ХХ-ти век човечеството се е отдалечило от вярата в Иисус Христос и единствено чрез историческия и критичен подход към етическите учения и нравствени ценности в историята и културата може да се достигне до осъзнаване на непреходната ценност на Христовото нравствено учение, основано върху принципа на безкористната любов към ближния. Посочва се, че не толкова чрез религиозната мотивация, насочена към трансцендентното, или посредством страха от Бога, може да се достигне до християнския нравствен идеал. По пътя на тази дискусия, обаче, самият професор Димитър Михалчев стига до един логически обоснован и философски правдив извод, а именно че основните принципи на християнската етика, основани върху Нравственото учение на Иисус Христос за евангелската безкористна любов към ближния, представляват сърцевината и непреходната ценност на християнската нравственост, която вдъхновява човечеството през вековете[7].

През този период от своята преподавателска и научно-изследователска работа професор Ганчо Пашев продължава да се занимава с въпросите на духовно-нравственото образование и дейността на християнските духовно-просветни дружества в България. Запазена е в архивите на някои български архиереи специална кореспонденция между него и водещите духовни авторитети в Българската църква по указаните въпроси[8].

Прочетете още „Професор Ганчо Пашев и православното християнско учение за нравствеността в българската богословска наука*“ →

Иван Г. Панчовски  

Законът за растежа е валиден не само в телесния живот на човека, но и в духовния – разбира се, съобразно с особената структура на този живот, с по-високото му място в иерархично устроеното битие, с висшето му назначение и с действието в него не само на естествени, но и на благодатни сили.

Тази теза основава на думите на Господ Иисус Христос, в които Той оприличава напредването в духовния живот с развитието на семе: хвърлено в почвата, то постепенно пониква и расте. В това развитие Господ Иисус Христос посочва три характерни степени или фази: първо се появява злак, после клас и накрая пълно зърно (Марк 4:28).

Имайки предвид приведената евангелска истина и основавайки се също и на собствения си духовен опит, преподобни Макарий Египет­ски разкрива тази мисъл със следната картинна реч: както зародишът в майчината утроба не става изведнъж човек, но постепенно приема човешки образ и се ражда, впрочем още в несъвършена човешка възраст, тепърва расте и едва тогава става мъж; също както семената на ечемика или на пшеницата не пускат корени веднага, щом бъдат хвърлени в почвата, но когато изпитат студове и ветрове, и след дълго време произвеждат от себе си стъбла; и накрая, който сади круша, не бере от нея веднага плодове: така и в духовната област, където има толкова много мъдрост и изтънченост; човек постепенно възраства и идва в състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст (Ефесяни 4:13), а не, както някои твърдят, като че ли това е същото, като да се съблечеш и да се облечеш[1].

Като описва духовното възрастване въз основа на Свещеното Писание и Свещеното Предание, на отците и учителите на Църквата и на наблюдения върху собствения си духовен живот, епископ Теофан (Говоров, Вышенский затворник) отбелязва в съчинението си „Путь ко спа­сению“, че обръщането към Бога преминава редица подготвителни степени, при които свободата се свързва с благодатта; при това начините на благодатното въздействие са толкова разнообразни и състоянията на хората, у които започва да действа благодатта, са безчислени. Все пак – продължава мисълта си епископ Теофан – трябва да се очаква, че при цялото разнооб­разие тук има един общ ред на изменения, който не може да бъде заобиколен от никого. Като се вземе под внимание духовното състояние на човека въобще и отношението на свободата към благодатта, може да се опише този ред и да се определят действащите в него правила[2].

Изтъкнатото установление позволява да се говори за възрастване в християнските добродетели и тук специално в християнската надежда, както и да се прави опит да се проследят и анализират главните моменти в този процес, взаимната им свързаност, обусловеност и последователност, а също и да се определи присъщият им ценностен акцент.

При зараждането на християнската надежда и в началните ѝ стадии меродавна и формираща роля изпълняват страхът от временни и вечни наказания и представата за лишаване от Божията любов и за загубване обещаните от Бога земни и небесни блага. Добре познат е от психологията на религията присъщият на религиозното преживяване момент mysterium tremendum – мистичен страх пред безпределната тайна, който е послужил като повод на римския писател Арбитер Петроний (I-ви век) да направи извода: „Primus in orbe Deos fecit timor[3]„. Разбира се, от емпирико-психологическо и феноменологическо гледище много по-близко до истината по този проблем е френският философ Август Сабатие, според когото надеждата заедно със страха е субективният извор на религията[4]. Обаче страхът, наличен в християнската надежда в началните ѝ степени на раз­витие, не е така общ и неопределен, нито е безпросветен и панически: той се състои в боязън да не се загубят обещаните и очаквани временни и вечни блага. Застанал на такава религиозно-психологическа основа, вярващият, окрилян от Божиите обетования, възгаря в себе си надеждата, тръгва по спасителния ѝ път и не желае да се отклони от него. Тук е важно той да не се привърже и пристрасти към измамни блага и радости и да не ги направи предмет на надеждите си. Погледът му трябва винаги да се устремява от земното към небесното, от временното към вечното; да се пленява от преизобилната пълнота на Божията любов и неспирно да напредва към съвършенството на благочестието, което „е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот“ (1 Тимотей 4:8).

За да не остане да се движи в нисшите сфери на християнската надежда, в които преобладава мотивът на страха, вярващият трябва да укрепва в себе си упованието в Божията всегдашна доброта и неотстъпна помощ. Бог наистина наказва за грях и вина, но това наказание винаги е мотивирано от отеческа доброта, благост и любов и има за цел да доведе до вразумяване, поправяне и влизане в радостта на Господа и приобщаване с неизчерпаемите ѝ блага. „Всяко наказание изпърво не се показва да е за радост, а за скръб; но отпосле на обучените чрез него то принася мирен плод на правед­ност“ (Евреи 12:11). Всеки провинил се и съответно наказан вярващ може да изповяда заедно с Псалмопевеца: „Господ ме строго наказа, ала на смърт не ме предаде“ (Псалом 117:18). Следователно пътят на християнската надежда е път към радост и блаженство: от мъката на страха той преминава в пребъдване в радост и в предвкусване на вечно блаженство. Който се уповава на Господа и на светото Му име и от Него очаква помощ и защита, той изживява веселие в сърцето си (Псалом 32:20-21). В отношенията Си към хората Бог винаги е благ, Той е най-висшето благо за тях. Поради това в актовете на християнската вяра, надежда и любов се изживява „неизказана и преславна радост“ (1 Петра 1:8). Св. апостол Павел изповядва, че дори когато го огорчавали, той винаги бил радостен (2 Коринтяни 6:10). Такова поведение той завещал и на всички вярващи в Христа Господа: „Бъдете радостни в надеж­дата“ (Римляни 12:12), „Радвайте се винаги в Господа“ (Филипяни 4:4). „Винаги се радвайте“ (1 Солуняни 5:16).

Кръстът, който се възлага на всеки християнин в пътя му на вярата и надеждата към висшето благо на спасението, не може да помрачи радостта на вярващия, понеже той се носи със съзнание за служене на истината и правдата. Това съзнание обаче се придружава от вътрешно удовлетворение и се обагря от сиянието на вечното блаженство, когато се отлива в безкористни дела на братолюбие и човеколюбие. Възвишен пример в това отношение е служението на Господ Иисус Христос, което е преминало през унижения и страдания и е завършило с кръст и смърт, но се е увенчало с влизане във вечна слава (Лука 24:26). По образеца на Спасителя и следвайки божествена поръка, християните се радват, когато попаднат в разни изкушения, изпитания и страдания (Яков 1:2; 1 Петра 1:6; 2 Коринтяни 12:9; Колосяни 1:11), и са блажени, когато ги хулят и гонят заради вярата им в Христа Господа (Матей 5:11-12; Лука (6:22-23). Земният път не само на Спасителя, но и на последователите Му, е носене на кръст. Обаче именно кръстът е най-голямата гаранция за постигане съвършенство, спасение и блаженство: ако с Христа страдаме, с него и ще се прославим (Римляни 8:17). Пътят на християнския живот, който протича в следване на Христа и в носене на кръст, винаги се озарява от изживяване на вътрешна радост и от очакване на обещаното блажен­ство. Мисля – свидетелства св. апостол Павел, – „че страданията на сегашното време са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас“ (Римляни 8:18).

Както всяка друга добродетел не е изолирана от останалите добродетели и не може да се запази и укрепи без тяхното съдействие, така и християнската надежда възраства и се усъвършенства, когато се придружава от изпълняване на всички изисквания и повели на християнския морал, чиято сърцевина се състои в заповедта за универсална безкористна любов. Спасителят казва: „Ако искаш да влезеш в живот вечен, упази заповедите“ (Матей 19:17). Всеотдайното изпълняване на християнския религиозен, нравствен и обществен дълг поражда радост от съдържащите се в него ценности и от ползотворността им в личния, семейния, обществения и народния живот, която радост в светлината на вярата във вечния живот прераства в блаженство. Иманентното измерение на християнския нравствен и обществен живот диалектично е свързано с трансцендентното му измерение. Най-дълбока и неразривна е тази връзка в проявите на християнската любов. Според думите на св. апостол и евангелист Иоан Богослов – който обича братята, преминал е от смърт в живот; ако обичаме един другиго, Бог пребъдва в нас и любовта Му е съвър­шена у нас (1 Иоан 3:14; 4:12). В този смисъл християнинът може да гледа, ако не изцяло, то поне отчасти, на изпълнението на надеждата също като на награда за проявеното от него усърдие и постоянство в спазването на евангелските заповеди.

Възрастването в християнската надежда, както и въобще в християн­ското усъвършенстване, се извършва в неотклонно следване на Христа. Спасителят е нарекъл Себе Си не само истина и живот, но и път (Иоан 14:6) – път, по който се върви с вяра и любов, но и с надежда. Оттук някои богослови изтъкват, че „пътят на надеждата в пълния смисъл е Христос“[5]. Не само в началото, нито само в средата, но и в края на пътя на християнската надежда е Христос. Който следва Христа и провежда живота си в духа и в изпълнение на заповедите Му, той не ще ходи в мрака на безнадеждността, а ще има непомръкващата светлина на надеждата и живота (срв. Иоан 8:12). Най-висшата награда на християнската надежда също е Христос: духовното общение с Него, пребъдването в Него, вечното лицезрение на божественото Му величие и участието в небесната Му слава. Затова св. апостол Павел се отрекъл от всичко, за да придобие Христа и с всичките си сили тичал към „целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса“ (Филипяни 3:8 и 14).

Прочетете още „Възрастване в християнската надежда*“ →

Иван Панчовски

Към християнската надежда необходимо принадлежат някои душевни разположения и прояви, които именно я правят добродетел и ѝ придават висока морална ценност. Тук те ще бъдат последователно характеризирани:

Смиреномъдрие

В отлика от естествената – религиозна и философска – надежда хри­стиянската надежда не се уповава нито на идоли (вж. Псалом 113:16: 134:18), нито на човеци (вж. Паралипоменон 16:7; Псалом 145:3; Исаия 2:22; 30:2; Осия 10:13), а един­ствено на Бога (вж. Псалом 38:8; 54:23; Притчи Соломонови 16:3; Матей 6:25-32; Филипяни 4:6). Колкото повече християнинът се утвърждава и напредва в надеждата, толкова по-осезателно той чувства и по-дълбоко се убеждава, че ние сме зависими от Бога и Нему дължим всичко, поради което постоянно прибяг­ваме към Божието милосърдие, особено за получаване на това, за което се надяваме. „Какво имаш, което да не си получил“ – пита св. апостол Павел (1 Коринтяни 4:7). Именно чувството и съзнанието, че ние дължим всичко на Бога и че само от Него можем да очакваме изпълнение на нашата надежда, се нарича смиреномъдрие. Според свидетелството на св. Иоан Златоуст „то е смиряване на мисълта, на ума“: „Бог иска от нас смиреномъдрие, за да се прославяме чрез Него. Ние се смеем, когато виждаме деца да си придават важност и да стъпват горделиво. Но не по-малко глупава и смешна, а при това и жалка е горделивостта на възрастния човек, която показва несъвършена мисъл във вече съвършен по възраст човек[1]“

На езическия свят и на античната етика не е била известна добродетелта смиреномъдрие. Езичниците се гордеели със способностите и съвършенст­вата си и им придавали твърде голямо значение[2]. Някои от тях, както се заключава от мита за Прометей, дори мечтаели за равенство с боговете. По съвършенство стоическият мъдрец не искал да остане по-назад от Бога; в някои отношения дори се превъзнасял над Него. Сенека не само съ­общава, но и споделя мисълта на Квинт Секстий: „Юпитер не може повече, отколкото добрия човек.“ Според него Бог притежава мъдрост по природа, а мъдрецът я придобива със собствени усилия; Бог се намира вън от страданията, а мъдрецът се издига над тях[3].

Въз основа на Божието откровение и на религиозните си преживявания християнинът чувства, от една страна, безпределното съвършенство, пре­възходство и величие на Бога, и от друга страна, тварността и обусловено­стта си от Бога, както чувства и несъвършенството си. Това чувство е смиреномъдрието, което като типична християнска добродетел, е налично като конститутивеи елемент във всяко истинско религиозно-нравствено отношение на човека към Бога. Само тънък религиозно-етичен анализ може да различи смиреномъдрието от смирението. Някои представители на Православната християнска етика, например протоиерей Павел Феодорович Со­лярски, отъждествяват смиреномъдрието със смирението[4]. А други, например протоиерей Николай Стелецки, чрез тънък религиозно-етичен анализ се опитват да разграничат тези сродни християнски доброде­тели. Според протоиерей Стелецки смиреномъдрието принадлежи към християнската надежда и е нейна проява, а смирението принадлежи към християнската любов към себе си и е нейна проява; съответно на това смирено­мъдрието се проявява в отношенията на християнина към Бога, а смирение­то – предимно в отношенията към човеците[5]. Излизайки както от наимено­ванието на тези две добродетели, така и от феноменологията им, следва да отбележа, че смиреномъдрието се отнася само до знанието на християнина за Бога, а смирението – до цялото му поведение. В този смисъл смиреномъд­рие притежава и проявява онзи християнин, който не си въобразява, че притежава пълно и съвършено познание за Бога, понеже Той поради непо­стижимото Си същество и безкрайното Си съвършенство може да бъде познат от ограничения и несъвършен човек само в определени граници. Вярна феноменологическа характеристика на смиреномъдрието дава св. Григорий Богослов, когато пише: „Смиреномъдър е този, който говори за себе си малко пред немнозина и рядко, и не този, който се отнася унизител­но към по-ниско стоящите от себе си; но този, който говори за Бога скромно, който знае какво да каже, за какво да замълчи, в какво да признае незнание­то си; който отстъпва думата на имащия власт да говори и се съгласява, че има хора, които са по-духовни от него и повече са напреднали в разбирането[6].“

Още в апостолския век се е развило своеобразно лицимерно и надменно смиреномъдрие. Това смиреномъдрие изобличава св. апостол Павел и предпазва вярващите да не бъдат прелъстени от него. Това смиреномъдрие у колосяни се съединявало с мечтателно служене на ангелите: обладаните от него се впускали в онова, което не са видели, безразсъдно се гордеели с плътния си ум и не се придържали към Христа като Глава на Църквата, от Когото ця­лото тяло, поддържано и свързано чрез стави и свръзки, расте в растене по Бога (Колосяни 2:18-19). В противоположност на изтъкнатото своеволно, ли­цемерно и надменно смиреномъдрие истинското смиреномъдрие се проявява в дълбоко преклонение пред Бога, в послушание на Църквата, която по религиозните въпроси и в делото на богопознанието е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15), в смирено служене на Бога и ближните и в търпеливо очакване благата на християнската надежда като дар от безпределната Бо­жия любов. Като пише, че „смиреномъдрието е съкровищница на добродете­лите[7]“, св. Василий Велики наставлява: „Обикни смреномъдрието и то ще те прослави. По такъв начин лесно ще се издигаш към истинска сла­ва, към слава пред ангелите, към слава пред Бога; Христос ще те признае пред ангелите за Свой ученик и ще те прослави, ако останеш подражател на смиреномъдрието Му[8].“

Доволство от своето положение

С християнската надежда неразривно е свързано доволство от своето положение в света, от своя жребий в живота, което се проявява като после­дица от християнското смиреномъдрие. „Голяма печалба е – казва св. апостол Павел – човек да бъде благочестив и доволен от себе си“ (1 Тимотей 6:6). Който вярва в Божия Промисъл и в Божието ръководство на света и човечест­вото, който приема всички блага и придобивки като дарове от Бога и излия­ния на Неговата благодат и който възлага надеждата си на Бога, той при всяко свое положение в света запазва душевно спокойствие и не роптае против съдбата си. Недоволството от своето положение в света обикновено произтича от самомнение, самонадценяване и преувеличаване способностите си, правата и заслугите си. Свещеното Писание на много места приканва вярващия да бъде трезвен и критичен в оценките за себе си, предпазва го от високомерие и го възпитава в скромност в личния, обществения и духовния живот. Св. апостол Павел наставлява християните: „Не мислете за себе си повече, отколкото трябва да мислите; а мислете скромно наспоред вярата, която Бог е отмерил всекиму“ (Римляни 12:3).

Според християнската и научната социология обществото прилича на жив организъм, чиито членове са отделните човеци. Съответно на това за за­пазването, правилното функциониране и успеха на обществения организъм необходимо е всеки да вгради себе си, способностите и силите си, труда и творчеството си на най-подходящото за него място – там, където ще може да принесе най-обилен плод. И това, което според нашия ограничен поглед ни изглежда несъвършено и предизвиква недоволство в нас, може да бъде за обществения организъм и добро, и полезно, и благодетелно. Според мисълта на св. апостол Павел в обществения организъм има много членове, но те не вър­шат една и съща работа. „И не може окото да каже на ръката: не ми тряб­ваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате. Наопаки, ония телесни членове, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни; и на ония членове на тялото, които мислим, че не са толкова на чест, отдаваме повече чест; и неблагообразните наши членове имат по-голямо благообразие, а благообразните нямат нужда от това. Но Бог разпределил тялото, като на несъвър­шената му част отдал по-голяма чест, за да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за други“ (1 Коринтяни 12:21-25).

Напълно неоправдан и дори безсмислен е ропотът: защо един човек е повече надарен, а друг – по-малко. Тук най-често имаме работа с природна закономерност и необходимост. Но и от гледище на Божия Промисъл нямаме право да роптаем. Св. апостол Павел пита: „Ами ти, човече, кой си, та спориш с Бога? Изделието няма да каже на майстора си: защо си ме тъй напра­вил? Или грънчарят не е властен над глината, та от едно и също месиво да направи един съд за почетна употреба, а друг – за долна? Защото кой е познал ума на Господа? Или кой Му е бил съветник? Или кой е дал Нему нещо отнапред, та и Той да му възвърне? Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него“ (Римляни 9:20-21; 11:34-36).

Една от проявите на доволството на християнина от своето положение в света се състои в ограничаване потребностите си и в задоволяване на на­същните нужди. Св. апостол Павел назидава: „Като имаме прехрана и облекло, нека с това да бъдем доволни“ (1 Тимотей 6:8). Християнското доволство пред­пазва вярващите от алчност и сребролюбие, от пристрастяване към земните блага и от стремеж за забогатяване. Те знаят, че, щом нищо не са донесли на света, явно е, че не могат и нищо да изнесат от него (1 Тимотей 6:7).

За правилното разбиране и положителното оценяване на християнското доволство от своето положение в света потребно е то да не се отъждествява с примиряването с всяко положение и особено с национално и социално под­тисничество, с пробване и угнетяване, с експлоатиране и ограбване. Като сътворен по Божи образ и свободна личност всеки човек е длъжен да от­стоява достойнството си, основните си права и гражданските си свободи, да се бори за признаване и зачитане националната и социалната правда.

Също така християнското доволство от своето положение в света в ни­кой случай не следва да спъва естествения устрем на човека към лично и обществено издигане, към извоюване по-високо служебно положение, което, разбира се, да отговаря на дарованията и подготовката му и в което да бъде вложено старание, усърдие и умение за по-големи трудови успехи, за нови дръзновения и съзидания, за по-ефективно служене на ближния, обществото и човечеството, за придвижване напред на националния и световен прогрес. От богословско гледище този устрем е включен в призванието на всеки човек да се стреми към непрекъснато усъвършенстване, към неспирно богоуподобяване (Матей 5:48), както и в изискването да умножава, преумножава и оползотворява дадените му от Бога таланти (вж. Матей 25:14-30; Лука 19:11-28).

Накрая следва още да се отбележи, че християнското доволство не е тъждествено с доволството, което Джон Стюарт Мил отхвърля като малоценно в сравнение с щастието. Според този философ щастието се състои от особен вид удоволствия, които имат качествено превъзходство пред дру­гите удоволствия и задоволяват висшата природа на човека. В нея – пише Мил – има нещо, което заставя човека да жертва удоволствията си, да търпи заобикалящите го несъвършенства, не само да не завижда на удовол­ствието на другите, но и в самото си недоволство да намира щастие за себе си; има нещо, което го заставя по-скоро да бъде недоволен човек, отколкото доволна свиня, недоволен Сократ, отколкото доволен глупак. Това нещо е чувството за собствено достойнство, присъщо в някаква форма и степен на всеки човек. Съществената част на щастието съставлява именно чувството за собствено достойнство; задоволяването на това чувство е необходимо условие за постигане щастие. Под влияние на чувството си за собствено достойнство човек предпочита висш начин на живот пред нисш. Този начин на живот може да е свързан с лишения и жертви, може да отнеме на човека доволството, но не и щастието. Нещо повече, Мил е убеден, че „недовол­ството на развития човек не само може напълно да съжителства с личното му щастие, но то е необходимо и неизбежно условие за последното, а раз­глеждано в отношение към общото щастие, то е един от изворите на човешкия прогрес и на нравственото усъвършенстване, следователно служи за опора на стремежа към общото щастие[9].“

От изложението на Мил е ясно, че той има предвид доволството като съвкупност от нисши наслади и удоволствия, което се отрича от Християн­ската етика като върховна цел на живота и най-висше благо. Тя устремява вярващия към духовни ценности и блага, към нравствено усъвършенстване и служене на ближните и обществото. Именно в този начин на живот и дей­ност християнинът остава верен на призванието си да се развива като нрав­ствена личност, да запазва и обогатява личното си достойнство, да осъщест­вява себе си като член на обществото и зидар на Царството Божие и да по­стига щастие и блаженство. Доволството на християнина от своето поло­жение в света е съвсем друго състояние в сравнение с доволството от плътски наслади и нисши удоволствия и влиза като момент в състава на християн­ското призвание и обществено служене, за което се изисква всеотдайност както във великите, така и в малките дела. И всеки ще получи припадащата му се награда: вътрешно удовлетворение и признание от Всевишния, Който въздава всекиму според усърдието и делата му, без да пропусне и най-малкото и наглед незначително: дори който напои жаден с чаша студена вода, няма да изгуби наградата си (Матей 10:42; Марк 9:41).

Прочетете още „Необходими принадлежности на християнската надежда*“ →

Иван Панчовски

Като религиозна добродетел християнската надежда има дълбоките си основания в Бога: в безпределната и святата Му любов към човека, в премъдрия Му промислителен план за осъществяване последната цел на чове­чеството. Християнската надежда се основава върху Бога, тъй като Той е не само Творец и Промислител, Изкупител и Избавител, Спасител и Осветител на човечеството, но и най-висшето благо, към което са устремени и в което намират пълно осъществяване съкровените стремежи и въжделения на човека. С основанията на християнската надежда са неразривно свързани мотивите ѝ, но те вече изхождат от човешката природа, която изцяло е насо­чена към разкриване в пълнота и съвършенство, към развиване на човеш­ката личност и съзидателното ѝ проявяване, към екзистенционалното и пъл­ноценното ѝ утвърждаване във вечността, към постигане най-висшето благо и включеното в него непомръкващо блаженство. Така че в основанията и мотивите на християнската надежда обективната и субективната страна се срещат в една точка, взаимно се допълват и подкрепят. Тук няма антиномична противопоставеност и противоречиво отношение. Бог е човеколюбив и иска да привлече човека към Себе Си, да го приобщи с изобилните блага  на отеческата Си обич и да го потопи в безбрежния океан на блажения Си живот. А човекът е устремен към Бога и копнее за Него, за да се избави от самот­ността и отчуждеността си и да осъществи себе си в богообщението и боголюбието, да постигне най-висшето благо – пълнотата на живота и съвършената духовност. Основанвията и мотивите на християнската надежда представляват многолика пълнота, от която тук ще бъде съсредоточено внима­нието върху следните:

Божия безпределна доброта и благост

Като религиозна, респективно богословска, добродетел християнската надежда е основана върху Божията доброта и благост. Постигането на вре­менния и още повече на вечния предмет на християнската надежда изцяло е обусловено от Божията доброта и благост. Като добър и благ Бог е най-висшето благо за човека, към което той е устремен с цялата същност на религиоз­ната си потребност, въобще с духовната си природа.

Добротата и благостта като свойства на Бога са изява на същността Му и начини на проявяването Мy като Творец, Промислител, Изкупител, Спа­сител и Осветител. Етимологията на думата „бог“ в повечето езици навежда пряко на добротата и благостта като същностни свойства и прояви на Бога. Счита се за очевидна религиозно-историческата и религиозно-психологи­ческата истина, че Бог е добър и благ. В индуизма Той бива преживяван и представян като „океан от доброта“.

Не само религиозното чувство, и преживяване, но и религиозната ин­туиция и религиозно-философският размисъл се издигат до идеята за Божията доброта и благост, дори до разбирането на Бога като абсолютно Добро и най-висше благо. Според Сократ Бог по природа е добър (αγαθός); Той е изпълнен с благосклонност и обич към всичко живо и най-вече към чове­ците. Божиите благодеяния към хората са безмерни. Всичко, което става в света и се случва на хората, се извършва според Божия премъдър и всеблаг Промисъл, следователно е добро. Бог е мъдър, справедлив и добър: мъд­ростта Му е съвършена; разпоредбите и делата Мy са справедливи; Той иска и върши само това, което е най-добро[1]. Поради безмерната доброта и благост на Бога Платон Го отъждествява с най-висшата идея – с идеята за доброто. Този философ определя Бога като Доброто самò по себе си. Добротата на Бога е съвършена, а волята Мy – свята. Бог е най-прекрасен и най-добър, а заедно с това и блажен. Съответно на това Божията доброта е основа и мотив за създаването и съществуването на всички неща. Бог е добър Създател и Устроител на света; Той подрежда всичко по най-добър начин[2]. Боеций определя Бога като Добро[3]. До творчески синтез между религиозните прозрения и божествените откровения, от една страна, и рели­гиозно-философските постижения, от друга страна, идва блажени Августин. Според него триличният Бог е съвършеното битие (ens realissimum) и причи­ната на всичко съществуващо, както и най-висшето благо (summum bonum)[4].В ново време Рене Декарт поставя между другите свойства на Бога добротата[5].

За християнина прозренията на другите религии и на философията имат безспорно значение, понеже са свидетелство за общочовешкото рели­гиозно съзнание, което не следва да бъде оставяно без внимание и още по-малко пренебрегвано при изясняване на проблема за надеждата. Но за него най-меродавен е първоизворът на християнската религия – Свещеното Писание. В него – в Стария и Новия Завет – Бог е открит като абсолютно добър. Всичките Мy прояви и отношения са мотивирани и проникнати от доброта. Освен това в Свещеното Писание Божията доброта е представена в цялата ѝ пъл­нота; тя е онтологична определителност на Божието битие, определяща сила в отношенията на божествените лица в Света Троица, мотивиращ двигател в Божието творчество, ръководен принцип в отношенията към хората и живите създания, в домостроителството на човешкото спасение, в царството Божие с временните и вечните му блага, в преобразяването на вселената, в създа­ването на ново Небе и нова Земя. От Божията добробитийност е обусловена добробитийността на всичко, сътворено от Бога. Тази добробитийност на всички създания е изразена в оценката на Битиеписателя: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Битие 1:31). Но добротата е същинска етическа категория и именно в етическата област получава истински смисъл и пълно разкритие. В абсолютен и безотносителен смисъл само Бог е добър. Той е единственият безусловен носител на предиката „доброта“: Неговата доброта е безпределна и вечна. Господ Иисус Христос казва: „Никой не е благ (αγαθός), освен един Бог“ (Матeй 19:17; Марк 10:18; Лука 18:19). Тук е потребно да се направи една екзегетическа бележка, за да не се остане с впечатлението, като че ли Самият Господ Иисус Христос не е благ, респективно добър, и като че ли човеците са лишени от всяка благост, респективно доброта. Според обяснението на св. Иоан Златоуст Господ Иисус Христос безспорно е благ. Затова когато богатият момък се обърнал към Него с ду­мите „Учителю благи“ (Матей 19:16), Спасителят само го запитал: „Защо Ме наричаш благ?“ (Матей 19:17), но не казал: „Аз не съм благ“. С думите „Никой не е благ, освен един Бог“ също не се отрича относителната благост, респективно доброта, на човеците. С приведените думи – продължава тълкуванието си св. Иоан Златоуст – Господ Иисус Христос „не лишава човеците от благост, но само отличава благостта на човеците от благостта на Бога[6]“. Следователно човеците имат природна предразположеност към доброта, въз основа на която те могат да се издигат към доброта, но тяхната доброта винаги е относителна, докато добротата на Бога е абсолютна. Мотивиран от добротата Си, Бог е създал всичко съществуващо и не се гнуси от нищо, което е сътворил, понеже не щеше да създаде нещо, ако би го мразил (Премъдрост Соломонова 11:25).

Прочетете още „Основания и мотиви на християнската надежда*“ →

Елеонора Димитрова Асенова

Religious songs after the Liberation and modern instruction in religion at kindergarten

Abstract

Modern instruction in religion at kindergarten strives to approach children through using interactive means and methods on one side and via the connection of the subject with the compulsory educational directions on the other. In turn, music at nursery school accompanies almost every pedagogical situation enriching kids emotionally and facilitating the process of mastering educational content. The current study traces the connection between the instruction in religion and the song. It focuses on the application of religious songs created during the period after the Liberation up to 1946 which is in its own way a bridge between the past and the present.Please fill out the field above with a concise academic biography of the author in a formal style, including academic degrees, a short description of academic career with relevant academic functions, disciplinary research focus, current research interests, teaching focus and a general description of publication record. Three to five sentences. In case of co-authors please repeat this process.

Увод

Св. Димитрий Ростовски оприличава малкото дете на дъска, приготвена за рисуване: каквото художникът нарисува – добро или лошо, свято или грешно, ангел или демон – това и ще остане на нея (Св. Димитрий Ростовский 2011:57). 

Учителят по религия в детската градина е своего рода художник, който се старае да рисува красиви и добри картини върху детската душа в процеса на педагогическото взаимодействие с помощта на разнообразни средства на обучение. Дечев определя тяхната важност, като казва че те са неотменим компонент, изграждащи системата от дидактически категории (Дечев 2009:166). Едно от тези средства е музиката, която е основен дял от ежедневието на децата в детската градина. Няма ден в който подрастващите да не пеят, слушат или играят под нейните звуци. Атанасова-Вукова определя влиянието на музикалното изкуство върху тях, което завладява тяхната емоционалност, моделира тяхната духовност, тяхното поведение, отношение и уважение към другите (Атанасова-Вукова 2019:47).

Особено  силно е въздействието на песента, върху малките обучаеми, когато е изпълнена от учителя с акомпанимент (музикален инструмент или синбек). Защото както определя Христозов живите звуци са душата на музиката. Макар да са изтръгнати с пръсти и ръце, с глас, те всъщност излизат  от най-съкровените дълбини на нашето светоусещане. (Христозов 2003:127).

Настоящото изследване си поставя следните цели:

1.Да съживи забравените звуци на религиозните песни след Освобождението в които е отразен неизменния човешки стремеж към Бога, плам, полет на духа и жажда за знания.

2.Да проследи връзката на обучението по религия с песента в този исторически отрязък.

3.Да класифицира разгледаните образци с оглед на тяхното практическо приложение в съвременното обучение по религия в детската градина.

4.Да доближи песните до малките обучаеми, според възрастовите им особености, като избере подходящите от тях за изпълнение и възприемане.

Религиозните песни след Освобождението са свързани, както с религиозното възпитание и обучение в училищата и християнските дружества, така и с църковния и социален живот на християните. То е преломен момент, когато българският народ, жаден за свобода, търси и всичко ново, от което е бил лишен през време на петвековното чуждо владичество . 

Кратък исторически преглед

Историята на религиозното обучение и на образованието въобще разкрива неговата неразривна връзка с Църквата. Още преди векове Църквата създава първите училища в страната, за да образова хората в истинското познание за Бога, да им даде любов към християнските добродетели и почтения живот (Aleksandrov 2016:4). Тя основава килийни училища, пазители на българската идентичност по време на петвековната чужда власт. След Рилския, Хилендарския и Зографски манастири, особено широко известни като огнища на религиозна просвета, на килийна образованост и духовна книжнина са манастирите и във вътрешността на страната (Денев 2004:16, 17).

След Освобождението образователната мисия е подкрепена и доразвита от учебните заведения в новосъздадената българска държава (Aleksandrov 2016:4). Денев (Денев 2004:17) отбелязва, че в светските български училища се е преподавало Закон Божий, 8 часа седмично, за да се стигне през 1938 година с 1 час седмично с предмета „Религия с история на Българската православна църква“. През 1938 година, образцовия учител от Казанлък Геньо Дочев се възмущава, че Вероучението е оставено само с 1 час седмично, с много ограничена и неразяснена учебна програма (Дочев 1938:3).

Същите процеси, които пречат и днес да се реализира пълноценно религиозно обучение, се наблюдават и тогава. Митрополит Борис Неврокопски с тревога пише:

Религиозно-нравствената, а редом с нея и националната катастрофа на българския народ биде подготвена от много страни и много фактори. Най-много обаче, в това отношение биде извършено чрез нашето училище и нашата погрешна просвета, чрез нашата гибелна училищна и просветна политика (Архим. Борис, 1928).

Според Александров (2015:86) след идването си на власт комунистическата власт предприема редица последователни законодателни действия. Тя забранява на Българската православна църква да влияе в областта на образованието и премахва неделните училища като алтернатива на възможността за религиозно образование. Абсолютното освобождаване на училището от всяко религиозно образование и крайният  разрив в отношенията между държавата и църквата, настъпват  през учебната 1950-1951 година, когато Богословският факултет е отделен от Софийския университет и превърнат в  Духовна академия.

Училището е лишено от своята искра – вярата, от своя Първоизточник – Бога, от своята основателка – Църквата. И е оставено  само на хладния разум, обръщайки изключително внимание на ума и пренебрегвайки съвършено душата, по думите на архимандрит Борис (Архимандрит Борис 1928).

Религиозните песни след Освобождението

В такъв преломен период са създадени множество песенни образци, носещи духа на своето време. Религиозната песен, която обществени слоеве. Тя не е достатъчно изследвана и е неглижирана, поради ограничения интерес по време на атеистичната комунистическа власт.

И тогава е съществувала опасност от изпълнение на неподходящи песни, които да замъглят, омърсят и объркат крехката детска душа, както сега. Шилова (2013:114) посочва, че музиката, може да бъде мощно оръжие, както на доброто, така и на злото. Още през 1924 година протоиерей Стефан Ганчев (1924:6) дава следния пример: Един ден срещнах една група млади момци, които  тананикаха: „свидетел съм оставен на зла човешка съдба“. Друг път срещнах една група моми, които тихичко и дружно пееха: „В минути тежки аз извиках: живот, живот, да си проклет“.

Авторът остава поразен от това, което чува и според него е следствие от слабите религиозни и нравствени норми в живота.

За музикално-интонационната Баларева (1992:63) отбелязва, че в първите години след Освобождението трите „наследени“ интонационни сфери от късния период на Българското възраждане – народната песенност,  градската песенност и църковната песенност, продължават да битуват… Обхватът – словесен и музикален, на градската песен, все повече се разширява.

Кауфман (2005:5, 6) типологизира градската песен на възрожденска, училищна, политическа, песен за войните, градска, близки по строеж на текст и мелодия до селските и любовни песни.. Очевидна е липсата на религиозните песни в класификацията, но това е оправдано, с оглед на времето, когато се е осъществило това мащабно проучване на бележития академик.

Как е звучала песента по това време? Съществуват множество песнопойки, които са запазили нейното звучене, чрез нотен текст. След разглеждане на много образци от този период смятам, че песните са разнородни, разнообразни и въпреки това своеобразни, съдържащи елементи, които ги отличават от съвременните – нещо, като печат на времето. Крачева (2008:71) посочва, че независимо какъв е бил учителят по музика – добър или лош, със задълбочени или повърхностни музикални познания, в часовете винаги се пее.

Според Баларева (1992:64) творчеството на градската и училищната песен през този период е повлияно от „новата“ европейска музика..  Основният ѝ белег е така наречената западна нотация, която започва да се употребява масово у нас. Крачева (2008:114) отбелязва  една от основните характеристики на този период: повсеместното боравене с класическата мажоро-минорна система, формирала се в различни – в сравнение с българския фолкор, музикално исторически условия и носител на друг тип, отново в сравнение с него, закономерности.

Прави впечатление наличието на множество произведения от известни европейски композитори с пригоден към тях български текст или адаптиран такъв. По този повод композиторът Добри Христов пише (1967:309), че се използват оперни и класически мелодии които се пригаждат към български текст, като понякога добиват гротесков характер и до неузнаваемост са променени в народни.

Училищните песни в първите години след Освобождението не би трябвало да бъдат разделяни по звучене от градските песни, тъй като така се родеят с градската песен. (Кауфман 2005: 89). Това е естествен процес, тъй като  през 1879 година някои учителски среди са считали новата градска песен за израз на новото, тя е била един от показателите за просветата (Кауфман, 1968:69).

Обогатяването на съдържанието и мелодиката на училищната песен се осъществява по-късно, чрез навлизането на „селските народни песни“. През 90-те години на XIX-ти век започва нов етап в развитието на музикалния репертоар на българското училище чрез появата на авторската училищна песен на Ем. Манолов, П. Пипков и Д. Христов, използващи песенните традиции на града и селото.  На тази база ще възникнат определенията на песните – в общ тон и в народен тон. (Хлебаров 2003:91).  

Прочетете още „Религиозните песни след Освобождението и съвременното обучение по религия в детската градина*“ →