Христо Стоянов Христов
Независимо от своето преданно служение и дори подпомагането понякога на държавната кауза, Цариградските патриарси не могли напълно да разчитат на султанското благоволение и с нарастването стажа на принудително съжителстване между Православието и Османската империя все по-осезателно започвали да чувстват грубата намеса на друговерската ръка в църковните дела.
Наследниците на Мехмед II, сред които се отличили издигналия в култ „свещената война“ срещу християнските държави Баязид II (1481-1512), превърналият всички каменни църкви в Цариград (с изключение на патриаршеската катедрала и на храма „Всеблажена“) в джамии Селим I, както и обявилият се за бич Божи Селим II (1566-1574), не скривали своето желание да разпространят и утвърдят исляма сред всичките си поданици. Постоянното увеличаване на данъчните тегоби и особено на така наречения „пешкеш“ (=подарък), който от еднократен подарък за султана по случай избора на нов патриарх се превърнал през краткия мандат на Рафаил (1475-1476) в ежегоден данък[28], изтощило до такава степен финансите на Цариградската църква, че неколкократно – при Иоасаф II (1555-1565), при Митрофан (1565-1572; 1579-1580) и други – оставала без необходимите средства за варене на свето миро и търсила материалната подкрепа на руските царе Иван Грозни (1530-1584) и Теодор Иванович (1584-1598)[29]. Съдбовното значение на епохата и несигурността на своите позиции обаче Цариградските патриарси, които дълго време се надпреварвали да угаждат на султаните и да им предлагат все по-големи суми за своето задържане или повторно въздигане на престола, осъзнали или по-точно почувствали едва когато ятаганът на безкомпромисната мюсюлманска политика – да се отстраняват и ликвидират духовните и светските водачи на православните народи – надвиснал над тях и отнесъл собствените им глави. В 1638 година по силата на иезуитски интриги загубил престола и живота си Цариградският патриарх Кирил Лукарис (1620-1638). Наскоро след това съдбата му споделили Партений II (1651 година), Партений III (1657 година) и бившият Цариградски кириарх Гавриил II (1659 година[30]).
Всъщност кървавите акции, които на няколко пъти през XVII-ти век смутили живота на имперската столица и окончателно разрушили илюзиите на Цариградските патриарси за мирно съжителстване с исляма, не били внезапни изблици на мюсюлманския фанатизъм, а добре обмислени и планомерно подготвени удари срещу Православието. Проверени като вътрешнополитически експеримент в трагичния епилог на търновските боляри и заточаването на св. Патриарх Евтимий, както и в преселването на Охридския архиепископ (патриарх) Доротей заедно с много боляри и клирици в Цариград (1466 година)[31], правителствените мерки срещу православното духовенство засегнали постепенно всички области на Османската държава, но с пълна сила били проведени на остров Кипър, където в периода 1571-1878 година загинали множество православни иерарси[32], превърнали се в традиционен способ за отстраняване или физическо ликвидиране на неудобните за правителството архиереи[33] и продължили да бъдат определящ фактор в отношенията между мюсюлмани и християни почти до последните дни на Османската империя.
С посочените и анализирани дотук превантивни мерки – поробвания, отвличания, преселване и избиване на редови християни и духовно-църковни водачи – османците успявали да поддържат властта си над поробеното население и периодически да намаляват броя на немохамеданските си поданици, но въпреки полигамния бит на господстващата класа не осъществили необходимия прелом и не постигнали демографски превес в полза на турската народност, който единствено могъл да даде сигурни гаранции за стабилитета на етнически разнородната империя. Правилно оценили ролята и значението на демографския фактор за благоуспеха на всяка обществено-политическа формация, османските турци още при образуването на своя държава предоставяли изцяло на исляма да се грижи за увеличаване численността на мюсюлманските поданици на султана, като откъсва възможно по-големи групи от покорените племена и народи и ги помохамеданчва. От своя страна Османската империя всестранно подпомагала исляма в изпълнение на поверената му отговорна задача, като подчинила цялата си структура на мохамеданския религиозен закон (шериат) и разделяла поданиците на султана на мохамедани (правоверни) и гяури (неверници)[34]. В зависимост от това се определяли и правовите отношения на всеки поданик към държавата, като привилегиите били единствено за коренните мюсюлмани и за помохамеданчените християни, които били изравнявани в религиозно и политическо отношение с останалото турско население. Благодарение на получените привилегии ислямът придобил не само значително по-привлекателен вид за алчните натури, но и допълнителни възможности за масова асимилация чрез помохамеданчването като пръв етап от този процес и чрез потурчването като негов завършек[35]. В резултат на това, както признават някои съвременни турски историци (Н. Севинч, Доан Авджъоглу и други), които подчертават ролята на икономическия фактор в асимилационния процес[36],първите помохамеданчвания са били продиктувани и трябва да бъдат квалифицирани като вероотстъпничества за материални облаги[37]. За такива случаи свидетелства Видинският митрополит Иоасаф, който отбелязал, че след падането на Търново мнозина станали мохамедани от страх или с надежда да достигнат високи чинове в държавната иерархия. Подобни подбуди ръководили и младия Теодор, когото Гребенският митрополит Неофит писмено убеждавал да не се блазни от разкошния живот на турските големци[38]. Доколко този момък е успял да постигне мечтаните облаги, не е известно, но безспорно е имало отделни лица като сърбите Вукадин от Панчево (около 1594 година), Стефан Аврамовик, наричан Храбрени (в 1637 година), Йован и Павле Велемирович, които след приемането на мохамеданството станали спахии, тоест феодални владетели с годишен доход до 20 хиляди акчета[39].
Независимо от предвижданите привилегии обаче броят на доброволните верооотстъпници не ще да е бил голям или кандидатите бързо се свършили. Затова турците решили със сила да бранят правата и честта на своята религия, като принуждавали поробените християни и много други видни гяури да приемат исляма. Започнали още по времето на Мехмед II, който убил трапезундския[40] император Давид Комнин и неговите осем сина заради отказа им да приемат мохамеданството[41], насилията срещу отделни християни да се помохамеданчат продължили и през следващите столетия (XV-XIX век[42]). Поставени пред алтернативата – мохамеданство или смърт, множество православни от различни народности останали верни на отеческата си вяра и записали завинаги имената си сред Христовите мъченици. В дългия списък за такива поборници за вяра и род се срещат имената на доблестни девойки и жени, на неустрашими младежи и мъже, на саможертвени дякони, презвитери и архиереи; 24-годишният Георги от София, обесен около 1514 година и 18-годишния златар Георги от Кратово, изгорен жив в 1515 година; 45-годишният обущар Николай, убит с камъни през 1555 година; Никодим, обезглавен в Берат, Албания (+10.VII.1709 година); албанецът Христо (+1748 година); Ангел от Лерин, посечен в Битоля (1750 година); Хилендарският игумен Дамаскин (родом от Габрово), обесен в Свищов (16.I.1761 година); монах Иоан Българин, посечен в Цариград (1784 година); девойката 3лата от село Слатина, Мъгленско, обесена през месец октомври 1795 година; монах Игнатий от Стара Загора, обесен през 1814 година; монах Онуфрий (+1818 година) и много други[43].
От различните форми на единични насилствени потурчвания и налози изключително тежък за православните народи се оказал така нареченият „кръвен данък“ (девширме). По силата на тази законодателно утвърдена тегоба държавата отнемала периодически най-здравите християнски деца – във всяко село по едно от десет родени (понякога и по едно на седем-осем). Взети в младенческа възраст (до 10 години) и отделени от своите родители, тези деца растели под грижите на султана, приемали мохамеданството, забравяли своя произход и език, обучавали се във военни сръчности и ставали елитна имперска войска[44]. Този чудовищен данък на Османската империя, наречен от академик Иван Снегаров „нов Минотавър“ който поглъщал цвета на християнските народи[45], предизвиква обаче възхищението на множество съвременни турски историци. Един от тях е Н. Севинч, който възторжено възкликва: „Изграждайки тази система, турският гений успя с векове да предотврати опасността християните да създават от своите страни лидери, които можеха да застанат начело на тяхното недоволство; успя да противопостави българина на българин, гърка на грък, славянина на славянин[46].“ Значението на „кръвния данък“ се обяснява от професор И. X. Узунчаршълъ така: „С този закон немюсюлманското население на Румелия щяло постепенно да бъде помюсюлманчено, а част от онези, които ставали мюсюлмани, трябвало да подсилят с хора турската армия[47].“ В резултат на всичко това до времето, когато султан Махмуд II (1808-1839) унищожава еничарската армия (1826 година), през близо тривековното ѝ съществуване – според изчисленията на И. Xамер – са били асимилирани в нея повече от 500,000 християнски деца.
Независимо от постигнатите успехи при насилствените единични помохамеданчвания и особено при системните потурчвания на еничари, числеността на турското население продължавала да намалява или поне не се увеличавала. Този факт направил впечатление и на големия френски поет, дипломат и политически деятел Алфонс-Мари-Луи дьо Ламартин, който, като посетил през 1832-1833 година Близкия Изток и Мала Азия, Цариград и България, отбелязва, че в сръбските области „се пада едвам по един турчин на село“, а в цялата империя „общият брой на турското население едва ли надминава 2-3 милиона[48]“.
Подобни констатации, но от представители на официалната власт, която е разполагала с много по-точни и конкретни данни, несъменено са правени и преди злополучното за империята XIX-то столетие. Съобщени своевременно на държавния глава, такива негативни изводи, както и прекомерната привързаност на някои султани към исляма предизвикали и били едни от основните двигатели на предприетите от турците три опита за масово, поголовно помохамеданчване на населението от цели области на Балканския полуостров.
Началото на бруталните инициативи за повсеместно насаждане и утвърждаване на исляма, които свидетелствали за настъпилите сред поробителите смут и раздразнение по повод несполуките им да наложат на православното мнозинство своя модел на богопочитание, е свързано с името на султан Селим I (1512-1520). Останал в историята с прозвището „Жестокият“, той именно дал сигнала за първото масово помохамеданчване, което започнало около 1515 година[49]. В Северна България нахлул каймакамът (околийски началник) Мурза Татарски и с 46-хилядната си войска опустошил цялата страна от Черно море до Видин и от Дунав до Стара планина, като насилствено принудил да приемат мюсюлманството множество българи и павликяни в Ловешко, Свищовско, Никополско и Търновско[50]. В същото време самият султан Селим I разорил цяла Тракия (от Одрин до София) и вероятно помохамеданчил част от павликяните в Пловдивско, а в Беломорския район (от Драма до Босна) изпратил великия си везир. Оглавил 33-хилядна войска, последният приобщил албанци, херцеговинци и босненци към исляма, както и голяма част от населението на Чеч (Гоцеделчевски район), Доспат, Бабяк, Крупник, Кочани и други[51]. Срещнала решителната съпротива на българското население, организираната от Селим I акция не успяла напълно да наложи мюсюлманството в Западните и Средни Родопи, населението на които останало докъм средата на XVII-то столетие предимно християнско[52]. Известията за започналия поход срещу християните и за извършваните насилия, които изпреварили турските войски, дали възможност на българското население своевременно да се оттегли и приюти в непристъпните дебри на величествената Родопа планина. Посрещани най-често от безмълвието на изоставените български селища, османците се отдавали на плячкосвания и се отклонявали от първостепенната си задача, поради което верските насилия и помохамеданчванията отстъпили място на грабежите и опустошенията[53]. Правдивостта на това заключение се базира и потвърждава от летописния разказ за помохамеданчването, съставен през XVIII-ти век и публикуван от Владимир Иванович Ламанский както и от запазеното в Дряновския препис (от 1836 година) на отец-Паисиевата „История славяноболгарская“ сведение за същите събития[54]. И в двата паметника е отдадено предпочитание на описания за нанесените материални щети[55] пред сведенията за приобщаването към исляма на балканските християни[56].
Прочетете още „Православието и Османската империя – продължение и край (Исторически уроци)*“
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.