Етикет: трите глави

Спор за трите глави. Пети вселенски събор – продължение от публикация № 1440*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Спор за трите глави

Четвъртият вселенски събор осъдил монофизитската ерес. За всички станало очевидно по какво се отличава правосла­вието от монофизитството. Но би било погрешно да се мисли, че след осъждане­то си монофизитството изчезнало от ис­торическата сцена. В съзнанието на мно­зина монофизитската ерес пуснала таки­ва дълбоки корени, че дори и Халкедонският събор не могъл да я унищожи.

Халкедонското вероопределение сре­щнало съпротива в Палестина, Египет, Сирия, а в определена степен дори и в Константинопол. Сменила се само фор­мата на реакция срещу това вероопреде­ление. Тук на преден план излязъл изве­стният в историята спор за трите глави. Кои са тези три глави и каква е същност­та на спора за тях?

Става дума за тримата епископи: Тео­дор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ива Едески. И тримата са завършили земния си път през V-ти век. Известни са с това, че взели решително участие в поя­вата и развитието на несторианската ерес и в борбата на тази ерес против правос­лавието. Независимо от това нито един от тях не бил осъден нито на Третия вселенски събор, който се занимавал с несторианството, нито на Четвъртия, кой­то имал случай да обсъжда дейността на Теодорит и Ива и отчасти да изрази сво­ето виждане за Теодор. Мисълта, че и тримата не са напълно православни, не изчезнала и през VI-ти век. Упорито я поддър­жали монофизитите. В стремежа си пос­тоянно да опонират на православието, те разгласявали, че Църквата поддържа не­сторианството, понеже не е осъдила и не осъжда Теодор Мопсуестийски, Теодо­рит Кирски и Ива Едески.

С цел да отнеме възможността на мо­нофизитите да атакуват Църквата и на несторианите да утвърждават своята ерес, тя (Църквата) трябвало да осъди Теодор, Теодорит и Ива за това, което те са нап­равили в подкрепа на несторианството и във вреда на православието. Към това тя пристъпила по внушение на тогавашния византийски император Юстиниан I (527-565), който държал присърце бого­словските проблеми и църковния мир. Една от главните грижи на Юстиниан била да присъедини към Църквата ог­ромните монофизитски маси в предели­те на Византия и на основата на религи­озното единство да постигне единство в империята. С оглед на тази цел той напи­сал обширно богословско съчинение, в което искал да докаже заблудата на мо­нофизитите и да изтъкне чистотата на православната вяра. Съчинението не по­стигнало поставената цел, защото съби­тията се развили в друга посока.

В императорския двор между прибли­жените на Юстиниан бил и Теодор Аскида, архиепископ на Кесария Кападокийска. Той имал силно влияние върху импе­ратора. Внушавал му, че трябва да произ­несе анатема на Теодор, Теодорит и Ива. Сам Теодор Аскида бил последовател на църковния писател от III-ти век Ориген, кой­то при цялата му богословска начете­ност и огромна писателска плодовитост допуснал нецърковни мисли относно Света Троица, произхода на човешките ду­ши, сътворяването на света и особено с учението си за апокатастасиса. Поне­же Юстиниан започнал решителна бор­ба срещу оригенизма, Теодор Аскида се опитал да отклони вниманието му от тази борба и да го насочи към осъждане на тримата епископи. Убеждавал го, че ако стори това, ще въдвори църковен мир, ще приобщи монофизитите към Църквата, а себе си ще покрие с вечна слава. Съветът се понравил на Юстини­ан. Към това се прибавило още нещо: в 533 година една от монофизитските партии заявила, че главната причина, поради която монофизитите не искат да приемат Халкедонския събор, е в това, че на него Теодорит и Ива били признати за право­славни, независимо от несторианските им възгледи.

Ръководейки се от внушените му мо­тиви и съображения, в 544 година Юстиниан издал указ, с който подхвърлил на ана­тема Теодор Мопсуестийски с всичките му съчинения и учение, Теодорит Кирски за неговото съчинение против св. Кирил Александрийски и Третия вселенски съ­бор и Ива Едески за неговото послание до Марий Персиец, в което могли да се доловят несторианските му склонности. За съжаление този указ не е запазен и не може да се разбере с какви изрази Юсти­ниан осъдил тези три глави, за това може да се съди само по откъси от указа, запа­зили се у негови съвременници. Тук е необходимо кратко езиково и същностно уточняване. Названието „три глави“ Те­одор, Теодорит и Ива получили не пора­ди това, че те били водачи на несторианската ерес, каквито всъщност никога не са били, а понеже в указа на Юстиниан на всеки един от тях била посветена отделна глава или параграф. Спорът отначало бил за трите глави на указа. Но наскоро този първоначален смисъл на израза „три глави“ се загубил и „глави“ започнали да наричат самите епископи Теодор, Тео­дорит и Ива.

Издаденият от Юстиниан указ тряб­вало да бъде подписан и приет от всички представители на църковната власт и така да получи общоцърковно значение. Но това се оказало не така лесно, както предполагал Юстиниан. Указът поро­дил остри спорове в Църквата. Причина­та за тези спорове била, че за всекиго от тримата могло да се каже и за, и против, могли да се приведат основания за осъж­дане и за неосъждане.

Теодор Мопсуестийски могъл да бъ­де осъден като учител на Несторий, защото последният се учил от съчиненията на Теодор и от тях усвоил еретическите си убеждения. По същина учението на Теодор не се отличавало от несторианството.

Но и защитниците на Теодор Мопсу­естийски имали солидни основания: той починал (428 година) преди Третия вселенски събор (431 година), на който се обсъждало учението на Несторий, сходно с това на Теодор. Макар неговите (на Теодор) идеи да били в основата си неправославни, той починал в мир с Църквата. Два все­ленски събора (III-ти и IV-ти), макар да имали поводи да изразят своето виждане за неправославието на Теодор, не сторили това, считайки го за незаконно и непра­вилно.

Не по-малки основания имало да се спори за и против Теодорит Кирски. Не­говият живот и дейност с еднакви права могат да се разглеждат като на еретик и на ревностен православен. Преди Тре­тия вселенски събор, по време на него и след това Теодорит си оставал привър­женик на несторианството. Това може да се види ясно от някои негови писма до различни лица и до самия Несторий.

Но и защитниците му имали не по-малки основания. Теодорит не останал сляп привърженик на Несторий. Когато му се изяснило учението на Кирил Алек­сандрийски, той престанал да има враж­дебно отношение към него и към Третия вселенски събор, възприел църковното учение. Когато пък започнало да се раз­вива монофизитството, той станал него­ва първа жертва; станал изповедник на православието, защото Разбойнически­ят събор (449 година) го лишил от епископски сан, а император Теодосий II го изпра­тил на заточение. Но най-важното е, че Халкедонският събор го оправдал.

Третият обвиняем бил Ива Едески. Неговият живот давал достатъчно дока­зателства и в полза на несторианството, и в полза на православието. Наскоро след Третия вселенски събор, вече като епис­коп Едески, Ива станал известен като привърженик на Несторий: превеждал несториански съчинения на сирийски език и нанесъл доста вреди на Църквата, за което бил обвиняван. Имало време, когато Ива Едески бил противник на Ки­рил Александрийски и на Третия вселен­ски събор.

Но, от друга страна, няма съмнение в това, че Ива се освободил от своите заб­луди и бил обявен от Халкедонския съ­бор за правилно мислещ. Ако се обърне повече внимание на неговия живот през първия период, може да бъде осъден, но ако се акцентира върху живота му през втория период, може да бъде оправдан и защитен.

Прочетете още „Спор за трите глави. Пети вселенски събор – продължение от публикация № 1440*“ →

Акакиевата схизма 484-519*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

Увод

Изходна точка

Исторически предпоставената изходна точка на разглежданата тема са последиците от Четвъртия вселенски събор (451 година), проведен в Халкидон, и приетият от него догмат за личността на Иисус Христос, който накратко гласи: една личност, една ипостас в две природи!

С течение на времето, при сблъсъците на различните богословски течения и направления, този догмат е придобил огромно значение в живота на Църквата. С формулирането му съборните отци от Халкидон посочили единствено правилния среден път между разделящата и сливащата природите в Христос христологии, между Несторий и Евтихий, като с това отстранили един проблем, който безусловно очаквал своето разрешаване. След приключването на събора всеобщото очакване било, че единодушно приетото от него вероопределение ще влезе спокойно и незабелязано във вероизповеданието и богословието на Църквата. Ако това бе се случило, то така би се открила възможността и други отделни въпроси из областта на богословието след това да стават предмет на подобно обсъждане и да получават подобна вселенска санкция.

Развитието, за съжаление, протекло по друг начин. Халкидон станал камък за препъване и изходна точка за едно разцепление, което оттук нататък разбивало църковното единство и до ден-днешен тормози Църквата. Вероопределението и христологията на събора били дискутирани дори по-интензивно, отколкото терминът ομοουςιος (единосъщен), приет на І Вселенски събор (325 година). Върху халкидонския догмат се концентрирало вниманието на цялата древна Църква – императорите, епископата, монасите, богословите и вярващия народ. Това е било така, защото Църквата е била проникната и живеела със съдържанието и същността на този догмат: вярата в един Христос, истински Бог и истински човек, дори това да не било изразено с толкова конкретни термини. Тази вяра се подхранвала от един образ на Богочовека, чиято пълнота, според някои, не можела да бъде обхваната от формулировката за личността Му, приета в Халкидон. Запознаването с монофизитската христология ще потвърди това.

Периодизация

Наша задача е по възможност да проследим всички фактори и причини за следхалкидонското развитие, както и да установим предизвиканите от него обрати: влиянието на епископата, на императорите и богословите, на отделните поместни църкви с техните миряни и монаси. Съобразно с това колко различни групи излизат на историческата сцена или се отдръпват от нея, колкото по-важни факти за съдбата на халкидонската вяра създават, толкова повече те определят и отделните фази или периоди на историята. Но преди това трябва да се поставят два централни въпроса:

1)колко продължават, строго погледнато, споровете за халкидонското веропределение и за вселенската валидност на събора? и

2)колко време се дискутира христологическият въпрос, дори и тогава, когато не се визира конкретно Халкидонският събор?

Непосредствената следистория на събора от 451 година продължава дотогава, докато съборната формулировка или неговата валидност като цяло изрично продължават да бъдат поставяни под въпрос.

Когато това се вземе под внимание, то Петият вселенски събор (553 година) е един такъв жалон, тъй като от 451 година до 553 година не става въпрос за нищо друго, освен за халкидонското вероопределение. Но понеже Петият вселенски събор е бил оспорван именно заради отношението му към Халкидон, то и неговата следистория спада към халкидонската. Едва след като този спор, който засягал особено Запада до смъртта на папа Григорий І Велики († 604 година), постепенно утихнал, дискусията за валидността на Халкидонския събор била преустановена. Отговорът на втория въпрос включва на Изток и монотелитския или моноенергийния спор с неговите отделни фази и събори, докато на Запад трябва да бъде отбелязано адопцианството[1] в Испания и реакцията по този повод във Франкската държава. Действително, в споровете през VІІ век по въпроса за едната или двете воли (съответно енергии/действия) в Христос Халкидонският събор е бил изходната точка в дискусията, както и нормата за разрешаването на проблема, най-вече с помощта на св. Максим Изповедник. Така се появява една нова фаза в развитието на халкидонския догмат, тъй като на монотелитската непоследователност са противопоставени халкидонските основни принципи, засягащи взаимоотношенията между божествената и човешката природи в личността на Иисус Христос, които тук били приложени и по въпроса за волите и действията. Определено по-слаба е връзката на Халкидон с адопцианската криза на Запад.

Така се очертава контурът на епохите и фазите в развитието на следхалкидонската история на христологията. В периода от 451 до 681 година на Изток и до 794 година (Франкфуртският събор) на Запад христологическият въпрос, макар и с различна интензивност, почти неизменно е предмет на обсъждане. Този период условно можем да разделим на две по-големи епохи:

1.Времето на непосредствената дискусия относно халкидонското вероопределение и вселенския характер на самия вселенски събор. Тази епоха обхваща също и историята на Петия вселенски събор (553) до признаването му на Запад от папа Григорий І (590-604).

2.Времето на разширяването на христологическия въпрос (по-скоро на въпроса за личността на Иисус Христос) върху двете воли и божественото и човешко действие на Богочовека, известно като монотелитство или моноенергизъм. Тази епоха практически изпълва целия VІІ век. Осмото столетие на Запад е белязано от адопцианския спор, който има съществена връзка с Ефеския (431 година) и Халкидонския събори, но нито при появата си, нито при прекратяването си той е имал някаква особена инспирация от Изток. Последният пък през това време е разтърсван от иконоборческия спор, в който се долавят отзвуци от христологическите борби в предишните столетия. На преден план излиза богословието с блестящия синтез на византийското богословие, включително христологията, направен от св. Иоан Дамаскин.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Тези две епохи са разделени помежду си и от едно политическо събитие с огромни последици – нашествието на арабите, което ще изиграе огромна роля за отделилите се след Халкидон църковни общности, както и ще повлияе върху развитието на христологията в Испания. Тези две епохи обхващат различни по обхват и значение събития. Спорът през първата епоха (451-604) е принципен, по-остър, по-диференциран, отколкото в VІІ-VІІІ век. Христологически и еклезиологически става въпрос за основите на християнството, макар и само в рамките на Римската империя. Тук като разделителна точка се явява 519 година, когато след продължителна криза е потвърден вселенският авторитет на Халкидонския събор от Юстин І (518-527), избран за император след смъртта на Анастасий І († 518 година). Между 451 и 519 година ние ще проследим упоритите борби между императорите и папите относно интерпретациите на Халкидонския събор, които в крайна сметка довели до така наречената Акакиева схизма между Рим и Константинопол. Ще се запознаем и с  развитието на монофизитското богословие в този период, както и с големия разцвет на православната богословска мисъл. Втората фаза на тази първа епоха започва с възкачването на императорския престол на Юстиниан І (527-565) и на симпатизиращата на монофизитите негова съпруга Теодора. Тогава империята е разтърсена от оригенистичните спорове и спора за „трите глави“, които намират своята кулминация на Петия вселенски събор (553 година). Между строго халкидонистката и крайната монофизитска христология на преден план излиза така наречения неохалкидонизъм, формирането на който започва още през първата фаза преди 519 година и който трябвало да изиграе ролята на посредник между крайните течения. В този период монофизитите успели да изградят и своята собствена иерархия. Отделянето им от православните окончателно приключило и вече никаква императорска политика не била в състояние да ги върне назад, включително и големите завоевания на Велизарий и Нарзес в последния опит за възстановяване на световната Римска империя.

Следва…(виж тук).

___________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Коев, Тотю. Адопциани. – Във: Коев Тотю, Димитър Киров, Кратка богословска енциклопедия, С., 1993, с. 22-23.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7m