Етикет: трети вселенски събор

Несторианство. Трети вселенски събор – продължение от публикация № 1438*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Несторианство

Четвърти век разрешил тринитарния спор. На пети предстояло да се зани­мае с христологическия. Всъщност тринитарните спорове на IV-ти век имали пре­ди всичко христологически смисъл. Защото въпросът за личността на Иисус Христос стои в тясна връзка с въпроса за второто лице на Света Троица: ако Иисус Христос не е въплътил се Син Божи, ако Той няма пълна божествена и пълна чо­вешка природа, не е Изкупител на човеш­кия род.

Христологическият проблем като тема за богословски разсъждения дал съдържание на църковната история през следващите три века. Спорът около лич­ността на Иисус Христос със своите ис­торически последици надминал арианския: от Църквата се отделили големи общности, имащи и национален оттенък, които съществуват и досега.

Опитите да се разреши извънредно трудният и във висша степен тайнствен въпрос за отношението между божестве­ната и човешката природа в личността на Иисус Христос довели до появата на нови ереси. Първата от тях е несторианската – по името на нейния главен пре­дставител Несторий.

За да се вникне в същността на несторианството, необходимо е да се разкрие макар и в схематична форма участието на двамата предшественици на Несто­рий – Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски, което е легнало в основата на несторианството.

Диодор Тарсийски е роден в Антиохия. Годината на раждането му не е изве­стна. Бил епископ в град Tapс в Киликия. Починал около 392 година. Бил изтъкнат пре­дставител на антиохийската богословс­ка мисъл. Той учил, че Иисус Христос имал не само пълна божествена приро­да, но и пълна човешка. Бил Син Божи и син Давидов. Син Божи се вселил в Иисус Христос – сина Давидов, и обита­вал в Него като в храм. Съвършеният от вечност Син Божи възприел съвърше­ния син Давидов. Няма двама Синове Божии по същност, нито двама синове Давидови. Има един Син Божи, Който по благодат е човек от Мария, а по при­рода е Бог Слово.

Възгледите на Диодор Тарсийски би­ли възприети, доразвити и доведени до още по-голяма крайност от неговия та­лантлив ученик Теодор Мопсуестийски – втори бележит представител на антиохийското богословие.

Теодор Мопсуестийски е роден в Антиохия около 352 година и починал в 428 година. Получил солидна богословска подгото­вка. От 392 година до края на живота си бил епископ в град Мопсуестия в Киликия. В своята христология Теодор Мопсуес­тийски изхождал от думите на св. Иоан Богослов: „И Словото стана плът“ (Ио­ан 1:14). „Стана“ според него има значе­ние на „изглеждаше“, тоест Словото не се изменило в плът, То станало само достъ­пно за виждане. Христос е съвършен, цялостен човек, роден от Мария. Бог Слово възприел съвършен човек от се­мето на Давид, вселил се в него, а човекът станал храм на Словото, храм Божи. Син Божи се съединил със сина Дави­дов, и това съединение станало още при зачатието Му.

Как е възможно това съединение? – Теодор Мопсуестийски разглежда три начина:

1.съединение по същност;

2.съединение по сила, и

3.съединение по благоволение.

Първите два начина той отхвърля като неприемливи, защото съ­единение по същност и по сила е възмо­жно при единосъщни природи. Съедине­нието или съприкосновението по благо­воление на двете природи в Иисус Хри­стос не е субстанциално, а външно, отно­сително. То е подобно на единството между тялото и душата у човека, единс­тво, което не води до сливане и унищожа­ване на различието в природите.

При съединението на двете природи човешката природа на Иисус Христос субстанциално не се изменила, но постепенно се развивала и усъвършенствала. Христос се борил и преодолявал стра­сти и похоти както преди кръщението, така и след него. След кръщението Си бил под благодатта. Нравствено Той бил абсолютно съвършен не защото не бил изкушаван, а защото победил изкушени­ята.

В Иисус Христос са съединени две съвършени, цялостни природи. Съвър­шената природа не може да се мисли безлична. Затова според Теодор Мопсу­естийски човешката природа на Иисус Христос имала и човешка личност. Също­то е и с божествената природа. Двете личностни природи са така тясно съеди­нени по благоволение, че по-близко еди­нение от това не е мислимо. По силата на това единение те имат едно и също име, една и съща воля, едно и също действие, съставляват едно лице. При изясняване на христологическия проблем Теодор Мопсуестийски разкривал предимно чо­вешката страна в Иисус Христос.

При своите христологически разсъ­ждения Теодор Мопсуестийски засегнал и въпроса за св. Дева Мария – дали тя е Богородица или човекородица. Според него тя е преди всичко човекородица. Но тя е и Богородица в смисъл, че неопису­емият по природа Бог е бил в родения от нея човек, съединил се е с него още при зачатието Му.

Теодор Мопсуестийски завършил зем­ния си път в мир и единение с Църквата. Навярно неговото име не би станало пре­дмет на спорове и дори осъждане от Петия вселенски събор, ако на сцената на църковния живот не се бяха появили две противоположни по възгледи и твърде амбициозни по характери личности – Несторий, архиепископ Константинополски и св. Кирил, архиепископ Александ­рийски.

Несторий е роден около 381 година в Германикия, Сирия. Бил даровит антиохийски презвитер, прекрасен оратор, горде­лив и самонадеян. Ползвал се със симпа­тиите на императорския двор и против волята му в 428 година бил избран за Константинополски архиепископ.

Богословските възгледи на Несторий не са оригинални. Като възпитаник на Антиохийската богословска школа и пос­ледовател на нейните изтъкнати мисли­тели Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски той разкривал в своите про­поведи техните възгледи. Несторий, по­добно на Арий, станал само изразител и ревностен защитник на едно оформило се в негово време антиохийско богосло­вско направление относно христологическия проблем. Спорът, който възник­нал между Несторий и Кирил Александ­рийски, в началото се отнасял до термина „Богородица“ (Теотокос).

Църквата учи, че св. Дева Мария е Богородица. Като убеден антиохиец Не­сторий се обявил против употребата на този термин. Изхождал от църковно-полемически и философско-догматически съображения. По църковно-полемически – поради това:

а)че този термин не е употребен никъде в Свещеното Писание, за него не споменават и отците на Никейския събор;

б)че арианите го употребяват, отричайки двете природи в Иисус Хри­стос. По филисофско-догматически – по­ради това, че той е неточен. В буквален смисъл означава или че от Дева Мария се родило и получило Своето битие самото Божество, или че Иисус Христос по Сво­ята божествена природа се родил от Де­ва Мария. Едното и другото е неправил­но. Понеже Дева Мария е родила не Бо­жеството, а човека Христос, по-правил­но е да се нарича човекородица (антропотокос) или Христородица (Христотокос). Понеже Роденият от нея е храм на Божеството, може да бъде наричана Богоприемница (Теодохос). Несторий не изключвал съвсем употребата на терми­на „Богородица“ по отношение на св. Дева Мария, макар да считал, че онтологически той е приложим единствено и изключително само към Бога Отца. Мо­же би под влияние на своите съмишлени­ци или в духа на богословието на Теодор Мопсуестийски Несторий допускал упо­требата на термина „Богородица“ в ли­тургически, но не и в догматически сми­съл.

Несторий, подобно на Теодор Мопсу­естийски, учел, че природата е немисли­ма без личност. Безличностната природа е нещо призрачно, само мислимо, но не действително, реално не съществуващо. Христос е Богочовек. Неговите две лич­ностни природи са съединени и образу­ват единството на личността на Иисус Христос. В това единство участва лично­стта на Словото и личността на човека. Двете природи се запазват каквито са, но личностите се съединяват в едно сложно единство, в една „личност на единение­то“ (просопон тис еносеос), която не е личността на Словото, нито личността на човека, но една комбинирана личност, образувана от двете, едно лице във и от двете природи. Въпреки единството на личността, Несторий правел разлика ме­жду „Бог Слово“ в Христа и „човек“ в Христа. Бог Слово е по природа Бог, роден преди вековете, единосъщен на Отца; обхваща и владее всичко като От­ца; Той не е страдал и не е възкръснал. По-скоро е живял в родения от Мария човек. Този човек в Христа е сътворен и е единосъщен на Своята майка и на нас. И Той подлежи на грехове, но е храм на Логоса. Неговото човечество е дреха, об­лекло на Божеството. Несторий разде­лял, в смисъл различавал природите, но ги обединявал в поклонението, защото поклонението се отнася към личността на Иисус Христос, която личност е лич­ност на единението. Това единство в ли­чността на единението е основен, своео­бразен и често повтарящ се мотив в христологията на Несторий.

Несторий разглеждал едностранчиво христологическия проблем. Като пред­ставител на антиохийското богословие той отричал термина „Богородица“ към св. Дева Мария, или в краен случай го употребявал условно. Отричал съедине­нието по същност (кат’усиан) между бо­жествената и човешката природа в Иису­с Христос. Акцентирал върху различие­то между двете природи и учел за съеди­нението им само по благоволение.

Както преди при арианството, така и сега при несторианството отричаното в Антиохия било защитавано в Александ­рия.

За да се разбере правилно дейността на Третия вселенски събор, трябва преди това да се разгледа учението на идейния противник на Несторий – св. Кирил Але­ксандрийски.

Сведенията за живота на св. Кирил до избирането му за архиепископ на Алек­сандрия са твърде оскъдни. Роден е в Александрия около 370 година от богати ро­дители. Образованието си получил в ро­дния град. Бил чужд на езическата фило­софия и добър познавач на Свещеното Писание. Александрийската катедра заел в 412 година. На този пост работил до края на живота си (444 година) в продължение на 32 години.

Втората половина от живота и дейно­стта на св. Кирил като александрийски архиепископ минала под знака на упори­та борба против учението на Несторий. В хода на борбата обаче св. Кирил поняко­га достигал до крайности: отричал и по­ложителното у своя противник, служил си и с недотам позволени средства. По природа бил раздразнителен, а в споро­вете си – рязък.

Исторически спорът между св. Кирил и Несторий възникнал по повод термина „Теотокос“ (Богородица). Всъщност въ­просът за „Теотокос“ отразявал само основното различие между Александрия и Антиохия.

Основната теза в христологията на св. Кирил е единството на Богочовека. Неговата цел била да постави в по-ярка светлина реалното единство в Христа. Природно-ипостасното единство на Христа има за св. Кирил Александрийс­ки предимно сотириологичен характер. Боговъплъщението има за цел възста­новяването на човека и спасението му от греха. „Ако беше прав Несторий със сво­ето учение за разделението в Христа на Бога и човека, пише св. Кирил, то изкупи­телното дело би принадлежало на човека и не би имало спасително значение. Ние не щяхме да бъдем изкупени чрез страда­нието на обикновен човек… (Христос) умря за нас не като човек, бидейки един измежду нас, но като Бог в плът, отдавай­ки собственото Си тяло като откуп за живота на всички“.

Божествената природа не е претърпя­ла никакво изменение при въплъщение­то, понеже тя по същина е неизменяема. Словото се съединило с плътта неслитно и неизменно, затова при въплъщението не може да се говори за сливане или смесване. След въплъщението Бог Сло­во станал единосъщен с нас, оставайки единосъщен с Отца и със Светия Дух.

Според св. Кирил Александрийски въплътеното Слово като неизменяемо е но­сител на едната богочовешка същност. Словото се явява като господстваща част, която е „поставила“ тялото напълно в Себе Си, в божествения елемент; тялото е „носената“ от Словото част. Човешка­та същност е преминала в особено при­тежание на Словото и станала принадле­жаща Нему, едва ли не „чуждо“ свързана към Него съставна част. Както душата обитава тялото и е ръководно начало, носител на човешката същност, така и Словото е в богочовешко единство.

След съединението на двете природи се дава името Христос. Той (Христос) едновременно е Бог и човек в едно лице. „Преди Своето земно пребиваване в плът Той беше по обикновен начин Бог, и така беше наречен. След раждането от Дева Той не беше вече Бог Сам, но и с нас, тоест въчовечен Бог“.

Св. Кирил знаел, че терминът „Теотокос“ (Богородица) е небиблейски по произход, но знаел също, че по съдържа­ние той разкрива църковното учение. Св. Дева Мария е носила божественото Дете в своята утроба. Син Божи е понесъл заради нас рождение от жена и е сукал от майчини гърди. Той е бил човек, роден като нас. Той е храм, носещ в Себе Си живия Логос. Св. Дева Мария е родила физически свързания по плът Бог Слово. Тъй като въплътилото се Слово не е престанало да бъде Бог, то тя с право се нарича Богородица.

Борбата между Несторий Константинополски и Кирил Александрийски като ярки изразители и защитници на двете богословски направления – антиохийското и александрийското, била непро­дължителна по време, но богата по емо­ции. Тя дала силно отражение в следва­щите няколко десетилетия. Освен чисто догматическия елемент в тази борба се примесили и църковно-политически еле­менти. Те дори предшествали догмати­ческите спорове между Несторий и Ки­рил и затруднявали тяхното правилно разрешение.Не без влияние върху хода на тази борба се оказали и особеностите в характерите на Несторий и Кирил и тяхното служебно положение.

Прочетете още „Несторианство. Трети вселенски събор – продължение от публикация № 1438*“ →

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 6*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІІ. Задълбочаване на противоречията. Начало на схизмата

ІІ.1. Политически компромиси – причина за кризата

Император Зинон (474-491), според описанието на летописците, съвместявал в себе си всички пороци на развратен гуляйджия и твърде малко добродетели. Кедрин го причислява към ереста на „безглавите” (акефалии), които сливали двете естества на Иисус Христос[236]. Но той едва ли твърдо се е придържал към някакви определени убеждения. Силно мургав, космат и нестроен на външен вид, той бил отвратителен и по вътрешните си качества: гневлив, злопаметен и завистлив. На сладострастието се отдавал докрай и открито развратничел, като смятал, че ако тайно се отдаваш на порока, не си никакъв самодържец. Към това се прибавят и неговата слабохарактерност и страхливост[237]. В самото начало на управлението му страшни бедствия се стоварили върху империята: Месопотамия била нападната от сарацините, а Тракия – от хуните на Теодорих Стари[238], които опустошили страната. Това, което останало след нашествието на варварите, Зинон насила иззел и похарчил за своите удоволствия. С това той станал особено ненавистен на поданиците си.

ІІ.1.1. Превратът на Вaсилиск

След смъртта на малолетния император Лъв ІІ (ноември 474 година), Верина и част от синклита влезли във връзка с нейния брат Василиск, който се намирал в град Ираклия, диоцез Тракия. Той и неговите роднини[239], които в лицето на Зинон виждали само един амбициозен провинциалист, решили, че вече е настъпил техният час и въстанали против него. Василиск провъзгласил себе си за император, сина си Марк – за цезар, а жена си Зинонида – за августа. Летописците не говорят подробно за това, как точно е протекло въстанието, но последвалите действия на Василиск водят до извода, че главни действащи лица в бунта били противниците на Халкидонския събор – монофизитите. С предупреждения за заговори и заплахи от наемни убийци Верина успяла да внуши на зет си такъв страх, че, въпреки зимата, на 9 януари 475 година[240] Зинон заминал през нощта с жена си Ариадна и майка си за Халкидон, а оттам, без да спира, с пощенски коне продължил за Исаврия[241].

Василиск влязъл в Константинопол[242] без сражение и се провъзгласил за император в двореца в Евдомон, противно замислите на сестра си Верина, която възнамерявала да даде короната на своя любовник, магистъра на официите[243] Патрикий. След като Василиск го ликвидирал, тя започнала да интригантства против него в полза на зет си Зинон и дори ѝ се наложило да търси азил от гнева на брат си във Влахернската църква „Св. Богородица” [244]. В началото узурпацията на престола била популярна; в цирка народът се нахвърлил върху исаврийците и станало голямо кръвопролитие[245].

По своите нравствени качества Василиск не бил по-добър от Зинон. Подбуждан от жена си Зинонида и някои други изявени монофизити, които му били помогнали да узурпира трона[246], Василиск предприел мерки за преследване на православните.

Както след смъртта на император Маркиан през 457 година, така и сега, след смъртта на Лъв І, монофизитите в Александрия използвали смяната на върха за нова атака против Халкидонския събор и изпратили една делегация от монаси в Константинопол. Тя трябвало да връчи на Зинон петиция, с която се искало връщането на Тимотей Елур от заточението му в Херсон. Вместо Зинон обаче тази делегация заварила Василиск на трона. Към това се прибавила и случайността, че лекарят Теоктист, александриец по произход, когото Василиск направил магистър на официите, бил брат на един от тези монаси [247]. Освен това новата императрица Зинонида, една светска жена, която изневерявала на императора с неговия племенник Армат[248], също симпатизирала на еретическата опозиция[249]. Подложен на разностранен натиск, узурпаторът Василиск разрешил на непримиримия фанатик Тимотей Елур да дойде в Константинопол. Това предизвикало противоречиви реакции. Намиращите се в града александрийски моряци превели смятания за тях патриарх Тимотей през града, пеейки: „Осанна Сину Давидову! Благословен Идещият в име Господне! Осанна във висините!” (Матей 21:9). Вратите на църквите в града обаче останали затворени за тях и той можел да служи литургия само в затворен домашен кръг[250]. Пристигайки в Константинопол, Тимотей Елур започнал да убеждава Василиск да издаде грамота против определенията на Халкидонския събор[251]. Предчувствайки победата си, той решил да организира тържествена религиозна процесия, но неочаквано паднал от магарето, което яздел, счупил крака си и засрамен се прибрал в своята квартира. Императорът изпълнил молбата на Тимотей и демонстрирал своята благосклонност към монофизитите с това, че провъзгласил Тимотей Елур за легитимен патриарх на Александрия, а Петър Гнафей – на Антиохия[252]. При заминаването си за епархиите те били снабдени с грамоти с особени пълномощия (μετ τúπον).

Следвайки препоръките на Тимотей Елур, императорът обнародвал от свое име окръжно послание (Енциклика, εγκúκλιον)[253], предложено от един от египетските монаси, в което като единствена норма на вярата признавал Никео-Цариградския символ и проклинал Халкидонското вероопределение и Tomus Leonis. В заключение заповядал на всички епископи да го подпишат. Който занапред се осмелявал да изповядва „халкидонските нововъведения” или дори само да ги споменава, е в нарушение на едикта, издаден от император Теодосий ІІ непосредствено след Разбойническия събор (449 година) и приложен[254] към Енцикликата. Същността на съдържанието му се заключава в следното: заявявайки предварително, че приема напълно законите, издадени от предишните императори и ги признава като свои закони, че благочестието и ревността по Бога и Спасител наш Иисус Христос той предпочита пред всяка друга грижа за човешки дела, и че съгласието на Христовото паство представлява спасение както за него самото, така и за всеки поданик на държавата, по-нататък утвърждава и признава за основание на вярата Никео-Цариградския символ и определението на ІІІ Вселенски събор. „А това, което е нарушило единението и реда в светите Божии църкви и мира в целия свят – продължава той – като: книгата на Лъв и всичко, постановено в Халкидон за определяне на вярата, или изложено в символи – всичко, казано в смисъл на тълкувание, или учение, или разсъждение, и стореното, като нововъведение, против гореспоменатия символ на 318-те свети отци – всичко това, както тук, така и навсякъде, във всяка църква, където бъде намерено, заповядваме на намиращите се навсякъде светейши епископи да предават на анатема и на огъня”. „Нека с всички нововъведения, допуснати в Халкидон, въпреки божествения символ, да бъде анатемосана ереста на тези, които не изповядват, че Единородният Син Божи истинно Се е въплътил и въчовечил от Духа Светаго и Света Приснодева Богородица Мария, а говорят, че Той е имал тяло или небесно, или призрачно и мнимо. Въобще нека бъде анатемосана всяка ерес и всичко, което, когато и да е, както и да е и където и да е във вселената, мислено или словесно е въведено като новост в нарушение на този божествен символ. А тъй като за царската загриженост е свойствено с далновидност да утвърждава спокойствието на поданиците – не само за настоящето, но и за бъдещето, то ние нареждаме на намиращите се навсякъде светейши епископи да се подпишат под тази наша свещена окръжна грамота…, анатемосвайки всяко положено в Халкидон затруднение за православния народ и изгонвайки го напълно от светите църкви като действително препятствие за обществото и нашето благоденствие”. Императорът наричал това свое послание „съгласно с волята Божия” и издадено „по примера на предишните императори”. Затова непокорните, отхвърлящите това послание, той подвеждал под цялата строгост на законите, издадени от предшествениците му срещу еретиците[255].

Всеки читател, малко запознат с всички тънкости в богословските спорове, безспорно би намерил това послание на Василиск за напълно православно. И действително, ако си представим, че Халкидонският събор не е бил провеждан, то в посланието не би могло да се намери нищо, което би могло да бъде осъдено от православна гледна точка. Императорът приема определенията на първите три вселенски събора и изповядва, че Иисус Христос е истински Син Божи по Божество, истинно въплътил се от Дева Мария и по човечество. Всичко това не било осъдено и от Халкидонския събор. По-нататък, разглеждано от държавническа гледна точка, посланието на Василиск би могло да се оцени и като мъдър държавен акт. Правителството е загрижено за благото на поданиците си и за спокойствието в държавата. Енцикликата на Василиск преди всичко била приета от Тимотей Елур и Петър Гнафей, но така също и от приемника на Ювенал Иерусалимски – Анастасий (458-478). Броят на всички епископи, които отхвърлили посланието на папа Лъв и Халкидонския събор и приели Енцикликата, достига до 500 души. Когато впоследствие започнали да обвиняват източните епископи, че те от страх пред императора са я приели, те се събрали на събор в Ефес, от името на който изпратили до Василиск молба със заявлението, че неговото окръжно послание е подписано от тях „със съвършена радост и готовност”[256].Западните писатели, както католически, така и протестантски, при анализа на този факт обикновено упрекват източните епископи и въобще цялата Източна църква в раболепие пред императорите; това надали е справедливо. Част от епископите, както е видно от хода на събитията, са се подписали под Енцикликата затова, защото тя в известен смисъл е техен собствен продукт и била в услуга на покровителстваните от тях ереси; други, възможно е, от раболепие и страх пред императора; но мнозинството сторили това с убеждението, че Енцикликата не съдържа нищо неправославно. Каквато и да била истината, все пак звучи невероятно такъв голям брой епископи да са били ръководени само от робски помисли и чувства пред императорите[257].

Халкидонистите, от своя страна, разглеждали Енцикликата на Василиск от съвсем друга позиция. Авторитетът на Халкидонския събор бил важен именно поради това, че е дефинирал точната и определена истина, така че, който отхвърля събора, с това отхвърля и утвърдената от него истина. Тържественото заявление на императора, че признава в Христос както истинското Божество, така и истинското Му въплъщение от св. Дева Мария, по своята неопределеност съдържало и скритото намерение на еретиците да подменят на всички църковни постове православните с монофизити и вместо православното учение за неслитно, неразделно, неизменно и неразлъчно съединение на двете природи в Иисус Христос, на базата на Енцикликата да въведат навсякъде учението за сливане на двете природи в Богочовека след Въплъщението, тоест монофизитството. Православните отхвърлили Енцикликата като еретическа, безбожна и накърняваща правата вяра.

Столичният патриарх Акакий (472-489), който получил от узурпатора заповед да подпише документа по примера на останалите източни патриарси, вместо да се подчини, побързал да консолидира православните монаси и жителите на Константинопол срещу Василиск като еретик и враг на правата вяра[258]. Цялото столично население с жените и децата, клира и монасите се събрали в храма „Св. Софѝя” и с внушителното си множество възпрели Василиск да извърши каквото и да било насилие над осмелилия се да му противодейства патриарх. Виждайки тази подкрепа, Акакий решил да привлече народа още по-плътно до себе си. Той покрил олтара с траур и жертвеника и тържествено обявил от амвона Василиск за еретик, при което не пощадил и Зинон. Разбуненият народ заплашвал да опожари целия град, ако Василиск се осмели да продължи да преследва православната вяра и Халкидонския събор. Заплахата от унищожаване на града с огън направила много силно впечатление на узурпатора, още повече че едновременно с описваните събития в Константинопол действително избухнал страшен пожар, който изпепелил най-богатия квартал на столицата и прибавил още една към многото причини за всеобщата ненавист срещу него. Изплашен от народното възмущение, той избягал от града. Отдалечавайки се, за да запази реда и собственото си достойнство, Василиск издал заповед, с която забранил на всички членове на сената да влизат в общение с патриарха. В същото време срещу него се опълчил и знаменитият със светостта и чудесата си отшелник Даниил, който, подобно на св. Симеон, се подвизавал на стълп в Анаплус. Той събрал около себе си множество православни монаси, отправил се с тях в лагера на Василиск и с удивително безстрашие го изобличил. От придружаващите го монаси особена смелост проявил и Олимпий[259].

Императрица Верина и членовете на сената влезли във връзка със Зинон, който още се укривал в Исаврия. Когато той станал съимператор на малолетния Лъв ІІ, около него се навъртал ивериецът Ил, който от дълги години бил на служба при император Лъв І. Той командвал една военна част и се бил поставил в услуга на армията на краля на готите Теодорих Стари[260]. Посредством големи обещания Василиск успял да го спечели на своя страна. Ил и брат му Трокунд били натоварени с преследването на Зинон, тъй като изглеждало разумно войната против избягалия в родните си планини император да бъде водена от познаващите страната исаврийци. Те успели да заловят майката и брата на Зинон и ги затворили в едно разбойническо леговище[261]. Това обаче не заставило Зинон да капитулира, а и Василиск не удържал на обещанията си. Тогава двамата братя преминали на страната на императора-сънародник и го окуражили да нападне узурпатора, вместо да се крие от него в родината си. През лятото на 476 година Трокунд завладял Антиохия[262], а Ил и Зинон настъпили към столицата. Една голяма армия, командването на която Василиск поверил[263] на любовника на жена си Армат, ги пресрещнала около Никея. Зинон искал да избегне сражението, но му било обяснено, че не се нуждае от битка, а може да постигне целта си с подаръци и обещания за високи постове. Това средство се оказало ефикасно. Пълководците на Василиск преминали на страната на Зинон и той безпрепятствено наближавал Константинопол.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Заплашен от всички тези събития, Василиск отменил Енцикликата с издаването на един нов едикт, наречен Антиенциклика (αντεγκúκλιον; κατ των εγκυκλίων)[264], който в неясна форма отразявал неговото нежелание за този акт. С него той отменял всички свои предишни разпореждания против Халкидонския събор и осъждал както ереста на Несторий, така и Евтихий и останалите еретици. Заедно с това се възстановявали привилегиите на Константинополския патриаршески престол, дадени му в Халкидон и отнети с предишните разпореждания и действия на узурпатора. „Вярата на отците, която досега бе изповядвана, а също и по време на нашето господство се изповядва, трябва да остане”, се казва в началото. „Ето защо, издадените по време на нашето господство енциклики са невалидни”. Това е обяснено с нещо, което не се нуждаело от оттегляне, тъй като и двете страни били единодушни по въпроса за анатемата срещу Несторий и Евтихий. „По този въпрос не е необходимо свикването на никакъв събор”, с което пък се отхвърляло искането на Тимотей Елур. „На патриарх Акакий следва да бъдат възстановени правата да ръкополага (митрополитите на диоцези Понт, Асия и Тракия – скоби мои), но по такъв начин, че вече ръкоположените епископи да запазят катедрите си, без от това да възниква прецедент в ущърб на правата на ръкоположение на Константинополската катедра след смъртта им”. Текстът за отмяната на 28-мо правило, касаещо привилегиите на Константинопол, бил внесен от Тимотей Елур в полза на митрополит Павел Ефески. Трябвало само да бъде предотвратено свалянето на вече ръкоположените на това основание от Павел епископи, както и да се формулират ненакърнимите по принцип привилегии на Акакий. Халкидонското вероопределение, което в Енцикликата било категорично отхвърлено, в Антиенцикликата въобще не е споменато. Противно на „яснотата, с която със сакрата се възстановяват привилегиите на константинополската катедра”, на поданиците, „се предоставя да проверят защо онези, които си издействаха този документ (тоест Акакий, Даниил Стълпник и столичните архимандрити – скоби мои), са обрекли на забрава Никейския символ”. Това е една силна атака срещу Халкидонското вероопределение в контекста на тезата на Тимотей. Той, който заедно с Диоскор принудил Разбойническия събор да осъди Флавиан, винаги отстоявал мнението, както в изпратения през 457 година libellus до император Лъв, така и по-късно в две свои обширни произведения, че Никейският символ трябва да остане единственото вероопределение, към което (съобразно постановлението на ІІІ Вселенски събор) „нищо не може да бъде прибавяно”, и че Халкидонският символ, особено съдържащите се в него изрази от Tomus Leonis, представлява една недопустима прибавка от такъв вид. Именно за тези, влизащи в противоречие с Никейския символ, „нововъведения” Василиск снема от себе си отговорността в Антиенцикликата. Той вече се бил обявил единствено за Никейския символ в прочетения при помиряването му с Акакий mandatum[265], като заявил тържествено, че като неримлянин[266] и военен не е сведущ в „дълбините на вярата”, а в заключение добавил едно пророческо предупреждение: „За да не би някак това управление на беззаконника (ср. 2 Солуняни 2:6-7) да отстрани от пътя запазеното (Никейския символ – скоби мои)”. Като беззаконник (ανομος) най-вероятно е бил визиран Зинон. Действително се съобщава[267], че Василиск склонил да издаде Антиенцикликата едва при вестта, че Зинон настъпва с армията си към столицата. Но за покаяние било вече твърде късно.

В края на юли 476 година, след 20-месечно отсъствие, императорът влязъл в Константинопол [268] и бил радостно приет от сената и народа, а Василиск със семейството и децата си потърсил азил в храма „Св. Софѝя”. Зинон ги подмамил да излязат оттам с обещанието, че няма да ги обезглави. След като те се подчинили, той ги заточил в крепостта Лимне в Кападокия, където, заключени в една кула, били оставени да умрат от глад. Зинон сметнал, че така е спазил клетвата си[269]. Скоро и Армат бил застигнат от подобна участ.

Следва…(виж тук).

_________________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[236]. Cedrenus, op. cit., p. 615.

[237]. Ibid., Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 1; 3.

[238]. Malchos. – In: Exc. de leg. Rom., p. 165; Malchos. – In: Exc. de leg. gent., p. 572; Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132.

[239]. Ср. Vita Danielis, p. 286, където са споменати Армат, братовчед на Верина, зет ѝ Зус и Маркиан, син на западноримския император Антемий, който се оженил за Леонтия, обещаната на цезар Патрикий втора дъщеря на Лъв І. Според Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 28, комплотът бил организиран в Ираклия, където Василиск се оттеглил след катастрофалното поражение на флота в африканската кампания през 468 година.

[240]. Ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 132.

[241].  Vita Danielis, p. 286.

[242]. Theophanes, op. cit., p. 186; 194; Evagrius, op. cit., III, cap. 2; 3; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 28; 29; Cedrenus, op. cit., 1, 615-616.

[243]. Magister officiorum е висш сановник, който стоял начело на отделните ресори на управлението, ср. Ангелов, Д., Византия. Политическа история, с. 40.

[244]. Vita Danielis, 186-187; Candidus. – In: Photius, op. cit., 79.

[245]. Candidus, ibid; Marcelinus, op. cit., p. 90.

[246]. Cedrenus, op. cit., 1, р. 618; Theophanes, op. cit., p. 194;

[247]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5; Vita Danielis, p. 198.

[248]. Suidas, Αρματος. – In: Lexicon, alpha, 3970, 1-20; ср. Schwartz, PS, S. 185.

[249].Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 29; Zacharias, ibid.; Vita Danielis, p. 194.

[250]. Coll. Avell., p. 126; 131; 134.

[251]. Evagrius, op. cit., III, cap. 4.

[252]. Според Malalas, op. cit., p. 379, това е станало през 8-ия месец на узурпацията, тоест август 475 година.

[253]. Текстът вж. в Codex Vaticanus gr. 1431 (ed. Schwartz), S. 49 ff.

[254]. Ср. сбирката на Rusticus. – In: ACO II 3. Текстът е запазен в латински превод и присъединен към 3-тото заседание (против Диоскор) на Халкидонския събор.

[255]. Evagrius, op. cit., III, cap. 4.

[256]. Evagrius, op. cit., III, cap. 5.

[257]. Учудващо е, че Neander, Allgemeine geschichte…, IV, p. 261, който като цяло изпитва отвращение към точните догматически определения, в случая негодува срещу византийските епископи и вижда в постъпката им само робско следване на богословското направление в императорския двор.

[258]. Evagrius, op. cit., III, cap. 7. Евагрий пряко свидетелства, че монасите и народът на Константинопол били подбудени срещу Василиск от патриарх Акакий. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 32, твърди, че Василиск не бил в състояние да принуди Акакий да приеме и подпише Енцикликата затова, защото „целият град – мъжкият и женският пол, стичайки се в храма, въстана против Василиск”. В съгласие с това пишат и Theophanes, op. cit., p. 188; Cedrenus, op. cit., I, 617-618. Но от тези сходни помежду си свидетелства още не следва да заключим, че Евагрий говори неистина, като утвърждава, че Акакий е бил в основата на бунта. От тях става ясно единствено, че той е намерил поддръжка сред народа и монасите. Тук не трябва да се пропуска и следното негово съображение: отмяната на Халкидонския събор се свързвала и с принизяване на Константинополската патриаршеска катедра, въздигната именно там. Акакий, като умен и горд човек, дори само затова е щял да въстане против Енцикликата и да употреби всички средства, за да я омаловажи. От последвалите събития е известно, че в борбата си с римските папи, както столичните патриарси, така и народът на Константинопол, твърдо защитавали честта на Акакий и въобще не били съгласни да го признаят за еретик, което не би било възможно, ако той наистина е бил такъв. И накрая, по характер Акакий въобще не бил от хората, които имат страх от тълпата. Фактите сочат, че когато той е бил убеден в нещо, не се е страхувал от нея и непоколебимо преследвал целите си.

[259]. Theophanes, op. cit., 188-189; Evagrius, op. cit., III, cap. 7; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 32; 33; Cedrenus, op. cit., 1, p. 598; 616; 618.

[260]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132.

[261]. Brooks, E. W., The Emperor Zenon and the Isaurians, p. 217.

[262]. Malalas, op. cit., p. 379.

[263]. Според Theophanes, op. cit., p. 121, в качеството на magister militum per Thraciam, а според Malalas, op. cit., p. 379 – в качеството на magister militum praesentalis.

[264]. Текста вж. в Codex Vaticanus gr. 1431 (ed. Schwartz), S. 52.

[265]. Ср. началото на този документ във Vita Danielis, p. 199.

[266]. Ibid. Тези автентични думи показват, че Василиск и всички роднини на Верина били с германски произход, но принадлежали  към Православната църква, което тогава е било по-важно от произхода. ср. Schwartz, PS, S. 189.

[267]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5.

[268]. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 21.

[269]. Theophanes, op. cit., 192-193; Evagrius, op. cit., III, cap. 8; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 34; 35; 36; Cedrenus, op. cit., 1, p. 617; ср. Византийските василевси, с. 105.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7t

В търсене на истината – продължение 4*

Публикувано на от Dragan Bachev

Начало на конфликта между св. Кирил и Несторий

На 6.І.429 година в своето ХVІІ Пасхално послание „Οι την ευφια” св. Кирил открито се обявил против Несторий, като изложил към какви вредни за християнството последствия води неговото учение[93]. Междувременно Несторий осъдил учението на противниците си на поместен събор в Константинопол (429 г.) като засилил и репресиите срещу тях. Сред народа бил разпространяван сборник с проповедите на Несторий по въпроса за Θεοτóκος, който скоро попаднал в Египет. Това дало основание на св. Кирил да напише посланието „Άφίκοντο”[94] (април 429 година) до египетските монаси, в което, без да споменава името на Несторий, осъждал строго неговото учение и предупреждавал монасите да се пазят от новата ерес[95]. След това, през юли 429 г. написал първото си послание „Άνδρες αιδέσιμοι”[96] до Несторий, на което последният отговорил кротко и с голяма сдържаност, възхвалявайки християнската добродетел – кротостта. На 26.І.430 година св. Кирил изпратил на Несторий второ послание „Καταφλυαρουσι μέν” („Мене ме клеветят”)[97], наречено още Догматическо послание, в което въз основа на Св. Писание и Св. Предание изяснявал църковното учение за Боговъплъщението и Божественото достойнство на Иисус Христос[98]. Несторий отговорил на това с посланието си „Τασ μεν καθ’ ημων υβρεις” („Прощавам ти твоите обиди”)[99] от 15.VІ.430 година, в което изтъквал, че е езическо, аполинарианско и арианско учение да се говори, че Бог е роден, страдал и умрял,като фактически показал, че с това оставал верен на заблужденията си. Той използвал благоволението на императора, за да разпространява различни обвинения срещу св. Кирил толкова активно, че дори и св. Исидор Пелусиот им повярвал. Няколко лишени от сан александрийски духовници се явили пред Несторий с жалби против св. Кирил и били приети благосклонно от него[100]. Тогава св. Кирил написал три послания: до императора, до жена му Евдокия и до сестра му Пулхерия, които обаче не постигнали желания от него ефект. Пред двора Несторий представял работата само като лична вражда. Предубеден, императорът отговорил на св. Кирил с укор, че със своите послания внася смут в Църквата и в двора. Подобно послание св. Кирил изпратил и на папа Целестин І (422-432), като тук резултатът бил изцяло в негова полза. В Рим не били доволни от Несторий по няколко причини: 1. Римската катедра не искала да признае трето правило на Втория Вселенски събор, с което била въздигната в ранг Константинополската катедра на основание, че е в престолния град; 2. Между двете църкви съществувала мълчалива вражда по въпроса за Източния Илирик (Солунския викариат), който в гражданско отношение бил подвластен на Константинопол, а в църковно – на Рим; 3. Опитът на Несторий да преразгледа делото на пелагианите, след като Рим вече ги осъдил; 4. Отношението на Несторий към Целестин като към равен – обръщението на Несторий в посланието му по повод пелагианите било: „До брата Целестин”. Подобно послание св. Кирил изпратил и до Иоан Антиохийски, от чийто диоцез произхождал Несторий. Така спорът се изострил още повече и навлязъл в решителната си фаза.

Римският събор (430 година) и резултатите от преговорите

Св. Кирил Александрийски, след консултации с всички епископи на Изток и най-вече с тези на Македония, се обърнал към Рим чрез александрийския дякон Посидоний, като изпратил на Целестин своите послания до Несторий, неговите отговори, както и проповедите му в Константинопол, всички преведени на латински. Той помолил папата да се произнесе но въпроса: дали трябва Кирил да продължава общението си с Несторий, или да го прекрати с изискване и от другите епископи да сторят същото[101]. Целестин свикал събор в Рим (11.VІІІ.430 година) с участието на много епископи, който внимателно разгледал делото и единодушно осъдил Несториевите заблуди[102]. Тъй като в догматическите въпроси папата не бил много вещ, той наредил на преп. Иоан Касиан да напише опровержение на Несториевото учение[103]. Формулата за осъждането била изготвена от канцлера Лъв[104]. Тя гласяла, че „в десетдневен срок от получаването й Несторий трябва да изповяда неправотата на проповядваното от него учение, да произнесе проклятие върху него и искрено да обещае, че ще изповядва тази вяра за Христос и Бога нашего…, каквато изповядва цялата Света Вселенска Църква. Ако той не стори това, да знае, че ще бъде окончателно отлъчен от нас”…[105]. Тази присъда на Римския събор Целестин съобщил на св. Кирил в послание до него от 11.VІІІ.430 година[106]. Подобни послания Целестин изпратил и на Иоан Антиохийски, Руф Тесалоникийски, Ювенал Иерусалимски и Флавиан Филипийски[107], а също и до Несторий, и до народа и клира на Константинопол. В тях той високо оценявал доблестта и ревността на св. Кирил за православната вяра и го назначавал за изпълнител на присъдата над Несторий. Между другото той се произнася и по въпроса за възстановяването в сан на отлъчените от Несторий клирици. Така св. Кирил постигнал това, към което се стремил. На негова страна застанал целия Запад и Македония. Когато получил чрез Посидоний писмата от Рим, той побързал да ги препрати на Иоан, Ювенал, Руф и Флавиан, като ги придружил със свои писма. Това принудило Иоан Антиохийски най-после да излезе с официално становище по спора. През есента на 430 година[108] в Антиохия бил свикан специален събор и в Константинопол било изпратено обширно увещателно послание, не оставящо място за съмнение в неразположението на авторите му към заблужденията на Несторий. Те съветвали да се запази употребата на термина Богородица, като пишели: „…тогава, когато Св. Писание повече от всичко утвърждава Божието човеколюбие към нас, когато говори, че Единородният Син на Бога, вечен и винаги с Него пребиваващ, безсрастно се е родил от Девата… Ако заради това рождение отците са нарекли Девата Богородица, както и ние сега я наричаме с това име, то не знаем за какво ни е необходимо да се заемаме още със съвършено ненужно изследване на този догмат”[109]. Такаво решение било предложено на Несторий от членовете на Антиохийския събор и ако той не беше пренебрегнал този глас на увещаване, движението естествено не би се разраснало до колосалните размери на ерес.

В посланието си до Ювенал Иерусалимски, съпровождащо писмото на папа Целестин, св. Кирил му препоръчвал да пише на императора и двора и да ги призове „да не предпочитат човека (Несторий – скоби мои) пред благочестието в Христа”[110]. Ювенал се съобразил с тези указания на св. Кирил с надеждата, че Несторий може би ще се поправи при този общ натиск. В това писмо св. Кирил подчертавал, че сам той не е успял да убеди Несторий, но се надявал, че с общите усилия на всички може би ще сполучи. „И ако Несторий се убеди – добавял св. Кирил, – той ще се спаси, иначе ще пожъне плодовете на своите трудове”. За съжаление Несторий продължил да упорства в своите заблуждения и със своите речи разпалвал страстите на константинополското население, показвайки в същото време своята решителна непоправимост. В защита на Несторий се обявил 110-годишният епископ Акакий Верийски (Алепски), който от името на Иоан и лично от свое име молел св. Кирил да действа възможно най-предпазливо, изразявайки мнението, че в случая става въпрос не за действителна ерес, а за увлечение на Несторий и различие в думите[111], както и подчертавал факта, че след посланието на Иоан до Несторий последният бил склонен да допусне употребата на израза Θεοτóκος. В крайна сметка оживените преговори не довели до никакъв положителен резултат.

Съборът в Александрия (430 година) и неговото послание до Несторий

Междувременно, докато посланието на Несторий до Целестин, в което той пишел, че е склонен да понесе омразната дума Θεοτóκος само в името на църковния мир, пътувало към Рим, св. Кирил свикал през октомври 430 година поместен събор в Александрия, на който били прочетени писмата и проповедите на Несторий, в които ясно личали неговите заблуди. Съборът приел решението на Римския събор и го допълнил с подробна вероизповедна формула, която Несторий под клетва трябвало да приеме в знак, че се отказва от своите заблуди. Към това решение Кирил прибавил и прочутото си послание „Τοũ Σωτήρος ημων”[112] с 12-те анатематизми, които Несторий трябвало да подпише и да прокълне еретиците. Към тези писма било приложено и посланието на Целестин Римски с решението на Римския събор. За решението на Александрийския събор Кирил веднага уведомил и Ювенал Иерусалимски, и Иоан Антиохийски. Освен това съборът изпратил и послания до клира и народа на Константинопол и до монасите в столицата[113]. Последните две, заедно с посланието и документите до Несторий, били изпратени по четирима александрийски клирици – епископите Теопемт Каваски и Даниил Дарниески и презвитерите Поматон и Макарий, които трябвало лично да му предадат документите и в беседата с него да се опитат да го вразумят. Несторий обаче се отнесъл към тях с презрение, като на проклятията отвръщал с проклятия. Монасите, които най-твърдо му се противопоставяли, той подложил на мъчения и задържал под стража, а и към останалите си противници се отнесъл с крайна жестокост[114]. Като видели, че няма да бъдат приети, египетските пратеници в неделята (30.ХІ.430 година) прочели в катедралата откъси от посланията от Рим и Александрия и ги оставили, за да бъдат предадени на Несторий, който използвал това, за да настрои двора срещу св. Кирил. Вместо отговор Несторий произнесъл на 6-ти и 7.ХІІ.430 година проповеди, в които потвърждавал своите заблуди[115]. В тях той се опитвал да представи делото си като аналогично с това на св. Иоан Златоуст, като в проповедта си на 6 декември на всеослушание заявил, че срещу него е започнало „египетско гонение”, както преди срещу Мелетий и Иоан Константинополски. На 12-те анатематизми на св. Кирил Несторий отговорил с 12 контраанатематизми, на които, на свой ред, бил даден подобаващ отговор от Макарий Меркатор, ревностен западен мирянин, който по това време се намирал в Константинопол и вече се бил изявил в борбата срещу пелагианите[116]. Анатематизмите на св. Кирил предизвикали бурно възмущение на Изток, където те били разбрани в аполинариански смисъл. Иоан Антиохийски искал те тържествено да бъдат осъдени като такива. С тази задача се заели двама от най-видните епископи на Сирийския диоцез – Андрей Самосатски и блажени Теодорит Кирски[117].

Анатематизмите на св. Кирил и контраанатематизмите на Несторий

Да проследим съдържанието на тези две кратки христологически вероизложения на главните противници в спора, като се опитаме да анализираме тяхното догматико-богословско и философско съдържание.

Анатематизми на св. Кирил:

„1. Който не изповядва Емануил за истински Бог и от това светата Дева за Богородица, тъй като тя по плът е родила Словото, Което, бидейки от Бога, станало плът – да бъде анатема;

2. Който не изповядва, че Словото, бидейки от Бога Отца, Се е съединило с плътта ипостасно, и че от това Христос е един със Своята плът, тоест един и същ е Бог и заедно с това човек – анатема;

3. Който в единия Христос, след съединението на природите, разделя лицата, съединявайки ги само със съюза на достойнството, тоест във волята и силата, а не, по-добре, със съюз, състоящ се в единението на природите – анатема;

4. Който отнася изреченията на евангелистите и апостолските книги, употребявани от светците за Христа или от Самия Него за Себе Си, разделно към две лица или ипостаси и едни от тях прилага към човека, когото представя различен от Бог Слово, а други, като богоприлични, към едното само Слово на Бог Отец – анатема;

5. Който дръзне да нарича Христос човек Богоносец, а не, по-добре, Бог истинен, като Син единен (с Отца) по естество, тъй като Словото е станало плът и Се е приближило до нас, възприемайки нашата плът и кръв (Евр. 2:14) – анатема;

6. Който дръзне да говори, че Словото на Бог Отец е Бог или Владика, а не изповядва, по-добре, Него Самия за Бог и заедно с това за човек, тъй като според Писанията (Иоан 1:14) „Словото стана плът” – анатема;

7. Който говори, че Иисус като човек е бил оръдие на действието на Бог Слово и окръжен от славата на Единородния, като съществуващ отделно от Него – анатема;

8. Който дръзне да говори, че на възприетия (от Бога) човек трябва да се поклланят заедно с Бог Слово, трябва да го прославят заедно с Него и заедно да го наричат Бог, като един в друг (тъй като мислят да поставят постоянно прибавяната частица – заедно със), а не почитат Емануил с единно поклонение и не Му възнасят единно славословие, тъй като Словото станало плът – анатема;

9. Който говори, че Единният Господ Иисус Христос е прославен от Духа в този смисъл, че Се е ползвал чрез Него като че ли от чужда сила и от Него е получил сила да побеждава нечистите духове и да извършва сред хората Божествени знамения, а не почита собствения Му Дух, чрез Който Той е извършвал чудеса – анатема;

10. Божественото Писание говори, че Христос е бил Първосвещеник и Ходатай на нашето изповедание, че Той е принесъл Себе Си заради нас в приятно благоухание на Бога и Отца. И така, ако някой говори, че Първосвещеникът и Ходатаят наш е бил не Самият Бог Слово, когато е станал плът и подобен на нас човек, а като че ли някой различен от него човек, произлязъл от жена; или който говори, че Той е принесъл Себе Си в приношение и за Самия Себе си, а не само за нас самите, тъй като не знаейки грях, Той не е имал нужда от приношение за Себе Си – анатема;

11. Който не изповядва плътта на Господа за животворяща и собствено за принадлежаща на Самото Слово на Бог Отец, но за принадлежаща като че ли на някой друг, различен от Него, и съединен с Него по достойнство, тоест придобил (у себе си) само Божествено обитание, а не изповядва, както казахме, плътта Му за животворяща, тъй като тя е станала собствена на Словото, можещо всичко да оживотворява – анатема;

12. Който не изповядва Бог Слово за пострадал по плът, за разпнат по плът, за приел смъртта по плът и накрая станал първороден от мъртвите, тъй като като Бог Той е живот и животворящ – анатема”.

Контраанатематизми на Несторий:

„1. Който говори, че Емануил е истинен Бог, а не: с нас е Бог, тоест че Той е обитавал в подобно на нашето естество, така че Се е съединил с нашето естество, възприето от Дева Мария, който би я наричал също Майка на Бог Слово, а не на Емануил, и би говорил, че Самото Слово Божие Се е превърнало в плът, която То е възприело за показване на Своето Божество, така че на вид да стане като човек – анатема;

2. Който говори, че в съединението на Бог Слово с плътта, по Божие намерение, е устроено местно прилагане на природите, че плътта е станала причастна на Божествената природа и Той е станал единен с плътта във всички отношения, или също, че (Христос) трябва да Го признаем за Бог, разпростирайки плътта в безкрайността на неописуемата природа, че един и същи Христос е по природа Бог и човек – анатема;

3. Който признава Христос, Който по Своето същество е Емануил, за единен не вследствие съюза на лицата, и не Го изповядва за състоящ Се от две лица, Бог Слово и възприетият от Него човек, съчетани в едно у Сина, при което с единението им у нас се съхраняват без смесване на природите – анатема;

4. Който приема изреченията на евангелските и апостолските книги, употребени за Христа, като за състоящ се от една и друга природи, като че ли за една природа, и се опитва да припише страдания на Бог Слово, както по плът, така и по Божество – анатема;

5. Който дръзне да говори, че след възприемането на човека Син Божи е един по същество, тогава, когато Той е Емануил – анатема;

6. Който след въплъщението би признавал Бог Слово за нещо друго, а не за Христос; който се осмели да говори, че и образът на раба заедно с Бог Слово няма начало, и, както Той Самият е несътворен, който не би го признавал (раба) за сътворен от Него като Господ, Творец и Бог по природа, както Той е и обещал да го въздигне със собствена сила, казвайки: „Разрушете този храм, и в три дни ще го въздигна” (Иоан 2:19) – анатема;

7. Който говори, че сътвореният у Девата човек е Самият Единороден, Който преди дните е роден от утробата на Отца (Пс. 109:3), а не изповядва, че Той е получил наименование на Единороден от Отца чрез съединение с Единородния по природа: който също нарича Иисус другояче, а не Емануил – анатема;

8. Който говори, че образът на раба е достоен за почитане сам по себе си, тоест по достойнството на своята природа, макар и да не е Владика на всичко, а не затова се почита, че е приет в общение с блажената природа на Единородния и по самата природа на Господа – анатема;

9. Който говори, че образът на раба е съществуващ със Светия Дух, не влиза в общение с Него чрез посредничеството на Бог Слово и че от самото зачатие е имал съюз с него, вследствие на което някога е извършил чудесни лечения сред хората и с власт е изгонвал духове – анатема;

10. Който говори, че Самото съществуващо в начало Слово е станало Първосвещеник и Пратеник на нашето изповедание (Евр. 3:1)  и е принесло Самото Себе Си в жертва за нас, а не признава за пратеник Емануил, поради което приписва приношението на (Самия) Този, Който е приел (човека) в единение, като отнася (всичко) към едното лице на Сина и Му приписва това, което като на Бог принадлежи на Бога, и това, което като на човек е свойствено на човека – анатема;

11. Който говори, че приетата в единение плът по силата на своята природа е животворяща, тогава, когато Сам Господ и Бог възвестява: „Духът е, Който животвори; плътта нищо не ползва” (Иоан 6:63) – анатема. „Бог е Дух” (Иоан 4:24), е казано още. И така, който говори, че Бог Слово е станал плът ипостасно, тогава, когато плътта съхранява свойствения на себе си вид у Господа Христа, особено когато след възкресението Той Сам говори на своите ученици: „попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам” (Лука 24:39) – анатема;

12. Който, като използва страданието по плът, но без да различава достойнствата на природите, приписва тези страдания на Бог Слово, както и плът, която Той е възприел – анатема”[118].

От цитираните текстове става видно, че слабите пунктове в анатематизмите на св. Кирил се дължат, както споменахме, на неуточнената терминология, докато Несторий не е виждал в посланието на св. Кирил вярно изложение на своето учение и затова се е стремил не да отговори по същество на въпроса, а да уличи св. Кирил в неточности и да изведе от неговите думи каквото и да е лъжеучение[119]. Най-много, и то от всички източни епископи, св. Кирил е бил критикуван за израза в третия анатематизъм ενωσις σχετική, като го обвинявали (особено блажени Теодорит Кирски и Андрей Самосатски) в аполинарианство, манихейство, гностицизъм, арианство и монофизитство[120]. Самият Иоан Антиохийски, в послание до Фирм, епископ на Кесария Кападокийска, писал, че той не знае чии са тези 12 глави, но че учението в тях е неправославно. Въобще, такова е било мнението по този въпрос на всички епископи от Изтока. И тук основната причина за това трябва да се търси в разликата във възгледите и методите на тълкуване на Св. Писание на двете големи богословски школи – Александрийската и Антиохийската. За антиохийския рационализъм мислите на св. Кирил, в които той стои на позицията на дълбоката вяра и на тайнствеността на догмата за въплъщението, не звучали убедително. Разбира се, не всички били така крайни, както Несторий; напротив, повечето от тях били съвсем православни, но разликата в методите и терминологията често пъти ги карали да говорят и мислят за едно и също нещо по различен начин. От своя страна, св. Кирил, след като получил обвиненията от Андрей и Теодорит, написал съчение в защита на 12-те анатематизми, наречено „Апология на 12-те глави против източните епископи” (Деяния, т. ІІ, стр. 23-53; 55-81), в което подробно разяснявал своето православно становище против изопаченото му тълкуване от страна на източните епископи. Той препратил цялата кореспонденция по въпроса на епископ Евоптий Птолемаидски за справедлива оценка и присъда. Така поставен, спорът вече можел да бъде решен единствено от Вселенски събор, към какъвто се стремели с всички сили и уверени в правотата си и двете страни.

Свикване на Третия Вселенски събор

След като спорът достигнал връхната си точка, за неговото разрешаване било най-правилно да се свика Вселенски събор като най-авторитетен форум на Църквата, на който да бъде разгледан спорният въпрос. Към такъв събор се стремили и двете страни, предварително убедени в своята правота и надяващи се, че тяхната кауза ще възтържествува. Молен от всички страни за това, император Теодосий ІІ, съгласувано със западния император Валентиниан ІІІ и папа Целестин, на 19.ХІ.430 година издал сакра (указ), с която на Петдесетница (7.VІ.431 година) свиквал в град Ефес представители на всички църкви на събор, като дотогава всичко оставало в предишния си вид и фактически обявеното от Римския и Александрийския събори отлъчване на Несторий не влизало в сила. Всеки митрополит бил длъжен да вземе със себе си толкова, но „не много” от подчинените си епископи, колкото намирал за добре, като трябвало да останат достатъчно и по места, за да обгрижват паството. Такива покани били разпратени до всички митрополити и лично до блажени Августин Ипонски, но той починал няколко месеца преди откриването на събора (28.VІІІ.430 година). Поканата, изпратена до св. Кирил, била съпроводена със специално писмо на Теодосий ІІ, в което св. Кирил бил обвинен в гордост, неуважение и присвояване на права, принадлежащи единствено на Вселенския събор[121]. На поканата за събора папа Целестин отговорил с писмо от 15.V.431 година, че лично няма да може да присъства, но е определил за свой представител презвитер Филип, а за представители на Римския събор – епископите Аркадий и Проект[122]. Така се оформили и двете опониращи си партии – на страната на св. Кирил били следните центрове със съответните административни диоцези: Александрия с Египет, Рим с Италия, Иерусалим с Палестина, Ефес с Азиана (Мала Азия), Тесалоники с Илирик, а на страната на Несторий: Антиохия с Ориент, Тракия и императорският двор в Константинопол. До голяма степен вина за последвалото разцепление носел лично императорът, който, макар и движен от най-добри намерения (искал църковен съд без намесата на светската власт), нямал разбиране за важността на делото и за собствената си роля на върховен посредник в спора, което довело до нови усложнения. Освен това в своята сакра той не доуточнил няколко много важни за хода на събора условия: 1. личната си позиция; 2. отношението си към постановленията на Римския и Александрийския събори и произнесената от тях присъда над Несторий; 3. кому принадлежи ръководството на външния ход на събора; 4. точния състав на събора. Друга грешка на императора била, че въпреки мъдрия съвет на св. Исидор Пелусиот лично да ръководи събора, той отказал и за свой пълномощник назначил един от началниците на своята свита, командира на гвардейския корпус комит (сomes domesticorum) Флавий Кандидиан, чийто авторитет пред отците на събора в никакъв случай не би могъл да се сравни с този на самия император. С Кандидиан дошъл и комит Ириней, воден само от приятелски чувства към Несторий[123].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „В търсене на истината – продължение 4″, който трябва да се активира).

_____________________

*Публикувано в списание Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[93]. Смирнов. Евграф, История христианской церкви, с. 260.

[94]. Болотов. Op. cit., с. 175.

[95]. Текста на посланието вж. в Деяния Вселенских соборов, т. І, с. 122.

[96]. Текста вж. в Деяния, т. І, с. 132-133.

[97]. Текста вж. в Деяния, т. І, с. 134-136.

[98]. Цоневски. Op. cit., с. 226.

[99]. Текста вж. в Деяния, т. І, с. 136-139.

[100]. Болотов. Op. cit., с. 191.

[101]. Софоний. еп. Op. cit., с. 6.

[102]. Деяния. т. І, с. 122.

[103]. Поснов. Op. cit., с. 399.

[104]. Бъдещият папа Лъв І Велики (440-461 година).

[105]. Деяния. т. І, с. 149-150.

[106]. Глубоковский. Op. cit., с. 66.

[107]. Хрисостом, архиеп. Третият Вселенски събор и първенството на Римския епископ, с. 26.

[108]. Глубоковский. Op. cit., с. 66.

[109]. Глубоковский. Op. cit., с. 66-67; текста на писмото вж. у Migne, PG, t. 77, col. 1449-1457.

[110]. Хрисостом, архиеп. Op. cit., с. 29; тексат на писмото вж. у Migne, PG, t. 77, col. 103-105.

[111]. Болотов. Op. cit., с. 193.

[112]. Текста на посланието вж. в Деяния, т. І, с. 175.

[113]. Текста на тези послания вж. в Деяния, т. І, с. 182.

[114]. Марен, абат. Константинопольское монашество от основания города до кончиньІ патриарха Фотия (330-898 г.), с. 122-123.

[115].Болотов. Op. cit., с. 193.ср. Цоневски, Болотов, Op. cit., с. 227.

[116]. Робертсон. Op. cit., с. 414.

[117]. Глубоковский. Op. cit., с. 68.

[118]. Текста вж. в Деяния, т. І, с. 181-182; 185-187;

[119]. Болотов. Op. cit., с. 194.

[120]. Лебедев. Op. cit., с. 167-168.

[121]. Робертсон. Op. cit., с. 415-416.

[122]. Хрисостом. архиеп. Op. cit., с. 33.

[123]. Смирнов, Е., Op. cit., с. 261.

Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1z