Тотю Коев

Арианство

Гоненията срещу християните през първите три века дали своя отпечатък върху живота на Църквата. Макар и в по-малка степен и ересите през този период се отразили неблагоприятно. Естествено било да се очаква, че Медиоланският едикт от 313 година, който поставял християн­ството наравно с другите религиозни уче­ния в Римската империя, ще отвори нова страница в църковния живот. Наистина така и станало. Църквата получила въз­можност свободно да организира вътре­шния си живот. Но в нея навлезли мнози­на, които по дух и живот били и останали чужди на Христовото учение; станали християни, движени не от възвишени иде­али и чиста вяра, а от земни, лични инте­реси.

В религиозен план периодът IV-VIII век е изключително интересен. Наситен е с многостранна и извънредно богата по съдържание дейност на Църквата при изясняване и формулиране на някои исти­ни на вярата. Ако първите три века са отбелязани като епоха на гоненията, то IV-VIII век напълно основателно се отбе­лязват като епоха на триадологическите и христологическите спорове и изя­снения. Триадологическите спорове има­ли за основа троичността на Бога, христологическите – личността и изкупи­телното дело на Иисус Христос.

Условията благоприятствали еписко­пите от всички страни да се събират и заедно да обсъждат възникналите въп­роси. Така, наред с известните дотогава поместни или регионални събори, при император Константин Велики (324-337) се сложило началото и на вселенските събори, които са глас на цялата Църква. Тази дейност на Църквата се проявила в решителна борба срещу нейния най-опа­сен вътрешен враг – зародилите се и откърмени в недрата ѝ еретически уче­ния, и в оформяне на църковното учение и вероизповед – плод на тази борба. На еретическите заблуди трябвало да се про­тивопостави в чиста форма учението на Църквата.

Страстно разгорелите се борби през първата половина на IV–ти век били породени от появилата се още в средата на III-ти век ерес, която влязла в църковната история под названието арианство.

Макар тази ерес да е свързана с името на александрийския презвитер Арий, той не е неин родоначалник. Съвсем случай­но дал име на зародилото се в Антиохия около средата на III-ти век учение, което води началото си от мъченик Лукиан, дори още по-рано – от епископ Павел Самосатски. Арий бил член на образувалия се в началото на IV-ти век кръжок от последова­тели на Лукиан. При един спор със своя епископ Александър Александрийски Арий станал само изразител на новото учение и с това свързал навеки името си с него. Никога обаче той не е бил водач на арианството.

Както вече се спомена, началото на арианството трябва да дирим не в Алек­сандрия, а в Антиохия, в школата на мъченик Лукиан и неговия предшестве­ник Павел Самосатски.

Откога Павел Самосатски започнал да разпространява еретическото си уче­ние не е известно. Вероятно това е стана­ло наскоро след като заел епископската катедра. Че това учение било нецърковно личи от факта, че между 264 и 269 година в Антиохия били свикани три събора про­тив него и едва на третия той бил осъден като еретик.

Учението на Павел Самосатски не е нищо друго, освен доразвито и доведено до крайност динамистическо монархианство. Той му дал системна и научно-философска обработка. В резюме него­вото учение беше дадено по-горе при разглеждането на монархианството в не­говото динамистическо направление. Тук само за яснота трябва да се добави, че цялото учение на Павел Самосатски се свежда до въпросите за Логоса и Иисус Христос и отношението между тях.

Един измежду последователите на Па­вел Самосатски бил и Лукиан. От 272 до 303 година Лукиан бил учител в основаната от него екзегетичека школа в Антиохия. Ползвал се с голям авторитет на учен богослов-екзегет. В 311 година умрял мъчениче­ски за християнската вяра.

В учението си за Логоса Лукиан се различава от Павел Самосатски. В про­тивовес на него признава лично битие на Логоса. Според Лукиан Логосът не е единосъщен с Отца, не е съвечен на Него, не е и нероден, а е сътворен по волята на Отца преди всички времена. Логосът е творение, стоящо по-високо от всички други творения. Поради това Лукиан по­дчертавал силно божествената природа на Логоса. Не е сигурно дали той е учил за съгласие между волята на Логоса и тази на Отца. В Христа обаче той, както по-късно и Арий, отричал човешка душа. Учил, че възприелият човешка плът Ло­тос е заменил душата.

Учението на Арий няма оригинален характер. То се определя до голяма сте­пен от общите предпоставки на Антиохийската богословска школа. Според Арий Бог е самозатворена монада. Само Той е вечен, безначален, неизменен. Вси­чко друго, което съществува, по същност е чуждо на Бога. Това, което отличава Бога от всички други същества, е Негова­та безначалност или нероденост. Лого­сът има начало на Своето битие; не е произлязъл от същността на Отца, а е създаден от нищо по волята на Отца; Той е първото Божие творение. Бог Го сътво­рил, за да създаде чрез Него света; Той е посредник при сътворяването на света и същевременно е част от сътворения свят; Той е твар, съвършено Божие творение, но не е творец; като творение Логосът не е неизменяем.

Арий бил чужд на идеята за троичността на Бога. За него съществува само един едноличен Бог. Син и Дух Свети са само висши и първородни твари, необхо­дими посредници при сътворяването на света.

Учението на Павел Самосатски, Лукиан и Арий, независимо от различните нюанси между тях, отричало догмата за троичността на Бога и обезсмисляло из­купителното дело на Иисус Христос. А това вече криело сериозна опасност за църковното единство и за чистотата на църковното учение. Въпросът трябвало да получи дефинитивно решение от ця­лата Църква, което наложило свикване­то на вселенски събор.

Първи вселенски събор

Спорът между епископ Александър Александрийски и подчинения му през­витер от Александрия Арий бил изцяло на верова основа. Епископ Александър забранил на Арий да разпространява еретическото си учение. Арий не се подчи­нил. Той бил остроумен събеседник и за непродължително време спечелил много привърженици. Успял да увлече след себе си 1/3 от клира на Александрийс­ката църква и половината от клира в самия град Александрия. Въпреки този успех Арий чувствал, че положението му в Александрия не е сигурно. Подирил подкрепа между малоазийските еписко­пи. Най-голям негов защитник и съмиш­леник бил неприятелят на Александър – епископ Евсевий Никомидийски. Палес­тинските епископи под ръководството на епископ Евсевий Кесарийски били също на негова страна. Така спорът се задълбочил и разширил.

Когато в 324 година император Констан­тин Велики преместил столицата си в град Никомидия, останал поразен от раздорите, които вече разяждали Църквата. Опитал се да примири спорещите стра­ни, но не успял. Скоро сам се убедил, че спорът засяга същността на християнст­вото. Той побързал да свика епископите от цялата Църква, за да разрешат спор­ните въпроси. Освен арианския спор има­ло и други въпроси, които се нуждаели от съборно разрешение, например въпро­сът за празнуването на Пасха, за повтор­но приемане на отпадналите от вярата при гоненията и други.

С императорска грамота били пока­нени епископите от всички страни (не само от Римската империя) да се съберат колкото може по-скоро в малоазийския град Никея. Така през месец май 325 година там бил открит Първият вселенски събор, влязъл в историята още като Никейски. Преобладава мнението, че на събора присъствали около 318 епи­скопи. Времето от 22 май до 14 юни преминало в предварителни съвещания. На тях присъствали не само епископи, но и обикновени клирици (презвитери и дякони), дори и миряни. По тези разиск­вания твърде скоро се образували четири различни по веровите си възгледи пар­тии. Това е лесно обяснимо, като се има предвид, че бил поставен за разглеждане въпросът за Сина Божи, тоест дали Син Божи е истински Бог, единосъщен на Бога Отца, или е творение, заемащо пър­во място между творенията. За да ни бъде ясно при каква обстановка са работили членовете на събора, трябва предвари­телно да знаем какви са били образувалите се партии, на каква почва са възни­кнали и какви са били догматическите им различия.

Най-ярко оформилата се партия била тази на строгите ариани. Неин главен водач бил епископ Евсевий Никомидийски. Наброявала общо 17 души. Повечето от тях били от Антиохийската школа, което ще рече, че били под силното вли­яние на Лукиан, когото считали за свой учител. Ползвали се с широка извест­ност и богословска начетеност. Били рационалисти в богословието: догматиче­ските въпроси разрешавали по пътя на научното изследване. Мислели, че всеки християнин може и трябва сам и само по този път да ги разрешава. Затова между членовете на тази малка група липсвало единство.

Прочетете още „Арианство. Първи вселенски събор – продължение от публикация № 1436*“ →