Емил Стоянов

Макар и Старият Завет да съдържа основните принципи на живота и вярата на древния Израил, той не е морализаторска книга, не е систематичен труд, нещо като възвестяване на верови принципи, нито самият е някаква философска форма на търсене на Бога, нито пък някакво определение на божественото или изброяване на свойствата му като систематическото богословие. Начинът, по който Старият Завет говори за Бога, е да опише действията Му вътре в историята, тоест това, което се случва от сътворението до свършека на света. Случващото се предшества битието. Докато у всички древни народи случващото се „се развива в света на боговете, в отвъдния мир, или в който боговете имат решаваща роля“[1], в Израил е налице точно обратното: историята е реалното място, където се проявяват спасителната Божия воля и действие. Тази истина е представена по най-внушителен начин още в първия разказ за сътворението (Битие 1:1-2:4^а). Първото творение на Бога е светлината, която при смяната с тъмнината, определя времето. В перспективата на една съвършена демитологизация, битиеписателят представя времето на пространството и пространството на творенията, които го изпълват. В резултат всичко се случва във времето, нищо не е предвечно, следователно нищо не е самобитно и нищо не принадлежи към сферата на мита.

И обратно, систематическото богословие говори за сътвореното, а не за случващото се. Както триадологичният, така и христологичният догмат се отнасят до свойствата и връзките на сътвореното. Тази разлика проличава и в употребата на езика. Ясно е, че втората съставка в термините христо-логия, сотирио-логия, антропо-логия, есхато-логия и така нататък не се разбира в значението на съответната дума в МТ за „слово“ (dabar), тоест нещо, което се случва между две страни или две лица, а в значението на гръцката дума λόγος, тоест нещо, което е. Така изразът „ще ви изкупя с простряна ръка“ (Изход 6:6) се превръща в разказ за спасение, тоест описание на състояние, а не действие на Бога.

Въз основа на казаното става ясно, че терминът „богословие“ според библейския начин на мислене не може да означава теоретично търсене, слово за Бога. Бог не се разкрива един-единствен път посредством някой пророк или ангел, а „много пъти и по много начини е говорил в миналото на нашите предци чрез пророците“ (Евреи 1:1) и това историческо откровение има за последица действие от страна на човека. Тук е важно да се уточни. Сам Господ Иисус Христос твърди по отношение на Бог Отец, че „нито някога сте чули гласа Му, нито сте видели, как изглежда (или:образа Му)“(Иоан 5:37), за да посочи малко по-нататък: „Това не означава, че някой е видял Отец освен Онзи, Който е от Бога. Именно Той е видял Отец“ (Иоан 6:46). Това означава, че старозаветните праведници, на чието свидетелство се позовава Израил, не виждат Отец, а Сина и това става възможно с оглед на събитието на въплъщението. Или с други думи, макар и слизането на Бога в света да се случва в точно време и място („когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син“ (Галатяни 4:4), Бог като Творец не е обвързан и не е ограничен от творенията Си, а е вездесъщ. Следователно последствията от въчовечаването се отнасят до цялото творение, минало и бъдеще, така както последиците от грехопадението на прародителите засягат всичко съществуващо. С оглед на въплъщението, което се случва в края на историята, праведниците в Стария Завет виждат, чуват и докосват Бога по плът, Този, Който трябва да дойде, но и същевременно „Който е, Който е бил и Който иде“. Само с оглед на въплъщението е възможно Израил да види Божията намеса в хода на историята. И осъзнаването за тази Божия намеса е друг начин за разбиране на въплъщението на Словото.

Когато пророк Осия протестира, че в Израил “няма вярност, нито милост, нито знание за Бога“ (4:1) и че Божият „народ ще бъде изтребен, защото няма никакво знание за Бога“ (4:6), той не обвинява израилтяните за липсата на богопознание или за тяхното безразличие към разкриването на тайната на Бога, а за безсилието им да видят присъствието/явяването на Господ в историята. И в тази неспособност на Израил да познае Бога, Осия вижда основните причини за социалната поквара, политическата бъркотия и идолопоклонството. Характерно е, че библейските писатели използват глагола ‘познавам, зная (jadah)’, за да се опишат както интимните взаимоотношения между хората („Човекът позна жена си Ева и тя зачена“, Битие 4:1), така и отношенията между човека и Бога („Израил не Ме познава“, Исаия 1:3). „Процесът на познанието е вътрешен, интимен. Между обекта и субекта се постига едно най-близко взаимодействие, едно възможно най-пълно взаимопроникване… особено взаимообщение“[2]. Както в брачната връзка се изразява пълнотата на любов между съпрузите, пълнота, която е извор на творчество за човека, по същия начин познанието на Бога се свързва непосредствено с конкретно състояние в живота на човека. Затова пророк Осия, когато илюстрира „съюзът на Яхве с израилския народ, изразен чрез сравнението брак (глава 1-3)… народът, който е изневерил на небесния си жених Яхве чрез езическия блуд“[3], не намира по-добър пример от собствената си жизнена съдба, тоест отношенията между него и блудстващата му жена.

По същия начин, теоретичното търсене на истината по модела на гръцката мисловност е непознато за библейските писатели. Характерна е сцената с отвеждането на Иисус Христос на съд пред Пилат, където Иисус, от гледище на библейската мисловност, заявява: „Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината“ (Иоан 18:37), а Пилат, от гледище на гръцката мисловност, Го пита: „Какво е истина?“ (Иоан 18:38). Библейските писатели не разбират „истината“ като израз, чието съдържание е вярно/истинно, „това, което е“, нито като „истината“, която в някакъв свят на идеите ще се установи като такава[4]. На нивото на междучовешките отношения истината се претворява в дело (виж израза в Септуагинта ποιείν αλήθειαν) и това претворяване определя тези отношения. „Юдейската мисъл е насочена към събитията, живеенето и историята“[5]. Истината е Божията воля, но не сама по себе си, тоест доколкото запазва едно съдържание с вечна валидност, а доколкото чрез това се осъществява желанието на Бога.

Следователно, истината в Стария Завет не се констатира в „обективните“ повествования на събитията от изралиската история, а в тълкуването на историята и визирането ѝ като пространство, където се проявява Божието откровение. Грешка, която често се прави при херменевтичния подход спрямо библейските разкази и която се дължи на съвременния начин на мислене, е да се смята за истинно само това, което може да се изследва посредством методите на историческата наука[6]. Освен формулираните крайни позиции, междувременно става ясно, че не е възможно да се отрече чрез сериозни доводи съществуването на митологичен материал в Библията. Като рожба на своето време старозаветният човек естествено е предразположен към митологични концепции. Едемската градина например безспорно е образ, който се среща и в митовете на Месопотамия за градината на боговете. Дървото, което дарява живот и познание и се намира в центъра на рая, произхожда също така от аналогични митологични представи на епохата[7]. Тези констатации обаче в никакъв случай не могат да се разглеждат като основания за отричането на библиейската истина. Като търсят начини, за да направят достъпна за читателите си тази истина, не е възможно свещените писатели да не познават широко разпространените през епохата им митове. Освен това е очевидно, че истината за един предмет, събитие или действие не зависи от литературния вид, чрез който тя е изказана. Проблемът възниква тогава, когато митът се приема непроменен. Но подобно явление не се наблюдава в нито един библейски текст, тъй като никъде митът не е независим и не се превръща в цел/мотив на разказа. Споменаването на следобедната разходка на Бога в градината на Едем (Битие 3:8 и сл.) например, произхожда от митологични описания от епохата. Целта на разказа обаче не е да опише нещо обичайно за Бога (тоест да прави разходка следобед в рая), а да извести за разцеплението, което настъпва в отношенията между човека и Бога. Митът тук обслужва само декора и не съставя същността на разказа. Същото важи и в случая с потопа (Битие, глава 6). Както в Библията, така и във вавилонското Сказание за Гилгамеш става дума за кивот/ковчег, който е конструиран след заповед на Бога, за да се спасят някои хора и някои видове животни от унищожението. Цялата история за Ной обаче има за тема безчестието на хората и справедливостта на Бога. Кулминационната точка на разказа се намира в подчертаването на любовта на Бога, Който въпреки безчестието на човека сключва с него завет/съюз. Така всичко, свързано с потопа, е само рамката за възвестяването на основните истини на библейската вяра. И обратно, темата в Сказанието за Гилгамеш са спорът и произволът между боговете и поради това в него липсва всякаква етична оценка за потопа. Следователно, като приемат една широко разпространена митологична тема, библейските писатели я преустройват или демитологизират по един или друг начин, като винаги „имат за цел да възпеят Твореца и творението, Божия промисъл и Божиите действия в света“[8].

От казаното става ясно, че приемането на митологични заемки, които да обслужват формулирането на библейските истини, не означава приемането на митологичния начин на мислене. „Мит има там, където са налице два бога, които действат противоположно, един срещу друг и по отношение на хората. А тъкмо това и при най-поетичния израз е чуждо на Стария Завет. Яхве тук стои на недостигаема висота за всички останали същества. Ето защо онова, което има митологически отсенък, много лесно се разкрива като заемка отвън“[9]. Ясно е, библейските писатели черпят материал от разказите на тяхното духовно обкръжение, особено когато тези разкази се позовават на теми като сътворението, произхода на злото, връзката между човека и Бога и така нататък, които занимават и самите създатели на митове. Освен всичко това, по действително удивителен начин, митът се използва винаги като езикова рамка, за да се оповести по разказвателен начин истината за единия и истински Бог, Който създава света съвършен, извайва човека по Свой образ и подобие, намесва се спасително в историята на човечеството и така нататък. Общата тема на всички разкази, които се съдържат в първите единадесет глави на книга Битие, е усилието на човека да се изравни с Бога – човекът „поставил в центъра на своя живот и на света не Бога, а себе си“[10]. Обединяването на тези разкази, които първоначално очевидно са независими, има за цел да покаже падналия път на човека, започнал с бунта му против Бога и завършил с пълното разпадане на човешкото общество, така че да стане необходимо ново вмешателство на Бога в историята. Описанието на този път става посредством живи и драматични образи. Всеки път, когато човекът се опитва да се изравни с Бога, било чрез придобиването на знание, което би довело до освобождаването му от етични обвързвания (ядене на забранен плод, Битие 3:1 и сл.), било чрез биологичното  подобряване на вида (брак на свръхестествени същества със смъртни жени, Битие 6:1 и сл.), било чрез технологичния напредък (построяване на извисяваща се до небесата Вавилонска кула, Битие 11:1 и сл.), той преживява и едно ново разрушаване на връзките от най-близкото обкръжение до обществото: разрушаване на връзките между двойката (Адам-Ева), между братята (Каин-Авел), между бащата и сина (Ной-Хам), и накрая – пълното разрушаване на обществото (безсилието за разбирателство). Прекомерното знание, биологичното подобряване на видовете и развитието на технологията характеризират и съвременната епоха, и от тази гледна точка библейската картина на падналия път на човека освен това, че е впечатляваща, може да се смята и за особено актуална, тъй като съдържа предупреждение и за нас днес[11].

Прочетете още „Евангелие на Спасението*“ →

Георги Шавулев

Заветът с Бога (berjth) безспорно е една от централните реалии на божественото старозаветно Откровение. Различните завети на Бога –  с Адам, Ной, Авраам и други богоизбрани личности – са част от историята на отношенията между Бога и човека в божественото домостроителство (oikonomia) за спасението на човешкия род[1]. Същевременно свещената библейска история рефлектира и върху отношенията между отделните човеци и народи.

Тази проблематика би могла да се разгледа и от друг ъгъл, като се свърже с разбирането на понятието „исторически документ“ (латински documentum). Това словосъчетание освен свидетелство и доказателство означава също пример, образец. Именно така бихме могли да възприемем понятието за исторически документ като исторически пример, като исторически образец или критерий, приложени към цялостното развитие на човешката история. Същевременно, като се обърне перспективата и се погледне на Свещеното Писание като на божествено Откровение, се разбира, че то също така дава примери и образци, по които се поражда и протича в основното си направление историята.

Свещеното Писание поражда и действието, и историята, бидейки интерпретирано върху основата на различни методологии и подходи, като оттук различните интерпретации възпроизвеждат и разбирането за различни действия и различни истории[2]. Така и Заветът (berjth) в различните му прояви, различно интерпретиран, бива различно прилаган като фундаментален смисъл в развитието на историята. Достатъчно е да напомним, че християнската и юдейската интерпретации са именно на тази тема, защото в случая става въпрос наистина за типичен и неизбежен „конфликт на интерпретациите“[3]. Но по-долу ще видим как самата история провокира, изисква и налага различна интерпретация на завета в различните си моменти и различни ситуации – например състоянието на еврейския народ след завръщането от Вавилонския плен.

Еврейското berjth има най-общо значение на формално отношение между хора, които не са родствено свързани, а от друга страна, означава и реално отношение между Бога и Божия народ. Категорията се използва за обозначаване на клетвено подкрепено съгласие, постигнато между две или повече страни, било то между равностойни партньори или наложено от висшестояща към нисшестояща страна (респективно висшестоящо-нисшестоящо лице).

В светски контекст съюзът функционира като социален договор, свързващ и спояващ целостността на общността, маркиращ външните граници или обединяващ посредством договор две или повече групи на основата на политически или друг обществен интерес. Такава концепцаия за съюз в неговия социален и политически смисъл е била позната в Близкия изток между древните култури, обграждащи Израел.

Като социално съгласие този възглед може да бъде илюстриран чрез съюза за приятелство между св. цар Давид и Ионатан: „Когато Давид свърши разговора със Саула, душата на Ионатана се привърза към душата му, и Ионатан го обикна като душата си. И него ден Саул го задържа и не му позволи да се върне в бащиния си дом. А Ионатан сключи съюз с Давида, понеже го обикна като душата си“ (1 Царства 18:1-3). „А ти стори милост на твоя раб, – защото ти прие раба си в завет Господен с тебе, – и ако има някоя вина в мене, убий ме ти; защо да ме водиш при баща си?“ (1 Царства 20:8). „Тогава сключиха помежду си завет пред лицето на Господа; и Давид остана в гората, а Ионатан отиде у дома си“ (1 Царства 23:18). И така верността на Иоанатан към Давид довежда до това, Ионатан да бъде отхвърлен от баща си Саул (срв. 1 Царства 20:30).

Библейската история съчетава и социалния, и политически елемент на „съюз“. Има няколко примера в Стария Завет за използване на „завет“ в политически и светски смисъл, който може да бъде илюстриран чрез съюза на Авраам с Авимелех и на Авимелех с Исаак: „И в онова време Авимелех, със (свата Ахузата и) воеводата си Фихол, рече на Авраама: Бог е с тебе във всичко, каквото правиш; а сега закълни ми се тук в Бога, че ти няма да пакостиш нито на мене, нито на сина ми, нито на внука ми; и както аз добре постъпвах с тебе, тъй и ти ще постъпваш с мене и със земята, в която си гост. И рече Авраам: заклевам се. Тогава Авраам укоряваше Авимелеха за водния кладенец, що бяха отнели Авимелеховите слуги. А Авимелех (му) каза: не зная, кой е сторил това, пък ти не ми си обадил; аз дори и не съм чувал за това досега. И взе Авраам дребен и едър добитък и даде на Авимелех, и двамата сключиха съюз“ (Битие 21:22-27). „Дойде при него от Герар Авимелех с приятеля си Ахузат и военачалника си Фихол. Исаак им рече: защо дойдохте при мене, след като ме намразихте и ме изпъдихте от вас? Те отговориха: ние явно видяхме, че Господ е с тебе, и затова рекохме: да положим между нас и тебе клетва и да сключим с тебе съюз, за да не ни правиш зло, както и ние не сме те докоснали, а сме ти правили само добро и те пуснахме смиром; сега ти си благословен от Господа.  Той им даде гощавка, и те ядоха и пиха.  И сутринта, като станаха рано, заклеха се помежду си; тогава Исаак ги изпроводи, и те си отидоха от него смиром“ (Битие 26:26-31).

В Стария Завет berjth има преди всичко религиозно значение[4]. При формулирането на отношението между народа (хората) и Бога, използването точно на тази категория е уникален феномен в историята на религиите. Уникалното в случая е възможността да бъдат комбинирани две политически власти (законодателната и изпълнителната) с култовата и да се свържат заедно с идеята за изрично дадени от Бога гаранции и съгласие (споразумение) с хората или с техни представители. От съществуващите изследвания е очевидно, че по един или друг начин са налице различни влияния от политически мирни договори или от договори за вярност (сюзеренни), които са били светски модели, повлияли за религиозното използване на berjth в Стария Завет. Тъй като човешкото отношение към Бога става едновременно в две измерения – вертикално и хоризонтално, то и Заветът с Бога не може да бъде само в чисто религиозно вертикално отношение, а винаги съдържа и социалното си измерение и въздействие в историята. Това хоризонтално отношение възниква, от една страна, от споделените минали събития и традиционни предания за тях, а от друга – от общите ритуали и общия закон[5].

Прочетете още „Божият Завет (berjth), положен в основата на нашето спасение*“ →

Иван Спасов Марковски

Свещените книги са историческа даденост, факт, и смятам ще бъде от полза да се знае, откъде и откога са дошли тези книги до наше време, дали те са запазили своята неповреденост (интегритет) и автентичност през време иа тяхната история, която датира от няколко хилядолетия.

С името Свещено (Свето) Писание се нарича един определен сборник от све­щени книги, които се делят на старозаветни (Стари Завет) и новозаветни (Нови Завет). Старият Завет – това е сборник от свещени боговдъхновени книги, поя­вили се в дохристиянско време, като принадлежност на иудейската религиозна об­щина и после приети от Християнската църква, Новият Завет представлява също така сборник от свещени боговдъхновени книги, появили се във втората половина на I век и отчасти в началото на II век. Те са писани от богоизбрани мъже по внушение от Духа Светаго, както учи Църквата; съдържат свещени, богооткрити истини, необходими за личното нравствено усъвършенстване и освещаване на човека за неговото спасение. Те основно се различават от обикновената книжнина, литература, както по своя произход, тъй и по своето съдържание, затова се нари­чат Свещено Писание.

Какво ни убеждава в тази тяхна особеност? Преди всичко самите свещени пи­сатели свидетелстват, че техните книги са богооткровени и боговдъхновени. Така например на много места в Свещеното Писание на Стария Завет се казва, че свещените писатели получили поръчение от Бога да съобщят на човеците полученото откровение устно или писмено. Бог казва на Моисея: «И тъй, върви, и Аз ще бъда на устата ти и ще те науча, какво да говориш» (Изход 4:12), когато го пращал при народа му, за да бъде избавен от робството на фараона. Псалмопевецът Давид казва в една своя проро­ческа песен: «Дух Господен говори в мене, и словото Му е на езика ми…» (2 Цар. 23:2). Бог говори на Моисея: «Напиши си тия думи, защото с тия думи Аз сключих завет с тебе и с Израиля» (Изход 34:27). «Тогава Моисей написа всички думи Гос­подни» (Изход 24:4). «А когато Моисей написа в книгата всички думи на тоя закон до края, заповяда на левитите…, като каза: «вземете тая книга на закона и я турете от дясно ковчега на завета на Господа….» (Второзаконие 31:24-26). Всички про­роци свидетелстват, че те говорят думи, които Господ им съобщава. Пророк Исаия започва своята книга с думите: «Чуйте, небеса, и слушай, земио, защото Господ говори…» (Исаия 1:2). Пророк Иеремия също свидетелства, че думите в неговата книга са «слово Господне» (Иеремия 1:1-2). Пророк Иезекиил „казва: «Биде слово Господне към Иезекииля…” (1:3). Също така започват своите книги и пророк Осия и другите пророци. В потвърждение на това св. Апостол Петър казва, че пророците никога не са изричали пророчество по човешка воля, «но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци» (2 Петр. 1:21). Мястото пък дето св. апостол Павел пряко говори за боговдъхновеността на Свещеното Писание, гласи: «Всичкото Пи­сание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидание в правдата» (2 Тим. 3:16). Сам Господ Иисус Христос в притчата за богаташа и бедния Лазар казва, че евреите «имат Моисея и пророците; нека ги слушат» (Лука 16:29), защото те говорят от името на Бога. И на друго място казва на садукеито: «… не сте ли чели реченото вам от Бога», чрез пророците (Матей 22:31).

Всички свети отци и учители на Църквата още от първите векове са учили, че Свещеното Писание, както Старият, тъй и Новият Завет, има божествен произход. Изобщо Църквата учи както за истинността и неповредеността на Свещеното Писание, така и за неговата боговдъхновеност и че така ние сме го получили от свещените писатели. Отначало и докрай Църквата Христова пази това Слово Божие неиз­менно.

Боговдъхновеността, според общоприетото схващане, се заключава в свърхестественото въздействие на Бога, по силата на което свещеният писател бива под­буден да пише, и при писането така бива ръководен и подпомаган, щото това, което му е съобщено от Бога, той го е писал безпогрешно и съгласно волята Божия. Това определение на понятието боговдъхновеност не трябва да се разбира в твърде те­сен и ограничен смисъл и да се смята, че всичко дума по дума, както го имаме днес в Свещеното Писание, е безпогрешно. Боговдъхновеността и, следователно, безпогрешността се отнася до божествените истини, както те са изложени в първоначалния, оригиналния текст (в автографите), който не се е запазил напълно в тази си форма до наши дни. Но с помощта на екзегетиката и на нейните спомагателни науки ние откриваме този текст и можем да го посочим. Той сега се съдържа в еврейския масоретски текст, в гръцкия превод на 70-те, в латинския превод Вулгата, в славян­ския и в разните нови преводи, признати от Църквата.

Свещените книги се явяват като резултат на два фактора и в тях се препли­тат два елемента: божествен и човешки. Една от главните задачи на тълкувателя е да разпознае божественото и човешкото. Но неговата задача ще се затрудни из­вънредно много, ако възприемем учението за абсолютната безпогрешност и неповреденост на свещения текст в тази форма, както го имаме днес, и че всяка дума тук, дори препинателните знаци са продиктувани от Дух Свети. Така учат крайните протестантски ортодоксалисти, които са създали и учението за боговдъхновеност на думите (Inspiratio verbalis). А според католиците, собственият автор на Свещеното Пи­сание е Дух Свети; свещените писатели са само един вид Негови секретари, нота­риуси. Наистина, св. апостол Павел казва, че «всичкото Писание е боговдъхновено» (2 Тим. 3:16), но не в смисъл, че буквално всичко в него е боговдъхновено, а изобщо цялото Писание като Слово Божие е боговдъхновено. Преди всичко, на много места в свещените книги е подчертано личното «аз» на автора и е посочена неговата самостоятелност. На тази лична активност на свещените писатели се дължи и литературната особеност на техните писания. Един е стилът на пророк Исаия, друг – на пророк Иеремия и още по-друг на пророк Иезекиил. Св. апостол Павел си служи с по-друг начин на доказване, отколкото св. апостол Петър или св. евангелист Иоан. А св. евангелист Лука пък казва, че написал своето евангелие «след като проучил всичко от начало» (1:3). Ако той е само един секретар на Светия Дух, комуто Светия Дух диктува, тогава не е имало какво да проучва.

Наистина, каквото са имали да кажат свещените писатели, то им било внушавано вътрешно от Дух Свети. Обаче как да го кажат, било предоставено на тяхната индивидуална свобода. Те не са имали несъзнателно и безучастно отношение към написаното от тях.

И сега, когато се говори за някаква несъгласуваност, за противоречие или погрешност в Свещеното Писание, това е допустимо само за човешкия елемент в него, но не и за богооткровеното и боговдъхновено Писание, за словото Божие в него, което е важният и съществен елемент. Необходимо е да се пазим от погрешното библиопоклонничество (библиолатрия) на протестантизма и на крайната инспирираност на католиците.

От казаното се вижда, че библейските книги по своя произход коренно и съществено се различават от обикновената книжнина и литература. Самите техни автори свидетелстват, че те са богоизбрани мъже и техните писания имат бо­жествен произход. Не може да се допусне, че тяхното свидетелство е фалшиво и че то не е истинно и няма историческа стойност. Библейската положителна критика привежда безспорни доказателства за историчността на свещените писатели. Те са действителни личности, които са играли важна роля в библейската история, ползвали са се с голяма почит и уважение, притежавали са висок морал, борили са се срещу всяка неправда и измама. Недопустимо е, че самите те са били измамници и са заблуждавали съвременниците си със своите писания. В отрицателната биб­лейска критика може да става спор дали книгите, които се приписват на библей­ските писатели, са изцяло тяхно творение, или само известни части от дадена книга принадлежат на тях, но за историчността на самите писатели не се повдига спор. Постепенно се натрупват исторически документи и археологически открития, които потвърждават историчността на библейските писатели. Не бива да се съмняваме, че те са живели и действали в различни области от историческия живот на израилския народ. Всички те са били боговдъхновени писатели, каквито са били Мои­сей, Давид, Соломон, пророк Исаия и всички останали големи и малки пророци. Те се ползвали с голяма почит и уважение. Могат ли такива личности да бъдат лъжци и измамници, когато казват, че те са Божии избраници и техните книги са богооткровени?

Историята на старозаветните книги обхваща в себе си: история на канона, история на текста и история на преводите. Думата канон е гръцка (κανών). Тя произлиза от общосемитската дума кане, която значи бук­вално тръстика или права тръст за измерване. По-после започнали да употребяват думата канон в преносен смисъл със значение на нравствено или законно правило, правило на живота и пр. Тъй като библейските книги са един вид правило (геgula) на вярата, затова те почнали да се наричат канонически,тоест авторитетни, боговдъхновени писания и оттук понятието канонически се употребява в смисъл на библейски, а канон означава сборника от отделните свещени книги, Свещено Писание, Библия. Под канон на старозаветните книги се разбира сборникът от боговдъхно­вени писания, които Християнската църква е наследила от иудейската и ги при­знала за авторитетно правило на вярата и ръководство в живота.

Названието Библия произлиза от гръцката дума τό βίβλιον, оν, която значи писание, книга. В множествена форма тази дума почнала да се употребява в смисъл на свещени книги или на една книга като сборник – Библия. Така се наричали свещените книги на Стария Завет. По-късно, когато към тях били прибавени и новозаветните, с тази дума се означавало цялото Свещено Писание. Това название получило всеобща употреба в Църквата към времето на Ориген и св. Иоан Златоуст. Така, по-късно, от XIII век насам тази дума била възприета във всички европейски езици, като на български, руски и други получила омекотено окончание «я» – Библия – и с нея означаваме сега целия сборник от свещените книги на Стария и Новия Завет.

Историята на канона има за задача да ни изложи как отделните книги на Стария Завет постепенно са били събирани в едно, в един свещен кодекс и как те са се съхранили досега, или с други думи, как са произлезли старозаветните свещени книги като едно цяло, тъй както ги имаме днес. Началото на тази работа е отдале­чено от нас с хилядолетия, то се отнася към времето, когато писателите не са имали сегашното разбиране за историография, нито сегашния усет за литература. Затова много естествено е, че сега данните са много оскъдни, както по въпроса, кой е ав­торът и кога е произлязла всяка отделна книга, тъй и от кого, как и кога е съставен канонът, как се появил сборникът на свещените старозаветни книги. Имаме всички основания да отнесем неговото начало към времето на Моисей, около XIV век преди Христа. Едва ли има в световната история такава централна личност като Моисей, с толкова различни дарования и прояви. На много места в Свещеното Писание имаме сведения за началното авторство на Моисей. Той е първият старозаветен писател. Освен това той е освободил евреите от египетско робство, бил пълководец, държавен мъж, организатор, законодател и пр. Нещо повече: той е богоизбран мъж, призован от Бога, свещен писател «и в Израиля нямаше вече такъв пророк като Моисея, когото Господ знаеше лице с лице» (Второзаконие 34:10). На много места се казва, че Моисей вписал разни събития и Божии заповеди в «книгата на закона» или «книгата на завета» и така се турило началото на първия свещен сборник (срв. Изход 24:4; 34:27; Чила 33:2; 31:9; Иоан 5:45, 46; Марк 12:19 и други). В книга Второзаконие 31 глава се разказва, че Моисей след като написал закона, «предаде го на свещениците, синовете Левиеви, които носеха ковчега на завета Господен, и на всички старейшини (синове) израилеви» (9 стих), като им казал: «вземете тая книга на закона и я турете от дясно ковчега на завета на Господа, вашия Бог, и тя ще бъде там като свидетелство против тебе…» (26 стих).

Древните народи имали обичай да пазят много важните свещени книги в храмовете. Моисей е знаел този обичай, който се практикувал и от египетските жреци. Естествено, че и Светая-Светих в скинията и после в Иерусалимския храм е най-подходящото и най-сигурно хранилище за извънредно ценни и редки пис­мени паметници, какъвто била книгата на закона.

Приемникът на Моисей, Иисус Навин, продължил да записва «в книгата на закона Божи» разни исторически събития и думи Господни (Иисус Навин 24:25, 26) и прибавил своето писание към книгите на Моисей. Книгите на Моисей, неговото Петокнижие (Тора), плюс книгата на Иисус Навин представляват най-старият ка­нонически сборник. И книгата на Иисус Навин, след като е прибавена към кни­гата на закона Божи, била поставена в светилището, един вид пред Господа, и в присъствието на целия народ била приета; така тя била канонизирана.

Примерът на Моисей и на Иисус Навин бил последван по-нататък от други техни приемници свещени писатели, преди всичко от пророк Самуил. Последният, след като помазал първия цар над Израил, написал и книга, която да послужи като ръководство както за цар Саул, тъй и за следващите царе, да се знае за устройството и управлението на царството, както се казва в 1 Цар. 10:25: «И Самуил изложи на народа правата на царството, написа ги в книга, и сложи пред Господа. И разпусна целия народ, всекиго у дома му». Тази книга на Самуил за «Правата на царството» била по-после разширена с описание на живота и военните подвизи на Саул, на Давид и други, и така се получили 1 и 2 книги на Самуил, както те се наричат в еврейската Библия, или 1 и 2 книги Царства. Подобно на своите предшестве­ници и Самуил положил написаното от него «пред Господа», тоест в светилището, наред с другите канонически книги.

По-нататък ние имаме както библейски, така и извънбиблейски сведения за събиране, подреждане и причисляване на свещените книги от страна на известни религиозни общества. Така например, още във времето на пророк Самуил се образувало пророческо общество, «лик-пророци» (1 Цар. 10:5, 10; 19:18-21), които се групирвали около някой пророк. На пророческото общество около пророк Самуил се дължи, по всяка вероятност, издаването и причисляването към сборника на свещените книги още и на книгите Съдии и Рут, написани, според преданието, от Самуил.

Във времето на Давид и особено на Соломон, когато писмеността и литера- турното творчество идват до своето цветущо състояние, е имало също книжовно общество подобно на пророческото, което е събирало и издавало творенията на тогавашните писатели, например на Асаф, на пророк Натан, на Давид и други, и особено на плодовития Соломон. Във времето на Давид процъфтява религиозната литература, химните и други песни. От тази епоха имаме най-хубавите псалми. При цар Соломон книжнината се развива в много по-голям мащаб. Освен лириката засилва се още и дидактическата литература, притчите, практическата философия, премъдростната книжнина (хοхма), каквито са книгите: Еклисиаст, Притчи Соломонови, Иов, Песен а песните и други. Не всичко, което е писал Соломон е дошло до нас, и не всичко, което е изрекъл и учил, е смогвал сам да напише. Някои тво­рения са били събирани и издавани от религиозно-писателското общество, дей- стващо в това време, други пък негови мъдрости и повествования са се предавали от поколение на поколение и после са били писмено фиксирани от боговдъхновени мъже. От неговите три хиляди притчи и хиляда и пет песни (3 Цар. 4:32) са се за­пазили само една част, и като свещено писание е канонизирана. Богоизбраните мъже, пророците, свещениците са давали каноническа санкция на новопоявилите се книги, а също и народът ги одобрявал. И пророците-писатели се занимавали с книжовна дейност, описвали своя живот, своята дейност и пророчески предсказа­ния. Някои от тях съставяли животоописания на царете, хроникирали по-важните събития, занимавали се с изучаване на събраните вече свещени книги в един канон, и заедно със свещениците следели за запазване неповредим свещения кодекс. Така постепенно се разширявал сборникът на свещените книги в трите му основни части: закон, пророчески и поетично-премъдростни книги, или както са усвоени в еврей­ската Библия трите названия: тора, невиим и кетовим (Закон, Про­роци и Писание). С изучаване, пазене и четене на свещените книги във вавилон­ския плен особено се занимавали пророците Иезекиил и Даниил, както за това може да се заключи от съдържанието на техните книги (срв. Иезекиил 14:14, 20 и други). В книгата иа пророк Даниил (9:2) се разказва, че пророкът в първата година от царуването на Дарий разбрал «по книгите числото на годините, за което беше сло­вото Господне към пророк Иеремия…»

След Вавилонския плен, според иудейското предание, приключването на старозаветния канон станало при непосредственото участие на последните по време свещени писатели и пророци: Ездра, Неемия и Малахия. Те били последните бого­вдъхновени мъже на еврейския народ и с тях се прекратило пророческото служене. Появилите се след тях книги не били приети за канонически в кодекса, каквито са: Втора книга на Ездра, книга на Товит, кн. Иудит, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус, син Сирахов, Послание на Иеремия, пророк Варух, 1-ва, 2-ра, 3-та книга Макавейски, 3-та книга Ездра – всичко 11 книги, които и до днес не фигурират в еврейската Библия. Според православната терминология те се наричат неканонически книги, които обаче са полезни за четене и за поучаване, а другите 39 книги са каноническите книги.

Обаче в по-ново време едно по-подробно и основно разглеждане на въпроса, кога е бил приключен канонът, не ни дава убедителни доказателства, че това е станало при Ездра и Неемия, тоест както учи иудейското предание, затова в последно време мнозина видни богослови, отричат иудейския традиционен възглед. Послед­ните изследвания доказват по безспорен начин, че някои от свещените книги са били приети в еврейския канон и след времето на Ездра, например Паралипоменон и Еклисиаст, а възможно е и други. Освен това трябва да се отбележи, че ако ка­нонът е бил фиксиран още във втората половина на V-ти век преди Христа, във времето на твърде авторитетния Ездра и неговите сътрудници, тогава, как са могли еврейските учени чак до I-ви и дори до II-ри век след Христа да спорят върху каноничността на някои книги, каквито са например: Иезекиил, Иона, Притчи, Песен на песните, Ек­лисиаст, Естир?

Свещените старозаветни книги нищо няма да изгубят от своето достойнство, ако приемем, че приключването на канона е станало след Ездра и Неемия. Пове­чето от учените-библеисти приемат, че както написването на отделните книги, така и присъединяването им към определен сборник е ставало постепенно, а също и тяхното канонизиране е ставало в продължение на няколко века. За това свидетелства Александрийският канон, който е приключен в края на II-ри век преди Христа и в който влизат и неканоническите книги, които посочих по-горе.

Между православни, католици и протестанти още не е постигнато едино­мислие по въпроса за старозаветния канон, тоест колко и кои книги влизат от тях в състава на Библията. Протестантите приемат само 39-те книги, които са в състава на еврейската Библия, а другите смятат за апокрифи. Католиците в своята латин­ска Библия – Вулгата приемат освен тези 39 книги още други 7 неканонически, които те наричат второканонични [девтероканонични – без 2 и 3 Ездра, Послание Иеремийно и 3 Макавейска], като признават и на едните, и на другите еднакво ка­ноническо достойнство. А посочените в скоби 4 книги те смятат за апокрифи. Пра­вославната църква признава 39-те книги за канонически и още други 11 за нека­нонически, обаче полезни за четене и поучение, затова всички тези 50 книги влизат в сборника на свещените старозаветни книги. Така че по въпроса за канона Пра­вославната църква, пазейки древното църковно предание, избягва крайностите и неправилното учение на католици и протестанти.

И до днес между православните богослови за най-авторитетен се счита въз­гледът за старозаветния канон на руските учени богослови митрополит Филарет (в неговия Катехизис) и на архимандрит (по-после митрополит Московски) Макарий (в не­говото Въведение в православното богословие). И двамата, изхождайки от уче­нието за канона на многоизвестните църковни отци, като св. Атанасий Велики, св. Григорий Богослов, св. Кирил Иерусалимски и други, се ограничават по въпроса за броя на каноническите книги според еврейския канон, като освен тях приемат и иеканоническите книги за полезни и поучителни в състава на Свещеното Писание. Съ­гласно православната църковна практика, тези книги всякога са се помествали в славянските издания на Библията: в Генадиевското, Острожското и Елисаветинското, и оттук в руския синодален превод и в българската синодална Библия.

В заключение от гореизложеното можем да кажем, че според православното църковно и богословско учение за старозаветния канон, всички книги в Стария Завет са 50, колкото са в гръцкия превод на 70-те и оттук в славянската, руската и бъл­гарската библии. От тях 39 са канонически, а именно:

I. Историко-законодателни – 5: Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие.

II. Исторически – 12: Иисус Навин, Съдии, Рут, 1, 2, 3, 4 Царства, 1, 2 Паралипоменон, 1 Ездра, Неемия, Естир;

III. Поетично-премъдростни – 5: Иов, Псалтир, Притчи, Еклисиаст, Песен на песните;

IV. Пророчески – 17: Исаия, Иеремия, Плач Иеремиев, Иезекиил, Даниил, 12 малки про­роци: Осия, Иоил, Амос, Авдий, Иона, Михей, Наум, Авакум, Софоний, Агей, Захария, Малахия.

Неканоническите  са 11, а именно:

I. Исторически – 6: 2 Ездра, Товит, Иудит, 1, 2, 3 Макавейска;

II. Премъдростно-поучителни – 2: Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса, Син Сирахов;

III. Пророчески – 3: Послание на Иеремия, Варух и 3 Ездра.

Към тях принадле­жат и следните неканонически отдели, които липсват в еврейския текст: 151-ви псалом, Молитвата на Манасия (в края на 2 Паралипоменон), Даниил 3:25-95; 13 глава, 14 глава; Естир 1:1; 3:13, 14; 4-та глава от 17 стих до 5 глава, 2-ри стих; 8:12, 13; 10:4 стих до края.

Нο дали написаните в продължение на много векове старозаветни книги и събрани в един канон са се запазили без повреда, тъй както са били техните автографи? Този е един от главните въпроси на положителната библейска критика. С него се занимава историята на текста, която има за цел да установи интегритета (неповредеността) и автентичността (подлинността, истинността) на текста. А за да се уверим в това, трябва да се запознаем с работата на соферимите, на талмудистите и на масоретите. С каква прецизност, с какъв пиетет и благоговение те се занимавали със свещения текст, като са употребявали най-различни средства, за да не се допусне някаква грешка, поправка или видоизме­нение на приетите вече в канона свещени книги.

Върху еврейския текст на Стария Завет са работили най-първо соферимите (кни­жовниците) от края на Вавилонския плен докъм края на I век след Христа. Те израбо­тили специални правила и постановления, как да се четат и тълкуват свещените книги, как да се преписват и запазват те неповредени. Тези правила били допълнени и разширени по-нататък от талмудистите, чиято работа върху текста достига от I век до V-VI век след Христа. Според тях преписвачите трябва да пристъпват към своята работа със свещен страх, да извършват всичко с най-голяма точност, без да изменят нито буква в текста. На жени и роби не се позволявало да преписват. За да се за­пази неизменен текстът, те изброявали числото на буквите, на думите и стиховете (редовете) в Закона. Пресмятали, коя е средната буква, коя е средната дума и стих в Закона.

Делото на соферимите и талмудистите било продължено и завършено от ма- соретите (от еврейската дума масар – предавам, съобщавам по предание). Тях­ната дейност започва от края на VI и началото на VII век след Христа и продължила до IX-X век. Те изброявали колко стихове, думи и букви има във всички старозаветни книги. Изчислили големината на всеки стих и намерили, че най-големият стих (песук) е в Иеремия 21:7, състоящ се от 40 думи и 160 букви, а най-малките са от по три думи, такива има в 14 стиха; в 26 стиха се употребяват всички букви на азбуката, например в Иезекиил 38:13, Соф. 3:8 и други; след това 11 стихове започват и за­вършват с буквата нун.

Не по-малко интересни са масоретските изчисления относно броя на отдел­ните букви във всяка книга; например пресметнато е, че буквата алеф се среща 42,377 пъти в Закона, буквата бет – 38,218 и така нататък. До каква подробност са позна­вали масоретите възприетия текст и с каква вярност са го предавали се вижда от обстоятелството, че те са запазили особеността в написването на някои букви, ма­кар и неправилно оформени, така например запазени са големи букви, малки, повдигнати и други.

Друга главна заслуга на масоретите е тази, че изработили цяла система за вокализирането на еврейския текст, тоест за снабдяването му с гласни знаци. Ка­кто изобщо семитическите шрифтове, така и еврейският са лишени от гласни букви. За да улеснят четенето, те създали гласни знаци, които заместват гласните букви; така те създали вокализация на текста или пунктуация, понеже тези знаци се означа­ват повечето с точки (punctum-точка). Така че най-голямата заслуга, за да се за­пази свещеният текст от повреди, имат масоретите, затова и библейският текст, който те са ни представили, се нарича масоретски, този който сега имаме в печатните издания на еврейската библия. Благодарение на тая педантична работа, на големите грижи и на религиозното страхопочитание и пиетет на иудейските учени-библеисти текстът на свещените старозаветни книги не е претърпял съществени, догмати­чески изменения в сравнение със самите автографи.

Въпросът за произхода и историята на тези книги е много обширен и сложен. С него се занимавали учени от най-древно време и досега. Така се е създала с течение на вековете обширна наука Исагогика (Въведение), която в последно време доби още по-голямо развитие благодарение на новите данни и извори, получени от новооткрити археологически находки, паметници и исторически документи[1].

___________________________

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com и Духовна култура, 1960, кн. 1, с. 10-16. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Поради ограничения брой страници, с които разполагам, разгледах поставения въпрос накратко, като изоставих един важен отдел от Исагогиката  – история на преводите. Който иска по-подробно да се запознае с тези въпроси може да използва моя труд Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, част първа, университетско издание, № 116, София, 1932 година.

Изображение – авторът Иван Спасов Марковски (1885-1972). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3zV

Димитър Попмаринов

Библейският човек пред тайната на битието

В старозаветните канонични, дидактично-поетични и неканоничните премъдростни и дидактични (поучителни) книги особено внимание заслужават основополагащите идеи, вложени в тях. Самите книги са изключително богати по съдържание. Те носят полъха на древния свят, на древния човек. Библейският читател сякаш още чува шум от битки и усеща маранята на горещата пустиня. Сякаш изплува силуетът на древен номад, който е разположил стадото си на стан и вперил поглед в надвисналото ниско нощно небе, обсипано с ярки звезди, си задава въпроси, търси отговор от себе си и от Бога, гради свои теории и светоглед.

Въпреки многообразието на идеи, основното, което се съдържа в Стария Завет, е учението за единия Бог и очакваното идване на Месия (Помазаник, на гръцки Христос). Характерното за старозаветния човек е, че неговият живот изцяло е обусловен от религията. Така е не само в древния Израил, а и във всички древни народи. Така е при номадите, така е и при уседналите племена. Първото нещо, което номадите правят, когато отседнат на стан, е жертвеник и принасяне на жертва. При уседналите народи и племена най-важното нещо е храмът. Целият живот, както на отделния човек, така и на обществото, се движи около светилището и зависи от отношението към божеството. В древния Израил личният и обществен живот изцяло е обусловен от вярата в единия Бог, Творец на всичко видимо и невидимо. Води се жестока борба с многобожието, което прониква от околните племена и най-вече oт населените в Ханаан. Езическият култ там е бил много гнусен, извършвали се ужасни ритуали, правели се човешки жертвоприношения.

В Стария Завет има книги и места, които са образци на древната религиозна поезия и проза. Там посредством литературните форми поетично и красиво са изложени стремежите и търсенето на отговор на така наречените „вечни въпроси“ – въпросите, на които човек никога не е могъл да отговори докрай, които го мъчат от раждането до смъртта. Поставени са на анализ такива загадки като произходът на всемира, величието на природата, всемогъществото на Бога, мястото на човека във вселената и в творението,  назначението му в света, смисълът на човешкия живот. Там съвсем определено се открива взаимозависимостта между вярата в Бога и отношението към ближния, към другия човек и към заобикалящия го свят. Основното внушение е, че без праведност, без справедливост към ближния, без правилно отношение към живота, не може да има истинско почитание на Бога. Създават се три основни отношения: към Бога, към ближния, към природата и заобикалящия човека свят.

Отношения между човека и Бога, Божието всемогъщество

Отношението към Бога е основополагащо и от него зависят и останалите две, тоест целият човешки модел на поведение, целият съзнателен живот. Първото нещо, което влияе на старозаветния човек, е съзнанието за Божието всемогъщество. То извира от срещата му с естественото и свръхестественото откровение. То е израз на вярата в единия Бог, Който не е зависим от времето и пространството, защото те са Негово творение. Сам Той свидетелства за Себе Си: „Аз съм вечносъществуващият“ (Изход 3:14).

За древния монотеист (вярващият в съществуването на един Бог, 6. а.) истината за съществуването на Бога не се поставя под съмнение. Бог е Дух (Иоан 4:24), абсолютна, съвършена личност. Той е всемогъщ (Ел Шаддай), затова е и Творец. Той е създал „всичко видимо и невидимо”. Особено красиво и поетично тези идеи са предадени в дидактично-поетичните книги: Иов, Псалтир, Притчи Соломонови, Книга на Еклисиаста или на Проповедника, Песен на песните.

Библейското откровение за вечността

Истината за Божието всемогъщество е тясно свързана и с истината за Неговата вечност. Тя ясно контрастира на краткотрайния човешки живот. Псалмопевецът с тъга се обръща към Него: „Сърцето ми е поразено и изсъхнало като трева” (Псалом 101:5), защото дните на човека изчезват като дим. Те са „като преклонна сянка, и аз изсъхнах като трева” (12), оплаква се той. Само Бог съществува изначално: „Преди още да се родят планините, Ти си образувал земята и вселената, и отвека и довека Ти си Бог“ (Псалом 89:3). Иов също стене, налегнат от страданието и съзнанието за преходността на дните: „Не е ли изпитание земният живот на човека, и дните му не са ли като дни на наемник?… Дните ми летят по-бързо от совалка и се свършват без надежда“ (Иов 7:1, 6). За разлика от човека „Господ пребъдва вечно и паметта зa Него е в род и род“ (Псалом 101:13). Творческата сила и мощ на Бога са несъизмерими със слабостта и преходността на човешкия живот. Всичко, което на човека му се струва реално самò по себе си: дом, семейство, имоти, богатства, пред прага на вечността се оказва измама, празна химера. То е нищо нред Божията творческа мощ и вечност: „В начало Ти (Господи) си основал земята, и небесата са дело на Твоите ръце; тe ще загинат, а Ти ще пребъдеш; всички те като дреха ще овехтеят, и като наметало Ти ще ги промениш – и ще се изменят; но Ти си все Същият, и Твоите години няма да се свършат“ (Псалом 101:16-28). До същия извод стига и цар Соломон: „Суета на суетите – всичко е суета…, всичко е суета и гонене ча вятър“ (Еклисиаст 1:2; 2:17). Всичко земно е суетно. Реално и ценно самò по себе си е само това, което е у Бога, което е вечно.

Въпреки тъжната картина от краткостта на човешкия живот безсмислието и смъртта не са оставени да властват. При Бога, във вечността отива онова, което Бог е дал на човека, защото „Всичко Той е направил да бъде хубаво в свое време, и вложил вечността в сърцето (му)“(Еклисиаст 3:11). Човешкият дух, носителят на вечността, на самосъзнанието, личността, отива при Бога:”И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Еклисиаст 12:7). Духът е непреходното, неумиращото, неунищожимото – образът Божи, вложен в човека при сътворяването му (Битие 1:26). Тялото, плътта, преходното, земното, материалното, остават там откъдето са взети, при това, което им е присъщо – при материята, в земята. Именно поради това и човешкият живот се остойностява и обуславя от вярата в Бога.

Поради двусъставното си естество в човека едновременно съществува съзнанието за нищожност пред Бога, „прах и пепел” (Битие 18:27), и в същото време – за величие като венец на творението, като носител на Божия образ – „вие сте богове… синове на Всевишния (Пс. 81:6). Пълният оптимизъм и осмисляне на човешкото битие ще дойдат обаче по-късно. Това ще стане с идването на очаквания Месия, в новозаветната епоха. Предвкусването на тези времена, на този нов живот по блестящ начин е изобразено чрез средствата на алегорията в чудната поезия на книга „Песен на песните”. Там пророчески и символично е изобразена новозаветна картина: любовта между Иисус Христос и Неговата невеста – основаната от Него Църква.

Идеята за вечността на Бога постоянно задява мисълта на човека както в миналото, така и днес. От разгледаните досега няколко места от Стария Завет много ясно проличава ясното съзнание ча древния израилтянии за категорията вечност, макар че за описване на Божиите свойства той използва антропоморфизми и поетически средства. Днес категорията вечност често се подменя с категорията безкрайност. Така се получава смесване на два съвсем различни пласта на битието. Идеята за безкрайността съдържа в себе си идеята за края (без-край). Когато съществува идеята за края, то непосредствено се допуска и идеята за началото. Явно е, че когато се мисли за безкрайността, тя се проектира в измеренията на пространството. Безкрайността е възможна в пространството. В нейната посока се движи и съществува и времето. То е функция иа пространството. Безкрайността следователно е възможна и във времето. Вечността обаче е присъща само на Бога, Който е Дух и в Когото няма никакъв материален елемент, тоест нищо общо с времето и пространството. Те са създадени от Него при сътворяването на вселената. Когато става дума за вечността, категориите време и пространство, край и безкрай губят своето значение. Следователно безкрайността и вечността са различни категории. Те са от различни светове. Вечността е присъща на духа, безкрайността – на материята, на времето и пространството. Безкрайността се оказва сякаш проекция на вечността в материалното измерение на битието. За безкрайността има само минало и бъдеще и няма настояще. За вечността няма минало и бъдеще, има само настояще. Съзнанието за настояще в човека е възможно само поради Божия образ в него, тоест поради вечността „в сърцето (му)“ (Еклисиаст 3:11).

Човекът пред Божието величие

Божията творческа мощ неминуемо предизвиква в човешкото сърце и чувство за Неговото величие: желание Той да бъде възвеличаван; да Му бъде отдадено нужното oт човека. Това чувство на благоговение най-добре е отлято в молитвените образци в Свещеното Писание. Търсещото човешко същество открива Божието величие както в естетическата наслада от красотата иа света, така и в силата на Неговия ум. „Боже, възкликва Псалмопевецът,Твоят път е свет. Кой Бог е тъй велик, както Бог (наш)!“ (Псалом 76:14). Всичко във вселената е построено, от една страна, за да задоволи очите, сърцето и ума, а от друга – то е непостижимо докрай за човешкия ум. То е тайна! Особено красноречиви в това отношение са Псалмите. Там религиозното чувство, отразяващо Божието величие, е изваяно и изчистено като форма по неподражаем иачии: „Небесата (тоест духовният свят, б. а.) проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (тоест материалната вселена, б. а.) (Псалом 18:2). Неслучайно те са едни от библейските текстове, които намират най-голямо приложение в православното богослужение – това богослужение, което е неотнимаемо наше наследие, което идва от глъбините на вековете. То е наситено до най-малките подробности с определено значенне. Там всичко излишно е отпаднало. Там всеки жест, всяко движение е символ, който в себе си крие дълбок смисъл, носи мъдростта на древността и разкрива тайната на човешкото спасение.

Вечерното богослужение в православния храм започва с псалом 103-ти. За древния семит, за източния човек, за израилтянина денят започва от вечерта: „Биде вечер, биде утро – ден един“ (Битие 1:5). Така е и в богослужебното последование на Църквата. Вечернята поставя началото на новия литургически ден, който начева със залеза ча слънцето. С този псалом (103-ти) се прославя сътворението на света и се разкрива Божието величие. Чрез него вечерната служба първо среща вярващия човек с неговия Създател, за да Му отдаде нужната почит и молитва.

Молитвата тук и въобще не трябва да бъде разбирана схематично и опростенчески: като отношение между роб и господар. В религиозната психология тя има много нюанси, много измерения. Тя е разговор с Бога; тя е свободно взаимоотношение между две лични и свободни същества. Молитвата няма юридически, утилитарен или принудителен характер. Тя е „пробив“ в стената, която огражда материалния свят; тя е навлизане в друг свят, в по-висши измерения на битието. За вярващия тя носи знания от друго качество, знания недостъпни за дискурсивния разум (Премъдрост Соломонова 9:16). Тези знания имат висш порядък (Премъдрост Соломонова 7:17 и нататък ). Чрез молитвата тe се възприемат по непосредствен път – от цялото естество на човека. Ето как молитвеният изблик от Божието величие е излян в думите на този чуден псалом: „Благославяй, душо моя, Господа! Господи, Боже мой, Ти си дивно велик; със слава и величие си облечен; Ти се обличаш със светлина като с дреха, простираш небесата като шатра; Ти градиш над водите (Водата в библейската традиция е синоним на праматерията, на всичко материално. При сътворяването на света праматерията е в течно, неорганизирано, хаотично състояние – Битие1:2, б. а.) Твоите горни чертози, правиш облаците Своя колесница (Облакът символизира Божието присъствие, а колесницата – невидимия духовен свят, б. а. ), шествуваш върху ветрени криле“ (Пс. 103:1-3). Божието величие се изразява и в служението на Неговите Ангели. Те управляват и организират стихиите на света: огън, вода, въздух (4). Непосредственото съзерцание на Божието величие достига до такива откровения, които подсказват древни знания за положението на земята в пространството. Тя е покрита от бездната „като с дреха”(6). Величието ча Бога се изразява най-вече в живота – висшето благо, което Той е дал на всяка жива твар. Той изцяло е в Негова власт и затова човекът трябва да се наслаждава на живота и да благодари на Бога заради този дар: „Ще пея Господу през всичкия си живот, ще пея на моя Бог, докле съществувам“(33) Накрая псаломът завършва в традицията на старозаветния етически монотеизъм: „Да изчезнат грешниците от земята, и да няма вече беззаконници. Благославяй, душо моя, Господа! Алилуя“(35).

Божията всеобемаща любов към човека и творението

За старозаветния човек Божията мощ и величие са неотделими от Неговата милост и любов към човека. В древния израилтянин има здрав духовен реализъм. Той вижда как Бог тъжи“ за падението на човека, за неговите заблуди. Той съзнава, че Бог „не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите“ (Премъдрост Соломонова 1:13). Бог иска човешкото спасение от греха, който ражда смърт (Иаков 1:15: Римляни 5:12). Защото „Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта, и я изпитват ония, които са ог неговия дял” (Премъдрост Соломонова 2:23-24). Творението е Божия волеизява: „Той, Бог, Който образува земята и Който я създаде; Той я утвърди; не напразно я сътвори; Той я образува за живеене“ (Исаия 45:18). Божията милост към човека и към творението е обусловена от един изначален принцип: Бог е сътворил всичко добро, всичко да е полезно за човека. Божията любов и милост произтичат от Неговата сила (Премъдрост Соломонова 11:22). Вярващата душа изповядва: „Ти всички милуваш, защото всичко можеш, и заглаждаш човешките грехове заради покаяние. Ти обичаш всичко съществуващо и се не гнусиш от нищо, което си сътворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го намразил… Но Ти всичко щадиш, защото всичко е Твое, душелюбивий Господи“ (Премъдрост Соломонова 11:24-25, 27).

Божията любов и милост се изразяват особено силно към този, който разбира своята грешка и търси покаяние. Тук обаче трябва отново да се подходи внимателно. Покаянието не е някаква сълзлива чувствителност, признак на слабост и на принизено достойнство или на излишна драматичност. Напротив! То е ясно съзнание за извършеното зло и обръщане на волята към добро. По-силният е този, който признава грешката си и който се стреми да я изправи. Затова се изисква много повече усилие, отколкото да се върти меч и да се режат глави.

Това е осъзнал  и Псалмопевецът Давид, който е бил велик войн, велик цар, но съблазнен от външната си сила и мощ, допуска престъпление, изобличено от пророк Натан. Той изпраща ча сигурна смърт Урий и по такъв начин отнема жена му Вирсавия. Изобличен, Давид написва чудния покаен 50-ти псалом. От псалома блика искрено и дълбоко чувство на разкаяние. То е неподправено и от него лъха здрав духовен реализъм. Давид е с ясно съзнание за цялото извършено зло: „Беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене“ (5). Липсва какъвто и да е сълзлив меланхолизъм. Каещият се сякаш физически усеща гнусотата на греха. Той иска да се отърси от него, да го отхвърли като тежко бреме, да се измие от мръсотията, полепнала но него (9). Той жадува само за един малък знак на прошка, иска от Бога да му помогне за пълна промяна на вътрешния си жинот: „Сърце (Сърцето в Библията е символ, който обема цялостния духовен и душевно-телесен състав ча човека, средоточие и център на личността, б. а.) чисто създай в мене“ (12). Молителят знае, че на Бога не са Му нужни външни жертви. Той иска осъзнаване на греховете и изправяне на пътищата ча човека(19).

Вярата – подвиг на човешкия дух

Старозаветният човек знае, че Божията милост е много по-силна от всяко злодейство. Злото се побеждава с добро, а не със зло. Този, който се хвали със злодейство, е погубен (Псалом 51:3). За успеха на доброто обаче е необходима силна вяра. Божията милост и любов е в зависимост от вярата на човека в Бога. Вярата в Бога е извор на добродетели. Тя е спасителна. Неверието, съмнението са присъщи на хора, които следват само своя път. Тях Писанието определя като безумци: „Рече безумец в сърцето си: „няма Бог“ (Псалом 13:1; 52:2).

Според Библията липсата на вяра води до отдалечаване oт Бога и до отслабване на центростремителните сили както в самия човек, така и в обществото. Човекът не е причина за собственото си битие. Той е зависим от Създателя си и късайки връзките с Него, остава сам, подвластен на собствените си страсти и на нисшите душевно-телесни, природни стихии. Невярващият човек се стреми към временното, към тленното, към това, което удовлетворява само мига и което след това изчезва. Когато нараства неверието, поради преобладаващи общи интереси към временните, външните  блага, в обществото се развиват борби, зараждат се престъпления и се стига както до неговия разпад (Псалом 57), така и до разпад на отделната личност (Псалом 9:24).

Проблемът за вярата и неверието важи със същата сила и днес. Библията затова е „вечна“ книга, защото съдържа непреходни истини. През отминалите години у нас, когато се водеше неистова атеистическа пропаганда, всъщност нямаше истински атеизъм. Имаше антитеизъм. Водеше се борба с Бога. Иначе е безсмислено да воюваш срещу нещо, което не съществува. Сам по себе си атеизмът не е възможен в чист вид. Въпросът за съществуването или несъщес твуването на Бога не е решим на разумна, рационална основа. Религиозният човек не може да докаже съществуването на Бога. Нерелигнозният също не може да докаже Неговото несъществуване. Религиозният вярва, че Бог съществува, нерелнгиозиият вярва, че Бог не съществува. И двата светогледа са на основата на вярата. Друг е въпросът за достатъчните разумни основания на едната и на другата теза, на изходните предпоставки.

Образец за вярващия израилтянин е вярата на патриарх Авраам, който е готов да жертва и единствения си син, но да остане верен на Бога (Битие 22:1-18). Духовният и религиозен опит сочат, че вярата не се получава наготово. Тя се изгражда по пътя на съмнението, дори на бунта и на отрицанието. Тя често е поставяна на изпитание, особено от основанията на разума. Твърдостта обаче във вярата винаги е богато възнаградена. Бог допуска изпитания на вярата, за да кали човека и да го издигне до по-висока степен на съвършенство. Чуден образец в този смисъл е книгата за праведния Иов.

Страданието и силата на вярата

Праведният Иов не е израилтянин. Той е от земята Уц и се предполага, че е бил местен вожд. Във всичко бил верен на Бога. Но Бог пожелал да го изпита, като допуснал дявола последователно да му нанесе цяла поредица злини. Страданието е едва поносимо. Иов е с ясното съзнание, че не е съгрешил. Тогава защо страда? Къде е причината на страданията? Защо Бог допуска страдания за тези, които Го обичат? А тези, които Го ненавиждат, дори благоденстват на земята. Къде е тогава справедливостта? Къде е логиката? Това са тежки въпроси, на които никой и до днес не може да отговори. Формален отговор няма! Отговорът идва само чрез силата на вярата. Пример за нея е Иов.

Изкушенията идват отвсякъде. Тежки мисли го налитат от една и от друга страна; премисля всичко; пресмята всичко. Жена му му предлага най-лесното „спасение“ от мъките – тя го упреква и му подсказва: „Ти си все още твърд в непорочността си. Похули Бога и умри!” (Иов 2:9). Отговорът на Иов обаче е непоклатим: „Говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме oт Бога, а злото да не понасяме?“(10). Връх ча всичко са подозренията на приятелите му, че е таен грешник. Но въпреки дългите речи, упреците към Иов и умозрителните заключения, никой не се оказва прав. Бог от небето отговаря в бурята. Той упреква всички за дързостта им да разгадаят Божиите пътища и Божия промисъл. Упрекът не е отправен толкова към желанието за знание, колкото към липсата на съзнание за невъзможността на човека да стигне до дълбините на Божия промисъл. От всички участвали в този спор само Иов ясно разбира безсилието на човека пред Бога и се разкайва: „Аз говорих онова, що не разбирах, за чудни мен дела, които не знаех… затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел” (Иов 42:3, 6). За силната си вяра на Иов е върнато здравето и богатството му е удвоено. Неговите думи за преданост и силна вяра към Бога дори и в най-трудните и жестоки за него мигове са ненадминати по дълбочина и днес: „Господ даде, Господ и взе…, да бъде благословено името Господне“ (1:22).

Отношението към ближния. От възмездието към любовта

Древният Израил живее в обкръжение на езически народи. Той е сроден с повечето от тях по произход, кръв и език. В културата, бита, взаи моотношенията между хората има приемственост и влияние. Единственото нещо, което го отличава от другите народи, е единобожието. Оттук произтичат впоследствие и различията от другите и борбата с тях в културен и религиозен план, във вътрешно устройство и живот. В историческия процес приликите с другите остават само във външната, в битовата страна. Всичко обаче, което е свързано с религията, с култа, макар и във формите да има общо с останалите, в същността си изцяло се различава. Като се има предвид, че древният Израил е теократична държава и че животът в тогавашните общества се определя от култа, може да се предполага какво голямо значение той налага и във взаимоотношенията между хората. Религиозните вярвания на народите тогава до голяма степен предопределят и модела на поведение между хората. На основата на тези вярвания се градят законодателствата, обществената иерархия и държавата.

По отношение на законодателството в древния Израил, макар и по форма то да прилича и да се доближава до такива на околните народи, по съдържание е коренно различно. То е дадено на израилския народ пряко от Бога, чрез Моисей. В него са закрепени отношенията на народа с Бога, съюза (завета) и отношенията между самите хора. Божествената санкция на Закона в древния Израил има изключително значение. И за да бъде запазен завета с Бога, за да се запази Израил като народ, за да може да изпълни мисията си в древния свят, тя трябва да се изпълнява изключително строго. Тази санкция на закона е външна. Тя обаче поради божествения си произход не противоречи на вътрешния закон – на закона на съвестта. От друга страна, вътрешният закон, вярата в единия Бог и любовта към Него омекотяват строгостта на външния закон. Любовта към Бога не може да съществува без любовта към ближния. Външната санкция на закона „око за око, зъб за зъб” (Изход 21:24) бива преодолявана от закона за любовта. Окончателната ѝ отмяна идва с Иисус Христос, Който казва: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Матей 5:39), защото „Който каже: „Любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“ (1 Иоан 4:20).

Мъдростта да се управлява справедливо

На този фон в старозаветния свят се развиват взаимоотношенията между хората.Религиозните търсения и човешките взаимоотношения породили дълбока мъдрост. Събраният житейски опит става тема за размисъл и служи за поучение. Вярата във всесилния и справедлив Бог поставя въпроса и за справедливостта между хората. Той става любим на пророците и те го използват с голяма сила, за да бичуват недъзите на обществото и представителите на държавната власт. Същото се отнася и за великите царе, които  са поробили малките народи, какъвто е израилският. Заслепени от властта си, те забравят, че тя произтича от Бога и че те се осланят на Неговия закон, за да я осъществяват. Правилното упражняване на властта, според библейския мъдрец, зависи от мъдростта на властимащите. Ако те осъзнават повелите на Бога и имат страх от Него, те ще управляват справедливо и добре. Справедливостта на управляващите народите е в пряка зависимост от тяхната праведност пред Бога. Той ги предупреждава: „Слушайте, царе, и разберете, съдии от земните краища! Внимавайте вие, които владеете множествата и които се гордеете пред народите! От Господа ви е дадена властта, и силата от Вишния, Който изследва делата ви и изпитва намеренията. Защото вие, бидейки служители на царството Му, не съдихте право, не пазихте закона и не постъпяхте по Божията воля. Страшно и скоро ще се яви Той – и съдът над управниците е строг, защото малкият (обикновеният човек, б. а.) заслужава милост, а силните ще бъдат силно мъчени. Господ на всички няма да се уплаши от лице и не ще се побои от величие, защото Той е сътворил и малък и велик и еднакво промисля за всички; но управниците ги чака строго изпитание” (Премъдрост Соломонова 6:1-8).

Премъдростта е висша добродетел, която се постига трудно, с усилие. Тя е изключително необходима на царете и на управниците. Тя се определя не толкова от силата на ума, колкото от посоката ча волята: дали волята е отправена към Бога или е насочена против Него. Справедливостта е начално, необходимо условие за придобиване на премъдрост. Тя предполага, че човекът има ясно съзнание, че Бог го е сътворил, за да владее над създадените твари „и да управлява света свето и справедливо, и с душевна правота да върши съд!“ (Премъдрост Соломонова 9:3). Справедливостта е възможна обаче, когато има страх от Бога. Тогава Той дава премъдрост (Притчи Соломонови 1:7). Човешката справедливост е производна от Божията. Бог се грижи за всички: праведни и грешни. Това произтича от Неговото естество: „Бидейки праведен, Ти всичко праведно управляваш, като считаш за несвойствено на  Твоята сила да осъдиш оногова, който не заслужава наказание. Защото  Твоята сила е начало ча правдата… Ти показваш силата Си на ония, които не вярват на Твоето всемогъщество, и изобличаваш дързостта на ония, които те не признават; но, като обладаваш сила, Ти съдиш снизходително и ни управляваш с голяма милост, защото Твоето могъщество е винаги в Твоята воля. Но с такива дела Ти поучаваше Твоя народ, че праведникът трябва да бъде човеколюбив“(Премъдрост Соломонова 14:15-19).

Етическият монотеизъм на древния израилтянин го довежда и до ценностите, които ще бъдат издигнати и осветени като основни добродетели с идването на Иисус Христос. Съзнанието за единия Бог и Неговата справедливост, които произтичат от Неговата безгрешност, водят до идеята и за всеопрощаващата Божия любов, заявена впоследствие от Христовите ученици – „Бог е любов“ (1 Иоан 4:8, 16). Защото милостта на Бога към грешника е следствие от Неговата любов.

Моралните разбирания за семейството и обществото

За древния нзраилтянин семейството е свещено. Моралът не е функция на обществени ценности. Той извира и се обуславя от вярата в Бога, от която се раждат обществените ценности. Затова отношенията между членовете в семейството са много важни.Да се създаде, поддържа и ръководи семейство е изключително отговорно задължение.Отговорността е както пред останалите членове на семейството, така и пред Бога. Някои днес се опитват едностранно да обяснят тогавашното семейство като обусловечо от силата и законите на рода; че то било подчинено изцяло на родовия принцип, на биологичното начало. Биологичният принцип се извежда като определящ. Разбира се, макар и да има голямо значение, той не е определящ. Вярно е, че родът е играел основна роля, родовите отношения са били изключително важни. Но за да бъде родът силен, той се е крепял на духовната спойка. Без духовната спойка семейните и родовите връзки са се късали като корабни въжета при буря.

Затова и древният библейски писател обръща своите съвети най-вече към бъдещите глави на семейството (Притчи Соломонови 1:8; 4:1). Учи как да се справят с чисто житейски проблеми. Как да се самовладеят и как да се отнасят към съпруга и деца; какво да е поведението им в обществото. Ясно е изразено отрицателното отношение към раздорите в семейството, пагубността на прелюбодействата (изневерите). Те носят обществен позор, болка, отмъщения, убийства. Злото се увеличава. Затова и съветът е отмъщението да бъде оставено на праведния Съдия. Да се избягва злото и на злото да не се отвръща със зло. Бог вижда всичко! Той ще въздаде на този, който е успял да скрие от другите. Мъдрецът съветва: „Не казвай: „ще отвърна на злото“: остави на Господа, и Той ще те запази“ (Притчи Соломонови 20:22).

Мъдростта – необходимо условие за висок нравствен живот

За младия човек е особено важно да слуша и да се поучава от по-възрастните и опитните. Той трябва да натрупа мъдростта, за да е готов за живота. Тя се трупа постепенно и с усилия. Тя изисква да бъде пожелана свободно, а не да се натрапва. Това е противно на естеството й. Затова обикновено мъдрецът се обръща бащински с думите: „Слушайте, деца“; „слушай, синко“; „синко, внимавай“. Нейното начало е страх от Бога (Притчи Соломонови1:7). Тя започва в семейството, минава през обществения живот и завършва с придобиване на познания за устройството на света, смисъла и целта ча живота.

Мъдростта най-напред учи за себе си. Отваряйки подстъпите към себе си, тя изисква човек oт все сърце да се надява на Господа и да не се осланя ча своя разум (Притчи Соломонови 3:3). Към нейното овладяване трябва да бъдат насоченн всички разумни и духовни сили. Този, който я е придобил, съветва: „Главното е мъдростта: придобивай мъдрост и с целия си имот придобивай разум“(Притчи Соломонови 4:7). Тя е по-ценна от всички придобити земни блага. Тя е по-добра от „бисер, и нищо от онова, що е въжделено, не ще се сравни с нея” (Притчи Соломонови 8:11), дава разум и дири разсъдъчно значие (12). Нейното предимство „пред глупостта е тъкмо такова, каквото е предимството на светлината пред тъмнината” (Еклисиаст 2:13).

Мъдростта в личния живот и семейството

Мъдростта за водене на личния живот е предпоставка за правилен семеен живот, изисква много познание и силна воля за спазване ча Божиите закони. Първото и най-важно условие е чрез страха Господен да „намериш познание за Бога“(Притчи Соломонови 2:5) и така да разбереш Неговата воля. Тогава Бог става „щит за ходещия непорочно“ (Притчи Соломонови 2:7). Важното е да не се избягва Божието изобличение, защото: „Когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си“ (Притчи Соломонови 3:11-12). Мъдростта предпазва младия човек от големи изкушения. Едни от най-опасните за него са прелюбодейството и разврата. Те са зло пред очите на Бога и Той „се гнуси от развратния, и с праведните има общение. Проклятие Господне е върху дома на нечестивия, а жилището на благочестивите Бог благославя (Притчи Соломонови 3:32-33). Съветите на мъдреца към младежа са да не се обръща внимание на лъстива жена, защото „мед тече от устата на чужда жена, и нейната реч е по-гладка от дървено масло; но сетнините от нея са горчиви като пелин, остри като двуостър меч; нозете ѝ слизат към смъртта, стъпките ѝ стигат до преизподнята“ (Притчи Соломонови 5:2-5). Тя изтощава и разпилява силите на младия човек и му взема здравето. Затова младежът трябва да се утешава с жената на своята младост. „Нейните гърди да те упояват всяко време, съветва библейският мъдрец, с любовта ѝ се наслаждай постоянно. И защо ти е, синко – наставлява той, – да се увличаш от външна и да прегръщаш гърдите на чужда”, защото Господ вижда всичко, а връзките на греха държат беззаконника и „той умира без да бъде поучен, и от голямото си безумие изгубва” (Притчи Соломонови 5:19-20, 23).

Библейският мъдрец има ясно съзнание за ценността на своята мъдрост и говори: „Синко, пази думите ми, и скрий в себе си заповедите ми (Синко, почитай Господа, – и ще се укрепиш и, освен от Него, не се бой от никого). Пази… учението ми, като зеницата на очите си” (Притчи Соломонови 7:1-2). В желанието си да го предпази от погрешна стъпка, той споделя своя опит. Той иска мъдростта да е негова сестра, а разумът негов сродник. Те ще го предпазят от онова, което той ще му разкаже: как блудница оплита в мрежите си наивен младеж. „Видях между неопитните, разказва мъдрецът, забелязах между младежите един неразумен момък, който прекрачваше стъгдата близо до нейния ъгъл и който вървеше по пътя към нейната къща, по здрач, когато се свечеряваше, в нощната тъмнина и в мрака. И ето, насреща му жена, натруфена като блудница, с коварно сърце, бъбрива и необуздана, нозете ѝ се не спират вкъщи: ту на улицата, ту по стъгдите и при всеки ъгъл залага примки. Тя го сграбчи, целуна го и с безсрамно лице му думаше: „мирна жертва имам: днес изпълних оброците си; затова и излязох насреща ти, за да те подиря, и намерих те; с килими украсих леглото си, с разноцветни платове египетски; спалнята си накадих със смирна, алой и дарчин; дойди, ще се опиваме с нежности до зори, ще се насладим с любов, защото мъж ми не е у дома: той замина на дълъг път, кесия сребро взе със себе си; ще си дойде дома към пълнолуние”. С многото ласкави думи тя го увлече, с мазните си уста го завладя. Веднага той тръгна подире ѝ, както вол отива на клане (и както псе – на верига), както елен – на изстрел, докле стрела не прониже черния му дроб, както птичка се хвърля в примка и не знае, че тя е за нейна гибел” (Притчи Соломонови 7:7-23).

Потвърждение на това, че някой помъдрява, е условието той да желае да приема мъдрост. Когато на глупав и горд се даде съвет, той се обръща срещу този, който му го дава. А когато се даде съвет на мъдрец, той става още по-мъдър (Притчи Соломонови 9:8-9). Мъдрият син е благодат за семейството. Той радва родителите. Мъзрецът избягва омразата и се стреми към любовта, която „покрива всички грехове” (Притчи Соломонови 10:12). Мъдростта дава смирение, а гордостта – посрама: „Който обича поука, той обича знание; а който мрази изобличение, глупав е” (Притчи Соломонови 12:1).

Мъдростта е еднакво желателна както за мъжа, така и за жената и децата. „Мъдра жена урежда къщата си, а глупавата я съсипва с ръцете си” (Притчи Соломонови 14:1). Защото, уточнява мъдрецът: „По-добре е да живееш в ъгъл на покрива, нежели със свадлива жена в широка къща” (Притчи Соломонови 21:9). Външната красота е суетна и ако тя не е израз на вътрешна, тогава стават разбираеми неговите думи: „Каквото е златна брънка на носа у свиня, също е жена хубава, но – безразсъдна” (Притчи Соломонови 11:22). Мъдрият син еднакво добре се отнася към родителите си: той трябва да слуша баща си и да не занемарява майка си, когато остарее (Притчи Соломонови 23:22). Мъдрата майка съветва сина си: „Не давай на жена (развратна, б. а.) силите си” (Притчи Соломонови 31:3). Той трябва да търси добродетелна: „Нейната цена е по-висока от бисер; сърцето на мъжа ѝ е уверено в нея, и той не ще остане без печалба; тя му отплаща с добро, а не със зло, през всичките дни на живота си” (Притчи Соломонови 31:10-13). Тя се грижи за дома, за децата, нея я хвалят децата ѝ и съпругът ѝ. Тя е достигнала това, защото знае, че: „Миловидността е примамлива и хубостта – суетна; но жена, която се бои от Господа, е достойна за хвала” (Притчи Соломонови 30:30).

Мъдростта относно семейството, заложена в Стария Завет, впоследствие, в новозаветно време, придобива ново измерение. От семейството Иисус Христос иска стремеж към святост. Отношенията вече се основават изключително на любовта и по такъв начин изобразяват на земята любовта, която съществува между трите Лица на Бога. Така семейството става земна проекция на Света Троица (Бог Отец, Бог Син, Бог Дух Свети), отношения: баща-майка-дете. Основната клетка на обществото се превръща в домашна църква (Колосяни 4:15). Семейството и неговите членове се осветяват

Това учение на Евангелието има непреходно значение. Свидетели сме как днес любовта се подменя от секса. Тя изчезва заедно с всичко духовно. Остава само влечението, душевно-телесното, плътското. Семейството линее и се разпада. Загубата на вярата води до създаване на ценностна система, която се състои от относителни ценности. Тя не се гради на твърдите основания на вярата в съвършения Бог, а на вярата в самия човек, на човешки основания, които сами по себе си са относителни, белязани със знака на преходността.

Мъдростта на човека в обществения живот

От друга страна, мъдрецът съветва, че мъдростта предполага справедливи отношения в обществото, спазването както на Божиите, така и на човешките закони. Последните са производни от първите. Справедливостта в обществото е в пряка зависимост от праведността пред Бога на членовете на обществото. Когато в него присъства страхът Божи, единствената омраза, която трябва да царства, е омразата към самото зло и неговите прояви – греха (Притчи Соломонови 8:13). Затова, „който презира ближния си, греши, а който е милосърден към сиромаси, блажен е” (Притчи Соломонови 14:21). В обществения живот, особено за този, който заема важен пост, мъдростта е задължителна. Ако е уравновесен, дълготърпелив, владее себе си, тогава той е по-добър от завоевател (Притчи Соломонови 16:32). Той уважава всеки човек и неговите нужди. Никога не допуска пренебрежително отношение към когото и да било, защото „който се гаври със сиромаха, отбелязва мъдрецът, Твореца му хули; който се радва на злочестина, няма да остане ненаказан” (Притчи Соломонови 17:5). И богатият, и бедният са създадени от Бога (Притчи Соломонови 22:2). Затова който сее неправда, ще пожъне беда(8).

Каквато и власт, каквото и положение да има човек в обществото, той никога не трябва да се радва, когато врагът му падне; не трябва да се весели и злорадства (Притчи Соломонови24:17). За нечестивеца и злия Бог ще се погрижи. Напротив! „Ако врагът ти е гладен, учи мъдрецът, нахрани го с хляб; и ако е жаден, напой го с вода; защото (правейки това), ти струпваш жар върху главата му, и Господ ще ти въздаде”(Притчи Соломонови 25:21-22). Прекрачването на закона от когото и да било разрушава обществото. Когато страната отстъпи от него „тогава в нея има много началници” (Притчи Соломонови 28:2). Справедливостта изисква ясно съзнание за действителността, изисква точна отсъда на истината. Съчетана с вярата, че Бог безкрайно обича човеците, поражда милост в сърцето. Затова Премъдрият съветва: „Милост и истина да не те оставят; обвържи с тях шията си, напиши ги в скрижалите на сърцето си – и ще намериш милост и благоволение в очите на Бога и на човеците” (3:3-4).

Отношение към околния свят (природата)

Божията творческа мощ и премъдрост (Притчи Соломонови 3:19), чрез които са сътворени вселената и човекът, изискват и съответно отношение на човека към заобикалящия го свят. Преди грехопадението човекът е живял в пълна хармония с всичко, което го заобикаля – духовния и материалния свят. Бил равноправен гражданин на тези два свята. Била му предоставена възможност да развива своето познание за света, да разкрива творческите си сили. Това той постигал без никакви усилия. Опознавал света непосредствено. С насочване на вниманието си към предметите придобивал за тях пълно знание, съзерцавал непосредствено смисъла, заложен в тях, схващал тяхната същност и така им давал точните названия (имена). Името отговаряло на същността.

След грехопадението природата, зверовете и той сам за себе си станали враждебни. Докато преди трябвало само да се грижи за заобикалящата го природа, да обработва райската градина, то след това земята започнала да му ражда „тръни и бодили” (Битие 3:18). Грижата за прехраната станала „трудност”, „труд”, станала бреме (19). Той започнал да се труди – срещал съпротивата на физическия материален свят. Нарушеното равновесие вече изисквало от него усилия и борба за оцеляване. Борба не само с природата, но и със себеподобните.

Всичко това довело впоследствие до хищническо отношение към природата. Днес още продължават да се чуват призиви да се „покори” природата. В съвременната цивилизация, в която отдавна са прекъснати естествените връзки на човека с природата, се стига до такова отчуждение, че човекът не си дава вече сметка откъде произлизат жизнените му ресурси. Човекът сякаш е забравил, че той е двусъставно същество и че за физическото си оцеляване той черпи жизнени сили от природата. Човекът губи чувството, че той е гражданин на два свята. Веднъж той се отдалечава от духовния: къса връзката си с Бога или я намалява до минимум. Втори път той се отчуждава и от природата, oт извора си за физически живот. Той се стреми да се откъсне от тези два свята и да стане съвсем самостоятелен. Чрез природата днес той се свързва не непосредствено, а опосредствено – чрез науката и техниката, чрез технологията. Той не се чувства вече част от природата. Той я гледа отстрани. Използва я и придобива хищнически апетити към нея. За него тя е вече само средство. И ако има някакъв повик за запазването ѝ, той не е предизвикан от съзнанието за разкъсаното органическо единство, а по-скоро от задействането на механизма на инстинкта за самозапазване. Грижата за природата се превръща в технология, в утилитарно отношение към нея. Тя е част oт обслужващия човека механизъм – механизма за съществуване. Отдавна вече е загубено чувството за светостта на света. Човекът е загубил интерес към тайната. Той се движи по повърхността и сякаш се е примирил със смъртността си. Приемайки смъртта като абсолютен край (макар и да не го признава гласно), като съдба – поради загубената си вяра и нежеланието си да вярва, – той не намира основания да пази и се грижи за природата като ценност сама по себе си. Той става все повече егоист, а светът все повече егоцентричен.

В библейските книги като цяло и в премъдростните в частност има безброй основания да не се приема този възглед. Той е против волята на Бога. Вярата в единия Бог освобождава човека от пленничеството на природата, oт властта на нисшия космизъм и детерминизъм. Oт друга страна обаче тя го задължава да продължи да се грижи за нея. Старозаветният човек е благоговеел пред природата. В нея той откривал Божията творческа мощ и сила, Божието присъствие. Стремежът към лек живот унищожава природата и по такъв начин и човека. Грижата за нея не е лека – тя изисква усилия и дори тежък труд: „Не се отвръщай от тежка работа и от земеделие, което е установено от Вишния”(Премъдрост на Иисус син Сирахов 7:15).

Преклонението пред Божието всемогъщество и естетическото чувство, избликнало от него, се е отляло в чудни библейски разсъждения за природата, за нейната красота. „Погледни дъгата – казва Иисус син Сирахов – и прослави нейния Сътворител: прекрасна е тя в своето сияние. С величествения си кръг тя обгръща небето: прострели са я ръцете на Всевишния“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 43:12-13). Красотата на природата е отобраз на красотата в духовния свят. Всичко е създадено от Бога за човека. Човекът няма право върху това, което не е негово. Животът е висше благо и той е ценен сам по себе си (Исаия 45:18). Бог го е дал на човека за употреба, но не за злоупотреба, не за разхищение, защото „Господня е земята и онова, що я изпълня, вселената и всичко, що живее в нея” (Псалом 23:1). Цялата вселена, макро- и микрокосмоса са чудно Божие творение – материален храм, в който Той обитава. Затова бидейки в него, ползвайки се от неговите блага, човекът трябва да пристъпва със страх Божи, вяра и любов.

Старозаветният човек ясно е съзнавал какво му доставя природата и затова я е ценял. Тя мy давала всички потребности за живота (Премъдрост на Иисус син Сирахов 39:32). Но те трябва да се използват за благочестиви неща, за полза на човека – не самоцелно, не за грях и за вреда. Защото това, което е дадено за полза, попаднало в ръцете на грешен човек, „може да се обърне във вреда“ (33). Злоупотребата на човека довежда до промени в природата, до отприщване на стихии, които не могат да бъдат овладени. Тогава те се проявяват като оръдие в Божиите ръце за наказание на самозабравилото се човечество: „Има ветрове, които са създадени за отмъщение и в яростта си усилят ударите си: във време на устрема си те изливат сила и удовлетворяват яростта на Оногова, Който ги е създал”(Премъдрост на Иисус син Сирахов 39:34-35).

Природата и всичко що е в нея е добро самò по себе си (Битие 1:31. Грехът, който извършил човекът, променил неговото отношение към природата и тя станала враждебна нему. Заради него страда и самата тя. Затова тварите с нетърпение очакват кога ще се прослави човекът и кога той ще се освободи от греха (Римляни 8:19-23). Това е дълг на всички, които обитават земята. Въпросът е те дали ще откликнат на повика на Този, Който им казва: „Аз съм пътят и истината и животът” (Иоан 14:6). Свободата е висш дар. От човека зависи как ще я използва – за утвърждаване на живота или за неговото погубване.

* * *

Старозаветнитe писатели, водени от Божия Дух, предузнали и описали това, което впоследствие се изпълнило в Новия Завет – изкуплението от греха. С основаването на Църквата на човека била дадена възможност да се спасява от всеки грях. Това става посредством живата вяра, която тя предлага чрез учението за изкупителното дело, смъртта и възкресението на Иисус Христос, чрез спасителните тайнства, установени от Него. Тя върши своето дело по невидим за човека начин, без да го насилва, без да го принуждава. Този принцип важи с особена сила в Православната църква, запазила ни като народ и племе. Водена от учението, заключено в Писанието: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!“ (Псалом 33:9), тя предлага, но не налага. Всеки, който иска, черпи от живата вода, предложена му от непресъхващия извор – Свещеното Писание (Библията).

________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1993, кн. 11, с. 1-12. Понастоящем, март 2012, авторът на статията е доц. д-р и е преподавател във Великотърновския университет.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Димитър Попмаринов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2yo