Бисер Божков

ІV. Относно сектите наречени още Нови религиозни движения, тоест истинската святост и вечното спасение не са в сектите

В последно време много младежи и девойки се увличат от различни секти – чужди както на православната вяра, така и на българския дух и традиции. Тези млади българи стремглаво се насочват към тях и всичко приемат безрезервно. Стремейки се към новото в областта на вярата, те тръгват по път непознат и опасен и стигат духом до далечна страна (Лука 15:13), която крие много потайни места и неизвестности. Но най-тревожното е това, че тези хора се утешават с погрешната мисъл, че са намерили истинската святост и вечното спасение. Как да им обясним, че са направили неправилен избор в тази насока? Те не са намерили спасяващата благодат, а са пренебрегнали учението на Едната Света, Съборна и Апостолска Църква (член 9-ти от Символа на вярата).Колко опасни заблуждения, колко нелепи суеверия и предразсъдъци, колко лъжливи и гибелни системи са се въздигнали върху основата на християнството! Всеки препоръчва своите мисли за правилни; всеки възхвалява своята „Църква“, своето общество, своята секта, своята вяра и своите обреди. А съвсем малко хора се замислят кое е истинското християнство, къде е Христовата истина, коя е спасяващата Църква. Църквата е една – единствена и неделима. Тя има непроменима основа и не прибавя нови неща, нови учения, несъгласни с Христовата истина. През всички векове Православната църква пази първоначалната Христова вяра, защото само „тази вяра е апостолска, тази вяра е отеческа, тази вяра е православна, тази вяра вселената утвърди.“ Църквата Христова не е разделена и не може да се дели на части. Разделени църкви Христови няма и не може да съществуват. Да допускаме възможност Църквата да се раздели, значи да допускаме портите адови да ѝ надделеят (Матей 16:18) или Христос да се раздели. Нито едното, нито другото е възможно: разделилият се организъм престава да съществува. Съществува само отпадане от Църквата. И безспорно, отпадналите, отделили се от Църквата не са вече живи камъни в стройно сглобения духовен дом – Църквата, нито са живи членове на тялото Христово – Църквата; те са по-скоро религиозна община или християнска религиозна общност, но не… Църква (професор Димитър Дюлгеров, „За единството на Църквата“, ГДА, 1957).Още в първите векове, дори и досега, в Христовата Църква се вмъкват пагубни ереси, разколи, секти, чиито водачи всячески са се старали да смутят новопокръстените и неукрепналите, да помрачат неутвърдените, да разколебаят православните християни. Затова младежите и всички, които не са се отклонили, трябва да помнят и изпълняват следното правило в живота: да вярват, да се съгласяват и да приемат само тези мисли и да вършат само тези дела, които не противоречат с нищо на Евангелското учение, на Православната вяра и църковното Предание. И ако някой им внушава нещо противно, явно или тайно, което не е съгласно с горното правило, да не вярват на такъв, да не тръгват по неговия път, макар той и да твърди, че този път е гладък и прав, и да не приемат неговия дар, макар и този дар да блести със съблазън, да е привлекателен, да е приятен и многожелан за очите (Битие 3:6). Те не трябва да се увличат по разни и чужди учения (Евреи 13:9), ако в тези учения преобладава духът на този свят, ако те противоречат на Закона Божи, помрачават ума, ограничават духовната свобода, стесняват волята, нарушават спокойствието, смущават дейността, спъват нравственото извисяване, с една дума – осуетяват спасението на човека. Затова трябва да обичаме Православна църква, защото тя ни е запазила, да радеем за  Православната вяра.

За да започнем да говорим за тоталитарните секти, се нуждаем от въведение. То ще ни даде възможност да се предпазим от страха, който би ни споходил, когато попаднем в непозната среда. Тоталитарните секти са добре подготвени за срещата си с нас. Те са дружелюбни и извънредно приятелски настроени, като се стремят или да не се забелязват сред другите хора, или ярко да изпъкват. И двата метода имат за цел едно: да ни сварят неподготвени и неподозиращи, за да можем безкритично да приемем всичко, което не след дълго ще ни бъде предоставено систематично, акуратно и безусловно. По-нататък тяхното отношение към нас ще съдържа все по-ясни белези на агресивност, неприязън, арогантност и безскрупулност. И тези белези толкова повече се засилват, колкото намалява възможността ни за отстъпление и спасение. Моделът на хищник и жертва се налага автоматично, но този модел изостря нашите ирационални психични функции (интуиция, сензорни сетива и други). Условията на живот сега се различават коренно от онези, които бяха преди дванадесет години. Огромният поток религиозна информация, който се изсипа върху съвременния човек, го дезориентира съществено в тази област. Религиозната култура поначало не присъства в достатъчна степен в нашата иначе богата и пространна обща култура. В условията на тоталитаризъм изборът се правеше от друг вместо от отделния човек, а той живееше с този „чужд“ избор, като го приемаше за собствен. Учеше се само да преглъща даденото му, без да се противи видимо. Сам да прави избор не се налагаше, или по-точно – налагаше му се да не прави сам своя избор. В днешно време основното, което прави човек, е да избира: изборът касае начина на оцеляване, партията, в която да членува, училището, в което да учат деца му, банката, в която да вложи парите си, религиозната група, която да ръководи душата му. Като живеем във време на демократични промени, целящи достигане до съвършена демократична уредба (доколкото това е възможно), отделната личност започна да променя своето мислене от ограничено в пространно. Тази необходимост от широта на мисленето и възприемането понякога уморява. И съвременният човек носталгично се обръща назад – там, където нямаше никакъв избор и беше привидно спокойно. Но време за мечти не му е предоставено. Ако той мисли повече от необходимото, понякога губи правото си на избор и нещата, от които зависи неговото съществуване, безвъзвратно се отдалечават. Затова трябва непрекъснато да внимава и да реагира адекватно на бързо променящата се действителност. Ежедневието продължава да затрупва с информация, свързана с преминаването през множество избори, всеки от които се представя за по-добър от останалите. Отдавна стана ясно, че рекламата за даден продукт не показва цялата истина, а понякога дори подвежда с определено користна цел. Все по-често започна да се припомня народната мъдрост, че на прехвалени ягоди не се ходи с голяма кошница. Понеже нашата страна е била традиционно православна преди да стане традиционно тоталитарна, съзнанието на българина изначално е православно. Но тъй като съвременният българин не познава Православието, не може да определи самосъзнанието си като православно ориентирано, а го определя като ориентирано в някаква правилна или относително правилна посока. Но до самоопределение не се стига. След многогодишна целенасочена дейност за премахване на духовността от личностния светоглед се стигна до ценностна де­валвация, която на преден план изтласка грубия материализъм. Да се мисли за духовното се приема като нещо маловажно и дори за загубено време. Върху това се наслагва и възможността за богат избор, който довежда избиращия до допълнителна несигурност. Преходът от тоталитаризъм към демокрация създаде феномен (социален, юридически, политически и духовен), който в днешно време се нарича посттоталитарно общество. То съдържа в себе си множество преходи от по-лошо към по-добро, без да се ангажира със строга праволинейност. И понеже обществото притежава способността да се саморазвива и саморазрушава, динамиката между развитието и разрушението също определя неговото моментно състояние. При доминиране на саморазрушението това общество естествено е в упадък и не притежава необходимите защитни сили срещу външни, противни на обществения ред и нравственост въздействия. Известно е, че по-лесно е да се разруши една система, отколкото да се гради нова. Докато разрушаването може да бъде бързо и в кратки срокове, изграждането винаги е постепенно и бавно… Проблемите на прехода в нашето общество рефлектират силно върху човешката личност, защото засягат цялата ѝ многостранна дейност и отношения. Във всяко семейство се наблюдават белезите на тази рефлексия и домашното огнище вече не е онази крепост, която защитава, успокоява, възпитава позитивно, подкрепя и съхранява. Социалните връзки загубват своята здравина и надеждност, защото за възпитанието не се отделят достатъчно време и внимание. Икономическата криза също допри­нася за нестабилността на държавата и на семейството. Тази нестабилност оказва най-силно въздействие върху младите хора, които все още търсят себе си и които тепърва се утвърждават в обществото. Те търсят своето място в среда, която не е настроена дружелюбно към тях. За разлика от по-старото поколение, младите се адаптират по-лесно към тази нова среда, но това не променя съществено шансовете им за успех в битката, наречена „живот в посттоталитарни условия“. Когато вниманието на човек е обзето единствено от мисълта за физическо оцеляване, неговата ценностна система и приоритетите му в живота се променят съществено. Тези нови „ценности“ се предават на новото поколение, което ги приема за основа, върху която изгражда своите ценности. Три са факторите за възпитание на младата, формираща се личност: семейство, училище и околна среда. Първите два фактора са предимно градивни и положителни, докато третият често действа в обратна посока. В днешно време грижите за физическото оцеляване и изхранване се превърнаха в почти единствен приоритет за семейството. Процесът на възпитание се отлага, като се разчита, че в един по-късен етап той ще се реализира или от семейството, или от училището. В училище нещата не се променят съществено. Единствено синдромът „измиване на ръцете“ придобива по-грандиозни размери. Учителите, знаейки, че учебният процес е тясно интегриран с възпитателния, не изпълняват целенасочено задълженията си с извинението, че това се извършва от родителите. А ро­дителите разчитат на учителите…

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма и сектите – продължение 3*“ →

Иконом Николай Нешков

Преди всичко бих искал да направя едно важно методологично уточнение: заглавието, което съм подбрал, е премисляно многократно. В него, без да притъпявам остротата на звученето му, не трябва да бъде привеждан опит за оскандаляване. На първо място защото като обект на този анализ е предпочетено наименованието „Православна църква в България“, а не „БПЦ“, за да не бъдат свеждани или стеснявани разглежданите проблеми като институционални. Те са по-скоро екзистенциални, разположени хоризонтално а не вертикално. Поради това аз бих искал да предложа едно изложение, което по жанра си не е тъкмо доклад, а да споделя елементи от критичното осмисляне на някои опитно преживени и преживявани реалности.

Едно от първите неща, които биха направили впечатление в църковния живот в България, е почти пълното отсъствие на проблематика, свързана с някаква сектантска дейност. Фокусът е другаде. Мнозина, а и аз в това число, сме си задавали въпроса: дали подобна дейност не е сведена до някакъв, ако не безопасен, то поне търпим минимум? Тази мисъл е изкушаваща. Малко по-възрастните сред нас си спомнят ранните 90-те години на ХХ-ти век. Това беше време на безпрецедентна сектантска инвазия – случи се в годините на студентството ми и нямаше как да не бъдем поне впечатлени и респектирани, но по-скоро бяхме ужасени. „Давидова клонка“, „Воини на Христа“, лама Оле Нюдал, Сциентолози, пастор Улф Екман, „Трансцедентална медитация“, Шри Нирмала Деви, Шри Чинмой, всевъзможни неопетдесятници (а това са само малка част от тези „нашественици“).  Националния дворец на културата, където се събираха поради множеството зали, до днес за мене има направо радиоактивна аура. Не мога да не спомена педагогическата мъдрост на покойния професор Тотю Коев, който, като наш преподавател по инославни изповедания, ни поощряваше да ходим там и да се запознаем от първа ръка с тази реалност. Аз лично съм му признателен, защото видях неща, които никога няма да забравя, изпитах усещания, които до ден-днешен ми помагат, доколкото е възможно, да разбера ефекта на агресивното религиозно вербуване. Тогава той благородно премълча „благочестивата“ реакция на неколцина наши колеги, които го обвиниха в подстрекателство към икуменизъм. Забележително е как подобна нагласа се оказва жизнена и без промени – и днес за мнозина църковни люде съпротивата срещу нуждата да познаваш религиозната другост, се счита за отстояване на вярата. Ще се върнем към това малко по-късно.

Онези дни обаче са минало. Тогава беше трудно да си представиш, че изобщо ще има нещо по-различно от тази лавина от чужда и често враждебна на Православието религиозност. Сега е трудно да си представиш, че изобщо е съществувала. Днес най-често се сблъскваме с някоя квартална протестантска община, с тревогата какво представлява йогата в детските градини или изразяваме надеждата последните дни на август на Рилските езера да бъдат дъждовни – заради паневритмията на дъновистите. Имаме ли основание да си мислим, че опасността по-скоро е отминала? Преодолели ли сме това изпитание, или сме по-скоро нечувствителни към него?

На първо място, сравненията с останалите православни църкви не говорят в наша полза. В Гърция и Румъния например новите религиозни движения имат много по-осезаемо и солидно присъствие, но и срещат също толкова осезаем и солиден отпор. Това обаче са две църкви, които никак не страдат от богословска немощ, дори напротив. Убеден съм, че не може да бъде изведена само една причина за значителната липса на интерес към сектите в България. Затова ще се опитам в рамките на предоставеното ми време да откроя комплекс от причини.

Изкушаващо е да предположим, че като цяло чуждата на Православието духовност е изгубила енергията си и като цяло е преодоляна – с няколко съществени изключения. Ако трябва лично да дам довод в тази насока, аз бих могъл да изтъкна факта, че се сблъсквам достатъчно рядко (става въпрос за близо двадесетгодишен период от време) с опити за религиозно вмешателство от страна на секти. Два пъти получени писма в храма, в които някой моли да бъде заличен от кръщелния регистър, защото е „избрал друга религиозна общност“, без да уточняват каква, няколко десетки случая на молба за помощ за близък, попаднал в секта, най-вече при протестанти неохаризматици. Виждал съм официални покани, изпращани на председатели на храмове и на епархийски архиереи за някакви форуми за мир и просперитет с мъгляво формулирана религиозна насоченост. Направих проучване, което ми показа, че става въпрос за фондации, свързани с „Църквата на Мун“.

Изпадането на много млади хора в наркотична зависимост или чисто битова проблематика са нещата, които тревожат хората, посещаващи храма. И отново – сектите не са в центъра на интереса както на духовенството, така и на вярващите. Дали пък не можем иронично да обобщим с думите на св. Иоан Лествичник, че „там, където има по-голямо зло, от по-малко няма нужда“?

Станали ли са сектите безопасни? Една социологическа справка за България би могла да помогне да избистрим подобно предположение. Тя е от 2018 година и е част от общоевропейско изследване, наречено EVS (European Values Study), или Европейско изследване на ценностите, към което официално са привлечени български университетски преподаватели. То е много подробно и многостранно, затова ще цитирам някои от най-важните данни. Първо, броят на хората, заявяващи себе си като вярващи, стабилно нараства. На фона на това обаче едва 2,4% заявяват, че ходят на религиозна служба повече от веднъж седмично, 63,3% не вярват в задгробен живот, 43% вярват, че съществува личен Бог, 24,3% от запитваните никога не се молят, за 20,2% от тях Бог е много важен в живота им. Почти 80% от запитаните са се заявили като православни, 18,3% са мюсюлмани, незначителен процент са католици и протестанти. Нека към това добавим и твърде важния факт, че всеки втори българин вярва в магии и посещава ясновидци и екзорсисти.

Това донякъде обяснява факта, че голям брой българи не са жертва на тоталитарни секти, но също така и показва, че те не са близо до Православието. Ако мога да си позволя едно етнокултурно съждение, аз смятам, че като цяло идеологията е трудно продаваема стока в България, за разлика от, да речем, в Русия. Основен интерес представляват „духовните“ продукти, които гарантират бърза практическа полза: развалянето на магии, парацърковни ритуали като отварянето на храмове, „за да ти се отвори късметът“, паленето на определен брой свещи на определено място и какво ли още не. Затова, предполагам, големи религиозни секти като „Църква на сциентологията“ не успяха тук. Изискването за бърза и мащабна печалба не се оправдава; постигането на висок „духовен“ статус така и не съблазнява почти никого, не и срещу хиляди долари.

Прочетете още „Сектантството и духовният тоталитаризъм – външен или вътрешен проблем на Православната църква в България*“ →

Иван Ж. Димитров

Живеем във време, когато хората в различни части на света вече са запознати с феномените на мултиетничността и мултирелигиозността, така че те почти не правят впечатление. И все пак едно друго модерно явление със сигурност тревожи хората в нашето общество. Това е нахлуването и опасната дейност на т.нар. разрушителни култове, които бързо навлизат и особено се интензифицират в страните от Централна и Източна Европа след падането на комунистическите режими там. И докато правителствените институции в тези страни възприемат нахлуването на сектите като нещо нормално, свързано с демократичните норми в обществото, някои обществени сдружения и преди всичко традиционните религии в нашите страни са загрижени за случващото се. Това е така, защото както гражданските, така и религиозните представители възприемат сектите като заплаха не само за своята религиозна идентичност, но и за етническата идентичност на населението. А това не е без причина. В сравнение с други социални или медицински проблеми хаосът, създаден от разрушителните култове, е най-неизследваният, пренебрегнат и пренебрегван (на световно равнище) проблем на психичното здраве на индивида и на обществото. „Ако симптомите, проявени в бившите членове на култа, се дължат на вируса, той ще се разглежда като глобална епидемия… Проблемът със сектите е толкова често срещан, че шансовете член на семейството ви да се присъедини към секта са по-големи от това да хване варицела и са 4 пъти по-големи от това да се зарази със СПИН, 90 пъти повече – от морбили, и 45 хиляди пъти повече – от инфекция с полиомиелит[1].“ И на фона на грижите, които обществото и държавните власти във всяка една страна полагат за предпазване от въпросните заразни болести, буди недоумение безразличието към опасността от сектите.

Българският народ се състои от около 85% българи, 8% турци, 5% роми и 2% други етноси. Що се отнася до религиозната принадлежност на хората, 86% се идентифицират като православни християни[2], 10% – като мюсюлмани, протестанти – над 3%, католици – под 1%. Данните идват от преброяването на българския народ през 2011 година и те са ясни. Отделен въпрос е дали всички идентифицирани в преброяването като принадлежащи към определена религия са активни вярващи. И всеки, който е запознат с този въпрос, знае, че далеч не 100% от вярващите са активни, дори и в религиите със строг контрол над своите последователи. Към тази група неактивни вярващи сектантската пропаганда всякога е насочена, но това е видно особено днес. Неактивните вярващи не познават достатъчно добре своята вяра, така че би било лесно да ги заблудят с чуждестранни религиозни реклами. Те често стават последователи на секти, които са привлекателни по една или друга причина и най-важното, са вредни за физическото и психическото здраве на човека.

Секти в България

От края на 80-те години на ХХ-ти век в България се появяват много нови религиозни групи. Забранени в много страни, те у нас са получили държавна регистрация и свободно извършват дейността си на територията на страната ни. Немалък брой хора, които преди това са били далече от всяка религия, се отзовават на призивите на мисионерите, които разпространяват нетрадиционни за нашия народ учения. Така някои от сънародниците ни са нанесли сериозни щети на живота си. Примерите на социален риск от сектите стават все по-чести.

Както и в други източноевропейски страни, след политическите промени през 1989 година десетки нови религии и секти дойдоха в България буквално от всички страни на света и започнаха да работят. От Америка идват харизматиците, но също и мормони, сциентолози и муунисти, а от Изток дойдоха при нас всички видове източни секти, изградени на основата на будизма и други хиндуистки вярвания. С помощта на нов и твърде либерален закон за вероизповеданията (приет през 2002 година) са регистрирани повече от сто нови вероизповедания, някои от които пряко могат да се окачествят като секти. Регистрацията по новия закон се извършва от Софийския градски съд. Досега тя е била отказана само на няколко секти, сред които са муунистите и сциентолозите. Въпреки това и те действат в нашата страна под прикритието на различни „граждански сдружения“, фондации и така нататък, а религиозната им дейност се провежда неформално.

Това, което ни е особена грижа, е възраждането на „нашите“ секти, възникнали на българска територия, като дъновизма, или „Бялото братство[3]“. Тази секта винаги е била насочена към интелигенцията и има привърженици сред държавната администрация, в обществените медии, между дейците на училищното и университетското образование. Дори в някои училища се практикува паневритмия – религиозната гимнастика на „Бялото братство“. Разбира се, в програмата тя се представя просто като вид гимнастика, тоест крие се нейният религиозен произход и характер.

Отдавна у нас се е формирала група от последователи на псевдопророчицата Ванга (Вангелия Гущерова)[4], която е доста известна и в Русия. През по-голямата част от живота си тя живя и действа в град Петрич, Югозападна България. И това, което е много важно: Ванга винаги е получавала подкрепа от някои представители на духовенството на Българската православна църква. А защо? Защото в своите „предсказания“ и съвети често говорела на тези, които ходеха при нея, за Иисус Христос, за Божията Майка, за светиите, съветвала хората да отидат за молитва в определен храм или манастир на Православната църква. От тези нейни препоръки имаха полза някои свещеници, които подкрепят положителния образ на „пророчицата“. При нея са ходили и доста свещеници, дори някои епископи – като „клиенти“. Или – по-добре да кажем – като жертви. А най-неприемливото са открити изявления на свещеници от град Петрич, че тя трябвало да бъде обявена за светица!

На фона на тези и подобни случаи сред православните българи ни се струва излишно в ограниченото време на доклада да се спираме на дейността у нас на източните култове, като Шри Шри Рави Шанкар, Шри Чинмой, Шри Матаджи Дева, Сатя Сай Баба и други; или на руските секти „Градът на слънцето“, „Анастасия“ и редица други.

Защото в последно време набира популярност и се възражда една малко позабравена „вътрешноцърковна секта“ – тази на добросамарянството, или „Обществото на добрия самарянин“. Разбирате, че е оксиморон такова определение – „вътрешноцърковна секта”, защото „секта“ означава нещо отсечено или отсякло се от цялото. А добросамарянството кротко, но активно битува в православните среди у нас. То започва своята дейност в началото на 20-те години на XX-ти век в България, като се появява, разпространява се и работи в руслото на Православието, присвоявайки си атрибутите на православната святост. Основна теза в техните проповеди е, че българският народ е богоизбраният народ на мястото на стария Израил. Централна идея в добросамарянските вярвания е скорошното настъпване на хилядагодишното Светийско царство. Царят на българите и неговите наследници (през първата половина на XX-ти век България е царство) щели да бъдат царе на Светийското хилядагодишно царство. Тъкмо в тези хилиастични вярвания на добросамарянската общност е основното противоречие с православното учение. По тази причина Светият Синод на Българската православна църква отказва да им даде благословението си и да регистрира устава и правилника им като вътрешноправославно движение въпреки многобройните опити за това. През 1936 година Светият Синод дори ги определя като извънцърковна, неправославна секта. Но те продължават да съществуват, поддържани от някои свещеници и дори архиереи, защото десетилетия наред, особено при атеистичната власт в България (1944-1989), добросамарянците пълнеха храмовете и поддържаха религиозния живот.

От самото начало, водено от хора с „видения“ и „откровения“ (предимно жени, но и някои мъже), добросамарянството се родее с основното течение на широко котиращите се в съвремието врачки, контактьори и всякакъв вид „духоносци“. Днес добросамарянството намира може би най-силно проявление в култа към така известната „преподобна“ Стойна[5], живяла от 1913 година до смъртта си през 1933 година в село Златолист, съседно на село Катунци, община Сандански, в притвора на селския храм „Св. Георги“. Показателно е, че Ванга я смята за своя духовна сестра. Известни са нейните „примирания“ – седмици наред тя лежала неподвижно и това безсъзнателно състояние по-скоро напомняло колапс или кома. Но затова пък, когато била в съзнание, тя наставлявала идващите при нея, дори – забележете! – изповядвала и прощавала грехове от името на св. великомъченик Георги, разпространявала псевдоцърковна литература като „Сънища на света Богородица“, а нейните духовни послания имали магично-ритуален характер (от типа на „целуни тоя камък и ще оздравееш“).

Култът към личността на Стойна се поддържа вече близо век и той показва жизненост, която се крепи на ниската религиозна култура на народа, отсъствието на системна църковна просвета, а и на недоверие към гласа на официалната Църква, особено когато се намерят свещенослужители, които „предават фронта“, като в случая с Ванга – било поради убеденост, било поради интерес (избягвам апостолското обяснение „заради гнусна печалба“, Тит 1:11). Но тъкмо еклектичният характер на култа към тази жена с нездрава мистичност десетки години след смъртта ѝ печели симпатии, не на последно място сред художествените среди у нас. Например, един известен художник става негов пропагандатор не само у нас, но и в чужбина, поканен и на официална вечеря в двореца на английската кралица Елизабет II през пролетта на 2017 година, каквото и да означава това[6]. В английската столица той разнася историите, свързани с „преподобна“ Стойна, като преди това му се отключили особени „харизми“ в резултат на оказаната му чест да легне на леглото на „преподобната“: получил видение в „жълто-оранжева светлина, която минава като скенер през тялото му, и тогава се появяват изображения на светци воини, преминаващи като на кинолента“ и така нататък. Религиозен, но непризнаващ църковните правила (канони), както сам се определя, той е един пример на тази „духовна всеядност“, в която се вливат в един „духовен поток“ (според собствените му думи) астрология, дъновизъм, почит към Баба Ванга, ясновидство, парапсихологията и прочее. За голямо съжаление този мътен поток излиза извън границите на сектантските общности и става някаква „духовна емблема“ на  определени интелектуални кръгове. Още по-тревожен е фактът, че „иконографията“ на такива творци, непризнаващи канона[7], може да бъде видяна на места в някои по-отдалечени храмове. Такъв тип е и изображението на св. Георги от въпросния художник на входа на храма в село Златолист. Иконите с изображенията на „преподобна“ Стойна не само са естетически отблъскващи, но от тях лъха и нещо ужасяващо. Когато обаче в същия маниер се изобразяват велики православни светци и тези „икони“ се възприемат като помагащи и лекуващи, има сериозен проблем с разбиранията на такива хора, смятащи се за православни християни.

Прочетете още „Секти в България*“ →

(Във връзка с темата, изложена по-долу виж и статията Образът на сибирската Анастасия от Десислава Панайотова-Пулиева, в Съдържание 2, публикация № 280)

Иеромонах Зотик Гаевски

Ако към вас на улицата се приближи усмихнат млад човек и ви помоли за минута внимание, за да ви продаде някаква четка за зъби или за да ви заведе в туристическа агенция, в такъв случай вие ще отговорите просто с лек отказ. Доста по-сложно става, ако някой се интересува за вашата вяра в Бога и ви кани на семинар по изучаване на Библията: съгласявайки се, вие, без сами за това да подозирате, отдавате себе си във властта на религиозни мошеници.

Какво е това секта? Твърде често ние правим принципиално голяма грешка, слагайки думите секта, протестантство и дори по невежество римокатолицизъм под един знаменател. Думата секта има латински корен secare – отсичам, част от цялото или, seque – следвам след лидер, задаващ самопроизволно направление. Първият термин е характерен за исторически секти, каквито са баптисти, молокани и други. Вторият термин подхожда на новопоявилите се секти.

Иначе как можем да наречем деструктивен култ или тоталитарна секта? Това е организация, която провъзгласява своите религиозни цели, но отделя себе си от традиционни религиозни конфесии.

Тя се обръща към духовните потребности на всеки нормален човек: търсене смисъла на живота, вяра в безсмъртието на душата, избавление на човечеството от страдание или просто самоусъвършенстване. Такава покана може да привлече всекиго в секта. Но всъщност болшинството от сектите преследват меркантилни интереси: обогатяване на елита за сметка на финансовата и физическата експлоатация на редовия член и затвърждаване на властта. За това нещо се изгражда иерархията – с желязна дисциплина, с безпрекословно подчинение на „учител“, с принцип на укриване на истинската цел. И главната задача – истината знаят само „учителят“ и неговите приближени, а адептът постепенно е въвеждан в плановете на „учителя“. Не е ли истина, че тази система много прилича на държавния модел? Същите механизми на властта, същата идеологическа обработка на нисшите нива.

Професор Дворкин вижда четири основни признака на тоталитарните деструктивни секти:

1. Наличие на гуру, лидер. „Гуризъм“.

В сектата всичко се започва с лидер и с него всичко се завършва, всичко се зацикля в него. Никаква връзка с Бога, само чрез и посредством гуру.

2. Организация.

Сектантска организация – това не е религиозна организация в този смисъл, в който ние сме свикнали да си представяме. Ако можем да я сравним с нещо, то най-много тя прилича на мафия или на кадрова партия от ленински тип, с желязна дисциплина и безпрекословно подчинение.

3. Метод.

Методът – това е нещото, което прави лидера на сектата истински лидер. Това е неговото творение, с което той започва да покорява света. Методът трябва да бъде прост, достъпен, всеобемен, но ключовете към него винаги трябва да се намират в ръцете на гуруто.

4. Езотерически разрив.

При встъпване в сектата на човека никога не се съобщава за истинското съдържание на сектата, за това какво ще стане после.

Професор Александър Леонидович Дворкин, руски изследовател на съвременното религиозно сектантство, деец на антисектантското движение в Русия, светски и църковен историк-медиевист, православен богослов

Нас, които сме членове на една от световните религии, ни обединява общо разбиране на ценностите и принципите, а сектантите – най-много авторитетът на гуруто и личните отношения с други членове на сектата. Оттук и някаква организационна рохкавост на световните религии и противостоящата им желязна организация на сектите, стремеж напълно да завладее човека, абсолютен контрол на всички страни от живота на адепта.

Зомбирането се явява един от многочислените методи на психологическото обработване на адептите, което позволява да се контролира тяхната психика и да се управлява поведението им. Сектите оказват крайно деструктивно въздействие върху здравето на всички нива на функциониране на обществото: индивидуално – на лично ниво, микросоциално – семейно ниво, социални групи, трудов колектив и макросоциално ниво – на цялото общество.

За съвременното сектантство е характерно засиленото внимание към младото поколение. Ръководителите на секти много добре разбират, че младите хора са тези, които все още не са оформени в пълна мяра по отношение на своя мироглед, система на убежденията, по-лесно става да ги обработиш, да ги подчиниш на своето влияние. Всички сектантски движения винаги помнят, че младото поколение е обект, който изисква съсредоточено внимание и активна мисионерска работа.

От адептите скриват истинската информация или просто я изопачават. Но тази лъжа е нищо в сравнение с психологическото програмиране, на което се подлагат редовите сектанти. За постигане на тази цел се прилага контрол върху съзнанието.

В началото новакът попада под групово давление, обгрижване и любвеобилие. На него му се внушава, че той е избран за някаква висока мисия, че светът е потънал в грях и само в това семейство хората могат да се обичат един-друг. В резултат на което се появява потребност да влезе и да стане част от това семейство. Използват се игри, приличащи на игри с деца, групово пеене, съприкосновение и ласкателства.

Прочетете още „Тоталитарните секти-заплаха на XXI-ви век*“ →