Етикет: св. кирил александрийски

Свети Кирил Александрийски като екзегет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Боян Пиперов

„Кириле, като прие от Бога просвещаваща благодат и като се яви като бляскав светилник, ти ни озари със словесни лъчи…“ (Песен I-ва от канона)

1. Кратка биография

Св. Кирил Александрийски е роден в Египет и там прекарал целия си живот. Град Александрия бил център на неговата дейност. Рождената му дата е неизвестна. Някои предполагат, че е роден в края на 70-те години от IV-ти век[1]. Почти нищо не се знае и за младенческите му години. Ще е произлизал от видна александрийска фамилия. Бил племенник на александрийския патриарх Теофил. Според Сократ[2] (VII, 7) и някои други – бил негов братов син, но по-приемливо е свидетелството на Изидор Пелузийски[3], че бил негов сестрин син (I, 310). Според същия автор (I, 25) св. Кирил ще е живял известно време в пустинята при нитрийските монаси. С това може да се обясни и тясното му сътрудничество с тези монаси и през времето, когато той бил възведен на александрийската катедра. Дали св. Кирил е бил някога монах, засега е недоказано[4].

За времето си св. Кирил ще е бил човек с широко и завършено образование, което личи от трудовете му. Още от млади години изучавал Свещеното Писание и трудовете на предшестващите го свети отци, които той цитира на много места. Блестял с богословската си начетеност, тънък ум и пастирска ревност. Без съмнение неговото образование било ръководено от вуйчо му, който бил учен човек. Според тогавашните схващания завършеното образование предполагало обширна класическа школовка. Св. Кирил ще е изучавал и латински език, а може би е писал на този език. От съчиненията му срещу отстъпника Юлиан се вижда, че е познавал много добре и съчиненията на езическите писатели.

Напускал Александрия само във връзка с някои наложителни пътувания: за събора «При дъба», близо до Халкидон (402/3 година), за събора в Ефес (431 година) и за един кратък престой в Палестина (438 година).

На 14.X.412 година умрял Теофил, а съвсем наскоро след това св. Кирил бил поставен за александрийски патриарх[5]. Това станало с «народни смутове» и намесата на светската власт[6], понеже изборът му бил неудобен за властта в лицето на префекта Орест. След като заел този висок пост, св. Кирил посветил първите години от светителстването си на църковните дела в Египет. Това се налагало, защото Александрия бил размирен град и св. Кирил имал поддръжката на императора, само да може да се въведе ред в този град.

По нрав св. Кирил бил упорит, непреклонен пред трудностите, властен и разпален защитник на своите решения. Това се вижда от няколко примера.  Той не бил в добри отношения с местния префект Орест, който бил езичник. Това обаче не попречило на светителя да пише срещу езичеството и да вземе, макар и косвено, участие в публичното обругаване на префекта от страна на нитрийските монаси. Един от тях хвърлил камък върху префекта, за което бил измъчван и умрял. Св. Кирил го погребал тържествено и го провъзгласил за мъченик за Христовата вяра. Този му акт се сторил като пресилен и неправилен даже на много християни. Второ. Писал срещу юдеите, изгонил ги от Александрия и позволил имотите им да бъдат разграбени. Причината за това били разногласията и сбиванията между християни и юдеи. Префектът и този път се оплакал на императора, но безрезултатно[7]. Трето. Още в 403 година св. Кирил придружавал вуйчо си Теофил на така наречения събор «При дъба», на който бил осъден св. Иоан Златоуст, понеже нежелателно се намесил в разприте около Ориген. Св. Кирил дълго време след това не искал да вмести името на св. Иоан Златоуст в диптихите[8] на александрийската църква. Това станало едва в 418 година и то, както изглежда, под влияние на Изидор Пелузийски (Писмо I, 370).

От края на 428 година та чак до смъртта си (27.VI.444 година) св. Кирил действал недвусмислено и всеотдайно срещу еретика Несторий. Не преставал обаче да се занимава с усилена пастирска и учителска дейност.

Анастасий Синаит[9] дал на св. Кирил почетното име «печат на отците», защото изложил окончателно и защитил правилно учението за Света Троица.

2. Литературна дейност

Св. Кирил Александрийски бил много плодовит писател. Завещал ни е много беседи, трактати, тълкувания, писма и пасхални послания. В зависимост от съдържанието им, бихме ги определили като: екзегетични, апологетични, полемико-догматични и нравоучителни. В зависимост от поставената задача на настоящата кратка статия, ще се спра само върху екзегетичните (тълкувателните) му трудове и ще се опитам да кажа нещо за метода, по който св. Кирил е тълкувал.

Касиодор Сенатор[10] (Летописи II, 508) и Никифор Калист[11] (книга XIV-та, глава 14) свидетелстват, че св. Кирил изяснил цялото Свещено Писание, но онова, което е дошло до нас като чиста екзегеза, не обхваща всички книги на Свещеното Писание. Не е изключено, щото всички негови тълкувания да не са запазени. От оцелялото до наше време можем да посочим:

1. «За поклонението на Бога в дух и истина», трактат в 18 книги. Всъщност това е изтълкуване на Моисеевото Петокнижие. Св. Кирил изтъква, че Иисус Христос отменил Моисеевия закон само относно буквата, но не и по дух, съдържание и смисъл. Като преценява последователно тайнствено-духовния смисъл на всички постановления на Моисеевия обредов закон, авторът ни излага една цялостна история на божественото домостроителство на нашето спасение. Спира се и на всички предобрази, които имат отношение към Църквата.

2. «Изящни изречения» (на гръцки Глафира) в 13 книги. Може да се каже, че това е продължение и допълнително изяснение на казаното в първото съчинение. Пак въз основа на Петокнижието авторът прави опит да представи завършена история на старозаветната църква от Адам до Иисус Навин. Подчертани са най-ярките факти от тази история, които характеризират християнската идея за Божията грижа за нашето спасение. Св. Кирил открива във всички книги на Моисей предобрази на Христа.

3.Тълкувание на книгата на пророк Исаия.

4. Тълкувание на 12-те малки пророци.

5. Тълкувание на книга Псалтир. Дотук посочените трудове са запазени изцяло.

6. Известни са още и откъси от тълкувания върху следните старозаветни книги: пророк Иезекиил, книги Царства, Песен на Песните, книгата на пророк Иеремия, Варух и пророк Даниил.

7.От тълкуванията на новозаветните книги са запазени по-големи откъси само върху евангелията от Лука и Иоан, а незначителни части върху евангелието от Матей, Деяния на светите апостоли; от посланията на апостол Павел I и II до Коринтяните, до Евреите и Римляните; от съборните послания на апостолите Яков, Петър (I и II), на Иоан (I) и Юда.

Първото пълно, най-добро и най-точно издание на трудовете на св. Кирил е направено в 1538 година от Й. Ауберт, Париж, в 7 тома. То било преиздадено в Патрологията на Мин (1843-59 година) в гръцката серия, томове 68-77. Има и много други издания на отделни негови съчинения. Московската духовна академия също така е издала в 12 тома по-голяма част от съчиненията на св. Кирил, но изданието е недовършено[12].

Няколко думи за стила на св. Кирил. По този повод той сам говори за себе си, че му липсва риторическо образование и е далеч от стремежа да се домогва до изяществото на атическата дикция, а предпочита да пише кратко и по същество (Беседа II). Но независимо от това, у него се срещат рядко употребявани думи и атически езикови форми и обрати на речта. В това отношение той не е могъл да се освободи напълно от модата на своето време[13].

Прочетете още „Свети Кирил Александрийски като екзегет*“ →

Справедливост, вяра, любов – продължение 5 и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

ІІ. Вяра и любов

3.Отношение между вярата и любовта като християнски добродетели

Според св. Киприaн Картагенски, който има истинска вяра, той проявява любов към ближните си, като ги обсипва с дела на милосърдие и всякакво добротворство. Св. Киприaн Картагенски въз основа на много свидетелства от Свещеното Писание както на Стария, така и на Новия Завет (Товит 4:5; 12:8; Псалом 40:2; Притчи Соломонови 16:6; 21:13; Премъдрост на Иисус син Сирахов 3:30; 25:15; Даниил 4:24; Матей 3:10; 5:7; 6:19 и сл.; 7:19; 13:45; 19:21; Лука 3:9; 12:33; 19:8, и сл.; 21:3; Деяния на светите апостоли 4:32; 9:36 и сл.; Галатяни 6:10 и други) приписва на делата на състраданието и милосърдието и въобще на всички благодеяния, които са проява на любовта, сила да очистват греховете. Разбира се, тук не става дума за греховете, които са били извършени преди приемането на светото Кръщение, защото те са простени чрез кръвта и освещението Христови. Както водата угася огнен пламък, така чрез милостинята и другите добри дела се задушава пламъкът на греховете. Молитвата и постът придобиват по-голяма сила, ако бъдат подкрепени чрез добри постъпки и дела. Нашите молби биват чути, нашият живот бива избавен от опасности и нашата душа бива освободена от смърт едва чрез милостинята[214]. 

Св. Григорий Богослов особено настойчиво и убедително обосновава истината, че както вярата без любов и добри дела е мъртва, следователно не довежда до оправдание, така и естествената любов и произтеклите от нея добри дела не са в състояние да изкупят греховете и да спасят човешката душа. Той между другото, пише: „Както делото без вяра не се приема, понеже мнозина извършват добро за слава и по естествено разположение, така и вярата без дела е мъртва[215].”

Св. Иоан Златоуст възвеличава както вярата, така и любовта като християнски добродетели. Той не е привърженик на едностранчив възглед, който казва било „само вяра“, било „само любов”. За да се утвърди в пътя на нравственото усъвършенстване и на душевното спасение, на човека „е потребна не само вяра, но и живот с любов[216]”. Св. Иоан Златоуст придава голяма ценност на вярата; тя е безусловно необходима за нравственото усъвършенстване и за душевното спасение, ала без любовта вярата не принася голяма полза. Докато вярата и надеждата се прекратяват, когато се явят благата, които представляват техния предмет, любовта тогава именно и пораства и става най-силна. Следователно любовта превъзхожда всички други дарби, включително и вярата, защото те имат нужда от нея и сами чрез нея постигат своята висша цел и защото тя никога не отпада и не се прекратява: тя все повече ще възраства и тук, и в бъдещия век, и тогава още повече, отколкото сега[217].

Св. Исидор Пелусиот категорично отхвърля и осъжда вярата, която не действа чрез любов и не се проявява в добри дела. Той между другото пише по този въпрос: „Не мисли, че вярата, ако само подобава да се нарече вяра такава вяра, която е лишена от дела, ще те спаси. Понеже оправдаващата вяра изисква дела, които се намират в съгласие с нея, без такива дела не можеш да се спасиш[218].”

Св. Кирил Александрийски изисква да знаем, че ако се съединяваме с Христос Иисус само чрез словесно изповядане на вярата и не закаляваме връзката на това обещание чрез подвизите на любовта, ще бъдем мъртви и безплодни пръчки от Неговата божествена лоза, защото вярата без дела е мъртва (Яков 2:20)[219].

Накрая да приведа още мнението на св. Иоан Дамаскин, което заедно с изложеното вече учение на другите отци и учители на Църквата опровергава отнапред становището на католицизма за самостоятелното изкупително значение на добрите дела и за свръхдлъжните заслуги. Св. Иоан Дамаскин от една страна установява, че без вяра човек не може да се спаси, понеже върху вярата се основава всичко – както човешко, така и духовно. От друга страна св. Иоан Дамаскин отбелязва, че вярата достига съвършенство само чрез изпълняване на всичко, което Иисус Христос е узаконил. Следователно вярата без дела е мъртва, както и делата без вяра. Истинската вяра се проявява в дела[220].

Религиозно-философският и етически анализ „на вярата като християнска добродетел разкрива в нея такива страни, моменти и тенденции, които не ѝ позволяват да се изолира и чужди от нравствената любов, а още по-малко да ѝ се противопоставя, да се намира в противоречие с нея и да я отрича по какъвто и да било начин. Християнската вяра е едновременно Божи благодатен дар[221] и лична добродетел на вярващия човек. Характерът на християнската вяра като добродетел се обуславя както от нейното съдържание, така и от начина на неговото възприемане, усвояване и оплодотворяване от страна на човека.

Съдържанието на християнската вяра е Бог като свято трилично същество, извършеното от въплътеното второ лице на Св. Троица изкупление на човешките грехове и откритите в Словото Божие истини за нравствено усъвършенстване, за освещаване и за спасяване на човека. Цялото това най-общо набелязано съдържание на християнската вяра носи религиозно и нравствено ценностен характер и отправя към религиозно и нравствено-свободната воля на човека изисквания, които искат да определят цялото му поведение, да дават насока на нравствената му дейност, да го ръководят по пътя на нравственото усъвършенстване, да го възвисяват от греховност към светост, да го изтръгнат от гибелта на нравственото падение и да го направят съучастник на вечното спасение. Ако се конкретизира съдържанието на християнската вяра още повече и специално с оглед на обсъждания тук проблем, трябва да се каже, че съобразно с битието на Бога като пресвято и вселюбещо лично същество и с извършеното от въплътеното второ лице на Св. Троица изкупление като дело на Неговата саможертвена любов, призванието и назначението на вярващия се състоят в това да проявява пламенно боголюбие и дейно братолюбие. Който вярва в Бога и чрез вярата си Го познава, то спазва заповедите Му и върши благоугодното пред Него. „А заповедта Му е тая, да вярваме в името на Неговия Син Иисус Христос и да любим един други, както ни е дал заповед[222].” „Тази е Моята заповед – говори Иисус Христос – да се любите един друг, както Аз ви възлюбих… По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си[223].”

От това става ясно, че съдържанието на християнската вяра като добродетел носи висш нравствено-ценностен характер и с вътрешна последователност прераства в нравствена любов. „Целта на поръчването е – да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра[224].”

Християнската вяра е добродетел и като такава насочва към нравствената любов не само по божественото си съдържание, но и по начина на неговото възприемане, усвояване и оплодотворяване. Религиозно-нравствената структура на християнската вяра изисква да бъде възприета, усвоена и оплодотворена чрез съзнателно-свободно искане, решение, усилие, усърдие и подвижничество. Подтикван и ръководен от едни или други мотиви и съображения, човек може да приеме или да отхвърли предлагания му благодатен дар на вярата да му остане верен или да му измени, да го възгрява в себе си и възраства в него или да го занемарява и да отпада от него. Поради съзнателно-свободното възприемане на вярата и поради личното участие в нея човек или се удостоява с нейните блага, или се лишава от тях[225]. Ценейки извънредно високо съзнателно-свободния, лично-подвижническия момент във вярата, Иисус Христос не е искал да привлече към Себе Си никого против волята му, не е искал да включи никого в духовното Си царство насила или с каквато и да било принуда. В проповедите и беседите Си Иисус Христос винаги апелирал към нравствената свобода на слушателите Си и им предлагал свободно да възприемат и да усвоят съдържанието на вярата, пленени само от неговата нравствена ценност, възвишеност и красота.

Както всяка друга добродетел, така и християнската вяра не се задоволява само с това да бъде съзнателно-свободно възприета. Определянето на човешката воля чрез един съзнателно-свободен акт може да носи чисто формален и дори нравствено произволен характер, следователно да не притежава висока нравствена ценност. Към структурата на добродетелта принадлежи такава съзнателно-свободна определеност на човешката воля, която е извършена по дълбоко убеждение и по възвишени мотиви и се е затвърдила като трайна душевна разположеност и активна сила в човешката дейност. Мерило на истинската добродетелност не е теорията, а практиката; неин показател са не думите, а делата. Добродетелният герой се проявява не в областта на теориите и съзерцанията, а в попрището на практическата дейност. „Тъй като сферата на нравствеността е предимно практическа сфера – отбелязва правилно бележитият руски философ и литературен критик Висарион Григориевич Белински, – а практическата сфера се образува предимно от взаимните отношения между хората, то именно тук, в тези отношения – и никъде другаде, – трябва да се търсят белезите на нравствения или безнравствения човек, а не в начина, по който човек разсъждава за нравствеността, или в това, към коя система, към кое учение или коя категория нравственост се придържа. Думите, колкото и да са красноречиви, дори когато се произнасят със страстен глас и се придружават не само от поривисти жестове, а понякога и от горещи сълзи, сами по себе си все пак не струват повече от всеки друг брътвеж: тук, както и навсякъде, цялата работа е в делата[226].”

Християнската вяра става същинска добродетел, когато нейното съдържание се възприеме и се усвои съзнателно-свободно и толкова дълбоко раздвижи и завладее човешката душа, че стане определящ фактор във всичките ѝ изживявания и прояви. При разясняването на притчата за сеяча Иисус Христос казва, че има някои, които когато чуят словото, с радост го приемат, ала нямат в себе си корен за него, поради което временно вярват, а във време на изкушение отстъпват. Такава вяра е повърхностна и несъвършена. Истинска и съвършена вяра има у онези слушатели на Словото Божие, чието семе намира добра почва в душите им. Те, когато чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят добродетелен плод с търпение[227].

Напълно в духа на Христовото учение светите апостоли изискват вярата да изпълва цялата душа[228], да бъде „от все сърце[229]”, да бъде твърда и непоклатима[230], да бъде здрава и постоянна[231], да се утвърждава и да възраства непрестанно[232], да бъде нелицемерна и от чисто сърце[233], да определя насоката на волята, и дейността, да действа чрез любов[234], да подтиква към добротворство, да извършва добри дела и да принася изобилни плодове[235]. Само тази вяра, която е изпълнила цялото сърце на човека, станала е основен център на съзнанието му и главен двигател на волята му – само тя притежава сила да оправдава и спасява. Ако „със сърцето си повярваш – говори св. апостол Павел – ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване[236]”.

И така, християнската вяра като добродетел не е повърхностно и мимолетно душевно състояние: тя е дълбока, цялостна и постоянна нагласа на душата, устремена към любов към Бога и отливаща се в любов към ближните. Който не обича Бога пламенно и ближните си дейно, той няма истинска вяра и не познава Бога. Християнската вяра като добродетел подтиква към любов и намира своето пълно разкритие и осъществяване в любовта, която единствено е „свръзка на съвършенството”[237]. Вследствие нравственото си съдържание и добродетелния си характер християнската вяра създава вътрешно удовлетворение, душевен мир и спокойствие и има за свой резултат блаженство[238].

Всяка нравствена любов и особено пък любовта като християнска добродетел от своя страна предполага и съдържа в себе си вяра. Нравствената любов, каквато във висша мярка е християнската любов, е безкористна, самоотвержена и саможертвена. Тя цени, уважава и зачита личността на всеки човек и му служи всеотдайно. Чрез любовта си истинският християнин вижда във всеки човек, без оглед на неговото емпирично духовно-нравствено състояние, свой брат, откликва на всички негови нужди и потребности, подкрепя го в живота и напредъка му и при нужда се жертва за благополучието и спасението му. В това отношение вдъхновяващ е примерът на Иисус Христос, Който изпълнил в живота Си Своите думи: „Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина[239].” Християнската любов е всеобемна по обсег – има за свой обект на всеки човек; по-нататък, тя е нравствено чиста и възвишена по мотиви – безкористна е; накрая, тя е безпределна, всеотдайна и саможертвена. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели[240].”

Прочетете още „Справедливост, вяра, любов – продължение 5 и край*“ →

Несторианство. Трети вселенски събор – продължение от публикация № 1438*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Несторианство

Четвърти век разрешил тринитарния спор. На пети предстояло да се зани­мае с христологическия. Всъщност тринитарните спорове на IV-ти век имали пре­ди всичко христологически смисъл. Защото въпросът за личността на Иисус Христос стои в тясна връзка с въпроса за второто лице на Света Троица: ако Иисус Христос не е въплътил се Син Божи, ако Той няма пълна божествена и пълна чо­вешка природа, не е Изкупител на човеш­кия род.

Христологическият проблем като тема за богословски разсъждения дал съдържание на църковната история през следващите три века. Спорът около лич­ността на Иисус Христос със своите ис­торически последици надминал арианския: от Църквата се отделили големи общности, имащи и национален оттенък, които съществуват и досега.

Опитите да се разреши извънредно трудният и във висша степен тайнствен въпрос за отношението между божестве­ната и човешката природа в личността на Иисус Христос довели до появата на нови ереси. Първата от тях е несторианската – по името на нейния главен пре­дставител Несторий.

За да се вникне в същността на несторианството, необходимо е да се разкрие макар и в схематична форма участието на двамата предшественици на Несто­рий – Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски, което е легнало в основата на несторианството.

Диодор Тарсийски е роден в Антиохия. Годината на раждането му не е изве­стна. Бил епископ в град Tapс в Киликия. Починал около 392 година. Бил изтъкнат пре­дставител на антиохийската богословс­ка мисъл. Той учил, че Иисус Христос имал не само пълна божествена приро­да, но и пълна човешка. Бил Син Божи и син Давидов. Син Божи се вселил в Иисус Христос – сина Давидов, и обита­вал в Него като в храм. Съвършеният от вечност Син Божи възприел съвърше­ния син Давидов. Няма двама Синове Божии по същност, нито двама синове Давидови. Има един Син Божи, Който по благодат е човек от Мария, а по при­рода е Бог Слово.

Възгледите на Диодор Тарсийски би­ли възприети, доразвити и доведени до още по-голяма крайност от неговия та­лантлив ученик Теодор Мопсуестийски – втори бележит представител на антиохийското богословие.

Теодор Мопсуестийски е роден в Антиохия около 352 година и починал в 428 година. Получил солидна богословска подгото­вка. От 392 година до края на живота си бил епископ в град Мопсуестия в Киликия. В своята христология Теодор Мопсуес­тийски изхождал от думите на св. Иоан Богослов: „И Словото стана плът“ (Ио­ан 1:14). „Стана“ според него има значе­ние на „изглеждаше“, тоест Словото не се изменило в плът, То станало само достъ­пно за виждане. Христос е съвършен, цялостен човек, роден от Мария. Бог Слово възприел съвършен човек от се­мето на Давид, вселил се в него, а човекът станал храм на Словото, храм Божи. Син Божи се съединил със сина Дави­дов, и това съединение станало още при зачатието Му.

Как е възможно това съединение? – Теодор Мопсуестийски разглежда три начина:

1.съединение по същност;

2.съединение по сила, и

3.съединение по благоволение.

Първите два начина той отхвърля като неприемливи, защото съ­единение по същност и по сила е възмо­жно при единосъщни природи. Съедине­нието или съприкосновението по благо­воление на двете природи в Иисус Хри­стос не е субстанциално, а външно, отно­сително. То е подобно на единството между тялото и душата у човека, единс­тво, което не води до сливане и унищожа­ване на различието в природите.

При съединението на двете природи човешката природа на Иисус Христос субстанциално не се изменила, но постепенно се развивала и усъвършенствала. Христос се борил и преодолявал стра­сти и похоти както преди кръщението, така и след него. След кръщението Си бил под благодатта. Нравствено Той бил абсолютно съвършен не защото не бил изкушаван, а защото победил изкушени­ята.

В Иисус Христос са съединени две съвършени, цялостни природи. Съвър­шената природа не може да се мисли безлична. Затова според Теодор Мопсу­естийски човешката природа на Иисус Христос имала и човешка личност. Също­то е и с божествената природа. Двете личностни природи са така тясно съеди­нени по благоволение, че по-близко еди­нение от това не е мислимо. По силата на това единение те имат едно и също име, една и съща воля, едно и също действие, съставляват едно лице. При изясняване на христологическия проблем Теодор Мопсуестийски разкривал предимно чо­вешката страна в Иисус Христос.

При своите христологически разсъ­ждения Теодор Мопсуестийски засегнал и въпроса за св. Дева Мария – дали тя е Богородица или човекородица. Според него тя е преди всичко човекородица. Но тя е и Богородица в смисъл, че неопису­емият по природа Бог е бил в родения от нея човек, съединил се е с него още при зачатието Му.

Теодор Мопсуестийски завършил зем­ния си път в мир и единение с Църквата. Навярно неговото име не би станало пре­дмет на спорове и дори осъждане от Петия вселенски събор, ако на сцената на църковния живот не се бяха появили две противоположни по възгледи и твърде амбициозни по характери личности – Несторий, архиепископ Константинополски и св. Кирил, архиепископ Александ­рийски.

Несторий е роден около 381 година в Германикия, Сирия. Бил даровит антиохийски презвитер, прекрасен оратор, горде­лив и самонадеян. Ползвал се със симпа­тиите на императорския двор и против волята му в 428 година бил избран за Константинополски архиепископ.

Богословските възгледи на Несторий не са оригинални. Като възпитаник на Антиохийската богословска школа и пос­ледовател на нейните изтъкнати мисли­тели Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски той разкривал в своите про­поведи техните възгледи. Несторий, по­добно на Арий, станал само изразител и ревностен защитник на едно оформило се в негово време антиохийско богосло­вско направление относно христологическия проблем. Спорът, който възник­нал между Несторий и Кирил Александ­рийски, в началото се отнасял до термина „Богородица“ (Теотокос).

Църквата учи, че св. Дева Мария е Богородица. Като убеден антиохиец Не­сторий се обявил против употребата на този термин. Изхождал от църковно-полемически и философско-догматически съображения. По църковно-полемически – поради това:

а)че този термин не е употребен никъде в Свещеното Писание, за него не споменават и отците на Никейския събор;

б)че арианите го употребяват, отричайки двете природи в Иисус Хри­стос. По филисофско-догматически – по­ради това, че той е неточен. В буквален смисъл означава или че от Дева Мария се родило и получило Своето битие самото Божество, или че Иисус Христос по Сво­ята божествена природа се родил от Де­ва Мария. Едното и другото е неправил­но. Понеже Дева Мария е родила не Бо­жеството, а човека Христос, по-правил­но е да се нарича човекородица (антропотокос) или Христородица (Христотокос). Понеже Роденият от нея е храм на Божеството, може да бъде наричана Богоприемница (Теодохос). Несторий не изключвал съвсем употребата на терми­на „Богородица“ по отношение на св. Дева Мария, макар да считал, че онтологически той е приложим единствено и изключително само към Бога Отца. Мо­же би под влияние на своите съмишлени­ци или в духа на богословието на Теодор Мопсуестийски Несторий допускал упо­требата на термина „Богородица“ в ли­тургически, но не и в догматически сми­съл.

Несторий, подобно на Теодор Мопсу­естийски, учел, че природата е немисли­ма без личност. Безличностната природа е нещо призрачно, само мислимо, но не действително, реално не съществуващо. Христос е Богочовек. Неговите две лич­ностни природи са съединени и образу­ват единството на личността на Иисус Христос. В това единство участва лично­стта на Словото и личността на човека. Двете природи се запазват каквито са, но личностите се съединяват в едно сложно единство, в една „личност на единение­то“ (просопон тис еносеос), която не е личността на Словото, нито личността на човека, но една комбинирана личност, образувана от двете, едно лице във и от двете природи. Въпреки единството на личността, Несторий правел разлика ме­жду „Бог Слово“ в Христа и „човек“ в Христа. Бог Слово е по природа Бог, роден преди вековете, единосъщен на Отца; обхваща и владее всичко като От­ца; Той не е страдал и не е възкръснал. По-скоро е живял в родения от Мария човек. Този човек в Христа е сътворен и е единосъщен на Своята майка и на нас. И Той подлежи на грехове, но е храм на Логоса. Неговото човечество е дреха, об­лекло на Божеството. Несторий разде­лял, в смисъл различавал природите, но ги обединявал в поклонението, защото поклонението се отнася към личността на Иисус Христос, която личност е лич­ност на единението. Това единство в ли­чността на единението е основен, своео­бразен и често повтарящ се мотив в христологията на Несторий.

Несторий разглеждал едностранчиво христологическия проблем. Като пред­ставител на антиохийското богословие той отричал термина „Богородица“ към св. Дева Мария, или в краен случай го употребявал условно. Отричал съедине­нието по същност (кат’усиан) между бо­жествената и човешката природа в Иису­с Христос. Акцентирал върху различие­то между двете природи и учел за съеди­нението им само по благоволение.

Както преди при арианството, така и сега при несторианството отричаното в Антиохия било защитавано в Александ­рия.

За да се разбере правилно дейността на Третия вселенски събор, трябва преди това да се разгледа учението на идейния противник на Несторий – св. Кирил Але­ксандрийски.

Сведенията за живота на св. Кирил до избирането му за архиепископ на Алек­сандрия са твърде оскъдни. Роден е в Александрия около 370 година от богати ро­дители. Образованието си получил в ро­дния град. Бил чужд на езическата фило­софия и добър познавач на Свещеното Писание. Александрийската катедра заел в 412 година. На този пост работил до края на живота си (444 година) в продължение на 32 години.

Втората половина от живота и дейно­стта на св. Кирил като александрийски архиепископ минала под знака на упори­та борба против учението на Несторий. В хода на борбата обаче св. Кирил поняко­га достигал до крайности: отричал и по­ложителното у своя противник, служил си и с недотам позволени средства. По природа бил раздразнителен, а в споро­вете си – рязък.

Исторически спорът между св. Кирил и Несторий възникнал по повод термина „Теотокос“ (Богородица). Всъщност въ­просът за „Теотокос“ отразявал само основното различие между Александрия и Антиохия.

Основната теза в христологията на св. Кирил е единството на Богочовека. Неговата цел била да постави в по-ярка светлина реалното единство в Христа. Природно-ипостасното единство на Христа има за св. Кирил Александрийс­ки предимно сотириологичен характер. Боговъплъщението има за цел възста­новяването на човека и спасението му от греха. „Ако беше прав Несторий със сво­ето учение за разделението в Христа на Бога и човека, пише св. Кирил, то изкупи­телното дело би принадлежало на човека и не би имало спасително значение. Ние не щяхме да бъдем изкупени чрез страда­нието на обикновен човек… (Христос) умря за нас не като човек, бидейки един измежду нас, но като Бог в плът, отдавай­ки собственото Си тяло като откуп за живота на всички“.

Божествената природа не е претърпя­ла никакво изменение при въплъщение­то, понеже тя по същина е неизменяема. Словото се съединило с плътта неслитно и неизменно, затова при въплъщението не може да се говори за сливане или смесване. След въплъщението Бог Сло­во станал единосъщен с нас, оставайки единосъщен с Отца и със Светия Дух.

Според св. Кирил Александрийски въплътеното Слово като неизменяемо е но­сител на едната богочовешка същност. Словото се явява като господстваща част, която е „поставила“ тялото напълно в Себе Си, в божествения елемент; тялото е „носената“ от Словото част. Човешка­та същност е преминала в особено при­тежание на Словото и станала принадле­жаща Нему, едва ли не „чуждо“ свързана към Него съставна част. Както душата обитава тялото и е ръководно начало, носител на човешката същност, така и Словото е в богочовешко единство.

След съединението на двете природи се дава името Христос. Той (Христос) едновременно е Бог и човек в едно лице. „Преди Своето земно пребиваване в плът Той беше по обикновен начин Бог, и така беше наречен. След раждането от Дева Той не беше вече Бог Сам, но и с нас, тоест въчовечен Бог“.

Св. Кирил знаел, че терминът „Теотокос“ (Богородица) е небиблейски по произход, но знаел също, че по съдържа­ние той разкрива църковното учение. Св. Дева Мария е носила божественото Дете в своята утроба. Син Божи е понесъл заради нас рождение от жена и е сукал от майчини гърди. Той е бил човек, роден като нас. Той е храм, носещ в Себе Си живия Логос. Св. Дева Мария е родила физически свързания по плът Бог Слово. Тъй като въплътилото се Слово не е престанало да бъде Бог, то тя с право се нарича Богородица.

Борбата между Несторий Константинополски и Кирил Александрийски като ярки изразители и защитници на двете богословски направления – антиохийското и александрийското, била непро­дължителна по време, но богата по емо­ции. Тя дала силно отражение в следва­щите няколко десетилетия. Освен чисто догматическия елемент в тази борба се примесили и църковно-политически еле­менти. Те дори предшествали догмати­ческите спорове между Несторий и Ки­рил и затруднявали тяхното правилно разрешение.Не без влияние върху хода на тази борба се оказали и особеностите в характерите на Несторий и Кирил и тяхното служебно положение.

Прочетете още „Несторианство. Трети вселенски събор – продължение от публикация № 1438*“ →

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 5*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

1.3.2. Ситуацията в Антиохия

Антиохийската църква била коренно противоположна на силно централизираната Египетска. Редица способни и умни иерарси, от Мелетий (360; 362-365; 378-381) нататък, отново издигнали на висота патриаршията на диоцез Ориент; последният от тях Иоан І (429-442) – се изявил като яростен противник на св. Кирил Александрийски, с което насърчил усилията на Ювенал Иерусалимски да се отдели от Антиохия и обособи една нова патриаршия в Светия град. Изкушен от примера на александрийците, Иоан Антиохийски мечтаел за иерархическа династия в Антиохия и с тази цел направил племенника си Домн ІІ (442-449) свой приемник на катедрата. Неговото управление не било на висота. На Разбойническия събор Ювенал Иерусалимски отнел от Антиохийската патриаршия не само трите Палестини, но и двете Финикии и Арабия. Ето защо на Халкидонския събор на Домн му било отказано възстановяване на катедрата, за която бил предпочетен Максим І (450-456). Той, подобно на Анатолий Константинополски и Ювенал Иерусалимски, дължал този пост на преминаването си от Диоскор към Православието. В Халкидон на Антиохия била направена отстъпка само дотолкова, че ѝ били върнати двете Финикии и Арабия.

Докато в Палестина и в самата столица на Източната империя опасността от противниците на Халкидон изглеждала премахната, монофизитството спечелило около 455 година нарастваща подкрепа в Антиохийската патрирашия. Особено в Сирия то намерило фанатични привърженици сред монасите и аскетите. Който си мисли за това, че съвсем доскоро Антиохия е била център на противоположното богословско направление – несторианството, може само да се чуди на този обрат. Във всеки случай не подлежи на съмнение, че епископите, които дотогава се придържали към Несторий и през 431 година осъдили св. Кирил Александрийски, вече не изразявали единодушното мнение на своите пасоми[202]. За този обрат особена вина имат монашеските тълпи около архимандрит Варсума, който, в качеството си ревностен монофизит, бил поканен от Диоскор Александрийски за участие в Разбойническия събор. Още преди Халкидонския събор той създавал проблеми в Сирия, събирайки около себе си хиляди свои единомишленици-монаси[203].

Скоро след възкачването си Максим, по лични причини, станал неспособен да управлява[204]. Следващите двама негови приемници – Василий І (456-458) и Акакий (458-459) – починали след краткотрайно управление. Мартирий (459-471) имал големи затруднения от страна на монофизитите.

След като пристигнал в Антиохия заедно със Зинон, честолюбивият Петър Гнафей си поставил за цел да овладее патриаршеския престол на диоцез Ориент. Той се постарал да спечели доверието на исавриеца. След това започнал да събира около себе си „аполинариански”, тоест антихалкидонски настроени монаси и ги фанатизирал в полза на литургическия текст „распныся за ны” в Трисветата песен и да буни клира и народа срещу законния патриарх Мартирий. Той предавал на анатема всеки, който отричал, че Бог е разпнат. От това произтекли смутове и безпорядък сред народа, насочени срещу патриарха. Мартирий бил принуден да замине за Константинопол и да докладва на императора. Милостиво приет и изслушан, вследствие ходатайството на столичия патриарх Генадий[205], той се завърнал в Антиохия с надеждата, че въоръжен с императорския авторитет, ще съумее да възстанови своя собствен, но там той заварил такива раздори и вълнения, че в храма публично се оттеглил от катедрата с думите: „отричам се от клира непокорен, от народа непослушен, от тази църква, изгубила чистотата си, а оставям за себе си само достойнството на свещенството”[206]. Гнафей решил, че вече е постигнал целта си. С подкрепата на Зинон той принудил един свикан в Селевкия събор да го ръкоположи за патриарх на Антиохия[207]. За да си възвърне обратно Сирия Втора, той провъзгласил Иоан, наречен Кодонат[208], един низвергнат константинополски презвитер, за митрополит на Апамея, но без успех, тъй като апамейците изгонили неканения владика. Действията му не се харесали в Константинопол. Информиран от патриарх Генадий за тази явна несправедливост, императорът осъдил узурпатора на антиохийската катедра на заточение в оазиса в Горен Египет и постановил, че легитимен приемник на Мартирий става Юлиан (471-475)[209]. Петър Гнафей успял да избяга в Константинопол. Там той бил скрит в намиращия се на източния бряг на Босфора и известен като халкидонистки настроен манастир на акимитите[210], където продължил еретическата си дейност. На Юлиан пък, когото енергичната намеса на патриарх Генадий поставила на мястото на най-после осъдения Петър, се случило по-лошо: той починал от гняв[211] заради преврата на Василиск, който върнал Гнафей обратно на Антиохийската катедра (475 година).

1.3.3. Бунтове в Египет

Преди всичко обаче Египет е бил мястото, където още през управлението на Маркиан се събирали злокобни буреносни облаци, които предвещавали катастрофа с непредвидими последици. Още по време на преговорите в Халкидон станало ясно, колко тежко и дори невъзможно ще бъде да спечели Египетската църква за каузата на Православието. Диоскор Александрийски, свален от събора като главен виновник за злото и ръководител на Разбойническия събор, бил изпратен от императора на заточение в град Гангра в Пафлагония. Тринадесет от дошлите с Диоскор на събора египетски епископи твърдо отказали да се подпишат под Tomus Leonis. Те не можели да направят това, докато не бъде избран нов Александрийски патриарх, с чиято воля, съгласно местната традиция, те във всичко трябвало да се съобразяват. В противен случай при завръщането им техният живот щял да бъде застрашен[212]. На овакантената Александрийска катедра, по искане на египетските епископи и по общо определение на целия събор, бил избран и ръкоположен от четирима от отпадналите от Диоскор епископи Протерий (451-457), човек кротък, снизходителен и със съвсем православен начин на мислене. Така спокойствието в Александрия могло да бъде запазено по-дълго, отколкото в Палестина, въпреки че при хиротонията на новия патриарх се стигнало до кръвопролития и убийства[213]. Една малочислена групировка, сформирана вследствие бруталната твърдост и остротата, с които режимът на Диоскор преследвал роднините и приятелите на св. Кирил Александрийски, застанала доброволно на страната на православните и допринесла за падането на Диоскор на Халкидонския събор. Начело на нея стоял бившият презвитер и иконом на Александрийската църква Несторий, който впоследствие станал епископ на Фрагония в провинция Втори Египет[214]. Тази именно малка група дала на императора възможността да запази в Египет поне рамките и статута на Православната църква дотолкова, че да стане възможно встъпването в длъжност на новия патриарх. Макар Протерий Александрийски да бил протопрезвитер и довереник на Диоскор, част от монасите и паството го смятали за натрапник, който трябва да бъде отбягван. Преди това той се славел като непоколебим противник на събора, но това сега не го ползвало с нищо[215]. Срещу него се образувала силна опозиция от презвитери, монаси и миряни, които не били в общение с него и в своите манастири служели отделно богослужение[216]. Скоро тази борба между спорещите страни прераснала във всенародно въстание.

Протерий Александрийски можел да изпълнява задълженията си единствено под закрилата на императорските войски, което още повече дразнело наранената национална гордост на неговите противници от александрийските гилдии и еснафи, които твърдо отстоявали иерархическия абсолютизъм на Александрия на Изток. Опитът му чрез внимателно формулиране на халкидонските определения да бъде усмирена монофизитската опозиция се разбил в нейния фанатизъм. Този опит само породил недоверието на Рим към него и папа Лъв го принудил да признае безусловно Tomus Leonis, което направило невъзможно каквото и да било сближаване на патриарха с клира и народа не само в Александрия, но и в цял Египет[217]. Протерий и малцината епископи и клирици, които го подкрепяли, дължали не само църковните си доcтойнства, но и живота си на военачалника на Египет Дионисий и неговите гарнизони, благодарение на които той успял да потуши избухналото въстание[218]. Народът се надигнал яростно срещу магистратите и войниците; много от последните изгубили живота си, след като преустроеният в църква храм на Серапис, в който те се били оттеглили, бил запален над главите им. Освен това те спрели и доставките на пшеница от Александрия за Константинопол. След доклада на префекта на града Флор за случилото се, Маркиан наредил пшеницата, транспортирана по река Нил, да се складира не в Александрия, а в град Пелусия, откъдето да бъде изпращана в столицата. Флор забранил безплатното раздаване на хляб на александрийците, затворил баните и театрите[219], а за възстановяване на реда императорът изпратил подкрепление от две хиляди редовни войници от Константинопол[220]. Притиснати по такъв начин и измъчвани от глад, жителите на града сами започнали да молят императора да върне Протерий и прекратили бунта. Последният встъпил в изпълнение на задълженията си и се заел с устройване на силно разстроената Александрийска църква[221].

В провинцията обаче халкидонската кауза била изгубена. В началото не по-малко от десет епископи, включително влиятелни личности като епископа на Оксиринх, се обявили срещу Диоскор[222], но не успели да убедят населението и монасите в справедливостта на акта на свалянето му от епископската катедра[223]. Самият Протерий щял да спечели жителите на Оксиринх, ако не била намесата на Петър Ивериеца, изпратен там в изгнание[224]. Той се застъпил за правата на своята епархия, доколкото можал, например в продължителния спор с папа Лъв по въпроса за датата на Пасхата през 455 година, който той спечелил за голямо разочарование на мнозина от Запад[225]. Още през 453 година в театъра се чували възгласите, инспирирани, както се твърдяло, от божествени сили: „Диоскор – обратно в града! Православните – обратно в града! Изповедникът – на неговата катедра! Изгорете костите на Протерий! Изпратете Юда в изгнание! Изгонете Юда!”[226]. Диоскор бил представян като велик изповедник, който се осмелил да се противопостави на императора и да отлъчи неблагочестивия папа Лъв, заради което сега плащал „данъка” за своята правота. Неговата смърт на 4.ІХ.454 година в Гангра предизвикала веднага спад на доверието към антихалкидонската кауза, но Протерий се оказал неспособен да се възползва от това. След като Диоскор вече не бил на сцената, императорът се надявал, че отношенията в Александрия ще могат да се уредят по мирен начин.

Протерий Александрийски не бил господар в собствения си дом. Обкръжението му се състояло предимно от аристократи и държавни чиновници[227]. Благодарение на тях най-твърдоглавите фанатици – Тимотей Елур и Петър Монг, вече отлъчени от Църквата, били принудени да напуснат Александрия. Някои от по-упоритите провинциални епископи, също били свалени от катедрите им. След смъртта на Диоскор монофизитите, за които той продължавал да бъде единственият законен Александрийски първопредстоятел, били в невъзможност да изберат негов приемник. Голямото мнозинство в Египетската църква се било отделило от Протерий с отвращение. Те го наричали мелхит[228] и не искали да го признават за свой патриарх. Възгласите на тълпата в Александрийския театър отразявали правдиво народните настроения и надежди за мъст. За съжаление, не им се наложило да чакат дълго.

Новината за смъртта на император Маркиан († 27 януари 457 година)[229] веднага насочила събитията в друга посока. Със смайваща бързина от укритията си изскочили свалените и осъдени епископи и клирици и заедно с множество монаси заплашили Александрия. Управителят на Египет, Дионисий, от отсъствието на когото се възползвали бунтовниците, след завръщането си в града не бил склонен безрезервно да поддържа Протерий и самоволно да се меси в политиката на новия император. Той се опитал да им въздейства по мирен път, като ги убеждавал временно да напуснат града. Тимотей Елур, когото преди години св. Кирил Александрийски взел от пустинята и направил презвитер[230], настройвал египетските монаси против патриарха. Според свидетелствата на летописците, за да бъде сигурен, че ще достигне патриаршеския престол, Тимотей се явявал през нощта пред килиите на анахоретите и викал всекиго поименно. Когато събуденият монах питал кой го вика, Тимотей отговарял: „Аз съм ангел и съм изпратен от небето да ви възвестя да прекъснете общението си с Протерий и Халкидонския събор и да изберете за епископ на Александрия Тимотей Елур”[231]. На него му се отдало да осигури мощна подкрепа в тези кръгове и най-вече сред монасите в Енатон, Октодекатон и Икостон. Това били манастири, отдалечени съответно на девет, осемнадесет и двадесет мили от Александрия[232]. Той бил подпомаган и от Петър Монг (Заекващия), който като дякон на Диоскор присъствал на свалянето на своя епископ в Халкидон и оттогава станал непримирим противник на събора[233].

Авторът д-р Александър Омарчевски

Вълненията прераснали в открит бунт. Недоволните завладели главната църква в града, а двама от свалените епископи поставили Тимотей Елур за патриарх[234]. След това, предвождани от него, нападнали Протерий в храма по време на службата в първия ден на Пасха (20.ІІІ.457 година). Протерий избягал от тях в кръщелната – място, почитано като най-свещено и недостъпно за извършване на злодеяние. Бунтовниците го последвали там и го убили заедно с придружаващите го шестима клирици. След като това им се сторило недостатъчно, те започнали по най-зверски начин да издевателстват над трупа на убития патриарх, „показвали го на всички и викали: Протерий е убит”. После влачили трупа му из градските улици, нанасяйки му всевъзможни удари, като в яростта си даже започнали да ръфат вътрешностите на свещеномъченика. Накрая изгорили останките му, а пепелта разпръснали по вятъра. Православните епископи и клирици избягали в Константинонол, където подали доклад-жалба[235] до император Лъв, в който подробно изложили всички насилия, извършени от еретиците над православните. Доклад до императора изпратили и самите еретици, в който молели за утвърждаването на Тимотей на патриаршеската катедра. Необезпокояван повече от държавните власти, узурпаторът се държал като легитимен патриарх, а управлението му в Александрия продължило малко повече от две години (457-460). Първостепенната задача, която той си поставил, била да очисти Египетската църква от халкидонските „нововъвъдения”. Той се справял отлично с нея до началото на 460 година, когато по заповед на император Лъв І бил заточен в Гангра.

Следва…(виж тук).

_______________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[202]. Ср. Bardy, G., – In: Fliche-Martin, op. cit., p. 287.

[203]. Ср. Лебедев, История…, т. ІІ, с. 7.

[204]. Nikephorus, Historia syntomos (ed. de Boor), p. 131: εξεβλήθη δι πταισμα; ср. Leo, Ep. 85 от 11 май 455 година до Юлиан от Кос.

[205]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 13, 15-16.

[206]. Ibid., cap. 20-22.

[207]. Johannes Diakrinomenos. – In: Miller, Melanges, 1, p. 66.

[208]. Theophanes, op. cit., p. 128.

[209]. Nikephorus, op. cit., 131; ср. Schwartz, Ed. PS, S. 182, 3.

[210]. Има две съобщения за този първи период в бурното битие на Петър Гнафей: в едно писмо до Акакий от Рим от 476 година, in: PS, S. 121, и у Theodorus Lector: I, cap. 20-22, които не съвпадат във всички подробности; ср. още: Cedrenus, op. cit., 1, 611-612; 617; Theophanes, op. cit., 175-176; 187: και Πέτρον Γναφέα κρυπτόμενον εν τη μονη των Ακοιμήτων, откъдето може да се заключи, че сред монасите-акимити се срещали и монофизити.

[211]. Theodorus Lector. – In: Cramer, Anecdota Parisiensia 2, p. 105; Theophanes, op. cit., p. 121.

[212]. АСО ІІ 1, 2, 112-123.

[213]. Liberatus, Breviarium, cap. 15. – In: ACO II 5, p. 123; Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[214]. Ср. АСО ІІ 1, р. 215. Той принадлежал към египетските епископи, които през 457 година избягали в Константинопол и там агитирали за задължителното въвеждане на Халкидонското вероопределение, ср. Leo, Ep. 100 и подписите в Cod. Encycl., L IIII 897; M VII 530. Още през 453-454 година дворът го използвал за една дипломатическа мисия в Рим, за да повлияе там в полза на Протерий, ср. АСО ІІ 4, 83-84.

[215]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2 и Liberatus, Breviarium, cap. 14, p. 99.

[216]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2 (ed. Brooks 1), p. 106, 22-25.

[217]. Vita Petri Iberi, p. 61.

[218]. Ср. Theophanes, p. 106; Theodoros Lector. – In: Excerpta Vatopediana, p. 31.

[219]. Лебедев, История…, т. ІІ, с. 5; ср. Курганов, пос. съч., с. 177.

[220]. Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[221]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 11.

[222]. През 458 година папа Лъв адресирал своето Ер. 160 до 15 епископи, които били дошли в Константинопол, за да представляват интересите на Протерий.

[223]. Ср. Chron. ad ann. 846 (ed. Brooks-Chabot), p. 163.

[224]. Vita Petri Iberi, 61-62.

[225]. Leo, Epp. 121; 129; 133; 137; Jalland, St. Leo the Great, 350-358.

[226]. Vita Petri Iberi, р. 59.

[227]. Liberatus, Breviarium, cap. 14, p. 98; Michael the Syrian, Chronica VIII, cap. 12, p. 91; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2. ; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2.

[228]. Muralt, op. cit., p. 65. Оттогава египетските монофизити започнали да наричат всички православни мелхити (тоест „царски”, лоялни към императора), а техните патриарси – мелхитски патрираси.

[229]. Ср. Theodorus Lector (ed. Cramer), p. 109.

[230].  Schwartz, Ed., PS, S. 172. Според хрониката на Иоан, епископ на Никиу (88, 14), Тимотей е бил преди това иеромонах в манастира Калмон; ср. Cronicle of John, Bishop of Nikiu (ed. R. H. Charles), p. 110.

[231]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 8, in: PG 86, cols. 169-172; ср. и бележката на Valesius, ibid., col. 170, 6. Посоченото там значение на прозвището „Елур” в смисъл на котка, невестулка, тъй като Тимотей подобно на тези животни през нощта обикалял нагоре-надолу, е несъстоятелно; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., IV, cap. 1. (ed. Brooks), p. 118.

[232]. Ср. Vita Petri Iberi, 64-65; Cauwenbergh, P. van, Etude sur les moines d’Egypte, p. 69. От едно писмо на Диоскор от мястото на заточението му до монасите в Енатон са запазени фрагменти, ср. Lebon, J., Monophysisme severien, 85-86.

[233]. Gesta de nomine Acacii. – In: Coll. Avell., p. 445.

[234]. Ср. Поснов, М., История…, т. 2, с. 277.

[235]. Codex Encyclios, cap. 7-8; ср. Coll. Avell., ep. 99. Докладът, който избягалите епископи и клирици връчили на император Лъв и на Константинополския патриарх Анатолий относно този бунт, е издържан фактологически. В пълно противоречие с тях са по-късните интерпретации на противниците им, ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5, р. 169, и за ръкоположението на Тимотей; Severus, Ep. 2, 3, p. 252. Малко по-различно са представени нещата от Johannes Rufus, Vita Petri Iberi, p. 64: фалшифицирани, тези източници се опитват да прехвърлят вината за отвратителното убийство на Протерий върху войниците, както и да представят ръкоположението на Тимотей Елур като неоспоримо от каноническа гледна точка. Evagrius, op. cit., II, cap. 8, е бил запознат с докладите и на двете страни, но предпочита да се придържа към православните източници.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7s

Приложение*

Публикувано на от Dragan Bachev

Послание на св. Кирил, архиепископ александрийски, до Иоан, епископ Антиохийски, изпратено по Павел, епископ Емески

Да се възвеселят небесата и да тържествува земята (Пс. 95:11). Разрушена е преградата (Еф. 2:14), печалта се прекрати и всички раздо­ри се унищожиха, тъй като общият Спасител наш Христос дарува мир на своите църкви, а благочестивите и възлюбените от Бога императори приканваха за това. Бидейки най-добри ревнители за вярата на праотците, те бодърстват със своя дух на стража на твърдостта и непоколеби­мостта в правата вяра, като проявяват и особено старание за светите църкви, за да могат те постоянно да се радват на най-голяма слава и да способстват за цветущото състояние на техните царства; и Сам Хрис­тос, Господът на висшите сили, с щедра ръка им изпраща блага, пома­га им да преодоляват враговете и им дарува победа. И не се заблуждава говорещият: Аз живея, говори Господ, и ще прославя ония, които Мене прославят (1 Цар. 2:30). И така, за мен беше много приятно пристига­нето в Александрия на моя господин, преблагочестивия Павел, съслужител и брат, и не е случайно, че за посредник е избран такъв мъж, и понасяйки трудности свръх своите сили за това – да бъде преодоляна ненавистта на дявола, да се съедини разделеното и се увенчаят с мир и съгласие нашите и вашите църкви, пострадали от безпорядъка. Излиш­но е да споменавам от къде се появи несъгласието между тях. По-добре е, струва ми се, да се мисли и се говори за това, което подобава на мирното време. И така, ние се зарадвахме от посещението на спомена­тия преблагочестив мъж, който вероятно очакваше не малък спор и смяташе да ни съветва, че да се погрижим за съединението на църквите с мир и съгласие, за унищожаването на присмеха на хората и за притъпяване острието на дяволското нечестие. Той обаче ии намери готови за това дело, така че за това не му се наложи да полага никакъв труд. Защото ние помним думите на нашия Спасител: Мир ви оставям. Моя мир ви давам (Иоан. 14:27). Ние и в ежедневните молитви сме научени да казваме: Господи! Ти ни даруваш мир, защото и всички наши дела Ти уреждаш за нас (Исаия 26:12). Защото всеки, който е причастен към мира, няма да има недостиг в никое благо. А как възникна несъгласието меж­ду църквите, напълно излишно и без всякаква законна причина, това ние подробно узнахме от писмото, донесено ни сега от нашия госпо­дин, преблагочестивия епископ Павел, и съдържащо в себе си безукор­но изповедание на вярата; той ни донесе и изповеданието, съставено както от Твоя Святост, така и от другите намиращи се там епископи, което ние благоразсъдихме да поместим буквално в нашето писмо. Ето го и него: За това, как ние мислим за Богородица Дева Мария и за начина на въчовечаването на единородния Син Божи, по необходимост ще кажем накратко, ще кажем не за да угодим на когото и да било, а във формата на пълното убеждение, както сме го почерпили от Божестве­ните Писания и преданията на светите отци, без да прибавяме абсолют­но нищо към вярата, изложена от светите отци в Никея; защото и тя, както и преди сме казвали, е достатъчна за познанието на всяко благо­честие и за низложението на всяко неправилно еретическо учение; при това ще кажем не с намерението да изясним непостижимото, а за да признаем собственото си безсилие да отстраним от себе си онези, които желаят да се занимават само с това, което превишава човешкото разби­ране.

„И така, ние изповядваме, че Господ наш Иисус Христос, единородният Син Божи, е съвършен Бог и съвършен човек, (състо­ящ Се) от разумна душа и тяло; че Той е роден преди вековете от Отца по Божество, а в последните времена, заради нас и нашето спасение, от Мария Дева – по човечество; че Той е единосъщен на Отца по Божество и единосъщен нам по човечество; защото (у Не­го) се извършило съединението на двете природи. Затова и ние из­повядваме единия Христос, единия Син, единия Господ. Въз основа това неслитно съединение ние изповядваме пресветата Дева като Бо­городица, защото Бог Слово Се въплъти и въчовечи и в самото Си зачатие съедини със Себе Си възприетия от нея храм. Известно е, че знаменити богослови обикновено приемат едни от евангелските и апостолските изречения за Господа като общи, като принадлежащи на едно лице, а пък други, заради различието на двете природи, при­емат поотделно, като онези оттях, които са достойни за Бога. отна­сят към Божеството на Христос, а пък недостойните за Бога – към Неговото човечество“.

Прочитайки тези Ваши слова и намирайки, че и ние самите не мислим по друг начин (защото един е Господ, една е вярата, едно е кръ­щението – Еф. 4:5), ние прославихме Спасителя на всички – Бога, позд­равявайки се един друг с това, че и в нашите и във вашите църкви вяра­та е в съгласие с Божествените Писания и преданията на светите отци. И тъй като узнах, че някои от тези, за които е свойствено да пустословят, жужат подобно на полски оси и разпространяват за мен нелепи слухо­ве, че уж съм говорил, че светото тяло Христово е взето не от св. Дева а е донесено от небето, то смятам, че не е излишно да кажа нещо против тях в това отношение. О, безразсъдни и изкусни единствено в клеветата! Как ви дойде на ума подобна мисъл? Как вие изпаднахте в недъга на такова безразсъдство? Защото трябва ясно да се разбере, че почти целият спор за вярата е повдигнат заради нас, тъй като ние постоянно ут­върждаваме, че св. Дева е Богородица. И ако ние бихме допуснали, че светото тяло на общия наш Спасител е родено не от Дева, а донесено от небето, то как тогава бихме я признавали за Богородица? Кого в край­на сметка е родила тя, ако наистина не е родила Емануил по плът? Зато­ва трябва да се осмиват и прогонват от себе си онези, които разпростра­няват за моя сметка подобна нелепост. И не греши, разбира се, пророк Исаия, когато говори: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще му нарекат името Емануил (Ис. 7:14), което ще рече: с нас е Бог (Мат. 1:23). И съвършено истинно пророчества и св. Гавриил, когато така приветства блажената Дева: не бой се Мариам, понеже ти намери благодат у Бога; и ето. ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус (Лук. 1:30-31). Защото Той ще спаси народа Си от греховете му (Мат. 1:21). Ако ние, и да наричаме Господа наш Иисус Христос слязъл от небето, то с това не изразяваме мисълта, че уж светото Негово тяло е донесено от небето, а само следваме блажения Павел, който ясно про­повядва: първият човек е от земя, земен: вторият човек е Господ от небето (I Кор. 15:47). Да си спомним също и думите на самия Спаси­тел: никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Човечес-кий (Йоан. 3:13). Защото макар Той по плът, както вече казахме, да Се е родил от св. Дева, Той се нарича слязъл от небето затова, защото Бог Слово слезе от небето на земята и приемайки образа на раб, изтощи Себе Си и беше наречен син човечески, пребивавайки такъв, какъвто и бил, т.е. Бог (защото по собствената Си природа Той е неизменяем и непроменлив), и със собствената Си плът е мислим като един. Нарича Се човек от небето, защото е съвършен в божеството Си и също така е съвършен в човечеството Си и бива мислен в едно лице. Следователно, един е Господ Иисус Христос, макар ние и да не знаем различията в природите, които влезли в това неизяснимо съединение. Твоя Святост да затвори устата на онези, които проповядват или тъждество, или сли­ване, или смесване на Словото Божие с плътта: защото, струва ни се, че има хора, които разпространяват слухове сред народа, че аз уж мисля и уча по този начин. Тъкмо обратното: аз дори смятам за налудничави онези, които допускат в божествената природа на Словото дори и сян­ка от изменение. Защото То пребивава такова, каквото е било винаги: и не е различно, и няма никога да стане различно, и не е способно на каквото и да е изменение. Освен това самото Слово Божие ние изповяд­ваме като безстрастно, макар самото То, извършвайки това тайнство с удивителна премъдрост, да благоволило да Си припише тези страда­ния, които са свойствени за плътта. Отгук и премъдрият Петър говори: Христос пострада за нас по плът (1 Петр. 4:1). но не с тази неизказана по божествеността си природа. Защото заради това, Той да бъде Спасител на всички нас, Той чрез усвояване отнася към Себе Си страданията като собствени, за което аз вече отбелязах – страданията на собствената Си плът. Такъв смисъл имат и думите, казани от Него като че ли от Негово лице чрез пророка: Гърба Си подложих на биещите, и страните Си – на удрящите; лицето Си не скривах от поругание и заплюване (Ис. 50:6). Че във всичко това ние следваме мненията на нашите свети отци и особено на блажения и преславен наш отец Атанасий, за да не би да се получат отклонения дори и в най-малкото, нека бъде без съмнение уве­рена Твоя Святост и да не се съмнява и никой друг. Към това аз бих прибавил още много отечески свидетелства, които да внушат доверие в тази моя реч, ако не се опасявах да стана скучен с дължината на писмо­то си. Решително не можем да търпим някой да разклаща вярата или Символа на вярата, издаден някога от светите никейски отци. И реши­телно няма да позволим нито на себе си, нито на когото и да било другиго да измени дори и една дума, поставена в него, нито пък да пропусне дори и една сричка, като помним думите на казалия: не преместяй стари межди, които са твоите бащи прокарали (Притч. 22:28). Защото не те самите са говорили, а самият Дух на Бога и Отца (Мат. 10:20), Който и изхожда от Него, макар Той да не е чужд и на Сина, разбира се, по отношение на същността Си; и това се потвърждава с думите на светците, предаващи тайнството. Защото в Деяния апостолс­ки е написано: а като дойдоха в Мисия, опитваха се да идат във Витиния; но Духът ги не пусна (Деян. 16:7). Пише и божественият Павел: а ония, които живеят по плът, не могат да угодят Богу. Вие живеете ле по плът. а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов (Рим. 8:8-9). А че някои от оне­зи, които обикновено рушат истината, изопачават моите думи, както на тях им е угодно, то нека Твоя Святост не се учудва на това, като знае, че последователите на която и да било ерес и в Свещеното Писание ще намерят опора за своите заблуждения, извращавайки с превратно раз­биране това, което правилно е казано в него от Светия Дух, събирайки по този начин неугасими въглени върху главите си. А тъй като ни е известно, че някои са издали православното послание на преславния наш отец Атанасий с изменения и изопачения, от което и мнозина са пострадали, то мисля, че ще бъде полезно и необходимо за братята ние да изпратим на Твоя Святост един от най-древните екземпляри на това творение, съхранил се у нас в чистота и неповреденост. Прощавай.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Извори и литература″, който трябва да се активира)

___________________________________

*Публикувано в списание Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1t

В търсене на истината – продължение 5

Публикувано на от Dragan Bachev

Пристигане на участниците за събора

Несторий пристигнал в Ефес скоро след Пасха (19 април), придружен от 16 епископи и силна охрана. Преди Петдесетница (7 юни) пристигнал св. Кирил с 50 египетски епископи (46 са известни по име). С Мемнон Ефески дошли 35 епископи от провинция Азия и 12 от провинция Памфилия. Пристигнали навреме (тоест до 7 юни) и Ювенал Иерусалимски, и Флавиан Филипийски, който на събора бил представител на Руф Тесалоникийски, както и дякон Весула, представляващ Картагенския митрополит Капреол и Африканската църква[124]. Нямало го само Иоан Антиохийски с неговата свита от епископи и легатите на папата. Докато ги чакали, епископите се срещали помежду си и обсъждали спорните въпроси. Св. Кирил направил последен опит да привлече Несторий и да го накара да се откаже от заблужденията си, съобразявайки се и с адресираното до него писмо от папа Целестин Римски от 4.V.431 година, в което папата го молел да действа внимателно и по възможност да гледа да спечели Несторий за вярата. Той влязъл във връзка с приятелите на Несторий Теодот Анкирски и Акакий Мелитински, но и това било безуспешно. Несторий оставал непреклонен. На 21 юни, 15 дни след официално обявената дата за откриването на събора, било проведено допитване между отците дали трябва да се чакат още източните епископи и папските легати, или да се пристъпи към същинската работа. Мненията се разделили на две. „За” откриване на събора се изказали около 150 епископи (в това число 19 митрополити), а „против” били 68 епископи (в това число 21 митрополити), които не се смятали за малцинство, защото гласовете на митрополитите в тяхната група били повече[125]. За да не даде повод за упреци и да не бъде в нарушение на императорския декрет, Иоан Антиохийски изпратил най-напред най-енергичните членове на свитата си, сред които блаж. Теодорит Кирски, които на 20 юни предали на св. Кирил писмото на Иоан, с което той молел да бъде изчакан още 5-6 дни[126]. Същите тези пратеници събрали около себе си немалочислената група на тези, които се изказали против прибързаното откриване на събора и заедно написали едно послание до св. Кирил и Ювенал с дата 21 юни, в което повторили молбата си да бъдат изчакани останалите от групата на Иоан Антиохийски, които вече се намирали „пред самите градски врати”[127], но Кирил не ги послушал. Кандидиан също бил за това да се изчака Иоан[128]. По въпроса защо Иоан се е забавил по пътя съществуват доста различни, на моменти противоречиви мнения[129].

Откриване на Ефеския събор и низложение на Несторий

На следващия ден (22 юни) отците се събрали в храма „Св. Мария”. Кандидиан, заедно с отците, които били против откриването на събора преди да е пристигнал Иоан, изразили своя протест. Веднага последвало възражение от страна на привържениците на св. Кирил, че те действат въз основа на императорската сакра. Тук именно Кандидиан допуснал грешка. Той прочел сакрата на всеослушание, което трябвало да стане при откриването на събора, като с това дал сериозно основание на отците да смятат събора за открит. В сакрата се казвало, че на Кандидиан се възлага ръководството и завеждането само на външната страна на събора и отците, след като изслушали с акламации императорската воля, помолили най-учтиво Кандидиан да не се намесва в богословските дебати. На него не му оставало нищо друго, освен да напусне храма. С него излезли и всички недоволни от преждевременното откриване епископи. След като напуснал, Кандидиан, в съответствие със сакрата, наредил всички монаси и миряни, дошли с епископите, да напуснат града и нито един епископ, под какъвто и да било предлог, да не напуска града, докато не приключат заседанията на събора.

След като останали сами в храма, св. Кирил, според ранга на своята катедра и дадените му от папата пълномощия да го представлява, докато пристигнат неговите легати, обявил събора за открит в присъствието на 160 епископи, като до края на заседанието броят им се увеличил и заключителният акт бил подписан от 197 епископи и 1 дякон (Весула), представител на Капреол Картагенски[130]. След откриването било констатирано отсъствието на Несторий. Било съобщено, че още привечер на предния ден той е бил официално поканен, но отговорил: „Ще помисля, и ако счета за нужно, ще дойда”. Съборът му изпратил втора писмена покана, на която той отговорил: „Ще дойда, когато дойдат и всички други епископи”. На последвалата трета писмена покана – в деня на откриването на събора – не последвал никакъв отговор, тъй като пратениците не могли да му я връчат, възпрепятствани от силната охрана около жилището му (Деяния, т. І, с. 199-202). Тогава било решено разглеждането на делото му да продължи в негово отсъствие.

Веднага след откриването на заседанието бил прочетен Никейският[131] символ като безспорна норма на Православието, после второто послание на св. Кирил до Несторий „Καταφλυαρουσι μέν” („Мене ме клеветят”) и отговорът на Несторий „Τας μεν καθ’ ημων υβρεις” („Прощавам ти твоите обиди”), което послание било осъдено като еретическо. После прочели посланието на папа Целестин до св. Кирил и третото послание на последния до Несторий „Τοũ Σωτηρος ημων” (с 12-те анатематизми). За да се установи, как понастоящем учи Несторий, съборът разпитал двама от близките му епископи – Теодот Анкирски и Акакий Мелитински, които беседвали с него само три дни преди това. Те потвърдили, че няма промяна във възгледите му[132]. След това били прочетени 12 места от съчиненията на светите отци, съответно на които били прочетени и извлечения от съчиненията на Несторий. В заключение било прочетено посланието на Капреол Картагенски. След това била произнесена и присъдата, в която се казва: „… Господ Иисус Христос, срещу Когото той (Несторий – ск. м.) изригвал хули, чрез устата на този свят събор определя да го лиши от епископски сан и отлъчи от църковно общение”[133]. Под присъдата се подписали 198 отци, като било прибавено, че към тях се присъединяват и други, така че общият им брой надвишавал 200. Било вече тъмно, когато присъдата била оповестена на народа. Ефесяните с тържествено шествие с факли приветствали осъждането на Несторий[134]. Присъдата официално била изпратена на Несторий, „новия Юда”, на клира и икономите на Константинополската църква още на следващия ден. Св. Кирил написал и специално послание до няколко представители на столичния клир: епископите Комарий и Потамон, архимандрит Далматий и презвитерите Тимотей и Евлогий. Малко по-късно бил изготвен и изпратен и официалният доклад за низложението на Несторий до императорите Теодосий ІІ и Валентиниан ІІІ. Несторий изпратил протест до императора, подписан от още 10 епископи, като молел за свикването на събор, на който всеки митрополит да бъде съпроводен само от двама епископи[135]. Кандидиан също отправил протест до императора и обявил решенията на събора за невалидни[136].

Пристигане на Иоан Антиохийски и решенията на неговия контрасъбор

На 26 юни Иоан Антиохийски пристигнал в Ефес. Отците на събора му отправили предупреждение да не влиза в общение с Несторий, защото той вече е низвергнат. Като разбрал за издадената присъда срещу Несторий, Иоан изпратил на св. Кирил и съборните отци писма с остро съдържание, обвинявайки ги, че са осъдили Несторий „без съд и следствие”. Той съставил и един доклад до Кандидиан, в който не признавал председателството на св. Кирил и го обвинявал в ариански и аполинариански заблуди заради анатематизмите; обвинявал и Мемнон Ефески, че е заел катедрата си с насилие, а други от епископите призовавал да се разкаят, като ги обвинявал в магьосничество. Той известил съборните отци, че е свикал свой събор (така наречения conciliаbulum), на който, без да влиза в общение с Несторий, след като изслушал сакрата на императора и доклада на Кандидиан за първото заседание на Ефеския събор, низвергнал св. Кирил и Мемнон като главни водачи на това противозаконно деяние, а другите отци обявил за лишени от общение, докато не се покаят. На всички юридически пропуски и недостатъци на първото заседание на Ефеския вселенски събор Иоан отговорил с напълно противоканонично действие – св. Кирил и Мемнон дори не били призовани на съд. Под това определение се подписали 43-ма епископи[137] (без Несторий), които имали формалното право да се наричат „Свети събор на диоцез Ориент (тоест Сирия) и провинциите: Витиния, Писидия, Пафлагония, Кападокия Втора, Европа, Родопи, Тесалия и Дакия”. На тяхна страна застанал и Кандидиан. Присъдата била изпратена на св. Кирил и другите отци, а до императора било отправено подробно послание, с което го уведомявали за своите действия и за причините за закъснението си. Послания били изпратени и на константинополския клир, народ, сенат, и на императрицата[138]. Като получили присъдата на източните епископи, св. Кирил и Ефеският събор обявили Иоан за отлъчен. След отлъчването на Мемнон източните епископи, от своя страна, се опитали да поставят друг епископ на негово място, но не били в състояние да стигнат до храма[139]. Грешка на отците от Ефеския събор било тяхното решение, след като научили за определението на събора на източните епископи, да отслужат тържествена св. литургия в неделята (28 юни), без да се съобразяват с молбата на Кандидиан да не прибързват, преди спорът окончателно да бъде решен. Дотогава никой от пристигналите в Ефес епископи не бил служил литургия, а това вършели презвитерите. По този начин съборните отци показали пълно презрение към определението на събора на Иоан и сами, бидейки вече отлъчени от неговия събор, съгласно каноническите разпоредби се изложили на лишаване от сан[140].

Послание на императора

След като се стигнало до такова пълно разделение, погледите и на двете страни били отправени към Константинопол. Императорът получил първо доклада на Кандидиан за заседанието на Ефеския събор от 22 юни и без да знае за пристигането на Иоан и деянията на неговия събор, изпратил по сановника Паладий грамота, с която обявявал заседанието от 22 юни за невалидно и нареждал съборните заседания да бъдат открити след пристигането в града на Иоан, като повтарял заповедта си: никой от епископите да не напуска Ефес преди края на събора, и отново забранил частната кореспонденция между съборни членове и столицата[141]. Тези две забрани били стриктно спазвани от Кандидиан, поради което и документите от първото заседание (22 юни), изпратени от св. Кирил, не пристигнали навреме в столицата. Те били изнесени с хитрост, като били скрити в кухата тояга на един просяк. Посланията на източните епископи, които съдържали решенията от първото заседание на техния събор и присъдите над св. Кирил и Мемнон, били изпратени с помощта на Кандидиан. И така, когато грамотата на императора (от 29 юни) пристигнала в Ефес, тя не отразявала динамично променящите се обстоятелства и не задоволявала интересите на нито една от двете враждуващи страни, всяка от които смятала своите решения за напълно канонични. В защита на св. Кирил пред императора се обявил екзархът на столичните манастири[142] архимандрит Далматий, известен със светия си живот, който от 48 години не бил напускал своя манастир. В тържествената процесия той се отправил в двореца и разкрил на императора истинското положение на нещата в Ефес. Това направило силно впечатление на Теодосий и той решил да изслуша представители на двете страни. От страна на св. Кирил това били двама епископи, а от страна на Иоан – комит Ириней[143]. Тогава императорските дипломати предприели следния ход: дали вид, че императорът не знае за настъпилото разделение, а само за решенията, приети в Ефес. След като изслушали аргументите на спорещите, те поставили въпроса на обскъждане в консисториума и императорът издал нова сакра[144], с която отново свиквал всички (дори отсъстващите като Целестин Римски и Руф Тесалоникийски, както и починалите, например Августин Ипонски), на нов събор. В тази сакра той потвърждавал низвергването на Несторий, св. Кирил и Мемнон и приканвал отците в дух на мир да пристъпят към по-нататъшна работа. Тази сакра била изпратена по comes sacrarum largitionum (министъра на финансите) комит Иоан, който пристигнал в Ефес в началото на август 431 г. и поел поста на официален императорски пълномощник[145].

Пристигане на папските легати и продължаване на Ефеския събор (второ и трето заседания)

На 10 юли, след пристигането на папските легати, било открито ІІ заседание на Ефеския събор в сградата на Ефеската митрополия. Легатите на папата закъснели, защото били задържани от бурите и ветровете по пътя. Те донесли посланието на Целестин до събора, а също и по едно послание от него до император Теодосий и св. Кирил[146]. Посланието на Целестин до събора било прочетено първо на латински от нотария (секретаря) на легатите Сириций, а после в превод на гръцки – от най-старшия сред нотариите – презвитер Петър. То било посрещнато с гръмко одобрение от членовете на събора, защото текстът му бил в пълно съгласие с произнесената от събора присъда, осъждаща Несторий и неговото учение. След това Теодот Анкирски предложил на папските легати да се запознаят и проучат внимателно протоколите от първото заседание (22 юни), за да се убедят, че стореното е в пълно съответствие с вярата, изложена от Целестин в неговото послание[147]. С това приключило ІІ съборно заседание.

На другия ден (11 юли) било открито ІІІ заседание на събора в сградата на Ефеската митрополия. На него папските легати заявили, че са се запознали подробно с протоколите от І заседание и намират всичко, извършено там, за „обсъдено канонически и по църковните правила”. Те помолили, както е редът, макар и да било може би излишно, да се прочете отново определението на І заседание за низвергването на Несторий, което и направил презвитер Петър. След това говорил папският легат презвитер Филип, който заявил, че счита осъждането на Несторий за канонически правилно и заради това, че след трикратна покана не се явил пред събора. Разбира се, той не пропуснал да възвеличи авторитета на папата и Римската катедра. След него говорили и другите двама легати[148], представители на Западния събор – епископите Проект и Аркадий, които също потвърдили правилността на присъдата и тържествено положили подписите си под нея. Било изготвено донесение от римските легати до императора, което било изпратено по дякон Евтих[149], а съборът изпратил послание[150] до клира и народа на Константинопол за осъждането и низвергването на Несторий, подписано от св. Кирил, легатите, Ювенал, Мемнон, Фирм Кесарийски и други от първенците на събора (общо 10 подписа) със забележката, че понеже осъждащите Несторий са над 200, те се задоволяват само с тези подписи.

По-нататъшна дейност на събора (IV-VII заседания)

На 16 юли било открито ІV заседание на събора в храма „Св. Мария”. На него била представена жалбата[151] на св. Кирил и Мемнон против незаконното им отлъчване от събора на източните епископи, прочетена от дякон Исихий. В нея св. Кирил и Мемнон искали Иоан да бъде призован на събора, за да могат те да се защитят, а той да даде отчет за тази своя „дръзка постъпка”. По предложение на Акакий Мелитински при Иоан Антиохийски били изпратени Архелай, епископ на град Минд (в Кария), Павел, епископ на град Лапа (на остров Крит), и Петър, епископ на град Паремвола (в Трета Палестина), за да го призоват на събора да даде обяснения за незаконните си действия. Както личи по техния доклад, те въобще не били допуснати до Иоан от стражата му[152]. Тогава по предложение на Ювенал Иерусалимски били изпратени Тимотей, епископ Термиски и Евдокиадски, Евстатий, епископ Ломикийски, и Евдоксий, епископ Хоматски (в Ликия), за да го призоват повторно, според каноническите правила. Тези пратеници също не били приети от Иоан, като им отговорили, че няма да дадат отговор на хора, отлъчени от тях. Тогава св. Кирил помолил събора да се произнесе, че присъдата, издадена срещу него и Мемнон, е невалидна и да призове за трети път Иоан вече на „законен и справедлив съд по каноните”[153]. В същия смисъл се изказал и Мемнон, след което съборът решил да доведе станалото до знанието на императора, а Иоан да бъде призован за трети път и ако отново откаже да се яви, да бъде съден задочно според каноните[154]. С това приключило ІV заседание на събора.

На 17 юли било открито V заседание на събора в храма „Св. Мария”. На него св. Кирил, след като анатемосал ученията на Аполинарий, Арий, Несторий и всички други ереси, помолил събора да призове за трети път Иоан Антиохийски. Съборът решил да натовари с тази задача Даниил, епископ Колонийски, Комод, епископ Триполски (в Лидия), Тимотей, епископ Термски (в Хелеспонт) и нотария Мусоний, които трябвало да предадат на Иоан, че докато не се яви пред събора, е лишен от сан и ще бъде съден по каноните[155]. На пратениците било отговорено, че призованите не искат да имат никакви връзки със събора, преди да пристигне решението на императора, на когото били писали. Тогава съборът решил, че щом Иоан, въпреки че е предупреден и знае за какво го викат, не се явява, той няма никакви оправдания и трябва да бъде съден. Съборът решил „да бъдат вече отлъчени от църковно общение Иоан и участващите в неговите постъпки (още 34 епископи – скоби мои); да нямат те никаква власт, принадлежаща на свещеническия чин, посредством която те биха могли да вредят някому, или пък да принасят полза, дотогава, докато, разкайвайки се, не изповядат своето заблуждение; при това, нека те знаят, че ако веднага не направят това, то ще навлекат на себе си окончателен съд по каноните…” След това в определението се казва, че присъдата срещу св. Кирил и Мемнон трябва да се смята за нищожна. Това решение било подписано от Ювенал, легатите и всички останали епископи на събора (св. Кирил и Мемнон, като участващи в спора, нямали право да го подписват). Било изпратено донесение до императора и послание до папа Целестин[156].

На 22 юли било открито VІ заседание на събора в Ефеската митрополия. На него била разгледана жалбата на презвитера и иконом на Филаделфийската църква Харисий за това, че когато някои еретици-четиринадесетници[157] от провинция Лидия искали да преминат към Православието, при тях отишли двама презвитери-несториани от Константинопол и ги заставили да подпишат някакво изложение на нечисти догмати, съставено във вид на символ, с което те изпаднали в друго заблуждение. Харисий протестирал против това своеволие, като прилагал този символ и подписите на приелите го[158]. След като на събора били прочетени онези 12 места от светите отци, четени и на първото заседание против Несторий, било прието следното определение: „Не се позволява на никой да произнася или пише и налага друга вяра, освен определената от светите отци със Светия Дух, събрали се в Никея, а който дръзне или състави друга вяра, или произнесе, или предлага на желаещите да се обърнат към познание на вярата от езичеството или от юдейството, или от която и да е ерес, то такива, ако те са епископи или клирици, да бъдат отлъчени – епископът от епископство, клириците от клира, а миряните да се предадат на анатема”. Подобно наказание било определено и за този, който мисли или учи като Несторий. После били прочетени извлеченията от книгите на Несторий, четени и на първото заседание. Това определение било подписано от всички епископи на събора (194 подписа). Така категорично бил потвърден авторитетът на Никейския (не Никео-Цариградския[159]) символ на вярата.

На 31 юли било открито VІІ заседание на събора в храма „Св. Мария”. На него било разгледано донесението на кипърските епископи Ригин, Зинон и Евагрий, прочетено от Ригин, епископ на Констанция (на остров Кипър). В него кипърските епископи молели събора да утвърди независимостта на тяхната църква от Антиохийската катедра, чийто епископ се стараел да я подчини на своята власт. Представените от тях аргументи не били напълно очевидни и основателни, затова и постановлението на събора[160] било в условна форма: ако се докаже, че кипърци са се ползвали с независимост, то нека те се ползват от нея и в бъдеще. Така независимостта на Кипър в църковно отношение станала факт. Трябва да се отбележи, че кипърските епископи на събора са били на страната на св. Кирил, което не е било без значение, особено щом претенциите им били насочени срещу противника му Иоан Антиохийски. След това съборът изработил 6 правила, изпратил едно послание до събора в провинция Памфилия, издал съборно определение против месалианите, изслушал молбата на Евпрепий, епископ на Аркадиопол и Виза, и на Кирил, епископ на Цела и Галиполи, против техния митрополит Фритила Ираклийски и постановили, че в Тракия един епископ се назначава за два града. Т. нар. 7-мо и 8-мо правила не получили формална санкция заради арестуването на св. Кирил и Мемнон след пристигането на комит Иоан[161].

Арестът на св. Кирил, Мемнон и  Несторий

В първите дни на август, след продължително и тежко пътуване, в Ефес пристигнал комит Иоан с инструкции от императора и с надеждата да примири враждуващите страни. На следващия ден след пристигането си той наредил всички епископи да се съберат в дома му, като бил определен и редът на пристигането, за да не станат сблъсъци между враждуващите страни. Когато се събрали, започнали спорове. Виждайки Несторий, привържениците на св. Кирил настояли той и източните епископи да напуснат. Последните, от своя страна, искали св. Кирил да напусне, защото бил отлъчен от тях. Мемнон отсъствал, като се извинил с болест. В крайна сметка, след като св. Кирил и Несторий били изведени, комит Иоан с убеждение и сила едва успял да принуди епископите да изслушат императорския рескрипт, в който се потвърждавало отлъчването на Несторий, св. Кирил и Мемнон. Докато източните епископи го посрещнали с възгласи на одобрение, то отците на Ефеския събор започнали да протестират против незаконното отлъчване на св. Кирил и Мемнон. За да прекрати смутовете, комит Иоан наредил на Кандидиан да вземе под стража Несторий, а на чиновника Яков – да задържи св. Кирил. На Мемнон той съобщил за отлъчването чрез протодякона на Ефеската църква. След като Мемнон сам се явил пред него, комит Иоан го поставил под стража заедно със св. Кирил. Иоан имал поръчение да изиска от двете страни писмено изложение на вярата. Източните епископи се съгласили, а съборните отци отказали и в крайна сметка отново нищо съществено не било постигнато. По това време при императора постъпила молбата на Несторий да бъде освободен от поста и да му бъде разрешено да се завърне в манастира „Св. Евпрепий” в Антиохия, което му било разрешено и на 3.ІХ.431 г. той напуснал катедрата с почести[162]. В Антиохия Несторий останал до февруари 435 г., след което бил заточен в Петра – Арабия, а оттам в един оазис в Египет, където написал своята апология „Книга на Ираклид от Дамаск”. След това той избягал в Панопол, а после в Елефантина в Тиваида, където умрял не по-рано от 451 година[163]. На 30.VІ.435 година бил издаден императорски едикт срещу несторианите.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „В търсене на истината – продължение 6″, който трябва да се активира)

________________________________________

*Публикувано в списание Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[124]. Коев, Т., Op. cit., с. 120-121.

[125]. Болотов, Op. cit., с. 199. ср. Глубоковский, Op. cit., с. 86.

[126]. Поснов, Op. cit., с. 407; ср. Снегаров, Ив. Op. cit., с. 253. Преди това Иоан бил изпратил друго подобно писмо.

[127]. Глубоковский, Op. cit., с. 85.

[128]. Болотов, Op. cit., с. 205.

[129]. Поснов, Op. cit., с. 407; ср. Болотов, Op. cit., с. 196; 203; 205; Робертсон, Op. cit., с. 417; Глубоковский, Op. cit., с. 85; Малицки, Op. cit., с. 69.

[130]. Деяния, т. І, с. 234.

[131]. А не Никео-Цариградския символ; ср. Поснов, Op. cit., с. 408; Коев, Т. Op. cit., с. 121-122.

[132]. Текста на разпита вж. в Деяния, т. І, с. 223-224.

[133]. Текстовете на материалите по делото и присъдата вж. в Деяния, т. І, с. 223-241.

[134]. Болотов, Op. cit., с. 206.

[135]. За основанията на Несторий да протестира, както и за допуснатите юридически грешки при осъждането му вж. Болотов, Op. cit., с. 208.

[136]. Текстовете на тези документи вж. в Деяния, т. І, с. 241-248.

[137]. Текста на това определение вж. в Деяния, т. І, с. 259-261; ср. Глубоковский, Op. cit., с. 86-89, където авторът подробно описва мотивите за този акт.

[138]. Текстовете на тези документи вж. в Деяния, т. І, с. 261-265.

[139]. Хрисостом, Op. cit., с. 36.

[140]. Болотов, Op. cit., с. 210-211.

[141]. Текста на посланието вж. в Деяния, т. І, с. 312-313.

[142]. За тази титла и за дейността на Далматий подробно вж. у Марен, Константинопольское монашество (330-898 г.), с. 98-99; 114-116.

[143]. По него било изпратено тяхното послание до императора. Текста му вж. в Деяния, т. І, с. 309-312.

[144]. Текста вж. в Деяния, т. І, с. 320.

[145]. Болотов, Op. cit., с. 212-213.

[146].Текстовете на посланията вж. в Деяния, т. І, с. 266-271.

[147]. Хрисостом, Op. cit., с. 38.

[148]. Текста на речите им вж. в Деяния, т. І, с. 273-274.

[149]. Текста на донесението вж. в Деяния, т. І, с. 275-276. В него те молят императора за разрешение да бъде избран нов архиепископ на Константинопол.

[150]. Текста на посланието вж. в Деяния, т. І, с. 276-277.

[151]. Текста на жалбата вж. в Деяния, т. І, с. 278-279.

[152]. Деяния, т. І, с. 279-280.

[153]. Ibid. с. 281.

[154]. Ibid. с. 282.

[155]. Ibid. с. 284.

[156]. Ibid. с. 285-291.

[157]. Това били ариани, които празнували Пасхата заедно с юдеите на 14 Нисан.

[158]. Текста на жалбата и на „символа” вж. в Деяния, т. І, с. 295, 302.

[159]. Лебедев, Op. cit., с. 176.

[160]. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 8.

[161]. Болотов, Op. cit., с. 216-219; ср. Поснов, Op. cit., с. 412.

[162]. Текста на декрета вж. в Деяния, т. ІІ, с. 120.

[163]. Altaner, B. Patrology, p. 393.

Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1B

В търсене на истината – продължение 3*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

Оригенистките спорове като пролог към борбата срещу несторианството

Понеже историята на несторианския спор е не само догматическа, а засяга и канонически въпроси, полезно би било едно въведение, необходимо не толкова по същество (тъй като не засяга пряко догматическия спор), колкото до изясняване на характера на замесените в него лица, проявен в оригенистките спорове, засегнали въпроса за ранговете на водещите църковни катедри на Изток.

Споровете относно мненията на Ориген (185-254) започнали още докато той бил жив и продължили след смъртта му. Мъченик Памфил и Евсевий Кесарийски писали в негова защита, докато против Ориген по тяхно време писал Методий, епископ Тирски[60]. В бурните спорове през ІV век неговото име се споменавало често и духът на неговото учение бил подлаган на много обсъждания, защото във времето, когато арианите използвали неговия авторитет в своя полза и някои техни крайни противници (като Маркел Анкирски) го наричали „баща на арианството”, неговото православие подкрепяли св. Атанасий и други поборници за православната вяра. По такъв начин се образували две крайни партии, едната от които го отхвърляла като еретик, а другата му била безкрайно предана. Докато нитрийските монаси в Египет намирали в неговите трудове храна за своята мистична и духовна нагласа на ума, то преподобни Пахомий Велики настройвал своите ученици против Ориген като най-опасен съблазнител, чието учение може да доведе читателя до погибел. На тази база се разгорели така наречените оригенистки спорове, продължили твърде дълго време и оказали влияние върху психическата настройка и домогванията за власт на участниците в разгорелия се през първата половина на V век несториански спор.

Развитието на оригенистките спорове в периода 393-431 година условно би могло да се раздели на три периода: палестински, александрийски и константинополски [61].

1.Първият (палестински) период е пряко свързан с имената  на блажени Иероним и Руфин Аквилейски, както и със свадата между св. Епифаний Кипърски и Иоан Иерусалимски. През 386 година блажени Иероним се преместил от Витлеем във Витлеемския манастир близо до Иерусалим, където възобновил познанството си с Руфин Аквилейски, който живеел на Елеонската планина и бил ръкоположен за презвитер от Иоан Иерусалимски. Те двамата били свързани в тесен съюз с Иоан Иерусалимски поради изявения и от тримата стремеж към изучаването и превеждането на съчиненията на Ориген. Блажени Иероним смятал отношението към Ориген за плод на завистта и злобата на враговете му, които били „неспособни да понесат славата на неговото красноречие и ученост”[62], поради което той се отнасял с похвала към него. Всичко вървяло спокойно, докато в 388 година в Иерусалим пристигнали поклонници от Запад начело с Артебий. Като цяло Западът нямал добро отношение към Ориген, а самият Артебий го смятал за еретик и изисквал осъждане на заблужденията му. Блажени Иероним открито се обявил в защита на Ориген, а Руфин се затворил в дома си, като повече не се срещал с Артебий и така, без да се отрича от Ориген, си останал православен. Блажени Иероним се уплашил и се отрекъл от Ориген, докато Руфин продължил да тачи паметта му. Така между двамата настъпило разделение[63]. Скоро след това събитие (394 година) в Иерусалим на поклонение пристигнал св. Епифаний, епископ на Констанция и митрополит на Кипър (367-403), явен враг на оригенизма; писал против него в съчинението си „Против ересите”, с когото Иероним се познавал от по-рано и дълбоко уважавал като човек, говорещ пет езика (блажени Иероним владеел четири). Иоан Иерусалимски оказал сърдечен прием на Епифаний, но когато последният започнал да проповядва против Ориген, на чиято страна бил почти целият клир на Иерусалим, народът започнал да роптае. След няколко подобни инцидента отношенията между Иоан и Епифаний били прекъснати. Последвалите неуспешни опити за помирение довели дотам, че само Руфин се примирил и се отправил на Запад (397 година). Тук, по повод неговия и последвалия след това Иеронимов превод на „За началата” на Ориген, се разгорял спор, който завършил с това, че доскорошните приятели Руфин и блажени Иероним станали непримирими врагове, каквито останали до смъртта си.

Така развилият се вече спор, който според Болотов[64] се разгорял по западни интриги и без обективен базис, сега се пренесъл в Египет.

2. Вторият (александрийски) период се свързва с имената на Теофил Александрийски (385-412), презвитер Исидор и така наречените дълги братя – четиримата нитрийски монаси: Диоскор, Евсевий, Евтимий и Амоний, наречени така заради високия им ръст. През 385 година Теофил наследил Тимотей на Александрийската катедра. Теофил бил в разбиранията си привърженик на Ориген и бил противник на антропоморфистите. В Пасхалното си послание за 399 година той открито се обявил против тези, които си представят Бога в чувствен образ. Вслествие на това огромно множество монаси-антропоморфисти обкръжили Александрия и искали обяснение от него. В минута на опасност Теофил се съобразил, отишъл при тях и казал: „Отци, аз гледам на вас, като че ли на лицето Божие” (срв. Битие 33:10), което успокоило монасите и те се разотишли[65]. Тогава Теофил преминал на страната на противниците на Ориген, но това влошило отношенията му с презвитер Исидор и нитрийските монаси. Презвитер Исидор бил ръкоположен от св. Атанасий и заемал поста завеждащ църковната благотворителност и началник на болницата в Александрия. По това време бил вече на около 80-годишна възраст. Теофил му бил задължен за извършена навремето услуга[66]. За да му се отблагодари, а и за да има там свой доверен човек, той решил да действа за назначаването на Исидор на Константинополската катедра, когато през 397 г. тя останала вакантна. Но неговото намерение не се увенчало с успех. Под влиянието на императорския министър, евнуха Евтропий, на катедрата бил поставен св. Иоан Златоуст (398-404). Така, макар това да не съвпадало с плановете му, Теофил бил принуден да признае този избор (Иоан бил посветен на 28.ІІ.398 година)[67]. След този неуспех Теофил постепенно охладнял към Исидор и накрая между тях настъпил разрив. Формално Теофил се мотивирал с някаква „парична злоупотреба” от страна на Исидор, извършена от него 18 години преди това. Започнало следствие, което довело до бягството на Исидор в Нитрия при „дългите братя”. С това се открила възможност за Теофил да действа против довчерашните си съмишленици – нитрийските монаси. Имайки зад гърба си подкрепата на антропоморфистите, на чиято страна преминал през 399 година, той ги настроил против нитрийците, които представял за оригенисти, като се сдобил с осъждането им в оригенизъм и магьосничество от един събор в Александрия (началото на 400 година) Теофил донесъл на управителя на Египет за тях, че са шпиони и нападнал тяхната пустиня с войска и враждебно настроени монаси, като извършил много насилия и убийства. Около 300 монаси избягали.

3. Третият (константинополски) период е свързан с имената на Теофил и св. Иоан Златоуст. „Дългите братя” с около 80 монаси избягали в Палестина, но по настояване на Теофил били изгонени и оттам. Тогава те с още 50 монаси потърсили убежище в Константинопол (401 година) при св. Иоан Златоуст, който бил трогнат от положението им и ги приютил. Те настоявали той да преразгледа делото им или ще се обърнат към императора. Иоан се осведомил за тях от александрийските презвитери в Константинопол, от които получил най-добри отзиви за изгнаниците, но те (презвитерите) го молили да не влиза в общение с тях, за да не дразни Теофил. Иоан им позволил да вземат молитвено участие в службите, но ги лишил от евхаристийно общение и писал на Теофил. Разменени били писма между двамата, като Теофил го обвинил, че приема еретици и че няма право той да ги съди, а съборът на египетските епископи[68]. Тогава изгнаниците подали оплакване до императора, с което и светската власт била въвлечена в спора. Последвалото разследване разкрило нечувани злоупотреби и Теофил бил призован на съд от Константинополския архиепископ, на когото отскоро принадлежало първенството по чест на Изток[69]. От това била породена и завистта на Теофил. На практика обаче местата на обвинителя и обвиняемия в този процес се разменили. Срещу св. Иоан Златоуст във висшите кръгове в Константинопол съществувала доста силна опозиция. От своя страна, Теофил не бързал да се яви в столицата и трескаво организирал своите съмишленици за отбрана. Сред тях той успял да привлече блаж. Иероним и Епифаний, като обвинил св. Иоан Златоуст в оригенизъм. На 18 юни 403 година Теофил пристигнал в Константинопол. Той си бил осигурил предварително блестящо посрещане и макар да пристигал в качеството си на обвиняем, бил настанен в един от императорските дворци. Въпреки че бил призован сам на делото, той се явил с цяла свита от епископи, като въобще не влязъл в общение с Иоан. С множество подкупи и т. нар. „благословения” Теофил успял да спечели на своя страна влиятелните лица и в крайна сметка да постигне осъждането на Иоан (през 403 година „в Дъба” и през 404 година)[70]. На 9.VІ.404 година последвала заповедта на императора св. Иоан Златоуст да бъде отстранен от катедрата. На 20.VІ. същата година той напуснал Константинопол и се отправил в изгнание, където на 14.ІХ.407 година починал в град Комана в Понт. Свалянето му от катедрата предизвикало много протести сред народа и клира в Константинопол. В негова защита се обявил и папа Инокентий І (401-417). Скоро след смъртта му пръв Александрийският епископ Александър (413-420) възстановил името му в диптихите на своята църква. На подобна стъпка се решил и Константинополският архиепископ Атик (406-425) през 417 година. С тази си постъпка той спомогнал за връщането на много иоанити[71] в редовете на Църквата. Разколът бил унищожен през 438 година, когато архиепископ Прокъл Константинополски (434-446) тържествено пренесъл останките на св. Иоан Златоуст в императорската костница и ги изложил за поклонение. Оригенистическите спорове приключили за момента. И след това е имало привърженици на Ориген сред православните, което довело до нов оригенистически спор в първата половина на VІ в., който приключил с общоцърковното осъждане на Ориген[72].

Въпреки всичко това разделението между Константинополската и Александрийската църкви, породено от силния им стремеж за първенство, не само не било премахнато, а много скоро след това се задълбочило още повече през време на несторианския спор в отношенията между св. Кирил Александрийски и Несторий Константинополски.

Христологията на св. Кирил Александрийски

Сведенията за живота на св. Кирил Александрийски преди избирането му за архиепископ на Александрия са твърде оскъдни. Роден е в град Александрия около 370 година от богати родители. Избирането му за Александрийски архиепископ (15-ти октомври 412 година) не било случайно[73]. Той бил племенник на Теофил Александрийски. Получил солидно образование, св. Кирил бил добър познавач на Свещеното Писание и чужд на езическата философия. Като дякон той придружавал Теофил на събора „в Дъба“ 403 година, на който бил осъден св. Иоан Златоуст. Когато през 417 година името на Златоуст било внесено в диптихите на Константинополската църква, св. Кирил писал с негодувание: „Ако Иоан е епископ, то защо тогава Юда да не е апостол?“[74]. Впоследствие (417 година) собственото му благочестие и св. Исидор Пелусиот (около 360-около 435 година) му внушили да поправи тази си грешка и той възстановил името на св. Иоан Златоуст в диптихите на Александрийската църква. Съдейки по запазените до наши дни произведения на св. Кирил, може с основание да се твърди, че той се е проявил като грижовен архипастир, опитен ръководител и ревностен борец за православната вяра. В Египет той се борил с остатъците от древните ереси, а също така и с юдеите и представителите на езичеството. В неговото разбиране другомислещите нямали право на съществуване. Той изцяло се стремил към установяване на монолитно православно-християнско общество. На негова страна стояли народните маси в Египет, особено монашеството. Фактически той се оказал начело на християнско движение, което не се отличавало нито с търпимост, нито с широта на възгледите[75]. Тези недостатъци на неговия характер обаче били изцяло компенсирани с огромния му принос в развитието на християнската богословска мисъл и най-вече в развитието на христологията. Той бил последният знаменит богослов на Александрийската църква от този период. От него има запазени доста съчинения[76]. Заради ревностната си борба в защита на Православието той бил наричан Велики. Починал на 27 юни 444 година.

Богословието на св. Кирил било силно повлияно от именития му предшественик св. Атанасий Велики, както и от тримата Кападокийци: св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски. В христологията си той продължава линията на гореспоменатите светители. Той утвърждава, че Логосът станал плът и пребивавал у Христос действително, истински, а не както у пророците и светиите[77]. Единството на двете природи Кирил обозначава с термина ένωσις, като отхвърля антиохийския термин συνάφεια, макар в първите си произведения да го е употребявал. Той говори за ипостасното съединение на двете природи, а на места – дори и за единство на природите, заради което е обвиняван в аполинарианство. Разбира се това е неправилно обвинение, защото той напълно отхвърля твърдението на Аполинарий за сливането на двете природи, а по-скоро това се дължи на още не съвсем оформената и уточнена христологическа терминология в този период на спора. Често пъти той смесва уточнените впоследствие значения на термините πρόσωπον, υπόστασις и φύσις, като на различни места той им придава различно значение. Така той усвоил и Аполинариевата формула μία φύσις τού Θεού λόγου σεσαρκωμένη, мислейки, както тогава била представяна от аполинарианите, че тя принадлежи на св. Атанасий, но не влагал в нея аполинарианския смисъл за една „смесена“ природа, а подобно на други древни църковни писатели отъждествявал съдържанието на термините φύσις и υπόστασις. Искайки, в противоположност на Антиохийската школа, поддържаща само едно относително съединение (ένωσις σχετική, ένωσις κατ’ ευδοκίαν), да обозначи действителното, истинско единство на природите, той, освен правилния израз (ένωσις καθ’ υπόστασιν), допуска и неправилните, от сегашна гледна точка, изрази (ένωσις κατ’ ουσίαν и ένωσις φυσική), чието неправилно разбиране станало впоследствие „камък за препъване“ на монофизитите. Причините, затруднили във висша степен св. Кирил в желанието му да изясни идеята за пълното единство в личността на Христос били следните:

1.Непостижимостта на тази велика тайна на благочестието;

2.Липсата на установена христологическа терминология и

3.Липсата на цялостна антропология[78].

Като се съобразим с това, можем да си изясним някои неточности, срещащи се в учението на св. Кирил.

По въпроса за начина на съединението на природите той стои на чисто православна позиция. Едната природа нито се превръща в друга, нито пък двете се смесват. Той нито разделя двете природи, нито ги слива, като използва термините неслитно (ασυγχύτως) и неизменно (ατρέπτως), които впоследствие ще влязат в основата на знаменитото вероопределение на Халкидонския (Четвърти Вселенски събор – 451 година). Логосът и човешката природа образуват една личност, защото ипостаста на Логоса след Боговъплъщението става една ипостас и за Божествената, и за човешката природа. Μία φύσις той разбира като една ипостас, едно лице, един Христос, един въплътен Логос, подчертава единството на личността, а не единството на природите. С признаването на две съвършени природи у Христос св. Кирил им приписва, поради ипостасното им съединение, едно поклонение, защото Христос е една личност. Не може едната природа у Него да заслужава поклонение, а другата – не. Ние се покланяме на Словото Божие, с Неговата собствена плът, като на Един. Именно този Единен Христос е носител както на Божествените, така и на човешките прояви. Макар че Бог не може да страда, то Логосът е страдал със собственото Си тяло. Той е роден от св. Дева Мария, затова тя е истинска Богородица, а Той – разпнат Бог. Поради ипостасното съединение на двете природи у Христа плътта и кръвта Христови в светото Причастие могат да ни дават божествен живот[79].

Въпреки някои неточности в учението си, св. Кирил бележи епоха в развитието на христологическата православна мисъл, като с право е сочен като стълб на Православието в борбата му срещу несторианството.

Христологията на Несторий

Несторий е роден около 381 година в град Германикѝя, провинция Киликия, близо до река Ефрат, в западната част на Сирия. Предполага се, че е от персийски произход[80]. Съществуват две мнения: 1. на Филоксен Иераполски (485-523 година), че той е братовчед на Теодор Мопсуестийски и 2. на Бар Салиби (XII-ти век), че е братовчед на блажени Теодорит Кирски, но и двете твърдения не са доказани. Бил е ученик на Теодор Мопсуестийски и разпространител на учението му. Твърде млад постъпил в манастира „Св. Евпрепий“ в Антиохия. След това станал дякон и презвитер в катедралния храм на града. След смъртта на Сисиний (426-427) бил ръкоположен за Константинополски архиепископ (10 април 428 година), като от катедрата започнал да проповядва еретическите си идеи. Известен бил със строгия си монашески живот и отлични ораторски способности. Проявил се с ревностното си гонение срещу еретиците. На петия ден след ръкоположението си заповядал да бъде подпален един ариански храм в града, по повод на което си спечелил прозвището „подпалвач“. Малко след това разпръснал и македонианската и четиринадесетническата (квартодециманската) общности, а новацианите се изплъзнали от преследванията му единствено благодарение на мощната подкрепа, която имали в двора на императора. Ревностно се борил и срещу аполинарианите. Симпатизирал на пелагианите заради рационалистическата тенденция на тяхното учение, която се доближавала до неговия начин на мислене, заради което си навлякъл гнева на Римския папа Целестин I (422-432). След като заел катедрата Несторий се обявил против употребата на термина Θεοτόκος, което станало повод за започване на несторианския спор, довел до неговото (на Несторий) осъждане от Третия Вселенски събор. След като бил свален от катедрата, той помолил да му се разреши да се завърне в манастира „Св. Евпрепий“, но монасите се възпротивили. Тогава бил изпратен на заточение в Петра – Арабия. Всички негови имоти били конфискувани. После бил преместен в един оазис в Египет, където получил протоколите от Третия Вселенски събор. Там той написал две апологии – „Трагедия“ и „Книга на Ираклид от Дамаск“[81]. След това избягал в Панопол, а оттам в Елефантина Тиваидска, където умрял около 451 година. Информацията на Евагрий[82], че е умрял от рак на езика, не е потвърдена. Повечето от съчиненията му са унищожени. Запазени са само откъси от петнадесет негови послания и тридесет проповеди[83].

На Запад, особено сред протестантския свят, отдавна се чували някои гласове в посока оправдаването на Несторий. Мартин Лутер пише, че Несторий не бил много умен и не добре запознат със съчиненията на блажени Августин. Твърди се, че той е най-невинният от всички еретици (Paul Tillich), че неговата христология е най-пълна и най-ясна (Pittenger), че ако би взел участие в Халкидонския събор (451 година), той би станал стълб на Православието (Loofs). Но с откриването на апологията му (през 1895 година) станало ясно, че Несторий останал до края на живота си верен на еретическите си идеи[84].

Богословските му възгледи не са оригинални. Той е бил последовател и ревностен разпространител на учението на видните антиохийски богослови Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски, като в качеството си на Константинополски архиепископ свързал ереста с името си. Несторий отричал двукратното раждане на Логоса – от вечност от Отца и във времето по плът от св. Дева Мария. Роденият от нея бил човек, а не Богочовек и по тази причина той не може да бъде единосъщен с Отца по божество. Логосът не е станал човек, а се е вселил в човека Иисус. Двете природи у Христос остават безспорни, но разделени, като на всяка от тях като лична се приписват собствените ѝ характеристики и прояви. Съединението между тях е само морално, относително (ένωσις σχετική). По този начин Несторий разделял Христос на два сина: Син Божи и Син Човечески – единият по естество, а другият по осиновяване. Единството между тях се осъществява посредством пълното им морално покритие. Това е единството на мислите, желанията и чувствата, и оттам – единство на дължимите чест и поклонение. Неговото заявление, че той не разделя Христос на две лица, е в пълно противоречие с цялата му христологическа система и е по-скоро опит за защите. Тези негови възгледи довели и до осъждането му.

Избиране на Несторий за Константинополски архиепископ и първи смутове по повод лъжеучението му

След като на 24 декември 427 година починал Константинополският архиепископ Сисиний, в столицата отново се разгоряла борба за катедрата му между привържениците на старите кандидати – столичният презвитер Филип и Прокъл, епископ на град Кизик. Прокъл бил ръкоположен за епископ от Сисиний, но не могъл да заеме Кизическата катедра поради протестите на местното неселение, че Константинополският архиепископ няма право да им назначава пастир. За да постигне помирение между враждуващите привърженици на Филип и Прокъл, император Теодосий II (408-450) решил да не удовлетвори стремежите нито на един от тях и да постави на катедрата необвързана личност, и то не от столицата. Изборът му се спрял на Несторий, презвител от Антиохия, който се бил прочул с чистия си и скромен живот, ораторския си талант и ученост. Не липсвали и хора, които го обвинявали в гордост, честолюбие и стремеж към популярност, но фактът, че той произлизал от една и съща църква със св. Иоан Златоуст, когото дълбоко почитал, го правел, наред с другите му качества, приемлив кандидат. В резултат на това той охотно бил избран от клира и народа[85]. Възкачвайки се на катедрата той трябвало да се бори с двама силни противници в лицето на отстранените претенденти Прокъл и Филип. Сред част от гражданите също имало недоволство от чужденеца, като някои от тях дори прекъснали църковното си общение с новия архиепископ[86]. Характерни за това недоволство са пророческите думи на Ипатий, игумен на Руфиновия манастир в града, който бил известен със светия си живот, че новият архиепископ няма да управлява повече от три години и половина. За отбелязване, с оглед характера на Несторий, са и думите, произнесени от него при хиротонията му (10 април 428 година), към императора: „Царю, дай ми земя, чиста от еретици, и в замяна аз ще ти дам небето; помогни ми срещу еретиците и аз ще ти помогна срещу персите“[87]. Встъпвайки в длъжността си, Несторий повел ожесточена борба против ересите, която, поради радикалните му възгледи и методи на действие, го довела дотам, че сам изпаднал в ерес и бил осъден. Несторианският спор започнал в края на 428 година, когато един от дошлите с Несторий от Антиохия презвитери – Анастасий, който се ползвал с голямото му доверие (бил негов синкел), в една своя проповед се нахвърлил срещу отдавна употребяваното в Църквата определение за св. Дева Мария – Θεοτόκος (Богородица). Той казал: „Нека никой не нарича Мария Богородица, защото Мария била човек, а от човек е невъзможно да се роди Бог“[88]. Друг несториев привърженик – Доротей, епископ на Маркианопол, направо анатемосал всеки, който нарича св. Дева Мария Богородица[89]. Духовете били развълнувани. Несторий застанал на страната на Анастасий и в една поредица от речи и проповеди се опитал да защити общата им позиция, като наричал Божията майка Χριστοτόκος или Ανθρωϖοτόκος, а Θεοτόκος приемал в литургически, но не и в догматически смисъл. Въпреки появилите се спорове и раздори в града, Несторий започнал все по-често да засяга този въпрос в своите проповеди. На Рождество Христово пред огромно множество богомолци в храма той обосновано изложил своето разбиране. Спорът за Θεοτόκος разделил на две цялото население на Константинопол. Висшето общество и императорският двор подкрепяли Несторий, докато народът, монасите и част от клира се обявили срещу него. Шумните дискусии и безредиците следвали една след друга. Срещу Несторий открито се обявил и Прокъл. На 25 март 429 година (Благовещение) той, в присъствието на Несторий, произнесъл проповед, в която с точност се определяло учението на Православната църква по христологическия въпрос. Без никакво съмнение Прокъл наричал св. Дева Мария Θεοτόκος, указвал, че тя е „единствен мост между Бога и човеците“, твърдял, че „от жена Се роди Бог“, че „не човек се обожествява, а Бог Се въплъщава“[90]. Срещу Несторий се обявил открито и риторът Евсевий (впоследствие епископ на Дорилея), който веднъж прекъснал една от проповедите на Несторий с думите: „Това предвечно Слово за втори път се роди“[91] и го обвинил в лъжа и богохулство. Скоро след това върху вратата на храма била закачена прокламация (за чийто автор се смята същият Евсевий), в която Несторий бил обвинен като еретик и привърженик на Павел Самосатски[92]. Монасите в Константинопол вдигнали бунт срещу Несторий и няколко от тях, които отишли при него да искат обяснения, били затворени. Несторий се оплаквал, че враговете му го заплашвали, че ще го хвърлят в морето и затова предприел репресивни мерки (низвергване, бичуване, затвор и заточение) срещу тези от тях, които били под негова юрисдикция. Споменатият игумен Ипатий заличил името му в диптихите, а народът, под ръководството на монасите, искал веднага свикването на вселенски събор, като се оплаквал с думите: „Цар имаме, но епископ нямаме“. Император Теодосий II застанал на страната на Несторий, а неговата сестра Пулхерия – на страната на противниците му. Въпреки всичко това, нещата все още били под контрол. Спорът се изострил и задълбочил особено много, когато в него, движен от различни подбуди, с цялата си енергия се намесил св. Кирил Александрийски.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „В търсене на истината – продължение 4″, който трябва да се активира).

_________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[60]. Робертсон, op. cit., с. 346, 139; ср. Поповиh, op. cit., с. 564, според когото Методий е бил епископ на град Олимп, загинал мъченически през 311 година.

[61]. Болотов, op. cit., с. 157.

[62]. Робертсон, op. cit., с. 347.

[63]. Болотов, op. cit., с. 157.

[64]. Болотов, op. cit., с. 157.

[65]. Ibidem.

[66]. Подробности за тази услуга вж. у Болотов, op. cit., с. 160-161.

[67]. Подробности за избора на св. Иоан Златоуст вж. у Робертсон, op. cit., с. 353-354.

[68]. Срв. 5-то правило на Първия Вселенски събор.

[69]. Вж. 3-то правило на Втория Вселенски събор.

[70]. Подробности за осъждането и смъртта на св. Иоан Златоуст вж. у Болотов, op. cit., с. 168-174; Робертсон, op. cit., с. 363-368.

[71]. Привърженици на св. Иоан Златоуст участвали в така наречения Иоанов разкол (404-438 година), когато официално било признато православието му.

[72]. Поповиh, op. cit., с. 565.

[73]. Подробности виж у Майендорф, протоиерей Иоан. Введение в святоотеческое богословие, с. 256.

[74]. Ibid., c. 257.

[75]. Ibidem.

[76]. Събрани са у Migne, PG, t. 68-77. Описание и класификация на съчиненията му виж в Коев, Тотю. Op. cit., c. 105-106; срв. Майендорф, Op. cit., c. 258.

[77]. Лебедев. Op. cit., с. 164.

[78]. Коев, Тотю. Op. cit., c. 111-112.

[79]. Серафим. Op. cit., с. 16.

[80]. Глубоковский, Николай Никанорович. Блаженный Теодорит, епископ Кирский. Его жизнь и литературная деятельност, т. I, с. 62-63.

[81]. Надписани са под чуждо име, защото имало заповед съчиненията му да бъдат изгаряни; срв. Поснов. Op. cit., с. 403-405.

[82]. Historia ecclesiastica, у Migne, PG, t. 86, col. 2444; срв. Софоний, епископ. Исторический очерк несторианизма от его проявления в V веке до настоящаго времени, с. 8.

[83]. Коев, Тотю. Op. cit., с. 108.

[84]. Поснов. Op. cit., с. 228.

[85]. Робертсон. Op. cit., с. 180.

[86]. Болотов. Op. cit., с. 180.

[87]. Цит. по Коев, Тотю. Op. cit., с. 99.

[88]. Поснов. Op. cit., с. 397.

[89]. Болотов. Op. cit., с. 179.

[90]. Текста на тази проповед виж у Migne, PG, t. 65, col. 680-692.

[91]. Срв. Migne, PG, t. 67, col. 41.

[92]. Текста виж у Mansi, IV, 1008-1012.

Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1v