Етикет: св. григорий палама̀

Исихазмът и аскетизмът на св. Евтимий Патриарх Търновски*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Темата на настоящия Седми международен симпозиум на Търновс­ката книжовна школа, свързан с християнската култура в Източна Евро­па, е многоспектърна и широкообхватна. Това личи и от заглавията на докладите, включени в този симпозиум.

Самопонятно е, че когато и да се говори за Търновската книжовна школа от началото на нейното съществуване и до днес, естествено след­ва да се започва с осветляването на една или друга страна от богато оплодената дейност на нейните първосъздатели и светители Теодосий Търновски и Евтимий Патриарх Търновски и Всебългарски. За тях е пи­сано много и сигурно ще се пише още много.

Смятам за потребно да отбележа още в началото на своя доклад, че при така формулираната тема „Исихазмът и аскетизмът на св. Евтимий Патриарх Търновски“ ново научно откритие едва ли може да се очаква. Въпреки това тя все още не е напълно изчерпана и има какво да се доба­вя. Нещо повече, по нея се изказват различни мнения. Далеч съм от ми­сълта, че мнението, което сега ще изразя, ще бъде последно.

Бих искал да се спра накратко върху два момента:

1.Да припомня в резюмирана форма съдържанието на понятията исихазъм и аскетизъм. Правя това, понеже с тях понякога се злоупотребява, като се монополизират само в определени сфери.

2.Да посоча как св. патриарх Евтимий е разбирал тези духовни яв­ления и как ги е вграждал в своя личен мироглед и в църковно-обществе­ното си служение.

1.Както е известно, исихазъм е гръцка дума и в превод на български език като съществително ησυχία значи покой, безмъл­вие, мълчание. Това състояние се постига чрез трезвеност на ума във връзка с взаимния контрол на ума и сърцето. Това, че при исихазма се включва умът и сърцето, значи, че се включва цялостният човек, защото когато действат умът и сърцето, паралелно с тях или обусловена от тях действа и волята. Напълно утвърдилата се в човешкото съзнание мисъл, плод на ума, намира израз в категоричното решение на волята.

Като исторически феномен исихазмът възниква, развива се и се ут­върждава през XIV-ти век във Византия, за да проникне и в другите правос­лавни народи през същия и през следващия (XV-ти) век. Но като същност­на черта на християнството в източния регион той макар и не в тази му организирана форма е свързан с аскетизма в Египет и с породеното от аскетизма монашество, чийто основоположник е св. Антоний Велики, живял и изявил себе си през втората половина на III-ти и първата половина на IV-ти век (около 250-356).

Със св. Антоний Велики е свързано и началото на аскетизма в пър­вичната му форма. Именно тук е грешката по същество, която мнозина изследователи допускат, като отъждествяват аскетизма с монашеството или обратното – монашеството с аскетизма. Поради това в много спра­вочници, речници и енциклопедии – наши и чужди – аскетизмът се раз­глежда не отделно, а като част от монашеството. Вярно е, че аскетизмът е присъщ на монашеството, но не е негов монопол.

Самата дума аскеза (от гръцки άσκησις=упражнение) първоначал­но означавала упражнение на тялото с цел неговото укрепване, напри­мер упражнения на атлети, на борци. По-късно тази дума влязла в упот­реба и в духовната сфера като борба между тялото и душата, между Бога (боговете) и света, като своеобразна форма на дуализъм. Също така в една или друга степен аскетизмът е познат в различните религиозни сис­теми от древността[1]. В по-широк смисъл άσκησις значи подвиг в раз­лични сфери на живота. Това ще рече, че да си аскет, не значи да си само монах, отрекъл се от светските житейски наслади, а да си човек, който има и проявява силна воля, ограничава се от редица удоволствия в име­то на една възвишена идея. Оттук следва, че не може да се нарече аскет човек, който се упражнява във вършене на зли дела, в разрушителни де­яния; който се лишава примерно от сън, за да измисли с какво и как да навреди на другите, защото в подобни замисли и деяния няма нищо въз­вишено. Аскетизмът е сам по себе си добродетел, която, ако невинаги помага на другите, то поне никога не им вреди, но на този, който я про­явява, оказва винаги благотворно влияние. С това си духовно съдържа­ние думата аскетизъм е навлязла дълбоко в живота на християните, а не само в живота на монасите. И в същото време е монополизирана от монашестващите, макар че истински практикуващите аскетизма монаси никога не говорят за това. Не е пресилено да се каже, че човек може да бъде аскет, оставайки член на обществото, в което живее и част от което е – аскет, който предимно с дела се упражнява в доброто, който с живо­та си оказва благотворно влияние върху другите, с личния си пример им въздейства, при това им въздейства само положително, защото самият му подвиг (άσκησις) е положителен.

На свой ред исихазмът в същността си не е нищо друго, освен проявен на практика християнски аскетизъм. Вярно е, че от исихаста се изисква безмълвие и себевглъбяване. Но нима са малко случаите, когато човек може да говори и каже на другите повече с мълчание, отколкото с думи! Обикновено тези, които много говорят, малко казват. Има различни видове исихасти, както има различни видове аскети. Общото между всички тях е, че са обладани от благородни мотиви и са ръково­дени от благочестиви помисли, независимо от това дали са в уединение, или са в динамиката на семейния и обществения живот. Някои дори са на мнение, че да си аскет в светския живот е по-трудно, отколкото в монашеския, в живота на уединението.

Иска ми се още веднъж да подчертая, че да си исихаст и аскет невинаги означава да си откъснат от общение с другите, да си затворен в манастир или уединен в скромна килия. Ярък пример в това отношение е св. патриарх Евтимий Търновски, за когото ще стане дума след малко.

2.Св. Григорий Синаит (около 1265-1340) изучавал и съответно прак­тикувал мистичната форма на индивидуалното отшелничество. Изуча­вайки опита на монаси от Палестина, Синай, остров Крит и други, той развил и изградил системата на практическия исихазъм. И това е особе­но ценно, защото не мирянин, а монах-аскет, какъвто е св. Григорий Си­наит, изгражда тази система на практически исихазъм. Самопонятно е, че исихазмът на св. Григорий Синаит има монашеска окраска. Той е от­ражение на духа и спецификата на неговото време, възраждане възгле­дите на византийските мистици за съзерцанието и видението като най-висши средства за богопознание[2]. Неговият исихазъм от Парория про­никва и в тогавашна България.

Прочетете още „Исихазмът и аскетизмът на св. Евтимий Патриарх Търновски*“ →

Учението за Божия образ в човека според св. Григорий Нисийски и св. Григорий Палама̀*

Публикувано на от Dragan Bachev

The doctrine of the image of God in man according to st. Gregory of Nyssa and st. Gregory Palamas

Йоана Йорданова

Abstract

In this study, the doctrine of the image of God in man will be briefly exposed, following the opinion of the Holy Fathers Gregory of Nyssa and Gregory Palamas on the topic. This is a dogmatic question that requires a lot of attention, but here the author will focus only on some basic points: 1) what is the „image of God“ in man; 2) darkened – but unaffected in essence; 3) the restoration of the image of God – as an opportunity. Efforts on the part of man and the saving grace of God.

Key words: The image of God, St. St. Gregory of Nyssa, Gregory Palamas, dogmatics

***

Въведение

В настоящото изследване ще бъде изложено накратко учението за Божият образ в човека, като бъде проследено мнението на светите отци Григорий Нисийски и Григорий Палама̀ по темата. Това е догматически въпрос, който изисква много внимание, но тук авторът ще се спре само върху някои основни точки: 1) какво представлява „Божият образ“- в човека; 2) помрачен – но незасегнат по същност; 3) възстановяването на Божия образ – като възможност. Усилия от страна на човека и спасителната Божия благодат.

Думите на Бог относно сътворяването на човека в книга Битие гласят: „да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“ (Битие 1:26). „Думите „по подобие“, както се казва в превода на Седемдесетте, изразяват нещо динамично и все още нереализирано, докато „образът“ е вече реализиран и представлява сам по себе си първото стъпало по пътя към подобието“.

Изложение

„Като най-висше Божие творение човекът включва в природата си всички по-нисшестоящи сфери на битието: неорганичната, растителната и животинската. Със своя ум човекът обхваща цялата вселена. Именно поради това древните гърци учели, че човекът е микрокосмос, тоест малък свят. Светите отци обаче възразявали, че не в това особено единство със света се заключава истинското величие и слава на човека“. Свети Григорий Нисийски например отбелязва противоположно на схващането на античните философи, които говорили, че човекът е микрокосмос, че не се забелязва, „че едновременно с това човекът се оказва надарен с качествата на мухата или мишката“. Именно поради това истинското величие на човека не се заключава в нещата които го сближават с творението, а в нещата които го сродяват с Бога. И както е казано в Библията, истинското величие и достойнство на човека се състои в това, че той е създаден по Божи образ и подобие. „Откровението не уточнява в какво именно се заключава нашата съ-óбразност на Бога. Ако се обърнем към светите отци, можем да намерим у тях множество различни твърдения, които макар да не си противоречат едно на друго, въпреки това не могат да се установят върху някоя конкретна част в човека“.

Някои от отците на Църквата свързват Божия образ с царственото достойнство на човека, с неговото превъзходство над сетивното. Други смятат, че Божият образ се заключава в наличието на безсмъртната му душа. Има и свети отци, които търсят Божия образ в по-висшите способности на човека, които го отличават от животните: „ум или дух, разум или интелект, свободата на самоопределение“. Понякога Божият образ се отъждествява със способността на душата да познава Бога, да се приобщава към Божествения живот и да се изпълва със Светия Дух. А според светите Ириней Лионски, Григорий Нисийски и Григорий Палама̀ Божият образ се съдържа както в душата така и в тялото на човека. Случва се дори и у един свети отец Божият образ да намери различна трактовка в различните му съчинения. Например Климент Александрийски „в трактата си „Увещание към елините“ (глава 10) отнася израза „образ Божий“ към ума на човека, докато същевременно в съчинението си „Педагог“ (2, 10) той го асоциира с творческата способност“. При такова голямо разнообразие от формулировки, навярно ще бъде най-добре да последваме мнението на свети Епифаний Кипърски, който казва: „Няма никаква нужда да се определя или уточнява в коя част на нашата природа е запечатан Божият образ. Но ние трябва в простота да вярваме, че този образ е в човека… Понеже онова, което Бог говори, е истина, дори то и да се изплъзва в някои отношения от нашето разбиране.“

Св. Григорий Нисийски (335-394)

Обобщавайки същите тези различни мнения на светите отци за Божия образ в човека, свети Григорий Нисийски пише: „Бог по (Своята) природа е самата Благост… Той създава човека не поради някаква друга подбуда, а само защото е благ. … Съвършенството на благостта се проявява в Него с това, че Той призовава човека от небитие към битие и в изобилие му дарува всяко благо. А списъкът на тези блага е толкова дълъг, че е невъзможно да се изброят, и всички те се съдържат накратко в един израз: човекът е създаден по образ Божий… Образът затова и си прилича с Първообраза – защото е изпълнен с всяко благо.“

„Многостранно и динамично учение за „образа“ можем да намерим и в съчиненията на свети Григорий Палама̀“. Доста често той прокарва едно определено различие между образа Божий и онова, което е „по образ Божий“…

„Образ Божий е само Синът Божий, а човекът е сътворен по Божия образ, тоест той е различен от Бога образ, докато Синът е идентичен образ. Светия отец съзира „образа“ в ума на човека, който е най-висшата част от неговата природа. Подобно на различието, което съществува у Бога между същността и енергиите, между ума и неговите енергии също съществува различие“. Енергиите на ума са мисълта и интуицията, които не бива да се смесват с ума, от който произхождат, макар и да не могат да се разглеждат като напълно различни от ума, тъй като те са външното разкриване на ума. По-нататък Палама̀ продължава в разсъжденията си за „образа“. „Както Бог е Троица в Единица, тоест Ум, Логос и Дух (при единството на Същността), така и човекът, сътворен по образ Божий, е получил в наследство триединството на ума, словото и духа“. От ума човешки произхождат словото и духът. И по същия начин както Бог поддържа и дава живот на света чрез Своя Дух, така и човешкият ум поддържа и оживява тялото си чрез своя дух. Това за Палама̀ се явява важно условие, което служи за потвърждение, че в човека „Божият образ е по-съвършен, отколкото в Ангелите. Ангелите подобно на човека притежават ум, слово и дух, но техният дух не обладава творческа сила, тъй като не е съединен с материално тяло“. Според последователите на Платон човешката душа е пленник (затворник) в тялото, който очаква своето освобождение. В действителност обаче вярното е обратното: душата така хармонично се слива с тялото, че тя никога не би пожелала да го напусне и наистина не прави това, освен ако не бъде принудена от болест или от външна сила. „По силата на тази „привързаност“ на душата към тялото Божият образ динамично обхваща целия човек“. Тук Палама̀ подобно на свети Ириней Лионски съзира „образа“ както в душата, така и в тялото на човека. Друго нещо на което се набляга е фактът, че човекът е надарен със способността за всички видове познание: „интелектуалното, разсъдъчното и сетивното“. Творческата способност също е притежание единствено на човека.

Прочетете още „Учението за Божия образ в човека според св. Григорий Нисийски и св. Григорий Палама̀*“ →