Любомир Тенекеджиев

Съвременната представа за мира е свързана преди всичко с отсъст­вие на граждански и политически конфликти. Но в действителност това понятие има значително по-широко съдържание, което получава най-пъл­но изражение в постигането на духовен мир, плод на който може да бъде пълноценният и щастлив живот на личността. В християнското съзнание мирът намира своята аргументация в основната човешка добродетел – любовта. Той не е самоцел, а последица и мярка на човешкия стремеж към все по-пълно обладаване на добродетелите.

Изхождайки от това разбиране, светите отци са разсъждавали върху тази проблематика и са оставили за поколенията безценни образци на истинска мъдрост. Особено място сред тях има св. Василий Велики, кой­то чрез живота и творчеството си е дал нагледен пример за практическо приложение на християнския идеал. За изключителните му заслуги в об­ластта на богословието и в частност християнското разбиране за мира роля са изиграли различни фактори. На първо място трябва да се отбеле­жи рефлексията от историческите особености на неговото време. Той е живял и творил в една привидно спокойна за Църквата обстановка (330-379 година), когато християнството вече се е било избавило от гоненията на езичниците и придобило статут на официална религия. На практика оба­че това е времето на едно от най-значителните вътрешни сътресения в църковния живот, появило се вследствие на върлуващата арианска ерес. Тази обстановка изисквала изключителен такт на действията и прециз­ност на словото от св. Василий, който бил архиепископ в Кесария Кападокийска.

Друг фактор, оставил положителен отпечатък при формиране мирог­леда и регулиране действията на светия отец, са неговите личностни ка­чества. Богато ерудиран, познаващ в детайли Свещеното Писание и изключи­телно добродетелен в дела и помисли, св. Василий се явявал като прите­гателен център на здравомислещите и истински религиозни християни. Неговият благ, смирен, човеколюбив и боголюбив характер се оказал из­ключително благоприятен в стремежа му за помиряване на крайностите в различните течения. Но най-значим фактор за изграждането му като богослов, привеждащ в дело християнския идеал, е неговият богоозарен ум, който бил пример за истинска мъдрост и смирение.

Разсъждавайки за мира, св. Василий Велики изхождал от християнс­кото разбиране, че той е Божия повеля и има своята отправна точка във вътрешния мир на човека. Поради сложната конфликтна ситуация в цър­ковните среди по онова време, той си припомня с умиление дори за от­миналите дни на жестоки гонения: “Като вземаме писмото в ръце и отно­во го прочитаме, и виждаме изобилстващата благодат на Духа в него, мислим си за древните времена. Тогава разцъфтяваха църквите Божии, утвърдени във вярата, съединени в любовта, също както в едно тяло ди­шат отделните членове в един дъх. Тогава явни бяха гонителите, явни и гонените. Във война бяха тогава повечето хора и кръвта на мъчениците оросяваше църквите… Тогава християните имахме мир помежду си. Он­зи мир, който ни остави Господ. Мир, от който сега не ни е останало и следа”[1]. В случая светият отец говори конкретно за църковните раздори от онова време. Но в посочения текст недвусмислено акцентът е поста­вен върху два момента, имащи пряко отношение към мира. От една стра­на той, е богоустановена норма. От друга – духовният мир на човека е отправна точка за всички други форми на мира, които в своята съвкуп­ност са предпоставка за процъфтяване на конкретната личност и на об­ществото.

Затова светият отец с дълбоко огорчение започва да търси причините за съпротивата срещу мира, изхождайки от духа на християнското учение. Според него плурализмът на идеите, мненията, целите и стремежите на отделната личност или обособени групи в човешкото общество не могат да бъдат повод за конфронтация. Дори когато една от страните в даден спор е в грешка, това не я поставя в по-недостойно положение спрямо останалите. Нагледен пример за подобна толерантност към чуждото мне­ние е отношението на св. Василий Велики към Дионисий. Светият отец е убе­ден и не скрива, че Дионисий Александрийски е посял всред хората се­мената на несъгласието, които в онова време всявали сериозен смут сред обществото: “Идеите, за които ме питаш, дойдоха до нас от Дионисий… Не разполагам c текстовете, затова не ти ги пратих. Наясно сме обаче с проблема. Не във всичко се възхищаваме от Дионисий, а дори някои не­ща съвсем не признаваме[2]”. Независимо от това св. Василий не се коле­бае да титулува Дионисий – Велики, признава го за авторитет в църков­ните дела и със смирение отбелязва: “Великият Дионисий погрешно смя­таше, че нямало нужда да се кръстят отново кръстените не според преда­дения ни обичай. Все пак не бива да държим спомена за леките му подхлъзвания[3]”. Всяко мнение и действие на човека според светия отец има ня­каква своя вътрешна мотивация. И ако то не е злонамерено, не се спеку­лира с него, не се правят опити за насилственото му налагане сред други­те, не се упорства в осъзнатата вече заблуда, тази човешка грешка не принизява достойнството му. В подобни ситуации като основна причина за нарушаване на мира се приема упорството на онази страна, която за­щитава неправилното мнение. Но това е твърде относително и справед­ливо само теоретически. Обективна оценка на конфликтната ситуация може да бъде направена много трудно и най-вероятно едва от следващи­те поколения, които биха могли сравнително безпристрастно да обсъж­дат отминалите вече събития, независимо че дори и тогава всичко е отно­сително. Освен това, в рамките на ограничените възможности на човеш­кия разум, етическата оценка придобива различни нюанси в зависимост от нравствените качества и способности.

И все пак, всеки има относително прецизен критерий за оценяване: “Не бива в съдния ден да кажеш – не познавах добро и зло. Защото твоите лични способности ще те изобличат. Способности достатъчни да разли­чиш добро и зло. Материалните тежести измерваме според стрелката на кантара. А онова, което е за предпочитане в живота, различаваме го със свободен акт на душата[4].”

Неправилното решение на някой частен въпрос, лежащ в основата на конфликт, според св. Василий също не може само по себе си да се приеме като основна причина за отхвърляне на мира. Наред с личната грешка, наред с твърдата защита на убеждението, необходимо е да има още някоя особена, специфична причина, превръщаща разногласието в раздор, ом­раза и дори война. Каква може да бъде тази причина толкова съществена и силна, че нейното въздействие да променя висшата християнска добро­детел – изповедничеството на истината – в най-велик грях – противене на истината?

Отговорът на този въпрос се разкрил пред очите на св. Василий Ве­лики в най-тежкия момент на неговия живот – когато рухвали неговите надежди за единство на Църквата. И макар проблемът да касаел привид­но само християнските среди, той рефлектирал в цялостния живот на обществото, като разкривал и принципните въпроси относно мира и враж­дата.

По онова време Западът в лицето на Рим безспорно имал правилно отношение по възникналия на Изток догматически спор. Според мнени­ето на св. Василий Велики общението с тях би могло да е нагледен при­мер на реализиран християнски идеал. По този повод той пише: “Насто­ящето състояние, да си кажем истината, е настоящият смут в Църквата[5]”. По нататък отправя смирена молба: “И преди да я е застигнала пълна разруха, побързайте да дойдете при нас… Молим ви, най-искрени наши братя, подайте ръка на падналите на колене[6].” Но реалностите за жалост не били такива. Рим бил твърде високомерен и неспособен да чуе и проз­ре действителното състояние поради своето високомерие[7]. Светият отец дори достигнал до идеята, че към тях трябва да се обръща не с молба за помощ, а с укор. На практика горделивостта е такъв грях, който ни прави истински врагове на Бога, “защото хора, които са действително надмен­ни, когато им се угажда, стават още по-надменни[8]”. Освен това, логичен извод от конкретната ситуация е, че не съществува разлика между така наречените активни и пасивни проявления на горделивостта. Ако Изто­кът се раздира от вътрешни горделиви спорове и вражди, Западът само­доволно злорадства над злочестието му. “А Господният раб да не влиза в крамоли, но нека бъде към всички кротък, поучлив и търпелив – съветва той. С кротост да наставлява противниците, та дано Бог им даде покая­ние, та да познаят истината и да се освободят от примката на дявола, който ги е уловил живи, за да изпълнят волята му (2 Тимотей 2:24-26). Зато­ва нужно е да се покоряваме на тези, които с боязън и страх чакат при­шествието, и не бива да упорстваме, търсейки свади”[9]. Защото “Бог се гневи…, за да направи благо на грешниците. Наказва ги не за да ги изтре­би, а да ги вразуми и поправи[10].”

Св. Василий оценявал голямата тежест на основния човешки грях: “Може би първият грях е възгордяването и високомерието, защото дяво­лът, след като се възгордял заради дадените му достойнства, се отдале­чил от Бога[11].” Освен това той съзнавал че в основата си враждата, противопоставянето и войната са дело на Лукавия, който във всички житейски ситуации се стреми да всява разединение, и така да руши хармонията в света. А стремежите на демоничните сили трудно остават без резултат. Светият отец пише в тази връзка: “Завладялата душите ни страст към спорове тласка всички ни към съревноваване в злото[12]”. В тази луда над­превара християнският стремеж към всеобхватна любов се измества от омразата[13]. Разрушавайки външния мир, човекът руши и вътрешния, ка­то въвлича самия себе си в ожесточена вътрешна война – състояние на духа, което го отдалечава от истинското щастие. Това непрестанно вът­решно безпокойство е благоприятна почва за процъфтяване на порока, и най-вече на горделивостта. Именно тя създава измамното впечатление за превъзходство над останалите и стремеж към лично облагодетелстване и почести. А това е чуждо на християнския морал. “Ако ние – пише св. Василий, – като се възгордяваме, се изпълваме със суета спрямо себе си и с високомерие, попадаме неизбежно в отсъдата, която е застигнала дяво­ла[14]”, “защото не се унижава онзи, който се покорява на ближния от лю­бов”[15]. Св. Василий привежда и редица примери от Свещеното Писание, кои­то призовават към смирение: “Затова и Господ каза – който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички, на всички слуга (Марк 9:35), като се отчужди от собствените си желания по подражание на Самия Гос­под, който казва – слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил (Иоан 9:38)”[16].

Човекът според св. Василий Велики е сложно взаимодействие между дух и плът. Душата и умът, създадени по образа на своя Създател, са в действителност същността на човека. А тялото и възприеманите чрез не­го ограничения са само притежание на човека, оръдие предназначено да бъде колесница за душата в земния живот. Цялото видимо творение е само среда за изява на духовните му способности, но в действителност е чуждо на самия него[17]. Той сполучливо сравнява човешкия живот с път, по който венецът на творението трябва да върви с обичайните за всяко пътешествие случайни и мимолетни срещи, сполуки, бедствия, наслади и скърби. По неведом начин и не по своя воля човек тръгва по този път, при безусловната необходимост непрекъснато да се движи по него. По този път той обладава по-големи или по-малки пространства. Разбира се, в никому неизвестния момент на смъртта всеки завършва своето неволно пътешествие. Св. Василий пояснява: “Пътят, това е нашият живот. А про­тивникът – това са онези сили, които съпътстват нашия живот, които се стараят всячески да ни отвърнат от Бога[18].” Важно е човек да знае нравс­твения смисъл на земния си живот. Светият отец оценява това знание изклю­чително високо. “Истинската мъдрост – казва той – е различаване на оно­ва, което може да се върши, и което не бива да се върши. Който я следва, не ще отстъпи никога от добродетелта и никога не ще се измъчва от пос­ледиците на злото[19].” Земният живот според него е училище за доброде­тели, в което той само се подготвя за встъпване в истинския живот, в нематериалното царство на предвечния Бог. “Според нашия догмат – каз­ва св. Василий – целта, към която сме се устремили, е блаженият живот в бъдещия век[20].” Както в най-добре устроените училища, всичко окръжа­ващо човека в земния свят има педагогическа цел. Предназначено е да бъде средство за възпитаването му, за да може посредством силата на божествената премъдрост неотклонно да изпълнява тази цел на практи­ка. Цялата природа, наред с праведните или грешните хора, се явява на практика изпълнител на отсъдата и волята Божия. Дори демоничните си­ли, макар и неволно, служат за усъвършенстването на човека в доброто[21]. Но наред с това трябва да се има предвид, че земният живот на човека все още не е истинският живот. Разбира се, не в смисъл, че той е призра­чен или нереален, а че всичко в него е твърде условно[22]. Трябва да се има предвид и фактът, че грехът напълно е извратил съзнанието на грешника, така че мъдрото в неговите очи се оказва в действителност напълно нера­зумно, а злото – действително благо, и обратно[23]. Но дори и мъдростта в този свят св. Василий определя като гадаене за истината, съзерцание на отражението на истината, а не познаване на самата нея. Възможната за човека добродетел в този свят е толкова различна от съвършенството, че земният живот според светия отец следва да наречем единствено “милост Божия, защото и в отвъдното съдът няма да е без милост, тъй като е не­възможно да се намери свободен от грях човек[24]”. Дори самото служение на Бога в този свят, според него не е напълно освободено от нечистоти[25]. Земната добродетел на човека се свежда само до правилното ползване на Божиите дарове. Това ще рече, че всичко позитивно в нея принадлежи в действителност на Бога. Добродетелният човек не препятства нейното изпълнение, за да може да достигне всичко създадено от Бога предназна­чението си според Твореца[26]. Господ Иисус Христос завеща мир на чове­ците и никой няма моралното право да се противи. При това не бива да забравяме, че тези цели при всички случаи ще бъдат постигнати, та дори човек и да злоупотребява с Божиите дарове[27]. А резултатът от доброде­телта се оказва полезен, преди всичко за самия добродетелен човек[28]. За­това стремежът на всеки трябва да е насочен към обладаване любовта до възможно най-висша степен на самоотричане. Онзи, който в молитвите си към Бога, се отказва от своето вечно спасение заради избавлението на своя ближен от вечна гибел, си обезпечава вечно спасение и получава многократно повече от това, което е жертвал. Защото е невъзможно да се отчужди от Бога този, който от любов към Него и в изпълнение на най-важната заповед се отказва от благодатта Божия в полза на другиго[29].

Тази условност на всичко земно не дава на човека основание за въз­гордяване и презрително отношение към другите събратя[30]. Следовател­но не съществува каквато и да било божествена предпоставка за вражда­та и разединението между хората. И доколкото противопоставянето е ед­на житейска реалност, нейната причина може да бъде търсена само в де­моничното подчинение над човешкото съзнание. Особеното положение на човека като единствен носител на образа Божи, благоприятства из­мамната горделивост. Както е известно от Свещeното Писание, тази възмож­ност не след дълго станала реалност. Първият човек паднал, независимо от изобилието на даруваните му от Бога благодеяния, решавайки сам да облече себе си с по-голяма слава от онази, която му била дарувана от Твореца. От този момент обещанието за превъзходство над другите ста­нало постоянна примамка в ръцете на дявола за увличане на хората в грях[31].

Именно в човешката горделивост св. Василий Велики открива същ­ността на съпротивата срещу мира. Подклаждана от демоничните сили, тя руши всичко прекрасно и възцарява тревога и печал. За това според св. Василий Велики стремежът на всеки християнин трябва да е насочен към игнориране на горделивостта. По този повод той казва: “В замяна на всяка светска слава, за нас е достатъчно да се наречем роби на един такъв Господар[32]”. Защото “блажен е не този, който е беден, а онзи, който изби­ра заповедите на Христа вместо богатството в света”[33], а всяко действие, имащо своя източник и цел в самите нас, е вече зло. “И целомъдреният става нецеломъдрен, когато се види по човешки. Той не се старае към добродетел, а се хваща за славата на доброделтта”[34] – казва св. Василий.

Отличителна черта на добродетелния човек е смирението, защото в него истинската любов към ближния е израз на всеобемащата любов към Бога[35]. Той знае, че на каквото и унижение да бъде подложен, то е истин­ско благодеяние на фона на действителния му нравствен облик. Затова би било неразумно, несправедливо и греховно човек да се наскърбява. “Който е преуспял в смирението, като чуе укори, не ще се притесни в душата си, че го позорят с думи”[36] – казва св. Василий. Колкото повече той приема това унижение не като лична обида, а като съдействие от Твореца за негово нравствено усъвършенстване, толкова това го прави свободен участник в страданието на Сина Божи. По този начин унижението се преобръща в слава, защото в действителност му се прави велико благодеяние, а не оскърбление. Св. Василий е убеден, че “който с Божи­ята помощ се е изправил от състоянието си на падение, той обещава на Бога приношение с добрите си дела[37]”. Освен това: “Всички хора имат нужда от голяма помощ, задето заради намиращата се в тях немощ, те се натъкват на много нещо, което е тъжно и трудно. Така те, като търсят убежище от всичките тези беди…, прибягват към Бога, като имат за свое успокоение единствено живота в Бога[38]”. По този начин дълбокото сми­рение на християнина го предразполага да вини за всичко лошо самия себе си. Делата на другите той разглежда като необходимо благо за собс­твеното си нравствено развитие. Това е пътят за неразривно съединяване с беззаветната преданост към волята Божия. А тя необходимо изисква вярност на Богооткровената истина и най-искрена любов към ближния. Очевидно най-високата степен на усвояване на християнските доброде­тели от гледна точка на св. Василий представлява любовта към грешни­ка: “Блажен е скърбящият за грешник, който е в голяма опасност[39]” – каз­ва той.

Изложените разсъждения на св. Василий Велики относно мира и при­чините за неговото нарушаване привидно ни връщат в една отдавна от­минала епоха. Но засегнатите от него въпроси представляват инфилтри­рана мъдрост от непреходните божествени истини. Затова те и днес са в основата на християнското ни разбиране за мира. И ако трябва да поглед­нем към непрестанното разделение в съвременното ни общество от по­зицията на вечността, неминуемо ще съзрем в основата му човешкия по­рок. За борба с него трябва да се намери и верният път. А според св. Василий Велики “най-широкият път към намиране на истината е стара­нието върху Свещеното Писание. В него се намират основания за делата и е описан животът на блажените мъже като одушевени изображения на жи­вот по Бога – изображения, предложени за подражание на добрите им дела[40]”.

_________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият представлява доклад, четен от него на Международна научна конференция „Религия, образование и общество за един мирен свят“, проведена в Кърджали, 31 октомври-1,2 ноември 2003 година.

[1]. S. Basilius Magnus, Epistola 144 – Migne. PG, t. 32, col. 636.

[2]. Epist. 112 – Migne. PG, t. 32, col. 268-9.

[3]. Epist. 188. c. 1- Migne. PG, t. 32, col. 664-6.

[4]. Hom. in Ps. 61, v. 10 – Migne. PG, t. 29, col. 480.

[5]. Epist. 66, 1 – Migne. PG, t. 32, col. 424.

[6]. Epist. 92, 3 – Migne. PG, t. 32, col. 484.

[7]. Cp. Epist. 215. Migne. PG, t. 32, col. 789-92.

[8]. Epist. 239, 2. – Migne. PG, t. 32, col. 893.

[9]. Moralia, reg. 70, cap. 32-3. – Migne. PG, t. 31. col. 841.

[10]. Hom. in Isaiam. I, v. 26- Migne. PG, t. 30. col. 220.

[11]. Hom. in Isaiam. 2, v. 12. – Migne. PG, t. 30. col. 261.

[12]. De Spiritu Sancta, c. 30, n. 77 – Migne. PG, t. 32, col. 213.

[13]. Cp. De Spiritu Sancta, c. 30, n. 77 -‘Migne. PG, t. 32, col. 77.

[14]. Epist. 56. – Migne. PG, t. 32, col. 405.

[15]. Epist. 65. – Migne. PG, t. 32, col. 421-4.

[16]. Ibid, c.l – Migne. PG, t. 31, col. 1081.

[17]. Cp. Hom. quod mundanis adhaerendum non sit 5-7. – Migne. PG, t. 31, col. 548-53.

[18]. Hom. in Isaiam 3, v. 12. – Migne. PG, t. 30, col. 305.

[19]. JHom. in princ. Proverb. 6. – Migne. PG, l. 31, col. 400.

[20]. Hom. in Ps. 48, v. 1. – Migne. PG, t. 29, col. 432.

[21]. Cp. Hom. in Ps. 32, v. 4. – Migne. PG, t. 32, col. 330.

[22]. Cp. Hom. in Ps. 32, v. 16. – Migne. PG, t. 32, col. 345.

[23]. Cp. In Isaiam c. 5, v. 21. – Migne. PG, t. 30, col. 412-13.

[24]. Hom. in Ps. 32, v. 5. – Migne. PG, t. 32, col. 329-33.

[25]. Cp. Hom. in Ps. 7, v. 3, 9. – Migne. PG, t. 32, col. 233.

[26]. Cp. Hom. in Ps. 29, v. 2. – Migne. PG, t. 32, col. 309.

[27]. Cp. Hom. quod Deus non est auctor malorum, 5. – Migne. PG, t. 34, col. 340.

[28]. Cp. Hom. in Ps. 28. – Migne. PG, t. 29, col. 281.

[29]. Cp. Reg. fus. tract. 3. 2. – Migne. PG, t. 31, col. 917.

[30]. Cp. Reg. brev. tract. 216. – Migne. PG, t. 31, col. 1225.

[31]. Cp. Hom. quod Deus non est auct. mal.6. 7. – Migne. PG, t. 31, col. 344-5.

[32]. Hom. in Ps. 33, v. 3 – Migne. PG, t. 29, col. 328.

[33]. Hom. in Ps. 33, v. 7 – Migne. PG, t. 29, col. 361.

[34]. Hom. in Isaiam 16, v. 14 – Migne. PG, t. 30, col. 668.

[35]. Cp. In Ps. 33, v. 17-20. – Migne. PG, t. 29, col. 345-8.

[36]. Hom. in Ps. 61, v. 1 – Migne. PG, t. 29, col.  469.

[37]. Hom. in Ps. 29, v. 2 – Migne. PG, t. 29, col.  309.

[38]. Hom. in Ps. 45, v. 2 – Migne. PG, t. 29, col.  420.

[39]. Reg. brevius tract. 175. – Migne. PG, t. 31, col. 1197.

[40]. Epist. 2, 3 – Migne. PG, t. 32, col. 228.

Изображение: авторът Любомир Тенекеджиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-b6t

Илия К. Цоневски

Въпросът за изворите на нашата вяра е бил винаги жизнен в историята и живота на Църквата Христова. Но той има особено важно значение в днешната икуменическа епоха, когато се водят или подготвят диалози между Православната църква и другите християнски църкви и изповедания за сближение и съединение, защото от неговата правилна постановка и от правилното му разрешение зависи до голяма степен успешното провеждане и завършване на тия диалози. Този въпрос е бил предмет на разглеждане още от древно-християнско време в литературно-богословското творчество на светите отци и учители на Църквата, които са „били не само изповедници на правата вяра, но заедно с това велики богослови, тънки мислители, дълбоки духовници и зрители на божествените тайни“[1]. В своите съчинения св. отци излагат и изясняват истинското Христово и църковно учение и по този начин се явяват авторитетни тълкуватели на Св. Писание и верни и точни изразители и пазители на Св. Предание. Затова тяхното учение и тяхното свидетелство на истината има за членовете на Църквата авторитетно значение. Между всички тях обаче особено ярко блести тризвездието на бележитите и ненадминати проповедници и защитници на православното учение великите вселенски учители Св. Трима Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст – патрони на всички православни висши богословски училища.Какво учат те за Св. Писание и Св. Предание като изява и начин на разкриване и съхранение на единствения извор на вярата – Божественото откровение?

Според св. Василий Велики главен извор на вярата в широк смисъл и оттук авторитета, върху който почива тя, е Св. Писание. Него трябва да имат вярващите като неотменно ръководство в борбата си със заблудите на еретиците. От него предимно е изхождал и върху него е изграждал своята защита на вярата, особено на богооткровеното и църковно учение за Св. Троица и за единството на Църквата, сам св. Василий, напълно убеден в неговата боговдъхновеност[2].  Автор на пророческите думи според него е Св. Дух[3], цялото Св. Писание е написано по Негово вдъхновение[4]. „Трябва да вярваме на Писанията, подчертава той, като съдържащи в себе си Божия мисъл и по такъв начин да пристъпваме към разбиране на написаното в тях… Преди всичко трябва да вярваме с простата вяра, че Писанията са боговдъхновени и полезни, а след това в тънкост и с всичката задълбоченост да изследваме съдържащите се в тях мисли“[5].  В своя библейски разказ за сътворението на света Моисей излага това, което му е открито от Бога, и неговите думи са думи на истината, понеже са му открити от Св. Дух[6]. Сам св. Василий иска във всички случаи – и в живота, и в учението си — да следва Св. Писание, понеже то съдържа божествените слова, божествената мъдрост[7]. Затова то трябва да се пази чисто и неповредено, за да не се стигне до отпадане от вярата. „Ако пък е верен Господ във всичките Си слова, подчертава св. Василий с думите на Псал. 144:13, „всички Негови заповеди са верни, твърди отвека-довека, основани върху истина и правота“ (Псал. 110:7-8), то да се отхвърля нещо от написаното или да се вмъква нещо от ненаписаното е явно отпадане от вярата и изобличаване на своята гордост, понеже нашият Господ Иисус Христос е казал: „Моите овци слушат гласа Ми“ и преди това: „подир чужди човек не вървят, а бягат от него, понеже гласа на чуждите не познават“ (Иоан. 10:27,5); и апостолът строго запрещава да прибавяме нещо към боговдъхновените Писания или да отмахваме нещо от тях, като посочва пример, взет от човешките обичаи, когато говори: „и човешко завещание, утвърдено вече, никой не разваля, нито допълня“ (Гал. 3:15)[8]. Затова св. Василий пояснява, че в разкриването на вярата ще се придържа точно към онова, което е дадено в Св. Писание: „Сметнах за съобразно с общата моя и ваша цел да изпълня изискването на вашата в Христа любов в простотата на правата вяра, като говоря това, на което съм научен от боговдъхновеното Писание. При това ще пестя ония понятия и изрази, които не се намират буквално в божественото Писание, макар и да запазват мисълта, която се съдържа в него“[9]. Св. Писание е необходимо за изучаване като неотменно ръководство в живота на вярващите, защото винаги е полезно, винаги дава изобилна храна на душата и сочи пътя на нравственото усъвършенстване и единение с Бога[10]. Ако всички вярващи биха се придържали винаги и неизменно към даденото в Св. Писание богооткровено учение, никога те не биха се отклонявали от истината, не биха изпадали в еретически заблуди и не биха нарушавали единството на Църквата. „Ако всички, върху които е призовано името на Бога (Отца) и на нашия Спасител Иисуса Христа, биха пожелали да не искат нищо друго освен евангелската истина, да се задоволяват с апостолското Предание и с простотата на вярата, то не би било необходимо и ние в сегашно време да говорим, а напротив, и сега, разбира се, бихме възлюбили същото мълчание, което предпочетохме отначало. Но понеже врагът на истината постоянно увеличава злото с нови добавки и към плевелите, които отначало е посял в Църквата, прибавя нови плевели, и сега, като дири оръдия, които да вместват в себе си всичкото негово коварство, под покривалото на християнство внушава мисълта да се отрича божественото достойнство на Единородния, като смущава с тази светска и суетна мъдрост чистотата и простотата на учението на Духа Божи и като въвежда със сладкодумието си в заблуда люде най-вече простодушни, то и ние по необходимост, заради вашата предписваща това любов и заради собствената своя безопасност — като не обръщаме внимание на своята немощ в това дело, макар съвсем да не сме се упражнявали в подобен род речи, — според степента на дадената ни от Бога благодат, се решихме да се застъпим за истината и да изобличим лъжата. Защото разсъждаваме, че непременно ще постигнем поне една от трите добри цели: или да дадем със своето изобличение на заразените вече лекарство против злото, или да доставим на здравите във вярата не малко предпазване, или несъмнено сами ще се сподобим с награда заради това, че желаем на братята най-доброто“[11]. Ония пък вярващи, които не запазват завинаги вероизповедта, която са възприели още с встъпването си в Църквата Христова чрез тайнството кръщение, когато са се освободили от идолите и са пристъпили към живия Бог, сами правят себе си чужди на Божиите обетования, понеже постъпват въпреки своето обещание, което са дали при изповядването на вярата[12]. Затова св. Василий моли „онези, които са възложили надеждата си на Христа, за нищо друго да не се грижат освен за древната вяра; но както вярваме, така и да се кръщаваме, и както се кръщаваме, така и да славословим (Бога). Достатъчно е за нас да изповядваме тези Имена (Отец, Син и Св. Дух, ск. м.), Които сме приели от Св. Писание, и да избягваме в това нововъведения. Защото нашето спасение е не в изобретяването на нови имена, но в здравото изповядване на Бога, в Когото сме повярвали“[13]. И св. Григорий Богослов учи ясно, че Св. Писание е боговдъхновено. „То е начертано, според думите му, от Св. Дух чрез езика на свети мъже“[14]. Всичко в него е написано с определена цел. Целта и на маловажните събития, споменавани и описани в него, е назиданието на приемащите го. „Онова, което се съдържа в Св. Писание, подчертава св. Григорий, е написано не без цел и не е една грамада от думи и предмети, събрани за развлечение на слушащите го, не е някаква примамка за слуха, която служи само за забава. Такава е целта на баснословията на ония елини, които, като не се грижат много за истината, омайват слуха и сърцето с изяществото на измислиците и с разкоша на изразите. Но ние, които старателно извличаме духовния смисъл от всяка черта и буква (на Писанието, ск. м.), ни най-малко не сме съгласни да мислим (това би било несправедливо), че и най-незначителните деяния са били подробно описани без всякаква цел и са съхранени до наше време. Напротив, целта им е да служат като паметници и уроци как да съдим в подобни обстоятелства, та следвайки тези примери като правила и предначертани образци, да можем да избягваме едно, а друго да следваме”[15]. Св. Григорий съветва непрестанно да се чете и изучава Св. Писание, за награда на което Бог ще даде да се прозре в съкровения му смисъл[16]. При тълкуването на Св. Писание трябва еднакво да се избягват крайностите на буквалното и алегоричното му разбиране и изясняване[17]. През времето на св. Григорий очевидно са били твърде много разпространени апокрифните писания (евангелия, апостолски деяния, апостолски послания и апокалипсиси), та е станало нужда в едно от писмата си да подчертае, „че не всяка книга, която носи достоуважаемото име писание, несъмнено го заслужава. Защото има и лъжовни и крайно съмнителни книги, които несправедливо някои причисляват към Писанието[17а]. Затова, за да предпази вярващите от опасността да изпаднат в заблуда и да бъдат измамени от тези лъжовни книги, св. Григорий посочва канона на боговдъхновените Писания, като изброява пo ред старозаветните и новозаветните книги. Ако се спазва даденото в тях учение, ще се избягнат примките на света[18].

Св. Иоан Златоуст е най-видният представител на Антнохийската богословска школа. Той е бил обаче чужд на крайностите на някои нейни представители в прекомерното буквално тълкуване на текста на Св. Писание, а също и на противоположните крайности на Александрийската богословска школа с пресиления ѝ алегоризъм. За него, както и за другите двама светители, Св. Писание е боговдъхновено, божествено Писание[19]. То съдържа божествена философия, божествени слова. В него са дадени в пълнота основните истини на нашата вяра[20]. Авторите на свещените книги според него са живи оръдия на Божия Дух. Чрез тях беседва с човеците Сам Бог, истините на божественото учение им възвестява Св. Дух[21]. Както в Стария Завет Св. Дух е говорил чрез устата на пророците, така в Новия Завет св. апостоли не говорят нищо човешко, но всичко е дело на Св. Дух[22]. Мислите, изразени от боговдъхновените писатели в написаните от тях свещени книги, са дело не на човешкия ум, а на божествената благодат[23]. Сам Господ съпътства авторите на свещените книги и говори чрез техните слова[24]. Вярващите не само влизат в общение с Христа в св. тайнство Евхаристия, но и слушат гласа Му, защото Той говори чрез евангелистите[25]. Най-силното доказателство за боговдъхновеността на Св. Писание според св. Иоан Златоуст е бързото разпространяване по целия свят на божественото учение, което се съдържа в свещените книги. Още по-удивително е това, че авторите на тези книги са били почти неуки люде, рибари, митари и занаятчии[26]. Обаче проповедта на тези гонени, презирани, подлагани на мъчения ученици Христови са приели еднакво и прости люде, и мъдреци, роби и свободни, варвари и елини[27]. „Как са придобили вяра Писанията на тези люде? – пита св. Иоан Златоуст.- Как са могли да придобият удивление, вяра и слава по цялата вселена неуки човеци? Мнозина са били свидетели на тяхната проповед. Те имали при това много врагове и противници. Светите евангелисти, като написали Евангелията, не ги скрили в някое кътче на вселената, а ги разпространили навсякъде, по суша и море, та всички да ги узнаят. И сега те се четат в присъствието на врагове и нищо от написаното в тях никого не е съблазнило. И това е напълно естествено, понеже навсякъде една и съща божествена сила всичко е произвеждала и извършвала. Защото иначе по какъв начин са могли така да мъдърствуват митничарят, рибарят и неукият? Каквото някога езичниците не са могли и насън да си представят, това те са проповядвали с голяма увереност и убедителност…, не на двама, не на двадесет човеци, не на сто, не на хиляди и на десетки хиляди, а на цели градове, племена и народи, по суша и по море, на Елада и на варварските страни, в обитаемия свят и в пустинята, като възвестявали учение, което превишава много нашето естество”[28]. С простотата на съдържанието, не може да се обясни бързото разпространение и необикновеното въздействие на Писанията и проповедта на такъв род люде. Те дават такива понятия и знания за Бога и възвишените божествени истини, каквито не са дали древните философи. Тяхното учение е отживяло, забравено. А възвишеното учение на боговдъхновените писатели е било прието, заслужило е вяра, процъфтява досега, възраства с всеки нов ден[29]. Необикновеният успех на свещените книги и възвишеността на изложените в тях основни истини на вярата могат да се обяснят само с това, че техните автори и проповедници са били изпълнени с божествена благодат и са били ръководени от Св. Дух. Боговдъхновените Писания съдържат необорима божествена сила, непобедима крепост на догматите, съчетание на безчислени блага[30]. Всичко това е могла да извърши само божествена, а не земна сила[31].

Не по-слабо доказателство за боговдъхновеността на свещените книги според св. Иоан Затоуст е и точното изпълнение на съдържащите се в тях пророчества[32]. В подкрепа на това той изтъква, че едни пророчества са се изпълнили още в Стария Завет, други — в Новия Завет, а трети са изречени от Самия Спасител Иисус Христос и се изпълняват в историята на Църквата. Пророчествата на Христа се отличават с голяма яснота. Като блестят по-светло от слънчевите лъчи, тези пророчества се намират пред погледа на всички люде[33]. Боговдъхновеността на свещените новозаветни книги св. Иоан Златоуст доказва главно от изпълнението на две пророчества: за непо-бедимостта на всемирната Христова Църква (Мат. 16:18) и за разрушението на Иерусалим и иерусалимския храм (Мат. 24:12)[34].

Като изхожда от думите на Спасителя: „… Ще съградя Църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18), св. Иоан Златоуст отбелязва, че тези думи на Христа се отличават с краткост, но затова пък са се оправдали блестящо с дела: „Като дим са изчезнали езическите жертвеници, капищата, идолите, безчинните тържества и навсякъде са издигнати олтари на истинския Бог: в Римската империя, в Персия, Скития, Мавритания, Индия. И на британските острови са издигнати олтари и църкви; следователно и те са почувствали силата на Господните слова. Удържана е победа не само над порочните навици на човечеството, но и над преданията на най-древните предци, философи и ритори. Своята Църква, разпространена по цялата вселена, Христос устроил чрез единадесет души, неуки, прости, незнаещи езици, бедни, нямащи нито отечество, нито богатство, нито физическа сила, нито слава, нито знаменитост на предците, нито изящно красноречие, нито голяма ученост, чрез рибари, майстори на палатки…[35]. В Църквата е достойно за удивление не само това, че тя победила, но и това, че тя победила по такъв начин. Като била гонена, преследвана, терзана по безчислени начини, тя не само не се намалявала, но възраствала и самото ѝ търпение поразявало домогващите се да ѝ причиняват тези страдания. Такова е действието на адаманта по отношение на желязото: със самото това, че той получава удари, той унищожава силата на удрящия… Макар да е изпитвала жестоки и чести нападки, Църквата никога не е била покорявана от ръцете на нападащите, а напротив, особено от враговете е ставала още по-силна и славна. Тогава е имало сонм от мъченици, тогава е имало изповедници, тогава се явявали души по-крепки от желязо и сияели по-светло от самите звезди; телата им били разсичани, но душите им не били побеждавани, а побеждавали…”[36]. „Нека чуят елините, нека чуят юдеите за нашите дела и за превъзходството на Църквата. Колко врагове са въставали против нея, обаче никога тя не е била победена!… Август, Тиберий, Кай, Клавдий, Нерон, люде образовани, силни, толкова много въставали против нея още от основаването ѝ, обаче не са я изкоренили. Не гледай на това, че Църквата се намира на земята, а на това, че тя жителства на небето. Откъде се вижда това? Показват самите дела. Имало е войни против единадесетте ученици (Христови, ск. м.); цялата вселена е воювала против тях; но тези, против които воювали, победили, а воюващите били победени… Езичникът може би ще ме обвини в надменност; но нека почака доказателства и ще познае силата на истината…“[37].Доказателство за боговдъхновеността на Св. Писание според св. Иоан Златоуст е и благотворното, възраждащо въздействие върху душите на човеците на съдържащите се в него слова Божии. Със свойственото му красноречие той описва могъщото въздействие на словото Божие върху ония, които го четат и слушат. Божията благодат така е устроила, че свещените книги са написани от рибари, митари, майстори на палатки, пастири, люде прости, неуки. Затова за всички е достъпно и разбрано съдържанието им: и образованият, ученият и най-необразованият еднакво могат да получат полза, назидание и утеха от четенето и слушането му[38]. Четенето на свещените книги е духовен лъч, рай на блаженството, по-превъзходен от първобитния рай[39]. При внимателното четене на словото Божие душата като че ли навлиза в тайнствено светилище, очиства се и става по-добра, понеже чрез Писанията беседва Сам Бог[40]; тя се окрилява, става възвишена, понеже се озарява от светлината на Слънцето на правдата[41]. „Ако словото има голяма сила, как може да се пренебрегва Св. Писание? Ако простото увещание действа така силно, много по-силно ще действат увещанията, съпроводени от действието на Св. Дух. Словото на Св. Писание смекчава по-силно от огъня ожесточената душа и я прави способна за всичко прекрасно”[42].

Св. Писание въздейства благодатно и върху човешкото сърце Каквито злини да сполетят човека, каквито и да било бедствия да се струпат върху човешката душа, може да се намери достатъчна утеха в него. Нито величието на славата, нито висотата на властта, нито присъствието на най-добрите приятели – нищо не може да утеши при скръб така, както четенето на боговдъхновените Писания, защото то е събеседване с Бога[43].

Възраждащо е въздействието на Св. Писание и върху човешката воля. Понякога само четенето на словото Божие е достатъчно за очистване от всякаква греховна гнилост[44]. Чрез четене на Св. Писание душата се въвежда в спокойно и безбурно пристанище. Като прогонва унинието, словото Божие прави бедния по-богат от богатите, грешния прави праведен, праведния поставя в безопасно убежище, изкоренява съществуващото зло, насажда несъществуващото добро, прогонва злобата, възвръща към добродетел[45].

Красноречиво и убедително говори св. Иоан Златоуст за въздействието на словото Божие и върху човешкия ум. Вглъбяването в св. Евангелие откъсва ума от всичко житейско[46]. Като духовна храна, Св. Писание укрепва ума, прави душата на човека силна, твърда във вярата, мъдра, като че ли я възнася на самото небе[47]. Четенето на Св. Писание светителят сравнява с придобиването на съкровище[48]. Според него неизчерпаемата дълбочина на мислите е едно от най-съществените свойства на Св. Писание. То е непресъхващ извор на божествени мисли, които се отличават с яснота, достъпност и убедителност[49]. Всичко това се дължи на неговата боговдъхновеност.

Св. Писание е изява на Божественото Откровение. Оттук се определя според св. Иоан Златоуст и неговата цел. „В божественото Писание, подчертава той, нищо не е казано без цел, понеже всичко е изречено от Св. Дух“[50]. А тази цел и на двата Завета, особено на Новия, се състои в изправянето, възраждането и спасението на човешкия род. Тя обаче не би могла да се постигне без вяра от страна на човека. „Нека вярваме на божественото Писание, съветва той, и, като следваме това, което е казано в него, да се стараем да пазим в душите си здравите догмати, а заедно с това да водим правилен живот, та и животът да свидетелства за догматите, и догматите да предават твърдост на живота… Ако искаме да получим спасение, трябва да се украсим и с едното, и с другото, и с правотата на догматите, и със строгостта на живота. Каква полза, ако дървото се издига високо и се е покрило с листа, но не дава плодове?[51]. Така и на християнина не ще принесат никаква полза правилните догмати, ако той се отнася небрежно към своя живот… Поучаването с дела е много по-убедително и по-достоверно, отколкото поучаването с думи…“[52] Четенето и изучаването на Св. Писание умъдрява и облагородява душата, възвисява ума, подбужда към благородни подвизи и добродетелен живот.Като възражда човешките души, боговдъхновеното Писание съдейства и на високата цел на божественото домостроителство за спасението на човеците. Св. Иоан Златоуст с решителност и убеденост твърди, че не можем да се спасим без постоянно упражняване в духовно четене и изучаване на Св. Писание[53]. Цялото му съдържание е дадено за полза и спасение на човека[54]. Чрез боговдъхновените писатели са ни изпратени от небето божествени закони – основните истини на вярата – догматите и основните истини на нравствеността. Догматите са божествени, те не съдържат нищо човешко, освен самата формулировка. Според светителя цялото Св. Писание е орган за преподаване и разпространяване на висше религиозно знание[55]. Св. Писание преподава на човеците и съвършено учение за нравствеността. Словото Божие е истинска храна за душата, извор на всеки живот[56]. На всички основни въпроси – за човека, за света, греха, добродетелта, безсмъртието и целта на живота – в боговдъхновените Писания на Новия Завет са дадени необходимите напълно задоволителни и убедителни отговори с голяма точност и убедителност[57]. Дадените в Св. Писание основни начала и правила за нравствен живот са тъй възвишени, че до тях не са могли да се издигнат и най-добрите езически философи и моралисти[58].

Св. Писание е съкровищница на всякакъв вид лечебни средства: ако е необходимо да се смири надменността, да се обуздае похотта, или да се надмогнат сребролюбието и користолюбието, да се преодолее скръбта, или да се насочи по пътя на нравствения възход, за всичко това всеки ще може да намери в него голяма помощ[59]. „Както ароматите издават благоухание не по своето количество, а по своята природа, така и божествените Писания ни доставят всяка полза не по множеството на думите, но поради съдържащата се в тях сила“[60]. Защото те ни предлагат не смесено с пръст злато, но чисто злато. Като изхожда от думите на пcалмопевеца: „Думите на Господа са думи чисти, сребро, очистено от пръст в горнило, седем пъти претопено“ (Псал. 11:7), св. Иоан Златоуст подчертава, че книгите на Св. Писание „не са метали, които изискват обработка, но те доставят готово съкровище на тези, които търсят съдържащото се в тях богатство. Достатъчно е само да се обърнем към тях, за да си отидем изпълнени с всяка полза: достатъчно е само да ги отворим, за да видим веднага блясъка на тези скъпоценни камъни“[61].

Такова е в общи черти учението на св. Три Светители за Св. Писание като изява на Божественото Откровение. Но Сам Спасителят не е оставил нищо написано. Неговото учение е предадено на Църквата от св. апостоли, които са го записали в свещените новозаветни книги. Не всичко обаче, което е учил и извършил Христос във връзка с изкупителното Си дело, е записано в тях. Затова редом със Св. Писание тримата светители и велики вселенски учители поставят като втора изява на Божественото Откровение и извор на вярата Свещеното Предание.

Св. Василий Велики пояснява, че „измежду догматите и възвестените истини, които се пазят в Църквата, едни ние притежаваме в учението, изложено в Писанието, а други, дошли до нас от апостолското Предание, ние сме приели тайно[62]. Но едните и другите имат еднаква сила за благочестието. И никой не ще ги оспорва, макар и малко да е сведущ в църковните наредби. Защото, ако бихме помислили да отхвърлим незаписаните в Св. Писание обичаи въз основа на това, че те нямат особена значимост, то по незабележим за самите нас начин бихме изопачили най-същественото в Евангелието, нещо повече, бихме обърнали проповедта в празна дума“[63]. Когато духоборците обвинявали св. Василий, че употребяваното от него славословие при богослужението: „Слава на Отца със Сина, заедно със Св. Дух“ не е засвидетелствано в Св. Писание, той се позовава на Св. Предание и отговаря: „Ако не се приема и всичко друго, което не е изложено в Писанието, то нека да не се приема и това. Но ако голяма част от това, което се отнася до тайнствата, се приема у нас, макар това и да не е изложено в Писанието, то заедно с многото друго, нека приемем и това. Смятам за апостолско правило да се придържаме и към неизложените в Писанието Предания. Защото казано е: „Похвалявам ви братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал“ (1 Кор. 11:2), и „стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез ваше послание“ (2 Сол. 2:15)[64]. И по-нататък св. Василий посочва някои св. отци (Климент Римски, Ириней Лионски, Григорий Неокесарийски-Чудотворец), които са употребявали същото славословие и с това са засвидетелствали неговия църковен произход.

В Свещеното Предание са засвидетелствани много основни истини на вярата, за които в Свещеното. Писание нищо не се говори. Затова Свещеното Предание допълва по съдържание и обем Св. Писание. „Ще напомня, отбелязва св. Василий, отначало за първото и най-главното: кой ни е научил писмено щото онези, които се надяват на нашия Господ Иисус Христос, да се осеняват с кръстно знамение? Кое Писание ни е научило през време на молитва да се обръщаме на Изток? Кой светия ни е оставил писмено думите на призоваването при посочването на хляба на благодарението и чашата на благословението (в св. Евхаристия, ск. м.)? Защото ние не се задоволяваме с тези думи, за които са споменали Апостолските послания и Евангелията, но и преди и след тях произнасяме други като такива, които имат голяма сила за извършване на тайнството, като сме ги приели от неизложеното в Писанието учение. Ние благославяме и водата на кръщението и елея на помазването и дори самия кръщаем. Въз основа на какви правила, записани в Св. Писание? Не е ли въз основа на пазеното в мълчание и тайнствено Предание?… Научило ли ни е някакво записано слово на самото помазване с елей? Откъде е и трикратното потапяне на кръщаемия? От какво Писание е взето и другото, което се отнася до кръщението — отричането от сатаната и неговите служители? Не от това ли незаписано и съкровено учение, което са съблюдавали нашите отци в чуждо на любопитството и скромно мълчание, като са разбирали много добре, че висотата на тайнствата се запазва с мълчание“[65]. „Не би ми достигнал цял ден, за да изброя всички неизложени в Писанието тайни на Църквата“.

Както Св. Писание, така също и Св. Предание трябва да се пази чисто и неповредено, тъй както е прието по приемство от св. апостоли, без да се внася в него каквато и да било промяна. „У всички противници и врагове на здравото учение, подчертава св. Василий, като подразбира последовниците на Арий и на Македоний, едно е общото намерение – да разколебаят твърдостта на вярата в Христа, като съборят и унищожат апостолското Предание. Поради тази причина като привидно честни длъжниците гръмко изискват доказателства от Писанието и отхвърлят непотвърденото от Писанието свидетелство на отците като нямащо никаква сила… Бихме били достойни за голямо съкрушение, ако сега бихме се оказали по-далеко от своето спасение, отколкото когато сме повярвали, ако сега бихме се отрекли от това, което тогава сме приели. Еднаква е загубата – да умрем без да се сподобим с кръщение, или да приемем такова кръщение, в което не достига нещо от предаденото. А който не запазва завинаги тази вероизповед, която сме произнесли при първото наше въвеждане, когато, като сме се освободили от идолите, сме пристъпили към живия Бог, и който не я пази през целия си живот като в безопасно хранилище, той сам се прави чужд на Божиите обетования, като постъпва въпреки своето собствено обещание, което е дал в изповядването на вярата. Защото, ако кръщението е за мене начало на живота, и този ден – денят на обновлението, е първият от дните, то очевидно е, че от всичко по-драгоценно е и това слово, което съм произнесъл в благодатта на синоположението. И тъй, нима като бъда измамен от убежденията на такива люде, ще изменя на това Предание, което ме въвежда в светлината, дарувало ми е познание за Бога и чрез което съм станал чедо Божие — аз, който съм бил такъв враг Божи поради греха? Напротив, и на себе си желая да отида при Бога с тази вероизповед и тях съветвам да запазят неповредена вярата в деня Христов, да запазят Св. Дух неотлъчен от Отца и Сина, като съблюдават учението за кръщението и чрез изповядването на вярата, и чрез извършването на прославата“[66].

Св. Григорий Богослов свидетелства, че още в детските си години придобил високо понятие за Св. Предание от благочестивата си майка, която, „като наследила от отците богоугодната вяра, предала и на децата си това златно съкровище“[67]. Това високо понятие за Св. Предание укрепнало и се затвърдило в душата му и се изявило в зрялата му възраст в литературно-богословското му творчество. Много пъти той подчертава в съчиненията си, че не той пръв проповядва учението на Православието за Св. Троица, но че върви по стъпките на отците[68]. С това той несъмнено изтъквал значението на Св. Предание като изява на Божественото Откровение и извор на спасителните верови истини редом със Св. Писание[69]. В похвалното си слово за св. Василий Велики, като споменава за успешната борба на светителя против духоборците, св. Григорий отбелязва, че това той достигнал и „с думите на Писанието, и с несъмнените свидетелства, които имат такава също сила“[70]. Очевидно св. Григорий има предвид това място от съчинението на св. Василий „За Св. Дух“ (27 гл.), където светителят направо говори за двата извора на християнското вероучение – Св. Писание и Св. Предание – и, като се опира на тях, опровергава духоборството. С това св. Григорий изявява и своя собствен възглед върху Св. Писание и Св. Предание като основа на правата вяра и възгледа си за еднаквото им значение като извори на веровите истини защото едното и другото са изява на Божественото Откровение.

Като изтъква, че Св. Предание има еднакво достойнство със Св. Писание като извор на богословско знание, св. Григорий подчертава и важното значение на Св. Предание. В първото си послание „До презвитер Кледоний против Аполинарий“ св. Григорий поставя в основата на оборването на аполинарианството следната мисъл: „Нашата вяра е проповядвана писмено и неписмено, тук и в отдалечените страни, в опасности и в безопасности“[71]. В тази вяра няма нищо, за което учат аполинарианите и затова тяхното учение е нововъведение в Църквата, т. е. ерес. Като посочва начина на приемането на аполинарианите в църковно общение, св. Григорий говори, че приемането на еретиците е възможно само в този случай, ако те докажат съгласието си с правото учение „или със съборно определение, или с общителни послания, защото такъв е законът на съборите“[72]. Ясно е, че и в двата случая – и при разглеждане на аполинарианството, и при посочване начина на приемането на еретиците в църковно общение – св. Григорий свидетелства за действителността и действеността на Св. Предание.

В „Петото слово за богословието – за Св. Дух“, като е трябвало да отговори на редица въпроси на еретиците-духоборци във връзка с почитането на Св. Дух, св. Григорий заявява, че задоволителни отговори ще представи впоследствие, когато ще разсъждава за неписаното[73]. По-нататък той действително се обръща към Св. Предание, като посочва на кръщението и на разсъжденията на богоносните мъже, които са живели малко време преди него, именно на св. Василий Велики, който ясно доказал, че учението за божественото достойнство на Св. Дух не е нововъведение, но древно Предание, и на св. Григорий Неокесарийски-Чудотворец, из чиито съчинения извлича думите: „Бог-Отец, Бог-Син, Бог-Св. Дух, Три Лица, едно Божество, неразделно в славата, честта, същността и царството“ – думи, в които ясно се изповядва божественото достойнство на Св. Дух“[74]. Всичко това според св. Григорий може да каже всеки, който се основава и на неписаното, т. е. на Св. Предание[75].

Важното спасително значение на Св. Предание св. Григорий е имал предвид и в прощалната си реч пред константинополското си паство с призива: „Чеда, запазете Преданието“[76], като е имал предвид преди всичко вярата в Св. Троица, която той така убедено изповядвал и проповядвал. На много места в съчиненията на св. Григорий се дават сведения за изразителите и пазителите на Св. Предание, за неговите признаци, за съдържанието му, за мястото на съхраняването му и за отношението му към Св. Писание. В древността на Св. Предание той е виждал най-надеждното и достоверно свидетелство за истинността на вярата и на самото Предание. Това се изявява най-много в борбата му против лъжеучението на Аполинарий. Защото „нашата вяра (за личността на Иисуса Христа, ск. м.) води началото си не отпреди тридесет години (като аполинарианството, ск. м.), но почти четиристотин години са се изминали от Христовото явяване. В продължение на толкова дълго време са я изповядвали много велики предстоятели, запечатали са я с кръвта си мъчениците…[77]” Затова тази древна права вяра трябва да бъде предпочетена пред аполинарианството, което в своето новаторство съдържа лъжа. Много често, особено в петте си слова за богословието, св. Григорий, като посочва най-напред учението на Вселенската църква, се обръща след това към места от Св. Писание. С това той подчертава, че има пълно съгласие на истините, които се съдържат в Св. Писание с тези, които се пазят в Св. Предание[78].

В своите съчинения св. Иоан Златоуст говори повече за Св. Писание, а по-малко за Св. Предание. Но това съвсем не означава, че той е подценявал значението на Св. Предание и че не го е смятал за извор на християнското вероучение. То свидетелства само, че той се е стараел да обоснове основните положения на своята проповед с текстове от Св. Писание, за да подчертае съгласието ѝ със записаното Божествено Откровение[79]. Че действително св. Иоан Златоуст не се е отнасял отрицателно към Св. Предание, а напротив го е смятал за равностоен със Св. Писание извор на вярата, се вижда ясно от тълкуванията му на онези места от посланията на св. апостол Павел, в които той говори за Св. Предание.

Като изяснява думите на св. апостол Павел от Второто послание до солуняни (2:15): „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които получихте било чрез наше слово, било чрез наше послание“, той допълва: „Оттук става очевидно, че апостолите предали не всичко чрез посланията, но много неща съобщили не писмено, а устно; при това и едното и другото е еднакво достоверно. Затова трябва да признаваме за достоверно и църковното Предание. Има ли Предание, не търси нищо повече“[80].

Във връзка с думите на св. апостол Павел (2 Тим. 1:12): „… Не се срамувам, понеже зная в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той е мощен да запази моя залог (Предание) за оня ден“ св. Иоан Златоуст пита: „Какво значи залог (Предание)”[81]? и отговаря: „Вяра, проповед. Самият този, който я предал, казва, ще я запази неизменна. Аз търпя всичко, за да не бъде разграбено това съкровище и не се срамувам от нищо, само то да се запази в цялост”[82]. А във връзка с 13 стих: „Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса“, св. Иоан Златоуст пояснява: „Не само с послания апостолът внушава на ученика какво трябва да прави, но и с думи. Това той изтъква и в много други места, когато, например, казва: „било чрез наше слово, било чрез ваше послание“ (2 Сол. 2:15), но много по-ясно тук. И тъй, да не мислим, че учението е предадено на тях недостатъчно: много нещо той предал на ученика и без послание, за което му и напомня, като казва: „Имай за образец здравите думи, които си чул от мене“. А какво означават тези думи? — Както правят живописците, казва, така и аз ти нарисувах образа на добродетелта и всичко угодно на Бога и вложих в душата ти като някакво правило първообраза и основата. Това именно имай: нужно ли ти е да се посъветваш за вярата, или за любовта, или за целомъдрието, вземай образци оттам; няма да имаш нужда да търсиш образец у други, защото там се съдържа всичко“[83].

Във връзка със съвета на св. апостол Павел към Тимотея да пази онова, що му е предадено (1 Тим. 6:20), светителят допълва: „Не го намалявай, то не е твое; на тебе е поверено чуждо, не го смалявай“[84].

Като изяснява думите на св. апостол Павел: „Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал“ (1 Кор. 11:2), св. Иоан Златоуст прави извод: „Следователно той им бил предал още по-рано много неща не писмено, както изтъква това и на много други места; но по-рано той само им оставил предание, а сега добавя и причината. По такъв начин той още повече затвърдява послушните и поваля гордостта на непослушните“[85].

И тъй, според учението на св. Трима Светители Свещеното Писание и Свещеното Предание са различни начини на изразяване, различни изяви на Божественото Откровение — единственият извор на вярата в собствен смисъл. Те са неразделни. И двете са дело на Светия Дух, „Който действа в Църквата, като се проявява в Свещеното Предание и вдъхновява свещените писатели”[86]. За св. Трима Светители е важало като неизменно ръководно правило това, което важи за цялата Църква — казаното в 21-во правило на Гангърския поместен събор около 340 година: „В Църквата трябва да се запазва всичко, което е предадено чрез Свещеното Писание и апостолското Предание“.
______________________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1981, кн. 12, с. 7-18.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Авторът, професор доктор Илия Кънчев Цоневски (1903-1991), е дългогодишен преподавател в катедрата по Догматическо богословие и Патрология в Богословския факултет при СУ (от 1950-1991 – Духовна академия; от 1991 година насам отново Богословски факултет при СУ).

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Архиепископ Василий (Кривошеин), Символические тексты в Православной церкви, в: Богословские труды, сб. 4, Москва, 1968, с. 9.

[2]. Срв. S. Basilius Magnus, De Spiritu Sancto, c. 21, n. 57; Migne, PG, t. 32, col. 133.

[3]. Срв. Comment, in Isaiam proph., c. 1, n. 45; t. 30, col. 204.

[4]. Срв. Homil. in Psalmum 1, c, 1; t. 29, col. 212.

[5]. Comment in Isaiam proph., c. 7, n. 197; t. 30, col. 457

[6]. Срв. Homil. 1 in Hexaem, c. 11, t. 29, col. 5.

[7]. Срв. Homil. in Psalm. 44, с. 2 (vers. 1); t. 29, col. 389.

[8]. De fide, c. 11; t. 31, col. 680.

[9]. Пак там, col. 677.

[10]. Срв. Epist. 2 ad Gregorium, 3; t. 32, col. 228. — Epist. 269ad conjugem Arinthaei, c. 1; t. 32, col. 1000.

[11]. Adversus Eunomium, lib. 1, с. 1; t. 29, col. 497 — Срв. Moratia, reg. 39, 40; t. 31, col. 760.

[12]. Срв. De Spiritu Sancto, c. 10, n. 25-26; t. 32, col. 112 sq.

[13]. Epist. 175, 1; t. 32. col. 652.

[14]. S. Gregorius Theologus, Poemata historica: De seipso, 275 sq.; t. 37, col. 990 sq.

[15]. Oratio 2, 104-105 t. 35, col. 504 sq.

[16]. Срв. Poemata dogmatica 12: De veris Scripturae libris; t. 37, col. 471.

[17]. Срв. Oratio 45, 12; t. 36, col. 637.

[17a]. Epist. ad Seleucum.

[18]. Срв. Poemata dogmatica 12: De veris Scripturae libris, t. 37; col. 473.

[19]. S. Ioannes Chrysostomus, Contra anomaeos, hom. 2, 6; PG., t. 48, col. 717.

[20]. Срв. In Ioann. hom. 2, 1; t. 59, col. 30.

[21]. Срв. Contra anomaeos, hom. 4, 4; t. 48, col. 732.

[22]. Срв. In Ioann. hom. 1, 2; t. 59, col. 26.

[23]. Срв. Exspositio in Psalmum 44, 1; t. 55, col. 184.

[24]. Срв. In epist. ad Romanos, hom. 30; t. 60, col. 666.

[25]. Срв. In Matthaeum, hom. 50, 2; t. 57, col. 507.

[26]. Срв. In Matthaeum, hom. 1, 6; t. 57, col. 20.

[27]. Срв. In Matthaeum, hom 1, 5; t. 57, col. 10.

[28]. In Matthaeum, hom. 1 ,4; t. 57, col. 18.

[29]. Срв. In Matthaeum, hom. 1, 5; t. 57. col. 18.

[30]. Срв. In Ioann., hom. 2, 1, 3; t. 59. col. 30, 33.

[31]. Срв. In Matthaeum, hom. 1, 4; t. 57, col. 18.

[32]. Срв. Expositio in Psalm. 4, 11; t. 55. col. 57.

[33]. Срв. Adversus iudaeos et gentiles demonstratio 2, 16; t. 48, col. 834.

[34]. Срв. Д. Леонардов, Учение св. Иоанна Златоуста о боговдъхновенности Библии, „Вера и разум“, 1912 г., т. I, № 3, с. 353 сл. сл.

[35]. Adversus iudaeos et gent. demonstr. 2, 12; t. 48, col. 830.

[36]. In Isaiam, homil. 2, 2-3; t. 56, col. 29 sq.

[37]. In Isaiam, homil. 4. 2; t. 56, col. 121

[38]. Срв. Homil. de Lazaro 3, 2; t. 48, col. 994.

[39]. Срв. De utilitate lectionis sacrarum Scripturae 1; t. 51, col. 87.

[40]. Срв. Hom. de Lazaro 3, 2;  t. 48. col. 994.

[41]. Срв. In Genes., cap. 9, hom. 29, 2; t. 53, col. 262.

[42]. In Matthaeum, hom. 2, 6; t. 57. col. 31.

[43]. Срв. De utilitate lectionis sacrarum Scripturae 2; t. 51. col. 89.

[44]. Срв. De poenitentia 6, 3; t. 49. col. 317.

[45]. Срв. Expositio in Psalm., 18, 17, n. 1; t. 55. col. 513.

[46]. Срв. Homil. de Lazaro 3, 2;  t. 48, col. 993 sq.

[47]. Срв. In Genes., cap. 9, homil. 29, 2; t. 53, col. 262.

[48]. Срв. In Genes., cap. 1, homil. 3, 1; t. 53, col. 32.

[49]. Срв. Homil. de Lazaro 4, 1, 5; t. 48, col. 1007, 1013.

[50]. In Ioann, homil. 1, 1; t. 59, col. 277.

[51]. In Genes., cap. 2, hom. 13, 4; t. 53. col. 110.

[52]. Срв. In Genes., cap. 14, hom. 35, 1; t. 53, col. 322.

[53]. Срв. Homil. de Lazaro 3, 2; t. 48. col. 993.

[54]. Срв. In Genes., cap. 17, homil. 39. 1; t. 53. col. 361.

[55]. Срв. In Ioann, homil. 53, 3; t. 59, col. 295.

[56]. Срв. In Ioann, homil. 41. 1; t. 59, col. 255.

[57]. Срв. In Ioann, homil. 2. 1-2; t. 59. col. 30 sq.

[58]. Срв. In Matthaeum, homil. 1, 4-5; t. 57, cot. 19.

[59]. Срв. In Matthaeum, homil. 57, 1; t. 59, col. 311.

[60]. Homil. in 2 Timotheum 3:2; t. 56, col. 273.

[61]. Interpret. in Isaiam proph. 2, 2; t. 56, col. 110.

[62]. Св. Василий има предвид вероятно тъй нар. disciplina arcana, по силата на която в древно-християнско време, особено през време на гоненията срещу християните, основните истини на вярата, изложени в кратки вероизповедни формули (символи), не били достъпни за всички.

[63]. S. Basilius Magnus, De Spiritu Sancto, c. 27. n. 66; t. 32, col. 188.

[64]. Ibid., с. 29, n. 71; t. 32. соl. 200.

[65]. Ibid., с. 27, n. 66; t. 32, соl. 188 sq.; Ibid., с. 27, n. 67; t. 32, col. 192 sq.

[66]. De Spiritu Sancto, c. 10, n. 25-26; t. 32, col. 112 sq.

[67]. S. Gregorius Theologus, Poemata historica 1: De rebus suis; t. 37, col. 979.

[68]. Срв. Oratio 36. 1; t. 36. col. 265.

[69]. Срв. П. Пономарев, Из истории Св. Предания, в: „Православный собеседник“, 1904, т. II, с. 364 сл.

[70]. Oratio 43 in laudem Basilii Magni, 68; t. 36, col. 588.

[71]. Epist. 101 ad Cledonium 1; t. 37, col. 176.

[72]. Ibid., col. 177.

[73]. Срв. Oratio 31, theologica 5: De Spriritu Sancto 11; t. 36, col. 145.

[74]. Ibid., 28; t. 36, col. 164.

[75]. ibid.

[76]. Oratio 42, Supremum vale 27; t. 36, col. 492.

[77]. Epist. 102 ad Cledonium 2; t. 37, col. 200.

[78]. Срв. Oratio 33 contra Arianos et de seipso 25 sq; t. 36, col. 233.

[79]. Срв. П. Пономарев,  поc. ст. и сп., с. 745 сл.

[80]. In Epist secundam ad Thessalonicenses hou. 4, 2; t. 62, col. 488.

[81]. В гръцкия текст стои „parakatiki“, което значи „нещо, предадено за пазене“.

[82]. In Epist. secundam ad Timotheum hom., 2, 2; 62, col. 606 sq.

[83]. Ibid., hom. 3, 1; t. 62, col. 613.

[84]. In Epist. primam ad Timotheum hom. 18. 1; t. 62. col. 598.

[85]. In Epist. primam ad Corinthios hom. 26. 1; t. 61, col. 213.

[86]. Прот. Сергий Булгаков, Православие, Париж, б. г. с. 49.

Първо изображение: авторът Илия Кънчев Цоневски (1903-1992). Източник Гугъл БГ.

Останалите изображения са свързани със светите Трима Светители. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2nvекс