Иван Г. Панчовски

І. Любов и справедливост

Проблемът за отношението между любовта и справедливостта представлява извънредно голям теоретически и практически интерес. Неговото теоретическо значение важи с еднаква сила както за философията и богословието, така и за етиката и правото. Практическото значение на този проблем пък има екзистенциален и дори съдбовен характер: то може да повлияе върху насоката на живота и да определи участта на човека не само във времето, но и във вечността[1]. 

Проблемът за отношението между любовта и справедливостта крие в себе си не само много затруднения, но и много опасности ако не бъде правилно поставен и разрешен. Няма нужда да се разкрива истината, че са съществували и съществуват тенденции да бъде подчертавана справедливостта за сметка на любовта или да бъде утвърждавана любовта в пълна противоположност на справедливостта. За правилната постановка и още повече за успешното разрешаване на поставеният проблем е абсолютно необходимо да се вникне в тайната на справедливостта, като преди всичко се определи понятието „справедливост”, защото в него се е влагало и може да се влага съвсем различно съдържание. Още Аристотел забелязал, че думата ”справедлив” се употребява с двойно значение и с нея се обозначават две различни понятия: първо, в широк смисъл с нея се обозначават доброто настроение или доброто поведение въобще и второ, в тесен, специален смисъл с нея се обозначава даване на всекиму своето[2]. 

В широк смисъл древногръцката етика употребява думата ”справедливост” когато схваща справедливостта като съвършена добродетел. Така още древногръцкият мъдрец Теогнис (шести век преди Рождество Христово) пише: ”В справедливостта ние обхващаме всяка добродетел[3]”. Платоновата пирамида на добродетелите завършва на върха със справедливостта, която е един вид корона на умереността, храбростта и мъдростта[4].  Аристотел подържа същата теза, като счита справедливостта за най-висшата и съвършена добродетел, като цялата добродетел[5]. 

Тук е особено важно да се посочи, че думата ”справедливост” се употребява в широк смисъл и в Свещеното Писание. Тук под справедливост най-често се разбира цялото религиозно-нравствено поведение на човека. Съответно на това справедлив, респективно праведен, човек е този, който с цялата си душа вярва в Бога и предано изпълнява Божията воля[6]. 

В ново време думата ”справедливост” почти не се употребява с такова широко, всеобемно морално съдържание. Когато днес се говори за справедливост, съвсем не се включва в нея всяко добро и не се обхващат всички добродетели. Да бъдеш справедлив в смисъла на днешната словоупотреба, не означава да въплъщаваш в дейността си всички нравствени ценности, да си съвършен в религиозно и нравствено отношение, да си праведен в очите на Бога и човеците. Напротив характеризирането на някого като справедлив днес не се цени много високо, защото в понятието ”справедливост” не се влага цялото съдържание и цялата дълбочина на нравствеността, а само един ограничен, тесен и плитък ”изрязък” от нея, само нейното минимално изискване, тоест това, което е абсолютно необходимо и безусловно задължително. В този смисъл справедлив е онзи, който пази своите права, но и не потъпква чуждите, който търси своето, но и не взема чуждото, който държи на своето достойнство и на своята чест, но също така зачита достойнството и честта на другите. 

Когато тук ще се говори за справедливостта и за отношението ѝ към любовта, ще се има предвид именно справедливостта в тесен и специален смисъл. Тази справедливост е общочовешка ценност: в някаква форма и степен тя е била позната на човечеството и е била спазвана от него още преди да е било изгряло на земята ”Слънцето на правдата”[7] в лицето на Богочовека Иисус Христос. Изразен в така нареченото златно правило на нравствеността в неговата отрицателна формулировка, принципът на справедливостта е бил добре известен не само в Стария Завет[8], но и на Махабхарата, и на Яджнавалкя, и на Буда, и на Конфуций, и на древногръцката етическа мисъл в лицето на Питак Митиленски, Талес, Аристип, Аристотел, и на ”писмото на Аристей”, и на древния юдейски законоучител Хилел Стари[9]. Св. апостол Петър, когато се срещнал със стотника Корнилий, който още като езичник е охарактеризиран от писателя на новозаветната книга ”Деяния на апостолите” (10:20) като ”мъж добродетелен и богобоязлив, с добро име между целия юдейски народ”, говорил предимно за тази справедливост в тесен и специален смисъл, която е позната на всеки народ, защото без нейния морален минимум той не може да съществува. Като се запознал с този езичник и като се убедил в неговата добродетелност и богобоязливост, св. апостол Петър рекъл: ”Наистина, признавам, че Бог не гледа на лице: но у всеки народ онзи, който се бои от него и върви според правдата, приятен Му е”[10]. Въз основа на тази справедливост езичниците, които нямат богооткровен закон, по природа вършат законното, защото делото на закона е написано в техните сърца и те самите на себе си са закон – както се изразява св. апостол Павел[11]. Значи, тук в понятието ”справедливост ще се влага не библейската справедливост, за която се казва, че ”праведния чрез вяра ще бъде жив[12]”, нито Божията справедливост, за която се говори, че се яви ”без закона[13]” в изкупителното дело на Иисус Христос. От богословско гледище справедливостта в тесен и специален смисъл следва да бъде наречена светска или земна справедливост за разлика от справедливостта на вярата или небесната справедливост, която се придобива чрез вяра в Христос Иисус, която е праведност от Бога чрез вяра[14]. Ясно е, че справедливостта на вярващите която, според думите на Иисус Христос от ”Проповедта на планината”, трябва да надмине справедливостта на книжниците и фарисеите[15], е качествено различна от светската справедливост. Създаваната чрез вярата и благодатта справедливост обхваща цялото религиозно-нравствено поведение на християнина, което протича в съгласие с Божията воля. Тази справедливост в българския език се различава и езиково от светската справедливост, като се нарича праведност. Разбраното в смисъл на праведност, справедливост по-скоро прилича на опрощаващата и даряваща любов, отколкото на светската справедливост, която чуждо не взема, но и свое не дава, чуждите права зачита, но и своите права не отстъпва. Св. Григорий Нисийски обяснява, че гладните и жадните за правда ще се наситят и са блажени (Матей 5:5), защото те се стремят не само към една добродетел, а към всяка добродетел. Справедливостта е съвършена добродетел, само когато в нея не липсва никоя друга добродетел. Значи, към съдържанието на евангелската справедливост или по-точно казано праведност принадлежат всички добродетели; в него влиза всяко добро. ”Следователно тук – заключава св. Григорий Нисийски – под думата справедливост се мисли всеки вид добродетел[16].” ”Тук мислената справедливост е истинската добродетел, съвършенството, което няма никакъв недостиг и включва в себе си цялото добро[17].” 

Колкото и да не се занимава със справедливостта в тесния смисъл на думата, която очевидно принадлежи същността към правото, много малко към морала и почти никак към благодатната религиозност на християнството, все пак Евангелието я познава и признава нейната ценност. В беседата Си с богатия момък, Иисус Христос посочва, че пътя към вечния живот включва в себе си и изпълнението на десетословието, като специално споменава следните Божии заповеди от него: ”Не прелюбодействай; не убивай; не кради; не лъжесвидетелствай; не увреждай![18]” Съдържанието на всички тези конкретно посочени Божии заповеди принадлежи към справедливостта в тесния смисъл на думата и поради това то е включено почти във всички юридически кодекси. В евангелската притча за съдията, който нито от Бога се боял, нито от човеци се срамувал, и за настойчивата в отстояването на законните си права на вдовицата също се говори за справедливостта в тесния смисъл на думата. Неуморните настоявания на вдовицата заставили неправедния съдия да изпълни дълга си: да осигури законната справедливост на вдовицата – да я защити от противника ѝ. Притчата завършва с думите: ”Та Бог ли няма да защити избраните Си, които викат към Него денем и нощем, макар и да забавя да ги защити? Казвам ви, ще ги защити скоро[19].” Очевидно е, че правната справедливост се намира под върховната закрила на Бога. В свои проповеди и беседи Иисус Христос твърде често говори за съда Божи, който ще бъде произведен според строгите изисквания на справедливостта: на всекиго ще се въздаде според делата му, всеки ще получи заслуженото и ще се държи сметка и за последната стотинка[20]. През земния Си живот Иисус Христос зачитал законно установените власти, съблюдавал предявяваната и закриляна от тях правна справедливост и изисквал и от последователите Си да я изпълняват[21].

Въз основа на това предварително понятие за справедливостта ще може да се определят по-точно съдържанието, смисълът, обсегът и валидността ѝ, а от тук и нейното отношение към любовта. 

От най-общо философско и етическо гледище безспорно е, че справедливостта принадлежи към нравствената сфера, че тя е нравствена ценност на човешката личност, че тя е нравствено качество на човека и като такова означава определен съзнателно-свободен начин на човешкото мислене и поведение. В този смисъл справедлив или не справедлив може да бъде само човек като съзнателно-свободна личност; предмети и животни сами по себе си не могат да бъдат нито справедливи, нито несправедливи. Все пак в по-широк смисъл думата ”справедливост” се отнася не само до съзнателно-свободните прояви на човека; тя не означава само съзнателно-свободна насока на човешката мисъл и воля, не е само добродетел. Като справедливи или несправедливи могат да бъдат обозначени закон, наредба, ред, строй, доколкото те въплъщават в себе си или не, идеята за правото. В този смисъл справедливостта не е вече нравствено качество, не е вече добродетел на човешката личност; тя не е лична проява, а обективна даденост.

Още тук проличава същностната разлика между любов и справедливост. Любовта е винаги лична проява и никога предметна даденост. Докато може напълно смислено да се говори за справедливостта на закон, наредба, ред, строй, не може да се говори за любовта на закон, наредба, ред, строй. Още при най-повърхностното сравнение между любовта и справедливостта се долавя, че любовта е много по-тясно свързана с личността, отколкото справедливостта: любовта е най-интимната и дълбока проява на личността, докато справедливостта е нейна по-външна, по-повърхностна проява и дори може да бъде обективна, предметна даденост. Като най-интимна проява на личността любовта извира из съкровената дълбочина, из основното, централното ядро на човешката душа, докато справедливостта като по-външна и по-повърхностна проява на личността се отключва и протича в по-периферната сфера на човешката душа. Като най-интимна и най-дълбока проява на човешкото лично ”аз” любовта, а не справедливостта, е най-висшето отношение на личност към личност: в нея се проявява най-личното на собствената душа и се зачита най-много личността на другия. От това се вижда, а и всеки знае от собствен опит, че любовта е по-лична, отколкото справедливостта, тоест че отношението между хората, което се определя чрез любовта, е много по-лично, отколкото отношението, което се определя чрез справедливостта[22].

Прочетете още „Справедливост, вяра, любов*“ →

Ева Ковачева

„…докле се изобрази във вас
Христос“ (Галатяни 4:19)

Abstract:

This research considers Apostle Paul’s personality in connection to its close mystical relation and bond with Christ. From this consideration, the thesis is offered: through his personality, the Apostle gives Christians an example and a pattern by urging them to achieve the same perfection in their lives, that is, bonding of soul with Christ and becoming one whole with Him.

***

Изследванията върху Иисус Христос са многобройни,както в исторически и нравствен аспект, така и във връзка с пророчествата за Него, изложени в старозаветните книги и тяхното изпълнение според новозаветните. Въпреки това се установява, че разбирането на много християни за Него се свежда само до вярата в Него като Господ, до почитта и външното поклонение. Мнозина смятат, че Той се намира някъде извън и далеч тях, че те ще Го видят и бъдат заедно с Него в един друг от този свят в неизвестното бъдеще или края на времената.

Настоящето кратко изследване е в областта на Свещеното Писание на Новия Завет и има конкретна цел: да се докаже, че според новозаветните книги – истината за Иисус Христос е различна; акцентът в тях е положен върху това, че Иисус Христос е дошъл на земята, за да даде пример и образец със Себе Си на вярващите за следване – какви те трябва да бъдат по подобие на Отца си[1],  как да възобновят връзката на душите си с Него, което се постига тук и сега вътре в тях самите, и как да живеят като синове и дъщери Божии. За постигането на тази цел се излагат новозаветни стихове, които подкрепят тезата на автора. Тя се свежда до това, че вярващите се призовават в живота си на земята да се уподобяват и приличат на Иисус Христос във всичко (в буквален и преносен смисъл): в мислите, чувствата, думите и делата, което стои в пряка връзка с постигането едновременно на тясно мистично единение на душите им с Бога (и Христос)[2] вътре в тях, Който е Източникът на светлината, любовта, живота и възкресението.

От всички съставители на книги в Новия Завет, св. апостол Павел употребява най-често израза „в Христос[3]“ (общо около седемдесет и пет пъти)[4], който отнася както към себе си, така и към вярващите които трябва да бъдат „в Христос“ и „един дух с Него“ (1 Коринтяни 6:17). Други съвременни новозаветни изследователи, потвърждават тезата, според която Павловата формула „в Христос“ (ἐν Χριστῷ) има отношение към християнската мистика[5] и говори за особено силната и тясна връзка на св. апостол Павел с Него[6], което става ясно и от израза, който той употребява „Христос в мене“ (ἐν ἐμοὶ Χριστός, Галатяни 2:20)[7].

От многобройната употреба на израза „в  Христос“ в Павловите послания се установява, че както св. апостол Иоан (според когото Света Троица се открива вътре в човека (Иоан 14:20, 23;17:21)[8], така и св. апостол Павел набляга върху тясната мистична връзка и единение, която душата трябва да постигне с Христос, както и че Христос живее във вярващите и се проявява „в“ и „чрез тях“ според Римляни 8:9-10; 1 Коринтяни 1:7- 8; 2:16; 2 Коринтяни 13:3, 5; 1 Солуняни 2:13; 4:9; 2 Солуняни 2:17; Галатяни 4:19; Ефесяни 1:17-18; 3:17-20; 4:21; Филипяни 1:19; 2:5; 3:15; Колосяни 1:27, 29; 3:16; Евреи 9:28; срв. Иоан 6:56-57; 14:20-21, 23; 15:4-5, 7, 9-11. Авторът на изследването констатира още,че апостол Павел, заедно със светите апостоли Иоан и Иуда, различават в техните послания три степени в духовното развитие на вярващите: на „плътския“, „душевен“ и „духовен“ човек σαρκ ίνοις, ψυχικοί и πνευματικο ῖς[9] въз основа на 1 Коринтяни 2:14-3:4; 15:44-46; Галатяни 6:1; Иуда 1:19; срв. 1 Иоан 2:20,27;3:9;5:18, както и на някои библейски коментари върху съответните стихове[10]. В своите послания апостолът излага твърдението, че в християните трябва да обитава „Духът на Христос“ (Римляни 8:9-10), че те трябва да имат Неговия ум (1 Коринтяни 2:16), Неговия живот (Галатяни 2:20) и Неговите дела (Иоан 14:12). Тези твърдения се отнасят до третата най-висша степен: тази на „съвършените“ (1 Коринтяни 2:6; Филипяни 3:15; Евреи 5:14; 6:1-6) или „духовни“ (1 Коринтяни 3:1; Галатяни 6:1) християни, към които могат да бъдат причислени и стиховете 1 Иоан 2:20, 27; 3:9; 5:18 [11].  Тъй като тази степен на единение и връзка с Христос е имал самият апостол Павел, което става видно от цитираните стихове от неговите Послания в изследването, се излага още становището, че за това той говори толкова често за важността на нейното постигане и от всички вярващи.

От изказванията на апостол Павел и други апостоли, както и от думите на Иисус Христос според Евангелията, се очертават следните главни направления, които характеризират проявите, живота, и делата на човека, чиято душа се е съчетала с Христос и е постигнала единение с Него, както и качествата, които вярващият трябва да притежава по подобие на Христовите:

1)„Духът на Христос“ живее в него: „Вие живеете не по плът, а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов. Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда“ (Римляни 8:9-10); „Или не се съзнавате, че Иисус Христос е във вас? Не съзнавате, само ако сте недостойни“ (2 Коринтяни 13:5); „А всичко и във всичко е Христос“ (Колосяни 3:11); „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20);

2)Силата на Христос действа в него: „За да се всели в мене силата Христова“ (2 Коринтяни 12:9); „Вие търсите доказателства за Христа, Който говори в мене: Той не е безсилен спрямо вас, но е силен във вас“ (2 Коринтяни 13:3); „За това се и трудя и подвизавам по Неговата сила, която мощно действува в мене“ (Колосяни 1:29);

3)Оживотворяването на тялото на човека се осъществява чрез Духа Божий, Който действа в него; тялото му ще стане подобно на Христовото: „Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух“ (Римляни 8:11); „Както винаги, и сега ще се възвеличи Христос в тялото ми – било чрез живот, било чрез смърт. Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Филипяни 1:20-21); „… Очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа, Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло, със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко“ (Филипяни 3:20-21);

4)да има „ум Христов“ – „А ние имаме ум Христов“ (1 Коринтяни 2:16);

5)да има мислите на Христос – „Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос“ (Филипяни 2:5);

6)Самият Христос според Евангелие от Иоан, казва, че вярващите в Него трябва да имат и Неговите дела: „Който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши“ (Иоан 14:12).

7)Христос се вселява в сърцето на човека чрез вярата: „И чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви“ (Ефесяни 3:17);

8)Бог разкрива на вярващия истините Му вътре в него: „По истината Христова, що е в мене“ (2 Коринтяни 11:10); „И в Него сте се научили (както е истината в Иисуса)“ (Ефесяни 4:21); „Които, прочее, сме съвършени, това да мислим; ако ли за нещо инак мислите, Бог и него ще ви разкрие“ (Филипяни 3:15);

9)Животът му се ръководи от Божия Дух, от Христос, Който живее и се проявява в и чрез духа на човека, а не от желанията на личността (егото) и на плътта. Тъй като човекът има тяло, душа и дух, вярващият трябва съзнателно да постави тялото и душата под ръководството  на духа:„Чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Галатяни 2:19-20); „Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Филипяни 1:21); „защото всички търсят своето, а не Иисус Христовото“ (Филипяни 2:21); „Толкова ли сте неразумни? След като наченахте с дух, с плът ли сега свършвате?“ (Галатяни 3:3); „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ (Галатяни 4:19), „Живейте духом, и не ще изпълнявате прищевките на плътта (Галатяни 5:16); „Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите“ (Галатяни 5:24); „Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с вашия дух“ (Галатяни 6:18);

10)Християнинът трябва да обича ближните си с любовта на Иисус Христос: „И чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви… и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Ефесяни 3:17-19); „Бог ми е свидетел, колко много обичам всинца ви с любовта Иисус Христова“ (Филипяни 1:8); „Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий“ (Римляни 5:5);

11)Вярващият се спасява чрез съдействието на Духа Иисус Христов: „Защото зная, че това ще ми послужи за спасение с вашата молитва и чрез съдействие на Духа Иисус Христов“ (Филипяни 1:19);

12)Принадлежността към Бога не се обозначава чрез външни символи, знаци и предмети, а е вътре в сърцето; истинското служенето на Бога е в духа, и то се изразява във вършене на дела според Христовото учение; християнинът трябва да се уповава на Бога, а не да разчита на своите човешки сили и възможности: „Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме. Иисус ѝ казва: жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца… Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан 4:20-24); „Ала Всевишният не живее в ръкотворни храмове, както казва пророкът: „небето е Мой престол, а земята – подножие на нозете Ми. Какъв дом ще Ми съзидате, казва Господ, или кое място е за Моя почивка? Нали Моята ръка направи всичко това?“ (Деяния на светите апостоли 7:48-50); „Бог, Който сътвори света и всичко, що е в него. Той, бидейки Господ на небето и земята, не живее в ръкотворни храмове, нито приема служение от човешки ръце, като да се нуждае от нещо, но Сам дава на всички живот и дишане и всичко“ (Деяния на светите апостоли 17:24-25); „Защото истинското обрязване сме ние, които духом служим Богу и се хвалим с Христа Иисуса, и не на плътта се уповаваме“ (Филипяни 3:3);

13)Християнинът трябва да познава Господа и силата на възкресението Му, да участва в страданията Му, да се подвизава за Него, да се уподобява на Него в смъртта Му и да постигне също като Него възкресение: „Защото вам е дарувано заради Христа не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него, като се подвизавате със същия подвиг, какъвто видяхте у мене и сега чувате за мене“ (Филипяни 1:29-30); „За да позная Него, и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му“ (Филипяни 3:10);

14)Християнинът извършва всичко чрез силата на Христос: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Филипяни 4:13);

15)Вярващият трябва да върши не своята, а Божията воля – Самият Иисус Христос дава със Себе Си пример за подчиняването на Своята на Божията воля когато се моли на Отца Си: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“ (Лука 22:42); „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20);

16)Вярващият е един дух с Христос: „А  който се съединява с Господа, един дух е с Него“ (1 Коринтяни 6:17);

Прочетете още „Следването на Христос…*“ →

Иван Ж. Димитров

Молитвата на апостол Павел (известна и с латинското название Precatio Pauli, тоест Молитва на Павел) е един сравнително кратък по обем текст, станал известен на научните среди едва с откриването на прочутата ръкописна находка от Наг Хаммади в средата на миналия век. Находката включва 13 ръкописа на коптски език, а молитвата се е съхранила върху форзаца[1] на ръкопис I. Текстът на тази молитва не е бил познат от други източници. И досега, 60 години след намирането на ръкописите в Наг Хаммади, не са открити други свидетелства за него.

1. За находката от Наг Хаммади

Вече шест десетилетия изследователите на християнската античност и нейното обкръжение се занимават с проучване на тази изключително интересна находка от ръкописи, имащи отношение към въпросната епоха и по-специално към средата, в която се развива християнството през първите три века.

а) Откритието

През месец декември 1945 година селяни от околността на град Nag Hammadi в Горен Египет намерили една голяма делва с множество папирусни ръкописи в нея. Това забележително откритие станало на десетина километра североизточно от моста на река Нил при rpад Наг Хаммади[2], в подножието на хълма Джебел-ет-Тариф, разположен на левия (тоест западния) бряг на голямата река. Селяните, намерили делвата с ръкописите, нямали представа какво културно съкровище са открили. Но вече били чули за големия интерес на учени и колекционери към подобен род находки и затова започнали да търсят начини за по-голяма печалба от находката си. Както често става в такива случаи, те се отнесли към антиквари, започнали пазарлъци, надробяване на ръкописите на части с цел да получат по-висока обща цена и така нататък Докато накрая се намесила египетската държава и ръкописите в по-голямата им част били прибрани в Коптския музей в Кайро.

б) Съдържание на находката

Става дума за 13 ръкописа[3] или части от тях, писани върху папирус на коптски език[4]. Понеже този език имал различни наречия, трябва да се уточни, че намерените ръкописи са основно на горноегипетското сахидско наречие, а само някои са на ликополитанско наречие. Но явно всички текстове в 13-те ръкописа са превод от гръцки; за някои се предполага, че може да са превод от сирийски (Евангелие на истината, Евангелие на Тома).

в) Време и място на написване на текстоветеПовечето от текстовете не съдържат податки, въз основа на които да се направи заключение за времето на написването им. Затова датирането на мнозинството от оригиналните съчинения е приблизително. А що се отнася до датирането на откритите коптски ръкописи, палеографските проучвания, както и сведенията от оформлението на ръкописите (подвързия и пр.) показват, че те произхождат от първата половина на IV век след Христа. Но това, разбира се, все още не показва възрастта на самите текстове в оригинал.

За мястото на написване на оригиналните текстове също не може да се каже много. Във всички случаи не се предполага да са съчинени в Египет. Смята се по начало, че са произлезли в гръкоезична среда. За отделни текстове със сигурност се предполага, че са съчинени в Сирия (напр. Евангелие според Тома, Евангелие според Филип).

Неясно е и как се е образувала тази сбирка от 13 ръкописа, намерена край Наг Хаммади. Различията в езика, шрифта, формата, подвързията и пр. не позволяват да се допусне, че ръкописите са произлезли на едно и също място и по едно и също време. От друга страна, съдържателните и идейните разлики между ръкописите не допускат да се предположи, че това са книги от библиотеката на една институция (манастир, храм), личност или група от хора. Неизвестно е още кога и защо ръкописите са били скрити.

2. За ръкописите в сбирката

Сбирката обхваща 52 съчинения, но няколко са повторени по два и дори по три пъти в различните ръкописи, така че на дело са 46 отделни съчинения. При някои от тези текстове в самия ръкопис не е дадено, съответно не е запазено заглавие.

Както се посочи, някои от текстовете се срещат повече от един път в сбирката: Апокрифът на Иоан – три пъти; Евангелие на истината, За началото на света, Евенгелие на египтяните и Послание на Евгност – по два пъти (при първите две съчинения вторият вариант е запазен съвсем откъслечно). Трябва още да се изтъкне, че за някои от текстовете съществуват паралели и в други древни ръкописи[5].

Установено е, че между отделни писания в сбирката има явна литературна зависимост. На някои от текстовете е добре известен гръцкият оригинал (например Държавата на Платон, Хермическа молитва, Мъдростта на Секст) или поне неговият латински превод (както е при Асклепий). Досега някои от текстовете бяха познати само по гръцки фрагменти (Евангелие според Тома и Премъдрост на Иисус Христос). Също така някои ръкописи са били известни само по име – било от антиеретическа християнска книжнина (Евангелие на истината или Евангелие според Филип), било от неоплатоническата полемика (Зостриан и Аллогенес). При мнозинството текстове обаче въобще не е имало сведения за съществуването им преди тяхното намиране.

3. Групиране на текстовете

а) по жанр

Откритите 52 текста могат да се групират по най-различен начин. Самите заглавия, с които те са известни сега, малко могат да ни помогнат за групиране по жанр. Най-често срещани определения са: евангелие, молитва, послание (писмо, разговор, мъдрости), премъдрости, учение, откровение.

б) по идейно съдържание

В тази сбирка от текстове, която е станала известна с гностическото си съдържание, не се съдържат само гностически текстове. Негностическите текстове са или нехристиянски (Държавата, Послание на Евгност, Мъдрости на Секст), или показват негностическо християнство от неправославен тип (Деяния на Петър и 12 апостоли, Автентично слово, Ученията на Силуан).

Прави впечатление и една група от хермически текстове (За осмицата и девятката, Херметическа молитва, Асклепий). Сред голямата група на най-общо казано християнско-гностически текстове се открояват определено валентиниански текстове (Молитва на апостол Павел, Трактат в три части, Евангелие според Филип, Първо откровение на Яков, Валентиниански трактат, Пет валентиниански молитви).

Редом с християнско-гностическите текстове стои и една група от еднозначно гностически текстове на нехристиянския гносис (Апокриф на Иоан, Хипостаза на архонтите, Евангелие на египтяните, Откровение на Адам, Трите колони на Сит, Зостриан, Мелхиседек, Ода за Нореа, Марсанес, Аллогенес, Триобразната Протеноя). Според ролята, която играе в отделните текстове Сит, синът на Адам, те се наричат от изследователите „ситиански„.

При проведеното разделение на текстовете остават четири текста, които не могат да се включат в никоя от тези групи (Вронти – съвършено разбиране, Мисълта на нашата голяма сила, Парафразата на Сеем, Хипсифрона).

4. Значение на ръкописите от Наг ХаммадиГлавното значение на находката от Наг Хаммади е в областта на историята на религиите и се състои в излизането на бял свят на една неподозирана доскоро сбирка от гностически текстове. Защото тези текстове са своего рода възкръснали свидетели на едно значително религиозно движение от късната античност – гностицизма, който естествено е бил теоретически атакуван и съответно оборван от укрепващата по това време Християнска църква. С помощта на текстовете от Наг Хаммади се дава огромен тласък на изследването на гностицизма. Научната им стойност обаче отива и далеч отвъд тази област. Тя засяга историята на коптския език и неговата книжнина, папирусната кодикология (наука за ръкописите), както и най-общо – историята на раннохристиянската литература.

Но при такова разнообразие от текстове естествено не всичко намерено има еднаква стойност. Липсва и онова, което учените на драго сърце биха искали да открият сред ръкописите в Наг Хаммади: няма нито eдно оригинално съчинение от големите гностически учители, основатели на школи, на направления в това учение. Обяснението е просто: в крайна сметка находката не произлиза от Рим или Александрия – големите средища на културата, науката и религията, а от египетската провинция. Все пак находката е достатъчно богата и нейната истинска оценка тепърва ще се очертава. Публикуването на факсимилета от ръкописите и на преводи на тези текстове на различни езици[6] ще позволи да се направи правилна оценка на тези ръкописи през следващите години.

Трябва да се има предвид и това, че текстовете от Наг Хаммади ни дават голямо число новозаветни апокрифи, макар предимно гностически. Независимо от особения си характер, апокрифите предоставят не малко сведения за епохата и обкръжението на ранната Църква, както и за нейния живот[7].

Находката от Наг Хаммади е спомогнала съществено да се разшири и познанието ни за историята на премъдростната традиция. Защото има цяла поредица от гностически и негностически писания от Наг Хаммади с определено премъдростна насоченост. Това са преди всичко: Евангелие според Тома, Книга на Тома, Вронти – съвършено разбиране, Автентично слово, Учения на Силуан. Те не само позволяват да се проучат гностическите метаморфози на юдейската (донякъде и на християнската) мъдрост, но и показват в особена чистота[8] онзи тип християнство, който възприема Иисус Христос първоначално като Божия премъдрост[9].

Освен това тези текстове имат голямо значение за проучването на историята на гностицизма. Тяхното изследване е довело до откриването на една съвсем нова разновидност на гностическото учение, за която се смята, че има допирни точки с валентинианството. Тя ни представя едно предхристиянско идейно течение, тръгнало по пътя на гносиса, което в определен момент се среща с християнството, но отчетливо си взаимодейства и с неоплатоническата философия[10].

Ръкописите от Наг Хаммади с валентинианско съдържание дават възможност да се осветли допълнително и учението, свързано с името на Валентин[11], като друг клон на гносиса.

Нови сведения се откриват и за разбирането на гностическото симонианство (по името на Симон Маг/Влъхва, срв. Деян. 8:9-24). Те произлизат от синоптическото разглеждане на три съчинения, които са тясно свързани помежду си и при това така се допълват взаимно, че един и същи мит за душите се представя в първото съчинение диалектически (Вронти – съвършено разбиране), във второто – етически (Автентично слово), а в третото – митологически и екзегетически (Тълкуване върху душата). Анализът на тези съчинения е довел до работната хипотеза, че тяхното съдържание е много повече симонианско от онова симонианство, което ни е известно от критиките срещу него на църковните отци[12].

И най-важното заключение според нас е, че сведенията от древноцърковните противници на гностицизма не само се допълват и частично коригират чрез новите текстове от Наг Хаммади, но и тяхната достоверност решително се потвърждава[13].

5. За самата „Молитва на св. апостол Павел“Първият в редицата от ръкописи на находката от Наг Хаммади има малко по-различна съдба от останалите ръкописи в сбирката. По-голямата част от този ръкопис I дълги години не била притежание на Коптския музей в Кайро, а се намирала в института С. G. Jung в гр. Цюрих, Швейцария. Оттук е останало и другото му название: Codex Jung. Отделните текстове в него били публикувани постепенно от 1956 до 1975 г. Затова те сравнително късно били причислени към поредицата от Наг Хаммади и късно Молитвата на апостол Павел била възприета като първи текст на ръкопис I, а оттук – и на цялата поредица от текстове от Наг Хаммади[14].

Превод на текста на молитвата

1. (форзац А) [… (липсват около два реда) … [Твоята] светлина,

2. покажи ми Твоята [милост!

3. Мой] Спасителю, спаси  ме, защото [аз] съм Твоят,

4. Който [чрез Тебе] съм дошъл на света!

5. Ти си [моят] Разум (νους), изведи ме!

6. Ти си моето съкровище, отвори [се] за мене!

7. Ти си моята пълнота (πλήρωμα), приеми ме при Себе Си!

8. Ти си [моят] покой, дарувай ми съвършенството,

9. което не може да бъде овладяно!

10. Умолявам Те Тебе, Който съществуваш и си предсъществувал,

11. в името, [което] е над всички имена,

12. чрез Иисус Христос, [Господ] на господарите, Царя на вековете[15].

13. [Дай] ми Твоите дарове, за които Ти не съжаляваш,

14. чрез Сина човешки, [Духа], Утешителя [на истината]!

15. Дай ми власт [да] Те моля![16]

16. Дай (ми) [изцерение][17] на моето тяло, когато Те моля чрез евангелиста,

17. [и] изкупи вечната ми светла душа и моя дух!

18. И [Първо]родния от пълнотата (πλήρωμα) на благодатта –

19. [открий] Го на моя разум (νους)!

20. Дарувай (ми), каквото никое ангелско око [не е видяло] и никое архонтско ухо не е чуло,

21. и което никое човешко сърце не е постигнало,

22. който[18] е произлязъл равноангелски и според образа на душевния бог[19],

23. когато той беше създаден отначало –

24. защото имам вярата и надеждата!

25. И яви пред мене Твоето възлюбено, избрано и благословено величие[20],

26. Единородния и Първороден (оттук на форзац Б)

27. и [чудното] тайнство на Твоя дом,

28. [защото] Твоя е силата [и] славата,

29. и хвалата, и величието сега и во веки. [Амин].

Следва завършек на гръцки език:

Молитва на апостол [Павел]

С мир.

Христос е свет.

а) Сегашното заглавие на молитвата

Едва в края на текста на молитвата се среща нейното заглавие: Προσευχη Παυλου αποστόλου (Молитва на апостол Павел). Този надпис придава на текста апостолски авторитет, който може да бъде отнесен към целия ръкопис I. А това, че надписът е на гръцки, може да се разбира като податка, че текстът на молитвата първоначално е бил съставен на гръцки език.Самият родителен падеж Παυλου αποστόλου може да се схване по два начина: 1) апостолът е автор на молитвата – той е съставил текста и го е оставил на своите ученици; 2) молитвата била произнесена от апостола и оттам станала известна като негова, което също ѝ придава апостолски авторитет. Естествено, всичко това не пречи да се предположи, че молитвата е просто един апокрифен текст, съставен от неизвестен автор, който използва името на великия апостол, за да придаде авторитет на творението си.

б) Автор, време и място на написване

От текста на Молитвата на апостол Павел не могат да се извлекат никакви сведения за времето и мястото на написването ѝ, както и за нейния същински автор. По отношение на времето като terminus ante quem може да се приеме средата на IV век, защото се смята за сигурно, че целият ръкопис I е съставен преди 350 г. И ако вземем предвид забележимата идейна близост до школата на Валентин, трябва да допуснем, че молитвата е съставена не преди втората половина на II век или най-сигурно – през III век. Приемем ли обаче известно сродство с апостолпавловите идеи (напр. редове 11-12 и 25-27), тогава въпросът с датирането остава по-скоро открит.

Така в крайна сметка авторът е неизвестен, както и мястото на написване. Ако допуснем връзка с валентинианството, тогава написването трябва да се свърже с някое от местата, където това учение е било разпространено[21]. Безспорно мястото на произхода на този текст е било белязано от голяма почит към апостола на народите св. Павел, но това не може да бъде указател за конкретния местопроизход на молитвата, защото апостолът е бил високо почитан на много места.

в) За съдържанието на молитвата

Няма съмнение, че текстът (според поставеното в края заглавие) представя една молитва, по-точно една просителна молитва със завършващо славословие. Въз основа на известна близост с молитвата на апостол Яков в края на Второ откровение на Яков някои смятат, че това по-скоро е предсмъртна молитва. Понеже липсва началото на молитвата, може да се предположи, че тя е била заключителна част от по-дълго съчинение и е била предизвикана от съответно събитие, чието описание завършва с тази молитва[22].

Текстът на молитвата може да се раздели на три части: 1-12, 13-24, 25-29 ред.

г) Източници за текста на молитвата

Трудно е да се установи използването на някакъв извор за тази молитва. Езикът ѝ показва известна близост с езика на псалмите и особено на апостолпавловите послания. Изследователите са посочили сходство с призивите в заклинателни текстове, както и с молитви в Corpus Hermeticum[23]. Изтъква се и особена близост с един химничен откъс от Трите колони на Сит[24]. Затова допускат, че ако няма пряко литературно заимстванe, възможно е да е бил използван един общ извор.

От религиозноисторическа гледна точка Молитвата на апостол Павел безспорно е гностическо съчинение. За това говори и речникът на автора, който използва знакови понятия като „пълнота“ (πλήρωμα), „разум“ (νους). На места са забележими валентиниански идеи[25]. От друга страна е известно, че валентинианстващи гностици са се позовавали на апостол Павлови мисли и думи[26].

    ***

Във всеки случай апокрифът Молитва на апостол Павел е един много интересен и значим текст, който обогатява знанията ни за идейната и религиозна среда, в която през първите векове от съществуването си се развива в Христовата църква.

_________________________________________

*Публикувано в Богословски размисли, сборник материали, С., 2005, с. 45-55. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал.1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Форзац се нарича листът,  прикрепян в началото и в края на една книга при оформянето на листовете ѝ в едно тяло.

[2]. Nag Hammadi е град в близост до останките на Хηνοβόσκιον, древно селище на десния бряг на р. Нил в Горен Египет и епископско седалище през първите векове на християнството. В тази област св. Пахомий Велики е основал първия си манастир в началото на IV век (срв. И. Ж. Димитров, Новозаветни апокрифи, Духовна култура, 8/2001, с. 8).

[3]. Ръкописите са във вид на кодекс, тоест оформени като тетрадка, а не като свитък (вж. по-подробно И. Ж. Димитров, пос. ст., с. 3).

[4]. Коптският език е най-късният стадий от развитието на египетския език. Той е сроден със семитските и хамитските езици. През II в. сл. Хр. този език започва да се пише с гръцки букви, към които прибавили още седем знака за звуковете, липсващи в гръцкия език. Самото име „коптски“ е по-ново, но то произлиза от името Египет (на грц. Аιγυπτος, лат. Aegyptus; оттам произлизат народностните названия в блг. „гюпти„, в англ. Gypsy и Gipsy). Днес копти се наричат християните в Египет от дохалкидонското вероизповедание, обикновено определяно като монофизитско.

След завземането на Египет от арабите коптският език постепенно бил изместен от арабския и в днешно време той е останал само богослужебен език на Коптската църква. Различават се пет наречия в този вече мъртъв език: са(х)итски – класическият коптски език, говорен в Горен Египет, на който са написани повечето от запазените текстове; бохаирски, говорен в Долен Египет, който е богослужебният език; успоредно с тези две главни наречия съществуват още фаюмско, ахмимско и субахмимско (наричано и ликополитанско или асиутско – от Асиут, сегашното име на древния горноегипетски град, известен в историята с гръцкото име Ликополис). Коптската книжнина обхваща голям брой преводи на библейски книги, апокрифи, жития на светци, гностически съчинения и др.

[5]. Вж. по-подробно у H.–М. Schenke, Nag Hammadi, TRE 23, 733.

[6]. The Facsimile Edition of the Nag Hammadi Codices, Published under the Auspices of the Department of Antiquities of the Arab Republic of Egypt in conjunction with the United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization, 12 volumes, Leiden 1972-1984; Yvonne Janssens, Evangiles gnostiques. Dans le corpus de Berlin et dans la Bibliotheque Copte de Nag Hammadi. Traduction fransaise, commentaire et notes. Louvain-la-Neuve 1991; James M. Robinson (ed.). The Nag Hammadi Library in English. Translated and Introduced by Members of the Coptic Gnostic Library Project of the Institute of Antiquity and Christianity, Claremont, Cal. 4th rev. ed. Leiden/New York/Koeln 1996; и вече посоченото немско издание Nag Hammadi Deutsch (hrsg. von Hans-Мartin Schenke,Hans-Gebhard Bethge und Ursula Ulrike Kaiser), Berlin/New York. Bd. 1 (NHC I,l-V,1), 2001, Bd. 2 (NHC V, 2-XIII,1), 2003.

[7]. Вж. И. Ж. Димитров, пос. ст., c.5.

[8]. Това важи особено за Ученията на Силуан.

[9]. Срв. H.–М. Schenke, Einfuehrung, Nag Hammadi Deutsch, Bd. 1, S. 4.

[10]. J. D. Turner, Sethian Gnosticism, A Literary History. – In: Ch. W. Hedrick-R. Hodgson jr. (ed.). Nag Hammadi, Gnosticism and Early Christianity, Peabody 1986, p. 55-86.

[11]. Валентин бил родом от Египет. Първоначално действал в Александрия, но подобно на други ересиарси скоро започнал да пътешества, за да разпространява по-лесно учението си. В Александрия неговата общност оцеляла до IV в. Но сам той отишъл в Рим и там основал школа. Бил кандидат за епископ на Рим, както и друг еретик – Маркион, но не успял. Тогава се отцепил от Църквата и основал своя общност. Негови школи имало още в Антиохия, Ефес и на о. Кипър. Последната била най-резултатна, поради което и Валентин се преселил на острова, където умрял във втората половина на II в. Съставил различни книги: евангелие, слова, химни и послания, но са запазени само незначителни откъслеци от тях. Учението си свързвал с ученик на св. апостол Павел на име Тевда. Богословието му е изпълнено с философски идеи с мистичен и поетичен уклон. Затова в учението му се преплитат философия, митология, магия и обредност.

[12]. Както за валентинианството, така и за симонианството, и за множеството други ереси няма запазени преки извори, а сведения се черпят главно от изобличителните съчинения срещу тях на църковните писатели-апологети.

[13]. Срв. H.–М. Schenke, Einfuehrung…, S. 5.

[14]. H.-G. Bethge-U.-K. Plisch, Das Gebet des Apostets Paulus (NHC I,1). – In: Nag Hammadi Deutsch. Bd. 1, S. 7-8.

[15]. Грц. дума αιών (еон) означава: време, период от време, век, поколение (във времеви смисъл), безкрайно време, вечност, но в гностицизма eoните са олицетворение на отвлечени понятия, по-нисши от божеството, нещо средно между него и видимия свят. По природата си те са зли. Христос преминал през тях, като ги измамил, че принадлежи към тяхната пълнота (букв. от πλήρωμα, т. е. съвкупността на еоните). След като извършил изкупителното Си дело на земята, Той възстановил мира и между враждуващите дотогава еони.

[16]. Dieter Mueller допълва празното място по друг начин и превежда „[когато] Те моля“ (D. Mueller, The Prayer of the Apostle Paul, Introduction, Text and Translation. – In: H. W. Attridge (ed.). Nag Hammadi Codex I (The Jung Codex), Introductions, Texts, Transitions, Indices, (NHS 22), Leiden 1983, p. 9.

[17]. В зависимост от попълването на лакуната (празното място в текста) тук може да се чете вместо изцерение думата отминаване, т. е. „Дай (ми) [отминаване] на моето тяло…“. Такова четене явно по-добре подхожда на контекста (срв. предсмъртната молитва на апостол Яков в края на Второ откровение на Яков). Разбира се, една молба за изцерение на тялото не е невъзможна в предполагаема молитва на апостол Павел.

[18]. Синтактично по-правилно би било „което“, но тук явно се има предвид демиургът.

[19]. Обичайно е демиургът да се мисли като душевна същност, но наистина съчетанието „душевен бог” никъде другаде не е засвидетелствано. Възможен е и друг превод на този стих, ако отнесем двете определения „равноангелски” и „душевен” към човека: „който е станал равноангелски и – според Божия образ – душевен“ (вж. H.-G. Bethge-U.-K. Plisch, оp. cit., S. 10, Anm. 14).

[20]. Буквално преведено трябва да бъде величина (μέγεθος), но като свойство на Бога обикновено се предава с величие, съответно изразявано и с други (макар и сродни) думи на гръцки: μεγαλειότης (Лука 9:43; Деян. ап. 19:27; 2 Петр. 1:16) и μεγαλωσύνη (Евр 1:3; 8:1; Юда 1:25). Думата μέγεθος се среща само в Еф 1:19, където също е преведена „величие„.

[21]. Вж. картата у B. Layton,  The Gnostic Scriptures, A New Translation with Annotations and Introductions, London 1987, p. 268-269.

[22]. Bethge-Plisch, op. cit., S. 8-9.

[23]. Срв. Corpus Hermeticum I, 31-32; V, 10-11; XIII, 16-20.

[24]. Срв. NHC VII, 5, p. 118,30-119,1.

[25]. Bethge-Plisch, op. cit., S. 9.

[26]. Срв. напр. писмото на Птолемей до Флора (у св. Епифаний Кипърски, Против ересите 33, 5, 8; 33, 6, 6); св. Ириней Лионски, Против ересите 1, 3, 8; Евангелие според Филип 110а.

Изображения:

1. Хората, намерили делвата с ръкописите.

2. Фрагмент от Евангелие според Тома.

3. Ръкопис от Наг Хаммади.

4. Карта на Египет и мястото, където е Наг Хаммади.

5. Рембрандт, Св. апостол Павел.

Източник на изображенията Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1h0

Драган Бачев

Човекът е тайна за самия себе си. Пред всеки човек винаги са стояли въпросите: Кой съм аз? Какъв е смисъла на моя живот? Тайна е и човекът до нас, тъй като и той е личност, като нас, неговото сърце, помислите са скрити за нас.

Още по-съкровена и дълбока е тайната на Бога. Той не съществува по този начин по който съществуват предметите и хората в този свят. Бог тайнствено обхваща, държи цялото творение от всички страни. Св. пророк Исаия Го нарича „Бог съкровен” (Исаия 45:15), а св. апостол Павел – „Който е едничък бъзсмъртен и живее в непристъпна светлина” (1 Тим. 6:16). Бидейки сами крайни, ние не можем да обхванем безкрайното. Ние не можем да снемем покрова на Божествената тайна, изхождайки от тайната на нашето човешко съществуване. Бог не е произведение на човека, не е идол, не е въплъщение на нашите желания. Той съществува абсолютно независимо от нас, и Неговата тайна е безкрайно по-голяма и по-дълбока от тайната на човека. Св. апостол Павел възкликва: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко непостижими са Неговите съдби и неизследими Неговите пътища! Защото, кой е познал ума на Господа? Или кой Му е бил съветник? Или кой е дал Нему нещо отнапред, та и Той да му възвърне? Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него. Нему слава вовеки, амин” (Римл. 11:33-36). „Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии. Понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божия Дух” (1 Кор. 2:10-13).

Думата μυστήριον, означава тайна, тайнство, съкровено, неведомо, неизследимо. В посланията на св. апостол Павел, тайна се употребява за да обозначи:

І. Тайните на божественото домостроителство на Църквата, а именно:

1) тайната на Боговъплъщението (1 Тим. 3:14-16, Ефес. 5:32);

2) тайната на кръста (1 Кор. 2:7-8);

3) тайната сливането между иудеи и езичници в едно тяло на Църквата в Иисус Христос (Римл. 11:25-32, Ефес. 3:1-21, Кол. 1:26-27, Кол. 2:2, Кол. 4:3-4);

4) тайната на прекратяването на закон от благодатта (Римл. 14:24-26);

5) тайната на възкресението (1 Кор. 15:51);

6) тайната на съединяването на всичко земно и небесно под един глава Христос (Ефес. 1:9-10);

ІІ. Тайната на беззаконието, антихриста (2 Сол. 2:7).

В буквален смисъл думата „Църква” означава „събрание”, на гръцки εκκλησια, от глагола εκκαλέω – събирам. В този смисъл се употребява и в Стария Завет (kahal – евр.). В Новия Завет „Църква” има несравнимо по-дълбок и тайнствен смисъл, който е трудно да бъде обхванат в кратка словесна форма. Характерът на Църквата Христова, най-добре се изяснява от новозаветните библейски образи на Църквата като: Ново Божие насаждение, Божия градина, Божие лозе (Иоан 15:1-8); Пастир и стадо (Иоан 10:1-6); Глава и тяло (Ефес. 1:22, 23); Строящо се здание (Ефес. 2:19-22); Дом, семейство (1 Тим. 3:15; Евр. 3:6); Брачен съюз (Ефес. 5:32).

Съзерцавайки тайните на Църквата – тайните на Божественото домостроителство, св. апостол Павел възкликва и нарича Църквата: „…Божия дом, който е Църква на живия Бог, стълб и крепило на истината. И наистина велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелстван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава” (1 Тим. 3:15-16).

Преп. Иустин Попович, този нов Златоуст на ХХ век, възкликва и нарича Църквата – Всетайна Христова: „Църквата представлява най-великата и най-свещената Божия тайна във всички светове. В сравнение с останалите Божии тайни тя е Всетайна”.

„Бог даде на човека най-великото, което можеше да му даде, като стана човек и навеки остана Богочовек във всички видими и невидими светове. Мъничкото човешко същество побра в себе си всецелия, невместим и навсякъде безграничен Бог. Затова Богочовекът Христос е най-загадъчното същество във всички човешки светове. Прав е св. Иоан Дамаскин и на земята, и на небето, и във времето, и във вечността, когато твърди, че Богочовекът Христос е „Едничкото ново нещо под слънцето” (Екл. 1:9). Бих добавил: винаги ново, нестареещо нито във времето, нито във вечността. Но в Богочовека и с Богочовека и самият човек стана ново същество под слънцето, същество Божествено важно, Божествено скъпоценно, Божествено вечно, Божествено сложно. Тайната на Бога се съедини неразделно с тайната на човека и стана двуединна тайна, всетайна на всички светове. И така се появи Църквата: Богочовекът – това е Църквата”.

Църквата, бидейки Всетайна, самата е изпълнена с множество тайни:

1.Тайната на Боговъплъщението „Бог се яви в плът”, невидимият Бог стана видим

„Показа се на Ангели”, „О, тайнство! Заедно с нас Синът Божи видели и ангелите, които не Го виждали преди. Защото Евангелието казва: „Ангели дойдоха и Му служеха” (Мат. 4:11). И не само тук, но и от самото рождение до възнесението те Му служели” – отбелязва Бл. Теофилакт Български.

„Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата” (Ефес. 5:32).

Блажени Теофилакт Български казва: „И наистина тайна е човек да остави онези, които са го родили, трудили са се за него и са му правели добро, и да се прилепи към тази, която никога не е виждал и която дори не е започнала да прави добро. Наистина това е велика тайна, ако само се разбра за Христа, като пророческо слово за Него. Защото и Той оставил Отца, не в смисъл на промяна на мястото, но снизхождайки до приемането на плът, дошъл при невестата, която изобщо не Го познавала, и по дух станал едно с нея. Който се съединява с Господа, един дух е с Него” (1 Кор. 6:17).

Блажени Иероним пише: „Първият човек, Адам, като първи Пророк е предрекъл това за Христа и Църквата, – че нашият Господ и Спасител ще остави Своя Отец Бога и майка Си Своя небесен Иерусалим, и ще дойде на земята заради Своето тяло Църквата, и ще я образува от Своето ребро, заради което и Словото стана плът. Но както и всички тайни не са равни, но една е по-голяма, а друга по-малка, то тук се казва: тази тайна е велика; но едновременно с това показвайки и своето смирение, добавя: но аз говоря за Христа и за Църквата”.

От реброто на първия Адам, който е от земята, произлезе Ева, и двамата станаха родители по плът на цялото човечество. От реброто на Втория Адам – Сина Човешки, слезлият от небето, произлезе Църквата, която е Неговото тяло. Църквата стана майка „на всички ония, които Го приеха – на вярващите в Неговото име – даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” (Иоан 1:12-13). „Иисус отговори: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие; роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух” (Иоан 3:3-7).

2.Тайната на кръста

„А проповядваме Божията премъдрост, тайна, съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава, която никой от властниците на тоя век не е познал; защото ако бяха я познали, не биха разпнали Господа на славата” (1 Кор. 2:7).

Блажени Теофилакт Български продължава: „Тайна нарича проповедта за Христа. Защото тя е и проповед, и заедно с това тайна, защото, и ангелите не знаели за нея, преди да е била проповядвана (1 Петр. 1:12), и ние виждайки в нея едно, разбираме друго: така аз виждам кръста и страданието, а разбирам силата, чувам раб, а се покланям на Владиката. Тази премъдрост е напълно скрита от невярващите, но за верните само отчасти; защото сега виждаме като в огледало (1 Кор. 13:12). С думата предопределил показва Божията любов към нас. Защото истински ни обича този, който дълго е бил готов да ни облагодетелства. Така и Бог преди вековете ни е предопределил спасение чрез кръста, спасение, съдържащо велика премъдрост. Казал е: за наша слава, защото Той ни е направил причастници на славата. Защото да бъде участник в съкровената тайна заедно с Господа е слава за раба. Тук нарича властници (князе – слав.) Ирод и Пилат. Впрочем няма да сгрешим, ако под князе разбираме и първосвещениците, и книжниците. Думите на тоя век изразяват както е казано по-горе тяхната временна власт. Ако те знаеха съкровената, както е казано по-горе, премъдрост и тайните на божественото домостроителство, именно тайната на Божието въплъщение, тайната на кръста, тайната на призоваването и усвояването на езичниците, тайната на възраждането, осиновяването и наследяването на небесното царство, с една дума – всички тайни, открити на апостолите от Св. Дух, така и първосвещениците, ако знаеха, че техният град ще бъде покорен и те самите ще бъдат отведени в плен: то не биха разпнали (Христа). Христос тук е наречен Господ на славата. Тоест тъй като те смятали кръста за нещо безчестно, то показва, че Христос съвсем не е изгубил Своята слава чрез кръста, напротив, още повече се прославил, защото чрез кръста още по-ясно е показал своето човеколюбие. И така, ако те не са узнали, трябвало ли е да им се прости този грях? Да, ако след това се бяха разкаяли и обърнали, грехът им би бил простен, както на Павел, и на другите евреи”.

3.Тайната сливането между иудеи и езичници в едно тяло на Църквата в Христа Иисуса (Римл. 11:25, Ефес. (3:1-21), Кол. 1:26-27).

„Не искам, братя, да не знаете тая тайна (за да не възмечтаете много за себе си), че ожесточението у Израиля стана частично, докле да влезе цялото множество езичници, и по такъв начин целият Израил ще се спаси, както е писано: „ще дойде от Сион Избавителят и ще отстрани нечестието от Иакова”. „И това е тям завет от Мене, когато отнема греховете им“. Що се отнася до благовестието, те са врагове поради вас; но в избора те са обични Богу поради отците.Защото Божиите дарове и призванието са неотменни.Както и вие някога си бяхте непокорни Богу, а сега сте помилувани, поради тяхното непокорство, така и те сега са непокорни, поради вашето помилуване, та и сами те да бъдат помилувани.Защото Бог затвори всички в непокорство, та всички да помилува.О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога? Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!” (Римл. 11:25-33).

Блажени Теофилакт Български възкликва: „Тук тайна нарича неведомото и съкровеното: а в какво се състои тази тайна? В това, че евреите не всички не повярвали, но отчасти се ожесточили. От тях повярвали мнозина, за които, както е казано по-горе, Бог е знаел отнапред, и мнозина ще повярват впоследствие; защото израилтяните се ожесточили, докато се спасят всички предузнати от Бога езичници; тогава и целият Израил ще се спаси, очевидно, след като повярва. Отново привежда Исаия, който възкликва, че ще дойде от Сион можещият да спаси и да очисти греховете на израилтяните. Кога ще стане това? Когато отнема греховете им, тоест когато ги удостои с опрощаване посредством кръщението. Затова, макар и сега да не са получили прошка на греховете (защото са ожесточени), но това ще се изпълни впоследствие. Тъй като, казва, вие сте се покорили на Евангелието и сте приети от Бога, то те са станали още по-упорити и още повече са се отдръпнали и са станали врагове; но тъй като предците им още от самото начало са избрани от Бога, то Бог няма да допусне те да погинат докрай (защото те са възлюблени), но ще ги приеме, ако повярват. Вие, казва, които преди се наричахте езичници, не поискахте да послушате: затова бяха избрани и получиха закон иудеите. Отново, когато бяха призвани иудеите и не послушали Христа, бяхте избрани и помилвани вие. Но помилването за вас ще бъде помилване и за тях: те ще се съревновават с вас и ще повярват, и по такъв начин ще се удостоят с вашето помилване. Тоест изобличи, обяви за непослушни, за да спаси едни чрез упорството на други. Защото преди, когато били непослушни езичниците, спасил, както е казано, евреите; отново, когато иудеите непослушали Христа, били спасени езичниците: а когато били спасени езичниците, ще се спасят, съревновавайки се с тях, и иудеите; и така всички ще бъдат помилвани. Размишлявайки за Божието домостроителство от началото на света, затова, как Бог устройва противоположното чрез противоположното и посредством едни непокорни показва покорни други, се изумил, уверявайки чрез това, че Този, Който така устройва нашите дела, непременно ще устрои и бъдещото спасение на иудеите. Богатството нарича благостта, чиято дълбочина само довежда до изумление, а величието на която е неизвестно: защото да обогати езичниците така, било дело на богатството. Заедно с благостта се изумява и на премъдростта, посредством която Бог управлява нашия живот и е умъдрил невежеството на езичниците, и знанието, посредством което Той знае какво е полезно за всеки. Не е казал: непостижими, но неизследими, тоест не могат дори да бъдат изследвани. Неговите пътища, тоест начините на домостроителството, не само не могат да бъдат разбрани, но дори и изследвани, тоест не може дори да се види тяхната следа”.

В цялата трета глава от посланието до Ефесяни, св. апостол Павел говори за великата тайна на призоваването на езичниците в Църквата. Нещо повече, той нарича себе си окованик Иисус Христов за вас езичниците, защото именно когато е бил в окови, Апостолът е имал възможност да съзерцава, воден от Божия Дух тайната на приемането на езичниците в Църквата. Чрез откровение Бог ми възвести тайната, а не по пътя на умозаключенията и изследванията.

„На мене, най-малкия от всички светии, се даде тая благодат – да благовестя на езичниците неизследимото богатство Христово и да открия на всички, в що се състои разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа” (Ефес. 3:8-9).

Св. Теофан Затворник казва: „Израил е бил избран изсред всички народи да бъде Божи народ, посветен на Бога и Божието дело. Но това избиране било временно, заради вечните цели, обхващащи цялото човечество. Когато целта била достигната, се прекратило и значението на временното избиране. То е заменено с друго висше – духовно по цел и вечно по значение. Сега се избира не едно племе от всички, а от всички племена се избира един народ, състоящ се от лица с един дух, едно служение. И за това избиране се говори, че е било извършено преди сътворяването на света: времето и историята само изпълнява това предвечно избиране. Апостолът излиза извън предела на времето и вижда началото му в предвечния акт на Божията воля”.

4. Тайната на прекратяването на старозаветния закон от благодатта и новия закон на духа.

„А на Тогова, Който има сила да ви укрепи, според благовестието ми и проповедта за Иисуса Христа, според откритието на тайната, умълчавана от вечни времена, а сега явена, и чрез пророческите писания, по заповед на вечния Бог, възвестена на всички народи, за да се покоряват на вярата, – на Тогова единаго премъдраго Бога, чрез Иисуса Христа, слава вовеки, амин” (Римл. 14:24-26).

В цялата четиринадесета глава св. апостол Павел се занимава с изправянето на една „дребна” неизправност сред римските християни, в това че не се отнасяли братски помежду си заради различията в употребяването на храната. Едни вярвали, че не трябва да се яде свинско месо и изобщо всякакви идоложертвени храни, а други не се въздържали от тях. След като дава наставления затова да не се осъждат взаимно и всеки да постъпва така както внушава неговата съвест, Апостолът преминава отново към любимата за него тема: тайната на сливането между иудеи и езичници в едно тяло на Църквата. Апостолът утвърждава убеждението, че езичниците са призовани към вярата в Господа, без да са обвързвани с иудейските постановления и дори самите иудеи са освободени от тях. Това не е негово хрумване, той се позовава на „пророческите писания” и „по заповед на вечния Бог”, Който го е изпратил да научи „всички народи” да вярват в Господа, а не да иудействат, а това е и края на закона и пророците.

Св. Теофан Затворник казва: „Тук слави Бога като единствен премъдър. Не можейки да се насити от удивление на великата Божия премъдрост: Той едновременно и иудеите е освободил от техните законнически украшения и езичниците просветил и очистил, и едните и другите слял в един народ, покланящ се на Бога в дух и истина. Това е било скрито и се е явило както цвят от семе. Не е ли дивно, как се хвърля семето в земята и след известно време произлиза от него прекрасен цвят или плод? Така се удивлява Апостола, в това, че семето на словото скрито в иудейството е израсло и станало дърво, което със своите корени покрива цялата земя”.

„Няма никакви прегради. За всички е открит достъп към единение с Бога. Нито иудейството с нищо не помага, нито с нищо не пречи. Вярвай и се прилепяй към Господа и ще се спасиш. Няма нищо външно което да води към Бога или да отдалечава от Него. Спасението се устройва от вътрешното настроение”.

Св. Иоан Златоуст говори: „Изразява в това славословие изумление пред непостижимата тайна. Понеже и сега открита, тайната не може да бъде достигната чрез ума, но трябва да се познава, не по друг начин, а чрез вярата. Прекрасно е казал Апостолът: единаго премъдраго Бога. Защото когато се размишлява, как Бог е въвел в Своята Църква езичниците и ги е приобщил към древните праведници, как е спасил безнадеждните, как недостойните за земята е възвел на небето, изгубилите право на сегашния живот е въвел във вечния живот, потъпканите от демоните е направил равни с Ангелите, отворил рая, унищожил цялото древно зло, и всичко това е извършил за кратко време, по удобен и съкратен начин; тогава ще разбереш премъдростта Божия. И така би трябвало да се удивляваш на Неговата премъдрост и да Го прославиш; а ти се занимаваш с дреболии (това не яж, онова – не пий), все още се привързваш към сянката (закона). Това означава, че ти малко прославяш Христа. Защото който няма упование в Него и дръзновение в Него, който не се ръководи от вярата, той не изповядва величието на Неговите дела”.

5. Тайната на съединяването на всичко земно и небесно под един глава Христос.

„Тая благодат Той изобилно ни дарува. Във всяка премъдрост и разум, като ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа” (Ефес. 1:9-10).

Преп. Иустин Попович продължава така: „Всичко, което е в Църквата и всичко, което ѝ принадлежи, представлява превеликото Божие Всеблагоговение и превелика Божия Всетайна. И това най-богомъдро ни го е открил, показал и засвидетелствал най-христоносният апостол на всички светове – св. Павел. Особено в посланието до Ефесяни. То цялото е от небето и принадлежи към изключителните видения и откровения Господни (2 Кор. 12:1-4), с които св. апостол Павел е бил обилно удостоен. Благовестието, съдържашо се в това послание, не е от хора, не е от ангели, а и не може да бъде от тях, а цялото е от Господа Христа, цялото е от Неговата вечност, премъдро, цялото е спасително, цялото е Светлоносно. Неговите дълбини почиват в Божиите дълбини (τα παντα) (1 Кор. 2:10), а също и неговите висоти и широти. А основното, всеобхващащо благовестие на това Послание е предвечното решение на Троичното Божество – всичко небесно и земно да съедини в Него, тоест всичко да се въхристови и охристови, всичко да образува едно тяло, Христовото тяло, Църквата, и така да постигне вечната Божествена цел, тъй като Църквата е Негово тяло, пълнота на Изпълващия всичко във всичко (Ефес. 1:23). Това благовестие е всеблаговестие, тази тайна е всетайна, посочена на светия апостол чрез откровение. Той твърди: „Чрез откровение Бог ми възвести тайната” (Ефес. 3:3).

Бл. Теофилакт Български продължава: „А е направил това, по богатството на Своята благодат. Забележи тези усилени изрази: на нас ни е дадено богатство и богатство Божие, богатство на благодатта, и не просто благодатта, а която преумножи в нас, тоест преизобилно изля върху нас. Тоест излял е върху нас благодатта, та като ни направи мъдри и разумни, да ни открие тайната на волята; той сякаш казва: разкрил ни е тайните на Своето сърце. Или пък: за да ни открие тайната в целия разум и мъдрост, тоест дълбините на всяка мъдрост и разум. Защото да удостои враговете, при това презрените, с толкова велики блага, и то в края на вековете и чрез кръста, не е ли дело на велика мъдрост? И това благоволение и произволение е „положил отпреди” и  е предопределил в нареждане, в устроение и установление на изпълнението на времената. Защото изпълнението на времената, тоест последните времена, изисквали наказание и отмъщение, понеже тогава се умножила човешката злоба. А явяването на Сина, напротив, в тези последни времена е извършило спасението, което е присъщо на непостижимата мъдрост. Небесното, казва той, било отделено от земното, нямало една глава. Защото, макар от гледна точка на творението Бог да е един за всички, но що се отнася до нравственото единение, то още не съществувало. Затова Отец пожелал да оглави (тоест да съедини под една глава) небесното и земното, тоест да положи за глава на всички Христа: и на ангелите по безтелесна природа, и на човеците по плът. Оглавяване се нарича също обозначаването накратко на това, което е изложено подробно. Затова Отец е оглавил чрез Христа, тоест завършил е онова, което се изграждало дълго време, завършвайки словото с правда”.

Св. Теофан Затворник пише: „Каква е тази тайна? Тази, че Бог е положил да съедини всичко в Господ Иисус Христос. Дошъл е Синът Божи, въплътил Се, пострадал, умрял, възкръснал, възнесъл Се на небето и станал като Богочовек, глава на всичко – и небесно, и земно. От всички тези действия на въплътилия Се Син Божи всичко е почти явно от само себе си, така че в разказа за това няма нищо особено, всичко в явно от въплъщението до сядането отдясно на Отца. – Какво тогава не е явно? – Възглавяването на всичко в същото това сядане на Богочовека отдясно на Отца. Това е именно съкровена в Бога тайна, която е можело да не се открива и с това да се ощети делото на спасението, и която Бог е открил само заради преизобилието на Своята благодат, и с това откритие преумножил и без това великото вече богатство на Своята благодат. Никаква необходимост не е била причина да бъде казана тази тайна. Единствено Божието благоволение е благоволило да бъде открита. Св. Иоан Златоуст казва: „това е било силно и сърдечно Негово желание – за да ни открие тайната на волята Си”.

ІIІ. Тайната на беззаконието, антихриста

„Никой да ви не прелъсти по никой начин; защото оня ден ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и превъзнася над всичко що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог. Не помните ли, че, още когато бях при вас, ви говорех това? И сега знаете онова, що го задържа да се открие той в свое време. Тайната на беззаконието вече действа, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега” (2 Сол. 2:3-7).

Поводът за написване на второто послание до Солуняни е възникнаолото лъжеучение сред тях, че второто пришествие на Господ Иисус Хпристос уж било наближило. Дори се явили някаои, които учели от иметно на апостол Павелл и му пришпиксвали различни послания. Св. апостол Павел обстойно изяснява признаците на второто пришествие, които явно още не са се сбъднали, а именно, докле първом не дойде отстъплението (αποστασια) и се не открие човекът на греха, синът на погибелта.

Бл. Теофилакт Български казва: „Тайната на беззаконието вече действа. Така апостолът нарича Нерон, който бил праобраз на антихриста. Той също бил беззаконен и искал да го наричат бог. Добре е казал „тайна”. Защото, казва той, не така явно и безсрамно е въставал против всеки бог Нерон, както ще въстане онзи. Казаното от апостола има следния смисъл: пруеди да дойде времето на антихриста, се намерил друг човек, който в малко му отстъпвал. Но удивително ли е, ако вече има антихрист? Апостолът говори за Нерон не от робски страх, а з ада ни научи да не си  навличаме излишна ненавист, ако това не се тналага от нищо”.

Този, който задържа да бъде извършена тайната на беззаконието според различните тълкуватели е Римската империя, а според други Св. Дух. Римската империя трябва да бъде разрушена от антихриста по подобен начин, както Мидийската е разрушена от Вавилонската, Вавилонската е разрушена от Персийската, Персийската от Македонската, Македонската от Римската. Всичко това е в духа на апокалиптикатка на пророк Даниил. Св Дух би се отдръпнал от човешките беззакония и тогава антихриста ще има свободно място да се изяви и ще получи в своя власт тайната на беззаконието.

Използвана литература

1. Бл. Теофилакт, архиепископ Български, Тълкувание на посланията на св. апостол Павел, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф, Св. Гора, Атон, 2003.

2. Преп. Иустин Попович, Догматика на Православната църква – Еклисиология, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф, Св. Гора, Атон, 2006.

3. „Творения иже во святых отца нашего Теофана Затворника – толкования посланий апостола Павла – послание к римлянам”, Московский Сретенский монастырь, 1996.

4. „Творения иже во святых отца нашего Теофана Затворника – толкования посланий апостола Павла – послание к ефесеямь”, Московский Сретенский монастырь, 1998 г.

________________________________

*Съставил Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7A