Притчата за богаташа и бедния Лазар*

Публикувано на 17.03.202421.03.2024 от Dragan Bachev

Иеромонах Павел Стефанов

Тази Христова притча е изложена в Евангелието от св. Лука (16:19-31). При разглеждането и анализирането ѝ на преден план възниква въпросът: може ли този текст да се нарече изобщо „притча[1]“? Св. Амвросий Медиолански смята, че този откъс изглежда по-скоро повествование, отколкото притча. Същото мнение се споделя от св. Ириней Лионски и Тертулиан. Без да навлизаме в подробности, ще приемем традиционното в Църквата убеждение, което приема и тълкува евангелист Лука 16:19-31 като притча.

Трябва да се изясни и нейният адресат. Според стихове 14-15 тя е отправена към фарисеите. Разбира се, те били сребролюбиви и алчни според свидетелството на евангелистите (стих 14; срв. Матей 23:14), но нито от свещената, нито от гражданската история не се вижда, че те са били така разточителни, както представеният тук богаташ. Иосиф Флавий пише в „Юдейски древности“ (18:1, 3) за фарисеите, че обръщали слабо внимание на своята трапеза, не тачели скъпите дрехи и садукеите ги осмивали за тяхното постене. По-скоро те били пестеливи, водели умерен живот, а някои от тях се отличавали със суров аскетизъм. Това се признава и от Самия Христос. Споменатият от Него фарисеин пости „два пъти в седмицата“ (Лука 18:12). Като точни пазители на буквата на Закона те се славили като духовни люде и не си позволявали разкош, пищност и разточителност.

За избягване на трудностите немският учен Мосхайм дори предполага, че притчата е насочена против садукеите и по неговото мнение ние трябва да видим тук пълно описание на тяхната страст към самоугаждане, жестокост и презрение към нуждаещите се. За садукеите бедността била престъпление или във всеки случай явно доказателство за проява на Божия гняв. Но в притчата не се споменава за присъствието на садукеи, а между стиховете 18-ти и 19-ти не виждаме намек за промяна в състава на слушателите. Може да се допусне обяснението, че Господ, порицавайки фарисейството и свойствените за него мирски надежди и цели, които го отдалечават от служението на живия Бог, взел пример от грях, наглед противоположен на сребролюбието, но създаван от същото порочно сърдечно настроение. Главната цел на притчата не е да покаже страшните последици от злоупотребата с богатството и жестокосърдечното презрение към бедните, а да изтъкне ужасните следствия от неверието, от упоритата привързаност към този свят и непризнаването на друга, невидима, познаваема с вяра сфера, докато трагичният и за съжаление необратим опит не открие и за невярващите съществуването на отвъдното. Главното престъпление на богаташа е именно безверието. Презрението към нищетата и егоистичната разточителност са различии видове, под които се проявява този непростим грях.

Който не вярва в невидимия свят на правдата и доброто, в насладата от духовната радост, възлага надеждите си само на онова, което вижда, вкусва, напипва или обонява. Същността на въпроса не е в това дали той събира или разпилява. И в единия, и в другия случай той възлага надеждите си на светските „блага“. Грехът на богаташа – извор на всички други негови грехове – бил този, че той не вярвал не само в задгробния живот, но и в истината и любовта, които реално съществуват сред жестокосърдечния и себелюбив свят. Този грях бил много свойствен за фарисеите.

Авторът иеромонах Павел Стефанов (1948-2012)

„Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво“. Българският превод тук е много добър; срв. славянския „веселяся светло“. Багреницата (порфирът) и висонът често се съпоставят в Библията (Естир 1:6; Откровение 18:12). Порфирът бил скъпа материя за горни дрехи с тъмночервен до вишнев цвят, имащ синкав отблясък, а висонът бил долна дреха, бяла на цвят, направена от много фин египетски ленен плат, който бил ценен наравно със златото[2]. Пурпурните тъкани се използвали за царски дрехи (Естир 8:15; Даниил 5:7; 1 Макавеи 10:20, 11:8, 14:43) и за обличане на езически идоли (Иеремия 10:9), поради което те били предмет за гордост и разкош. Пурпурът и висонът били ежедневна дреха за богаташа, а разточителните пирове запълвали неговите дни и нощи.

Не трябва да се забравя, че той не се обвинява в някакво нарушение на Закона, не се изобличава в нито едно от тежките престъпления на богаташите (Яков 5:1-6). Иисус Христос не го нарича нито клеветник, нито притеснител на бедните, нито хищник. Престъплението му е в това, че прокаженият Лазар лежал безпомощно при вратата му. Христос не назовал името на богаташа, а споменал по име само бедния просяк. Блажени Августин пише, че Спасителят прочел книгата на живота, където било записано името на бедняка, но не намерил в нея името на богаташа (Проповед 61).

„Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар[3], който струпав лежеше пред вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа“. Пред дверите на богаташа, чието име било неизвестно на небесата, но гърмяло по цялата земя, бил захвърлен сиромахът Лазар. Може да се предположи, че той бил донесен тук от роднини и познати, които, след като сметнали, че са извършили достатъчно за него, сложили бремето си пред очите на човека, надарен с изобилни средства за облекчаване съдбата на нещастника. Не се споменава дали Лазар е лежал дълго време тук, но е ясно, че богаташът бил свикнал с лежащия пред вратите на двореца му просяк, защото веднага го познал в лоното Авраамово. Екзегетите Щраус и Кьонигсман се опитват да докажат, че богаташът бил наказан напразно, че единствената му вина се криела в богатството. Но той не можел да се позовава на своето незнание, защото ако действително не би знаел за мизерията, която го заобикаляла, самото незнание би му се вменило в грях.

Подобно на праведния Иов (Иов 2:7), Лазар бил покрит със струпеи и искал да се нахрани дори само с трохите от трапезата на богаташа (срв. Съдии 1:7). Отчужден от човешкото състрадание, той намирал съчувствие единствено в безсловесните животни. „Псетата“, които обикновено скитат без стопанин по улиците на ориенталските градове (Псалом 58:15-16; 4 Царства 9:35-36), „прихождаха, та ближеха струпеите му“. Св. Иоан Златоуст вижда в това картина на крайно злополучие, до което са го довели болестта и гладът. Не му достигали дори сили да разгонва псетата, които, лижейки струпеите му, усилвали неговото страдание. Но последното едва ли е истина. Народната мълва приписва на кучешкия език целебно свойство, тъй като неговата влажност и мекота смекчават болката от раните. Тази грижа на кучетата още повече подчертава пренебрежението и жестокостта на богаташа. Пред нас са две еднакво ярки картини: богаташът, покрит с багреница, и Лазар, покрит със струпеи; единият е седнал на пищна трапеза, а другият жадува за трохи; единият е окръжен от тълпа кокетки и слуги, които задоволяват всички негови прищевки, а другият е окръжен само от псета, които идват да ближат струпеите му. Тълкувателите често обръщат внимание на факта, че нищо не е казано за нравственото състояние, вярата, търпението, надеждата на Лазар. В своята екзегетика на Псалом 85:1 блажени Августин приема, че Христос подчертава и въздава чест на Лазаревото смирение, а въздава наказание на гордостта на богаташа.

Но тази житейска слава и житейска мизерия имат един и същ край. „Умря сиромахът“ – и каква дивна промяна! Онзи, комуто никой не желаел да служи, освен псетата, „бил занесен от ангелите в лоното Авраамово“. Някои тълкуватели виждат в тези думи изява на особено Божие благоволение. Лазар постигнал блаженството, за което молели Заведеевите синове (Матей 20:23), бил приобщен към сонма на верните и по преимущество бил приет в лоното на Авраам, подобно на това както на пасхалната трапеза възлюбеният ученик се облегнал на гърдите Иисусови (Иоан 13:23). „Лоното Авраамово“ не означава трапезата, описана в Матей 8:11 и Лука 13:29-30, а както се вижда от Иоан 1:18, в собствен смисъл представлява дълбок покой и висше вътрешно общение. Юдеите, от чието богословие е взет този синоним за всички правоверни, говорели, че се преселват при Авраам, блаженстват в неговото лоно, обитават Едемските градини или че пред Престола на славата се събират блажените, но очакващи души (Премъдрост Соломонова 3:1-3). Иосиф Флавий в книгата си „За Макавеите“, глава 13, приписва тези думи на един от мъчениците – Макавеи: „Ако умрем, Авраам, Исаак и Яков ще ни приемат в лоното си“. Христос осветил този израз и той преминал в речника на Църквата, при което означавал чуждото на болести, печал и въздихание битие на праведниците след смъртта в очакване на Второто пришествие на Иисус Христос и Неговото блажено царство. Това е именно раят (Лука 23:43), пребиваването на душите под Божия жертвеник (Откровение 6:9) – място за блаженство, а не за слава. С крилата на бремето Христово сиромахът се възнесъл към лоното Авраамово.

„Умря и богаташът, и го погребаха“. Както може да се заключи от хода на разказа, това събитие станало след смъртта на Лазар, тъй като на богатия бил даден по-дълъг срок за покаяние. Лазар, който лежал пред очите на богаташа, бил последно изпитание за него, а равнодушието към Лазар била последната капка, препълнила чашата на Божието дълготърпение. В изричното споменаване на неговото погребение се съдържа рядка ирония. Светът, който обича своето, несъмнено придружил богаташа до гроба с изключителна пищност. По улиците на града се проточила дълга погребална процесия с неизбежната тълпа наети професионални оплаквачки; тялото било намазано с благовонни масла; надписът на великолепната гробница също свидетелствал за великите заслуги на покойника; хиляди жълтици били пръснати за погребалното угощение[4]. Тук жалката светска суетност се противопоставила на истинското величие в Бога.

Смъртта събудила богаташа от сладкия сън на удоволствията и го пренесла в строгата и страшна вечна действителност. Театърът, в който той играел ролята на богаташ, завършил. От този стих притчата преминава извън пределите на нашия земен опит в света на безтелесните духове. И отвъд гроба Бог продължава да говори с човешки глас, за да бъде разбран от хората. Но едновременно с това става трудно да се различи буквалният от иконосказателния смисъл на разказа. Тертулиан в трактата си „За душата“ (глава 7) приема тази притча дословно, макар че има и известни съмнения. Пищно погребаният богаташ се оказал в ада, защото както лоното Авраамово не е небе, а води към небето, така и адът не е геена, а води към нея. „Смъртта и адът бидоха хвърлени в огненото езеро“ (Откровение 20:14), което представлява ад в собствения смисъл на думата. Това е тъмницата, където са заключени душите на грешниците до деня на Великия съд; това е бездната, където гадаринските бесове се боели да попаднат, защото както раят е предвкусване на небето, така и мястото, където се намирал богаташът, е предверие на геената. Неговата разкошна багреница била заменена от огнена одежда, както сам той потвърждава: „Мъча се в тоя пламък[5]“.

В продължение на известно време богаташът все още не могъл да свърже настоящето с миналото, понеже страшната промяна на неговото състояние му се струвала временен кошмар. Но когато в края на краищата той дошъл на себе си и измерил дълбочината на своето падение, „подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му“ (срв. Исаия 65:13-14; Лука 13:28). Това изречение прекрасно пояснява истината, че нещастието на осъдените се усилва при сравняването на тяхното състояние с блаженството на спасените. „И, като извика, рече: отче Аврааме“. Той не преставал да се надява, че плътското му предимство ще му донесе някаква полза, понеже намекнал за произхода си от Авраам, като го нарекъл „отец“ или баща (Матей 3:9; Римляни 2:7; Иоан 8:41). Той молел за слабо и нищожно облекчение: „Смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък“. Не е излишно да се отбележи, че тази молитва е единственият пример за призоваване на светиите, за който споменава Свещеното Писание, но тя далеч не е утешителна (Иов 5:1). Има друг Отец, за Когото богаташът не иска да знае – Отецът на блудния син: „Само Ти си наш Отец; защото Авраам не ни познава, нито Израил ни признава за свои“ (Исаия 63:16).

Прочетете още „Притчата за богаташа и бедния Лазар*“ →

Образование и идейна самобитност на Иисус Христос – продължение и край*

Публикувано на 28.10.202302.11.2023 от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Още от ранната Си възраст Иисус се занимавал и със самостоятелно четене на Свещеното Писание и се отдавал на задълбочени размисли върху неговото съдържание. Отделни свитъци от Петокнижието, от Пророците и от Псалтира притежавали дори бедни семейства. След изнурителната дневна работа те били четени и обяснявани в семейния кръг през дългите вечерни часове. Иисус не се задоволявал да изучава Свещеното Писание чрез механично повтаряне на неговите текстове – нещо общоприето за тогава; както във всичко, така и тук, Той влагал лично разбиране, вниквал във вътрешния смисъл, проявявал самостоятелност и винаги вземал правилно становище. Подтик за това намирал в Собствения Си дух и в съзряващото високо съзнание за месианското Си достойнство, както и в цялата външна обстановка, където протичал животът Му. Известно въздействие оказвали прекрасната галилейска природа, сериозната и трудолюбива семейна среда и най-вече системното изучаване на Свещеното Писание, което е изпълнено с текстове за критичен размисъл и за придобиване на теоретическа и практическа мъдрост; То изисква да се познае мъдрост и поука, за да се разберат изреченията на разума, да се усвоят правилата на благоразумие, правосъдие и съд, да се даде на простите разумност, на юношите – знание и разсъдливост (Притчи Соломонови 1:2-4). Иисус водил пълнокръвен живот в дома, който си изградила Премъдростта, и ходил “по пътя на разума” (Притчи Соломонови 9:1, 6).

Мощни образователни импулси Иисус получавал по време на ежегодните Си посещения в Иерусалим заедно с майка Си – Пресвета Дева Мария, с праведния Иосиф, роднини, близки и познати по случай най-великия израилски празник – Пасха. “Всяка година родителите Му ходеха в Иерусалим за празник Пасха” (Лука 2:41). На големи поклоннически групи жители от Назарет се отправяли по прорязания от скали и обраснал с вековни дървета път през Перея. Минавало се покрай живописното Генисаретско езеро, пресичала се разнообразната Йорданска долина, обхождало се от север Мъртво море, покрай възвишаващия се Иерихон до Елеонската планина, откъдето се откривал свещеният град с величествения храм, който цял сияел в бял мрамор и злато. През време на това едноседмично пътуване се разказвали много легенди и истории, пеели се свещени песни, споделяли се съкровени месиански очаквания и надежди. Възторгът достигал връхната си точка, когато пред погледа засиявал храмът – светилището на целия израилски народ и средоточието на неговите религиозни упования и национални въжделения. Цялата поклонническа трупа запявала Давидовия псалом: “Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен. Ето, нозете ми стоят в твоите порти, Иерусалиме” (Псалом 121:1-2). Псалом след псалом се редели и ентусиазмът все повече нараствал. Към поклонниците от Назарет се присъединявали групи от другаде, от цялата страна, както и жители от Иерусалим и всички в мощен хор запявали “Алилуия”: “Хвалете името Господне, хвалете раби Господни, които стоите в дома Господен, в дворите на дома на нашия Бог! Хвалете Господа, защото Господ е благ, възпявайте името Му, защото това е сладостно, защото Господ си избра Иакова, Израиля за Свое достояние” (Псалом 134:1-4). Участието в пасхалните тържества в храма и извън него, опознаването на престолния град, общуването с поклонници от цяла Палестина, сред които имало не само евреи, но и представители на много други народности, включително и елини – всичко това издигало духовното ниво и вливало мощни импулси за задълбочен размисъл и активна дейност.

Като идвал всяка година за пасхалните тържества в Иерусалим, Иисус получавал най-разнообразни и извънредно богати образователни впечатления, които оказвали силно влияние за естественото Му духовно укрепване и преуспяване в мъдрост и обич към Бога и хората. Тук Той особено много обичал да разговаря с учените книжници, фарисеи и законоучители; жадно слушал техните тълкувания, разпитвал ги за Своите недоумения и съмнения и учудвал всички с мъдрите Си отговори. В това отношение забележителен е евангелският разказ за 12-годишния Иисус в Иерусалимския храм. Родителите Му три дни Го търсили и най-после Го намерили “да седи между учителите”, “да ги слуша и запитва”. “Всички – според разказа на евангелиста – които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му” (Лука 2:47). Иисус не се уморявал да слуша и да разпитва, да се поучава и да отговаря, тъй като духовният Му интерес взел огромни размери и самосъзнанието за бъдещата Му месианска мисия от ден на ден нараствало. Вероятно и външният вид на Иисус в това време бил променен; повишеният Му духовен интерес, оживената беседа по важна тема – за Месия, вдъхновеното и възторженото говорене – всичко това придавало огнен пламък на Иисусовите очи и неземно сияние на лицето Му. Може би това именно заставило родителите Му, като Го видели, да се смаят – толкова силно било първото и непосредствено впечатление от тази гледка. В подкрепа на това свидетелства по-нататъшният разказ на евангелиста. В състояние на тревога от загубата, на умора от дългото търсене и на изумление от сияещия вид на Иисус Божията Майка Му казала: “Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим” (Лука 2:48). Тези думи обаче не намерили съответен отклик в душата на малкия Иисус. Тогава Той бил зает с нещо много важно, което се отнасяло до спасението на целия свят. У него се пробуждало месианското съзнание, у Него “се раждал” Христос – Изкупителят и Спасителят на света. Затова отговорил на майка Си напълно в духа на Своето умонастроение: “Защо сте ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?” (Лука 2:49). Тук Иисус нарича Бога не “наш небесен Отец”, Какъвто е Той за всички хора, а “Мой Отец”, защото съзнавал Себе Си за Единороден Божи Син в пълния смисъл на думата. Макар да съобщава, че родителите на Иисус не разбрали казаните от Него думи, евангелистът веднага прибавя: “А майка Му слагаше всичките тия думи в сърцето си” (Лука 2:51). В този момент тя не може да не си е спомнила благовещението на ангела Господен, че Дух Свети ще я осени и че тя ще роди свето дете, Което ще се нарече Син Божи, Син на Всевишния (Лука 1:31-35). Тя обаче спотаила всичко това в сърцето си, не го споделила с никого, а и Иисус, съзнавайки, че още не бил дошъл часът за откриването Му (Иоан 7:6; 8:4) и че още трябва да расте и да преуспява в мъдрост и обич по законите на човешката Си природа, напуснал Иерусалимския храм – “онова що принадлежи на Отца Му”, кротко тръгнал с родителите Си по човешка плът и отишъл с тях в Назарет, където “им се покоряваше” (Лука 2:51).

Прочетете още „Образование и идейна самобитност на Иисус Христос – продължение и край*“ →

Образование и идейна самобитност на Иисус Христос*

Публикувано на 27.10.202302.11.2023 от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Никое учение не може да бъде напълно откъснато от личността на неговия създател. То носи в себе си печата на епохата, през която е създадено, отразява в себе си потребностите на по-голяма или по-малка народна общност, сред която е отраснал и е бил възпитан неговият създател, съдържа в себе си творческите копнежи, усилия и постижения на съответната среда. Никое велико учение обаче не е анонимно и чисто народно умотворение. Всичко в него, което е почерпено от миналия опит, от творческите предчувствия, напрежение и постижения на средата, от духа на епохата, през която е възникнало – всичко това е пречупено през призмата на една или няколко гениални личности и носи в себе си незаличимите следи на тяхната индивидуална характеристика и надареност. Ето зато правилното схващане и вярната оценка на което и да е велико – религиозно, философско, етическо или социално – учение ще бъдат възможни само въз основа на добро познаване, от една страна, на образователния път и, от друга страна, на идейната самобитност на неговия създател. Само чрез проследяване на този образователен път, по който е вървяла, оформяла се е и е работила определена творческа личност, ще могат да се установят мащабите и качествата на нейната индивидуална надареност и на нейната идейна повлияност и зависимост или оригиналност и самобитност.

Същият метод ще бъде използван и тук, когато се поставя за изследване важният проблем за оригиналния характер на Христовото учение. Според догматическите определения на Църквата Иисус Христос е Богочовек, тоест Той съчетава в Себе Си божествена и човешка природа. Щом Иисус Христос притежава човешка природа, Той чрез нея е бил подчинен на естествените закони на телесното и душевното развитие, следователно е изминал и определен образователен път в идейното Си израстване, формиране и творческо проявяване. Този образователен път трябва да бъде проследен, за да се установи какво Иисус Христос е можал да усвои от човешкия опит и духовност, колко и как го е отразил в учението Си и какво е вложил в него като резултат на Своята особеност и надареност, а по-късно и под влияние на божествената Си природа.

По този начин може да бъде хвърлена светлина върху проблема за оригиналността на Христовото учение. Този проблем е извънредно важен не само от научно, но и от религиозно гледище. Ако въз основа на убедителни, достатъчни и достоверни основания бъде оспорена и отречена оригиналността на Христовото учение, това означава да се оспори и отрече, ако не напълно, то в значителна степен, неговият божествен произход и характер, неговата безусловна ценност и вечна валидност, а заедно с това и неговата спасителна способност. Ние можем да се съгласим донякъде с твърденията на съвременната прагматична философия, че въпросът за произхода на една идея няма непосредствено отношение и влияние върху въпроса за нейната обективна ценност и валидност. Ние също така можем да се съгласим в известна степен, че така наречените в логиката екзистенциални съждения не предопределят така наречените оценъчни съждения. Въпреки това едва ли подлежи на съмнение, че отричането на оригиналността, а заедно с това и на божествеността на Христовото учение, би го свело до възвишено човешко учение, което необходимо носи печата на човешката ограниченост, относителност, условност и преходност. Тогава Иисус Христос не би бил считан за божествен и вечен Учител и Спасител на човечеството, а най-много за гениален човешки, но заедно с това и временен учител и ръководител на човечеството по трудния естествен път на неговия възход към повече светлина и доброта. Обявяването на Иисус Христос само за човешки учител логически би загасявало вярата в Неговата божествена, спасителна и вечна мисия в света и би водило до търсене на нови, по-висши и по-съвършени учители на живота.

По този идеен път отпаднаха от вярата в Иисус Христос и от Христовата Църква крайни рационалисти като американския учен Теодор Паркър, френския историк Ернест Ренан и руския писател Лев Николаевич Толстой. За тях е характерно изказването на Паркър, от което се възхищавал и което обичал да цитира Толстой. То гласи: “Христос бил велик Учител. Той проповядвал истинската, всеобщата религия – любовта към Бога и към човека. Но не трябва да се мисли, че в бъдеще не може да има такива и дори още по-велики учители. Ако ние мислим така, с това не ще умалим величието на Христос, а само ще придаем всемогъществото на Бога. Ако ли пък мислим, че след Христос Бог вече няма да се открива направо на хората, тогава с новите велики учители, когато те дойдат, ще се случи същото, което се случило с Христос; ще убият живия пророк, за да боготворят умрелия. Ако Христос не бе отстъпил от учението (на книжниците и фарисеите), което тогава се считало за истина, ние не бихме знаели Неговото велико учение. Какво би било, ако Той, както другите, беше казал: “Никой не може по-вярно от Моисей да обясни закона Божи?” Той би бил тогава нищо и Духът Божи би оставил душата Му. Но Той общувал с Бога и слушал Неговия глас, а не хората. Той не се боял нито от Църквата, нито от държавата и не се смутил, макар че Пилат и Ирод се сдружили, само за да Го разпнат. Да, Бог е също така близо до нас, както бил близо до Христос, и също така е готов да открие истината на всеки от нас, който поиска с целия си живот да Му служи.”

Тази умела и прелъстяваща аргументация може да загуби убедителната си сила и власт над умовете, ако чрез обективно изследване и достоверни съображения се подкрепи и подсили тезата на вярващите, че Христовото учение носи оригиналния отпечатък на Иисусовата богочовешка личност, че то е богочовешко, тоест че до него Иисус Христос се е издигнал не само по естествения път на Своето духовно развитие, но и чрез непосредственото съзерцание на абсолютната истина в предвечната Си божествена природа.

“Словото стана плът” (Иоан 1:14), тоест Бог Слово се въплътил, приел човешка природа и като действителен и истински човек живял на земята, между хората. Същото свидетелства близкият до онова време апостол св. Игнатий Богоносец: Иисус Христос “наистина се родил като човек”.

Щом Бог Слово приел плът и станал действителен човек, Иисус Христос растял в човешката Си природа, развивал се и се образовал според всички естествени закони. Това е отбелязано просто, ясно и недвусмислено от св. апостол Лука: “Младенецът растеше и крепнеше духом” (Лука 1:80). В същото Евангелие се намират две прекрасни допълнения на този текст. Първото от тях гласи: “Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (Лука 2:52). Във второто се съобщава на пръв поглед съвсем инцидентно, че Иисус бил “възпитаван” в Назарет (Лука 4:16). Тези лаконично изразени евангелски свидетелства се потвърждават от св. апостол Павел. В своето послание до евреите той пише, че Иисус, макар да е Син Божи, се научил на послушание и се усъвършенствал (Евреи 5:8, 9). Тук ясно се говори за човешката природа на Иисус Христос и за Неговия естествен път на израстване, учение, образование и усъвършенстване. Прекрасно е засвидетелствана и охарактеризирана тази страна от живота на Иисус от св. Юстин Философ и Мъченик, живял и писал през II-ри век след Рождество Христово. В “Разговор с Трифона Иудеина” той казва: “Иисус растял, както всички хора растат, отдавайки дължимото на всяка възраст и хранейки се с всякаква духовна храна.” Разкривайки друга, по-висша тенденция в мисълта си, св. Ириней Лионски засвидетелствал същата истина, когато писал за Иисус Христос: “Той дошъл да спаси всички: пеленачетата, децата, юношите, младите и старите; затова и минал през всички възрасти.”

Прочетете още „Образование и идейна самобитност на Иисус Христос*“ →

АПОСТОЛ ПАВЕЛ И ФАРИСЕЙСКАТА СЕКТА*

Публикувано на 17.07.201321.07.2013 от Dragan Bachev

Проф. Иван Спасов Марковски

Мнозина изпадат в недоумение, като слушат търже-ствената декларация на апостол Павел: „Аз съм фарисеин, син на фарисеин…” (Деяния апостолски 23:6), „по закон фарисеин” (Филипяни 3:5). Как може този велик апостол и изразител на християнската етична философия да принадлежи към партията или сектата на фарисеите, които Христос така остро порицава и изобличава? В двадесет и трета глава на евангелието от Матей Той отправя съкрушителна критика срещу фарисеите. Неколкократно Спасителят се обръща към тях с думите: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери…!” Обвинява ги в грабителство, „изпояждат домовете на вдовиците”, лицемерно дълго се молят; нарича ги безумни и слепи водачи, лъжливо се кълнат, спазват ненужното и дреболиите в Закона, а най-важното изоставят: правосъдие, милост и вяра; изпълнени са с грабежи и неправди, с лицемерие и беззаконие – варосани гробници. Оттук думата „фарисеин” е станала синоним на лицемерие и измамничество.

Как да съчетаем тази представа за фарисеите със заявата на апостол Павел, че не само той е фарисеин, но е и син на фарисеин и че като фарисеин сам живял според най-строгото учение на юдейската вяра? (Деяния апостолски 26:5). „И преуспявах – казва той, – в юдейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания“ (Галатяни 1:14).Своето образование и възпитание получил в родния си град Tapс Киликийски, и „при нозете Гамалиилови, изучен точно по закона отечески и изпълнен с ревност към Бога…“ (Деяния апостолски 22:3). Кой е бил този Гамалиил, при когото учил апостол Павел? В Деяния апостолски 5:34-40 се разказва, че Гамалиил бил член на Синедриона, принадлежал към партията на фарисеите, бил законоучител и уважаван от целия народ. Той е автор на класическия мъдър съвет, който дал на членовете на Синедриона, за да не преследват християните: „Оставете се от тия човеци – казал той, – и не ги закачайте; защото, ако тази замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши“ (Деяния апостолски 5:38).Според историческите сведения, въпросният Гамалиил Старши или Първи е живял във времето на Иисус Христос и апостолите, защото има и Гамалиил II – негов внук. Гамалиил I е един от най-изтъкнатите учители на Закона, бил корифей на равинското богословие. В Талмуда често се споменава и се нарича „светило на Закона“. Неговата школа процъфтява в Явне (Ямния). Според по-късно предание, той бил таен християнски прозелит, дори се говори, че преминал към християнството. В равинската литература се изтъква като виден фарисеин и законоучител. И апостол Павел не бил случаен посетител на неговата академия, а заемал в нея едно от първите места. Тук той получил голяма равинска култура. Неговото гонение на християните било естествен и необходим резултат на школата, която възпитала в него упорит и убеден поклонник на Закона, готов да отмъщава за всяко посегателство срещу последния.

За да разберем двойствеността на великия християнски Апостол, трябва да правим разлика между юношата Савел, ученик на Гамалиил, ревнителя на отеческите предания, и между преобразения на път за Дамаск Павел, изпълнен с Дух Свети.Много сполучлива характеристика на тази двойственост дава професор Николай Никанорович Глубоковски в своето капитално съчинение „Благовeстiе св. Апостола Павла“, 1905 година, книга I, страница 156 и нататък. „Достатъчно е да си спомним – казва именитият професор, – за жестоката лютост на Савла и да я съпоставим със светлия образ на „княза Израилев“, за да разберем цялата неестественост на тяхното взаимно съприкосновение. Този диша с кръвожадност, другият се отличава с мекост и незлобивост; единият е въплъщение на неудържима нетърпимост, другият всецяло е проникнат с религиозна толерантност; първият не може да понася и най-слабите християнски отзвуци, вторият с благородно мъжество защитава апостолите пред враждебни събрания и сред лошото настроение на съдиите. Това са два живи антипода – такива резки крайности, които да се примирят не е по-малко трудно, отколкото да съберем двата земни полюса. Абсолютното противоречие между тях не им позволява тясно общение”.Но за да излезем от недоумението, което посочихме в началото, трябва първо да имаме ясна представа за обстоятелствата, при които апостол Павел така тържествено е заявил своя фарисейски произход и да знаем, в кой период от своя живот е направил това свое признание. Второ, необходимо е да се запознаем с фарисеите, като секта или партия, с тяхното учение, с техните богословски, политически и обществени възгледи; нужно е да разберем учението на фарисейството, което усвоявал апостол Павел до обръщането му в Христа. Плюс това трябва да се има предвид, че това учение е в пълно несъгласие с практическия живот на фарисеите, които Христос бичува. И сега може да има голяма разлика между учението на Господ Иисус Христос и практическия живот на някои неистински християни, такива само no имe, по кръщелно свидетелство, които в действителния си живот наподобяват на лицемерите книжници и фарисеи.

***

В онзи страшен и съдбоносен час, когато Апостолът бил подгонен от разярената юдейска тълпа в Иерусалимския храм и благодарение на римския хилядник бил спасен от явна смърт, той трябвало да произнесе прочутата своя оправдателна реч пред смутения народ, като изтъкнал, че е юдеин като тях, ученик на прочутия Гамалиил. Савел гонил до смърт последователите на Христовото учение, но, след чудноватата случка на път за Дамаск, той се преобразил и станал ревностен Христов последовател и проповедник.На другия ден, когато е трябвало да се оправдае не само пред народа, но и пред целия Синедрион от фарисеи и садукеи, за да обезоръжи своите противници и обвинители, той заявил, че принадлежи към партията на фарисеите и вярва като тях във възкресение на мъртвите, в съществуването на ангелите и в духовен живот. Тогава, защо го те преследват?

И действително с тези свои думи апостол Павел сполучил да създаде разцепление сред множеството и сред членовете на Синедриона, и мнозина книжници от фарисеите преминали на негова страна, казвайки: „Нищо лошо не намираме у тоя човек; ако пък е говорил нему дyx или Ангел, да не се противим Богу” (Деяния апостолски 23:9). Садукеите, обаче останали много недоволни от думите на апостола, защото те не признавали ни възкресение, ни ангели, ни дух.Започнала силна препирня между садукеи и фарисеи и настанал голям смут между народа. „Хилядникът, уплашен да не би да разкъсат Павла, заповядал на войниците да слязат и да го грабнат измежду тях и отведат в стана” (Деяния апостолски 23:10).

Ето при какви обстоятелства апостол Павел е казал, че той е фарисеин и син на фарисеин. Той споделя значи тяхната вяра и учение, доколкото те са в съгласие със старозаветната вяра (Деяния апостолски 26:5), и от гледище на Моисеевия закон неговият живот бил напълно непорочен (Филипяни 3:6), значи той не бил като фарисеите, които изобличавал Христос, чийто живот бил в пълно противоречие с волята Божия и с учението на Писанието, изпълнявано от тях само на думи, но не и на дело.

За да ни стане още по-ясно противоречието между фарисейски живот и фарисейско учение, нека направим кратък исторически преглед на тази секта.

***

Фарисеите по същество стоят твърде близо до книжниците и са произлезли от тяхна среда. Преданието говори, че първият книжник (софер) бил Ездра. Те възприели идеала на книжниците и си поставили за задача точно да изпълнят исканията на Закона с всичката му сериозност и последователност. Така че фарисеите се явяват класически представители на онова направление, което взело надмощие във вътрешното развитие на Израил след плена. Основата на всички тези стремежи и действия бил Законът с всичкото му сложно развитие – вековна работа на книжниците. На тези начала се създава и партията на фарисеите, от лоното на която излезли и всички по-видни и влиятелни книжници от по-късно време. Така че началото на фарисеизма съвпада с началото на книжниците. Но като водачи на народа те се явяват от времето на Макавеите, към средата на II век преди Христа. Лозунгът на фарисейската партия бил: строго изпълнение на закона, а външният ѝ белег – пълна елиминация и избягване на всичко неюдейско, всичко, което имало елински и езически произход и никакво докосване до „нечисто“, никакво общение с езичници, митари, грешници и беззаконници. Оттук те и получили името си (от глагола параш, който значи: отделям се, обособявам се).Фарисеите учели, че душата е безсмъртна; душата на добрите възкръсва за вечен живот зад гроба, където те получават своята награда, а душите на лошите ги очаква вечна мъка за наказание. Тогава пък когато садукеите, както споменахме, отричат възкресението и въобще безсмъртието на душата, и следователно няма награда или наказание за душата в задгробния живот, защото, според тях, тя загива заедно с тялото (Antiquit. 18, 1, 4). Те се намирали под влияние на епикурейската философия. Също и по отношение на Божия промисъл фарисеите имали по-правилно разбиране от садукеите и поставяли всичко в зависимост от Бога и съдбата. Те приемали и месианските очаквания в противоположност на садукеите. Според историка Дубнов фарисеите били демократическа политическа партия, ползвали се с голямо обаяние сред народа, който бил на тяхна страна особено в борбата му срещу римското потисничество. Садукеите напротив, били аристократи, държали за сближение с чуждата власт – подобно на повечето от нашите чорбаджии през време на турското робство, – и не се ползвали с популярност между народа.

При тази светлина за фарисеите лесно обяснимо е, защо някои от техните най-добри представители, като Гамалиил, Никодим (Иоан 3-та глава), а по-късно и апостол Павел и още много други неспоменати възприели християнството. Фаталната грешка на фарисеите изобщо е тази, че те били в плен и заслепяване от своите доктрини, останали верни фанатици на старото, защото не били в състояние да разпознаят „личбите на времето“ (Матей 16:3), настъпващото новозаветно царство, свободно от игото на Закона и на изсушаващата формалистика. Макар че фарисеи и садукеи да се намирали в постоянна борба и несъгласие по своята идеология и мироглед, но са били единни в преследването на Иисуса Христа и Неговото учение, затова Христос еднакво ги нападал и изобличавал, тъй като те служили на друг дух, на друго време, което си отивало, и главно, защото имало коренно противоречие между тяхното учение и техния живот на дело. И тънкият моралист и голям ревнител за изпълнението на Божията воля, изразена в Моисеевия закон – Савел, бил потенциално разположен в душата си и подготвен да възприеме Христовото учение за правда и да стане най-голям противник на юдаизма – да стане свети апостол Павел, благовестител на Божията Църква.

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1951, кн. 7-8, с. 23-26. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина.

Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи – протоиерей Георги Флоровски

Етикет: садукеи