Иван Латковски

Господ Иисус Христос осно­ва Църквата Си, за да наме­рят в нея пристан спасява­щите се човешки души и в която всички да изповядват вярата си в Света Троица. Нашият Спасител обе­ща на апостолите, а в тяхно лице и на християните от всички времена, че Църквата ще пребъде до края на све­та. Тя няма да бъде унищожена нито от външни, нито от вътрешни врагове (срв. Матей 16:18). Иисус Христос дава Своята благодат на Църквата, ежеднев­но Той се съединява с вярващите в не­постижимата тайна на светото Причастие и чрез Божественото Си слово утвърждава: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20).

За човек, който не живее в Църква­та и не се ползва от нейните благодат­ни дарове, изразът „край на света“ е твърде мъгляв, неясен, а може би и не­разбираем. Обикновено той се свърз­ва с глобално, всеобщо разрушение и унищожение на нашата планета, кое­то ще настъпи в незнаен момент от бъ­дещето. Съвременният човек вече си дава сметка за опасността от подобна трагедия, чиито причини биха били чо­вешкото посегателство към природата и необикновено бързото развитие на научното познание в различни облас­ти, което нерядко се използва с антихуманни цели.

Наближаването на XXI-ви век също кара човечеството да тръпне в очаква­не на нещо необикновено, което често се нарича с думата „апокалипсис“ .Та­зи дума се наложи неправилно със зна­чение на „разрушение“ или „край на света“, но това стана благодарение на пошлата интерпретация на някои про­рочества за бъдещето в характерната литература и в средствата за масова информация. Правилният превод на гръцката дума „апокалипсис“ е „отк­ровение“, тоест откриване, разкриване на бъдещето. Причината в думата да се вложи смисъл на „край на света“ е, че така именно е наречена последната книга в Библията – „Апокалипсис“, чийто автор е св. Иоан Богослов, и където, наред с цялата история на Църк­вата, под формата на пророчества се разглеждат и последните времена от историческото време, в което човечес­твото ще живее на този свят. Тази кни­га е основен източник на есхатологията (учение за края, за последния ден) в която Църквата разкрива своето уче­ние за крайната съдба на света и чове­ка. Светът, в който живеем, не е вечен, той ще има край, ще се открият „ново небе и нова земя“ (Откровение 21:1). Чрез есхатологията се посочва смисълът на човешкото съществуване, взорът се на­сочва към вечния живот, където човек отново се завръща при своя Творец – Бога.

За съжаление днес съществува опасност от изопачаване на църковно­то учение относно последните време­на. Това е продиктувано от безспорния интерес към въпросите на бъдещето, но когато те се разглеждат от светския мироглед, се достига до заблуди и не­верни схващания. Както вече се казва, приближаването на третото хилядолетие провокира човешкото съзнание да разсъждава върху различни пророчес­тва, чиято основна тема е краят на све­та. Наша основна задача е да се опи­таме да посочим църковното гледище по тези въпроси и така да се внесе до­пълнителна яснота върху проблемите на есхатологията.

Един от главните пунктове в нея е темата за антихриста. Неговата поява е едно от най-точните основания за близък свършек на този свят. Самата идея за антихриста е пряко свързана с отхвърлянето на истинския Месия – Господ Иисус Христос, от еврейския народ. Богоизбраните евреи не разбра­ха своя Бог, отрекоха се от Него, под­ложиха на страдания и смърт Божия Син, защото очакваха, че Той ще им даде земно благоденствие и политичес­ко освобождение. Те не успяха да вник­нат в Неговата проповед за Небесното царство, а искаха да видят Месия на­чело на целия свят. Ето защо евреите и до днес очакват Яхве да прати Своя „Машиях“. Отправяйки поглед към бъ­дещето, Господ Иисус Христос се обръща към Своите сънародници с думи­те: „Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете“ (Иоан 5:43). Тук Христос визира Своя анти­под – беззаконника от последните вре­мена, когото Църквата нарича антих­рист. Отхвърлянето на Иисус от Назарет като истински Христос води след себе си очаквания за идването на лич­ност, която да притежава необикнове­ни качества и с тях да покори сърцата на хората, които от своя страна да го признаят за Син Божи, за велик гос­подар на света. Трябва недвусмислено да се заяви, че чакането на някакъв „божествен“ помазаник, който да спа­си, обедини и възстанови отпаднало­то човечество, е безспорно антихристиянска идея. За нас – православните християни – не може да има друг Спа­сител, освен Иисус Христос.

Пред нас застават два противопо­ложни образа. Първият е на нашия Гос­под – разпнатия Христос, Победителя на смъртта. Този образ е реален, исто­рически и постоянно живеещ и даващ живот в Църквата. Вторият е на ан­тихриста – образ от бъдещето, който ще се противопостави на Бога и Църк­вата Му. Задача на настоящото изло­жение е да се посочи съдържанието на понятието „антихрист“, както и въз­можно по-пълно разкриване на него­вата същност.

Основен източник за изясняване на разглеждания проблем е словото Бо­жие – Библията. В нея е разкрито отк­ровението за бъдещето на човешкия род. С подчертано есхатологично съ­държание са книгата на св. пророк Даниил в Стария Завет и Откровението на св. Иоан Богослов в Новия. В тях конкретно е посочен антихристът ка­то личност, явяваща се в края на вре­мената. За него, макар в по-общ и раз­личен смисъл, св. апостол Иоан пише в Пър­вото и във Второто съборно послание. Особено ярко е свидетелството и на св. апостол Павел във Второто му послание до солуняни, втора глава. Основно върху тези библейски места се гради църков­ното учение за антихриста.

По-задълбоченото прочитане и ос­мисляне на библейските текстове ни позволява да разграничим две основ­ни тенденции в съдържанието на по­нятието „антихрист“. Разбира се, те са изтъкнати от много свети отци на Църк­вата, които богоозарено са разкрили в пълнота църковното становище по проблема. Свещеното Писание говори за „ан­тихрист“ в широк, обобщен смисъл на думата, и в частен, собствен смисъл – като отделна и конкретна личност. Първото значение се открива в 1 Ио­ан 2:18, 22; 4:3: „Деца, последно време е. И както сте слушали, че иде антих­рист, и сега са се появили вече много антихристи… Кой е лъжец, ако не оня, който отрича, че Иисус е Христос? Той е антихрист, който отрича Отца и Си­на… А всеки дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света.“

Под понятието „антихристи“ (1 Ио­ан 2:18) светият апостол има предвид „лъжеучителите, които започнали да се по­явяват още в апостолско време“, осо­бено в края на I-ви и началото на II-ри век. Това са Симон влъхв, Керинт, николаитите, докетите и други[1]. В 22-ри стих „апостолът посочва същността на тях­ното пагубно лъжеучение с всички про­изтичащи от него последствия. Тя се заключава в отрицание на това, че Иисус е Месия-Христос, дошъл за спа­сяването на хората[2]“. От тълкувание­то на 4-та глава, 3-ти стих от послани­ето се изяснява, че св. апостол Иоан утвър­ждава истината за въздействието на антихристиянския дух върху лъжеучителите и еретиците. Блажени Теофилакт пише: „Апостолът говори, че антихрис­тът е вече в света, но разбира се, не лично, а в лицето на лъжеапостолите, лъжепророците и еретиците, предварящи и приготвящи неговото идване[3]“.

Това значение на понятието „ан­тихрист“ се утвърждава от св. Иоан Бо­гослов и във Второто му съборно пос­лание 1:7: „…защото в света влязоха мнозина прелъстници, които не изпо­вядват, че Иисус Христос е дошъл в плът; такъв човек е прелъстник и ан­тихрист.“ Отново апостолът акценти­ра върху изповядването на основната верова истина за Боговъплъщението. Отхвърлянето ѝ безспорно свидетелст­ва за противопоставяне на Христос и за богоборчество.

Обобщение на казаното относно първото значение на думата „ан­тихрист“ може да бъде следното съж­дение: „антихрист“ в общ смисъл на ду­мата е човек, който отхвърля Божест­веността на Господ Иисус Христос и не признава месианското достойнство на Родения от св. Дева Мария Син Бо­жи. В този случай названието „антих­рист“ би могло да се преведе като „про­тивник на Христос“, „враг на Христос“. Изхождайки от тази идея, съдържаща се в понятието, „антихристи“ биха мог­ли да се нарекат всички онези древни и по-нови еретици, които с лъжливите си учения се опитаха да разрушат чис­тотата на православното християнско верую. Освен тях в тази широка трак­товка влизат и атеистите – хора, кои­то не вярват не само в Иисус Христос, но изобщо не вярват, че съществува Бог.

„Той е антихрист, който отрича От­ца и Сина“ (1 Иоан 2:22). Много често нашият Спасител изтъква единосъщието Си като Син Божи с Бог Отец: „Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене“ (Иоан 14:11). „Който Мене мрази, мрази и Отца Ми“ (Иоан 15:23). Отричането на Христос „затваря пътя към познанието на Отца[4].“ Блажени Тео­филакт акцентира върху религиозното съзнание на евреите: „Иудеите отхвър­лят Сина и си присвояват знание за Отца. Но нека знаят, че те и Отца не са познали, защото ако Го бяха познали, щяха да познаят и Сина, защото Той е Отец и на Единородния Син[5]“.

В разглеждания широк, обобщен смисъл на понятието „антихрист“, в исторически аспект, към евреите и ере­тиците могат да бъдат прибавени и онези „царе, императори и управници на езическия свят…, които в първите времена на християнството гонели, мъ­чили, убивали вярващите и употребя­вали всички средства за унищожаване на християнството в самия му заро­диш[6]“. Според църковното учение всич­ки тези императори, всички лъжеучители, еретици и безбожници са провод­ници на антихристиянския дух в човеш­ката история и са предтечи, предобрази на „последния страшен антихрист, който ще се яви пред самия край на света[7]“. Тук се достига и до второто зна­чение на понятието, което вече харак­теризира една конкретна личност от бъ­дещето. Това ще бъде антихрист в соб­ствен смисъл на думата. В негово лице антихристиянските сили ще получат своя водач за последния сблъсък с Хрис­товата Църква. Разликата между две­те значения на понятието „антихрист“ ясно е изтъкнал св. Иоан Дамаскин: „Разбира се, пише той, който не изпо­вядва, че Син Божи е дошъл в плът, че Той е съвършен Бог и е станал съвър­шен човек, оставайки заедно с това Бог, е антихрист. Но в собствен смисъл и по преимущество антихрист се нарича този, който ще дойде в края на света[8]“.

Прочетете още „Съдържание и същност на понятието „Антихрист““ →

Ивелина Николова

Светооточеското богословие на очакването ни въвежда в новата концепция за живота на човека тук, на земята, а също и във вечността. Нашата надежда се осмисля още в този живот, но истинската ѝ ценност се открива във вечния живот (εσχάτου αιώνα). Приносът на светоотеческото богословие към този момент се изразява в това, че светите отци виждат настоящето през призмата на надеждата в бъдещото изпълнение на всички Божии обещания, през призмата на края виждат историческия промисъл на Бога за Неговото домостроителство. По този начин очакването се открива като основен аспект на съществуването на християнството, с център – личността и изкупителното дело на Иисус Христос. Според св. Симеон Нови Богослов „всичко във всичко е Христос. Той е началото, средата и края на всяко съвършенство”. У Него се срещат не само тварното с нетварното, но и времето с вечността. Според надеждата на Църквата временния земен живот, който завършва с биологичната смърт, се възвисява на качествено различно ниво чрез живота във вечността. Тя е изразена в пасхалния химн: „Христос възкръсна от мъртвите, със смърт смъртта победи и на тези, които са в гробовете живот дари”. Срещата на времето с вечността Църквата преживява във всеки настоящ момент чрез тайнството евхаристия. Евхаристийното общение пренася християнската общност от това време в така нареченото „литургично време”, тоест в постоянно пребиваващото време. Тази част от живота на Църквата е доказателство, че надеждата за достигането на есхатологичния живот е не само бъдеща, но и настояща действителност. В евхаристийното общение очакването на бъдещия век се схваща в битиен и еклесиологичен план, изразен много точно в Символа на вярата: „Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век”. Нашата надежда е отразена отчетливо и в „Дидахи (Поучения) на дванадесетте апостоли”: „Благодарим Ти, Отче Свети, за Твоето име, което си вселил в нашите сърца… Ти, Владико, Вседържителю,… Който си ни дал духовна храна и питие за вечен живот чрез Твоя Син. Преди всичко ти благодарим за това, че Ти си всесилен и Твоя е славата вовеки. Помени, Господи, Твоята Църква и я избави от всяко лукавство и я усъвършенствай в Твоята любов и събери я от четирите краища, осветена, в Твоето Царство, което си приготвил за нея, защото Твоя е силата и славата вовеки”.

2. Христологичния смисъл на надеждата в римокатолическото и реформаторското богословие

През изминалите няколко десетилетия римокатолическото богословие обръща особено внимание върху темата за надеждата. Към имената на по-известните теолози в това направление трябва да споменем имената на Jürgen Moltmann, Johann Baptist Metz, и папа Бенедикт XVI. Според тези и други Западни богослови християнската надежда е вкоренена в личността и учението на Иисус Христос, търси се нейния библейски смисъл, без той да се дистанцира от аретологичното ѝ значение, като това е наложително по практически съображения. В съвременното общество мнозина смятат, че тази християнска добродетел е загубила своята ценност или изобщо нейните прояви липсват между хората. Това провокира мнозина богослови да изтъкнат нейния смисъл и да представят обновено учение за надеждата, което да съчетава в себе си традиционните възгледи за надеждата, но разгърнати в един съвременен контекст. По този начин те желаят и да окуражат християните, но и да я разкрият като полезна и ценна и за нехристияните.

Без преувеличение бихме могли да кажем, че същинския вътрешен мотив на цялото реформаторско движение е обединен около надеждата: надеждата за ново бъдеще, за нова Църква, за ново богословие, за нов християнски живот. Целия този стремеж към очакването на нова надежда оказва огромно въздействие върху духовния живот, но и върху цялостния живот на обществата във времето на Реформацията: политически, социален, културен и така нататък.

Целият призив към възвръщане към Свещеното Писание, към личността и учението на Иисус Христос и към едно ново разбиране за християнската духовност в своята същност е търсене на една нова надежда. Следователно, що се отнася до мястото на темата за християнската надежда в периода на Реформацията ще кажем, че тя не притежава толкова теоретичен израз, както например това се среща в епохата на Средновековието, а е подчинена по неповторим начин на историческата ситуация, в която се заражда реформаторското движение. Основния изразител на това разбиране е Мартин Лутер. Forsyth Torrance дефинира неговото есхатологично учение като „есхатология на надеждата[13]” и поставя специален акцент върху учението на Дж. Калвин за надеждата във възкресението[14] и обещаното обновяване на цялото творение (Деяния на светите апостоли 3:21): „Нека тази надежда ни насърчава, че Иисус Христос ще дойде скоро, за да възстанови цялото творение”[15]. Голям акцент се полага върху връзката на есхатологичния смисъл на християнската надежда с нейния обект – Иисус Христос. Тази нова „теология на Словото Божие” се разгръща от Карл Барт, Рудолф Бултман, Емил Брунер и Фридрих Гогартен. Първоначално техните възгледи създават впечатление за повторно завръщане към средновековния размисъл за Спасителя като център на християнската надежда. Този богословски обрат обаче възниква във време, в което в Средна Европа се преживява тежка културна и духовна криза, която обхваща всички области на изкуството и науката.

В своите размисли за надеждата Карл Ранер изрича силни думи за Спасителя: „Иисус Христос е херменевтичния принцип на всички наши очаквания”. Карл Барт обвързва пряко и размислите си за християнската надежда: „Иисус Христос е нашата надежда”[16]. Чрез Своя живот и смърт Иисус Христос ясно разкрива нов тип взаимоотношения между Бога и човека, както и новото битие на човека, придобито чрез Него. Той схваща Спасителя като есхатологичен „прототип” на новия живот. „Надеждата е основна база, върху която се разкриват пророческите действия на Иисус Христос и… бъдещото Божие царство… Чрез нея и към нея Той насочва цялото придвижване на света”[17].

Размислите на Карл Барт се съсредоточават по-конкретно около един основен център – възкресението на Иисус Христос като най-важната причина за обезсилването на греха и смъртта. Тази е причината надеждата на християните да бъде жива и действена: „Надеждата е очакваното изкупление на света чрез Иисус Христос”.

Основен въпрос в съчинението „Богословие на надеждата” е въпросът за разбирането на есхатологията, реализираща се чрез Иисус Христос. Поради това за есхатологията всичко, свързано с личността и историята на Иисус Христос е нейния краеъгълен камък”[18]. Той определя възкресението на Иисус Христос като историческо не само защото се е случило в историята, но преди всичко, защото създава ново бъдеще за човека, нова история, в която ще придобием вечен живот.

ІІІ. За христологичната надежда в понятия и смисли

Надеждата по някакъв начин е свързана с реда у човека, в света, с подредбата на вътрешния му живот и с преструктурирането на този свят изобщо. Човекът е свободен да направлява както волята си, така и надеждите си, да ги привежда не към интелектуалното проумяване на реда и закономерностите в своята природа и света около себе си, а към вътрешния си опит, като оттам вече би могъл да се опита да ги преформулира. Ние ще вникнем в истинската дълбочина на проблема за надеждата и в случай, че го поставим от гледна точка на реда и закономерностите, които Бог е вложил у човека, една от които е свободата. Силата на тази свобода се разкрива чрез премахването на робството на Закона и въвеждането на съвсем различен морален и духовен порядък с идването на Иисус Христос. Променя се статуса на надеждата, практическото ѝ реализиране и очакването на изпълненето на есхатологичната надежда. Едно от предназначението на човека в този свят е да реализира Христовата надежда в свободата, като по този начин внася съвършен ред в света и у себе си. Всъщност това не успя да постигне старозаветният юдейски народ.

Закостенели в своята религия на спазването на буквата и отричане на духа и свободата техните надежди се движеха в статичната форма на буквата, тоест отвъд духа на закона. Тази е и причината, поради която те не успяха да подредят историята си така, че да я подготвят за най-истинското реализиране на техните надежди чрез идването на Спасителя. Той завари едно безредие, един постоянно роптаещ и неудовлетворен народ, който не въдворява ред, а се опитва да пререди установения от Бога порядък според собствените си разбирания за надеждата и нейния буквален смисъл. Това вероятно е резултат и от човешката ограниченост, която превръща всичко в относително и временно – цялата вечност и абсолютност, които влизат в състава на Божиите заповеди и изисквания – се претопява от ограниченото разбиране на човека и спектъра на неговите надежди, които са преформулирани от самия него.

1. Диалогичен характер на християнската надежда: Богочовек и човек

В християнската писмена традиция битува една представа, според която същината на надеждата в Иисус Христос се разкрива като дълбоко позната на човека, като нещо, което е слято със самата му духовна природа, като дадено още при първото вдъхване в ноздрите му на „дихание за живот” (Битие 2:7). Вероятно тази е първата среща на човека със своя Спасител – във вдъхнатата надежда за живот. Тя довежда по-късно до разкриването на новия (вътрешен) смисъл на надеждата като начин за разгръщането на стратегията на живота на човека във вечността посредством личността на Богочовека. Надеждата не е външен факт, който някои се опитват да натрапят върху човека и да го накарат да свикне да живее с нея. Тя не може да бъде и празна утопия и доказателство за неговото безсилие; тя е скрита в тайнствения живот на човека и по особен начин чрез нея човек узнава за себе си, но и за Този, от Когото той произлиза. Като такава тя се разкрива като начин за трансцендирането на човека към Бога, за излаза му отвъд границите на този свят. Духовната проекция на надеждата не може да бъде задържана в границите на сетивния свят и като такава не може да разкрие само еднопластово битието на човека – откъм неговото физическо съществуване във физическия свят. Ако надеждата не отвежда отвъд, ако не се разгръща като бъдеща перспектива, не само като възможна, но и като реална, то тя губи същината на своя смисъл и цел. Едва когато изходим от позицията на мислещи за надеждата през духовното битие на човека бихме могли да я разпознаем като път, средство и цел за придобиването на неговото ново битие в Иисус Христос.

Християнската надежда е надежда, породена от диалогичността между Богочовека и човека. И само в този случай се поражда така ценния духовен опит, който ни прави причастни към Него, но и чрез който узнаваме смисъла на надеждата. Смисълът на християнската надежда е преди всичко в опита за диалог с Бога. Всъщност тук прозира вечния въпрос за връзката между Бога и човека посредством Богочовека, преекспониран във философията много пъти като отказ на човека от Бога, като възможност на човека да действа сам, без намесата на Бога. Тук прозира и бунтът на човека, изправен лице в лице с Този, Чийто отпечатък носи у себе си и Който постоянно създава у него чувство на гнет, на безпокойство и на примирение. Християнската позиция по този въпрос обаче е различна. Защото, доколкото човекът е образ и подобие на своя Създател, дотолкова той е свободен и способен да докаже своето господство върху своя живот и развитие. Фактът, че открива у себе си висшата ценност на своето богоподобие, което да защитава, но и срещу което понякога да въстава е достатъчно основание да се смята, че той наистина е господар на своето битие. Животът на човека протича под постоянния знак на това да се надяваме, че можем да надскочим себе си, че можем да променим битието си, да бъдем по-добри, по-можещи и по-знаещи. Следователно бунтът срещу нашето богоподобие е позитивен бунт, който не въстава директно срещу Бога, но в дълбочината си е бунт срещу самите нас – срещу собствената ни неблагоустроеност, срещу откритата ни невъзможност все още да не сме достигнали в пълнота това, към което се стремим – собственото ни духовно усъвършенстване. И тук надеждата се проявява не само като повик, като очакване това да се случи, но като действена сила, която всецяло ни приближава към образа, към който поначало се стремим – Бога. Бунтът и поривът към духовно усъвършенстване е израз на копнежа ни за единство с Бога. През целия си живот съзнателно или не, ние се надяваме, че можем да бъдем като Него, че животът ни не е просто низ от събития и ситуации.

Прочетете още „Новата надежда в Иисус Христос – продължение и край*“ →

Ивелина Николова

Темата за смисъла на надеждата се оказва краеъгълен камък за много направления в хуманитарните науки и за изграждането на цели идейни направления, научни системи и учения. У тях могат да се открият много смислени концепции за надеждата, общи насоки на нейните прояви, но и напълно противоречиви – такива, които я разпознават само като особено духовно крепило за човека, но и проява на груб песимизъм и основен мотив за пълното бездействие на човека; надеждата се определя и като утопия, празна идеология и мечтателен оптимизъм.

Християнската надежда не може да бъде схваната в нито една от предложените перспективи; не може да бъде разгледана и като обикновена емпирична даденост у човека. Тя не е дори илюзия, или утопия, както смятат други. Когато търсим нейното същинско значение, нашето внимание се центрира около няколко важни идейни аспекта, чието разбиране предполага разбиране първо на тайнствена връзка на християнина с Богочовека.

По друг начин бихме могли да размислим за надеждата от гледна точка на възприемането и преживяването ѝ от човека (антропологичен аспект). Всеки от нас представлява един малък свят, у който се отразява по особен начин цялата физическа действителност. Защото ние възприемаме външния свят на базата на своя вътрешен опит, избор, въз основа на духовното си богатство и така нататък. Ако надеждата „умира последна”, то тя е и тази, която дава първичния тласък към всичко в този живот, както и към самия живот.

І. Библейски щрихи

В конкретния случай ще се опитаме да размислим за връзката между надеждата и личността на Спасителя в библейски контекст. Ще се опитаме да очертаем значението на личността на Спасителя (като бъдещия Месия) в битуващите представи на древния израилски народ, но също и в християнската концепция за надеждата. Тази гледна точка би могла да се разкрие и като вид припомняне на Божието водителство в историята на човечество и реализиране на неговите надежди. В този случай надеждата се открива като специфична вътрешна памет на историята на Израил и тази на ранното християнство. Между тях несъмнено съществува връзка, каквато съществува между проявите на старозаветната и новозаветната надежда и много естествено те се обединяват около личността на Спасителя.

1. Месианската надежда – центърът на старозаветната надежда

Старозаветният човек постоянно е изправен пред въпроса, който най-дълбоко вълнува неговия дух – въпроса за Бога, за начина, по който Той се явява в историята, за характеристиките и качествата на личността Му, за умението му да общува с Него и така нататък. Бог е обектът на всички старозаветни очаквания – колективни и индивидуални. При всички тези случаи Той е Бог на надеждата – Този, Който е способен да защити Своя народ, но и да изпълни това, на което той се надява. Всяка надежда (колективна или индивидуална) е обвързана с личността на Бога и извън Него е невъзможно нито едно очакване.

Цялата старозаветна епоха обаче е епоха на очакването на изпълнението на старозаветната надежда, свързана с идването на Месия, Който ще изпълни Божиите обещания и ще спаси богоизбрания народ от политическото, културното и религиозното подтисничество на езическите народи. Въпреки общото очакване за Неговото идване, самата месианска надежда в своето съдържание не е еднозначна, което е една от причините за множеството заблуди на еврейския народ. Той не успява да разчете нито духовния й смисъл, нито времето на нейното изпълнение.

Първоначално очакването на Месия не е насочено към личност, която е особен носител на блаженство, а към Самия Бог и прииждането на Неговото Царство. Постепенно надеждите на евреите се насочват към личността на царя, който успоредно със свещеници и пророци се смята за помазан и за земен наместник на Бога на земята[1]. Тези различни и неправилни очаквания продължават и във времето на Иисус Христос, поради което е напълно основателен въпросът на св. Иоан Кръстител, отправен индиректно към Него: „Ти ли Си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме” (Матей 11:3). Самото разбиране за личността и делото на „Месия” остава отворено и многозначно, както остава неразбрано напълно съдържанието на месианската надежда.

Формирането на месианската надежда като политическа или национална не се случва мигновено; тя се реализира във времето от началото на сложния исторически път на завземането на Обещаната земя и продължава във всички последващи моменти, в които богоизбраният народ чувства все по-осезателно необходимостта от силен водач, под чието ръководство да се освободят от враговете си.

Макар неясна по своята същност и изопачавана, старозаветната месианска надежда не е утопична; тя е свързана с конкретни характеристики на самата личност на Месия[2]. По човешки погледнато, със старозаветната история отдавна трябва да е приключил и националния и съдбовния път на юдеите, защото те практически извършват най-голямото предателство на своята надежда с отхвърлянето на Месия. Това е необяснимо за нас явление по пътя към тяхната надежда. Съдбата на този народ е свързана със специалния промисъл на Бога, който е промисъл и за целия свят. Всички беди, които постигат старозаветния Божи народ, оцеляването му въпреки тях, дори мъчителната съдба на народа в по-новото време разкрива тази изключителност на неумиращата надежда и дори потвърждава нейната живост. Когато мнозина поставят въпроса защо и как този народ успява да съществува, въпреки драматичното напрежение в неговата съдба, свързано с това предателство, отговорът е свързан преди всичко с надеждата, която те пазят, но и която предават, която Бог е обещал да изпълни, но и която отклонява от техния път точно по този начин. И с драмата на редица събития ги приближава бавно към нея.

С този въпрос се свързва обаче и друг – този за индивидуалния опит и избор на отделния израилтянин да приеме или не месианската надежда. Това обяснява и защо мнозина от юдеите приемат Спасителя по време на земното Му странстване в еврейската земя, а други се обръщат към Него след Неговото възкресение. Дали тези отделни хора изневеряват на традиционната надежда на своята общност или тепърва са преоткрили нейния смисъл? От нейното решение обаче знаем, че зависи съдбата на цялата общност. Невъзможността да се възприеме индивидуалната съдба вън от съдбата на общността е причина за пренасяне на основния център на всяка надежда върху колективното. Създава се обаче определено напрежение между надеждата на отделния човек и тази, която подхранва цялата общност и това най-добре проличава при осъждането на Иисус Христос. Тези хора, чиито надежди за изцеление са изпълнявани от Спасителя, хората, които още в този живот получават от Него духовни блага сливат надеждите си с очакването на тълпата Той да бъде разпнат. В този драматичен момент надделява очакването на мнозинството и Той бива осъден на смърт. Отговорността за тази трагедия отново пада върху целия народ, а не върху отделни личности. Това е парадоксално, защото точно тези, които страстно желаят да се осъществи Божието царство на земята, да господаруват над другите народи, да царуват, ръководени пряко от Божието владичество не успяват да изградят дълго време своя държава.

Божият народ, който никога не е лишаван от присъствието на Бога дотам, че да бъде напълно изоставян от Него не успява да създаде своя държава по начина, по който редица други държави успяват. Само тази идея е достатъчна, за да срине надеждите на цели поколения и да утвърди техния земен характер. Скептикът би видял в тази съдба Божието наказание за неразкаялите се израилтяни, които разпънаха надеждата в плът. Отхвърлянето на Спасителя е основната причина за противоречивата съдба на юдеите и на превръщането на надеждите им по-скоро в мечти, отколкото в разумни очаквания.

Израилският народ не успява да реализира своята надежда, защото не разпозна Идващия, поради което и сегашния израелски народ продължава да очаква нейното реализиране. Той все още живее обърнат към тази надежда, вероятно по-упорит и настойчив, но не и по-устойчив от старозаветните юдеи. Днешният юдаизъм продължава ревностно да пази своята надежда и е готов да води ожесточена борба, за да я предпази от различни чужди традиции, разбирани като заплаха за неговата цялост и ненакърненост. Това е свидетелство за дълбоките корени на надеждата, които пребивават не само в историята, но и в  съзнанието на нейните носители. Живеейки с очакването за идването на Месия всички напрегнати епизоди от развитието на богоизбрания народ за белязани със страданието по нереализираната все още месианска надежда. Тази надежда определя целия исторически драматизъм на старозаветния Божи народ и в същото време разкрива своята двойствена природа. Надеждата в бъдещето е положена изцяло в Божия промисъл и неговото реализиране в неопределеното бъдеще, като в същото време тя е надежда на настоящето, защото чрез делата на израилския народ тук и сега се определя придвижването му към това далечно бъдеще.

2. Новата надежда в Иисус Христос

2.1. Християнската надежда в синоптичните Евангелия

Темата за християнската надежда в синоптичните Евангелия е пряко подчинена на тяхната основна цел да разкрият живота и делото на Иисус Христос. В Него реално се открива присъствието на Бога като залог за изпълнението на обещаната надежда тук и сега. Същевременно, чрез Своето благовестие за бъдещата надежда Той не открива реалното ѝ присъствие в настоящето, а напротив, говори за нейното пълно реализиране в бъдещето. В този аспект се разкрива двойствения характер на новозаветната надежда: тя започва своето реализиране с идването на Иисус Христос, но цялостното ѝ осъществяване е в бъдещето. От казаното следва, че темата за християнската надежда в Новия Завет е пряко подчинена на двата вида новозаветна есхатология: настояща и бъдеща.

Четирите Евангелия не бива да бъдат възприемани само като източници, в които са описани отделни сведения за живота на Иисус Христос и християнската община, но и като отражение на ситуацията, в която най-напред се формира възгледът за християнската надежда. В синоптичните Евангелия християнската надежда се разкрива в сотириологична перспектива и е тясно свързана с процеса на духовното обновление на човека. И в четирите Евангелия нито веднъж не се среща думата „надежда”, но мисълта за нея присъства постоянно. Самата Господня молитва е молитва на надеждата и за надеждата. И в четирите Евангелия, и по-конкретно в Евангелието от Лука се разкрива предимно христологичното съдържание на християнската надежда и обвързаността ѝ с охристовяването на човека. Тази последна цел много по-детайлно е разкрита в богословието на св. апостол Павел.

Прочетете още „Новата надежда в Иисус Христос*“ →