Лило Попйончев

Една от най-свещените, но трудно изпълними, от високопоставените, но тежко отговорни длъжности в християнското православно общество е свещенството, или пастирското служение. “Във Ветхия Завет правото за свещеническа служба се предоставяло само на определени лица – синовете на Левийното коляно[1]”. В Новия Завет обаче, не е така. Господ Иисус Христос, като основал Църквата, наредил посредством апостолите, така че църковният пастир да бъде назначаван не от някаква нарочно за тази цел уредена община, а просто от средата на вярващите миряни (Лук. 6:13**). Иначе казано: “вратата на пастирското служение станала отворена за всеки християнин, стига той да пожелае да влезе и да се окаже подготвен и достоен[2]”… А след това вече приелият над себе си пастирското ръкоположение не е достатъчно да бъде пастир само по звание, по име, а и по дела! Трябва да бъде пастир, какъвто иска Пастиреначалникът (Мат. 5:16), да бъде “пастырь добрый”!…

“Пастырь добрый”!… Ето изразът, който най-добре ни очертава, какъв се изисква да бъде пастирът. Този израз обхваща в себе си всички онези качества, които трябва да притежава, или по-добре, които трябва да украсяват истинския, добрия пастир. В какво именно се състоят (по-отделно) тези качества, – на този въпрос най-добър отговор ни дава неизчерпаемият източник на всички поуки – Словото Божие. В него се съдържат достатъчно места, които най-добре от всичко ни казват, какъв именно трябва да е добрия пастир. Между такивата са и думите на св. апостол Петър, казани в първото му послание, глава 5:1 до 4 стих:

1.Старцы ижи въ васъ молю, яко старецъ сый и свидетель Христовымъ страстемъ, иже хотящей славя явитися общникъ,

2.Пасите еже въ васъ стадо Божiе, посящающие не нуждею, но волею, и по Бога, ниже неправедными прибытки, но усердно;

3.Ни яко обладаюшие притчу, но образи бивайте стаду:

4.И явльшуся пастыреначальнику, прiимете неувядаумый славы венець***.

С тези думи апостол Петър, като указва на това, че и той не е само църковен пастир, но и свидетел на Христовите страдания, па даже надяващ се да бъде и съучастник в славата Му, моли всички църковни пастири: 1) да се грижат за Христовото стадо (да го пасат) и за неговото спасение, 2) в своето служение от никакви други външни и вътрешни побуждения да не изхождат, освен от любов, както към своето звание, така и към паството, и 3) да бъдат във всичко образец на своите пасоми. След това апостолът напомня за обещаната от Пастиреначалника награда, която ще им се даде заради добрите техни заслуги. Това е казано само накратко, а подробното изяснение на тези три точки се състои в следното:

Пастирът трябва:

1.Да се грижи за Христовото стадо и за неговото спасение. Тази мисъл апостолът изказва накратко с думите: пасите… стадо. С тях той поръчва, подобно на обикновения пастир, който се грижи и води към добра паша своите овце, и църковният пастир да се грижи за словесното стадо, за неговите духовни нужди и да се старае да му дава за храна онова, което е полезно, което е чисто от всякакъв вид отровни метили – да му дава здрава духовна трева. С други думи казано: пастирът да води вярващите “към духовната паша на Божественото слово” – храна необходима за живот и спасение.

По-нататък. Обикновеният пастир се грижи не само за всекидневните нужди на своите овце (къде да ги пасе, от коя вода да ги напои и прочее), но той заедно с това нерядко се замисля, как да бъде запазено стадото му от всякакъв вид напасти (болести, кражби от разбойници или грабежи от горски зверове и други). И в това отношение може да се каже, че той до известна степен полага най-големите грижи. Когато крадецът, например, ненадейно нападне стадото, за да го заграби, овчарят е готов да се изложи и на най-голяма опасност, често даже на смърт, само и само да отърве своите овце от ръцете на грабителите. Или пък, което още по-често се случва, отдели ли се някоя овца от стадото и се заблуди някъде, където лесно може да стане или плен на крадци, или жертва на вълците, пастирът тръгва с цел да я намери и прибере пак в стадото. С малко думи казано: когато се случи някое зло (каквото и да било) да сполети стадото, стадарят всячески се старае да го запази от погибел. – Същото има да се каже и за църковния пастир. И той трябва да бъде готов, така че и живота си да положи за спасението на своите духовни чада (Иоан 10:11), в случай, че те бъдат застрашавани от някоя грозна опасност… Тази собствено мисъл апостолът изразява в думата посъщающе, което ще рече: пастирът, колкото се може по-отблизо наблюдава с внимателна грижовност паството, да издирва неговите душевни и телесни нужди; да гледа да не би членовете му да се отделят от състава на църквата, а онези, които биха се отделили, да се старае наново да върне в църковното общество; да бди да не се вмъкнат в стадото вълци, които да го разгонят, или хитро (чрез пленителното си, но лъжливо учение) да примамят и погубят членовете на вярващото общество. Заради това пък, необходимо е пастирът добре да познава Словото Божие, да има дълбоко религиозно познание, да може да различава истинския път от кривия, да знае кои са вълците в овчи кожи… И тогава той, без друго, с по-голямо умение ще може да предпазва вярващите от всякаква мнимо-сладка храна, от храна лоша и вредна за душата – от храна на различните лъжеучения и нравствени извращения; тогава той ще знае да им дава истинска храна, а чрез това ще може да съдейства да постигнат своето спасително желание – нравственото им издигане на земята и блаженото им състояние на онзи свят. В това именно се състои най-главното предназначение на църковния пастир. “Две велики дела, говори Макарий, Московски митрополит, предстоят на всекиго от църковните пастири: първо – спасение на собствените си души и, второ, неразделно от първото, спасение душите на поверените на неговото водителство[3]”. Високо е, наистина, призванието на църковния пастир. Неговата цел в живота е една от най-възвишените. Той – пастирът, е “продължител на служението на примирението”(2 Кор. 5:18), строител на Божиите тайни (1 Кор. 4:1), в които желаят да проникнат и самите ангели (1 Петр. 1:12); облечен е с такава свещена власт, каквато, според думите на Златоуст, Бог не е дал нито на ангелите, нито на архангелите. И съобразно с важността на това най-свято служение и висока власт, Свещеното Писание усвоява също така високи наименования на свещенството, като: служение на духа (2 Кор. 3:8), (служение) на правда (-9); а самите пастири на църквите нарича: ангели на църквите (Откр. 2:1, ср. Малах. 2:7), особено епископите в смисъл на провъзвестници на Божията воля; нарича ги (главно) свещеници (Евр. 5:6), като предаващи освещение чрез благодатта на Светия Дух; пастири и презвитери на Христовото стадо (1 Петр. 4:15; Деян. 14:23); отци (1 Кор. 4:15; Гал. 4:19)” и прочее[4]. А за да бъде наистина пастирът такъв, тоест, за да бъде посредник между Бога и човеците и да оправдае божествения произход на своето служение, той непременно трябва да бъде строг съблюдател и изпълнител на апостолските изисквания спрямо него. В неговите уши винаги трябва да звучат думите: Внимавайте себе и всему стау, в немже вас Дух Святый постави…, пасти церков Господа и Бога, юже стяжа кровiю Своею (Деян. 20:28****). Горе пастырямь, иже погубляють и разточають овцы паствы Моея, рече Господ (Иерем. 23:1*****). – В качеството си на духовен отец, народен учител, пазител и лекар на душите на грешниците, той трябва всякога да бъде, така да се каже на крак, за да услужи на своите “чада во Христа”… От друга страна, всеки един случай за него трябва да бъде повод за работа: да наставлява, да учи, да уговаря заблудилите се, да утешава и очиства грешниците, въобще – непрестанно да се труди за спасението на душите на пасомите си. Неговата почивка трябва да бъде подобна на почивката на Спасителя при кладенеца на Яков. Спасителят там Си е почивал наистина от дългия път, обаче същевременно обикновената кладенчова вода Му дала повод да заговори на грешната самарянка, която била там, за живата вода, за благодатта, нещо, което ѝ обърнало вниманието, и тя се проникнала от желанието да придобие тази жива вода, и така душата ѝ била осветена (Иоан 4:15. Вестн. Кормчiй 1901 год., № 7, с. 101).

Прочетете още „Добрият пастир по учението на св. апостол Петър (1 Петр. 5:1-4)*“ →

Иво Янев

Служението на светите Братя Кирил и Методий, въпреки че е основа на християнското, културно и просветителско развитие на България и Европа, все още остава недостатъчно разкрито в отделните негови аспекти. Цел на настоящият текст е да представи църковно-социалното (дяконийното) и пастирското служение на тези велики просветители в пределите на Византия, Рим и Панония.

Подготовка и образование на светите Братя Кирил и Методий

Пространните жития на светите Братя за съжаление не представят на нашето внимание достатъчни данни, особено във връзка с тяхното възпитание, подготовка и образование. Въпреки това са известни някои данни за тях. Двамата братя са родени в знатно и заможно семейство в големия и космополитен град Солун.  Баща им, Лъв,  бил висш военен сановник – заемал длъжността друнгарий – помощник на солунския стратег[1].

Сведенията за образованието и подготовката на св. Методий са изключително оскъдни. Известно е, че от малък той бил считан от учените люде на Солун  за образован и подготвен младеж, с когото често спорели и редовно искали неговото мнение по различни въпроси[2]. Още като младеж, благодарение на подкрепата на логотета Теоктист, Методий привлича вниманието на византийския император Теофил (829-842), който сравнително млад го назначава за управител на неголямо славянско княжество/архонтия[3]  – това е област, по-малка от „тема“, която представлява област, чийто управител съсредоточавал в ръцете си, както административна, така и военна власт. От това назначение можем да преценим, че св. Методий вече е бил подготвен, както за административен, така и за военен управител на областта. Сред учените старобългаристи се водят спорове, къде точно се е намирало това княжество, но това не е свързано с настоящия текст. Проложното житие на св. Методий, сочи, че той управлявал княжеството в продължение на точно десет години[4].  В същото житие се казва, че той бил на 21 години, когато императорът го поставил да ръководи княжеството[5]. Според Пространното и Проложното житие, Методий притежавал големи способности, умение да разговаря и ръководи хората, имал внушителна външност, добро образование и възпитание, добил добър опит в административната и военната служба при баща си[6]. Всички извори сочат неговата мъдрост, начетеност и подготвеност да служи във военно-административната, просветителска и културна област във Византия[7]. Литературни паметници, като „Повесть временных лет[8]“ и други, посочват, че св. Методий бил титулуван с прозвището „Философ“, давано на високо образовани хора, които са известни и със своят преводачески талант. Поради неизвестно какви причини животът му рязко се променя, той се оттегля от високия си пост и става монах в манастира „Полихрон“  в планината Олимп, където по свидетелство на пространното му житие  основно занимание било работата му с книги[9]. Малко по-късно Методий подновява своето държавно служение и е изпратен на така наречената Хазарската мисия, в която участва и неговият брат Константин. Мисията е завършена успешно и за награда Методий е избран за игумен на манастира „Полихрон[10]“.

За св. Константин-Кирил Философ  имаме малко повече данни. Известно е, че посещава някое от солунските училища, където получава основното си образование. Той продължава своето самообразование като ползва библиотеката на известния солунски митрополит Лъв Математик. На 14-годишна възраст младият Константин заминава за столицата Константинопол, където с подкрепата на логотета Теоктист, започва да учи във вече възстановената Магнаурска школа, в която преподават бележити богослови като Лъв Математик и Философ, както и бъдещия патриарх Фотий.  В тази най-висша за Византия школа Константин получава високо образование и възможност да развие своите способности. Като доказателство за отличната му подготовка, могат да се посочат по-късните му успехи в различни области на богословието, науката и културата.

По това време Константин получава прозвището Философ, както и ръкоположение („поповьство“ – свещеничество). Тук сред учените – старобългаристи и богослови, през последните десетилетия се провежда оживена дискусия, каква точно духовна степен е притежавал св. Константин. Най-вероятно е бил постриган за расофор или иподякон (според професор Христо Кодов[11] и други), но има възможност и да е бил ръкоположен за дякон или свещеник (според професор ставрофорен иконом Благой Чифланов[12], доцент дякон Иван Иванов[13] и други). Някои учени предполагат, че става дума за малка монашеска схима, като непосредствено преди смъртта му е постриган с велика монашеска схима, затова едва в последните дни на живота си, св. Константин сменя името си на Кирил[14]. Едно е сигурно, че според изворите тогава е назначен за хартофилакс, библиотекар при Константинополския патриарх и разбира се негов секретар. Според привържениците на тезата за неговото ръкоположение това е един от фактите, който потвърждава, че е ръкоположен, защото е прието хартофилакса към Константинополската патриаршия да бъде духовник[15]. След известно време е в изгнание по собствено желание,  предполага се заради смъртта на патриарх Методий I и възкачването на престола на патриарх Игнатий I, който според изворите бил аскет, отричащ значението на научните занимания, подготовката на духовенството, както и заниманията с литература[16]. Предполага се, че се поселил в манастир в покрайнините на Константинопол. Съвсем скоро Константин се връща в столицата и е назначен за преподавател в Магнаурската школа, където се затвърждава прозвището му Философ, по думите на Теофилакт, архиепископ Охридски и Български, че вече бил „велик в езическата философия, а още по-велик в християнската… [17]“  Вече с утвърден авторитет като учен и богослов, няколко години по-късно е изпратен от императора на така наречената Сарацинска мисия, а по-късно заедно с брат си Методий на Хазарската мисия. След завръщането си от тези мисии, Константин не се връща в Магнаурската школа, а се предполага, че останал „в безмълвие“ при храма „Св. Апостоли“, и че по-късно преподавал в училището при храма. По-късно е назначен при патриаршеския катедрален храм „Св. Софѝя“, но нямаме конкретни данни, какви задължения е изпълнявал той там.

Моравската мисия е една от най-важната в живота на двамата братя. Те, отлично подготвени чрез споменатите други светски и духовни мисии, по разпореждане на патриарха и императора се заемат с просвещаването на жителите на Моравия. По молба на Великоморавския княз Ростислав, те пристигнали.

Прочетете още „Църковно-социални и пастирски аспекти в служението на св. св. Кирил и Методий*“ →