Етикет: монашество

Напътствие към воина-християнин*

Публикувано на от Dragan Bachev

(За воинската служба и непротивене на злото)

Фьодор Николаевич Козирев

„И като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури.“ (Иоан 2:15)

Въпросът за съвместимостта на воинската служба с християн­ското звание не е нов. Той е бил повдигнат още на църковния събор в Арл през 314 година. Тук за първи път Църквата писмено е засвидетелствала сво­ето отношение към проблема. Постанов­лението на събора е следното: „Отлъчват се от Причастие тези християни, които ос­тавят оръжие в мирно време“ (в някои ре­дакции – „по време на война“).

Християнското отношение към вóинската служба, естествено, произтича от от­говорите на Църквата на фундаментални­те въпроси на вярата – за произхода на зло­то и насилието, възможността за използ­ване на сила в борбата със злото. Църква­та не споделя възгледите, според които из­точник на всички злини в обществения жи­вот са частната собственост, държавата или цивилизацията. Още по-чужди са ѝ те­ориите, представящи насилието за движе­ща сила на прогреса и обявяващи война на всички норми на обществото. Обяснявай­ки произхода на злото и насилието в света, Църквата изхожда от двете най-съществе­ни положения на християнското вероуче­ние: за грехопадението на човека и него­вото изкупление от Сина Божи.

Библията и Църквата учат, че злото не е сътворено от Бога, но е получило достъп в нашия свят чрез падението на първите хора. Заедно със злото в света влязло наси­лието. Отношенията на любов и взаимно доверие, свързващи човека и Бога в Рая, се сменили с отношения на власт и подчине­ние. Но такива отношения могат да се гра­дят само върху основата на силата. И ето, веднага след прогонването на човека, пред входа на Рая се появява фигурата на Херувим с „пламенен меч“ (Битие 3:24) – първи­ят въоръжен страж на реда, поставен от Самия Бог.

Напуснатата от Божествената благо­дат паднала човешка душа вече не била спо­собна доброволно да се въздържа от зло­то, и още в първото поколение на Адам избухва вражда, завършваща със страшния грях – братоубийство. За да бъде ограни­чено насилието на земята, Бог учредява гражданската власт и ѝ дава правото да овъзмездява престъпниците, дори стигай­ки до смъртно наказание. „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се про­лее от човешка ръка…“ (Битие 9:6) – такъв е един от пунктовете на Завета, даден от Бо­га на родоначалника на човечеството след потопа – Ной.

Така още в първите библейски глави се дава откровение на хората, че основни­ят източник на всички социални неправди, войни и конфликти се оказва не някаква историческа грешка на човечеството, а първородният грях – вътрешната развала на човешката природа. И затова Църквата отхвърля утопичните представи за настъп­ването на светла ера на земята (комуниз­мът и други подобни), в която ще изчезнат враж­дите и престъпленията, и войските и зат­ворите ще станат ненужни. Това не значи, че злото е непобедимо. Напротив, христи­яните вярват, че победата над злото в све­товен план вече е осъществена. Със Своя­та кръстна смърт и Възкресение Христос победи смъртта и ада. Но тази победа не освобождава автоматически човека от робството на греха. Злото така дълбоко се е вкоренило в човешката природа, че ос­вобождаването от него се постига само чрез преобразяването на тази природа, за­почващо с Кръщението и завършващо с те­лесната смърт. И затова, вярвайки в нас­тъпването на „Царството на правдата“, Църквата в същото време държи на това, че то няма да настъпи в пълнота тук и не­гови граждани ще могат да станат само вкусилите смърт. А дотогава, докато съ­ществува нашата земя и ние сме на нея, трябва да ги има и властта, и войнството, които са призвани да се противопоставят на разрушителната сила на злото.

Интересно, че в историята на христи­янските народи масовото отпадане от Бо­га и Църквата винаги се е предшествало и съпровождало от широко разпростране­ние на утопичните идеи, надеждата за изг­раждане на земния рай. И това е законо­мерно: нали да се повярва в „прекрасния човек“ и „идеалното общество“ може са­мо като се отхвърли църковното учение за първородния грях. Идеите на Русо за част­ната собственост като източник на наси­лието в обществото са подготвяли френс­ката революция. Идеите на ученика на Ру­со граф Лев Николаевич Толстой за непротивене на злото, подготвяли революцията в Русия. Ереста на Толстой за „непротивенето“, изиграла вече съществена роля в история­та на Русия през ХХ-ти век и възродена сега от многобройните секти („петдесетници“, „свидетели на Иехова“ и други), не просто де­зориентира човека по въпросите на вяра­та. Призовавайки към отказ от въоръжена съпротива на злото, тя духовно го обезо­ръжава, лишава го от правото да отстоява своята свобода, достойнство и светини от откритото посегателство на силите на мрака, води го към упадък и смърт. Затова не трябва да отминаваме с равнодушие та­зи лъжа. Тя изисква най-сериозно разглеж­дане.

Учението на Толстой и неговите пос­ледователи за непротивенето на злото ка­то че ли се опира на очевидни за християнина истини, казани от Самия наш Господ Иисус Христос: „Да се не противите на зло­то“ (Матей 5:39); „Обичайте враговете си“ (Матей 5:44); „Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Матей 26:52). Ако тези думи се погледнат отделно, извадени от контекста, без връзката им с общия дух на Писанието, то може наистина да се пред­стави, че служещите в армията нарушават Христовите заповеди. Но нека вникнем по- дълбоко и видим дали това е така.

Четейки внимателно Евангелието, ние ще намерим немалко изрази на Спасите­ля, които на пръв поглед си противоречат. Ето само някои от тях: „Почитай баща си и майка си“ (Матей 19:19) и който „не нам­рази баща си и майка си… той не може да бъде Мой ученик“ (Лука 14:26). „За съд дой­дох Аз на тоя свят“ (Иоан 9:39) и „не дой­дох да съдя света, а да спася света“ (Иоан 12:47). „Моя мир ви давам“ (Иоан 14:27) и „не мир дойдох да донеса, а меч“ (Матей 10:34). Този, Който казва „не съм дошъл да наруша закона“, го нарушава, изцелявайки в събота. Този, Който казва „да се не противите на злото“, изгонва с бич тър­говците от храма.

Какво е това – непоследователност? Съвсем не! Просто ние се стремим да нап­равим Христовото учение по-обикновено, отколкото е. Търсим в него еднозначност, но то не би могло да е еднозначно, защото е насочено към човека, а човекът е сло­жен. Човекът има тяло, душа и дух. В него се борят природното и личностното нача­ло, в него според думите на св. апостол Павел съществуват „ветхия“ и „новия“ човек (Ефесяни 4:22-24). В съответствие с това, и в Христо­вото учение има старозаветни и новозаветни елементи. Върхът на християнското учение са, разбира се, новозаветните запо­веди, проникнати от духа на всепобеждаващата Христова любов. Но тези заповеди са „изпълнение“, а не отрицание на стария закон (Матей 5:17), тоест развитие, разкритие и изпълването му с нов смисъл. Новият За­вет прораства от Стария, той е брилянт, сияещ в Старозаветния обков. Да се про­тивопоставят тези две части на единното цяло е все едно да се отдели тялото от чо­века.

На неразбирането на органическата връзка между Стария и Новия Завет са се градили множество заблуди на сектанти и еретици, древни и съвременни. Този дух, който заставил еретика Маркион във II-ри век да противопоставя на „злия Бог“ от Ста­рия Завет новозаветния „добър Бог“, кара съвременните протестанти да отхвърлят старозаветните елементи на вярата: свещенството, храмовете и богослужението, почитането на светините, спазването на об­щите пости и празници. Заповедите в Но­вия Завет, взети сами по себе си и тълкува­ни без съотнасяне към църковното преда­ние, се превръщат в нелепости, подобно на пацифисткото учение за непротивене на злото със сила или осъждане на патрио­тичните чувства в духа на космополитиз­ма. Те стават сила, която може да доведе само до анархия и разрушение, а не до съ­зидание в живота, могат да послужат даже за оправдаването на престъпления. Доста­тъчно е да си припомним опита за изпъл­нение на дело заповедите за ненавист към родителите, демонстрирани от известно­то „Бяло братство“ или „Богородичен цен­тър“ [1].

Прочетете още „Напътствие към воина-християнин*“ →

Нова хипотеза за пренасянето на десницата на св. Иоан Рилски на остров Тинос*

Публикувано на от Dragan Bachev

Зорница Гюрова

Abstract:

Zornitsa Gyurova, A New Hypothesis about Translation of the Right Hand of St John of Rila to Island of Tinos This paper suggests that the relic was separated during the 12th or 13th century, either during the Byzantine period or the Second Bulgarian Empire, rather than during the Ottoman period (18th century). Marco Sanudo, the founder of the Duchy of Naxos and nephew of Doge Enrico Dandolo, played a significant role in the translation of the relic.

Keywords: RRelics, Balkan History, Byzantium, John of Rila, Monasticism, Church History

След рухването на комунизма и след падането на много фалшиви маски, нашето поколение има шанс не само свободно да изповядва вярата си, но и да търси с по-малко препятствия отговори на редица въпроси, свързани с църковната история. Защото, както пише архимандрит Панталеймон Пулос в своята монография, посветена на св. Иоан Рилски[1], с времето излизат все повече документи (преписи от жития, служби) за светеца. А те излизат, защото някой ги търси.

И понеже всяко научно занимание е и начинание много лично, признавам, че точно преди да започна обучението си в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, имах огромно желание да заснема документален филм за десницата на св. Иоан Рилски, която се намира на остров Тинос, в манастира Кехровуни. Основната версия, която щях да изразя във филма[2], беше тази на архимандрит Пантелеймон Пулос от неговата монография. С две думи – в споменатата книга, той издига хипотезата, че десницата на светеца е пренесена в Тинос от руснаци по време на една от руско-турските войни, а преди това светата десница е била занесена от български монаси в Русия. Тъй като моят филмов проект да стигна до Тинос се отложи за неопределено време, реших преди това да споделя една нова хипотеза за начина, по който десницата би могла да е отишла на острова – предположение, което се оформи във връзка с моя интерес към Боянската църква.

Както е добре известно, най-ранният иконографски образ на св. Иоан Рилски се намира сред стенописите от 1259 година в Бояна, в арката на южния аркосолий, източен склон[3]. По време на научната конференция „Християнство и философия в епохата на постмодерността“, която се проведе в началото на септември 2013 година като част от европейския проект „Образование, религия, политика, медии – анализ на реалности“, споделих няколко предположения за изображенията в Боянската църква и покрай това ми просопографско по същността си занимание, започнах да съставям за себе си една по-ясна представа за историческите и църковни събития на България през ХII-XIII век. На въпросната конференция издигнах нова хипотеза коя е Десислава, смятана за съпруга на севастократор Калоян. Накратко обяснено – изразявам съмнение, че Десислава е съпруга на Калоян и смятам, че е по-скоро негова майка[4]. Предвид направената историческа справка с изследванията на специалистите по средновековна история и най-вече на базата на надписа в Боянската църква, стигнах до идеята, че напълно е възможно тя да е Десислава Дандоло Неман Асенина, една полуиталианка, полусръбкиня, която едновременно е внучка на Стефан Неман (св. Симеон Сръбски) и дъщеря на Стефан Първовенчани (св. Симон). Тя също така е правнучка на дожа на Венеция Енрико Дандоло („кръстникът“ на Четвъртия кръстоносен поход) и дъщеря на Ана Дандоло, втора съпруга на сръбския крал Стефан Първовенчани. Освен това допускам, че тя е братовчедка с българския цар Константин Тих Асен, който е син на Тихомил (Толен), син на Мирослав Завид, брат на Стефан Неман, а негова майка е една от дъщерите на германеца Берхтолд ІV от Андекс.

Предлаганият от мен поглед към Боянските стенописи обаче отключи една съвсем нова перспектива, свързана с връзките на България и по-точно Средец (Триадица) по онова време с външния свят. Смятам, че все още българската историография слабо е анализирала отношенията България-Венеция по време на Второто българско царство. По-важното в случая е, че Кикладските острови (включително остров Тинос) след 1204 година, когато кръстоносците завладяват Константинопол под лидерството на дожа Енрико Дандоло, попадат под управлението и собствеността на племеника на Данодоло – Марко Санудо, син на Забарела Дандоло и Пиетро Санудо. Част от островите отиват в ръцете на Марино Дандоло и Андреа и Джеремия Гизи. Марко Санудо е основателят на херцогството, което просъществува до края на XVI-ти век, когато пада под османска власт.

В монографията си върху св. Иоан Рилски архимандрит Панталеймон Пулос пише, че сребърната мощехранителница, в която е положена десницата на светеца, е под формата на ръка[5] – една по-скоро западна традиция за оформяне на мощехранителници. На обратната страна има надпис, който гласи, че тя е изработена през 1788 година от златар Димитър, по поръчка на Никола иерей, син на Костадин и на Асима. Пише още, че ръката е „част на свети Иоан, презвитер и чудотворец, пръв ктитор“. Архимандрит Пантелеймон добавя още, че всъщност мощехранителницата идва при игуменията на Кехровуни Теодосия от остров Сирос[6], от много стария иеромонах Гавриил, който не искал тази светиня да попадне в светски ръце[7]. Игуменията наредила да се напише служба на светеца, която съставил Александрос Мораитидис от Атина. Събитието се развива някъде през превратната 1917 година. Пулос посочва, че игуменията получила преди 60 години реликвата, което означава, че около 1857 година десницата пропътува разстоянието между островите Сирос и Тинос. Житието пък, което се четяло по време на тържествата, на всеки 19-ти октомври, било от Синаксара на св. Никодим Агиоритис (Светогорец)[8]. Версията на Пулос за начина, по който десницата попада на Кикладите е, че това става по време на руско-турската война от 1770 година, когато руската императрица Екатерина II установява свое управление на архипелага за 4 години. Той смята, че руският владика Анатолий е донесъл дясната ръка на Рилския светец на архипелага. Оттогава на островите има следи от руско влияние върху църковния живот, изразяващи се в храмостроителство, иконография и други[9]. Пак по същото време, през 1917 година българският академик Йордан Иванов в своя труд „Св. Иоан Рилски и неговият манастир“, пише, че рилски монаси отнасят в Русия ръката на светеца, докато събират милостиня по време на турското владичество. Тази хипотеза, построена най-вече върху народни легенди за отиването на самия светец в Русия и до днес обаче не намира ясни потвърждения, въпреки изследователските усилия на редица учени в тази посока.

Позволявам си да изразя голямо съмнение, че рилски монаси ще се осмелят да отделят десницата на своя небесен покровител, за да я „осребрят“ в Русия. Смятам за по-вероятно подобно решение за отделяне на свети мощи да е взето от някой висш клирик под императорски натиск.

Времето XI-XII век, когато България отново е в рамките на Източната Римска империя (Византия) и когато Средец е под управлението на Охридската архиепископия, е единият вероятен период десницата да е отделена от тялото на светеца. Например Иоан Комнин, който е син на Исаак Комнин (севастократор и управляващ Антиохия), брат на византийския император Алексий І Комнин (управлявал 1081-1118 година), застава начело на Охридската архиепископия около 1143 година, когато начело на империята се издига Мануил І Комнин, негов трети братовчед. Именно по времето на Иоан Комнин[10] престижът на Охрид се издига като Първа Юстинияна, в ущърб на авторитета на Кипърската архиепископия[11]. Самият архиепископ Комнин е заемал твърде високо място не само в църковната, но и в държавната иерархия. Иван Снегаров отбелязва, че той бил споменаван веднага след патриарсите, така подписвал и съборни документи от 1156 година например[12]. Дали този епископ, който е в най-тесни роднински отношения с властта в Константинопол и който е имал достатъчно самочувствие, е решил да пренесе десницата на светеца Иоан?

В навечерието на завладяването на Балканите от Османската империя нашата страна е била терен не само на политически страсти, но и на военни сблъсъци между християни – кръстоносци, никейци, епирци, солуняни, маджари, сърби…

Житието на св. Иоан Рилски от византиеца Георги Скилица не отразява взимането на мощите в Унгария от унгарския крал Бела ІІІ. Самият Скилица преживява милостиво застъпничество на св. Иоан, когато като болен се омива в светената вода от мощите на Рилския светец и чудодейно е изцелен. Скилица е много близък на византийския император. Бил е негов секретар преди да стане управител на Средец. Същото се случва и с император Мануил І Комнин (управлявал 1143-1180 година), който оздравява по време на посещение в Средец (датирано 1173 година), когато ръката му се сгърчила, но оздравял след помазване с елей от кандилото на гроба на Рилския светец. Скилица нищо не пише в житието за срещата на цар Петър и свети Иоан, за което разказва обаче Народното житие на светеца. Тук искам да обърна внимание – ръката на Мануил І Комнин се сгърчила, а след чудодейното му оздравяване със съдействието на св. Иоан. Той дарява иконата Св. Богородица Осеновица на Рилския манастир. Чудотворната Рилска икона съдържа мощи от 32-ма светии на Църквата. Забележете – не един или двама, а тридесет и двама светци, чиито мощи грижливо са подредени в малки правоъгълни пространства около образа на Св. Богородица. И така, ситуацията изглежда почти огледална – една ръка на император оздравява, а друга ръка на светеца изчезва.

Прочетете още „Нова хипотеза за пренасянето на десницата на св. Иоан Рилски на остров Тинос*“ →

„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Доц. д-р Костадин Нушев

На 18 август в празничния календар на Българската православна църква възпоменаваме Успението на свети Йоан Рилски Чудотворец (починал 946 година) и почитаме неговия духовен и подвижнически живот в прослава на Бога.

В традицията на Българската православна църква св. Иван Рилски Чудотворец е почитан и като небесен закрилник на българския народ, като първи и най-голям основател на отшелническото монашество и духовен отец и учител на вярата. Макар различните форми на общежително монашество да са били познати у нас още преди него чрез първите градски манастири в България и книжовните средища в Преслав и Охрид, то именно Рилският светец е възприеман от православната традиция на Църквата като същински първоосновател и духовен уредник на анахоретското – отшелническо и пустиножително, монашество в пределите на Средновековна България, а също така и като най-велик духовен отец и учител на монашеството сред българите[1].

Поради факта, че просиялият в святост Рилски пустиножител и Чудотворец е достигнал до най-високите степени на аскетичното и духовно-нравствено съвършенство като монах и Божий угодник, просиял чрез молитвата и постически трудове, то нашата църковна традиция съвсем заслужено му приписва ролята и значението на същински основател, учител и духовен отец на монашеството сред българите. По-късните монаси-анахорети и основатели на подобни отшелнически обители в западните български предели през Средновековието като св. Йоаким Осоговски[2], св. Гавриил Лесновски и св. Прохор Пчински се възприемат като духовни ученици и последователи именно на св. Иван Рилски, като възпитаници и продължители на неговата монашеска духовна традиция и манастирска школа на исихастко подвижничество[3].

Духовният подвиг на Рилския светец, който се приема като образец за българската монашеска традиция, е въплъщение на основните нравствени ценности на християнска добродетелност и подвижничество и най-възвишен пример на жизнено-практическите принципи и приложно-опитни правила на монашеското богословие и богомислие. Поученията и духовните наставления, изложени в „Завета на св. Йоан Рилски” са израз и свидетелство за най-високите духовни образци на православното нравствено и аскетическо богословие. В тях се разкрива сърцевината на християнската исихастка духовност, разбирана като най-дълбинното ядро на древната монашеска аскеза и молитвена практика, засвидетелствани от основателите на монашеството и големите учители на Християнския изток.

Св. Иван Рилски, по думите на проф. Димитрий Оболенски, заедно със св. Антоний Печорски сред русите, играят ролята на първооснователи на монашеството сред новопокръстените славянски народи в България и Киевска Русь, защото техните манастири са основани не чрез ктиторската подкрепа на православните владетели, а са утвърдени върху техния личен духовен подвиг и поучение. Ето защо тяхната историческа и духовна роля, от гледна точка на Църквата, е на същински основатели и първоначинатели на монашеството, на духовни отци и най-авторитетни църковни учители и наставници[4].

Това проличава преди всичко от съдържанието на най-важния литературен паметник, който свидетелства за духовното учение на светеца и който е достигнал до нас – „Заветът на св. Иван Рилски”[5].

В учението на Рилския светец за духовно-аскетичното подвижничество, се долавят отблясъци от първоизворите на древното християнско монашество и първоосновите на източната отшелническа традиция, свързана със св. Антоний Велики. Но анахоретското или отшелническо и пустиножително монашество при св. Иван Рилски е съчетано с принципите на общежителното (киновитийно) монашество и най-доброто от църковното предание, свързано с монашеските правила на св. Василий Велики, св. Пахомий Велики и св. Йоан Лествичник. Светият отец препоръчва изрично на своите ученици и последователи да се придържат към общежителното монашество и да се подвизават ежедневно в молитва, трудолюбие и братолюбие.

Авторът доц. д-р Костадин Нушев

В монашеското богословие и аскетиката, към които се придържа Рилският светец, по-важните духовни направления и школи на източната гръцка патристическа и аскетическа мисъл са внимателно и балансирано съчетани без крайности и едностранчивости като усилие да се възприеме най-доброто, градивното и плодотворното, което при това е приложимо за духовния живот на българите. Сред наставленията на светия отец не случайно се изтъква изискването монасите да се придържат към „средния и царския път и да не се отклоняват нито на ляво, нито на дясно”.

Според някои изследователи на историята на Българската църква и християнската старобългарска книжнина по времето на св. Иван Рилски все още цялата известна ни по-късно в старобългарски и славянски превод класическа монашеска литература и нейните стандартни сборници и патерични антологии все още не са били преведени. Много учени основателно предполагат и приемат, че самият Рилски пустиножител в своята духовна подготовка е усвоил и гръцки език и, или сам е превеждал определени авторитетни светоотечески текстове от Патерикона, или под негово ръководство в Рилската обител са се превеждали литературни творби на аскетическото и монашеско богословие, свързани с най-авторитетните учители на исихазма[6].

Такава теза в нашата богословска наука изказват богословите акад. проф. Иван Гошев[7], проф. Иван Панчовски[8] и архим. Пантелеймон Пулос[9]. Те аргументирано посочват въз основа на историческите и агиографски свидетелства, че светият отец е познавал и е чел постоянно с особен интерес произведенията на св. Ефрем Сириец, на св. Антоний Велики, на св. Теодосий Велики и св. Теодор Студит, а на своите духовни ученици и последователи препоръчва непрестанно да четат и да задълбочават познанията си върху  „отеческите писания.” С основание може да се предположи, че в манастира още от неговото възникване съществува монашеска книжовна школа и манастирски скрипторий за превод и преписване на духовна и богословска литература. Наличието в книгохранилището и в ръкописната сбирка на Рилския манастир на отделни стари глаголически фрагменти от творенията на св. Ефрем Сириец и св. Йоан Лествичник, например, показват убедително както древността на книжовното наследство в Рилската обител, така и съдържанието и репертоара на монашеската и аскетична литература, която се чете, превежда и преписва в манастира. Това са на първо място любимите на православните монаси духовни учители, които в най-голяма степен определят традицията на исихазма.

Прочетете още „„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*“ →

Християнската любов към Бога според „Слово за Божествената и Свята любов“ на блажени Теодорит Кирски*

Публикувано на от Dragan Bachev

Росен Миланов

В новозаветния библейски текст на два пъти християнският Бог е определен като любов (1 Иоан 4:8,16)[1]. И самите християни са призовани на първо място към любов към Бога: Възлюби Господа, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум: тази е първа и най-голяма заповед… (Матей 22:37-38) Любовта не се отнася само към живота в този свят, но остава и във вечността: Любовта никога не умира (1 Коринтяни 13:8); най-велика от добродетелите е любовта (1 Коринтяни 13:13). Пораждането на любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра е целта на поръчението (1 Тимотей 1:5). Съответно в християнската литература присъстват много трактати за любовта към Бога; има и едно много красиво и вдъхновено слово-възхвала на любовта към Бога от блажени Теодорит Кирски († около 457 година) – Слово за Божествената и свята любов[2].

Съчиненията на блажени Теодорит може да се разделят на няколко групи: 1) екзегетически, 2) догматически и догматико-полемически, 3) апологетически, 4) исторически, 5) омилетически и 6) писма[3]. Може би най-красивото и най-ценно в духовно отношение е Φιλόθεος ἱστορία ἤ ἀσκητική πολιτεία (Religiosa historia seu ascetica vivendi ratio), обикновено превеждано като История на боголюбците[4]. Към „История на боголюбците“ принадлежи и „Словото за Божествената и свята любов“ – своеобразно философско-богословско заключение към нея. Теодорит иска да разкрие движещото начало на подвижническия живот и го намира в любовта[5].

Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит Кирски от литературна гледна точка представлява аскетическа проповед[6]. Най-известните аскетически слова (проповеди) са тези на св. Макарий Египетски († 391) – Духовни беседи[7]. Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит, освен по възвишената си тематика, прилича и по своя език и стил на изказ на беседите на св. Макарий.

И така, как е представена любовта към Бога в Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит Кирски?

I. Мястото на любовта към Бога в християнския живот

Слово за Божествената и свята любов е допълнение, тясно свързано със самата История на боголюбците. А История на боголюбците е една от най-древните сбирки с жития на светци от определена категория[8]. В случая става дума за преподобни, тоест монаси. Монашеството за блажени Теодорит представлявало образ на небесното на земята и отразявало в себе си недосегаемата му чистота. Естествено, в него действали нови сили, други движещи сили, различни мотиви, получавали се резултати, поразителни в сравнение със средното житейско ниво, но напълно понятни и необходими в своята среда[9]. Несъмнено за великите дела на монасите от История на боголюбците причината е тяхната любов към Бога. В самото начало на своето Слово за Божествената и свята любов блажени Теодорит поставя този въпрос – за подбудите за свръхестествените дела на представените от него монаси. Става ясно, че именно това е целта на написаното от него[10].

Блажени Теодорит сравнява обширно светския с монашеския начин на живот. В съзнанието на автора, който сам е водил аскетически живот, се раждат прекрасни картинни сравнения, крайната цел на които е да се изтъкне, че монасите са лишени от много утехи, характерни за живеещите в света[11]. Сравнението между светския и монашеския живот разкрива по-добре свръхестествената причина за издържането на такива трудности от монасите – любовта към Бога: Ако пък никой от другите хора не е в състояние да понася такива трудове, то явно е, че любовта (ὁ ἔρως) към Бога ги (аскетите – бел. моя) прави способни да се простират отвъд пределите на естеството; и разпалвани (πυρπολούμενοι) от огън свише, с радост те търпят нападението на студа и с небесна роса смекчават зноя на лъчите[12]. Без любовта към Бога, която притежават християнските аскети, не може да се прояви търпение и следователно не може да се извършат велики дела: Ето защо никой от непричастните на тази любов към мъдростта (за която е говорил – бел. моя) не е показал тяхното търпение[13].

Прочетете още „Християнската любов към Бога според „Слово за Божествената и Свята любов“ на блажени Теодорит Кирски*“ →

Св. Иван Рилски и Рилският манастир (книга)

Публикувано на от Dragan Bachev

Автор: архимандрит Павел Стефанов

1. Предговор, увод, начало на изложението (следва).

2. Първо продължение на изложението (следва).

3. Второ продължение на изложението (следва).

4. Трето продължение на изложението (следва).

5. Четвърто продължение на изложението (следва).

6. Пето продължение на изложението (следва).

7. Шесто продължение на изложението (следва).

8. Седмо продължение на изложението (следва).

9. Осмо продължение на изложението (следва).

10. Девето продължение на изложението, заключение и край.

11. Използвана литература.

Изображение: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7tx

Използвана литература към книгата Св. Иван Рилски и Рилският манастир от архимандрит Павел Стефанов

Публикувано на от Dragan Bachev

А

Автобиографични бележки на Синесий, епископ в Щип и Пловдив и митрополит в Одрин, Охрид и Скопие. Ред. Г. Баласчев. С., 1934.

Аджа Иб Ад-Дунйа (Чудеса мира). Крит. текст, пер. с персийского, введение, комм. и указ. Л. П. Смирновой. М., 1993.

Алексиев, А. Открита е ръкописна книга от Йеромонах Теодосий – игумен и епитроп на Рилския манастир от края на XVIII и началото на XIX век. – Минало, 2009, № 1.        

Алексиев, А. Открита е щампа на свети Иван Рилски Чудотворец от Гавриил йеромонах Рилец. – Минало, 2012, № 1.

Американски пътеписи за България през ХІХ век. Съст. Ф. Шашко, Б. Гринберг и Р. Генов. С., 2001.

Ангелов, Б. Ст. Георги Скилица – канон на Иван Рилски. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 60-65.

Същият. Георги Скилица – неизвестни преписи на житието за Иван Рилски. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 56-60.

Същият. Два неизвестни преписа на “Рилската повест” от Владислав Граматик. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденска литература. С., 1977, 71-81.  

Същият. Из старата българска, руска и сръбска литература. Кн. ІІ. С., 1967.

Същият. Йосиф Брадати – предвестник на Паисий Хилендарски. – В: Същият. Старобългарско книжовно наследство. С., 1983, 14-15.

Същият. Неизвестни ръкописи на Мардарий Рилски. – Старобългарска литература, 6, 1980, 50-68.

Същият. Нова редакция на повестта за Иван Рилски. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденска литература. С., 1977, 81-87.

Същият. Ново житие на Иван Рилски. – В: Същият. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. І. С., 1958, 69-97.

Същият. Паисий Хилендарски – История словеноболгарская. Никифоров препис от 1772 г. С., 1961.

Същият. Повествователни съчинения за Иван Рилски в старобългарската литература. – Език и литература, 1977, № 1, 68-71 71 (препечатано в: Същият. Старобългарско книжовно наследство. С., 1983, 186-199).

Същият. Старинна служба за Иван Рилски. – Литературна мисъл, 19, 1975, № 1, 115-118 (същото в: Ангелов, Б. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 65-71).

Същият. Старобългарски текстове. ІІ. Служба на Иван Рилски. – Известия на Архивния институт при БАН, 1, 1957, 274-283.

Същият. Съвременници на Паисий. Ч. І. С., 1963.

Същият. Три неизвестни ръкописа на Владислав Граматик. – Език и литература, 1973, № 3, 89-93.

Ангелов, Д. Иван Рилски и неговият “Завет”. – В: Същият. Българското Средновековие – идеологична мисъл и просвета. С., 1982.

Арсений, еп. Стобийски. Принос към биографията на отец Неофит Рилски. С., 1984.

Б

Бакалова, Е. Рилската чудотворна икона-реликварий, Константинопол и Мара Бранкович. – В: България и Сърбия в контекста на византийската цивилизация (Българо-сръбски симпозиум. София, 14 -16 септември 2003 г.). С., 2005, 193-228.

Бейкър, Дж. Европейска Турция. С., 1994.

Билярски, Ив. Сказание на Исайя пророка и формирането на политическата идеология на ранносредновековна България. С., 2011 (История и книжнина).

Божилов, Ив. Българското общество: отшелници и дисиденти. – В: Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България VII-XIV в. С., 1999, с. 285.

Същият. Седем етюда по средновековна история. С., 1995.

Божков, А. Българската историческа живопис. Ч. 1. Миниатюри, икони, стенописи. С., 1972.

Същият. Търновската художествена школа. С., 1985.

Бояджиев, П. Партений Павлович. С., 1988.

Български ръкописи от Х до ХVІІІ век, запазени в България. Своден каталог. Т. І. Съст. Б. Христова, Д. Караджова, А. Икономова. С., 1982.

Бур-Марковска, М. Към историята на стопанската и строителната дейност на Рилския манастир (1833—1848). – Известия на Института за история, 22, 1972, 227-261.

Прочетете още „Използвана литература към книгата Св. Иван Рилски и Рилският манастир от архимандрит Павел Стефанов“ →

Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 9 и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Павел Стефанов

6.4. ХХ век

Упадъкът на Рилския манастир започва преди Освобождението и се засилва след него. До 80-те години всички метоси са закрити, продадени или присвоени от градовете, в които се намират. Краят на таксидиотската епоха рязко намалява външните приходи на обителта. През османското господство българите не могат да разчитат на административна кариера, а само на занаяти, търговия и селско стопанство. В свободна България те имат много повече възможности за лична и обществена реализация. Кандидатите за монашество намаляват и са неграмотни или кариеристи. Слуховете за състоянието на Рилския манастир карат Светия Синод през 1885 година да изпрати трима архиереи, начело с екзархийския делегат, за да направят ревизия. В състава на групата е и известният възрожденец и бивш монах Тодор Икономов, който издава впечатленията си в брошура[337]. По убеждения атеист, авторът обрисува обстановката в манастира с най-черни краски: „Рилский манастир е станал вярно място за душегубство, обогатяване, власт, телесни услаждения, произволи и беззакония… Монашеский живот се е обърнал на грубо и скотско плътоугодие…[338]” Тези злобни квалификации по-скоро свидетелстват за субективната нагласа на техния съчинител, отколкото за обективното състояние в обителта. По-сериозен характер имат обвиненията: „Монасите са против всякакъв по-строг устав, контрол и отчетност, но затова манастирските епитропи са имали по 2-3-4 и повече хиляди лири… Калугерите се обогатяват бърже, но касата на манастиря е винаги праздна[339]”. Освен това, в град Рила съществуват няколко женски метоха, с чиито обитателки младите рилски иноци поддържат най-топли отношения[340]. След ревизията Светия Синод решава да закрие тези метоси и да въведе строг финансов контрол.

След като е изгонен от Сърбия и намира топъл прием в България през 1884 година, Белградският митрополит Михаил посещава и Рилския манастир. Тук той извършва ръкоположения, с което на практика отхвърля схизмата, наложена на Българската църква[341].

По време и след Освобождението Рилският манастир компенсира официалната си неутралност спрямо борбите за освобождение през Възраждането. Тук се сформират, почиват или се лекуват редица чети, които преминават границата, за да се бият срещу османските войски в поробена Македония. След погрома на Илинденското въстание през 1903 година в обителта намират подслон стотици бежанци, за които монасите полагат големи грижи и буквално ги спасяват от смърт. През октомври 1905 година в Рилския манастир е свикан общ конгрес на ВМОРО. Присъстват двадесет и двама делегати от всички окръзи. Делегати от Одринския революционен комитет са: Михаил Герджиков, Стамат Икономов, Кръстю Българията и други. След Рилския конгрес възникват противоречия и разцепление в редиците на ВМОРО[342].

При режима на пълномощията през 1883 година под натиска на екзарх Иосиф I и по решение на правителството митрополит Мелетий Софийски е арестуван и интерниран в Рилския манастир. По-късно му е разрешено да се установи в Кюстендил. Той умира в Кайро през 1891 година.

По времето на сръбско-българската война през 1885 година правителството нарежда на дупнишкия околийски началник Грънчаров да реквизира манастирския добитък. Докато троянският игумен Макарий с готовност отделя животни и пари за българската кауза, рилският игумен Теофилакт отказва да направи това под предлог, че даровете са на светеца. Стамболовистът Грънчаров дръзва да се гаври с мощите на св. Иван, но наскоро след връщането си в града неговите политически противници го хвърлят от мост и изкормят тялото му[343].

В Балканската война участва зографският монах Серафим Зографски, който е записан в Трета Солунска дружина на опълчението. Той остава жив и през 30-те и 40-те години живее в Рилския манастир [344].

През ХХ век старият стремеж към поклонничество и святост отслабва. Мнозина от хората, които посещават манастира, идват само като туристи. Някои служители си позволяват да крадат ценностите на манастира, включително частици от мощите, а други правят спиритически сеанси, но са наказани от св. Иван Рилски[345].

Поради намалените дарения на вярващите Рилският манастир засилва грижите за собственото си стопанство. Неговите обширни земи се обработват или дават под аренда. Изгражда се фабрика за преработване на дървесината от рилските гори[346]. В края на ХІХ век в град Рила са изградени манастирски дарак за чепкане на вълна, тепавица за платове и ковачница. Разработена е мина за добив на желязо. Построена е теснолинейна ж.п. линия до манастира. Първият пътеводител за обителта е отпечатан през 1891 година. Тогава библиотеката не е обособена, а в нея се съхраняват накуп ръкописи, старопечатни книги, хрисовули, покрови, одежди, утвари и други. През 1894 година, когато се ражда и кръщава в православната вяра престолонаследникът Борис ІІІ, княз Фердинанд издава указ, с който обявява Рилския манастир за самостоятелна община. Игуменът става кмет[347]. Около 1900-ната година библиотеката-ризница е преместена в бившата трапезария. Архимандрит Доситей (Ковачев), учител и библиотекар в манастира, подрежда през 1903 година музейната експозиция в този вид, в който тя остава до национализацията през 1961 година. Той публикува описание на повечето манастирски ценности[348].

От по-видните обитатели на манастира заслужават да бъдат упоменати книжовниците Игнатий Рилски и Димитър Маринов. Игнатий Рилски (светско име И. Цветанов) е иеродякон, църковен деятел и публицист. Роден е в Костенец през 1842 година, завършва Духовна семинария в Москва и два курса от московската Духовна академия (1874), след което става учител в Рилския манастир. От 1875 година се премества в София, където в продължение на дълги години е учител по Закон Божи в софийската гимназия и чиновник в софийската митрополия и Светия Синод. Участва в образуването на Свещеническия съюз и редактира неговия орган „Съветник”, който преди това се нарича „Селянин“ (1879–1916 година, 1924 година), както и списание „Български църковен преглед“ (1895-1899 година). Издига идеята за реформи в църквата и защитава правата на енорийските свещеници. Неговата дейност го прави една от най-популярните и авторитетни фигури сред свещенството в края на ХІХ-ти и началото на ХХ век. Отец Игнатий умира през 1920 година.

Димитър Маринов Бонев е роден на 14 октомври 1846 година във Вълчедръм, Монтанско. Учи в Рилския манастир при иеромонах Неофит Рилски (1863) и във Военното медицинско училище (Цариград, 1867-1871). През 1875 година завършва философския факултет в Белград и започва работа като учител в Лом. Избран е за депутат в Учредителното събрание, работи като съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин (1879-1882), директор на Народната библиотека (1894), учител в Лом, Русе и София. Маринов основава и става директор на Етнографския музей (1904-1908). През 1921 година приема монашество в Рилския манастир, където умира през 1940 година. Той е един от основателите на българската етнография[349].

През 1911 година Рилският манастир основава свое училище за подготовка на монаси. Манастирът е любимо място на кореспондента на вестник „Таймс” Джеймс Баучър, който е голям приятел на България. Той завещава да бъде погребан на три минути път от манастира сред борова гора с изглед към Царев връх. Баучър умира през 1920 година и завещанието му е изпълнено.

Прочетете още „Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 9 и край*“ →