Етикет: моисей

Изкачването на Синайската планина от Моисей (Изход 3; 19-20; 24; 31-34; Второзаконие 4-7) като предобраз за единението на душата с Бога*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Abstract

The article considers the ascension of Mount Sinai by Moses (Ex. 3; 19-20; 24; 31-34; Deut 4-7) as a preface of the union of the soul with God and in relation to the deification (theosis). It establishes that, according to the statements, commentaries, and interpretations of various saints, Church Fathers and Christian mystics, it depicts the ascension of the soul to God, the promise and union with Him, Who is uncreated light, and represents a process that takes place on an inner spiritual level.

Key words: the Mount Sinai, Moses, deification (theosis), uncreated light

The ascent of mount Sinai by Moses  (Exodus 3; 19-20; 24; 31-34; Deuteronomy 4-7) as a foreshadowing of the soul’s union with God

***

В настоящото изследване спираме вниманието си върху библейското събитие, свързано  с изкачването на Синайската планина от Моисей, описано в Изход (3:19-20; 24; 31-34), Второзаконие 4-7, което мислим в символичен план като предобраз за единението на душата с Бога и във връзка с обо̀жението на човека. Освен това уточняваме, че смисълът, който се установява от него, се извежда въз основа на алегоричния метод на интерпретиране, а не от неговото буквално значение, но което същевременно си остава и важи като историческа рамка на разглежданото събитие. Това е разбираемо, тъй като единението на душата с Бога е процес от духовен (мистичен) характер и затова то може да бъде представено най-вече чрез символи, метафори и алегории. Последното не противоречи на методологията на изследване на Свещеното Писание, тъй като, както посочва Е. Трайчев още равините работят с преносния, символичен, типологичен и алегоричен смисъл в книгите на Стария Завет, твърдейки, че в тях се откриват четири нива на разбиране на текста[1]. Св. апостол Павел също използва алегоричния метод при тълкуването на старозаветни текстове в Новия Завет (вж. особено в Галатяни 4:22-31[2]). Според Хр. Гяуров алегоричният метод се употребява от редица свети отци на Църквата[3]. Откриваме го и в използваните тълкувания от тях върху разглежданите текстове от Свещеното Писание.

Св. Иоан Кръстни, един измежду най-известните християнски мистици, разяснява, че с изкачването на планината и възлизането до самия ѝ връх се означава онова високо състояние на съвършенство, което се свързва с „единението на душата с Бога[4]“. Той пояснява, че именно за това става въпрос, когато Бог заповядва на Моисей да се изкачи на планината, за да говори с Него. При това Моисей трябва не само да възлезе на планината сам, оставяйки долу Израилевите синове, но и никакъв добитък да не пасе в близост до планината (срв. Изход 34:3[5]). С тези думи според него Бог иска да каже, че душата, на която предстои да се изкачи на планината на съвършенството заради общението ѝ с Него, не само трябва да се отрече от всички неща и да ги остави ниско долу, но също така не бива да оставя животните, които изобразяват – влеченията, да пасат в околностите на планината. С нея трябва да бъде само Бог, в Когото, в чието присъствие угасва всяко влечение[6]. Затова е нужно, пише той, пътят или възлизането към Бога да се изразява в постоянната грижа да се гасят и умъртвяват влеченията. И толкова по-скоро душата ще стигне до края, колкото по отдадена бъде тя на тази грижа. Но докато страстите не угаснат, тя не може да достигне дотам, независимо от практикуването на все повече добродетели, защото още не ги е придобила в съвършенство, а то се състои в това, човек да има чиста душа, опразнена и оголена от всяко влечение[7].

Св. Иоан Лествичник тълкува в преносен (мистичен) смисъл изкачването на Синайската планина от Моисей във връзка с духовното усъвършенстване: „Онзи велик законоположник Моисей, следвайки неговите стъпки, о, най-многострадалний, винаги изкачвайки се на висотата на съвършенството… си изкачил планината… и си видял Бога и си се насладил на Божествения глас… Ти си свалил обущата си, тоест цялата мъртва обвивка на вехтия човек… и от собствения си опит във всичко им предаде съзерцаването на Божествения огън и облака на чистотата, който изгаря всеки нечист пламък[8]“.

Според св. Иоан Кръстни такава мисъл се представя картинно също и в книга Битие, където се описва желанието на патриарх Яков да съгради на Бога жертвеник на мястото Ветил („дом на Бога“), на който да Му прави приношения. Той заповядва на своя народ три неща: първо, да изхвърлят от себе си всички чужди богове; второ, да се очистят; и трето, да си променят дрехите (Битие 35:1-2)[9]. Св. Иоан Кръстни обяснява: „Тези три неща целят да кажат на всяка душа, която иска да се ,изкачи на планината‘ и да изгради сама ,жертвеник‘ за Него, на който да принася на Бога жертви на чиста любов, хваления и почитания, че преди това трябва да е изпълнила изцяло споменатите три заповеди. Първо, да изхвърли всички ,чужди богове‘, тоест всяка несвойствена привързаност и пристрастеност. Второ, да се ,очисти‘ от послевкуса, оставен в нея от влеченията с помощта на споменатата тъмна нощ на сетивата, като отхвърля постоянно влеченията си и прави покаятелни деяния. И третото, което трябва да притежава, за да достигне до подобна висока планина, са ,променените дрехи‘. След извършването на първите две неща Бог Сам ще ѝ смени старите дрехи с нови: Той ще вложи в нея обновено разбиране за Бога и ще отмахне старото човешко разбиране. Той ще вложи и нова любов към Бога[10], щом волята е откъсната от старите човешки щения; ще въведе душата в ново познание, щом вече са отстранени всички стари познания и образи. По този начин ще направи да угасне всичко, което принадлежи на ,вехтия човек‘, тоест предразположеността на неговото природно битие, и ще я облече съответно на всичките ѝ способности с нова, свръхприродна предразположеност. Така нейното действие вече ще е превърнато от човешко – в божествено, тоест в онова действие, което се постига в състоянието на ,единение‘, когато едничко служение на душата е да бъде ,жертвеник‘, на който Бог е почитан с хваления и любов, и когато в душата пребъдва един Бог[11]“.

Микеланджело Буонароти (1475-1564) Моисей

(създадена 1513-1516, намира се в Сан Пиетро ин Винколи, Рим, Италия)

В своето „Мистическо богословие“ св. Дионисий Ареопагит разглежда изкачването на Синайската планина от Моисей в алегоричния (мистичен) смисъл: „Не без причина първо на Моисей му се възлага от Божественото да се очисти и след това да отиде много далеч от онова, което не е еднакво чисто; и след пълното очистване той чува многократните звуци на тръбите с неуловимите подтонове на стряскащите хармонии. Той вижда много светилници, чиито загадъчни многообразни светещи лъчи хвърлят върху него ослепителен блясък; вече много далеч от тълпата на обикновените хора…най-накрая той доближава върха, от който се издига до Божественото…[12]“. И допълва: „Едва след това, тъй като започва да предчувства, че продължава своя път, за да остави далеч след себе си света, в който още може да вижда и да бъде виждан, сега чак той прониква в действителната мистична тъмнина на най-висшата неузнаваема светлина. Там най-накрая той довежда всичко, насочено към земните предмети знание в мълчание, и така първо избягва изцяло измамата на осезаемото и видимото. Сега вече той съвсем не принадлежи повече на себе си, нито на другите, близките или далечните, а изцяло само на Този, Който е над всичко. Сега чак истинското е в него при Твореца, Който остава и за него неузнаваем – но той се отказа, да, от цялото знание, и благодарение на този отказ, благодарение на незнанието, той влезе в онова познание, което разбива всичко познато[13]“.

Св. Григорий Палама̀ тълкува изкачването от Моисей на Синайската планина в контекста на обо̀жението на човека: „Когато се издига над всичко видимо и невидимо, Моисей вижда невеществената и нематериална скиния“, която е „Христос, силата Божия и самоипостасната премъдрост Божия[14]“, както и: „Моисей е видял божествената слава. Обо̀жението на Моисей е станало лично, а това означава, че самата божествена сила и енергия е била представена лично, била е въипостасена и е действала тъкмо така[15]“.

Г. Мандзаридис споменава, че според св. Григорий Палама̀ „благодатта“ представлява „нетварните Божествени енергии[16]“. Той пояснява, че „нетварната благодат е светлината на Бога. Тя е прошествието и пребиваването Му във вярващия (Иоан 14:23)[17] “, а „нетварната благодат е животът на Христа във вярващия и животът на вярващия в Христос[18]“. „Нетварната благодат, възсъединява човека с Бога, Който е извор на живот, заличава смъртта и принася истинен живот. По такъв начин чрез нетварната благодат се осъществява онтологичната обнова на човека[19]“. Според св. Григорий Палама̀, нетварната благодат не се „влага“ в човека, а „тя се живее и на нея се става причастен[20]“.

Прочетете още „Изкачването на Синайската планина от Моисей (Изход 3; 19-20; 24; 31-34; Второзаконие 4-7) като предобраз за единението на душата с Бога*“ →

Явяването на пророците Моисей и Илия при Преображение Господне (старозаветни и новозаветни аспекти)*

Публикувано на от Dragan Bachev

The appearance of the prophets Moses and Elijah at the transfiguration of the Lord (Old Testament and New Testament aspects)

Ева Ковачева

Abstract

The article considers verses Маt 17:3; Мk 9:4; Lk 9:30, as well as the connections between Moses, Elijah and the Transfiguration of Jesus. Its objective is to establish and explain the meaning of this biblical event in relation to their personalities and the Tabor Light.

Key words: Moses, Elijah, Transfiguration of Jesus, Tabor light

***

Тъй като мнозина си задават вероятно въпроса, защо точно пророците Моисей и Илия се явяват на Преображение Господне (срв. Мат. 17:3; Марк 9:4; Лук. 9:30[1]), целта на настоящото изследване е да се отговори на поставения въпрос. Ще се позовем на мненията на различни тълкуватели върху посочените стихове и ще се опитаме да открием някои допълнителни аспекти, които ще изложим на второ място, базирани върху съчиненията на Константинополския Патриарх (исихаст) от 14-ти век – Филотей Кокин „За Таворската светлина“, на св. Дионисий Ареопагит („Мистическото богословие“), както и в учението на св. Григорий Палама́  и св. Симеон Нови Богослов, свързани със съзерцаването на нетварната светлина, които имат съществено значение към разглежданата тема.

„След шест дни Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Йоана, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина. И ето, явиха им се Моисей и Илия, разговарящи с Него“ (Мат. 17:1-3). Св. Инокентий (Борисов) отбелязва: „Таворската слава изискваше строги свидетели… за това се появиха други, от друг свят, привлечени от силата на може би същата необикновена молитва, след които последва и самото Преображение[2]“. Пророк Моисей се явява като ходатай и основател на Стария Завет пред Учителя и Изпълнителя на Новия завет, а пророк Илия – като най-важният от пророците, заради неговата ревност и действия, пред Този, в Когото се изпълниха всички пророчества. Те са били удостоени да видят в плът Онзи, Когото всички старозаветни праведници и пророци искаха да видят и не видяха. Според него това е награда както за законодателя на Синай, така и за пустинния обитател на Кармил. На планината Тавор най-после се изпълнява тяхното желание: да видят Бога „лице в лице“ (Изх. 33:11, 20; 3 Царств. 19:13; Евр. 1:3)[3]; и за тях било чест да говорят „лице в лице с Него“. За Човешкия Син пък първата среща в слава с най-великия от Неговите предшественици и вестители послужила като известна утеха посред многострадалното Му земно поприщ[4]; Ориген твърди, че пророк Моисей представлява Закона, а в образа на пророк Илия се разкриват колективно всички пророци [5]. А. Лопухин пише, че евангелистите Матей и Марк говорят за същото с малки разлики. Св. апостол и евангелист Лука съобщава това, което първите двама синоптици не съобщават – мъжете, които се явили, говорили с Христос за Неговата смърт в Иерусалим[6]. Според св. Максим Изповедник тези, които преминават от буквалното значение към духовното, виждат Закона и пророците, които пребъдват със Словото и възвестяват Неговото идване със силен глас. Пророк Моисей се явява, защото той пише за създаването на всичко, а пророк Илия – защото е ревнител и аскет[7]. Блажени Йероним Стридонски смята, че двамата пророци се явяват, за да се усили вярата на апостолите. Чрез това им се дава знамение от небето: пророк Илия слиза от мястото, където е въздигнат, а пророк Моисей възкръсва от подземния свят[8]. Той пише: „Тук са показани законът и пророците, които с непрестанни повтарящи се пророчества провъзгласяват както страданието на Господа, така и Неговото възкресение“[9]. Блажени Теофилакт Архиепископ Български обръща повече внимание върху това, което те са разговаряли: „За какво говореха?… за което трябваше да се извърши в Йерусалим, тоест за кръста. Защо Моисей и Илия станаха видими? За да покаже, че Той е Господ на закона и пророците, на живи и мъртви, защото Илия бил пророк и никога не умрял, а Моисей бил законодател и умрял. Също така, и да покаже, че Иисус Христос не е нито противник на закона, нито враг на Бога. Иначе Моисей не би говорил с него, както не би говорил с някого, който му се противопоставя, а Илия, ревнител, не би издържал присъствието Му, ако Той беше враг на Бога. Също така с цел да се унищожи подозрението на онези, които Го смятаха за Илия или за някой от пророците[10].“ Блажени Теофилакт отбелязва още един важен елемент – по какво учениците разбират, че това са пророците Моисей и Илия: „Не от изображения, защото правенето на човешки изображения тогава се смятало за беззаконно. Явно са ги разпознали по думите, които са изрекли. Моисей може да е казал: Ти си Този, чието страдание изобразих предварително, като заколих агнето и извърших Пасхата; а Илия: Ти си Този, чието възкресение изобразих предварително, като възкресих сина на вдовицата, и така нататък[11].“ Блажени Теофилакт пояснява защо те служат за пример на учениците: „Като ги показва на учениците им, Господ ги учи да им подражават, тоест да бъдат кротки и общителни като Моисей, и ревностни и непреклонни за истината като Илия, а също така да бъдат готови да претърпят несгоди за истината, както и двамата[12].“ Евтимий Зигавин смята, че по много причини Господ поставя двамата пророци до Себе Си. Тъй като някои хора Го смятали за св. Йоан Кръстител, други – за пророк Илия, трети – за пророк Йеремия или един от древните пророци, Той ги поставил като Негови раби – най-почитаните измежду пророците, за да открие превъзходството Му над тях[13].

Друга причина е свързана с обвинението към Иисус Христос като престъпник на Закона. Те Го наричали „богохулник“, който присвоява Божията слава за Себе Си. В отговор на това той поставя пророк Моисей до Себе Си, за да покаже, че в никакъв случай законодателят няма да се яви пред Него под формата на роб, ако Той е нарушител на закона, а пророк Илия – за да покаже, че ако Той е бил богохулник и е присвоил славата Божия за Себе Си, то онзи, който винаги е ревнувал за славата Божия, никога не би се явил като слуга пред безбожните.

Третата причина според Евтимий Загавин е тяхната убеденост в това, че Той е Господар на смъртта и живота (в съпоставка на това, че пророк Моисей умира, а пророк Илия остава жив). Учениците Му били свидетели на Неговата смърт, и смятали това страдание за доброволно; осъзнавали, че Господарят на смъртта и на живота не може да умре против волята Си[14]. Според посочения тълкувател може да се добави и още една друга причина – тази, че Иисус Христос ги е поставил на това място като пример за подражание пред учениците: пророк Моисей бил с „вързан“ език, а пророк Илия бил напълно необразован и двамата били бедни и еднакво смели срещу владетелите: пророк Моисей – срещу фараона, а пророк Илия – срещу цар Ахав. От нечестивите хора, на които показвали добри дела, те изтърпели много беди, но не преставали да се грижат за тях. Христовите ученици трябвало да подражават на двамата пророци както в ревността им към Бога, така и в умението им да управляват народа в техните трудове. Многократно те са били готови да умрат в изпълнение на служението си. Те двамата разговаряли с Него, показвайки, че законът, даден от Моисей, и пророческото слово, са предсказали смъртта Му, първото – с образа на жертвата, и второто – с различни пророчества. Св. апостол и евангелист Лука пише (9:31), че двамата пророци се явили в слава или блясък, за да знаем, че „всички, които са живели според Бога, участват в Божествената слава[15]“, както и съобщава, че „като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Йерусалим“ (9:31), свидетелствайки, че те са говорили за Неговото дело, което Той трябвало да извърши в Йерусалим: „И тъй, Моисей и Илия говориха за Неговата смърт и Неговата слава, тоест за кръста, – как Той трябва да бъде разпнат[16]“. Протоиерей Йоан Бухарев пише: „Защо са се появили по време на преобразяването на Господа Моисей и Илия и говорили за предстоящата смърт на Иисус Христос на кръста? Явяването на Моисей и Илия при Преображението извести на учениците, че Иисус Христос е именно същият Месия, за когото Моисей пише в закона и е предсказан от пророците, чийто представител тук е Илия. Разговорът бил за смъртта на Христос на кръста, за да не бъдат апостолите изкушени от тази Негова смърт: тя не е недостойна за Божественото лице на Спасителя и е напълно съобразена със закона и пророчествата[17].

Прочетете още „Явяването на пророците Моисей и Илия при Преображение Господне (старозаветни и новозаветни аспекти)*“ →

Свети архидякон Стефан и неговата проповед пред Синедриона*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Денев

Св. архидякон Стефан бил един от 70-те ученици Христови. Принадлежал към Иерусалимската църква и бил ръкоположен за дякон от светите апостоли (Деяния на светите апостоли 6:5-6). Изпълнен с вяра и благодатна сила, той правел големи чудеса и личби между народа (Деяния на светите апостоли 6:8). Някои юдеи влезли в спор със Стефан, но не могли да противостоят на мъдростта и духа, с които той говорел (Деяния на светите апостоли 6:10). Последвало обвинение срещу него, че говори хулни думи против Моисей и против Бога (Деяния на светите апостоли 6:11). Хванали го и го изправили на съд пред синедриона. Представили лъжесвидетели, които казвали: „Тоя човек не престава да говори хулни думи против това свято място и против закона, защото го чухме да казва, че Тоя Иисус Назорей ще разруши това място и ще промени обичаите, що ни е предал Моисей“ (Деяния на светите апостоли 6:13-14). Но Стефан бил невинен. Дееписателят св. евангелист Лука пише: „Всички, които седяха в синедриона се вгледаха в него и видяха, че лицето му беше като лице на Ангел“ (Деяния на светите апостоли 6:15). Това, обяснява св. Иоан Златоуст (347-407) била благодатта Божия, която изпълвала душата му и блестяла на лицето му[1].

Първосвещеникът попитал Стефан: „Това тъй ли е!“ (Деяния на светите апостоли 7:1). В отговор архидякон Стефан произнесъл дълга защитна реч и обвинил юдеите, че поради жестокосърдие те винаги са се противили на Светия Дух (Деяния на светите апостоли 7:2-56). „Като чуваха това, пише св. апостол и евангелист Лука, сърцата им се късаха от яд и скърцаха със зъби срещу него (Деяния на светите апостоли 7:54). А Стефан, изпълнен с Дух Свети, погледнал към небето, видял славата Божия и Иисус да стои отдясно на Бога, и казал: „Ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога“ (Деяния на светите апостоли 7:56). Но те закрещяли с висок глас, затулили ушите си и единодушно се нахвърлили върху него. Извели го вън от града и хвърляли камъни върху му, а Стефан се молел и думал: „Господи Иисусе, приеми духа ми!“ (Деяния на светите апостоли 7:59). След това коленичил и извикал с висок глас: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деяния на светите апостоли 7:60). И като казал това починал.

Св. Архидякон Стефан бил убит с камъни в Иосафатовата долина през 37-ма година. Според древно църковно предание благочестиви люде го погребали в имението на юдейския законоучител Гамалиил, който впоследствие повярвал в Христа и приел св. Кръщение.

Богослужебното честване на св. архидякон Стефан води началото си от дълбока християнска древност. В Апостолските постановления (IV-ти век) има предписание християните „да празнуват в деня на първомъченика Стефан[2]“ Светите отци Григорий Нисийски (331-394)[3] и Иоан Златоуст [4] пишат специални слова в негова чест.

През 415 година мощите на първомъченика били открити по чудесен начин и пренесени в Иерусалим. Впоследствие (около 428 година) те били пренесени в Константинопол и положени в храма „Св. Лаврентий“, а след това и в храм, построен в негова чест. Дясната му ръка се съхранява като свещена реликва в Серапионовата палата в Троице-Сергиевата лавра край Москва[5].

Църквата възпява св. архидякон Стефан с чудно хубавия тропар: „С добрия подвиг се подвизава, първомъчениче Христов и апостоле, и: изобличи нечестието на мъчителите. Убиван с камъни от ръцете на беззаконниците, ти прие венец от десницата на Всевишния и към Бога извика, като каза: Господи, не зачитай им тоя грях!“

Паметта му се чества на 27 декември.

Обвинението донесло, че Стефан произнесъл хулни думи против Моисеевия закон и Иерусалимския храм, против Моисей и против Бога (Деяния на светите апостоли 6:11, 13-14). Архидякон Стефан трявало да докаже несъстоятелността на тези обвинения и да изясни истинските причини, поради които е подложен на съд. За целта избрал метода на историческото повествование, а след това и на прякото изобличаване на своите противници. Речта му е колкото защитна, толкова и изобличителна. Съдържанието и хода на мислите ѝ бихме могли да резюмираме накратко така: Не като хулител на Бога, Закона и храма стоя обвиняван и преследван, но като жертва на вашето противене на Бога и на Неговия Пратеник – противене, което вие сте наследили от вашите отци и което проявявате сега. Не е моя вината, че днес мене ме съдят, а ваша. Аз вярвам в истинския Бог и почитам Неговия свет Закон, но вие всякога се противите на Бога и на Неговия Закон и това ваше противене е причина сега вие да ме съдите като богохулник, и като оскърбител, на Закона и на светите места[6].

Архидякон Стефан започнал речта си с обръщението: „Мъже братя и отци!“ (Деяния на светите апостоли 7:2) – „почтително обръщение към присъстващите, първо – към всички присъстващи, и второ – към членовете на синедриона и старейшините“[7].

„Бог на славата, говори той, се бе явил на отца ни Авраама, когато беше в Месопотомия, преди да се засели в Харан, и му каза: „излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си, та дойди в земята, която ще ти покажа“ (Деяния на светите апостоли 7:2-3).

Още първият израз „Бог на славата“ дава да се разбере, колко несправедливо е обвинението, че архидякон Стефан е богохулник (Деяния на светите апостоли 6:11). „С този израз, по тълкуванието на архимандрит Михаил, той нанесъл първия тежък удар на суетната представа на юдеите за значението на храма за прославата на Бога[8]“. „Ако Бог е Бог на славата, разсъждава св. Иоан Златоуст, то очевидно Той няма нужда от наша прослава или от прослава, посредством храма. Той Сам е Източник на славата[9]“.

Изразът „се бе явил“ говори за Бога като лъчезарна светлина (срв. Изход 24:16; 34:35; Исаия 6:3; Псалом 23:7; Деяния на светите апостоли 7:55).

Съобщението на архидякон Стефан, че Бог се явил на Авраам, когато той бил в Месопотамия, преди да се е заселил в Харан, наглед като че ли противоречи на казаното в книга Битие (11:32, 12:1), че Бог се явил на Авраам в Харан, а не в Месопотамия. Тук той получил откровение от Бога, за което съобщава Моисей (Битие 12:1), а не в Ур Халдейски, както говори по-нататък в речта си архидякон Стефан (Деяния на светите апостоли 7:4).

Архидякон Стефан изгражда своята проповед върху старо юдейско предание, според което първото явяване на Бога на Авраам е станало не в Харан, а в Ур Халдейски, за което Моисей не говори пряко. Там Тара, бащата на Авраам, получил откровение от Бога и тръгнал за Ханаан с цялото си семейство. Но по пътя в Харан той умрял и Бог отново се явил на Авраам и повторил заповедта си да продължи пътуването[10].

Преданието, че Бог се явил на Авраам още когато той е бил с баща си в Ур Халдейски намира потвърждение в Свещeното Писание. В едно от по-сетнешните си явявания Бог говори на Авраам: „Аз съм Господ, Който те изведох от Ур Халдейски“ (Битие 15:7). В книгата на Неемия четем: „Ти Сам, Господи Боже, избра Аврама, изведе го из Ур Халдейски и му даде име Авраам“ (9:7).

В Деяния на светите апостоли 7:3 архидякон, Стефан предава Божиите слова казани на Авраам при явяването Му в Харан като казани в Ур Халдейски, защото смисълът на заповедта Божия и тогава, и сега е един и същи, както тогава, така и сега[11].

Как справедливо отбелязва св. Иоан Златоуст „Нямало нито храм, нито жертвоприношения, а Авраам се удостоил с божествено видения[12].

Авраам, продължава архидякон Стефан, изпълни заповедта Божия, излезе от земята Халдейска и се засели в Харан, а „оттам, след бащината му смърт, Бог го пресели в тая земя, дето вие сега живеете. И не му даде в нея наследство ни една стъпка, а обеща да я даде за владение нему и на потомството му след него, когато той още нямаше чедо“ (Деяния на светите апостоли 7:4-5).

И тук архидякон Стефан като че ли е в противоречие с казаното в книга Битие, що се касае до хронологията.

Св. архидякон Стефан (1-37)

Според книга Битие, до рождението на Авраам, Нахор и Аран, Тара бил на 70 години, а всичките му дни на земята 205 години (Битие 11:26, 32). При излизането си от Харан Авраам бил на 75 години (Битие 12:4). При това положение излиза, че Тара е живял не 205 години, а 145 (70+75=145). Би трябвало да преживее още 60 години след излизането на Авраам от Харан. Тук „противоречието“ е лесно обяснимо. Тара е бил на 70 години не когато се е родил Авраам, а най-големият му син Аран. След него идва Нахор и чак тогава Авраам, който в повествованието на Моисей е поставен на първо място (Битие 11:26). Авраам е поставен на първо място не по старшинство на възрастта, а поради това, че бил избран от Бога за родоначалник на израилския народ. При това положение Битие 11:26 бихме могли да изтълкуваме така : Тара бил на 70 години, когато се родил първият му син Аран. Колко време след това се е родил Нахор, а след него и Авраам, Моисей не съобщава. Твърдението на архидякон Стефан, че Авраам излязъл  от Харан след смъртта на баща си дава основание да се мисли, че Авраам се е родил тогава, когато баща му е бил на 130 години (205-75), което е твърде вероятно и правдоподобно. Очевидно и в този пункт архидякон Стефан се основава на древно юдейско предание, което не противоречи на казаното в книга Битие[13].

Изразът „и не му даде в нея наследство ни една стъпка“ като че ли не се съгласува със съобщението в книга Битие (23-та глава), че Авраам закупил от Хетеевия син Ефрон нива с пещерата Махпела, за, да погребе жена си Cappa. – Тъкмо това обстоятелство, говори Александър Павлович Лопухин, показва, че Бог не му е дал в наследство тази земя. Иначе защо е било необходимо Авраам да прави покупка за погребението на Cappa? Тук, според него, става дума за първоначалното пребиваване на Авраам в Ханааската земя, преди обрязването му (Деяния на светите апостоли 7:8), когато той не е владеел нито „стъпка“ земя[14].

Но Бог обещал „да я даде за владение нему и на потомството му след него, когато той още нямаше чедо“ – Този израз, според тълкуванието на архиепископ Теофилакт Охридски, „показва, че Бог е силен от невъзможното да направи възможно[15]“. Той, според св. Иоан Златоуст, говори за великото Божие човеколюбие, но и за голямата вяра на Авраам [16].

И всичко това, според архимандрит Михаил е „дар Божи“[17]. „И което е особено важно, пише св. Иоан Златоуст, „обещанието е било дадено преди обрязването, преди жертвите, преди храма[18]“.

И говори, продължава речта си архидякон Стефан, Бог на Авраам: Потомците ти ще бъдат пришълци в чужда земя и ще бъдат поробени и притеснени четиристотин години. Но Аз ще съдя оня народ, под чието робство ще бъдат; и след това те ще излязат и ще ми служат на това място“ (Деяния на светите апостоли 7:6-7). – Тук архидякон Стефан напомня за робството в Египет, което по точното указание на Моисей продължило четиристотин и тридесет години (Изход 12:40). Приведеният текст от Битие (15:13-14) сочи кръгло цифрата четиристотин.

„И даде му завет за обрязване“ (Деяния на светите апостоли 7:8а). – Обрязването е външен знак на сключения между Бога и Авраам завет, тоест съюз (Битие 17:11). Изразът на архидякон Стефан, че този завет е даден от Бога, по думите на Александър Павлович Лопухин „дава да се разбере, че той е свободен и милостив дар на Авраам и потомството му от Бога“[19].

„След това, отбелязва архидякон Стефан, той (Авраам, скоби мои) роди Исаака и го обряза на осмия ден; а Исаак роди Иакова, Иаков пък – дванайсетте патриарси“ (Деяния на светите апостоли 7:8б). – Патриарси той нарича децата на Иаков, които са родоначалници на 12-те Израилеви колена.

Нататък припомня историята на Йосиф (Деяния на светите апостоли 7:9-19). Разказът му е по библейския текст (Битие 37, 39-50 глава). Още в началото на повествованието си архидякон Стефан заявява: „Патриарсите завидяха на Йосифа и го продадоха в Египет: ала Бог беше с него, избави го от всичките му неволи и му дарува благоволение и мъдрост пред фараона, египетски цар, който го и постави началник над Египет и над целия си дом“ (Деяния на светите апостоли 7:9-10). – „Не без особено намерение, пише Александър Павлович Лопухин, Стефан говори за тази завист, но с цел очевидно да покаже, че подобно чувство са имали съдиите против Господ Иисус, чийто предобраз е бил Йосиф“[20]. „Същото, говори св. Иоан Златоуст, било и с Христа, тъй като Йосиф бил негов предобраз“[21].

Прочетете още „Свети архидякон Стефан и неговата проповед пред Синедриона*“ →

Мирогледът на старозаветния човек – продължение 4 и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

ІІІ. Есхатологични представи

Ние видяхме от дотук изложеното, че мирогледът на старозаветния човек е теистично-етичен. В такъв случай, за да намери Божията правда пълно удовлетворение и съответствие, за да се приведе в хармония нравственото достойнство на човека със съответен благополучен и щастлив живот, трябва по необходимост да се допусне един друг бъдещ живот, щом като настоящият е недостатъчен да се постигне тази хармония и съответствие. И действително, както забелязват и старозаветните премъдри мислители, не всякога праведният живее благополучно тук на земята. Ето тук е основното начало на всички старозаветни есхатологични вярвания и представи. Идеите за бъдещ живот, за задгробен мир, за безсмъртие на душата и прочее се явяват необходим постулат за целия мироглед на старозаветния човек, както те се явяват необходим постулат и за практическия разум на Кантовата философия. Но не само априори ние можем да дойдем до заключението, че трябва да включим идеята за задгробен живот в мирогледа на древния израилтянин. Също и по индуктивен път можем да дойдем до същия извод, като анализираме възгледите по този въпрос на отделните старозаветни библейски писатели. Нам ни се вижда странно твърдението на професор Вилке (в споменатото му съчинение, стр. 25), че древният Израил не е знаел нищо за възкресение на мъртвите, нито е имал надежда за задгробен живот. “Чак много късно и на твърде малко места в старозаветните свещени книги срещаме тази мисъл, казва той. Центъра на тежестта в своя житейски мироглед старите евреи пренасяли в настоящето, в земния живот”.

Спорът около есхатологичните вярвания и представи на израилтяните, главно да ли те са вярвали в безсмъртието на душата, датира от твърде отдавна. Още в 1776 година Волтер пише: “Увъртайте, както искате, господа евреи, вие няма да намерите у вас някаква ясна представа нито за ада, нито за безсмъртието на душата[36]”. Така говорят срещу синовете на Яков не само някои непреклонни противници като Волтер, но и множество библеисти и ексегети (като Joseph Halevy, Derenburg, Renan и прочее) и до най-ново време, особено протестантските богослови. Ние, обаче, смятаме, че вярата в бъдещ, задгробен живот е една от главните основи на всяка религия, морал и добродетел. Затова и всяка по-издигната религия, както в древно време, така и сега, не е чужда на тази вяра. Странно е, как може тя да се отрича в старозаветната религия, която и според някои големи отрицатели на Стария Завет, стои на недосегаема висота в сравнение с другите древни религии. Всички източни народи: халдеи, египтяни, асировавилонци, елини и други, с които израилтяните дохождали в съприкосновение, вярвали в продължение на живота след смъртта. Как тогава тези вярвания да останат неизвестни за синовете Израилеви, когато те могли, най-малкото, да ги заимстват?

“Сега засега е една банална теза да се отрича основната догма, че древните жители на Изток не са вярвали в задгробния живот, казва Maury, понеже е доказано, какво у всички народи от разните раси, с малки незначителни изключения, е имало една обща вяра, че животът на човека след смъртта се продължава по някакъв начин. Преди повече от осемдесет години един немски учен, Flüuggе, по един безспорен начин ни убеди в това, като направи преглед на вярванията и традициите на целия човешки род. Безспорно е, че евреите в този пункт споделят общата вяра на народите [37]”.

Идеята за безсмъртие у съседните на израилтяните народи

За да разберем, какви са вярванията на един народ за състоянието на човека след смъртта, трябва да проследим неговите погребални обичаи и обреди. Погребалният култ не би имал никакъв смисъл без вярата, че тези, които не са вече между живите, продължават да живеят зад гроба. От направените разкопки в Месопотамия се вижда, че халдеите не са били чужди на тeзи идеи, понеже те така се грижели за своите мъртви, като че ли те не умират, а продължават живота си в друг свят. В гроба край мъртвеца поставяли някои оръжия, глинени съдове с хранителни припаси и вода, лампа и други, както това откриват археологичните открития в Ур, отечеството на Авраам. Всички тези неща те мислели, че ще потрябват на мъртвеца на онзи свят. Тези обичаи били пренесени и в Ханаан.

Клинописите също ни дават основание да приемем че идеята за задгробен мир била известна и на асировавилонците. В разказа за потопа, който ни предава Берозус, потвърден в по-ново време и от клинописните надписи, публикувани от Джордж Смит, се разправя, че след потопа Ксисутър (Xisuthrus) бил възнесен за да живее при боговете заедно с жена си, дъщеря си и кормчиите. В 1872 година Fox Talbot бе публикувал една молитва, а именно молитвата за царя, от която също може да се заключи, че жителите на Тигър и Ефрат вярвали в съществуване на друг живот[38]. Особено това много ясно се вижда от последната строфа на молитвата: “Нека той прекара там (в задгробния свят) вечен свещен живот в присъствието на боговете, които населяват Асирия”. Най-важният открит досега текст, който потвърждава вярата на асирохалдеите в съществуването на друг живот, е разказът за слизането на Астарта в ада[39].

“Арал, неизменната страна, страната на мъртвите у вавилонци и асирийци, отговаря на ада у старите гръцки писатели. Така че вярата на халдеите в един друг живот е безспорна. Те вярвали в местопребиваването на мъртвите като непроменлива страна, откъдето няма връщане, като място на мрака и тъмнината, където няма друга храна освен земя, и където душите хвърчат като мухи. За да се пристъпи там, трябва човек да се съблече от всичко. Богинята, която владее тук като царица е неумолима, даже спрямо другите богове и особено спрямо Астарта, богинята на живота[40]”.

Освен в земята на Тигър и Ефрат – люлката на евреите – вярата в продължение на живота след смъртта намира още по-силен израз в погребалните обичаи и обреди на египтяните. Жителите на рeка Нил повече от всички други народи се грижат за своите мъртви. Те до голяма степен превръщали смъртта на живот, който се продължавал зад гроба. Човек не умира, но “отива към живот” и “продължавайки да живее, той отива там на почивка”. Мъртвите са собствено живите: те само могат да хвалят и славят божествата правилно. В историята не е имало друг народ, който да е отделял такова видно място в целия свой живот на идеята за безсмъртието. Гробната архитектура на египтяните е най-оригиналната и бележита в целия свят, защото за тях най-важното занятие през време на земния живот е приготовлението за бъдещия. Цялата тяхна религия и философия почива върху учението, че душата продължава да живее и че на онзи свят човек получава своето възмездие[41].

Един твърде важен документ, който ни дава ясна представа за състояние на душите след смъртта, според египтяните, е намерения папирус в Тива (някогашен египетски главен град на десния бряг на рeка Нил), съдържащ тъй наречената “книга на мъртвите”. Тук е представено съденето на мъртвите пред бога Озирис в подземното царство. Отделни изображения тук, например капоните, напомнят на някои наши църковни стенописи, където е представен “страшния съд”.

Израилските законоучители и вероучители, за да предпазят своя народ от увличания подир чужди вярвания и обичаи, силно са се противопоставили на езическите схващания. На това се дължи до голяма степен отрицателното становище на Стария Завет към египетското схващане за смъртта и живота, затова и тук сравнително по-силно се подчертава земния, тукашния живот, отколкото задгробния.

Също и у гърците вярата в задгробен живот е твърде стара, тя предшества учението на древните гръцки мъдреци и по-късни философи, които, според видни авторитети, са заимствали тези идеи от египтяните. Един от гръцките философи, който твърде много спомогнал за развитие на психологията в древността, е черпил, според изричното свидетелство на Херодот и Диодор Сицилийски, своите мисли за безсмъртието от египтяните. За друг живот след смъртта говорят и Платон, Сократ и други.

Библията за безсмъртието

Тези са непреки доказателства, от които се вижда, че израилтяните, ако даже не са знаели, имали са всичката възможност да се запознаят с идеята за продължаване на живота след смъртта от съседните на тях народи, с които те били в постоянно съприкосновение. Но ние имаме и преки доказателства въз основа на Библията. Преди всичко ще трябва да приемем, че щом старозаветният човек притежавал богооткровена религия, ще да му е била разкрита и догмата за безсмъртието. Идеята за продължение на живота след смъртта е съществен елемент в мирогледа на човека, особено за един религиозно-етичен мироглед, какъвто е старозаветният. Какъв смисъл биха имали всички тези множество предписания и заповеди, този строг морал в Стария Завет без вярата в един бъдещ живот, където ще се реализират всички очаквания, всички етични въжделения и копнежи? Ако на някои места в Свещеното Писание на Стария Завет идеята за друг живот не е така силно и категорично подчертана, това се дължи от една страна на обстоятелството, че библейските писатели са се бояли от такова силно подчертаване, за да не би народът им да се увлече подир чужди култове и второ, защото израилтяните, както видяхме, не са имали ясна представа за природата и същността на душата.

Никъде в старозаветните свещени книги не се среща едно дидактическо разяснение върху природата на душата, а също така и едно формално доказателство за нейното съществуване, различно и независимо от тялото. Вместо философски умувания и разсъждения върху този проблем, ние срещаме повечето пъти картинни и метафорични изрази, които макар и в прикрита форма все пак издават вярата в двойственото битие на човека и в безсмъртието. Още в описанието за сътворението на Адам се прави разлика между тяло, направено от земна пръст, и “дихание за живот”. Говори се също за “образ и подобие Божие” у човек, които могат да се отнасят само до духовната му страна. На тези въпроси ние се спряхме по-подробно, като говорехме за микрокосмологичните представи (виж стр. 23–25) и направихме заключението, че старозаветният човек е имал представа за душа-дух, който е безсмъртен и се връща при Бога и тяло, което отива в земята, откъдето е взето, както се изразява Еклесиаст 12:7.

Единството и съвместният живот на тялото и душата в човека подлежат на раздяла. Смъртта, е която разкъсва тази връзка. Според схващането на израилтяните, смъртта се предизвиква от разни причини: болести, старост, глад, страх и други. Но зад всички тези външни причини стои Божията десница (Второзаконие 32:39; 1 Царства 2:6; Псалом 91:3; Премъдрост на Иисус син Сирахов 11:14 и други). Тварите престават да живеят и се превръщат на пръст, когато Бог им отнеме духа (Псалом 103:29). “Тялото за душата е като дреха, която смъртта съблича”. Когато душата отново се върне в тялото, то оживява. Когато пророк Илия оживявал сина на вдовицата от Сарепта Сидонска, той извикал към Господа, казвайки: “Господи, Боже мой! Да се върне душата на това момче в него!” И Господ чул гласа на Илия, върнал душата на момчето в него, и то оживяло.

Но умира ли душата, след като излезе от тялото? Какво става с нея?

Израилтяните вярвали, подобно на съседните на тях народи, че след смъртта на тялото, душата продължава да живее. Никъде в Петокнижието не може да се цитира някое място, където да се оспорва вярата в безсмъртието на душата. Напротив, още в първата глава проличава убеждението, че човек е сътворен за безсмъртен живот, но поради греха, смъртта влязла в живота. Дървото на живота в рая е безспорно свидетелство за вярата, че първоначално на човека била отредена друга съдба: да живее вечно (Битие 3:22). Разказите за Енох, който бил взет от Бога (Битие 5:24) и за Илия, който с “огнена колесница и огнени коне” се понесъл във вихрушка към небето (4 Царства 2:11), показват, че не само посредством смъртта може да се премине в друг живот; човек може да бъде отнесен и жив в другия свят. У израилтяните била дълбоко заседнала мисълта, че те са избран народ и че техният съюз с Яхве е вечен. Благочестивите се ползват от Неговите грижи и попечителство и след смъртта. Те вярвали, че смъртта туря край само на земното странстване на човека. Умирането е едно “отиване при отците” (Второзаконие 31:16) или “прибиране при своя народ” (Битие 25:8-17). Тези особени изрази, които се срещат в много от книгите на Свещеното Писание и преди всичко в Петокнижието, “говорят за нещо повече, отколкото за обикновено погребение при отците, казва Franz Delitzsch. Ако се казва, че патриарсите, преситени от години, умирали, то с тези думи се изразява не само пресищане от страданията на този живот, но и копнеж за друг свят. Също и прибирането при отците не трябва да се разбира само с тялото, но и духовно – на цялата личност[42]”.

Справедливо забелязва Вигуру, че изразите за отиване при отците и присъединяване при народа си, не могат да се разбират в смисъл на погребване в семейната гробница или на едно и също място. Авраам, например, за когото се казва, че се “прибрал при своя народ” (Битие 25:8), бил погребан при Хеврон в пещерата Махпела срещу Мамре (Битие 25:9), когато пък баща му Тара умрял в Харан – Сирия, а дедите му живеели и умрели в Халдея. За Исмаил също се казва, че той се “прибрал при своя народ” (Битие 25:17), макар че той не бил погребан при гроба на своя баща Авраам. Аарон, който не трябвало да види обетованата земя, умрял на планината Ор, до пределите на Едомската земя и при все това и за него е употребен същия израз (Числа 20:23-24). Моисей умира на планината Нево, от другата страна (източната) на Йордан в Моавската земя и никой отпосле не е знаел къде му е гроба (Второзаконие 34:6), при все това и за него се казва: “и се прибра при народа си” (Второзаконие 32:50).

Ясно е от приведените тук примери, че прибиране при отците е нещо съвършено друго от погребението и че евреите още във времето на Моисей вярвали в особено място, където душите след смъртта пребивавали, тук се събирали умрелите[43]. Сега ще видим, как си представяли древните евреи това местопребиваване на душите след смъртта.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 4 и край*“ →

Мирогледът на старозаветния човек – продължение 3*

Публикувано на от Dragan Bachev

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

Етнографски въпроси се разглеждат в така наречената родословна таблица на народите (Битие 10-та глава). Тук се прави преглед на всички известни в древно време народи и се разпределят според родословния им произход. При дирене произхода на отделните народи не е прокаран един-единствен принцип: расовото и езиково родство се преплитат с географското местожителство и политическа принадлежност. Но все пак тук имаме една доста ценна историческо-географска работа, като се вземе предвид, кога е писана. И днес тя е в основата на общата етнография; новите открития в много отношения я потвърждават[28].В родословната таблица се различават, въз основа на етноложки, географски и политически отношения по онова време, главно три народностни групи, според тримата Ноеви синове:

1.Потомството на Яфет – северните арийски и индогермански народи[29],

2.Потомството на Хам – южните народи, към които се изброяват и ханаанците[30] и

3.Потомството на Сим, към които се числят намиращите се по средата народи между север и юг[31].

Но от всички народи най-важно място в историята на човечеството заема, според старозаветния мироглед, израилския народ, към който Бог особено благоволил и го избрал за свой народ като носител и пазител на Неговите закони. Ето с какви думи се обръща Моисей към своя народ: “И тъй, Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой? …да пазиш заповедите на Господа и наредбите My, които днес ти заповядвам, за да ти бъде добре. Ето, небето и небето на небесата, земята и всичко, що е на нея, е на Господа, твоя Бог; но само твоите отци е приел Господ и ги е обикнал, и е избрал вас, тяхното семе подир тях, от всички народи, както видиш днес” (Второзаконие 10:12-15). Благодарение на това особено положение, в което се намирал Израил спрямо Бог, той достигнал до такава висота в духовно отношение и надминал всички народи; той заемал централно място (Иезекиил 5:5; 38:12): явявал се като възпитател на другите народи (Исаия 2:2-4). “Моят дом, казва Яхве, ще се нарече молитвен дом за всички народи” (Исаия 56:7), …защото от Сион ще излезе законът и от Иерусалим – словото Господне” (Исаия 2:3; Михей 4:2). Тази религиозно-възпитателна мисия на Израил е била колкото величава, толкова трудна: той се намирал наистина, под особеното благоволение и покровителство на Яхве, но в същото време бил подхвърлян и на страшни изпитания. Моисей така успокоява народа си предвид големите изпитания, които му предстоят: “не бойте се; Бог дойде при вас, за да ви изпита и за да бъде страхът от Него пред лицето ви, та да не грешите” (Изход 20:20).

Съзнанието за богоизбраничество на еврейския народ, наистина, му давало жизнена сила да следва той своя исторически път, но понякога то било използвано неправилно. В критични моменти и в дни на изпитания народът, под влияние на недобросъвестни проповедници и фалшиви пророци, се осланял на своето богоизбраничество и бил спокоен за своята съдба. Вместо да съзнае своята греховност и падение, той се приспивал от празната надежда, че Бог, при всичко това, няма да остави своя народ да загине. Всъщност, той често попадал под чуждо иго и така изкупвал своето непослушание и нарушение на Божиите заповеди. Мирогледът на старозаветния човек за историческото развитие се заключава главно в идеята за провиденциализма, тоест че както съдбата на отделния човек, така и на народите се направлява и ръководи от Божието провидение. Тази мисъл е прокарана като червена нишка през цялата Библия. Изхождайки от това убеждение, израилтяните резервирали за себе си по-завидно положение в историята, смятали се за господарски народ. На другите народи те гледали като на неравни с тях и дори се отнасяли към тях с известно презрение: те били “необрязаните”. Синовете на Яков смятали, че ако дадат сестра си Дина за жена на чужденеца Сихем, който бил от необрязаните, това ще бъде голямо безчестие за тях (Битие 34:14). В борбата с филистимци Самсон страшно се боял да не умре от жажда и “да не падне в ръцете на необрязаните” (Съдии 15:18). Пророк Исаия, като говори за бъдещето величие на Иерусалим, светия град, радва се, че “отсега няма вече да влиза в него необрязан и нечист” (Исаия 52:1). Езичниците, необрязаните, дори и в подземния, задгробния живот, ще бъдат отделени на специално място и ще бъдат съдени в злокобната долина Иосафатова (Иоил 3:12). “Египет ще стане пустиня, и Едом ще стане пуста степ, загдето те притесняваха синовете Юдини и проливаха невинна кръв в земята им. А Юда ще живее вечно, и Иерусалим – от рода в род” (Иоил 3:19-20; сравни Исаия 54:17 и нататък; 49:23). А Моисей ето с какви думи завършва благословията си към синовете Израилеви: “Блажен си ти, Израилю! Кой е като тебе, народ пазен от Господа, Който ти е щит закрилник и меч на славата ти? Твоите врагове ти се подмилкват, и ти тъпчеш враговете им (Второзаконие 33:29).

Смисъл на живота

Не по–малко от историческия провиденциализъм е занимавала старозаветния човек и проблема за смисъла и назначението на човешкия живот, неговите ценности и блага и заедно с това въпроса за страданията. Макар че израилтяните, както въобще семитите, са били народ на индуктивното, непосредственото наблюдение и схващане, вследствие на което спекулативната, философската мисъл не е намерила почва за развитие; но при все това Израил има своите мъдреци, които разработвали практическа философия, както това виждаме в книгите: Притчи Соломонови, Еклесиаст, Иов, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов, старозаветната мъдрост има практически характер. Друга една особеност в схващанията за живота у израилтяните е тази, че и тук религиозно-националният елемент доминира. Докато гръцкият философ разглежда проблема за света, за човешкия живот и прочее независимо и свободно от религиозните вярвания на своя народ, старозаветният човек, напротив, поставя култа и закона в основата на цялото свое мислене. Както целият народ, така и отделният човек принадлежи на Яхве, а символът на Неговото пребиваване сред народа е Иерусалимският храм, тук е бил фокусът на националния живот. Така че старозаветната религия е играела важна роля, както в обществено-националния, така и в частния живот при изработване поглед за живота; тя е давала цел и съдържание на живота на отделната личност, и то повечето в тясно национален и расов смисъл. И тук намираме съществено различие между старозаветния и новозаветния човек. Християнството е интернационална, космополитна религия, то не признава племенни и расови различия за своите вярващи и последователи, затова то ни сочи и общочовешки идеал на живота. Така че за националните традиции, за родолюбивото възпитание на културните християнски народи твърде много е способствал Старият Завет. Според религиозното схващане на историята, всяко национално нещастие се е смятало за Божие наказание и всеки политически успех – като особено благоволение на Яхве. От тази гледна точка се е преценявала и съдбата на всеки отделен човек – Бог се явява като един справедлив съдия: Той награждава и облагодетелства добрия, праведния, вярващия и наказва неправедния и грешния. Тази етическа максима, колкото и да била общоизвестна, намирала възражения, например в книгата Иов и понеже на практика тя не всякога се потвърждавала, по-късно ние виждаме тази вяра да се слива с есхатологичните схващания за справедливо възмездие в задгробния живот. Въобще тук имаме религиозно-евдемонично разбиране в практическата дейност на човека.

Въпросът: как е съвместимо страданието на праведника със съществуването на един справедлив Бог?,не е могъл да не занимава мирогледа на старозаветния човек.Тази вечна загадка на човешкия ум си е задал за цел да разреши авторът на книгата Иов: тя по своя висок художествен език, по драматичното развитие на изложението и по дълбочината на мислите се явява като chefd’oeuvre на старозаветната премъдра литература. Тя е написана един вид със собствена кръв. Авторът с титаническа сила се бори срещу старата, общоприета догма, според която, там където има страдание, там има грях – изразена в речите на неговите приятели.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 3*“ →

Мирогледът на старозаветния човек – продължение 2*

Публикувано на от Dragan Bachev

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

След като разгледахме космологичните представи и понятия на старозаветния Израил, тоест схващанията му за вселената, под която той разбирал главно земята и за природните явления, сега пък ще разгледаме неговия възглед за човека, въобще за микрокосмоса. И много естествено: всеки, който си задава въпроса за произхода, същността и назначението на света, ще се спре и над проблема за човека: откъде идва той и къде отива, какво е назначението му, каква е същността на неговата природа, какъв е смисълът на неговия живот и други?

За Библията човекът е също творение Божие, той е създаден след всички други твари, затова се счита за най-съвършено земно същество, за венец на творението. Така също учи и науката въз основа на всички свои изследвания досега. Писателят на Битие рисува сътворението на човека твърде нагледно и достъпно за разбиране. Бог се рисува като художник-ваятел, който направил човека от земна пръст, “вдъхнал в лицето му дихание за живот, и човекът станал жива душа” (Битие 2:7). Своето най-висше творение Бог създал във вид на двойка: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Битие 1:27). По-нататък във втора глава на Битие се описва по-подробно, как е станало създаването на първата двойка. “И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека…” и така нататък (Битие 2:21-22).

Думите в 27-ми стих: „мъж и жена ги сътвори“, показват, че човечеството е сътворено първоначално в една двойка, в два отделни пола – мъжки и женски. Неоснователен и странен ни се вижда възгледа на някои еврейски тълкуватели и други някои философи и ексегети (Böhme, Oetlinger, Baader, Pabst и други), които базирайки се на това място от Свещеното Писание, твърдят, че първият човек е сътворен от Бога като андрогин (мъж-жена). Блажени Августин, като че ли е предвиждал такова едно заблуждение и при тълкуването на това място предупреждава “да не повярва никой, че в един човек се съчетават двата пола, понеже в текста ясно се казва: сътвори ги, тоест мъж и жена, като отделни индивиди”.

Друга една ексегетична трудност има при разяснение на израза в 26-ти стих: “да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие”, или на еврейски – VntVmdK  VnmljB. В какво собствено се състои образът и подобието Божие в човека? Тук са употребени две сходни по значение думи и на еврейски те имат един и същ смисъл. Двете са употребени само за по- голяма сила в израза и за пояснение. В следващия 27-ми стих е употребена само едната дума: vmljB. Някои от древните църковни писатели, като Ириней, Ориген, Тертулиан и други, правят разлика между образ (eikwn) и подобие (omoiwsin); те учат, че “подобието” човек е изгубил с грехопадението и посредством жертвата на Иисус Христос то отново е възстановено[21]. Обикновено се приема от богословите, че библейското богоподобие на човека трябва да се разбира само откъм духовната страна. Това, което отличава човека от другите твари е неговата разумна душа – тя обхваща свободната воля, безсмъртието на душата и религиозното чувство. Бог е дух (Иоан 4:24; 2 Коринтяни 3:17) и няма нито тяло, нито някаква материална същност и затова само в духовно отношение може да става дума за подобие между Бога и човека.

Макар че в мирогледа на старозаветния човек по-голямо значение имало колективното, общото, народът, отколкото индивидът, отделния човек, но все пак древните израилски мислители показвали голям интерес и към въпроса за същността на отделния човек и за значението на неговия живот. Ще трябва да се отбележи, че те имали твърде правилна представа за човешката природа, като двойствено битие: тяло и душа, плът и дух. Първото, тялото, е нещо материално, видимо и се състои от същото вещество, от каквото е цялата околна природа, тоест от земно вещество. Този факт се хвърля в очи на обикновения наблюдател особено при процеса на тлението, изгниването. Затова и в Битие 3:19 се казва за човека: “защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (също и в Еклесиаст 3:20). Това се отнася само за материалната същност, която Бог, при създаването на човека, я направил от “земна пръст” (Битие 2:7).

Но особено важен за човешкия живот е вторият елемент от неговата същност – духът, който на обикновения наблюдател се рисува като дихание, понеже то е първият и най-главен признак, че в едно тяло има живот (Иезекиил 37:5-6; Иеремия 10:14). Затова и при създаването на първия човек се казва, че той станал “жива душа”, когато Бог вдъхнал в лицето му “дихание за живот” (Битие 2:7). Духът е символ на живот; той е божественото в човека, тук само се проявява образа и подобието Божие. Той има за свое земно жилище тялото, което у Иов (4:19) се нарича “жилище от кал” въз основа на Битие 2:7. Напусне ли духът тялото, престава животът и настъпва смъртта (Битие 35:18), тогава се връща пръстта, тоест тялото в земята, каквото си е била, а духът се връща при Бога, Който го е дал (Еклесиаст 12:7).

Еврейската дума дух – xvr и гръцката – pneuma първоначално означавали дихание, духане, вятър и прочее. Затова и първите представи за духа не били съвършено нематериални. Въобще израилтяните мъчно се поддавали на абстрактно мислене. Наред с думата руах=дух, в Свещеното Писание се употребява и равнозначната на нея нефеш=душа (например Исаия 26:9). Първата се споменава обикновено там, където се говори за човека, когато втората – душата се приписва и на животните, понеже и те имат дихание. Главното назначение на душата е да поддържа живота, жизнените сили, когато духът има и по-възвишени духовни функции, които са твърде разнообразни, докато той обитава в тялото. Той мисли и изпитва (Псалом 76:7) и знае, какво е в човека “Господне светило е човешкият дух, който изпитва всички дълбочини на сърцето” (Притчи Соломонови 20:27; сравни 1 Коринтяни 2:11). Духът изпитва мъки, радости и страдания (Битие 41:8; Иов 6:4; Исаия 66:2 и други); духът е, който дири Бога “от ранни зори” (Исаия 26:9), той е, който остава верен или неверен Богу (Псалом 77:8). Духът и душата не си ги представяли като две същности, отделни една от друга, а като една същност от различни степени на съвършенство и духовност. В своето различно употребление те отразяват вътрешния човешки живот ту откъм една, ту откъм друга страна.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 2*“ →

Мирогледът на старозаветния човек – продължение 1*

Публикувано на от Dragan Bachev

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

Освен небе в тесен смисъл като небесна твърд, върху която се помещават горните води и разните хранилища и където е жилището на светлината и тъмата (Иов 33:19), старозаветният човек е имал и друга по-широка представа за небето като седалище на престола на Всевишния, царство на ангелите и на духовния мир и така нататък[11]. Това е невидимото небе, твърде отдалечено и необятно за човешкия поглед. Тогава, когато обикновеното, видимото небе не е много далеч от земята и птиците хвърчат по небесния свод, затова често се среща изразът “птици небесни”. Невидимото небе се представя на няколко етажа, затова често се говори за небе и небето на небесата (Второзаконие 10:4-3; Царе 8:27; Псалoм 148:4 и други). По-късното юдейство различава седем небеса, лежащи един вид едно върху друго, снабдени с двери[12]. Според обясненията на Талмуда, във второто небе се намират грамадните водни маси, а под тях са поставени небесните светила; в четвъртото небе се помещава небесния Иерусалим; в шестото са хранилищата за сняг, град, бури и чак в седмото се намира рая и престола Божи[13]. Апостол Павел, например, в 2 Коринтяни 12:2-4 разправя, че знае един човек, който бил грабнат и отнесен до трето небе, в рая. Ясно е, както от старозаветни, така и от новозаветни места в текста, че тук се касае за съвършено различно по същество и назначение небе, отколкото е видимото. Тук “по-горе от всички небеса” (Ефесяни 4:10) се намира небесния палат или чертог Божи, където е и Неговия престол (Псалом 17:7, Псалом 10:4; Аморей 9:6), висок и издигнат (Исаия 6:1). Около Господа стоят най-близо Серафимите (Исаия 6:2), след това Ангелите и други небесни Сили, които са Негови вестители и изпълнители на волята My, те очакват заповедите My (Иов 1:6 и нататък; 3 Царства 22:21; Матей 18:10; Откровение 12:10–12). Мисълта, че Бог живее в небесата е твърде стара[14] (Битие 11:7). По-после тази представа се взима само в преносен смисъл и става господстваща идеята за Божието универсално присъствие. Соломон в молитвата при освещаване на храма казва: “Наистина, нима Бог ще живее на земята (в новопостроения храм)? Небето и небето на небесата[15] не Те побират, толкова по-малко тоя храм” (3 Царства 8:27), А пророк Иеремия ето как рисува вездесъщия Бог: “Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял? казва Господ. Не изпълвам ли Аз небе и земя…”? (Иеремия 23:24). Според Исаия, небето е Негов престол, а земята – подножие на нозете My (Исаия 66:1).

Макар че небето е безкрайно по своята големина и ширина (Псалом 35:6; Псалом 102:11; Псалом 107:5 и други), и при всичкото свое величие все пак то е нищожно в сравнение с Божието величие, понеже то е сътворено от Бога, Той го владее и един ден ще го превърне в нищо, както всяка твар (Иов 11:8, Иов 38:33; Исаия 40:12; Иезекиил 32:7; Агей 2:6; Псалом 101:27; Матей 5:1; 2-ро послание на Петър 3:10 и други).

От този кратък преглед на старозаветните представи за небето ние виждаме, че край наивните и простонародни схващания, които твърде майсторски се използват от библейските писатели за чудно поетични и красиви картини, имаме и доста трезви и дълбокомислени разбирания, каквито съществуват и днес. Тогава астрономия в сегашен смисъл на думата не е имало. Израилтяните са притежавали много слаби познания за небесните явления и това, което са знаели, те главно са го почерпили от асирийци и вавилонци. И при все това небето по своето величие и красота е правило също такова възвишено впечатление, каквото на един съвременен астроном. Известни са често цитираните думи на великия философ и основател на най–дълбокомислената теория за произхода на Вселената – думите на Кант че “звездното небе над нас” край “съвестта в нас” непринудено ни карат да се обръщаме с молитва към Бога. И наистина, не обръща ли и сега, както в древно време, вярващият поглед към небето, за да дири във висините мислено, сърдечно лицето на Всевишния. Небето си остава винаги една чаровна загадка, един вечен копнеж подир въжделеното, незнайното. Небето на незнайния, невидимия свят е небе на вярата, а видимото небе над нас си остава за всякога негов най–красив и необходим символ. Сам Исус Христос по време на молитва обръщал поглед към небето (Марк 6:41, Марк 7:34; Иоан 11:41, Иоан 17:1).

Небесните светила

Принадлежащи към небето и съставна част от него са и разните светила: слънцето, месецът и звездите, затова често те се наричат небесни светила, небесно войнство и други. В Библията се срещат следи от митологични схващания за тях, но имаме и твърде правдоподобни, трезви и дори, бихме казали, научни представи за тези светила.

Съприкосновението на израилтяните с големите източни народи – египтяни, вавилонци, асирийци, у които сабеизмът (боготворенето на звездите) е играл важна роля в религиозните им вярвания, не могло да не окаже известно влияние и върху народното поверие в израилтяните. Според египетските, асирийските и вавилонски схващания, небесните светила са божества, които живеят на небето. Най-големите от тях са богът на слънцето, на месеца и на вечерницата. С бога на слънцето, у вавилонците Шамаш, у египтяните Ра и Амон, се свързва представата за порядък, за справедливост и законност. Богът на луната, у вавилонците Син, у египтяните Тот, се считал за Бог на оплодяващия живот. Вечерницата (Венера) пък символизирала богинята на любовта, на майчинството; у вавилонците тя е известна под името Ищар или Астарта. Известните страни: Ур в Халдея, Харан, Синай, където богопочитането на луната било широко разпространено, са свързани с разни събития от историята на израилския народ. Първоначалното отечество на Авраам и на неговите хора е Ур. Те, преди да дойдат в Ханаанската земя, останали дълго време в Харан, където идолопоклонничеството било силно разпространено. Жените на Яков, Лиз и Рахил, когато се изселили от Месопотамия с цялото си домочадие, взели със себе си домашните идоли (Битие 31:34). Югозападната част на Синайския масив още по време на фараоните от 12-та династия, тоест около 2000 години преди Христос, е била богата мина за добиване на мед и тюркис, особено необходими при постройката на египетските пирамиди. Тук се създали големи колонии от миньори, за техните религиозни нужди бил построен храма на богиня Хатор и на бога Сайду. Израилтяните, както през време на пребиваването си в Египет, така и през дните на странстване из Синайския полуостров, безспорно са се запознали със сабеистичните вярвания на египтяните.

В Библията на някои места срещаме слънцето, месеца и звездите да се схващат като личности. На небесата Бог е “поставил жилище за слънцето, и то излиза като жених из брачния си чертог, радва се като исполин да измине пътя си; от края на небесата е изходът му, и шествието му до другия им край…” (Псалом 18:5-7). И месечината си има свое шествие и тя, както слънцето, се спира на мястото си пред блясъка на Божиите стрели и пред блясъка на святкащите му копия (Авакум 3:11). В Библията не се срещат места, от които да се вижда, какво положение е определял старозаветният човек на луната във вселената въобще: За нея се говори дотолкова, доколкото тя има значение за земния живот на човека. От слънцето и месечината зависят растежа и оплодяването, както растително, тъй и животинско (сравни Второзаконие 33:14). “От месечината зависи да раждат животните”[16]). Изгряващата зорница се рисува крилата (Псалом 138:9), а в Иов 3:9 тя се описва с ресници: “…и да не види (нощта) ресниците на зората” (също Иов 41:10), а според Исаия, тя има син: “Как падна ти от небето, деннице, син на зората!…” (Исаия 14:12). Въобще за звездите на много места се говори като за одухотворени и персонифицирани обекти. Иов разправя, че полагане основите на земята станало “при общо ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост (35:3-7). В твърде древната песен на Девора, където се описва битката при водите Мегидонски, звездите се представят като армия, на която Бог заповядва, както князете на своята войска. “От небето се биеха, биеха се звездите от своите пътища със Сисара” (Съдии 5:20). И броя на това небесно войнство може да изчисли само Бог; Той всичките тях ги нарича по име; от Неговия повик нищо не се скрива, не липсва (Исаия 40:26; Псалом 146:4). Има места в Свещеното Писание, където са изброени имената на някои съзвездия, така например в Иов 33:31-32 се казва: “Можеш ли върза възел на Хима (тоест hmyK=плеяди, според други Сириус или Скорпион[17] и да развържеш връзките на Кесил (тоест lycK=Орион)? Можеш ли да извеждаш съзвездията на времето им и да водиш Ас (тоест wi и wyi=Мечка) с децата ѝ? (сравни Иов 9:9; Амос 5:8)[18].

Не е ясно, дали тук имаме работа с научно определение и значение на тези имена, или пък с народни поверия и неконтролируеми сказания, още повече като се вземат предвид понятията възел, връзване и прочее, които имат магьоснически характер.

От много места на Свещеното Писание може да се заключи, че в старозаветните представи за звездния свят има една раздвоеност, двойственост: от една страна трезви и правдоподобни, а от друга – митологични и фантастични схващания, украсени с поетични и фигуративни изрази, които нямат никакъв догматичен и богооткровен характер.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 1*“ →