IV. Св. Амвросий Медиолански и блажени Августин

4. Блажени Августин

Илия К. Цоневски

Блажени Августин[34] (354-430) е роден в град Тагасте, в провинция Нумидия, Северна Африка. Баща му – Патриций – бил езичник; християнството приел наскоро преди смъртта си. Майка му – Моника – произхождала от християнска фамилия и била образец на добродетелна християнка и истинска майка. Тя е играла особено голяма и благотворна роля в живота на своя син Аврелий Августин. Още в детските му години тя се е стремяла да посади в душата му семената на християнските добродетели и да разпали в него стремежа към доброто, възвишеното и божественото. Наистина, усилията ѝ не пропаднали напълно, но рано настъпило за нея горчиво разочарование. Младият Аврелий като блуден син напуснал “бащиния дом” и тръгнал по свой път в живота.

Своя живот на падане и ставане от ранна детска възраст до приемането на св. кръщение, своето духовно и нравствено развитие блажени Августин (в 400 година) описва картинно в бележитите свои “Изповеди” – “една от най-утешаващите и укрепващите книги, каквито някога са били написани и ще бъдат написани[35]”. В тази своя, нямаща равна на себе си в световната литература, творба[36], с която той е поставил началото на вътрешното разглеждане на човека и която е послужила като първообраз за написването на други съчинения от този род, например, “Изповедите” на Русо[37], блажени Августин иска чистосърдечно да разкаже как е преминал през мрака на заблудите и греха, през мъчителните съмнения и вътрешно раздвоение, за да достигне чрез благодатта Божия до успокояващото познание на истината в християнството[38]. Тези “Изповеди” са непрестанна гореща молитва на дошъл в себе си “блуден син”, детски разговор с Бога. В тях той разказва открито целия си предишен греховен живота, изповядва смирено своите грехове, прославя безкрайното Божие милосърдие, пише, за да се смири пред Бога и ближните, да се открие такъв, какъвто е бил преди и след обръщането, да поучи и другите, та и те, заедно с него, да прославят Бога[39]. “Защо Ти разказвам за тъй много неща? Разбира се, не за това, за да ги узнаеш чрез мене, но за да възпламеня в сърцето си, а също и в сърцата на тези, които ще четат тези редове, любовта към Тебе, та всички единодушно да извикаме: “Велик е Господ и достоен само за хвала, и Неговото величие е неизследимо” (Псалом 144:3). Аз казах вече и пак повтарям: от любов към Твоята любов върша това[40]”. Когато изпратил своите “Изповеди” на областния управител Дарий, блажени Августин между другото му писал: “Разгледай ме в тази книга и ме опознай такъв, какъвто съм, та да не ме похвалиш повече, отколкото трябва. Ти трябва да се довериш на мене и на това, което аз казвам за себе си, а не на това, което другите говорят. От моя образ в тази книга можеш да видиш, какво съм бил от себе си и чрез самия себе си. Ако ти хареса нещо в мене, когато я четеш, прослави заедно с мене Този, Когото и аз желая да прославя, но съвсем не възхвалявай мене… Аз сам, чрез своето падение, се погубих; но Този, Който ме е създал, Той ме и издигна. И ако ти ме намериш в числото на изправилите се, моли се за мене, защото никога вече да не падна, а все повече да се възвисявам и усъвършенствам”[41].

Още в ранна детска възраст, по желание на майка му, Августин бил приет в числото на оглашените. Пленен обаче твърде рано от съблазните на греха и пророка, той не приел св. кръщение. Учил се отначало в родния си град, а след това в Мадаура и Картаген. Тук съблазните го заобикаляли отвсякъде и той се оставил да бъде въвлечен във водовъртежа на студентския разгулен и порочен живот. Тъй властно той е бил пленен от злото, че дори се е срамувал, ако другарите му го превъзхождали в робството на греха и порока[42]. Като мнозина свои другари той влязъл в незаконно съжителство, от което, едва деветнадесетгодишен, имал син – Адеодат. Идеал за него през това време било: да задоволи похотта на плътта и похотта на очите и да блесне някога пред света като голям оратор. За да постигне последната цел, той с усърдие четял и изучавал латинските автори. Но само хубавата външна форма на техните творби не го задоволявала.

Решително значение за опомнянето на младия Августин и за насочването му по пътя на истината имала за него книгата на Цицерон “Хортензий”. Тя събудила у него жажда за философски обоснован и задълбочен светоглед [43]. “Тази книга – пише блажени Августин, – промени разположението на душата ми; и по отношение към Самия Тебе, Господи, аз почувствах промяна и в молитвените прошения, и в желанията, и в обетите. Изведнъж, макар и да не изчезнаха съвършено, но поне загубиха своята сила всички мои суетни надежди и като узнах от опит тяхната пустота и като се отвратих от предишните свои пусти занятия, аз възжелах с неимоверен пламък в сърцето вечната мъдрост. И започнах да мисля, че трябва да стана, за да се върна при Тебец[44]”. Той се радвал, че съдържанието на това Цицероново съчинение разпалило в него непреодолимото желание да обикне, да търси и да възприеме не тази или онази философска система, но самата мъдрост, в каквато и да било форма. Смущавало го само това, че в нея не срещнал името на Иисус Христос. Започнал да чете и изучава книгите на Свещеното Писание, но, в сравнение с изящния стил на Цицерон, те не му се понравили. Съдържанието пък им било недостъпно за неговия разум.

В своя стремеж да намери истината, Августин се запознал с учението на манихеите и в продължение на девет години бил привърженик на тази секта, като заблуждавал себе си и другите, мамел се сам и други примамвал в различни увлечения[45]. След срещата му обаче с прехваления манихейски епископ и учител Фауст Милевски, който не можал да даде задоволителни отговори на измъчващите го въпроси, Августин напълно се разочаровал и загубил надежда, че в манихейското учение ще намери истината. Той не я намерил и в различните философски системи, които ревностно изучавал – нито във философията на Аристотел, нито у последователите на така наречената “Нова академия”, нито у неоплатониците.

След като прекарал известно време като учител в родния си град Тагасте, Картаген и Рим, Августин бил назначен за преподавател по риторика в Милано. Тук именно се решила напълно по-нататъшната му съдба. Проповедите на бележития медиолански епископ св. Амвросий, които той слушал с голям интерес, му открили възвишеността и дълбочината на християнското учение. “Когато пристигнах в този град – пише блажени Августин, – аз се представих най-напред на Амвросий, епископ Медиолански, известен в числото на знаменитите мъже на цял свят, на този просветен и благочестив Твой светител, чиято красноречива уста в това време щедро раздаваше на гладните Твоята духовна храна, на жадните Твоето духовно питие и на страдащите елея на радостта. Ти ме заведе при него, Боже мой, без моето съзнание, за да ме приведе той при Тебе с моето съзнание. Този Божи човек ме прие бащински и с пастирска любов се отзова на моето странстване; с това той създаде в мене любов и доверие към себе си. Отначало аз гледах на него само като на приветлив и благоразположен към мене човек, като не очаквах нищо от него като благовестител на истината, тъй като аз вече не се надявах да я намеря в Твоята Църква. Наскоро аз обаче започнах да слушам поученията му към народа; но цялото ми внимание тук се ограничаваше само в това: да изпитам силата на неговия ораторски талант – действително ли неговото красноречие съответства на тази слава, която гърмеше за него и такъв ли е той в действителност; не е ли по-малко или повече от това, което се говори за него. Струваше ми се за решен въпросът, че истината никой не може да разкрие, толкова повече православният епископ; затова, като го слушах, обръщах внимание не толкова на същността на работата, колкото върху външността ѝ, не на съдържанието и смисъла на слушаните проповеди, а на думите. Аз се възхищавах от приятността и сладостта на речта, която се изливаше от устата на Амвросий: в нея, разбира се, се откриваше по-голяма образованост и ученост, но не се виждаше тази живост и увлекателност, с каквито се отличаваше речта на Фауст по своята външност. Затова пък никакво сравнение не можеше да се прави между тях по отношение на съдържанието на самите предмети: Фауст, бидейки заразен от манихейското лъжеучение, сам се заблуждаваше и другите въвеждаше в заблуди; Амвросий пък, като истински християнин, и сам изповядваше здравото и спасително учение, и другите учеше на истинския път на спасението. И макар грешниците, какъвто бях и аз тогава, да стоят далеко от спасението, обаче, като слушах този велик светител, аз започнах малко по малко да се приближавам към своето спасение, без да забелязвам сам това: заедно с думите му неволно проникваше в душата ми самата истина, така че аз заставах все по-близко и по-близко до нея. Когато по такъв начин се стараех да внимавам не на това, какво проповядва Амвросий, а как го проповядва (защото аз вече решително бях се отчаял, че не ще намеря пътя към Тебе, Боже мой, поради което смятах за безполезно да се грижа за това, тогава заедно с думите му, които ми се нравеха, проникваха в душата ми и самите предмети на речта му, за които аз не се грижех. Иначе не можеше и да бъде. По такъв начин, като открих сърцето си за неговото красноречие, в същото време започнах да чувствам в душата си все повече и повече силата на истината. И преди всичко аз се уверих, че вселенската вяра, която по-рано смятах за беззащитна против манихейските възражения, може да се бори с чест против тях”[46].

Прочетете още „Социалните възгледи на светите отци – продължение 1*“ →